Случка с дядо

Баба се усмихна доволно. Погледна ме с малките си присвити очи, след това се обърна към мама, която нареждаше трапезата за обяд и подхвана наставнически:

– Трябва да му приготвим дебелата дрешка и дългите чорапи, пък и пуловера, че ако застуди и завали дъжд... Нали казват: зиме без хляб не тръгвай, а лете – без дреха!

– Е, не е страшно, той е вече мъж! – успокояваше ги старецът.

Освен мен, дядо имаше още двама помощници – Барчо и Санка. Барчо беше едро и силно овчарско куче, с прехапана от вълците опашка. На врата си носеше гривна от желязна шина с остри шипове, която го предпазваше в борбата с вълците. Той разбираше добре човешкия говор и изпълняваше безупречно нарежданията на дядо. Магарицата пък Санка занасяше всяка сутрин млякото на мандрата. През деня носеше ямурлука и моята връхна дреха, превързани с въженце върху гърба ѝ и водеше стадото, а край нея неотклонно подтичваше малкото пъргаво магаренце, което не знам защо, бяхме нарекли Тропчо.

Щом се мръкваше, подкарвахме стадото към егрека в угарите на Воденичище и един от нас яхваше Санка да донесе вечерята. Преди вечеря палехме огън, а след това дядо ми разказваше приказка под медните хлопки, отронени случайно от легналите кротушки.

Аз спях в колибата, а дядо си постилаше рогозка, близо до нея – на открито. Свикнал беше да гледа звездите в ясната нощ, да си припомня в тишината миналото и да го лъха вечерния хлад, който донасяше звуците на птичите песни от гората, на щурците от ливадите, на жабешкия оркестър от реката. Заспиваше късно и се събуждаше рано.

Една заран, когато потривах сънените си очи, той ми рече:

– Аз ще вървя с магарицата да занеса млякото на мандрата. Днес ще плащат, та може да позакъснея, а ти вземи торбата с яденето, манерката, дрехите и пусни овцете. Барчо ще ги развръща, ще ти помага докато се върна.

Когато пусках вече стадото, слънцето се беше вдигнало високо. То печеше силно и дрехите натежаваха в ръцете ми. Нямаше я Санка. Само Барчо вървеше лениво до мен. Изведнъж ми дойде умна идея. Помамих овена.

Между рогата му завързах манерката и метнах качулката на ямурлука отгоре да пази сянка. Върху тежкия сив ямурлук сложих моята черна шаечна дреха и я завързах с дългия си кожен колан. С този товар и с качулката на рогата, овенът заприлича на чудовищно плашило.

Докато връзвах товара, стадото беше отишло надалече. Радостен, че намерих заместник на Санка, пусках овена и той затича нататък. Манерката удряше по рогата и дрънчеше силно. Като го видяха, овцете се изплашиха и удариха на бяг. Овенът тичаше да ги настигне, а те бягаха от него.

Препускането по нивите продължи дълго време, докато най-сетне плашилото ги настигна и стъписани, те се разделиха на две. По средата им стоеше овенът. Едната половина остана събрана на кюмбе, а другата – затича обратно към мен. След нея препусна отново и страшният овен. Аз се превивах от смях и в същото време се чудех какво да правя. Неволно погледът ми спря върху кучето, което също следеше играта, наострило уши и готово да изпълни всяка моя заповед. Посочих с ръка и извиках:

– Барчо, дръж!

То бързо съобрази какво трябва да направи в този решителен момент.

Спусна се и препречи пътя на овена, който се опитваше да се защити с рогата си. Но Барчо отскачаше встрани и го задържаше, докато пристигнах и се метнах на гърба му. Сега силният овен ме понесе и мен към овцете, а през това време успях да отвържа колана и заедно с товара тупнах на земята.

Към обяд пристигна дядо. В ръцете си държеше кожен ремък, а от джоба на ментето извади три лъскави звънчета-пряпорчета. Аз го гледах гузно, но той не забеляза това, защото очите му бяха пълни с радостна възбуда и топла влага. Той метна поглед към току-що освободените Санка и Тропчо и като поклащаше пряпорчетата, гласът му се сля с техния весел звън:

– Ето, с тези чудесии ще стъкмим герданче за магаренцето.

Седнахме с дядо на слога под сянката на върбите. След малко се навървиха до нас и овцете, сбраха се в кръг една до друга и задишаха тежко. Наоколо притягаше душна мараня. Пред нас бълбукаше реката, а отсреща в горичката пърпаха с криле спотаените птички. Миришеше на коноп, на детелина и прясно косена люцерна. На брега срещу нас, върбите протягаха клони към жабунясалия вир, като че бяха много жадни и се готвеха да пият вода. В тревата на слога, под силното слънце, жужеха медоносни пчелици.

Дядо извади от пояса си торбичката с тютюнджийските такъми, натисна с палеца си парченце прахан върху кремъка и зачатка с огнивото...

Когато лулата престана да дими, дядо я чукна няколко пъти с дебелия кривак и я прибра. После рече:

– Паско, доведи магаренцето, да му завържа гердана!

Издебнах и хванах Тропчо за врата. Поведох го към дядо, а той му окачи гердана и го пусна. Тропчо подскочи два-три пъти от радост и като звъннаха в един глас пряпорчетата, изненадан, той повдигна глава, след това я сниши, опъна назад дългите си ушички и събрал задните си крачка, ритна пъргаво и отривисто. Направи няколко кръга тичешком и се прибра горд при Санка. Замуши се около нея, заумилква се, като че искаше да се похвали, а тя го погали с муцуната си, близна го майчински с езика си, все едно че му казваше Честито герданче! Радвахме се и ние с дядо.

И всичко щеше да мине благополучно този ден, ако не беше се случило нещо много лошо.

След час-два, когато се позахлади, стадото се ширна по стръмното открито лице на Мъртвината. Долу в Топузаница, трябваше да се вардят избуялите ливади, а горе на Циганка – зелените овесени ниви. И дядо нареди:

– Аз ще пазя ливадите, а вие с Барчо ще стоите горе и ще вардите овеса!

Разделихме се. Барчо тръгна с мен и заехме местата си.

По едно време, няколко от най-пакостливите овце се спускаха в ливадите и задълбаха към средата. Погледнах за дядо, но не го видях. Помислих си: къде ли е отишъл старецът? И докато умувах какво да правя, съгледах наблизо доста голям полуобъл камък е издаден остър ръб на единия си край. Много ми се дощя да го търколя по стръмното така, че да удари в средата на оня едър храст долу, където започваха ливадите и да подплаши пакостниците, а може в храста случайно и заек да улуча... Ако стане така, това ще бъде радостна изненада ва дядо. Представях си как добрия старец ще ме потупа по рамото и ще рече:

Браво, Паско, ти си умно момче. Хем накара овцете от ливадата, хем и заек улучи.

Тази мисъл ме съблазни още повече и дотътрих с мъка тежкия камък до мястото, откъдето започваше стръмното. Напънах се здраво, блъснах го по посока на храста и той полетя със страшна сила. Гледах го как се ускорява и свисти като бясна хала и изпитвах неописуема наслада, сякаш самият аз летях с крила. Когато наближи до храста, стори ми се, че камъкът го докосна леко, поразтърси го, та подплаши овцете и се изгуби някъде в избуялата трева. Но радостта ми беше мигновена. Вместо заек, изпод големия широко разстлан храст изскочи – ужасен и разтреперан от смъртен страх, дядо.

– Какво става? Ти ли направи тая магария? – едва намери сили да се провикне той.

Глътнах си езика и краката ми прималяха. Само това не бях очаквал.

Отведнъж тялото ми се превърна на мравуняк – плъзнаха и засноваха безброй тръпки. Реших веднага да се спусна по стръмното, но се препънах, та паднах надолу с главата и се преметнах няколко пъти. При дядо се намерих с ожулени лакти и колене, а от носа ми течеше кръв. Като ме видя така, той се изплаши още повече. Хвана ме за раменете и ме положи върху тревата.

– Легни, легни така, сине! Спокойно! Ние да сме живи. Нали мен не удари, та овцата...

– Коя овца? – попитах.

– Ей тая, не я ли видя?

Аз се надигнах и видях как лежеше зад храста на сянка, просната и обезглавена, най-добрата ни овчица Калушка. Както си пасяла тихо и кротко, камъкът я пернал по главата с острия си ръб и я отрязал като с нож.

– Тц, тц, тц! Страшна сила е било това! – цъкаше с език дядо, който се беше посъвзел от страха и гледаше Калушка. – Ако мен беше улучил пущината вместо нея, имаше да ме търсиш докато разбереш, че правя пазарлък на оня свят със свети Петра да ме приеме в рая! – шегуваше се на всичкото отгоре дядо.

Спомних си какви мисли ме вълнуваха преди да пусна камъка и ме наду смях.

– А, ти вече се смееш? Е, ставай тогава! Няма страшно, щом се смееш.

– Хваща ме смях, дядо, като си представях как от този храст ще изскочи заек, а сега вместо заешко, трябва да ядем овче месо! – признах вината си накрая. И почувствувах как влагата в очите на стареца се превърна на светлина и достигна до потайните кътчета на моята детска душа.

Една сърдечна усмивка, примесена с облекчителна въздишка, разтегна устните му.

– Ех, не си виновен ти, детето ми! Хубаво е, че имаш такава честна изобретателна мисъл. Ние старите ще си отидем на своя ред, но твоята мисъл щом има крила, ще лети на воля като тази птица, нали я виждаш, дето се вие ей там над върбите. И затова ти прощавам, сине!