Утро над Воденичище

Utro_nad_Vodenichishte
Утро над Воденичище

ЧАСТ ПЪРВА

Легендата

През нощта тежки облаци бяха излели краткотраен дъжд и земята с раззиналите се пукнатини го беше погълнала. Утрото отдавна бе почистило и застлало небесната вис с трепкаща светлосиня коприна. Първите жадни слънчеви лъчи бяха изпили дъждовните капки по листата на дърветата и летният ден се усмихваше, чист и ведър като окъпано дете.

Отсреща в горичката пееха ранобудни славеи, наблизо църкаха щурци. Отвреме навреме прехвръкваше неспокойно ято пъдпъдъци, гмуркаше се в избуялата и вече позасъхнала трева и се спотайваше отново сред трънливите слогове. Лекият утринен ветрец сливаше ведно едва доловимия ромон на реката с гальовните жетварски песни и ги разнасяше над угарите и стърнищата. Цялата природа отдавна беше будна. Само дванайсетгодишното овчарче Добрин Ваклинов, след като бе издоил рано овцете и бе легнал повторно, спеше, унесен в чуден сън.

Изведнъж някой изчука по ламаринения покрив на колибата и Добрин скочи, изплашен като от гръмотевица. Навън го посрещна с лека усмивка и шеговит упрек старият и умен овчар дядо Мито.

– Хайде бре, сънльо! Я виж кое време стана. Намъквай опинките си и пускай овцете!

Добрин стоеше полусънен и триеше с длан прилепналите си клепачи. Прогледнал с едното си око и прозявайки се, той промърмори:

– Ей сега ще ги пусна. А твоите овце къде са?

– И моите са в егрека.

След малко белорунните ваклушки припкаха през нивите и първи обираха окапалите през нощта зрели плодове на дивите круши.

Добрин и дядо Мито седяха до кръстците сред голямата нива на Първан кмета и наблюдаваха мълчаливо отсреща трите бряста на Ружина поляна. На запад от поляната, току под самото било, стърчеше един голям камък, който приличаше на жена с разплетени дълги коси и когото назоваваха Лилин камък. Долу реката шумеше и ехото от водопада над големия вир, наречен Боботало, долиташе на вълни до тях.

– Гледай ти природа, дето го казват, и пак природа! – подхвана пръв дядо Мито. – Виждаш ли, Добрине, оня камък отсреща? Векове е стоял така, както и сега стои под стръмното било, а ти се струва, че може всякога да полети и да заприщи реката, но не полита опалията. Трудно може дори и неземна сила да го откърти ...

При тези думи Добрин трепна. Нещо се събуди в душата му. Отдавна искаше да научи тайната за Ружина поляна, за Лилин камък и за тази местност, наречена Воденичище.

– Защо камъкът носи името Лилин камък? – запита Добрин и зяпна в очакване с полуотворени уста.

– Хмм, защо ли ... – каза дядо Мито и след кратка пауза, додаде: – Ще ти кажа защо.

И той започна да реди чудната и страшна легенда, предавана през вековете от поколение на поколение.

– Слушал съм още от баща ми, бог да го прости, па и сто и три годишният дядо Анчо разправяше, че някога, преди незнам си колко века, ей долу на мястото, дето се вижда малката вдлъбнатинка, е имало воденица. Воденичар е бил твоят далечен прадядо, който се казвал Лепой. Млад бил тогава Лепой, а воденицата работела денонощно, та нямал никакво време да навестява селото и да задява момите. Но както всеки млад човек, така и той си имал ергенски кахъри и помисли. На сърцето му лежала, дето се казва, като воденичен камък мъката, че не може горкият да вижда често най-хубавата мома в селото – Лила. А той я обичал с цялото си сърце. Обичта му била безгранична, искрена и чиста. Искал той Лила да му стане жена, но тя не рачела. Не харесвала Лепой, защото живял все усамотен, затворен като калугер в тая пуста воденица, а тя се плашела от самотата ...

След тези думи дядо Мито погледна по посока на стадото и възкликна:

– Брей, гледай ги тия пущини къде са се защуряли чак! Ще им смъкне звънците и хлопатарите някой без нас. Я се затръкни да ги развърнеш.

Добрин затича през слоговете и стърнищата. Не искаше да се бави нито минутка. Започнатото от дядо Мито му се видя по-интересно и от приказките на баба му Марица. Та нали дядо Мито разказваше не за кой да е, както в приказките, а за най-стария прадядо, на когото и самия Добрин е потомък. С небивала лекота развърна овцете и спря пак до кръстците.

– Е? И после какво е станало, дядо Мито?

– Ще ти кажа. Седни и търпи малко, докато натъпча лулата си.

От малката торбичка, ушита от мека овча кожа и пристегната с връв, той извади огниво, кремък и малко късче прахан. Прикрепи с треперещите си пръсти праханта върху острия ръб на кремъка и зачатка с огнивото. Една искра попадна върху сухата прахан и тя проточи тънка ивица дим. Сетне, като смукна от лулата, дядо Мито продължи:

– Та да си дойдем на думата, Добринчо. Тая Лила била голяма гиздосия. За хубостта ѝ никой не може с думи да разкаже. Трябвало сам човек да я види, та ум да му зайде ... И Лепоеви били богати, но проклетницата не го искала и това си е.

Веднъж, било пак така по жътва, Лила и баща ѝ бързали да дожънат ей горе голямата нива, дето е сега на Писаровите, че се притъмнило, затрещяло, а непожънатото било съвсем малко. Като орапали и него, баща ѝ рекъл: "Ти, Лило, си отивай, а аз ще остана да вържа ръкойките и да сдена снопите!" И Лила си тръгнала. При големия яз над воденицата тя решила да наплиска лицето си със студена вода. Поразхладила се, превързала пак бялата си забрадка, забола ружа над ухото си и тъкмо се наканила да си тръгне, от воденицата изскочил Лепой ...

"Брей, сега – накъде?" – сащисала се момата. Наоколо нямало никаква живинка. Всичко се изпокрило от наближаващата страшна буря. Лила прескочила реката и побягнала през горичката. Свряла се сред шубраците край поляната, но я дострашало и там да не я намери Лепой, та затичала към стръмното било. Когато се подслонила под големия бряст и си отдъхнала, забелязала, че забрадката и ружата ги няма – загубила ги някъде из шубраците като тичала. А бурята вече налитала. Върбите край реката се огъвали и скърцали. Лила притискала с гръб голямото брястово дърво и се радвала, че я притуляло и че избягала от Лепой. Но природата е най-справедливият съдия. Тя защитава най-хубавото, което е дала на човеците – обичта, и наказва тия, дето се радват на нещастието на другите. Затова силна мълния запалила бряста и той изгорял с корените, а Лила, както си стояла до него и се радвала, така се и вкаменила ...

Дядо Мито замълча и един прокраднал се спомен от младините му, предизвика дълбока въздишка. Смукна от лулата, но напразно – тя беше догоряла. Обърна я, почукна с нея лекичко тояжката си и я прибра.

Слънчевите лъчи на късното лято обжарваха набразденото му лице. Той сне потъмнялата сламена капела, прокара длан върху потното си чело и бръчките мигновено се покриха с руменина. Звънците и хлопатарите се чуваха вече откъм реката.

– Брей, че ни напèче жегата! Да бяхме тръгнали и ние след тях, а?

– Па щом си рекъл, дядо Мито – да тръгваме!

Като се опираше на тояжката си, дребничкото старче скочи пъргаво и се изправи на крака.

– Де да са ми твоите годинки, Добринчо, па стой, та гледай! А сега за нищо не ме бива. Остарях.

– Не си чак толкова стар, щом скачаш тъй.

– А бе скачам, ама все не си е като кога бях млад. И ти ще станеш на моите години, па ще речеш тогава: "От миналото по-хубаво нямало!" А то и моето минало е едно такова, дето го казват – кучешко. Младостта е, Добринчо, която го прави хубаво! Колкото и лошо да е било то, все ти се ще някак си да се върне. И не толкова миналото, колкото младостта.

– Младост без радост! – отрони напосоки Добрин.

– Ама че хубаво го издекламира! Баш така си е: "Младост без радост!" – повтори дядо Мито.

Като стигнаха до реката, където плътно скупчени, пладнуваха овцете, дядо Мито и Добрин седнаха на сянка под върбите. Погледите им отново се врязаха в Лилин камък. Сега Добрин го гледаше с особено любопитство, като че ли виждаше в него жива самата Лила. Той повярва в легендата с чистотата на цялата си детска душа и в тоя миг Лилин камък му изглеждаше колкото величествен, толкова и страшен. В представите си той смесваше с легендата за Лилин камък самодивите, змейовете, принцесите и таласъмите от приказките на баба си Марица. И горичката, и поляната, и цялото Воденичище от тоя момент станаха за него най-любимите и приказни места. В гърдите му, дълбоко някъде, като малка пленена птичка, пърхаше една въздишка. И тя изхвръкна така леко, така неусетно, че Добрин не почувства дори откъсването ѝ.

– Ти какво така се замисли, та чак въздъхна, а?

– Нищо, дядо Мито! ... Жал ми е за тая ... Лила.

– Ех, Лила си е Лила! ... Всичко, дето ти разказах, може да е вярно, па може и да не е. Така са ми го разправяли, така ти го казвам и аз. И не само това, а още колко неща съм чул за Лилин камък ...

– Колко?

– Па знам ли! Разправят, че Лила имала голям гердан от жълтици. Като се случило така с нея, баща ѝ ги заровил някъде около камъка. Много хора са ми казвали, че нощем жълтиците се появявали като малки сини пламъчета, съскали като змийски езичета и облизвали камъка.

– Ей, че страшна работа!

– Страшна, я! Дето го казват, дяволска работа! И аз даже няколко пъти по петляно време съм наблюдавал тая дяволия. Припламне най-напред едно огнено езиче, изсъска дълго с-с-с! и току угасне. Припламне второ, трето ... а после вкупом много такива огънчета припламват, съскат и угасват, додето се появи Зорницата.

– А тебе страх ли те беше, дядо Мито?

– Не! От какво ще ме е страх! То си е отсреща под билото, а аз съм си в колибата при овцете и гледам през отворената вратичка.

– А защо не изрови някой жълтиците?

– Та кой смее да ги пипне! Страх ги е хората. Отде да знаят каква магия се крие в тия пламъчета.

Дядо Мито припали пак лулата, поглади лекичко побелелите си мустаци, сложи един върху друг изпружените си крака и зачака да чуе какво ще каже Добрин. Но Добрин мълчеше. За да разсее това мълчание, дядо Мито го запита:

– Ти забелязвал ли си ей горе на поляната до самите брястове понякога разцъфтели ружи?

– Не, не съм!

– Може и да не си забелязал, но там цъфтят диви ружи. Види се, като е бягала Лила, край брястовете е изтървала ружата, приготвена за нейния любовник. От тази ружа насетне са поникнали много диви ружи и затова поляната е наречена Ружина поляна.

– Значи, тя си имала друг?

– Разбира се! Нали тая червена ружа е била наречена за него, макар че, доколкото са ми разправяли старите хора, този любовник не е обичал Лила така силно и искрено, както Лепой, а е обичал друга мома. Така върви животът, Добринчо. Един обича една, а тя обича друг; другият обича друга, а другата обича друг ... Рядко се случва младите хора, според природния закон, да се обичат взаимно. Затова природата е наказала Лила, а може би и любовникът на Лила да е наказан с нейната участ. Няма щастие там, където няма взаимна обич!

Добрин пак замълча, а сетне някак изведнъж запита:

– Дядо Мито, защо момите дават на ергените червени цветя?

– Защото червеният цвят крие в себе си огън. Той се дава на първата обич. А първата обич, дето се казва, е като самородна искра, като тази искра, с която запалих лулата си. Запали ли веднъж тя сърцето, после може много огън да има в него, но той ще е породен от първоначалната искра ... Ех, някога и аз като бях млад ...

Дядо Мито си спомни нещо от младините си, но предпочете да изживее спомена мълчаливо. Беше му неудобно да споделя всичко с Добрин. А Добрин чакаше ...

Като не намери изход от неудобното положение, дядо Мито промълви едвам чуто, сякаш само на себе си: "Всичко е било сън! ..." Но Добрин разбра казаното по движението на устните му и запита:

– На кое казваш, дядо Мито, че е било сън?

– На кое ли ... Ей на това, което съм преживял през младините си.

– Защо?

– Защото ... как да ти кажа ... Всичко е било един сън и то, приятен сън. А че на теб, Добринчо, не ти ли се е случвало да сънуваш някой път, както тичаш през нивите да запреш овцете и хоп! на слога пред очите ти лъсне нова новишата стотачка. Ти я прибереш. Погледнеш встрани – друга стотачка. Мръднеш една крачка – пак пари! Пари, пари, много пари ... И ти събираш, събираш ... Напълниш джобовете си и започваш да пълниш торбичката. От тебе по-доволен, по-щастлив няма! И когато се събудиш, още мислиш, че парите са у джобовете ти. Макар и да си сигурен в това, бръкваш да провериш дали са там и разбираш, че джобовете ти са празни. Едва тогава се досещаш, че всичкото е било сън! Ех, стане ти мъчничко, но това си е – парите ги няма! Та така – и моята младост сега! ... Па и твоята, па и на когото ще да е, все ще мине като един приятен сън! Аз не съжалявам много, защото моят живот е към края си. Но ти си млад и тепърва сърцето ти ще се пали, ще въздишаш по тая, по оная, па най-после ще зажеглиш ярема с някоя да мъкнете заедно колата на живота, додето очите ви гледат и ръцете ви слушат ...

Стадата се раздвижиха и поеха по стръмната пътечка през билото към Камен дол. След тях тръгнаха дядо Мито и Добрин.

Ружина поляна
Ружина поляна

ЧАСТ ВТОРА

Малката горска фея

Рано сутринта откъм Боботалото по коларския път, който извиваше през ливадите покрай реката, се показа една червена лека кола. Като стигна до Воденичище срещу Ружина поляна, тя зави вдясно, залъкатуши покрай царевицата и слънчогледите и спря пред колибата на Добрин. От колата изскочи около тридесет и пет годишен мъж със зелени бричове и кожено яке, с червеникави ботуши, нанизани от горе до долу с жълти копчета и завързани с дебели връзки. Под самото коляно те бяха препасани с черна лъскава каишка, която завършваше с бяла метална тока. На широкия колан, нанизан с патрони, висяха разни лъскави кукички и халки. В ръцете му блестеше двуцевна ловджийска пушка.

Като тресна силно вратата на автомобила след себе си, той се обърна към Добрин и запита:

– Момченце, можеш ли ми каза къде има наблизо яребици и пъдпъдъци?

Добрин го погледна изненадан, полуизплашен и отговори:

– Ей там, чичко, на слога край голямата нива на Писаревите. Там изкарах вчера сутринта цяло ято яребици.

– Хайде, седни до мен да ми покажеш! – и Добрин седна до ловеца при кормилото като посочваше с пръст:

– Още, още натам, където се вижда гъстата тръница.

Колата се люшкаше безшумно и плавно като голяма червеникава яребица из браздите. От съседните колиби наизскачаха добриновите другарчета. Те гледаха към автомобила и викаха:

– Браво, Добрине!

– Дръж се здраво!

– Ей, да не се изплашиш!

– По-бързо се връщай! Чакаме те да разкажеш ...

Когато Добрин се завърна, те го наобиколиха и гледаха право в очите му. Очакваха с нетърпение да им разкаже за първото си качване на автомобил.

– Страшно ли беше? – попита Кирчо.

– Не! Много хубаво!

– Не друса ли като каруцата на чичо ти Ванчо когато е празна? – бързаше да попита Крумчо.

– Друса, ама ... приятно друса! Все едно че се люлеех в балена люлка, вързана на високия ясен в нашия двор. А чичкото ми каза, че бил и авиатор.

– Авиатор ли? – обади се на свой ред и Велинчо от Петровите.

– Да! Авиатор ... и летял много нависоко.

– Какво е това авиатор?

– Какво ... човек който кара аероплан!

– Брей, па аз мислех, че аеропланите хвърчат сами, без човек! – учудено изцъка с език Кирчо. Почти всички едновременно прихнаха в дружен смях. Те дълго приказваха и се смяха. Всеки се хвалеше, всеки искаше да излезе първенец с детските си фантазии, да се покаже герой пред другите. Ала слънцето се бе издигнало високо цели три остена и подсещаше малчуганите, че е време вече да пуснат стадата си от егреците.

Добрин пръв подкара тридесетината овце към Боботалото. Росата отдавна бе изчезнала, а земята бе напукана като едрите длани на тия, които я обработваха. Страшна суша! ... Дълбоките пукнатини зееха зажаднели за капка влага. И реката бе отслабнала, изтъняла, а на места където имаше по-голям пясъчен нанос, почти бе прекъсната. От високия водоскок на Боботалото се спускаше тънка струя вода. Тя падаше в дълбокия вир, раздвижваше застоялата повърхност и образуваше малки плътни кръгчета. Те се разширяваха във вид на нежни кръгли вълни, бягаха към краищата и затихваха, едва стигаха до бреговете и изчезваха. По средата на вира лежеше повалена крива върба. Тя го разделяше на две. Добрин стоеше на високия бряг и гледаше дълбоката бистра вода. В нея се отразяваха и надвисналите зелени клони, и синьото небе, и чернокафявата кора на поваленото дърво. В това трепкащо отражение се преплитаха пъстри цветове и раздвоеният вир приличаше на две големи, бистри, синьозелени очи на момиче.

Слънцето сееше нагъсто свойта жар. Добрин искаше пръв да потъне в тези дълбоки синьозелени очи, да смути околната тишина с плясъка си, да изпревари другарчетата си. Той засъблича трескаво кълчищната си ризка, бързо изхлузи шаечните си панталонки и се хвърли от брега. Скоро пристигнаха и Кирчо, и Крумчо, и Велин, и Владко. Понесоха се викове, придружени от силен плясък. Застоялата вода се заудря в бреговете и се размъти. Върху десния лакът на Добрин се чернееше голямо петно от гъста тиня.

– Ударил си на меко, Добрине! – чу се нечий глас.

– Добре, че не е ударил с главата си!

– И да е ударил, неговата глава е твърда – няма опасност от разбиване! – подмяташе трети.

Привлечен от силните викове, дядо Мито не можа да се стърпи. Заситни и той надолу след стадото си. Когато стигна Боботалото, седна на високия бряг и краката му провиснаха. Дечурлигата продължаваха да пляскат с ръце и да се гмуркат. Водата стана още по-мътна и гъста. На повърхността заплуваха дребни съчки, сламки и треви, изскочили от разровената тиня. Понякога се откъсваше и политаше внезапно от клоните рано пожълтял лист. Той правеше смели и красиви лупинги, потапяше се във водата и полепваше по мокрите гърбове на малчуганите.

– Хайде, хайде, обличайте се! – подканваше ги дядо Мито. – Не е полезно много да стоите във водата. Ще ви изсмуче, ще прималеете, па и тинята ще затикне ушите ви, та ще оглушеете.

– Нищо ни няма!

– Иначе слънцето живи ще ни опече!

– Не сме от захар да се разкиснем, дядо Мито!

– Деца, я послушайте дяда си Мита! Аз повече съм живял, дето го казват, повече съм видял и претеглил.

Един по един те напускаха вира. Яхваха повалената крива върба и стояха така на слънцето, додето засъхнат и последните капчици по телата им. След това с бавни, боязливи стъпки по нея излизаха на брега.

Като се облече, Добрин примами съвсем близо най-кротката овца на стадото си. Хвана я за гушата с едната си ръка, а с другата – за краката и я побутна лекичко. Тя се хвърли във водата, гмурна се и като изплува на повърхността започна да блее. След нея скочиха и останалите овце.

– Браво, Добринчо! – поклати одобрително глава дядо Мито. – И те, животинките искат прохлада. Нали кожусите им са вълнени, запарват се. А така къпанички по ще им се пасе.

Доволен от похвалата, Добрин се усмихна без да отговори. Овцете излизаха от вира, разтръскваха мокрите руна и поемаха през стръмното било на Мъртвината към Ружина ливада. Другарчетата на Добрин също подкараха своите стада. Едни – към Камен дол, други – към Овнарница. Само дядо Мито остана да седи на високия бряг с провиснали крака. Той гледаше размътената, полуутихнала вода и съвсем тихо, само на себе си, процеди през зъби: Живот! ...

От тридесет години насам той повтаряше тая дума винаги когато се усамотяваше и изпадаше в дълбок размисъл, но сега я каза така, че ако някой видеше изражението на лицето му и чуеше това късо, пренебрежително и гневно Живот! ..., непременно би разбрал целия неспокоен живот на дребничкото, пъргаво и изстрадало старче. В тая дума бяха заключени цялата мъка и разкаяние за единственото най-голямо престъпление извършил през живота си. Той гледаше дълбокия размътен вир и сякаш там някъде на дъното му съзираше как се гърчи в предсмъртна агония едно осакатено и заровено в тинята човешко тяло. Земята го бе погълнала. Тая същата земя, за която извърши най-страшното престъпление и която след време неотменно ще погълне и него. ... Махна с ръка като да пропъди нерадостния спомен, ала той се натрапваше все по-настойчиво, все по-нахално в паметта му. Уж не искаше да мисли за това най-страшно в живота си и започваше да се вживява в хубавите спомени от блаженото време на своята младост. Спомни си за незабравимите вечери с неговата Мика преди да се ожени за нея, сетне – сватбата, хубавия живот като в приказките, славата и богатството на големия му род, почестите, доверието и уважението на хората ... Но ето че лентата на спомените се размотаваше непрекъснато и го довеждаше отново до най-страшното. Той се въртеше неспокоен на брега, припалваше лулата си и удряше неволно с петите на провисналите си крака. Отронената суха пръст се свличаше бързо по образуваният улей и прошумоляваше леко във водата.

Тежък спомен! ... Как боли, как чопли с остро, с люто длето направо сърцето му! ... Тогава той беше тридесет и пет годишен – здрав и енергичен мъж. Когато посрещна вестта, че другоселец е убил брат му за преорана нива, в него накипя страшната мъст. След погребението, заедно с останалите си двама братя, той реши да отмъсти за убийството с убийство ... Ето, до тяхната нива е егрекът на другоселеца. Тримата братя знаеха, че той идва всяка вечер тук да спи и пази стадото си. Единият надигна острата брадва, другият – лопатата, третият – търнокопа и тръгнаха по среднощ към колибата на убиеца. В тях кипеше страшната злоба подсилвана от тъгата по най-малкия им брат. Някакво куче ги залая още отдалече. Те затичаха и успяха да догонят току-що побягналата им жертва. Един удар с брадвата, един тъп мигновен вик като мълния проряза нощната тишина и най-големият от тях се препъна в поваления човешки труп ... Сетне и тримата понесоха трупа към Голямото Буботало. Хвърлиха го ... Но заедно с него те хвърлиха и целия си имот, завидната слава и цялото си богатство, които потънаха дълбоко някъде във водата. А тя сякаш беше бездънна ... Сега оттам извираше покаянието, заливаше старческото сърце, облагородяваше старческата душа и с чудна сила превръщаше злобата в състрадание, надменността – в уважение към хората, а ненавистта струеше като светла вяра в живота ...

Ех, живот, живот ... ! – простена отново дядо Мито и вби погледа си в един щръкнал, почернял и напълно изгнил корен на отсрещния бряг. После се взря в малката тъмна дупка току до самия корен и задържа погледа си дълго там без да има защо. Ала вниманието му бе погълнато изцяло от един слънчев лъч, който се беше проврял измежду надвесените клони като дълъг златен остен и бе забол острия си връх във водата. Струваше му се, че този лъч се върти толкова бързо и така надълбоко пробива тинята, че ей сега от дъното ще заклокочи кръвта на убития и целият вир ще почервенее ... Обзе го ужас! Извърна лице, опря се на двете си длани и се изправи. На повърхността се бяха показали няколко зелени жабешки глави. Подплашени от шума на отронената пръст те се гмурнаха отново във водата. Настана още по-пълна и тягостна тишина. Дядо Мито взе тоягата си и тръгна след малкото стадо все така неспокоен и замислен ...

Над Ружина поляна слънцето продължаваше да сипе своята жар. Добрин стоеше под широкия бряст, дялкаше съвсем спокойно някаква пръчка с ножчето си и се любуваше на хилядите бръмнали пчелички, на славеевите песни в шубрака, на цялата хубава природа на Воденичище ...

Изведнъж някакъв далечен тънък глас го сепна и той се превърна целият на слух. Нададе ухо към Лилин камък, ала в този момент нищо повече не можа да чуе. Може би така му се пристори! ... Нали тук в гората има всякакви птици с разни гласове. Едни подсвиркват също като човек, други наподобяват раздразнено котешко мяукане, трети се обаждат с тънки бебешки гласове ... Може би това е същата птица с онзи странен писклив глас, която го будеше понякога в колибата сред късните нощни часове! Ала колкото по-дълго се вслушваше, толкова гласът наближаваше и ставаше по-определен, по-ясен ... Добрин тръгна колебливо към Лилин камък, но още не стигнал и първата козя пътечка, пред него се откри чудна картина. До буйния калинов шубрак стоеше едно малко момиченце и триеше с пръсти овлажнелите си от плач очички. Върху едрите къдри на разпуснатата му златна коса бе кацнала като голяма синя пеперуда една копринена панделка. Пъстрата рокличка, която стигаше едва до над коленете му, стройната фигурка, белите къси чорапки и червените му обувчици се открояваха ярко на зеления фон. С още по-плахи стъпки Добрин приближи до него. Погледна го в очите крадешком без да проговори и остана поразен. В тези големи синьозелени очи се отразяваха едновременно небето и гората и те приличаха на избистрения сутринта вир, в който пръв той се гмурна. Под бялата гушка на момиченцето се намираха едри кафяви лунички като загорели от слънцето лещени зърна, а устните му, покрити с тънка влага, изглеждаха като прозрачни. Когато то се усмихна неволно, на Добрин се стори, че в този неповторим миг малките устни и очички излъчват някаква странна светлина, някакво вълшебно сияние, което привлича и гали с мека приятна топлина ... И чудно защо в този миг той се пренесе в света на приказките. Това мило момиченце, което го изненада и донесе най-голямата му радост в този ден, това хубаво създание, което за първи път вижда, не е ли малката горска фея от приказките на сладкодумната му баба Мария!? Не е ли това малката вълшебница, която позлатява сама с една думичка всяка вещ, която с един замах на ръката си превръща камъните в хора и с един поглед, с една такава тиха усмивка, същите хора в миг стават грамадни, чудовищни великани!? ... Той дълго време стоя така без да проговори, без да погледне момиченцето, докато то изрече съвсем тихо:

– Изгубих се! Сега не зная накъде да тръгна ...

Добрин трепна като чу гласа му. Сякаш цялата гора занемя. Славеите спряха песните си, пчеличките престанаха да жужат и в ушите му звънеше само гласът на момиченцето. Чуден глас! Но как да му отвърне, какво да му каже!? А то стоеше, поглеждаше наоколо и се възхищаваше:

– Колко хубаво е тук! ...

– Хубаво е! – повтори Добрин също така тихо с несвойствен глас, а след като се поотпусна малко, веднага запита: – Как се изгуби?

– Ами, как ... Оставиха ме дружките.

– Кои дружки?

– Моите дружки от селото, с които бях дошла.

– Но ти не си ли малката горска фея?

Момиченцето се изсмя почти гласно.

– Фея ли? Никаква фея не съм аз, а съм дошла тук на почивка при вуйна Елка и се казвам Светлана Борисова Василева.

– Светлана?

– Да, Светлана! – просия още повече лицето на момиченцето.

– Какво интересно име! Такова никога не съм чул досега. Пък и ти си също като в приказката, която ми разказваше баба. Затова отсега ще ти казвам малката горска фея. Искаш ли?

– Не, не искам! Аз съм си Светлана и Светлана ще ми викаш. Ами ти как се казваш?

– Добрин.

– Значи, много си добър.

Двамата се погледнаха и се засмяха.

– А сега искаш ли да слезем до реката? – предложи Добрин.

– Искам! – И те тръгнаха по една козя пътечка сред шубрака из стръмното нанадолнище. Добрин крачеше спокойно, а Светлана вървеше до него с боязливи стъпки. Тя се препъна от един щръкнал напречен корен и политна да падне, но Добрин я хвана за ръка и я задържа.

Когато стигнаха до реката, Добрин заби две разклонени колчета по средата където течението беше по-бързо и постави на тях въртележката, която правеше под бряста преди още да беше дошла Светлана. Водата движеше перките и въртележката се въртеше равномерно.

– Ей това се казва воденица! – възкликна от удоволствие той.

– Нима така изглежда истинската воденица?

– Да! Само че това е една част от нея. Липсва циментовата тръба, през която фучи силна струя вода. Няма ги и двата камъка, между които се мели житото и най-важното, липсва сандъка над камъните и прикрепеното към него кречетало.

– Наистина колко интересна би изглеждала в действителност една такава воденица!

– Ти никога ли не си виждала истинска досега?

– Не.

– Тогава като си тръгнеш ще те изпратя и ще ти покажа Митковата воденица. Тя се намира малко по-нагоре от гробищата. Ще влезем вътре, но да не те дострашее когато погледнеш надолу и видиш колелото с перките, което движи цялата воденица. Там долу е много тъмно и се чува само бученето на водата. Ще се пазиш да не се подхлъзнеш! ...

През това време овцете бяха слезли покрай реката и пасяха ситната детелина. Добрин седна на ниския тревясал бряг и отметна новоушитата торбичка. До него седна и Светлана. Отдавна беше преминало обед.

– Гладна ли си? – запита изведнъж Добрин.

– Не, нищо не ми се яде!

Той надникна в торбичката си, но като видя само сухия черен комат, не посмя да покани повече момиченцето, а стана и отвърза големия звънец на овена. Извади кюлюмката му и го изми хубаво с пясък на реката. След това издои в него най-кротката овца и пяната на топлото още мляко зашумя с приятен дъх.

– На, изпий го докрай! – Но Светлана сръбна мъничко и подаде обратно звънеца. По устните ѝ беше полепнала бяла пяна.

– Пий! – настояваше Добрин.

– Не мога повече! – Тогава той извади хляба от торбичката си, надроби го в млякото и започна лакомо да куса с лъжицата, която постоянно носеше със себе си.

Като излапа попарата, Добрин покани Светлана да отидат и се напият вода от изворчето под скалата. Той пръв клекна на колене, надвеси се и дори се усмихна на собствения си огледален образ отразен на чистото дъно. Допря леко зажаднелите си устни, които раздвижиха повърхността на водата и отразеният му образ се люшна и изчезна.

Светлана също беше жадна, но не ѝ беше удобно да пие като него. Затова Добрин намери една извита върбова кора и я постави точно там откъдето се оттичаше водата. Притисна я отгоре с един гладък чист камък и водата от изворчето потече като от селската чешма с чучура.

– Откъде ти идват тези неща на ум, Добрине! – каза с възхищение Светлана и го загледа още по-ласкаво.

– Щом е за тебе ... – смънка някак засрамен той и бузите му поруменяха.

Край изворчето те дълго време разговаряха и играха. Добрин почти беше забравил стадото си когато изведнъж като стрела долетя отнякъде полският пъдар, циганинът Мешко.

– Къде са ти овцете, бе, говедо? – изръмжа злобно той като показваше изопнатата си ръка готова за плесник.

– Тук са! ...

– Тук са, а? – изкриви в неприятна гримаса още повече устата и очите си Мешко и додаде: – Ела, виж къде са!

– Тук са! – повтори малко сконфузено Добрин като стоеше прав и неподвижен. Това озлоби повече пъдаря и той пристъпи към него. Хвана го здраво за едното ухо и тутакси стогласното ехо повтори последователно плясъците на два силни шамара.

– Това ти се пада, говедо с говедо! Да запомниш как трябва да се варди люцерната на Фидан кмета! Сега събличай пуловера си и дай торбата! Нека след това дойде някой от вашите с повече пари в канцеларията на кмета и да си ги получи!

Мешко взе пуловера и торбичката заедно с големия звънец в нея и си тръгна като издюдюка троснато: – А може и да ги видиш на куково лято!

Добрин понесе гордо и търпеливо двата плесника. Срам го хвана само задето всичко това стана пред очите на Светлана. Сега тя го гледаше тъжно и по бузите ѝ неволно се търкулнаха две едри сълзи, бистри като водата на изворчето.

– Да вървим! – каза Добрин и някаква невидима сила протягаше ръката му към ръката на Светлана. Той стисна леко краищата на пръстите ѝ и тя покорно тръгна в посоката, която сочеше неговия поглед. Ненавистта и гневът към кмета и пъдаря забушуваха още по-силно в детските му гърди, но той беше доволен, че никой не можеше да отнеме радостта му, с която сега върви и гледа в очите Светлана. Никой не можеше да отнеме удоволствието му да говори с нея и да чувства топлината на малката ѝ нежна ръчичка, която се гушеше в неговата загрубяла, изподраскана и почерняла през лятото ръка.

Огненият диск на слънцето се бе изхлузил наполовината от белия облак над Неглов рид и бе кацнал неподвижно на самия ръб на върха. Като гледаш този слънчев залез и белия облак, струва ти се, че там нечия невидима могъща ръка е простряла грамадно овче руно с позлатени краища зад което пламти пожар. Светлината на този пожар милваше с меките си приятни лъчи кестенявите коси на Добрин и позлатяваше с още по-чуден блясък косите на Светлана. Те вървяха след стадото по прашния път край реката. Думите им звънтяха като сребърни монети и се сливаха с медния звън на звънците и хлопатарите ...

Когато стигнаха до Митковата воденица откъдето се виждаше селото и трябваше вече да се разделят, Добрин изтича напред и развърна стадото си отново към Воденичище. След това приближи с разтупкано от вълнение сърце и стисна силно ръката на Светлана.

– Ще дойдеш ли утре пак? – заговори той бавно и тихо сякаш глас не му достигаше. – Ще ти донеса зрели диви круши които вчера набрах и насипах на сламата в колибата. До възглавницата си натрупах цял куп ... Колко хубаво миришат! ... Цяла нощ миришат ...

Светлана беше навела срамежливо глава и движеше инстинктивно единия си крак, като се мъчеше да опише с върха на обувката си правилна дъга върху наслоилия се прах на пътя. Тя слушаше и поглъщаше жадно всяка негова дума.

– Ще ти донеса пълна торбичка с лешници ... Ще късаме калини ... Видя ли колко много калини има на Ружина поляна?! ... Ще събираме малки празни черупки от охлювчета. Какъв хубав гердан може да се наниже от тях! Такъв гердан никое друго момиче няма да има! ... Аз сам ще ги нанижа! Ще ти направя малко венче от треви и клонки и ще го поставя върху косата ти. Ще бъдеш истинска малка горска фея ... Нали? Също както в приказката, която ми разказваше баба Мария! ...

Добрин замълча една минута като стискаше силно ръката на Светлана сякаш се страхуваше, че тя може да изчезне като щастието, което рядко идваше само в сънищата му, че може да не се видят вече и с умолителен глас повтори:

– Ще дойдеш ли утре пак?

– Ще дойда! – отсече твърдо Светлана. – Но къде?

– Там при изворчето под скалата. Ще те чакам преди обед! ...

Този ден се стори и на двамата най-хубавият на света.

На другата сутрин Добрин едва дочака да се вдигне росата и подкара тридесетината овце към Ружина поляна. Наоколо беше пусто. Само високият бряст на поляната хвърляше дълга гъста сянка и славеите пееха в шубрака. След малко звънна наблизо стадото и на дядо Мито.

Още отдалече щом се показа дядо Мито, Добрин се провикна несдържано:

– Ей, дядка, побързай да ти кажа нещо ново!

Двамата застанаха под бряста.

– Слушай ... – започна развълнувано Добрин – искам да ти кажа нещо, но не знам дали ще ми повярваш.

– Казвай, де!

– Вчера ей там на пътечката до калината видях малката горска фея.

– Брей, не думай! – престори се на учуден и изненадан дядо Мито. – Е, па после?

– Нищо! Приказвах с нея. Тя е много хубава. Днес щом наближи пладне тя пак ще се появи. Само че долу при изворчето под скалите. Искаш ли и ти да я видиш?

– Ще дойда! Ей, слава богу, ще дойда! Щè ми се да видя, дето го казват, това божие чудо! – заяви вече съвсем сериозно дядо Мито.

На Добрин му стана още по-радостно. Една наивна мисъл го споходи:

Нека да я види и дядо Мито. Тя е толкова хубава! ... Няма да му казвам, че това е най-хубавото момиче от града на име Светлана. Може пък и той да си помисли, че наистина вижда малката горска фея ... Доволен от тая мисъл, Добрин се усмихна скрито само на себе си и подкани нетърпеливо: – Да прошъшкаме овцете надолу! Тя може да се появи и преди уреченото време ...

При изворчето дълго стояха и двамата. Наближаваше обед, а Светлана не идваше. Заедно с Добрин, и дядо Мито почистваше вадичката пред изворчето. Поставиха нова по-хубава върбова кора на чучура и я замазаха здраво с кал. Няколко пъти Добрин изтичва на пътя да види дали ще се покаже Светлана, но напразно. Премина и обед, а тя все не идваше ...

– Излъга ме, Добринчо! – упрекна го самодоволен и тържествуващ дядо Мито. – Аз така си и помислих когато ми каза, но рекох, хайде да не ти строша хатъра ...

– Ще дойде! Да почакаме още малко! – настояваше разтревожен Добрин.

– Не, джанъм! Разбрахме се, дето го казват, кой откъде е! – усмихна се под мустак дядо Мито. – Ти ако искаш стой и я чакай, пък аз ще карам към Мъртвината.

– Но, дядо Мито, тя ще дойде! Ще видиш! Ще видиш ... Непременно ще дойде! – говореше с пълна вяра и неописуема вътрешна радост Добрин, а в същото време се тревожеше, че не му повярва доброто старче. Тревожеше се, че не ще може да я види дядо Мито.

– Да, ще дойде ... Ти да не мислиш бе, момче, че всичко що се случва в сънищата, се случва и наяве!

– Но аз не съм сънувал. Видях я вчера ... Играехме с нея и тя обеща, че ще дойде пак.

– Коя? Феята ли? – подметна с ирония дядо Мито.

Добрин се изчерви като разбра, че той е схванал шегата му и реши да си признае:

– Тя ... Светлана ще дойде! Така се казва малката горска фея.

– Е, така си кажи бе, Добринчо! Откъде е тая Светлана?

– От града. Дошла е на почивка при Иговите при вуйна си Елка.

– И ти какво? Мръдна ли ти под лъжичката като я видя, а?

Добрин наведе срамежливо глава.

– Ех, младост, пак младост! – отрони замечтан дядо Мито с онзи познат стон на вечната жалба по своята отдавна преминала младост. И после добави:

– Почакай я! Може да дойде ...

При изворчето Добрин остана сам. Надолу заглъхваше и последния звън на дядовото Митово стадо. Стана още по-глухо и пусто. Само чучурът от върбовата кора шумеше и се дочуваше откъслечния звън на Добриновото стадо, сякаш и то бе поело към Мъртвината. Стори му се, че се намира в някаква тайнствена, нечувана и невиждана досега пустиня. И в същия миг съзнаваше, че това пусто място му е толкова познато и близко ... Но защо я няма още Светлана? Защо се бави? ...

Изведнъж той се сепна: Овцете? ... Сигурно са в люцерната на Фидан кмета?! Затича изплашен по посока на звъна, но когато излезе на пътя, видя, че те са се сврели на сянка в шубрака отсреща. Погледна пак към селото в очакване, но Светлана я нямаше. Може пък да дойде по друг път и да ме чака при изворчето! – помисли си той и се завърна пак. Но Светлана все не идваше и не идваше ... Тогава той реши да се качи на скалата откъдето се виждаше и пътя, и изворчето. Вглеждаше се нетърпеливо и съмнението започна да гложди сърчицето му.

Когато се накани да слезе от скалата за да подкара и той стадото си към Мъртвината, реши да хвърли последен поглед към Митковата воденица. Там на пътя се движеха три човешки фигури. А когато наближиха, в тях Добрин позна Иговите Елка и Светлана. Третата жена навярно беше Светланината майка.

– Светлана-аа! – провикна се Добрин от скалата.

– Отивам си-ии! Скоро ще започнем училище! – отговори също така силно и провлечено Светлана.

ЧАСТ ТРЕТА

В пансиона на дядо Мирон

В едно слънчево есенно утро по пътя за Зликрушевската прогимназия, който криволичеше сред Воденичище и прехвърляше ридовете, вървяха учениците от село Маклен. Всяка сутрин и всяка вечер те изминаваха този набръчкан от коловозите и настлан тук-таме с окапали листа път.

Една сутрин когато минаваха покрай големия егрек до Бялата ровина, върху Добрин се нахвърли рунтаво едро куче. То захапа здраво единия крачол на панталона му и го задърпа назад. Изплашеният Добрин заподскача на другия си крак като махаше с разперени ръце, но кучето го повлече и той падна върху черната угар. Когато неговите другари го овардиха, на крачола му висеше почти откъснато голямо парче плат.

На другата сутрин същото куче се нахвърли отново върху Добрин, но той замахна с дебелия прът, на края на който беше заковал изострени пирони и го удари по муцуната. То изръмжа болезнено, а после заскимтя с тънък глас и затича около колибата. Всички се превиваха от смях и поглеждаха със задоволство към Добрин. След това всяка сутрин минаваха покрай егрека, но кучето лежеше спокойно. Надигаше само главата си и излайваше отдалече.

През зимата, когато стана опасно да се върви посред виелицата по баирищата, родителите им наеха за пансион полузапустялата къща в края на Зликрушево. Тя се състоеше от две ниски изпокъртени стаи и една още по-охлупена и опушена кухня. В едната стая се настаниха осемте ученика от Маклен, а в другата – седем ученика от друго съседно село. Кухничката с наредените крушови цепеници омотани с паяжини и с дървения одър сврян в ъгъла до малкото прозорче, представляваше спалнята на собственика дядо Мирон. По професия той беше калайджия. Още от малък този цигански занаят, както се изразяваше той, го бе привлякъл. И не само занаятът, но и коравата търпеливост с която циганите понасяха бедността. А дядо Мирон се беше родил бедняк. Макар и чистокръвен българин, той беше пленен от волния своеобразен живот на циганите. Затова пък синовете и внуците му го бяха изоставили напълно, като смятаха за унижение да произнасят името и професията му. И душата на дядо Мирон беше широка. Имаше нещо Максимгоркиевско в нея. И сърцето му туптеше за хората. Той беше добряк и прекалено весел старец. Най-много обичаше музиката и народните песни.

Често пъти когато калайдисваше под навеса, Крум и Кирчо се навъртаха покрай него, открадваха по някое парченце калай и след това му го продаваха. Дядо Мирон изваждаше старата си кожена кесия и мустаците му се разтягаха в една сдържана, добродушна усмивка. Даваше им по няколко петолевки и казваше:

– За тези пари довечера ще ми сипете от фасулената чорба, а пък колкото за калая ... той и преди да го продадете, не е бил ваш ...

Заедно с едрите пухкави снежинки, които падаха неусетно върху главите на хората, дойде някак незабелязано и вечерта. В стаята на Макленските ученици беше топло и приятно, на печката в голямата глинена тенджера се подгряваше лещената чорба, която дежурните по пансион бяха донесли от трапезарията. Докато чакаха да се подгрее чорбата, Крум, Кирчо и Иван Знеполски решиха да си устроят шега с учениците от другата стая. През деня те бяха заредили един стар барабанен пистолет с бертолетова сол. В миг нахълтаха в отсрещната стая и още от прага Кирчо гръмна. Всички се заковаха на местата си, а тримата изтичаха обратно. Похвалиха се на останалите ученици и те се юрнаха отново с тях, но на отсрещната врата вече беше спуснат райбера. Напънаха с всички сили. Райберът изпращя и те нахълтаха изведнъж. Започнаха да се боричкат. Когато другите ги подгониха, Иван Знеполски пръв се засили да прескочи прага, но се удари в горния остър ръб на рамката и над челото му се отхлупи голямо парче кожа. Шурна кръв. Насъбралите се ученици се чудеха как да я спрат. Скоро повикаха дядо Мирон.

– Не бойте се! Няма страшно! – започна да ги успокоява той и засмука още по-бързо цигарата си. Пепелта се ронеше върху парченце вестник и бързо изстиваше.

– Не ми е за първи път – използваше момента да се похвали дядо Мирон. – Шейсет и осем лазарници са минали пред очите ми. Преживял съм много такива неща ...

Той насипа прясноиздълбания полумесец над челото с изстиналата пепел, а после откъсна парченце вълна от кожуха си, опърли я на огъня и захлупи с нея раната.

След това мигновено произшествие, в пансиона утихнаха всички. Крум и Кирчо сипаха в една пръстена паница от лещата на дядо Мирон. Но чорбата беше оскъдна. Те наляха още толкова вода и паницата се изпълни. Сложиха я на печката и като се позатопли, му я дадоха.

– Живи да сте ми, добри юнаци! – благослови ги той и пое паницата. Като видя, че чорбата е много рядка, дядо Мирон надроби и без това коравия хляб, излапа попарата и легна да спи ...

Оттогава изминаха много вечери. Раната на Иван Знеполски беше вече заздравяла. На удареното място личеше голяма червеникава дъга във вид на полумесец, заради която другарите му го нарекоха Месечко. Сега в стаята на третокласниците на един от средните чинове седяха заедно Добрин и Месечко. Беше съвсем тихо. Само басовият глас на учителя по аритметика Георги Христов или както го наричаха Рампо, стряскаше наведените ученици. Всички мълчаха и не смееха да повдигнат очите си. А Добрин наблюдаваше ниската му набита фигура отгоре додолу. На лъснатата му гола глава лежаха неподвижно, повалени от гребена, единствените пет дълги косъма. Черният му костюм беше побелял от тебешир. Вместо с гъба, той триеше дъската с ръкавите и с полата на сакото си. Нацапаните пръсти допираха също до реверите и оставяха бели петна, а джобовете бяха пълни с дребни тебеширени парченца.

– Хей, ти там ... – сочеше с пръст учителят към Месечко, – излез на дъската заедно с домашното си!

– Нямам домашно.

– Да стане Крум! – настояваше Рампо.

– И аз нямам.

– Меримка Кръстанова!

– И аз нямам.

– Седнете всички! Да станат само тези, които имат решено домашно! – изкомандва ядосаният Рампо.

От целия клас се изправиха само трима.

– Срамно! Все едни и същи стават: Иван Росомански, Добрин, Звездан ... Да! Иван, Добрин и Звездан! – повтори твърдо имената им Рампо, като ги степенуваше по реда на успеха им.

Часът по аритметика свърши. В стаята влезе младата учителка по български език Анка Петкова. Тя ги поздрави любезно, поогледа ги мълчаливо и додаде:

– Я да видя сега кой е написал свободното си съчинение!

Няколко души вдигнаха ръка и тя посочи Добрин. Когато той започна да чете, целият клас замлъкна. Само от последния чин, където седяха Меримка, Василка и Чамширка, се чуваше лек одобрителен шепот. Всички образи в съчинението на Добрин бяха ярки. От устата му сякаш излиташе тържествения звън на камбаната. Думите му се лееха с оня тих шепот на чучурите, които денонощно пълнеха каменното корито пред чешмата.

... На върха сред селото, като бяла нежна птица е кацнало училището. Всеки ден то събира под своето топло крило нас, учениците ... – продължаваше да чете Добрин. Когато свърши, всички си отдъхнаха от напрежението, а учителката каза:

– Денят се познава от сутринта! От теб, Добрине, ще стане човек!

Добрин срамежливо бе навел глава и слушаше одобрителните възгласи на целия клас.

След обед петима от другарите му заминаха за Маклен да донесат хляб и допълнителна храна за всички. В пансиона останаха Добрин, Борис Костов и Симо Доганджийски. С решаване на задачите по аритметика пръв се зае Добрин. Борис и Симо учеха уроците си по история. На вратата се почука съвсем леко, но и тримата така се бяха задълбочили, че не дочуха почукването. Почука се втори път и веднага в коридора и веднага в коридора избухна един въздържан смях. Вратата се отвори и на прага се показаха трите весели и поруменели от студа техни съученички Меримка, Василка и Чамширка.

– Здравейте! – почти в един глас изрекоха и трите.

– Добре дошли! – отговори им Добрин и им поднесе столове. – Седнете най-напред да се постоплите.

Първа пое стола Меримка и закуцука с левия си крак към печката. Като я гледаше Добрин, сърцето му се сви от съжаление. А тя беше хубава, с руса коса и сини очи, стройна и нежна, но ... куцаше. Само преди два месеца, около Коледа, тя се покачила на тавана да свали орехи, но паднала и си навяхнала крака. Цял месец беше в болницата и загуби от уроците си. Затова сега бе дошла при Добрин да навакса загубеното. Борис и Симо също престанаха да четат и всички се събраха около печката.

– Три на три. – подхвърли шеговито Борис.

Момичетата наведоха срамежливо глави.

– Их, ти пък какъв си! ... – упрекна го уж Добрин. – Ще ги засрамиш да си избягат.

– Не сме чак толкова от срамежливите – заоправдава се Василка и светлината на погледа ѝ падаше като мълния върху едрата, плещеста фигура на Симо. А и тя беше едра, рано развита и не изглеждаше на годините си. Срещу Чамширка седеше Борис, а Добрин и Меримка бяха почти едно до друго.

– Я не се занасяйте, ами да седнем и решим най-напред задачите по аритметика! – предложи Меримка.

– Е, не бързай, де! Няма да ти избяга Добрин. И без това си седнала до него! – шеговито се противопостави Василка.

– Къде ли е сега Звездан да я види отнякъде! – обади се изведнъж Чамширка.

– Ти си гледай Борето, че той е бял, а ти си от боята, та ще ви прилича! – отстояваше словесната атака Меримка. – Ние с Добрин и двамата сме руси и не ни подхожда.

В същия миг тя гледаше към Добрин и една хубава усмивка, като нежна бяла гълъбица, излетяла в ясна зора, кацна пред неговия поглед. Усмихна се скрито и Добрин.

Около масата се наредиха така, както се бяха наредили и около печката. Добрин и Меримка седяха пак едно до друго. Той я гледаше все по-настойчиво и в този кратък миг изпитваше странно удоволствие. Може би същото каквото бе изпитал и през лятото на Ружина поляна ... Не! Меримка не може да бъде малката горска фея – Светлана! Тя само прилича на нея, или по-скоро тя само навя спомена за нея ... Стана му изведнъж тъжно, много тъжно. В очите му нахлу влажна мъгла ... Зад зениците му заплуваха дъждовни облаци ... И ето, сякаш от тези облаци напира първата едра капка. Още миг, още съвсем малко и тя ще се отрони ...

– Тря-аас!!! – изтряска нещо край печката и всичко потъна в бял прах.

– Тавана, тавана падна! – провикна се някой.

– Отворете прозорците!

– Всички – навън!

– Повикайте дядо Мирон!

– Не, недейте, че има слабо сърце и може да припадне като види срутеното! – предупреждаваше развеселен от случката Добрин.

Още под навеса, щом чу виковете и суетнята на учениците, дядо Мирон отдръпна бакърения котел от огъня и с бързи крачки се запъти към стаята.

– Какво сте се разхокали, бре! Какво е ста ... – недоизрече той като погледна нагоре и ахна: – Ай, таванът бил паднал! ... Е, нищо! Утре ще го направя. Докато сте на училище, ще го измажа и ще напаля печката да съхне.

– Но ... свършихме дървата, дядо Мироне – обади се Добрин.

– О-ооо, дърва – колкото щеш! Ей вътре е пълно – посочи той с ръка към кухнята. – Вие само почистете хубаво! Таман и гостенките ще ви помогнат ...

Вечерта дядо Мирон беше пак в стаята при тримата. Вечеряха, а след това започна обичайната весела част. С големия кавал свиреше той, с двоянките Добрин налучкваше мелодията на някаква песен. Отново бяха наобиколили печката и сладкодумният старец им разказваше смешни истории из спомените си от Балканската война. Стана късно и той си тръгна към кухнята.

– Чакай, дядо Мироне! – спря го Симо.

Старецът се обърна, като не изпускаше дръжката на вратата.

– Какво, забравих ли нещо?

– А, не! Исках да ти кажа тая вечер да спиш при нас. И без това сме само тримата. Свободни легла има, пък и тук е топличко.

– Добре! – съгласи се дядо Мирон. – Но ще си донеса рогозката. Ще я постеля ей тук до печката. Нали бива?

– То можеше и на някой креват да спиш, дядо Мироне.

– Така ми е по-добре. Таванът падна и не е страшно вече да се спи до печката! – пошегува се той и отиде да донесе рогозката. Като се върна и легна, погледът му неволно се спря върху падналия таван.

– Ах, какъв таван ще стане утре! ... Няма да познаете къде е кърпено! – повтаряше той и му идваше още сега да стане и започне работа.

Сутринта Добрин се беше събудил отдавна. Прозорците се белееха от снега и в стаята постепенно дневната светлина прогонваше мрака. Стана съвсем светло, а никой не се обаждаше. Борето и Симо са се успали. – помисли си Добрин – но защо поне дядо Мирон не се обади, не се прокашля?! И той реши да извика:

– Хайде, наспахте ли се?

– Наспахме се! – обадиха се Борис и Симо.

– А ти, дядо Мироне, наспа ли се?

Но дядо Мирон не се обади.

– Чакайте, тази сутрин аз ще го събудя! – извика Добрин и скочи от леглото. Отиде при него, хвана го за ръка и лекичко го задърпа:

– Дядо Мироне, дядо Мироне ...

Напразно ... Старецът лежеше изстинал с безжизнено отпуснато тяло и с восъчен оттенък на лицето. Мустаците му бяха спокойно разлети и прилепваха плътно. Очите му бяха затворени завинаги ... Само откъртеният таван над него зееше с оголени летви като тъмен гроб. Навън плачеше бясната фъртуна и голите клони на изсъхналата слива дращеха от мъка по стъклото ...

Пансионът на дядо Мирон

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

Бягството

Завърши учебната година и Добрин се прибра вкъщи. Но сега накъде? Неговите другари се подготвяха усилено за гимназията. Винаги когато го срещаха, го питаха:

– Добрине, ще учиш ли в гимназията?

Но той не им отговаряше нищо.

Късно следобед бащата на Добрин, който беше ратай в съседното село, се прибираше да съблече дрехите си, да види семейството си и да донесе брашънце за през седмицата. Още отдалече Добрин го забеляза и се спусна към него:

– Татко, татко, аз преминах със шест! Учителката Петкова ми каза, че трябва непременно да уча в гимназия ...

По лицето на баща му пробягна радостна усмивка примесена с тъга и безпокойство.

– Браво, сине! – каза той, като сложи тежката си длан върху крехкото му рамо. – Ти си ми най-умното и добро дете, но лошото е това, че ни е закълцала бедността.

– Их, татко бе, искам да уча! – почти приплака Добрин и плачът му се сля със скърцането на вратата.

– Нямаме, татковото. Няма откъде. Ти сам виждаш ... – успокояваше го баща му. – Нали трябват книги, униформи, квартири, храна ... а нямаме нигде никого. За хляба не стига.

И Добрин заспиваше и се събуждаше с мисълта как ще се раздели със своите другари, как ще си остане завинаги овчар, като своя баща, а толкова много желае да учи.

Голямата слънчева пендара се скри над Неглов рид. Останаха само позлатените облаци, сякаш там гореше огромен пожар, който бавно утихваше. Селото се оживи. Зашумя вечерникът в листата на старите орехови дървета. Зацвилиха коне. Премина стадо и след него се вдигна облак прах из пътя. Звъннаха отпред звънци и хлопатари. Някъде откъм Ванчовата махала долиташе кучешки лай. Заедно с този многообразен шум и с нощта, в Маклен пристигна и един керван цигани-катунари. Те се настаниха накрая на селото в запустялата къща на бай Стоянчо. Скоро настъпи нощта, която приюти всичко живо и превърна всяка глъчка в дълбок покой. Само циганската врява, тропота на колите и хомутите откъм края на селото нарушаваха леко тишината.

Разсъмна се и Добрин пръв се озова при циганите. Те бяха насядали с кръстосани крака на земята и плетяха кошници и панери. Добрин се загледа в ръцете на най-малкото циганче и се чудеше на неговата сръчност, докато то го покани и Добрин седна при него.

– Искаш ли да те науча на този занаят? – го попита малкият Ибрахим.

– С удоволствие. – отговори Добрин.

– Сядай тук до мен. – и Ибрахим отряза няколко дебели пръчки. На половината от тях направи в средата цепнатини, през които промуши останалите пръчки. След това започна да плете около тях във вид на колело с тънки бели ракитени пръчки.

– Ето, това е дъното на кошницата. Направи сега и ти същото.

Добрин направи същото дъно като това, което направи и Ибрахим, а след това с помощта на Ибрахим изплете и цялата кошница. Скоро той се научи да плете и панери, и кошници на решме.

До обед Добрин седеше при циганите и учеше занаята, а след обед отиваше край реката и сядаше до гъстата ракита. С ножчето режеше пръчки, а след това ги белеше, като ги мушкаше в едно разцепено дърво и ги изтегляше откъм дебелия край. Така Добрин изплете кошници и панери не само на стрина Николина, но и на всичките си роднини.

Изнизваха се дните като мъниста. Стрина Николина привърши брашънцето и четирите ѝ невръстни дечица, от които Добрин беше най-големият, започнаха да си лягат без вечеря. Тогава тя даде Добрин да слугува на селския чорбаджия Стратко. Там Добрин пасеше голямото стадо заедно с бащата на Стратко – дядо Стоян.

Овцете кротуваха по билото на Неглов рид. Добрин стоеше на самия рид и пазеше да не влязат овцете в нивата с овес, а дядо Стоян пазеше ливадата. Когато Добрин забеляза няколко овце в ливадата, си помисли, че дядо Стоян се е заскитал нанякъде и за да подплаши и пропъди овцете от ливадата, той реши да търколи един голям камък, който да удари в дъното на големия глог сред ливадата и овцете подплашени да излязат оттам. Но когато камъкът удари в глога, от под него изскочи подплашен дядо Стоян.

– Ще ме пребиеш бре, магаре! Дяволите да те вземат! – започна да го ругае дядо Стоян. Добрин беше пребледнял от страх и не знаеше какво да прави.

– Ще ме пребиеш бре, магаре! – все още ревеше отдолу подплашеният дядо Стоян.

– Не тебе, а овцете исках да подплаша, дядо Стояне. – оправдаваше се Добрин.

Тъмна вечер. В очите ти човек да бръкне, няма да го забележиш. След като цял ден бе мислил Добрин за гладната си майка, за братчето и сестричето си и им беше занесъл останалата му през деня коричка хляб, сега вървеше към егрека зад отсрещния баир да занесе вечеря на дядо Стоян. Но изведнъж започна да се сипе дъжд, като из овчарско ведро. Добрин беше сам. Вървеше през гъстата гора на Мечи дол по една тясна козя пътека, която завиваше покрай стръмния бряг на реката. Светкавиците раздираха тъмнината и осветяваха пътя му. Когато спираше да святка, спираше и той, защото ослепен от светлината не можеше да мръдне нито крачка напред. Очакваше отново да светне, за да се придвижи още няколко крачки и да излезе на равното. А долу реката шумеше страшно. Едно малко подхлъзване и ето го политнал по стръмния бряг.

Наблизо падна мълния върху прогнилия дънер на една стара куха върба, но той вече бе на равното и хукна по посока към егрека. Когато пристигна там измокрен и задъхан, дядо Стоян го посрещна учуден. Той пое котелката с млякото и хляба, потупа го по рамото и от устата му неволно се изтръгна едно:

– Браво. Юнак си, Добрине.

След това седнаха да вечерят. Дъждът и след вечерята не престана, а започна още по-силно да чука по ламаринения покрив на колибата и унесе в сладка дрямка двамата овчари.

Зора. Угасваха последните бледи звезди. Дядо Стоян събуди Добрина. Той потри сънените си очи, притегна цървулите на краката си, взе големия лесков прът и отлъчи овцете за доене. Издоиха ги. Дядо Стоян занесе млякото на мандрата, а Добрин легна повторно, докато слънцето го нагря хубаво и стана неприятно и невъзможно да се спи повече.

Изминаха три недели откакто Добрин е овчар с дядо Стоян. Тази вечер той лежеше върху постланата слама в овчарската колиба и слушаше как бавно преживяха овцете. Магарето бръстеше шумата на прясно отсечените тръни, с които беше заграден егрека. Отсреща в гората на Мечи дол чуруликаха врабците. През отворената вратичка на колибата се виждаше чудна картина. Там където се сливаха небето и отсрещния връх, бе кацнала луната.

Откъм реката сред Некосеница ехтеше жабешкият оркестър, а край колибите наблизо църкаха щурци. От време на време подрънкваше големият хлопатар и неговият звън и дъхът на тревите и билките го унасяха в дълбок сън.

Добрин неусетно заспа. Унесен в мечтите си, той заспа така леко и приятно, както никоя друга вечер, така, както не бе заспивал дори в скута на майка си.

Сънуваше, че е хванал нежната ръчица на Светлана и я теглеше по стръмното било, обсипано с камънак и пясък. Галеше я по русата ѝ косичка, по синята ѝ панделчица. Тя му се усмихваше и Добрин отвръщаше на нейната усмивка. Ето тя пак му носи в малката кошничка черници от голямата черница в техния двор. Добрин ѝ подаваше узрелите круши и беше доволен от нейния благороден жест, беше доволен от себе си. Затова сега се усмихваше. Усмихваше се на щастието си, което така цяло, непокътнато дойде в неговия сън, такова, каквото беше и в неговите юношески мечти.

Но изведнъж се озоваха в някаква тъмна и дълбока пещера, в която шумеше подземна река. Срещу Светлана съскаха стоглави змии. Отстъпвайки, тя пропадна в дълбока бездна. Добрин гледаше вцепенен, без да може да я подкрепи, да я задържи ...

Добрин се събуди изплашен и тревожен. През отворената вратичка на колибата надничаше двурогата луна. Небето бе осеяно с безброй ярки звезди. А на изток едно светло петно се отражаваше на небето, сякаш там долу някъде под това петно гореше някаква голяма лампа. Откъм селото се чуваше смътно кукуригане на петли. Жабешкият оркестър усърдно изпълняваше своята безконечна програма. Отсреща в гората се чуваше зловещият глас на бухала, който сякаш дирижираше жабешкия оркестър.

Добрин се мъчеше да разгадае този сън, и страшен, и приятен. А там на изток светлината го привличаше със страшна сила. Сънят му напомни за тези светлини, за Златния град откъдето и в съня му нощес дойде при него Светлана. Той дълго стоя буден и замечтан. Премисли целия си живот до този миг и спря на кръстопътя на бъдещето. А бъдещето му се видя много страшно, по-страшно от миналото, по-страшно от края на този сън ...

Преди звездите да започнат да избледняват и преди да настъпи утринният хлад, Добрин стана толкова тихо, че едвам го усети дори кучето Барон, което лежеше пред вратата на колибата. Взе торбата и сиренето, както му се полагаха за през деня. Огледа за сетен път наоколо полето, ливадите, пробуждащата се гора и всичко родно, с което е живял до този момент. Погледна любимата Ружина поляна, която дишаше стаена там някъде посред брястовете и лещака. Премина леко, почти на пръсти зад колибата, където спеше дядо Стоян и хукна надолу по пътя към чудните светлини.

Не можа да се скрие само от Барон, което го изпрати чак до моста. Вярното овчарско куче дълго стоя на моста, докато Добрин се изгуби от погледа му.

Когато Добрин излезе на гладкото шосе, бе вече съмнало. Той вървя дълго време, но се измори и седна до страничната канавка. Мислеше си къде ли ще го отведе този път. И макар, че знаеше за къде води, той все пак не пропускаше да попита случайните пешеходци, за по-голяма сигурност.

Цял ден вървя по шосето. Изяде хляба и сиренето още на закуска и краката му прималяваха от глад. Той се отби в слънчогледовата нива отстрани, откъсна една пита слънчоглед и както си вървеше, зрънце по зрънце обелваше и ядеше.

Стъмваше се вече. Той се скри в крайпътната нива с избуяла царевица. Изморен и зажаднял за сън, постла баленото си палтенце в една бразда сред царевицата и легна върху топлата земя. Листата на царевиците шумолеха от лекия вечерен ветрец, ала Добрин не чуваше техния монотонен шум. Умората го грабна и само за миг той заспа.

Рано сутринта слънцето огря Добрина в царевицата. Той потри сънените си очи и наметна торбичката си. Потърси баленото си палтенце, взе го под ръка и тръгна пак замислен и мълчалив. Главата му тежеше. Краката му се подкосяваха, но наоколо вече се стелеше Софийското поле.

Витоша му изглеждаше като чудна красавица. Той влизаше в предградието на мечтания, приказен Златен град. Сърцето му се свиваше от вълнение. И фасадите, и заградените дворове, и електрическите стълбове, и фирмите – толкова разноцветни, примамваха погледа му. Той гледаше смаян на всички посоки. Оглеждаше всяка фирма, спираше се пред нея и питаше за работа.

Най-после един дебел човек с бяла престилка, по която личеха кървави петна му подвикна:

– Хей, момче, ела насам. Какво търсиш?

– Работа търся, чичко, – отвърна му Добрин.

– Ха, тамам работа за тебе. Какъвто си юнак, ще въртиш машината и ще плюскаш колкото ти душа иска.

Добрин влезе. Остави торбичката си настрана и бай Сандо касапина му подаде една бяла престилка.

– Ха, застани сега до машината и върти щом си толкова мераклия за работа, – почти му заповяда той.

Добрин въртеше до прималяване. Потта се стичаше на едри струйки по заруменялото му лице, ала той не усещаше умората. Мечтата му да стане работник, да се почувствува и той като един от жителите на приказния град, му даваше сили да преодолее дори умората си.

Вечерта седнаха да вечерят. Случи се така, че Добрин седна до единствената им дъщеричка Христина. Тя се страхуваше да премести по-близо стола си до неговия. Като го гледаше какъв е окъсан, загорял от слънцето и груб, тя си мислеше, че това е дете на някакъв последен просяк. А и Добрин се държеше на по-голямо разстояние от нея.

Като я гледаше каква е мургава, с големи черни очи, с черни вежди и катранени пръчковидни коси, той мислено я сравняваше със Светлана и като не намери никаква прилика, а грамадна разлика, тя му стана още по-неприятна. Неприятно му стана като слушаше нейния разглезен говор, нейните капризи и още по-неприятно, когато виждаше как бай Сандо и жена му угаждат на единствената си дъщеричка.

Жената на бай Сандо непрекъснато добавяше на Добрин от вкусната мусака. Той за пръв път от живота си виждаше такова ястие. Тази вечер яде до насита, че беше доста изгладнял.

На другата сутрин бай Сандо вместо да му даде пак бялата престилка, му посочи големия свинарник зад месопродавницата и каза:

– След малко пусни свинете хей там в заграденото място и си отваряй очите да не излезе някоя на шосето и да я смачка автомобил, че после вместо нея, теб ще те заколя.

Добрин нямаше какво да прави. Стана му тъжно. Очите му се наляха със сълзи. В главата му се въртеше една мисъл: Избягах от овцете, за да стана свинар. През целия ден пасе свинете. Въздишаше дълбоко и се заглеждаше в автомобилите, в луксозните файтони и леки коли, които профучаваха със страхотна бързина по шосето.

От време на време преброяваше свинете и след като се уверяваше, че и двадесетте са в заграденото място, въздъхваше облекчено и пак се замисляше тревожно върху своята съдба.

Привечер бай Сандо впрегна двуколката, натовариха с Добрин варелите за помията на свинете и тръгнаха в града. Тая вечер бай Сандо отиваше с Добрин само колкото да му покаже къде се намира ресторант Одрин откъдето вземаха помията, пък другата вечер Добрин трябваше да ходи сам. Те навлизаха в центъра на града, където по улиците бе светло като ден. Витрините и рекламните разноцветни неонови светлини, изглеждаха още по-чудновати, отколкото си ги представяше досега Добрин.

Колко много светлини! Каква красота! За първи път Добрин виждаше толкова много хора и такъв странен шум. Той се взираше във всяко русо момиче, сякаш ей сега ще види насреща си Светлана. Нали и тя живее тук в този приказен град. Къде ли е сега? Знае ли тя, че и Добрин е тук? И колко ли биха се радвали и двамата, ако се срещнеха съвсем случайно ей тук на улицата, така както се срещнаха тогава там на полянката ...

Когато се върнаха от града, след вечерята, Добрин легна пак както снощи върху циментовия под на недовършената новопостроена къща на бай Сандо. И постелята, и завивката му, бяха дебели изцапани скъсани черги.

Тая нощ той стоя до късно буден. Слушаше хармониката, която свиреше в отсрещната кръчма. Гледаше там някъде откъм завоя на шосето как изплуваха един чифт бледи светлинки. Следеше внимателно тяхното движение, докато съвсем се доближаваха и се чуваше мигновено и рязко профучаване на автомобил. Заедно със шума изчезваха и светлините.

Някъде пропищяваше локомотив. След това долавяше пак откъслечните звуци на хармониката, които галеха душата му. Той надаваше ухо да ги долови, въздъхваше неволно и неволно шепнеше сам на себе си: Ех, чудно хубав град. А до него наблизо грухтяха свинете. Задавяше го зловонната миризма, ала клепачите вече натежаваха и сами се затваряха. Унасяха го мислите и тъжни, и радостни. Сякаш се намираше в някакъв голям, тайнствен замък, сякаш бе в друг свят, между други хора.

И той заспа, макар и след полунощ. Мъчителна и страшна беше тая нощ. Той никога нямаше да я забрави ...

Добрин се събуди самичък сутринта. Между пръстите на ръцете и по тялото си, той усети силен сърбеж. Започна да се чеше. Появиха се тук-там червени пъпчици. През целия ден той непрестанно ги разчесваше и към вечерта те се увеличиха. Сгъстиха се почти една до друга. Цялата нощ не мигна. Очите му бяха зачервени от безсъние и плач. И призори, без никой да го усети, Добрин хукна обратно към Маклен. Беше се заразил с краста.

Преминаха няколко мъчителни дни за Добрин на село, докато се излекува. Разтворът от син камък, с който мажеше раните си, го караше да подскача от болки. Ужасни, нетърпими болки.

След оздравяването майка му го придумваше да си остане на село пак ратай, ала той ѝ отговаряше: Сега знам пътя за София.

И една сутрин тръгна пак по шосето за София. Когато наближи след дългото пътуване до месопродавницата на бай Сандо, Добрин се страхуваше да погледне към нея. Той с бързи крачки премина по шосето и чак когато се отдалечи доста, се обърна с презрителен поглед. Дрипавите черги се белееха отдалече, преметнати на въжето край свинарника. Те му напомняха ужаса, страшната нощ и крастата и го накараха да забърза с всички сили към града.

Мръкваше се вече когато Добрин почти неволно бутна една полуотворена врата и за момент се намери сред много маси и столове, на които седяха хора. Едни от тях приказваха с висок глас, други пушеха цигари и пиеха вино, трети пееха песни ...

Някъде в ъгъла един сляп цигулар прокарваше бавно лъка на струните на цигулката, която оплакваше сякаш неговата горчива съдба. От време на време той спираше, обръщаше цигулката със струните надолу и тръгваше колебливо сред масите. Някои поставяха по някоя двулевова банкнота върху цигулката, други се правеха, че не го забелязват, а пияните го ругаеха и псуваха безмилостно.

Зад тезгяха стоеше дебелият кръчмар и наливаше ракия в шишенцата. Разнасяше ги по масите и когато застана пак зад тезгяха, Добрин се приближи до него. Кръчмарят го изгледа и попита:

– Какво желаеш, момче!

– Търся работа, чичко – отговори Добрин.

– Работа има, но при едно условие: вместо заплата, ще получаваш безплатно квартира, осветление, отопление и най-важното, храната пак от мен. Съгласен ли си?

Като нямаше друг избор, Добрин се съгласи. Остана в аперитива на бай Тошо да мие шишетата, да мете по три пъти на ден, да изнася от мазето дамаджаните, за да разрежда виното с вода и да върши цялата обща работа.

Добрин спеше на кушетката в кухнята. Преуморен от тежката работа през деня, той си лягаше късно и не си доспиваше. Сутрин ставаше винаги преди да е дошъл бай Тошо. Помиташе пода, почистваше масите и столовете, избърсваше стъклата на прозорците и прибираше и миеше разхвърляните шишета и чаши. Той вършеше всичко това много внимателно и добросъвестно и скоро спечели доверието на бай Тошо.

Когато бай Тошо се събереше с някоя компания и редом с тях пиеше до напиване, Добрин сам разнасяше чашите и шишетата по масите и сам събираше парите от клиентите. Продаваше и от бюфета цигари, салам, кашкавал и други стоки и прибраните пари слагаше да стотинка в чекмеджето на касата.

Вечер след 12 часа, когато всички си отиваха, Добрин и бай Тошо, макар и пиян, броеха парите. Добрин ги завързваше в една торбичка и ги пъхаше в дълбокия вътрешен джоб на сакото на бай Тошо. Изпращаше го със жена му до в къщи, като носеше багажа им и се връщаше да спи.

Дълго време Добрин слугува в апартамента на бай Тошо, но нигога не му беше идвало на ум да вкуси от спиртните напитки. Те го отвращаваха. Отвращаваха го долните и страшни трагедии на пияниците, които ставаха почти всяка вечер в аперитива.

Тук пияните заспиваха по масите в късните часове. Идваха техните деца и жени, прекарали неспокойни часове в напразно очакване да им донесат хляб за вечеря. Те вдигаха пияните от масата като плачеха и ги отвеждаха по домовете си.

Всичко това се запечатваше в паметта на Добрин, за да остане за цял живот, за да не му позволи да вземе нито глътка от тези страшни, отровни напитки.

Тук хората се караха, псуваха и често пъти се сбиваха. Идваше полиция и пияните осъмваха изтрезнели в участъка. Но най-чудното, което видя Добрин, беше, че тук идваха и свещеници, които се напиваха също като другите, държеха също тъй вулгарен език и крещяха като истински пръчове. В такъв момент Добрин се питаше: Има ли Господ? И ако има, защо към едни е милостив, а към други безмилостен? Защо тогава свещениците, които проповядват истината и учат хората уж само на добро, сега и те като всички пияници и развратни хора крещят с толкова долен, груб и циничен език. За тях няма ли Господ?

В аперитива идваха най-различни по професия и характер хора. На Добрин особено се харесваше бедният студент Гологанов, който носеше в себе си винаги малки книжки с чудни детски и юношески приказки и приключенски четива.

Гологанов подаряваше на Добрин по една книжка от всеки новоизлязъл брой. Преди да си легне, Добрин прочиташе донякъде от книжката и така неусетно заспиваше над нея. Ала случваше се, когато не бе толкова изморен, и цяла нощ да не спи, само и само да я прочете до края.

Една вечер когато бай Тошо пиеше с компания и Добрин сам разнасяше напитките по масите, влезе един доста симпатичен и добър на пръв поглед човек. Той седна на една от масите близо до тезгяха, поръча си ракия и започна да наблюдава как пъргаво сновеше Добрин. Когато го повика да плати, той го запита:

– Искаш ли да дойдеш на работа при мен? Аз имам дърводелска работилница. Ще ти плащам и заплата. Ще учиш занаят и един ден ще станеш голям майстор.

Тези думи се харесаха на Добрин. Та нали той отдавна мечтаеше за това. Нали в училището по ръкоделие правеше най-хубавите маси, столове, тъкачни станове, самолети и какво ли не от дърво. А ето сега той ще стане истински майстор дърводелец.

– Ще дойда, непременно ще дойда. – отвърна Добрин. – Нали утре пак ще дойдеш, чичко? Аз ще говоря с бай Тошо и ще чакам да дойдеш.

Цялата нощ Добрин не заспа. Мислеше какво да каже на бай Тошо. Ами ако му се разсърди? Ако го изгони и дърводелецът не го прибере? Тогава? Къде щеше да ходи? Но все пак реши да каже желанието си, да го помоли. И на сутринта Добрин му каза:

– Занаят искам да науча, бай Тошо. Натам ме тегли сърцето. Тук това не е занаят. Тази работа може да се върши на стари години, а аз съм млад и пред мен стои бъдещето.

На бай Тошо му стана криво. Беше свикнал с него, пък и добро и честно момче беше Добрин. Работеше му само за едната храна. Дори и дрехи, освен работните, не му купи. И сега изведнъж, хоп, ще го напусне. Ще намери ли друго момче като Добрин? И той изръмжа грубо и недоволно:

– Върви по дяволите!

Добрин очакваше с нетърпение да се стъмни, за да дойде пак дърводелецът и го вземе със себе си. Но тази вечер той не дойде. Изминаха още много вечери, а дърводелецът все не идваше. Добрин очакваше и се срамуваше да срещне погледа на бай Тошо, а и той вече не го оставяше сам на касата. На Добрин се струваше, че ей сега ще каже: Марш! Не те искам вече.

И ето в един понеделник рано сутринта дойде работник, изпратен от дърводелеца и Добрин тръгна с него.

Свинар

ЧАСТ ПЕТА

Време на война

Навън вееше януарски студ, а вътре в дърводелската работилница печката бумтеше весело. Миришеше на шеллак и спирт, на туткал и безирена боя, на чам и орех.

Приведен над единия тезгях рендосваше някакви летви висок, тънък, с малки черни мустачки и попрегърбена фигура младеж. Това беше Стойко. Борис, който доведе Добрин, съблече балтона си, окачи го на закачалката до печката и го повика:

– На, вземи тези цикли и започни да циклиш ей така тези дъски. След това ще ти покажа как да ги полираш.

Добрин започна да стърже дъската с циклата, а след това я оглади със шкурка. През това време дойде и собственикът на работилницата, Страхил.

– Я гледай ти, новият помощник пристигнал! Пък и работа веднага сте му дали. Хубава, хубава е станала дъската. Боре, я му покажи сега как се полира. Това е мераклия момче. Бързо ще се научи.

Най-напред започна да полира Боре. Добрин наблюдаваше внимателно да не изпусне нещо. После пое кутийката с пемза, политурата, балата и сам започна да полира така внимателно, сякаш не за пръв път вижда такава работа. Но не забравяше и задълженията си като ученик. Често наглеждаше туткала на печката и слагаше талаш в нея.

Тук в дърводелската работилница още от първия път му харесаха хората. Особено му хареса Стойко, който беше мълчалив, блед, изпит и приличаше на жив мъртвец. Той работеше непрекъснато, без почивка, всеки ден, а дори оставаше и извънредно. От под ръцете му излизаха хубави, спретнати и лъскави полирани бюфети, кревати, гардероби и други мебели.

Мръкваше се вече, а Стойко все още работеше. И когато си тръгна, той посъветва Добрин да сложи по-дебели трупчета в печката, покачи се по стълбичката където бяха наредени шперплатите върху гредите на тавана и му посочи чергите:

– Ето, тук ще спиш! Тези черги са мои. Преди да си намеря квартира, аз спях тук. Но сега хазайката ми е добра и ми даде кушетка заедно с чергите. Тези черги оставям на теб.

Добрин беше безкрайно щастлив, готов на всички несгоди, само и само да научи занаят, да стане майстор и да заживее като хората. Той легна върху складираните шперплати и се зави през глава в чергите. Беше топло. Топлината го унесе и той заспа бързо.

Сутринта Добрин се събуди целият вдървен от студ. Навън беше още тъмно. Той стана, наметна баленото си палтенце, слезе по стълбичката и напълни печката с талаш. Потърси кибрит, но не намери никъде в работилницата. Тогава изтича до близката хлебопекарница, откъдето взе кибрит и запали печката. В работилницата се затопли, а навън все още беше тъмно и студено. Той заключи вратата на работилницата и тръгна към млекарницата. Разсъмваше се вече. С парите, които снощи му даде Стойко, той закуси половин литър топло прясно мляко.

Когато се завърна видя пред вратата на работилницата Стойко. Влязоха и работата започна отново. Добрин се интересуваше от всичко и за всичко питаше. Той бързо напредна в занаята. Започна вече сам да полира, сам да рендосва летви. Научи се да лепи с туткал и да стяга с големите железни стейги. Събираше с магнитна пръчка разпиляните дребни пирончета из талаша по пода и научи много други неща. Скоро всичките го обикнаха. Привърза се и той към тях. Ала всичко това беше само за малко време. Повикаха Страхил в запас. Той заплати надниците на работниците и затвори работилницата. Сега заедно с Добрин и Стойко и Борис останаха без работа.

Добрин остана пак на улицата сам. Къде да иде? Отново при бай Тошо? Не! Та нали той напусна оттам да учи занаят. Не познаваше никого в града. Но все пък, незнайно защо, той тръгна към аперитива на бай Тошо. Там се отбиваше всяка вечер един човек от неговото село Маклен на име бай Драго. Може би щеше да дойде и тази вечер. Добрин щеше да го помоли да пренощува у тях, пък утре ще си потърси работа.

Стъмваше се вече когато Добрин влезе в аперитива. Бай Тошо го изгледа с насмешка:

– Е, отново ли се връщаш при мен?

– Не! Аз само искам да видя бай Драго от нашето село – отговори Добрин и не след дълго бай Драго пристигна. След като изпи няколко ракии, той заведе Добрин у тях.

Беше месец март 1943 година. На Източния фронт се водеха ожесточени боеве. Министърът на България, Богдан Филов и цар Борис ІІІ предадоха изцяло българския народ на хитлеристка Германия. Всичко беше за фронта, за германците.

Германското правителство вербуваше български работници, за да работят във фабриките и да заместват германските работници, които се биеха срещу Съветския съюз. Червената армия громеше безпощадно хитлеристките пълчища. Българският народ негодуваше от фашисткия терор. Из улиците на София и по-специално в крайните квартали всеки ден се виждаха арестанти. Затворите и концлагерите се пълнеха. Класовата борба се изостряше. Българските военни фабрики работеха изключително за германската армия. Работниците с двойна сила ненавиждаха своите господари-фабриканти. Стачкуваха и саботираха, агитираха с позиви, пееха революционни песни. Из Средногорието сновеше вече първата партизанска чета. Над страната падаше черна нощ. Гладът настъпваше заедно с купонната система. Настанаха картофените дни. Народът ненавиждаше с цялата си душа българските управници и се подготвяше за една велика разплата, за извоюване на великата правда на Ленин и Сталин.

Рано сутринта бай Драго и Добрин вървяха към казармата на Шести пехотен полк. Там наблизо живееше някогашният бай Драгов командир – полковник Чанков. Когато стигнаха до голямата кооперация, бай Драго позвъни и на втория етаж от балкона се показа жената на полковник Чанков.

– Кой е? Какво има? – попита тя и като позна бай Драго, ги покани вътре.

На входната врата се мъдреше табела със златни букви: Полковник Чанков.

Бай Драго и Добрин влязоха в хола. От стените, украсени с пъстри тапети поглеждаха от златните рамки портрети на Хитлер и цар Борис ІІІ. Насреща в ъгъла бе окачена голяма златна рамка с Тайната вечеря. По пода блестяха персийски килими. Слънчевите лъчи се пречупваха върху плоскостите на полираната мека мебел.

По едно време се отвори отсрещната врата, на която висеше табелка: Божидар Чанков – журналист. Какво ли е пък това журналист? – мъчеше се да си отговори Добрин. Но едрата фигура на червендалестия здрав мъж, облечен префино, прекъсна за момент мисълта на Добрин и той насочи вниманието си към него.

– Мамче, ще отида до редакцията на Утро – прозвуча неговият мек и приятен глас и тутакси след това излезе.

Бай Драго, който идваше често тук у дома на полковник Чанков, им бе станал необходим и близък и сега приказваше със жена му съвсем свободно за славното настояще, хвалеше привидно заслугите на полковник Чанков в изграждането на Новия ред в Европа и по такъв начин печелеше доверието им.

– Доведох това момченце – каза бай Драго – понеже знам, че господин полковникът е съвипускник на началника на Военната фабрика, та дано нареди нещичко за приемането му на работа.

– Вие почакайте – каза жената – аз ще му обадя ей сега. Той е на легло. Болен е от няколко дни и е в другата стая.

След малко тя донесе един запечатан плик и го пъхна в ръцете на бай Драго.

– Предай му това писмо и му кажи, че те изпраща полковник Чанков!

Бай Драго и Добрин тръгнаха обнадеждени.

Чакалнята на Военната фабрика бе препълнена с безработни, които чакаха милосърдието на началника. След дълго чакане, най-после влезе надутия и шишкав полковник Петров и започна да пита подред:

– Ти къде си бил досега на работа? – спря се той пред първия станал младеж.

– В самолетната фабрика в Казанлък – отговори младежът.

– А защо напусна оттам?

– Защото катастрофира самолет и ... ме уволниха.

– Марш! Навън! Ти не си за тук! – изкряска полковникът, като го гледаше страшно и презрително като че ли в лицето му виждаше най-големия саботьор и комунист.

– Ти? – спря се той пред втория младеж.

– Аз ... аз се отказах да замина с групата си за Германия на работа.

– Марш оттук! И за тебе няма място!

Ето че дойде редът и на бай Драго.

– Ти? – озъби се полковникът на бай Драго, като го гледаше с кръвнишкия си поглед.

– Мен ме изпраща тук полковник Чанков – каза с умилителен глас бай Драго и му подаде белия запечатан плик. Полковникът грабна плика, пъхна го в джоба си без да го разпечата и посочи вратата на бай Драго.

– Иди си! Няма места! – отсече като със секира той.

Бай Драго и Добрин си тръгнаха. Бай Драго бе замислен грижовно и бащински, така, както и бащата на Добрин не мислеше. Когато спряха пак пред вратата на голямата кооперация, бай Драго и Добрин се спогледаха и Добрин му прошушна:

– Бай Драго, обещай му нещо на полковника. Нали той и без това е болен, пък на село имаме няколко пилета. Ще помоля и мама да намери отнякъде малко прясно масълце и няколко пресни яйца.

– Добре, добре, Добрине! – съгласи се бай Драго.

Когато влязоха пак при жената на полковник Чанков, бай Драго ѝ разказа всичко и запита:

– Много ли е болен господин полковникът?

– Много! От два дни не е хапвал нищичко! – отговори почти разплакана и отчаяна жената.

– А че за него трябват пресни пилета, пресни яйчица и прясно масълце – добави бай Драго.

– Ех, знам, знам, но откъде да ги намери човек сега?

– Ами ето момченцето ще ви донесе, стига само да му помогне господин полковникът, да се назначи на работа.

Като каза това бай Драго, жената на полковника изтича до болника и го помоли на всяка цена да се обади по телефона на началника на Военната фабрика и да уреди по-бързо въпроса. Полковник Чанков вдигна слушалката на телефона и отсреща се обади гърления глас на началника на Военната фабрика.

– Да, тук полковник Петров.

– Петров, изпращам ти едно момченце, виж там нареди го някъде на работа!

– Добре! Нека дойде! – процеди някак гузно полковник Петров и се досети за неразпечатания плик в джоба си. Жената на полковник Чанков се върна при Добрин и бай Драго и им каза:

– Вървете! Всичко е наред!

На вратата на Военната фабрика стоеше полковник Петров и наблюдаваше минувачите по улицата. Когато видя познатите лица на Добрин и бай Драго, той се спусна към тях и запита:

– Полковник Чанков ли ви изпраща?

– Да. Полковник Чанков – отговори бай Драго.

– Нека остане момчето тук, а ти иди да вземеш лист и марки и направи заявление за приемането му!

Още същия ден дойде един човек и отведе Добрин в стругарския цех на Автомобилния отдел и го представи в канцеларията на техника Пиперков и на ръководителя Борис Попов. Попов го заведе до първия струг от редицата стругове и каза:

– Ето тук ще работиш и ще слушаш майстора си!

Майсторът, при когото го остави, се казваше Велко Андреев. Той пробиваше с бургия на струга някаква гайка и наливаше от една тенекиена кутийка с малка лъжичка сапунена вода върху бургията. Сега тая работа започна да извършва Добрин. Наоколо свистяха трансмисиите. Плющеше широкият каиш на големия електромотор. Стените бяха почерняли от прах и ръжда. Върху главите на работниците капеше масло от лагерите на трансмисиите. По неравния циментов под, осеян с много трапчинки, изпокъртен от дебелите и дълги стоманени прътове се белееха дребни железни стърготини. Отсреща до стената бяха наредени в голяма права редица шлосерските тезгяхи със стари, разбити и олющени менгемета.

Тук срещу Велковия струг работеха младите шлосери Владо Сергеев и Димитър Мирчев. Бащата на Владо беше руски преселник, поради което другарите му го наричаха тайно Владо Болшевика, или просто Болшевика.

Скоро Добрин и Болшевика се сприятелиха. Болшевикът, който живееше при една бабичка, останала отдавна вдовица, покани на квартира при себе си и Добрин. В малката кухничка на баба Мария в квартал Захарна фабрика двамата заживяха като родни братя.

Една сутрин ръководителят на цеха Борис Попов дойде при Добрин и му подаде една книга със жълти корици, на която пишеше Комунизмът – най-голямото зло на света.

– На, вземи тази книга, прочети я и утре искам да ми кажеш какво си разбрал от нея. Не я ли прочетеш, прави му сметката!

Заедно с книгата, той му даде едно пропагандно агиттабло, на което бяха изобразени дрипави, хилави, кокалести и с хлътнали бузи жени, деца и мъже, под които пишеше: Това носи комунизмът на човечеството!

Добрин пое материалите и му направиха впечатление нарочно нарисуваните грозни образи на хората, за които баща му често пъти разказваше, че били едни от най-смелите и честни хора на света, че се борели за правдата и я извоювали, че сега се борят тая правда да възтържествува навсякъде по света.

На Владо Болшевика също му бяха дали такава книга и същите рисунки. Добрин и Болшевика се спогледаха и си намигнаха, без околните да забележат.

След това при Добрин дойде един младеж в зелена униформа, подобна на германската военна униформа и покани Добрин да го запише в тяхната организация Бранник като му каза, че трябва да внесе една малка сума за дрехите, които ще му ушият по поръчка. Добрин отказа, като се мотивира, че няма припечелени никакви пари, дори за хляба си.

В цеха е все така душно и неприветливо. Само Болшевикът поглежда от време на време към Добрин и му се усмихва. Добрин разбираше усмивката му, с която сякаш Болшевикът му казваше: Е, приятелю, няма ли да донесе ръководителят още такива книжки и рисунки за подпалка на печката както снощи?! Но в това време Попов ги изпрати заедно с няколко други чирачета в материално-снабдителния склад, за да претеглят дългите железни прътове и ги донесат на рамо в цеха.

Навън сухият студ бе сковал всичко в лед. Добрин потриваше ръцете си и веднага ги мушкаше под мишниците на комбинезона си, за да се стоплят.

В склада стоманените прътове бяха наредени под един открит навес. От постоянния допир с желязото ръцете на Добрин и Болшевика се бяха вкочанясали и по телата им лазеха студени тръпки. Пръстите на ръцете и краката им бяха сякаш чужди. Те нарамваха дебелите прътове и се огъваха под тежестта им. Скоро раменете им тръпнеха от болки, а на мястото, където са стояли прътовете личеха големи петна от червеникава ръжда.

Цял ден пренасяха прътовете, а вечерта, когато канцеларският прислужник изби звънеца за напускане и работниците си отидоха, Добрин, Болшевика и Димитър останаха да изметат и да изкарат с колички стърготините от цеха.

Минаваха дните тревожни, изпълнени с грижи и нерадости. Пролетта носеше чести изненади. Все по-често се чуваха вести за убити партизани, за заловени комунисти, за избягали работници от фабриката. Често пъти Добрин, след като чакаше до късно вечер Болшевика, си лягаше сам. Чудеше се къде се губи толкова дълго в тези размирни времена и в този голям град.

Една вечер след работа, Болшевикът хвана Добрин за рамото и му прошепна:

– Тази вечер ще дойдеш с мен!

– Къде? – попита плахо и изненадано Добрин.

– Ще узнаеш като отидем! А сега никому нито думица! Измий се, облечи се и аз ще те чакам пред входната врата!

Двамата другари тръгнаха в тихата пролетна вечер.

Ролетките на малката шивашка работилница на бай Христо бяха спуснати. Отникъде не се забелязваше в тъмното, че вътре има хора. Добрин и Болшевикът се спряха пред ролетката на вратата и Болшевикът изсвири предпазливо уречената парола. Вътре лампите угаснаха и ролетката с леко скърцане се повдигна колкото да се вмъкнат Добрин и Болшевика.

Събранието започна дневния си ред с една-единствена точка: Връзката на работниците от града със селяните.

Когато бай Пешо Трънски започна да чете доклада, Добрин ахна. В главата му припламна мисълта: Та това ли е същият бай Пешо, който беше ръководител на стругарския цех във фабриката?

Сега чак разбра защо бай Пешо се отнасяше толкова внимателно към него и говореше често, но предпазливо за действията на партизаните в Трънско, за легендарния партизански командир Славчо Трънски. Сега чак разбра защо всички работници уважаваха повече бай Пешо, отколкото самият ръководител на цеха Попов и най-после защо бай Пешо му посочи за приятел Владо Болшевика.

– Другари, – започна бай Пешо – днешният доклад има за цел да изясни вътрешното положение в страната и нашите задачи с нарядите на село ...

След това започваше самият доклад. Добрин слушаше и в душата му ставаше светло и леко. За пръв път той чу думата другари, която му хареса толкова много и която го развълнува. Това събрание остана завинаги в паметта му като един от най-хубавите моменти в живота му.

Factory worker

Няма коментари:

Публикуване на коментар