сряда, 15 август 2012 г.

Смях без роднинство

Смях без роднинство корица

Кой кого

Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:

– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За нея съм готов да дадем и живото си! ... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истинска българин?

Следователят Хари Шпрингер, немец по произход, живел дълги години в България, отговорил:

– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!

– Тц, тц, бреей! ... – цъкал с език Янко– Тогай язе требе да те съда, а не ти менека!

Сиромах Гого

В миналото Сиромах Гого откраднал вол. Натикали го в участъка и един полицай започнал да го налага:

– Твойта верица... Вол че краднеш, а? – бил го полицаят до припадък.

– Не съм крал вол, гусин полицай! – отричал Сиромах Гого.

Полицаят започнал отново да го бие. Най-после Сиромах Гого не издържал и рекъл:

– И да съм откраднал вол, он да не чини повече от мене, та ме биеш. Бива ли заради един вол, човек да утепаш?

– Я не те бием. а законьо те бие! – отгвърнал важно полицаят.

– А, тека ли? Па тогай, щом е за коньо, друг бийте! – рекъл му Сиромах Гого.

Сиромах Гого

Смъкване на кожи

Торко Благйо споделя с нане Ворчо:

– Преди Девети фашистките управници смъкваа по две кожи от човек, а сега живото е друг.

– Макя, друг ... – негодува уж нане Ворчо, усмихва се и добавя – Днешната власт само от менека досега е смъкнала барем десет кожи!

– Не думай, бре Ворчо!

– Оти да не думам? Десет години подред ми дават карта за почивка на море. На плажо ми изгори кожата и като се върна, оче-нече, смъциня се пущината!

Голтаците

На междуселския футболен мач дошла и стрина Гана – жената на Страти Голтака. За първи път през живота си тя присъствала на мач. И не че разбирала нещо от мач, а защото този път играел най-малкият й син Боне.

Преди Девети нане Страти и стрина Гана бяха толкова бедни, че децата им ходеха боси и парцаливи. Затова им лепнаха и прекора Голтаците. Сега Голтаците имат триетажна къща, обзаведена с модерни мебели, обширен двор с декоративна ограда и два гаража за леките коли на синовете им. Те са най-заможните в селото и страшно се ядосват, когато некой изрече прекора им.

По едно време Боне вкарал първия гол и публиката започнала да реве:

– Боне – гол! Боне – гол!

Стрина Гана почервенела от срам и яд. И като немало какво да прави, сръгала в ребрата седналите около нея, и почти разплакана, започнала да ругае:

– Вие да не сте по-облечени от назе, бре!

Според случая

Офицер от Кавалерийския полк в град Брезник командвал войниците:

– Всички-ии – на коне!

Младите кавалеристи тутакси скочили върху конете си. Само Стоил Ванчин още стоял и чакал.

– Защо не скачаш върху коня си бе, хаймана? – сгълчал го офицерът.

– Щото това не е кон, а кобила, гусин поручик! – отговорил Стоил.

Поручикът се принудил да даде нова команда:

– Всички-ии – на коне, а Стоил Ванчин – на кобила!

Писмо

Получил нане Леко писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата. Решил нане Леко да му върне отговор. Дълго се чудил как да започне, докато най-после му хрумнала първата мисъл. Стиснал здраво молива в ръката си и спокойто занизал буквите:

"Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четеш бърже ..."

Писмо

През три дерета

Нане Коле и брат му Ванчо си изгубили воловете и тръгнали да ги дирят. На единия баир стоял нане Коле, а на другия, през три дерета, брат му Ванчо и вика ли, вика, колкото му глас държи:

– Нане-ее, найде ли во-ло-ве-тее ...?

– Тц, тц ... ъкъ ъъ ...! – цъкал с език нане Коле и поклащал глава.

Ядосал се Ванчо и през трите дерета тича при брат си.

– Абе, нане, що? Я окам, та се кинем, а ти си траеш бе?

– Макя, траем ... – опънал се нане Коле, – Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли, дека цъкам с язик?

Командири на ... генерали

В кръчмата седят на една маса Торко Благйо и Борчо Мишин. Торко бърза да се похвали:

– Да знаеш, Борчо, кога бех у казармата, язе командувах сите офицере и генерале. Речем им "мирно, не шавай!" и они одма зимаа войнишка стойка.

– Как така бе, Торко? – пита го изненадан Борчо.

– Епа, така ... Нали бех шивач у казармата.

– Апа язе ги фатах за носо и дека си саках, там можех: да вода сите офицере и генерале! – хвали се на свой ред Борчо. – Нали бех бръснарин у офицерскио щаб.

Гражданинът

Дошъл дедо Перво Новака у града навремето, когато поставяли първите светофари. Преминавал улицата при червен светофар, та регулировчикът го спрел:

– Гражданино, върни се веднага обратно!

– Брей, я не съм гражданин, а селянин. И нема баш сега да се вращам обратно, а довечера с влако! – отговорил дядо Перво и преминал при червен светофар.

За какво били дошли

На гости у нане Страти Голтака дошли далечни техни роднини. Стрина Гана сложила трапезата и, както е редно, решила да покани гостите:

– Де, пийте и ручайте! ... Нали ...

Като казала "нали", тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила "нали", но не могла така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:

– Нали ... затова сте ни дошли!

Тънък намек

Пред един магазин за обувки в града, отмъстителна и зла съседка срещнала нане Ордо Шегаджията и решила да го заговори:

– Ти па, нане Ордо, кви убави обуща си си купил!

– Бе, купих – рекъл нане Ордо, – а ти дека си пошла?

– Язе чида до месарницата за мозък.

Нане Ордо се усмихнал под мустак и отговорил:

– Е, па оно секи си купува това, от що има най-голема нужда!

Тънък намек

Змийска отрова

Схванал се гръбнакът на Панчо Зевзеклия-та, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване.

Разтривала го Панчовица и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни.

– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми вадиш душата цел живот!

Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му призляло от болките и ругатните, та отвърнал:

– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гърбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав от кревато!

Бастунът

Когато бил ерген дядо Славе Петров въртел танеца на хорото и важно размахвал изпъстрения с шарки бастун. Но годините минавали и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Сред селото го срещнал дедо Йото от Ребръчката махала и решил да се пошегува:

– Бре, Славе, тогай носеше бастуно за ербаплък, ама сега па защо го носиш?

– Да се варда от млади булки, оти много ме налитат! – отговорил старият шегобиец.

Спиро Опакото

За всичко, което се случвало в село или предстояло да се случи, пръв узнавал Спиро. И понеже виждал нещата точно обратно, лепнали му прекора Опакото.

Веднъж Спиро Опакото подкачил неколцина нашенци:

– Разправят, дека тиа дни че увеличат оризо, шикеро, брашното и пиперо

– Не думай бре, Спиро! – спогледали се нашенците.

И наистина на другия ден излезло постановление, но не за увеличение, а за намаляване цените на тези стоки. Трупнали се да купуват, а между тех и Спиро Опакото.

– Е, оти вчера така ни излъга бре, Спиро? -задали му въпрос.

– Ба, ка ще съм ви излъгал! – сопнал се Опакото. – Не видите ли, дека сега за същите пари дават повече ориз, шикер, брашно и пипер? ... Та язе нали рекох, дека тиа работи че увеличат. Ете, увеличиа ги!

Млада вдовица

Жалил, жалил бабичката си Спиро Опакото, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:

– Мене ме сака една 20-годишна вдовица.

– Блазе ти, Спиро! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада ... – завиждали приятелите му.

След месец Опакото довел вдовицата. Гледат я – бабичка!

– Бе, нали каза, че е 20-годишна!?

– Е, па ... така си е. Грешка нема! Преди 20 години е останала вдовица! – отговорил Опакото.

Да не изфръкне

В миналото веднъж, преди да тръгне на пазар у София, дедо Антон Ванчин сложил кесията с парите във вътрешния джоб на ментето си и го зашил здраво с конци. Баба Марица забелязала това и го попитала:

– Ама, ти защо толку здраво заши джебо?

Като имал предвид джебчиите, които предишния път му измъкнали парите в трамвая, той отговорил:

– Е, па знам ли дали нема да се случи некое земетресение, та и кесията ми да изфърчи из джебо!

Гений

В казармата стоял поручикът пред строените млади войници и питал: .

– Кой ще каже откъде извира река Марица и къде се влива?

Никой от войниците не пожелал да отговори, та поручикът посочил с пръст:

– Хей ти, третият отляво надясно, отговори на въпроса!

– Река Марица извира от Дунав планина и се влива у Църното море – отговорил войникът.

– Браво бе, юнак! Ти си бил гений! – подиграл го поручикът.

– Тъй верно, гусин поручик – яз, младио войник Гени Кръстев Маринков от село Делян, Софийско! – рапортувал наш Гено и се почудил как толкова бързо поручикът е научил името му.

Единствен кусур

Дядо Антон Ванчин често казвал:

– Парите са убаво нещо, но ако не е единственият им кусур ...

– Каков им е кусуро? – питали го.

– Ете, не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключавал дядо Антон.

Немой

От стопанството до града требвало да се извозат чували с картофи. В камиона до шофьорчето седнал нане Леко. Когато навлезли в града по претъпканите улици, шофьорчето взело да се възмущава:

– Че го млатна тоя "кютук" и че го прегаза, щом не знае правилнико за движението и се расожда по средата на улицата!

– Ааа, немой! Само че си смачкаш камионо ... Не видиш ли, дека он е от твърдите кютуци! – пояснил нане Леко.

Упътил го

Преди да влезе нане Ордо Шегаджията в болницата на Софийски окръг или така наречената Окръжна болница, край портала го спрел един другоселец и го попитал:

– Бае, това ли е Окръжната болница?

– Окръжната ли? ... Те, като що гледам, тука е четвъртитата болница, а окръжната требе да я дириш на друго место! – упътил го нане Ордо.

Кой трябва да плати

Дошъл нане Ордо Шегаджията с магарето и каручката си у градо и навлезъл в улица с еднопосочно движение. Насреща му изскочил контрольор от КАТ.

– Хей, байно, защо не спазваш правилника? Ха сега плащай глоба, та да ти дойде акъла! – рекъл контрольорът.

– Слушай, момче – сопнал се нане Ордо,– ти щом си съдник и съдиш право, от менека не требе да сакаш глоба.

– Как? – прекъснал го контрольорът. – Ти си нарушителят и трябва да платиш глобата!

– Не, нема да плата, оти язе съм само пътник, а глоба че сакаш ей от тоя, дека е нарушил правилнико! – засмял се нане Ордо и посочил ... магарето.

В самолета

Удал се случай на Кола Ванчин и на Стойо Съдийски – Мързела, да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:

– Стойо, глей ква височина е! Ако се откине самолето, от него нищо нема да остане на земята ...

– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!

– Ама нищо нема да остане от самолето! – повторил Кола.

– Па, да не остане! – отговорил Стойо Мързела. – Да не е на баща ми, та да се ядосвам!

Ако попадне в ада

Лежал тежко болен нане Страти и въздишал:

– Ех, Гано, съсипа ме таа болест, ама на оня свет, ако попадна у адо, че си живея убаво .

– Що думаш бре, Стратко? Ти да не бълнуваш?

– Не, Гано, У адо не е като що е било преди, Сега тамока има дърва за огино под казано, ама нема катран. Додек набават катран, железнио казан че изгние от ръжда. А после па, додек найдат казан, язека че си живея раат ... И сигурно повече че живея, отколко тука на земята .

– Е, арно, ама оти така мислиш? – попитала го стрина Гана.

– Оти у адо сега е на служба, като снабдител, магазинеро на селкоопо, дека го изпратииме оня ден – отговорил нане Страти.

Щял да си бъде у дома

Косял си ливадата Панчо Зевзеклията, а седемгодишното му внуче затичало до близкото изворче да налее стомничката с пресна вода. Когато Зевзеклията отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:

– Да ми живееш, дедовото, 130 годин!

– И-ии, дедо, саде толку ли?

– Бе, ти изкарай тиа 130 години, па ако не стигнат – язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толко! – рекъл Панчо.

Стрина Чакорана

Нейното истинско име е Дуда, но ѝ казват Чакорана, поради прекалената ѝ бъбривост. В приказките си, особено с интелигентни хора, тя обича да вмъква "купешки" думи, за да подчертае своята не по-малка езикова култура.

Когато умре мъжът ѝ, стрина Чакорана не се стърпе да разкаже за болестта и мъките му.

– Ееех. – въздъхна тя, – отиде си Спиро!... Сега времето ми навехва само тъжни спомени ... И милицината не успея да се пребори с неговата скрелоза. Дигна кръмното човеко и изгуби авторитет за яденье. Па нали имаше пророк на сърцето, та започна често да получава нервни трикове. Саде пуши и фърля унгарка по унгарка. Викнааме дофтур и он му приписа разцепка за церове. Гълта разни табланетки, зема отчислително за стомахо, ама болките не сприхват. Па по интонация реших да го караме ефикасно у болницата. Тамока го обрадиа с фнимание. Милицинските сестри му биа неколко инфекции, а я саде цинкулирам из образцования с финансови плочки калидор.

По едно време ми казаа, дека продал богу дух. Притешнил се човеко и получил разрез на сърцето.

Та ей така мой Спиро си ойде скоропрестижно.

Чакорана

Как да си тури капата

Още на другия ден след сватбата, Гаце Златния се изпъчил пред Пена и гордо заявил: – Пено, отсега натам требе да ми свикнеш на табието. Кога ме видиш да се прибирам у дома с капата, ниско над очите, и да залитам а натам, а навам, требе само да си траеш и – ни гък, ни мък, оти иначе лошо ти пише! Кога ме видиш с капата, дигната малко над челото, тогай може да ми продумаш некоя и друга дума, а па кога ме видиш с накривена капа и кефлия, тогай може да чиниш с мене-ка що си сакаш! Разбра ли?

– Разбрах, Гаце! – рекла Пена. – Ама и ти требе, кога се върнеш у дома и ме видиш с бухалкята у едната ръка, а другата – на хълбоко, да помислиш как че си туриш капата!

Как да си тури капата

При доктора

Заболел единият крак на дядо Антон Ван-чин и той отишъл при лекар.

– Доктуре! – започнал още с влизането си дедо Антон, – Много ме боли, ей тоа крак!

Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:

– На колко години си, дядо?

– Осъмдесет и две.

– Ех, от годините е.

– Арно бе, доктуре – започнал да негодува дедо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осъмдесет и две. Оти и он не ме боли?

При доктора

Рожден ден

Дедо Рангел Гигов от махала Доганджия поканил близките и приятелите си да отпразнува 95-годишния си обилей. Вдигнали наздравица хората и му пожелали още дълго да живее и да весели многобройната си челяд.

Накрая взел думата и той:

– Сполай ви за благословиите. И я сакам сите да живеете повече от мене. А унуците и праунуците ми, когато навършат по 120 годин, да ме окат и мене, та да им честита рожденио им ден!

Свидетелят

Явили се на съд Гаце Златния и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:

– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?

– Пречи ми това, оти кога бех язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с нея са живели неколко мажье .

– А така, де! – обадил се нане Ордо, който бил свидетел на булката.

– Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа убава булка да живеят неколко мажье, а тизе сам не моеш да живееш с неа?

Нищо му нямало

Отишъл Гане Затрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил невроза. На тръгване му рекъл:

– Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Трябва като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: "Нищо ми няма! Нищо ми няма ...!"

Върнал се Затрата и още със слизането от рейса, започнал да вика: "Нищо ми нема! Нищо ми нема! ..."

На другия ден вървел из селото и пак викал: "Нищо ми нема! Нищо ми нема! . . ." Споглеждали се нашенците, усмихвали се и всеки си думал наум: "Има му нещо на тоа човек! Има му нещо . . .!"

Как че се нагрее ...

Разболел се нане Леко Ванчин. Втресло го, та чак зъбите му тракали от студ. Като му подавала термометър, една от снахите му рекла:

– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!

А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ пък отговорил със зъзнещи от студ уста:

– Море, снао, нали ако тура това стъкълце подмишка, оно че замръзне и че се пукне от студ!

Лека и доходна

Колкото хитър, толкова и мързелив бил Стойо Съдийски, та му турили прекор Мързела. Жена му, която била трудолюбива, но доста доверчива и глуповата, започнала да го хока жестоко, особено откакто съседът им си намерил "лека и доходна" работа в железопътния транспорт.

– Ударил си го на мързеш! Я виж комшията ни каква работа си намери, а тизе че ни докараш до просешка тояга ... – упреквала го жена му.

Стойо Мързела се видел в чудо и решил да отидат заедно в Управлението, та сама да се увери, че трудно се намира такава работа. Качили се на влака, а той се движел бавно поради ремонт на линията, но като преминал определения участък, усилил ход. Жена му забелязала това и попитала:

– Бре, Стойо, оти влако отеднаж така се засили?

– Оти досега пред него немаше кой да ока "Варда-а!", та го беше страх да не прегази некого, а сега комшията ни оди пред него и ока: "Варда-а! ..."

– Ту бре, Стойо, те такваа лека и доходна работа требе да сакаш и тизе! – посъветвала го жена му.

Какво брали

В една дъждовна вечер, нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си Севета:

– Маани, Севето, маани . . . Що зор видооме днеска у овощако . . , Много киша, много кал, па и стълби немаше, та отземи брааме, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше, та пеша си дойдооме ...

– Е, па барем що браате у овощако? – попитала стрина Севета.

– Брааме ... много ядове браме днеска!– отговорил нане Ордо.

Механизатор

На селския мегдан се вие кръшно шопско хоро. Свири Дамян гайдарджията от Радуй. Десният му крак е завързан за голем ковашки мех. Дамян вдига и сваля завързания крак и задвижва ковашкия мех, с който надува гайдата. Неколко механизатори от стопанството му подхвърлят шеговито:

– Бре, Дамяне, толку ли немаш душа да надуеш пущината, ами си помъкнал тоа тежок мей?

– Ба, оти да се мача с уста! – рекъл им Дамян, – Я не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, я мисла, дека съм по-голем механизатор от вазе!

Разстояние

Сред селото Кирчо Йосков срещнал Пешко Лекин и бързал да сподели:

– Пешко бе, татко дума, дека талавизоро требе да се гледа отдалеко.

– И мойо баща сега дума така – рекъл Пешко.

– Та да знаеш, вече го гледам от шест метра разстояние. А тизе? – попитал Кирчо.

– Ехее, язе го гледам от много по-далеко...

– От колко?

– От назе до сервизо за талавизори у градо! – отговорил Пешко.

Ходил по жени

Гаце Златньо бил на пазар с нашенци в града. Като се върнал, на другия ден жена му Пена го попитала троснато:

– Бре, Гаце, нашенците ми казаа, дека вчера у градо си одил по жени. Верно ли е?

– Епа ... верно е, Пено! Одих. По много жени одих вчера.

– Ах, ти, чапкънино, непрокопсанико ... – ядосала се Пена. – Кажи дека и с кои жени си одил?

– Па, нали ти рекох – с много ... Гледам, пред менека из пазаро оди жена, а язе – по нея, по нея, докато она кривне в некоя улица. После пак пред мене се яви некоя жена и язе – па по нея ... Така има барем по двайсе жени да одих вчера на пазаро! – рекъл Гаце Златньо.

След 50 милиона години

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа, Гале Костин и Наско Мийн разгръщали некакъв вестник. Край тех спрел нане Ордо и попитал:

– Бре, момчета, кво пише у вестнико?

– Епа пише, дека след 50 милиона години Земята че спре да се върти ...

– Бе, я и сега не усещам она да се върти, ама ега сме живи дотогай да видиме! – засмел се нане Ордо.

След 50 милиона години

Приятели

Трима приятели: шоп, трънчанин и габровец, попълвали фишове за тото.

– Море, ако уцелим едно двайсе иляди, че ви удавим у вино и ракия! – рекъл шопът.

– А па я че ги поделим поравно и на троицата! – рекъл трънчанинът.

– Аз пък ще си помисля дали да ви кажа, че съм спечелил! – обадил се габровецът.

– Оти нема да кажеш бе, габровец?

– Ще се охарча много, ако ви почерпя със семки!

Може, ама нече

Дотегнало на дедо Пановата снаха да гледа тежко болния си свекър, та започнала да придумва съседките си:

– Мори, жени, кажете на свекъро ми да си умре по-бърже, оти вече немам сили да го гледам.

– Оти па ние да му кажем? Кога му дойде дено, он сам че си умре. Умирачката не зависи от него ...

– Море, не зависи ... – рекла снахата – он може да си умре по-бърже, ама нече!

Издал се

Преди да тръгне по спешна работа в града, участъковият лекар наредил на прислужника бай Пандо да казва на местните хора, че към обед ще се върне, а другоселците да чакат, че път са бъхтали докато дойдат при него. Но бай Пандо решил да замести доктора. Когато се насъбрали много другоселци, той облекъл престилката на доктора, показал се от кабинета и извикал:

– Кой е за преглед, да влаза!

Влезла една бабичка и се заоплаквала:

– Като си дигна ръката, доктуре, плешката ме боли ...

– Нема да си дигаш ръката и она че спре да те боли! – рекъл бай Пандо.

Влезъл мъж на средна възраст.

– Като се покашлювам, доктуре, челото ме боли и от очите ми свитки излазат ...

– Нема да кашляш и оно че ти мине! – дал наставление бай Пандо и повикал следващия.

По този начин той изпратил всички друго-селски пациенти. Последен влезъл нане Ордо Шегаджията.

– Като дишам, доктуре, нещо свири у гърдите и ме задушава.

– Нема да дишаш и оно че спре да те задушава! – посъветвал го бай Пандо.

– Добре, ама айде покажи ми как да не дишам! – опънал се нане Ордо и зачакал.

– Е, тогай че траеш, докато доде доктуро! – издал се най-после бай Пандо.

В автобуса

Оня ден се качваме с нане Ордо в автобуса а он – претъпкан като циментова панела. Кога пойдооме да слазаме, до вратата стоят две виетнамчета от тиа, дека са по строежите у градо. Едното от них беше така приклещено, щото не моеше да се обърне, а камо ли да ни напрай пат да слезнеме. Ние с нане Ордо напираме, а оно се не помръдва. Тогай чух да дума на другото виетнамче: "Ни на-ня, ни ни-ня!"

Като слезнааме с нане Ордо, язе го питам:

– Бе, що рече онова виетнамче, дека го бе беа притиснале до вратата?

– Толку ли си залуав, та не моеш да го разбереш? – отвръща нане Ордо. – "Ни на-ня, ни ни-ня!" значи: " Ни напред, ни назад!"

Защо се бавила

В една студена зимна утрин Рангел Шопов и нане Ордо се наредили на опашка за вестници. Опашката била дълга, а Рангел, премръзнал от студ, бързал за влака, та се ядосал и нетърпеливо мърморел:

– Абе, тия вестници на кантар ли ги мерат, та се бават толку?

– А, не, още са жежки и продавачката чека да изстинат малко, щото че ѝ опарат ръцете! – отговорил му нане Ордо.

За негово здраве

Когато умре у дълбока старост нане Ордо Шегаджията, близките му намерили под възглавницата една книжна петолевка, към която била прикрепена малка бележка с надпис:

"През целио си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат върла ракия и да се почерпат за мое здраве!"

Към читателите

Интересът към шопите непрекъснато се увеличава. През последните двадесет-тридесет години те станаха твърде популярни като герои на вицове, които ги представят като твърде остроумни, находчиви и с едно особено отношение към обществения живот. За това може би допринесе много и Шопският празник, който вече две десетилетия се провежда всяка година в средата на месец май в град Елин Пелин, както и празникът "Роде мой" в Горна Малина, чието начало бе миналата година. На тези празници оживяват старите шопи, възкръсват героите на класикът на българската литература – Елин Пелин, пресъздадени от него с неподражаемо майсторство. А освен писателските герои в тия празници се изявяват и народни изпълнители от околните села, съхранили песните, игрите, носиите на деди и прадеди, които показват с дълбоко чувство на отговорност и уважение. Изявяват се само утвърдените, всепризнатите и добили регионална известност.

Познавам отблизо шопите, познавам светогледа им, познавам самоиронията и самокритиката им, толкова чужди за другите области в страната. Едва ли има друго племе толкова силно духом, което да може да се надсмее над недъзите си, както шопите. И затова те будят жив интерес в различните народни слоеве, но особено сред интелигенцията, и най-вече сред пишещите братя. Но тъй като трудно се подават на описание и изображение, те и досега остават неразкрити в литературни творби, неизобразени в живописни картини. Ненапразно Владимир Димитров-Майстора, който е шоп от Кюстендилско, казал: "Не стига един живот да нарисуваш глава на шоп". И това е абсолютно точно. Защото много и тънки са детайлите в шопската глава. Затова смятам, че най-добре шопът се самоизобразява, разкривайки по частица от себе си, от характера, от навика, от обичая си.

Трябва да се знае, че шопите са особено пестеливи, да не речем стиснати хора, макар и не като габровци. Не! Те са щедри на гостолюбие, на уважение, на даване дори. Но са скъперници откъм самопоказването, откъм саморазкриването и затова трябва много голяма и специална подготовка за ония, които се опитват да навлязат в техния мир, т.е. да ги опознаят, разчитайки на тяхното щедро самоизявяване.

Настоящият сборник е един опит да се даде възможност на част от познатите ни шопи да се самопокажат, да повдигнат завеската на тяхното съществуване и да ги видим във всекидневния им живот, в отношенията им вкъщи. Защото шопите имат един бог на небето и друг – на земята. Към първия се обръщат само в най-критично положение, защото не са го виждали, а само са слушали за него. А щом око не го е видяло и ръка не го е пипнала, как да разчиташ на него! Затова пък земният господ за шопа е жена му. Тя знае всичките му добри и лоши страни, цялата му упоритост и инат, както и слабите му местенца, гъдела му и го изповядва, както тя си знае. На нея шопът служи безотказно и по всяко време. Ето защо смятам, че включените тук анекдоти, случки и весели разговорки са един от най-възприемчивите начини за опознаване психологията на шопа, неговите навици и дарби, неговите способности и постоянни непостоянства.

Авторите са от различни точки на шоплука и Средногорието, героите им са родни братя, братовчеди, чичовци и вуйчовци и най-паче съседи и съмахленци и познавайки ги най-добре, те ги предизвикват към самопоказ. Доколко в това са успели ще кажат читателите, когато затворят последната страница на сборника с колцина от тях ще продължат самонаблюдението и опознаването си, с колцина ще си разменят любезна другарска приказка и колцина ще нарисуват пред приятели във весела компания.

Знае се, че скромността краси човека, а шопската скромност е пословична. Затова скромно предоставяме на почитателите на шопското сами да си изберат най-доброто и най-трайното приятелство от предложеното в сборника шопско население, с най-изявените си личности и с най-запомнящите се случки.

Елена Огнянова

Съдържание

1. Към читателите – Елена Огнянова . 3
2. Стоян Чакъров..................................7
3. Петко Огойски..................................36
4. Спас Антонов....................................64
5. Никола Кайджиев ............................85
6. Иван Станоев ....................................97
7. Ганка Христова ................................106
8. Радослав Николов ............................115
9. Борис Арнаудов.......................129
10. Иван Робанов ....................................134
11. Иванко Пелински ...........................139
12. Петър Николов..................................143
13. Петко Шаламанов...................147
14. Николай Павлов................................152
15. Христо Филчев..................................155
16. Кирил Назъров..................................158

Редактор Борислав Ценов
Худ. редактор Калоян Калоянов
Корица и илюстрации Ст. Средногорец
Шаржове Румен Георгиев
Техн. редактор Иван Александров
Коректор Петя Костова
Формат 1/16 71/100
Печатни коли 10,25

Сборникът "Смях без роднинство" е подготвен от членове на побратимството на хумористите "Пижо и Пендо"

 
 

Весели шопи 1983

Весели шопи 1983Нашенци 1983

Нашенци се смеят

На почивка с професор

Случило се така, че в почивната станция настанили наш Ордо Шегаджията с някакъв професор в една стая. Като нямал какво да прави, Ордо се обърнал към професора:

– Щом си толко учен и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?

– Съгласен съм! – отговорил професорът.

– Арно, ама че ти поставим условие: ако я не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако ти не отговориш – двайсет че дадеш, щото – поучен си. Нали така?

– Добре, Ордо. Кажи какво е разстоянието от Земята до Луната?

– Макя, да не съм го мерил... Дръж два лева, па слушай мойо въпрос. А кажи кое е това животно, дека като мериш от главата до опашката – три метра излазя, а от опашката до главата – два метра?

Като не могъл да отгатне, професорът дал на Ордо двайсет лева и рекъл:

А кажи сега кое е животното?

– Епа... и я го не знам! На ти още два лева, па си глеи кефо!

Ако попадне в ада...

Лежи тежко болен нане Страти и въздиша:

– Ех, Гано, съсипа ме тука болестта, ама на оня свет, ако попадна у адо, че си живея убаво...

– Що думаш? Ти да не бълнуваш бре, Стратко?

– Не, Гано. У адо не е като преди. Сега тамока има дърва за огино под казано, ама нема катран. Додек набавят катран, железнио казан че изгние от ръжда. А додек найдат казан, язека че си живея раат... И сигурно много повече, отколкото тука на земята.

– Арно, ама оти мислиш така?

– Оти у адо е на служба, като снабдител, магазинеро на селкоопо, дека умре оня ден.

Гръмоотводът на поп Симо

Поп Симо от Росоман, човек с прогресивни идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали преди Девети радиоапарати. Ала неговият радиоапарат, купен наскоро, още не бил запечатан от полицията.

Веднъж край къщата му минавал с пушка на рамо джандаринът Цако от околийското управление. Като поздравил поп Симо, той извърнал глава към покрива и попитал:

– Бе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при комино на покриво? Да не си купил и тизе радио?

– А, не, господин старши, това е гръмоотвод.

– Гръмоотвод ли? Е па нали с бога сте приятели, защо ти е гръмоотвод?

Поп Симо се видял натясно, та решил да го застъпи.

– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото.

Цеко се ядосал не на шега.

– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане страшно.

– И да тръгна пред тебе, все некак ще се оправя – рекъл поп Симо, – но внимавай ти да не тръгнеш след мене!...

Смъкване на кожи

Торко Благио споделя с нане Ворчо:

Преди Девети фашистките управници смъкваха по две кожи от човек, а сега е друг живото...

– Макя, друг... – протестира уж нане Ворчо, а после се усмихва и добавя. – Днешната власт само от менека до сега е смъкнала барем десет кожи! Не думай, бре, Ворчо!

– Оти да не думам! Десет години подред ми дават карта за почивка на море. На плажо ми изгори кожата и като се върна оче-нече, смъциня се пущината.

Кой кого

Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:

– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За нея съм готов да дадем и живото си!... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истински българин?

Следователят Хари Шпрингер, немец по произход живял дълги години в България, отговорил:

– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!

– Тц, тц, бреей!... – цъкал с език Янко. – Тогай язе требе да те съда, а не ти – менека!

Командири на... генерали

В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин.

Торко бърза да се похвали:

– Кога бех у казармата, язе командувах сите офицери и генерали. Речем им мирно, не шавай! и они одма зимаа войнишка стойка.

– Как така бе, Торе? – пита изненадан Борчо.

– Епа, нали бех шивач у казармата...

– Апа язе фатах за носо и дека си сакам, там можех да вода сите офицери и генерале! – хвали се на свой ред Борчо.

– Брей, види се, по-ербап си бил от менека! Как са се оставили тиа балами да ги водиш за носо? – чуди се Благио.

– Нали бех бръснарин у офицерскио щаб... – отговаря Борчо и двамата прихват да се смеят.

Гражданинът

Дошъл дядо Перво у града навремето, когато поставяли първите светофари. Преминавал улицата при червен светофар, та регулировчикът го спрял:

– Гражданино, върни се веднага обратно!

– Брей, я не съм гражданин, а селянин! И че се върна обратно довечера с влако! – отговорил дядо Перво и преминал при червен светофар.

Бастунът

Когато бил ерген, дядо Славе Петров въртял танеца на хорото и важно размахвал изпъстреният с шарки бастун. Но годините минавали и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Забелязал го дядо Йото и решил да се пошегува:

– Бре Славе, тогай носеше бастуно за ербаплък, та сега па защо го носиш? Сигурно се подпираш, а?

– А, не! Варда се от млади булки, оти много ме налитат! – отговорил старият шегобиец.

Змийска отрова

Схванал се гръбнакът на Панчо Зевзеклията, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване. Разтривала Панчовица, и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни:

– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми ядеш душата!... Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му преляло от болките и ругатните, та отвърнал:

– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гръбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав от кревато!

През три дерета

Изгубили си воловете и тръгнали нане Кола и брат му Ванчо да ги дирят. На единия баир стоял Ванчо и викал колкото му глас държи:

– Нане-еее, найде ли воловете-ее...?

– Тц, тц... ъкъ! – цъкал с език нане Кола и поклащал глава.

Най-после Ванчо се ядосал и отишъл при брат си:

– Я окам, та се кинем, а ти оти си траеш бе, нане?

– Макя, траем... Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли дека цъкам с язик?

Подслушан разговор

Една сутрин двама шопи разговарят на висок глас:

– Нане, вълк ли доажда нощеска у кошарата?

– Е па, вълк та, нема заяк да дойде!

– Па отнесе ли ягне?

– Е па, че отнесе та, нема да донесе!

– Па у шумата ли го отнесе?

– Е па, у шумата, та нема да го носи у църквата!

– Па ти по него ли ока?

– Е па, по него та, нема да окам пред него!

– Па цела нощ ли ока?

– Е па, че окам та, нема да поем!

На сигурна служба

За пазач на кооперативния бостан назначиха нане Ордо- Един ден край бостана свърна Минчо Грумика и го подкачи:

– Леле ее, нане Ордо, как понесе таа критика от председатело на стопанството у докладо? Он сигурно че те къшне от службата, а? Кво мислиш?

– Море, че ме къшне... – подхвана спокойно нане Ордо. – Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, оти не ръководи баш като що требе стопанството. А така и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!

Механизатор

На селския мегдан се вие кръшно шопско хоро. Свири Дамян гайдарджията. Десният му крак е завързан за голям ковашки мях, останал от дядо му Андрей коларя. Дамян вдига и сваля завързания крак и задвижва ковашкия мях, с който надува гайдата. Гледат го нашенци и се чудят на ума му. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлят шеговито:

– Бре, Дамяне, толку ли немаш душа да надуеш таа пущина, та си помъкнал мейо на дедо си?

А той им отговаря:

– Макя. оти да се мача с уста! Да не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, я мисла, дека съм по-голем механизатор от вазе!

Нане Стойовата логика

Удал се веднъж случай на Кола Ванчин и нане Стойо Митин да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:

– Стойо, г'лей к'ва височина е! Ако се откине самолето, нищо нема да остане от него на земята...

– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!

– Ама нищо нема да остане от него! – повтарял Кола.

– Па да не остане! – отговорил нане Стойо... – Да не е на баща ми!

Единственият им кусур

Често казвал дядо Антон Ванчин, че парите са хубаво нещо, но ако не е единственият им кусур.

– Каков им е кусуро? – питали го.

– Ете. не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключавал дядо Антон.

За какво били дошли

На гости у нане Страти Голтака дошли далечни техни роднини. Стрина Гана сложила трапезата и както е редно, решила да покани гостите:

– Де пийте и ручайте!... Нали...

Като казала нали, тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила нали, но не могла така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:

– Нали... затова сте ни дошли!

След 50 милиона години

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа, Гале Костин и Наско Мийн, разгръщаха някакъв вестник. Край тях спря нане Ордо и попита:

– Бре, момчета, к'во пише у вестнико?

– Пише, дека след 50 милиона години Земята че спре да се върти...

– Бе, ега сме живи дотогай, да видиме! – заключил нане Ордо.

Разрешил въпроса

Веднъж нане Ордо Шегаджията разправял на приятелите си:

– Върва си язе спокойно по траверците на железницата и кога додох до средата на теснио мост, гледам – срещу менека фърчи бесно влако. Бре, па сега – надека?... Да се фърла от мосто – че се утепам, да стоя така – че ме сгази пущината...

– Е, и кво стана? – попитали любопитните му приятели.

– Нищо. Разбудих се навреме! – засмял се нане Ордо.

Реванширал се

Лежали в болница един до друг Иван Плевенлията и нане Мире Цициляко. Плевенлията дал на нане Мире ябълка, но му се видяло малко, та му дал още една и рекъл:

– Вземи, че народът казва: С един вол не се оре! Като взел нане Мире и втората ябълка, Плевенлията му подал трета.

– Я вземи и тая, че друга поговорка казва: До три пъти и – отново!

Цициляко взел и третата ябълка, но го досрамяло, та решил да се реваншира. Обелил круша и дал на Плевенлията една невероятно тънка резанка.

– Де, земи сега па тизе! – настоял с гордост той и добавил – Ама требе да запомниш, дека човеко има саде една уста и повече от една резанка – не бива!

Нане Ордо – свидетел

Явили се в съда Гаце Златния и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:

– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?

– Пречи ми това, оти кога бех язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с неа са живели неколко мажье...

– А така. де! – обадил се нане Ордо, който бил свидетел на булката. - Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа булка да живеат неколко мажье, а тизе сам не можеш да живееш с нея?

Искали и не искали

На едно събрание председателят на Комитета за трезвеност в село се обърнал към присъствуващите:

– Сакате ли да си напрайме павилион ей тамока на празното место, та да има каде да се отбиваме на ладовина и да пиеме оранжадата кога ни напече жега?

– Сакаме, сакаме! – отвърнали почти в един глас всички.

– Добре. Още от утре че започнете да носите кой що има: даски, пирони, греди, каменье, та по-бърже да напрайме павилионо.

– А -аа, тогай нечеме, нечеме! – ревнали в един глас Стойо Съдинката, Минчо Грумика, Тунчо Белята, Мире Цициляко и Спиро Опакото.

Лека работа

Пътували с влака за града нане Гьоре и жена му Пена, че откакто съседът им Боре Цеиин си намерил лека работа там, стрина Пена не оставяла на мира мъжа си. Сега нане Гьоре решил да отидат заедно с нея, та самичка да се увери, че трудно се намира лека работа в града.

Влакът се движел бавно поради свличащия се терен, но като преминал опасността, усилил ход. Стрина Пена забелязала това и попитала:

– Бре, Гьоре, оти влако отеднаж така засили?

– Оти, досега пред него немаше кой да ока варда го беше страх да не прегази некого, а сега Боре Ценин оди пред него и ока варда-а!

– Ту бре, Гьоре, те такваа лека работа требе да си намериш! – заключила стрина Пена.

Да не изфръкне от джебо

В миналото, веднаж, преди да тръгне на пазар, дядо Антон Ванчин сложил кесията с парите във вътрешния джоб на ментето си и го зашил здраво с конци. Баба Марица забелязала това и попитала:

– Ама, ти защо толку здраво заши джебо? Като имал предвид джебчиите, които предишния път му измъкнали парите в трамвая, той отговорил:

– Епа, знам ли дали нема да се случи некое земетресение, та че кесията да изфръкне от джебо!

Кое, вуците ли?

Дошъл в село професор-езиковед да изследва шопския говор и попаднал на нане Ордо Шегаджията.

– Е, байно, как викате вълците по вашия край? – попитал професорът.

– Кое, вуците ли каеш? Епа ние не ги окаме. Они сами си идат при назе! – отговорил нане Ордо.

Точен отговор

Неколцина нашенци попитали веднаж доста про-стоватия, но добродушен Вралчо Шоклин:

– А бе, Вралчо, можеш ли да ни кажеш коя е най-употребяваната дума в твоята всекидневна реч?

Вралчо мислил, мислил, па накрая рекъл:

– Не знам!

При доктора

Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин и той отишъл при лекар.

– Доктуре – започнал още с влизането си дядо Антон. – много ме боли ей тоа крак...

Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:

– На колко години си, дядо?

– Осемдесет и две.

– Ех, от годините е.

– Убаво бе, доктуре – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осемдесет и две. Оти и он не ме боли?

Връстници

Дядо Миялко Скрънзата е на 102-годишна възраст, но е доста запазен и хитър старец.

Веднъж един другоселец на средна възраст взел да му разказва как пътувал с леката кола на сина си и как по една случайност се спасили от смъртна катастрофа.

– Сега живея втори живот и сме връстници с моя син! – заключил другоселецът.

– Брей, язък! – въздъхнал със съжаление дядо Миялко. – Ако и мене бехте зели у колата, сега и язе щях да съм ви връстник!

Нищо му нямало

Отишъл Гане Затрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил психоневроза. Предписал му съответните лекарства и за да му внуши спокойствие, на тръгване му рекъл:

– Твоята болест не е опасна. Ти сам можеш да се излекуваш. Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: Нищо ми няма!...

Върнал се Затрата и още със слизането от рейса започнал да вика: Нищо ми нема! Нищо ми нема!...

На другия ден вървял из селото и пак викал: Нищо ми нема! Нищо ми нема!... Споглеждали се нашенците, усмихвали се и си думали: Има му нещо на тоя човек! Има му нещо...!

Вместо да я забрави

Скарала се бабичката на дядо Вано Бумбара и той отишъл у кръчмата да се напие, та дано я забрави. Но като се върнал у дома пиян, тя му се видяла двойна. Уплашил се дядо Вано и извикал:

– Оле-ее...! Да беше само мойта – иди-доди, ама сега при тия две бабички, как че отърва бойо?

Смъртен случай

Постъпил Горчо Пенин като чирак в един столичен завод. Наближавала Нова година и той получил телеграма: Ела си веднага, заклахме прасето! И без това му се искало да прескочи до село за повечко дни, но му било неудобно да поиска отпуск. Повъртял се пред канцеларията, подвоумил се, па току влязъл, готов да заплаче.

– Казвай, момче! – изгледал го началникът.

– Може ли... отпуска? Получих телеграма... – съвсем плахо продумал Горчо и сълзите му – ха, да се търкулнат.

– Да не се е случило нещо лошо, та така си разтревожен?

– Да, смъртен случай!...

– Спокойно, спокойно, момчето ми! Щом е такъв случаят, имаш право на три дни отпуск. Но кой от близките ти е починал?

– Епа, заклали... прасето! – рекло нашенчето и лицето му просияло в лека усмивка.

Какво брали

В една дъждовита вечер нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:

– Маани. жено. маани!... Днеска що зор видооме у овощако... Много киша. много кал, па и стълби немаше, та брааме отземи, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше. та си дойдоме пеша...

– Епа, барем що браате у овощако? – попитала стрина Ордовица.

– Брааме много ядове, жено! – отвърнал нане Ордо.

Младавдовица

Жалил, жалил бабичката си Спиро Опакото, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:

– Мене ме сака една 25-годишна вдовица...

– Блазе ти, Спиро! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада... – завиждали приятелите му.

След месец Опакото довел вдовицата. Гледат я – бабичка.

– Бе. нали каза, че е. 25-годишна?

– Епа, така си е. Не съм ви излъгал. Преди 25 години е останала вдовица! – отговорил Опакото.

Завещанието

Когато умря от дълбока старост нане Ордо Шегаджията, близките му намериха под възглавницата една книжна петолевка, към която беше прикрепена малка бележка с надпис:

През целио си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат от най-силната ракия и да се почерпат за мое здраве.

Щял да си бъде у дома

Косял си ливадата Панчо Зевзеклията, а седемгодишното му внуче затичало до близкото изворче да налее стомничката с прясна вода. Когато Зевзеклията отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:

– Да ми живееш, дедовото, 130 годин!

– И-ии, дедо, саде толку ли?

– Бе, ти изкарай тиа 130 годин, па аку не стигнат – язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толку! – рекъл Панчо.

Как ще се нагрее...

Разболял се нане Леко. Втресло го, та от студ чак зъбите му тракали. Като му подавала термометър, една от снахите му рекла:

– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!

А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ, пък отвърнал:

– Море, снао, нали ако го тура подмишка, оно че замръзне, та че се пукне от студ!...

Майстор Станоя Борин

Заправил къща Кола Ванчин. Зидали майсторите, а той обикалял и оглеждал работата им. По едно време спрял до Станоя Борин и какво да види – цялата стена изкривена.

– Бре, майсторе, таа стена ми се види млогу крива! – негодувал Кола.

– Она че се оправи после с мазилката! – рекъл Станоя.

– Млогу е крива. И с мазилкята нема да се изправи.

– Епа, тогай бояджиите с четката че я изправят! – успокоил го Станоя.

Диалог

Предговор

Много приказки са изприказвани за шопите, много характеристики са им правени. Говори се, че са изпълнителни и храбри войници, но че са и шмекери, легенди се носят за тяхната непоколебима твърдост по време на османското иго, но ще чуеш и за техния скептицизъм, безразличие, та дори и насмешливо отношение към всичко ново, анекдоти се съчиняват за консерватизма им, за изостаналостта, за твърдоглавието, за хитростта и за безхитростната им искреност... Може би във всички оценки има по нещо вярно и това е напълно естествено. То обаче е доказателство, че шоплукът е един интересен регион и шопите са една колоритна, правеща силно впечатление етническа група от нашия общо взето твърде разнообразен народ. Те рязко се отличават от спокойните, урав­нове­сени и умислени тракийци, от на­по­рис­тите и хитри мизийци, от загадъчните и мистични родопчани, от буйните и речовити македонци... Те са си били, са и както изглежда, ще си останат просто шопи. И носиите им (там където все още ги има) са си шопски, и песните им са шопски, и езикът им е шопски, и поведението им е шопско. И във всичко това те показват твърда, шопска устойчивост. Всеки както иска, както му е угодно и съобразно своята интелигентност има право да преценява качествата на шопите, да съди за техните достойнства или недостатъци. Едно обаче е безспорно – те са едни витални, скептични, смели и най-важното – весели хора, от които блика наподправен, естествен, народен хумор. Не случайно за тях има най-много анекдоти – за коравите им глави, за закачливите им съседски взаимоотношения, за под­играв­чий­ско­то им отреагиране на явните глупости в живота и пр. и пр.

В настоящия сборник са събрани само една малка част от анекдотите и одумките, които съществуват за шопите. Но те дават представа що за човек е шопът, какъв е неговият характер, какъв е неговият мироглед и дори как той живее. Това не е малко. Народният хумор е едно от най-драгоценните богатства и той трябва да се издирва и съхранява. В това отношение съставителите са извършили благородно дело и читателят ще им бъде благодарен. Да не говорим, че със своя труд те внасят в духовната съкровищница на нашата самобитна култура един нов принос, какъвто хората тъй обичат и търсят.

Генчо Узунов

Шопите през очите на:

Иван Вазов:

...Господа филолози, разходете се малко из Малата планина. Всички има нещо да научим у шопите.

Из Впечатления и усещания в Малата и Голяма Стара планина 1899 г.

Любен Каравелов:

Шопът е любопитен и чрез своя характер, и чрез своето облекло, и чрез своя живот. Те (шопите) почти всякога са разположени да се присмиват един другиму, да се посмеят, да измислят някоя хитрост и пр.

Из Записки за България и за българите 1874 г.

Елин Пелин:

Най-веселите хора на света са шопите. Защото това им е в природата ‒ да се веселят, да се смеят над слабостите си, да бъдат мъдреци. Веселият човек е мъдрец по дух. Той се надсмива над всичко старо и отживяло...

Из Елин Пелин. Интервюта и разговори – 1959 г. от Петко Тихолов

Михаил Арнаудов:

В Шоплука има истинско народно богатство. По-чист език, по-добра лирика, по-смислен хумор, по-добър епос – няма никъде.

Из статията Философия на шопа, в-к Поглед, бр. 7 ‒ 1979 г.

Константин Иречек:

...Шопът е здрав и закален. По характер те са добродушни, ала недоверчиви, хитри и понякога вироглави. Самите шопи носят своето име с известна гордост...

Из Пътувания из Бьлгария - 1868 г.

Съдържание

Атанас Душков

АРНО СЪМ, АМА ......................9

Спас Антонов

НАШЕНЦИ СЕ СМЕЯТ .................15

Стоян Чакъров

ШОПСКА ЛЮТЕНИЦА .................39

Никола Янев

ДРЪЖ СЕ ЗЕМЬО. ШОП ТЕ ГАЗИ.........61

Андрей Видинов

КОЙ Е ПО-ГЯВОЛ.....................89

Григор Рашин

СВЕТО СЕ ИЗМЕНЯ.....................99

Милчо Станимиров

СИТЕ СМЕ СОФИЯНЦИ................115

Николай Ликовски

Е, ПА НЕМА ........................124

Никола Шопов

ИЗ ТЕФТЕРА НА ШОПА ................137

Петко Огойски

ПРЕЗ КРИВИЯ ПЛЕТ ...................143

Георги Дешков

ОТ ИЗВОРА .................161

Сборник Весели шопи

изданието е подготвено от Съвет за култура Район Девети септември

Представителен литературен кабинет

София 1983

Печатна база САБ

Ведомствено издание

Съвет за култура район Девети септември

Светлинен пръстен

Сборник – 10

Корици на Весели шопи 1983
 
 

Огнена птица

Жътвено поле

Тридесет зърна игриви
плод са дали в триста ниви.
Нивите пък още лани
във едно поле са сбрани.
Щом полето ти разгънеш
със оки пшеница жънеш,
но ожънеш ли го – ето,
пак пшеницата не стига ...
Ах, разбра ли, че в ръцете
не държиш поле, а ...

Катинар

На овчарската кошара
то е сякаш катинара.
Но заключиш ли го – май
ти кошарата отключваш,
а отключиш ли го – знай,
че кошарата заключваш.
Катинар.
И то – без ключ е.
Катинар не е, а ...

Неогрянка

Неогрянка тъмнолика
снага няма, а се вижда.
Дето тръгна – не я виждам,
а пък все със мен се движи.
Ето в слънчевото лято
спрях самичък край реката,
ала щом се там надвесих –
в нея влезе Неогрянка.
Хвърлях клонки, листи, сламки
и водата ги отнесе.
Не отнесе Неогрянка,
Неогрянка – мойта ...

Бабичка в гората

Бабичка лежи в гората
върху костена постеля
и със шарено корито
тялото ѝ е покрито.
Но навън ѝ е главата,
за да вижда и да чува;
и навън ѝ са краката,
за да може да пътува.,,
Тъй във своята къщурка
сто години си живурка
тази баба ...

Автострада

Имаме си автострада
в нашата висока сграда.
Влизам уж в автомобил,
а пък виж, че съм се скрил
в чудновато гардеробче.
Щом натисна вътре копче,
то понася ме с багаж
към последния етаж ...
Аз съм пътник, аз – шофьор!
Ей това е ...

Хищница опасна

Не, не е тя тревопасна,
а е хищна и опасна.
Грабне ли те – за закуска
с кокалите ще те схруска.
Не живее сред балкана,
нито долу край бостана,
нито – в пещера от камък,
нито – в замък,
нито – в кула,
а живее в океана
и нарича се ...

Трактор

Черен трактор под земята
пръст гребе и вън я мята.
Прави дупки, дето мине –
по ливади и градини.
Все оре, не губи време,
ала не да сее семе ...
Трактор ли е туй, дечица,
или е ...

Майстор

На висока стара бука
сред гората майстор чука –
майстор шарен, клюноват
и крилат,
и опашат,
Но пирони не кове той,
а пирони вади ...
Ето,
стъпил върху тази бука –
от зори, та чак до здрач;
сред гората тиха чука
неуморният ...

Юнак наперен

Край яхъра: "Дъра-бъра ..."
сритали се два катъра.
Спуснал се юнак наперен
във скафандър жълточерен.
Взел да бръмка, взел да зънка,
па извадил сабя тънка –
в миг един катър промушил,
та от болка той се сгушил ...
Тъй кавгата: "Дъра-бъра ..."
стихнала покрай яхъра,
А юнакът, който свършил
тая работа, бил ...

Изгубеното фарче

Край пътечката в полето,
сред вечерната тъмница,
сам-самичко Фарче свети
и немирно се клатушка.
Ах, дали си има жица,
копче, стъкълце и крушка?
И защо то гасне-светне
и се люшка като в люлка? ...
Но захлупих го в ръцете
и видях, че е ...

Бивол

Черен бивол в черна угар
влачи седем тежки плуга
и с крака железни ходи.
Биволарят не го води,
нито го в ярем зажегля,
нито пък остен замахва,
а го яхва
и потегля,
Ха, кажи сега накратко,
бивол ли е, или ...

На пързалка

Гледай: стройна, дълга Лалка
как танцува на пързалка
и с една-едничка кънка
тя чертае цифра тънка,
после върху бяла писта
малка буквичка изписва ...
Питаш: – Где е тая писта
и с едничка кънка – Лалка?
Май ти трябва помощ малка:
върху лист хартия чиста
се пързаля ...

В дъжд пороен ...

Ако те нападне враг –
ще го стъпчеш с тежък крак,
а пък с двата предни зъба
ще събориш май два дъба!
Ако пък избухне взрив
с газ отровен, задушлив –
туй не бива да те стряска –
и без друго дишаш с маска.
Ала, ако изведнъж
рукне тук пороен дъжд,
ще намериш ли подслон,
ти – такъв грамаден ...

Смешница

Спряха Руменчо и Дарка
пред смешница в зоопарка.
Вирва тя опашка къса
и ръце големи маха.
Ту се смее, ту се въси,
ту е горда, ту е плаха ...
Някой шоколад подаде
през пробитата ограда
и ръката му целуна
тая весела ...

Облак тъмен

Вятър силен през чукара
облак тъмен тук докара.
Ако с пръсти го докоснеш,
той през четири ръкава
бял дъжд сипе в струйки прави
и без гръмове и мълнии,
три ведра догоре пълни ...
– Облак ли е ? – свят се чуди.
Но го гали с длан корава
и отвръща чичо Груди:
– Не е облак, а е ...

Планина се движи

Носи се навред мълва,
че в пустинята се движи
планина с два остри върха,
с дълга шия и глава.
Между двата върха – хижа
за араби-алпинисти ...
Аз се чудя и си мисля:
планина ли е това
като Витоша и Рила
или гърбава ...

Дядовият самолет

Ей – над тинестото блато
нещо вие се крилато.
Дядо рече: – Самолет е!
Той при нас е само лете,
а през зимата е бил
в топлите страни край Нил.
Аз отвърнах: – Не е в ред,
дядо, твоят самолет,
щом над блатото хвърчи,
пък не чувам да бръмчи.
Май нещата си объркал.
Не е самолет, а ...

Къщичка вълшебна

Без врата е, без комин,
но – с голям прозорец син.
Чудно ми е как побира
планината с язовира,
как можа да побере
параход, небе, море ... !
Ала спря веднъж да свети,
та занесох я ... в сервиза,
Кой не може да се сети,
че това е ...

Дългушка

На стена виси Дългушка
със гердан на тънка гушка.
Стройна, лъскава, красива –
с две гърла, а – мълчалива,
Но в гърлата огън носи,
И когато се ядоса,
писва силно, та разцепва
храсталаци и долове,
и с градушка от олово
сума зайци изпотрепва ...
Ах ти, лъскава Дългушка,
то се знае, че си ...

Квакла

Вчера баба ме попита:
– Ха, кажи кое е, Гита,
туй животно, дето квака
сред размътен вир в реката,
дето вре се в коренища –
кривокрако, с две очища,
дето е зеленосиво
и от теб е по-страхливо?
Отговорих в миг на баба:
– Та това е ...

Светофар в полето

Светофар стърчи в полето,
дето няма кръстопът –
светофар, побит на прът,
Там с едно око голямо
в жълто и зелено свети
и на дясно, и на ляво
път на облаците дава.
Светофар е туй наглед,
а е цъфнал ...

Шарено въженце

Шарено въженце бяга:
ту се свива, ту – разтяга,
ту в тревата лъкатуши,
ту в шубраците се муши...
Погнеш ли го, като гъска
то протяга врат и съска.
Е, разбра ли ти, детенце,
че туй шарено въженце,
от което се боя,
е ...

Вихър

Дядо взе мустак да суче
и се хвали:
– Мило внуче,
като теб когато бях,
вихър яхвах и летях –
вихър буен, с облак-грива,
дето слънцето закрива ...
В миг на дядо ми Антон
отговорих с весел тон:
– Дядо, яхал си ти ...

Мама буренцето чукна ...

Купих днес от магазина
пълно буренце със вино.
Виното в средата – жълто,
а наоколо пък – бяло.
Не е то от грозде зряло,
нито в чаша се налива,
нито хората опива ...
Мама буренцето чукна,
виното из него рукна
и в тиган със масълце
пържи тя едно ...

Обор с коне

Дремят във обор картонен
петдесет еднакви коня.
Имат те червени гриви
и са стройни и красиви,
ала нямат си копита
и не цвилят, и не ритат ...
А оборът?
Ех, оборът
без врата е, без прозорец –
тъмен – целият закрит ...
Но ... с коне ли туй обор е,
или е ...

Що за чудо ...

В късна вечер сред върбите,
край прогнилата коруба,
драла гърло гласовито
някаква певица груба.
Връщал се от къра дядо
и решил да се обади:
– Що за чудо се е скрило
тук в клонака, гдето мявка?!
Ехото пък продължило:
"Мявка, мявка ...

Момиче сред морето

Видях край мен в морето
едно момиче мило:
с чадър глава покрило
и под самата блузка
краченца тънки спуска ...
Реших да го докосна –
да щипна скрита буза,
но щом ме парна остро,
разбрах, че.е ...

Птица или бръмбар

С две крила е – не е птица,
нито пък е то мушица.
Като бръмбар също бръмка,
но – далеч от цвят и трънка.
И не кацва като птица
върху жица
или плет,
ами кацва в равнината,
заедно с левент напет ...
Кой не може да отгатне,
че това е ...

С кожух сред лятото

Сред горещо, знойно лято
питам старче чудновато:
– Зимни ветрове не духат,
а защо си ти с кожух?
И с бодли ти е кожухът,
вместо с вълна или с пух.
Бягай, старче, в гъста шума
на прохлада да се свреш!
– Не съм старче – то продума,
а съм ...

Лакомец

Няма зъби, ни уста,
ни ръце, крака, стомах,
а пък твърдите неща
лесно смила той на прах.
И покой за него няма.
Все го мъчи страшен глад.
Би изял гора голяма,
цяло село и цял град ...
Но държиме ли го строго –
става чудно благороден.
Що е то? Не е ли ...

Зайче бяло

Зайче бяло в черна угар
тича подскокливо, лудо.
Колкото по-дълго тича –
толкова се то смалява,
че си дрешките съблича
буквички от тях да прави.
С буквички е то застлало
угарта надлъж и шир ...
Но дали е зайче бяло,
или туй е ...

Котка ли е

Тиха е когато спи,
но щом почне да се храни –
в стаята не се търпи:
мърка, лази по килима,
вдига врява за петима ...
Тази наша готована –
и без зъби, и без нокти;
тромава, без ловка крачка
котка ли е като котка,
или е ...

Ловец

Дом си прави сред скалите
дето расне само мъх.
В облаците чак излита
и кръжи над дол и връх.
Пушка няма, а пък ето,
пак на лов е път поел
и се бори с ветровете
този силен, смел ...

Но понякога ...

Звънка и приятна тя е.
С мъдростта си ще те смае
Но понякога е груба
и те блъска като луда ...
Щом излезе тя хаплива
и досадна от молива –
лесно можеш да я скриеш
с гума като я изтриеш.
Но излезе ли сърдита
и обидна от езика –
как ти ще изтриеш с гума
казаната вече ...

Змей

Змей се спуска през полята
в градовете и в селата.
На гърба си носи хора,
въглища, желязо, вар ...
Тича змеят без умора,
тича с тежкия товар.
Спре за малко и – нахранен,
пак запява с глас стоманен:
"Трака-трака, трака-трак! –
змей не съм аз, а съм ...

Добрият другар

Ей – на онзи тротоар
чака ни добър другар.
Смигне ли с око червено –
знай, че ни предупреждава:
"Не, недейте преминава!"
Но с око щом жълто светне:
"Пригответе се!" – съветва.
С погледа си пък зелен
казва: "Идвайте при мен! ..."
Вярвам, вече си отгатнал,
че добрият наш другар
се нарича ...

Дяволитото момченце

У дома седи момченце,
стиснало в ръка въженце,
С медено звънче звъни то –
в джобовете нейде скрито.
Чудно е, че и каквото
да му викнеш на ухото –
по въженцето за миг
то предава твоя вик
чак през девет планини.
Ни гласеца ти мени,
нито повишава тон.
Туй не е ли ...

Хала огладняла

Невиждана хала
година не яла,
в нивята нахълта
и житото гълта.
В устата зъбата
тя миг го премята –
зърната поглъща,
а сламата връща.
Каква ми ти хала,
година не яла! –
Сред блока безкраен
се шири ...

Юначина

Над реката юначина
кротко е извил гърбина,
та по нея тук да минат
в зимни дни и в дни горещи,
хора и машини тежки ...
Кой е този юначина,
дето е извил гърбина?
Май ненужен е въпрос –
то се знае, че е ...

Тънко, дългокрако

Нещо мъничко, крилато,
дългокрако, слабовато,
върху бузата ми кацна
и забоде там иглица.
– Чакай – рекох, –
да те мацна!
И замахнах със десница ...
Ала плеснах си шамар
заради един ...

Стрела

Там край Брястовица, вижте,
над ливади и поля,
сред просторното равнище,
как лети една стрела!
Аз се чудя на стрелата –
опашата и крилата,
как се спуска и се вдига,
никой как я не настига! ...
Хей, деца от Брястовица,
туй не е ли ...

Строител-великан

Нито гладен, нито жаден –
виж, строител-великан
вдига сам панел грамаден
и нарежда го по план.
Вдига кофа – девет тона –
към готовия кофраж
и налива сам бетона
чак на двайстия етаж.
Кой е този великан?
Та това е ...

Два коня

Имам си два мили коня.
Щом ги вържа и подгоня –
с мен по Голо бърдо бягат,
но отвържа ли ги – лягат ...
И от мама, и от татко
ще получиш ти целувки,
ако кажеш ясно, кратко,
че това са чифт ...

В лозето непрекопано

Посред лозето в листака
кой е мрежа сплел и чака
да се хване я мушица,
я калинка, я пчелица? ...
Но дойдоха днес стопани
лозето да прекопаят
и откриха, че е

Чакорана

Недоспала, недояла,
във премяна чернобяла,
на стобора кацна рано
празнодумка – Чакорана.
Тая крадла в махалата
и клюкарка всепризната –
в летен пек и в зимни хали,
все чакори и се хвали:
"Ча-кра, ча-ка,
ча-кра, чака! ... –
знаете ли, че съм ...

Работливка

По невидими пътечки
мъкне сламки,
житце,
клечки –
грижи се легло да има
и храна за цяла зима ...
– Ха, поспри и почини си!
Що за буболечка ти си?
Тя поспря в една канавка
и отвърна:
– Аз съм ...

Огнена птица

Литва птица свръхюнашка,
с дълга огнена опашка –
среброкрила,
с луда сила
и със скорост непозната.
И лети тя към Луната,
към Венера, Марс, Уран ...
Казва дядо ни Иван:
– Не е птица туй, момчета,
а космическа ...

Не се вижда, а пътува

Ни с крака е, нито с тяло,
ни с крила е полетяло,
ни се вижда, ни се чува,
а пътува ли, пътува ...
Май ти с вятъра го сбърка?
Но часовникът си цъка
и звъни – да разбереме,
че това е ...

Дългоран

Минал дълъг Дългоран,
та препасал с бял колан
планините и полята,
градовете и селата ...
Хей ти, дълъг Дългоран,
виж – по твоя бял колан
движи се сега светът,
че коланът ти е ...

В парахода

Щом дотрябва на моряка,
той я хвърля. А когато
не му трябва – я прибира.
Ето, параходът спира
и морякът се приготвя
пак да хвърли ...

Гатанките на Спас Антонов

Гатанката е един от най-трудните кратки жанрове в детската литература, при това трябва да се добави – и най-търсените от децата. Може би е необходимо да се напомни, че освен занимателната роля, гатанката има и значителна познавателна и възпитателна роля върху детското съзнание и мислене. В тази насока ние имаме много хубава традиция и добро литературно наследство с гатанките, които ни оставиха дядо Благо, Цанко Церковски, Чичо Стоян и особено Асен Разцветников, който непосредствено след Девети септември издаде отделна книга със сто гатанки. Може да се каже, че след положените първи основи в тази насока от пионера в авторската гатанка дядо Благо /Стоян Русев/, учителствувал около четиридесет години в различни бургаски села, Асен Разцветников напълно утвърди жанра на гатанката със своите находчиви, остроумни и занимателно написани творби. Заслуги в областта на авторската гатанка след победата имат и нашите добри детски поети, сред които са Асен Босев, Цветан Ангелов, Йордан Друмников и особено Лъчезар Станчев, който в края на миналата година в издателство "Отечество" отпечата най-новата си книга под заглавие "Многознайка" и с подзаглавие "100 гатанки и още нещо". Към тези общи усилия на нашите съвременни писатели се прибавя и скромният принос на Спас Антонов, който е предложил на нашето внимание ръкописа си "Огнена птица".

В самото начало искам да изразя задоволството си, че почти всички гатанки на Спас Антонов говорят за едно наистина професионално владеене на жанра и освен това – авторът е написал доста свои творби с една съвременна насоченост, тематично е в днешния ден и отразяват онова, което е познато на децата, макар и не с онези подробности, които са известни на по-големите. Ще започна с критичните бележки, които не са много, но са съществени, а след това ще поговоря и за достойнствата на ръкописа. Именно в някои от гатанките със съвременно съдържание авторът не е намерил най-сполучливото сравнение или пък не е попаднал на такова хрумване, че гатанката хем да е интересна, хем да не звучи изкуствено нагласена или неубедително поднесена. Много важно е в краткостта на една гатанка (каквито са народните) да се вложи по-голяма житейска идея или пък просто да се събуди интерес към отгатването, който се засилва от степента на трудността с която е съпроводено отгатването. Има и неточни заглавия, чиято цел е да характеризират основното качество на предмета, чието название трябва да се отгатва.

Останалите гатанки на Спас Антонов са безупречни и биха могли спокойно да представят автора с отделна книга. Хубави са гатанките за костенурката, кълвача, стършела, слона, щъркела, слънчогледа, кибрита, тебешира, влака, кулокрана, комбайна. Ето гатанката за слънчогледа:

Светофар стърчи в полето,
дето няма кръстопът –
светофар, побит на прът.
Там с едно око голямо
в жълто и зелено свети
и на дясно, и на ляво
път на облаците дава.
Светофар е туй наглед,
а е цъфнал ... слънчоглед,

като последната дума винаги е написана обратно и би трябвало да се отгатне, без да се чете. Всички гатанки са написани в тази форма. Твърде разпространена е и другата форма: когато се задава въпрос от рода на "Що е то?" – или "Познайте кой е, що е" и т.н. Би било добре в една книжка с гатанки да има по-голямо разнообразие във формата на поднасяне на задачата (обикновено тя се отнася до наблюдателността, съобразителността, скоростта на мислене и реагиране). Да се надяваме, че авторът ще продължи своите плодотворни усилия в тази насока и ще напише още нови гатанки със съвременно съдържание, по-разнообразни и интересни, с по-голямо художествено майсторство. Това което ни е предоставил в този сборник дава основание да бъдем по-взискателни към него и да очакваме още повече и по-хубави гатанки и стихотворения за деца.

Тодор ЯНЧЕВ