Новогодишният подарък на Радка

Фейлетон

Шест години Радка Новкова нямаше своя рожба. Едва тази пролет ѝ се роди момченце. Радостта ѝ преливаше като бирена пяна, а очите ѝ светеха като две капки утринна роса на тънко ръжено стъбло.

Тя събра на угощение цялото звено от полевъдната бригада, в която работеше и всички близки и далечни, знайни и незнайни роднини. Мъжът ѝ Новко Тапиров беше едър здравеняк мъжага, сякаш роден за най-тежката физическа работа въпреки, че не дочуваше добре и беше назначен за полски пазач. От своя страна той покани цялата управа на стопанството пред която искаше да се покаже като нов човек, с нови разбирания за живота, или по-точно да оправдае името си Новко. Може би престараването му да изпъкне навсякъде като нов човек, беше една от причините Новко Тапиров да бъде назначен за полски пазач.

В широката одая, заедно с шумната реч на гостите, зашумя и памидовото вино, звъннаха чашите и се занизаха благословиите. В коридора бабичките шушукаха нещо помежду си, а после извикаха Радка.

– Слушай, Радке, кръщене без поп не става. Това ти е първа рожба. Толкова години си я чакала. Без поп може нещо лошо да се случи! – предупреждаваше я баба Грозда.

– Без поп човек не може да умре, та камо ли да се роди! Ако ти не искаш да викнеш поп Симо, аз ще го викна. – настояваше една възрастна жена от звеното на Радка.

И не след дълго поп Симо, или интелигентният просяк, както го наричаше даскал Пейчо, пристигна.

В отделна стая се извършваше кръщелната церемония, на която присъствуваха освен родителите – бабичките, няколко бригадири и звеноводки и роднините. Поп Симо размаха кадилницата и запя: Слава тебе, боже наш... Роди се отроче от православната твоя рабиня Радка Новкова и раб твой божи Новко Тапиров...

Новко си беше пийнал порядъчно и като поогледа околните прищя му се и тук да се покаже като нов човек, та с пресипнал глас смутолеви някак колебливо:

– Ама чакай бе, отче, аз вече не съм роб... Нали на Девети септември...

... и рабиня Радка... продължаваше поп Симо.

– Ха, Радка може, но аз вече не съм роб! – възрази повторно Новко.

Oт този ден в звеното тихомълком се шегуваха, като си подхвърляха една на друга: Радка робинята...

И наистина Радка беше робиня, но не на някакъв си бог, а на своя мъж. Всеки ден тя нарамваше люлката с пискливото човече и тръгваше със звеното. В работата си тя беше първа. Окопаваше царевица, пластеше сено, косеше като мъж уров и грах, жънеше за двама... А Новко пазачът, по цял ден пазеше дебелите сенки край реката и мечтаеше скрито за миналото, за частните си нивици, за двата вола. Но миналото беше болен зъб, изваден и ненужен. Мислите на Тапира отлитаха като халосни патрони...

В едно късно утро, когато просторът беше изпран от проливния дъжд през нощта и блестеше чист синкаво-бистър на слънцето, когато безброй пощурели щурци съвместно с птичия хор в отсрещната горичка изпълняваха прочутата Жътварска соната, когато цялото поле представляваше нещо като огромна парфюмерия с дъх на прясно окосено сено, на макове и други видове цветя напръскани с различни есенции. Новко не се стърпя повече в къщи и реши да се поразходи из майката-природа. Едно бяло наперено облаче, издигнало се навярно чрез познанство или роднински връзки, гледаше отвисоко и безотговорно как се влачат лениво по черния коларски път един чифт крака – частна собственост на Новко Тапиров. Тези крака бяха взели направление към развълнувалия ce като море житен блок, където се къпеха в пот няколко чифта бели забрадки и една стара сламена капела. Още отдалече Новко забеляза неговата Радка. Тя припкаше по стърнището, събираше ръкойките и връзваше снопи наравно с единствения мъж в звеното, бай Цонко. Тъкмо ще се пошегувам със женурята... – помисли си Тапира и цъфна като магарешки трън край белите забрадки.

– Ха така де! Бива си ви вас младите булки! – обърна се той към по-възрастните жени.

Няколко от тях оставиха ръкойките и се изправиха.

– Бива си ни, да, бива си ни!

– Стига ма, Пено! Мъжете по си живеят от нас сега. Я го виж Новко, я! Само лежи и яде. И по цял ден спряга двата глагола...

– Ех! – въздъхна недочул добре Тапира. – Впрягах и изпрягах двата вола, ами сега тракторите ли да впрягам!

Неудържим женски смях разлюля още повече житното море.

– Какво се смеете? Така си е! – поизчерви се леко Тапира и в миг съобрази, че вече е нов човек. – Машина, пак машина! Дълбока оран... Гледай, жито като злато. Да жънеш и да пееш.

– Да жънеш, Новко, и да пееш, но ти не жънеш, а само гледаш и се наслаждаваш.

– Хубави сте, затова ви гледам.

– Ха, ха, хии! Благодарим ти за континентите! – изсмя се най-възрастната от тях.

– Не континентите, а компаниментите! – поправи я уж Пена.

– Па знам ли как... Много ти разбирам аз от купешки думи. Знам само това да кажа на Новко: какъв е безподобен здравеняк, да грабне ръкойките, па да започне да налага ония ми ти снопи, па да грабне след това големите снопи, па да започне да трупа, да трупа, та целия му гръб да се ожули...

– Ще ти кажа аз най-напред кой е безподобен дървеняк! – пак недочул добре, ядоса се не на шега Тапира. – И после, да грабне човек голямата сопа, па да започне да тупа, да тупа, та не моя гръб, а вашите гърбове да ожули, че сте се разцвилили като жребици и не изпълнявате добросъвестно службата си!

Той нарочно изрече бавно, разчленено и натъртено последната дума и тръгна, съпроводен от оглушителния, но слабо действуващ върху неговите уши женски смях.

Тапира мина покрай крушата, на която висеше окачена на един клон люлката с първородния му син. Едри червеникави мравки кръстосваха млечнорозовото му личице, но детето спеше дълбоко.

– Бащичко! Метнал се е на мен. Като мен е търпелив. – изрече почти гласно той и през ума му мина как същите едри мравки не му даваха мира когато легнеше да спи под дебелите сенки край реката. Гневът му попремина и той се запиля нанякъде към бостаните...

На годишното отчетно събрание между най-добрите полевъдки посочиха и Радка Новкова. След доклада председателят на стопанството извади един дълъг списък и съобщи на всеки поотделно трудодните през годината. Числото 418 се вряза дълбоко в паметта на Радка. И в трите полевъдни бригади нямаше нито една жена с толкова трудодни.

Когато дойде ред на изказванията, Новко Тапиров стана пръв:

– Другари, до колкото ми е известно, ще се дават награди на най-добрите. Добре е според мен те да се раздават на новогодишната тържествена вечеря. До тогава остават още някакви си 6 – 7 дни.

– Браво, Новко!

– Всички сме съгласни с предложението на Новко!...

И ето, дойде многоочакваната тържествена новогодишна вечер. В салона на читалище Виделина се събраха кооператорите и кооператорките с писани бъклици и бели погачи да посрещнат Новата година, да си пийнат и хапнат задружно така, както задружно са работили през цялата годиха, да му друснат по едно хорце и да изпратят във вековете Старата година.

Дамян Пискалото надуваше гайдата до спукване, а бай Цонко удряше тъпана, та проглушваше чак ушите с глухите тъпанчета на Тапира. Звъннаха чашите, запяха пак звеноводките! Зажни, Ружо, тебе лека ръка... и салонът на читалището проехтя от възбудени гласове и весел глъч.

– Подаръците, подаръците! – дочу се лек шепот от към вратата.

– О, Дядо Мраз пристига!

– Я го гледай, препълнил коша с подаръци!...

– Ха да видим на кого какъв е късметя, кой как е работил през годината! – засмя се председателят на стопанството и извади от джоба си списъка на първенците.

– Кой... То се знае! – подхвана пак Тапира, – Нашето семейство има общо 418 трудоденя. Кое друго семейство е изработило толкова много?!

– Браво, Новко!

– Браво! – чуха се няколко одобрителни гласове.

– Е? Да започнем сега от семейството, което има най-много трудодни! –- каза възрадван председателят, погледна в списъка и извика:

– Новко Тапиров и Радка Новкова, тук ли сте?

– А, ха, тук сме, тук сме! – обади се Тапира.

– Заповядай, Новко! На теб един ръчен часовник Победа със златен ланец, произведен в братския Съветски съюз, и една хубава поплинена риза – наше родно производство, а на Радка – една бяла носна кърпичка.

Той стисна ръката на Тапира и добави:

– Да ви са честити и подаръците, и Новата година! Пък догодина, повече работа – по големи подаръци...

Тапира се усмихна така, че краищата на устата му достигнаха чак до провисналите му уши и жълтеникавите му зъби лъснаха като два реда семки на голяма динена порязаница, а Радка клюмна глава като внезапно попарено цвете.

– Заслужава си Новко. Глава на семейството е. Работил е човека мъжката! – възхищаваше се някакъв пишман кооператор отсреща, а после вдигна чашата и се провикна високо:

– Честита Новата година, Новко! Наздраве, другари!