Весели шопи 1979

Весели шопи корица

На почивка с професор

Случило се така, че в почивната станция настанили наш Ордо Шегаджията и някакъв професор в една стая. Като нямал какво да прави, Ордо се обърнал към професора:
– Щом си толку учен и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?
– Съгласен съм! – отговорил професорът.
– Арно, ама че ти поставим условие: ако я не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако ти не отговориш – двайсет че дадеш, щото – по-учен си. Нали така?
– Добре, Ордо. Кажи какво е разстоянието от Земята до Луната?
– Макя, да не сам го мерил... Дръж два лева, па слушай мойо въпрос. А кажи кое е това животно, дека като мериш от главата до опашката – три метра излазя, а от опашката до главата – два метра?
Като не могъл да отгатне, професорът дал на Ордо двайсет лева и рекъл:
– А кажи ти сега кое е животното!
– Е па, ... и я го не знам! На ти още два лева, па си глей кефо! ...
На почивка с професор

Одисей и Пенелопа

Учителката по литература вдигнала Кире Йосков:
– Кире, какво знаеш за старогръцкия поет Омир, за неговия главен герой Одисей и вярната му съпруга Пенелопа?
Кире се почесал по темето баш там, където не го сърби и започнал:
– Ете, знам, другарко, дека истинското име на Пенелопа е било Пена. Она често се карала на мъжо си. И пролет, и есен се му думала: "Я глей бре, мажо, сите мажье отидоа на нивата да сеят и орат, а тизе се излежаваш. Оди сей, оти че умрат децата ни от глад ! ... и секи ден му повтаряла: "Оди сей! Оди сей! ..." Дочули я комшиите. Разбрало цело село и понеже ѝ лопала едната, започнали да окат: "На Пена ѝ лопа! На Пена ѝ лопа!" ... Оттогай насетне името на Пена станало Пенелопа, а на нейнио мъж – Одисей.
Одисей и Пенелопа

Писмо

Получил нане Леко писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата и решил да му върне отговор. Дълго време се чудил как да започне, докато най-после му хрумнала първата мисъл. Наплюнчил молива и спокойно занизал буквите:
"Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четиш бръже ..."

Ако попадне в ада ...

Лежи тежко болен нане Страти и въздиша:
– Ех, Гано, съсипа ме тука болестта, ама ако попадна на оня свeт у адо, че си живея убаво ...
– Що думаш? Ти да не бълнуваш бе, Стратко?
– Не, Гано. У адо не е като преди. Сега тамока има дърва за огино под казано, ама нема катран. Додек набават катран, железнио казан че изгние от ръжда. А додек найдат казан, язека че си живея раат ... и сигурно млогу повече, отколкото тука на земята.
– Арно, ама оти мислиш така?
– Оти у адо е на служба като снабдител магазинеро на селкоопо, дека умре оня ден.

Гръмоотводът на поп Симо

Поп Симо от Росоман, човек с прогресивни идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали радиоапарати. Ала неговият радиоапарат, купен наскоро, още не бил запечатан от полицията.
Веднъж край къщата му минавал с пушка на рамо джандаринът Цако от околийското управление. Като поздравил поп Симо, той извърнал глава към покрива и попитал:
– Бе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при камино на покриво? Да не си купил и тизе радио?
– А не, господин старши! Това е гръмоотвод.
– Гръмоотвод ли? Епа, нали с бога сте приятеле, защо ти е гръмоотвод?
Поп Симо се видял на тясно, та решил да го застъпи:
– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото ...
Цако се ядосал не на шега.
– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане страшно! ...
– И да тръгна пред тебе, все някак ще се оправя – рекъл поп Симо, – но ти ако тръгнеш след мен! ...
Гръмоотводът на поп Симо

Смъкване на кожи

Торко Благио споделя с нане Ворчо:
– Преди Девети, фашистките управници смъкваа по две кожи от човек, а сега е друг живото ...
– Макя, друг ... – протестира уж нане Ворчо, а после се усмихва и добавя – Днешната власт само от менека досега е смъкнала барем десет кожи!
– Не думай, бре Ворчо!
– Оти да не думам? Десет годин подред ми дават карта за почивка на море. На плажо ми изгори кожата и като се върна оче-нече, смъциня се пущинята!
Смъкване на кожи

Кой кого

Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:
– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За нея съм готов да дадем и живото си! ... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истински българин?
Следователят Хари Шпрингер, немец по произход – живял дълги години в България, отговорил:
– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!
– Тц, тц, бреей! ... – цъкал с език Янко. – Тогай язе требе да те съда, а не ти – менека!

"Командири" на ... генерали

В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин. Торко бърза да се похвали:
– Кога бех у казармата, язе командувах сите офицере и генерале. Речем им "мирно, не шавай!" и они одма зимаа войнишка стойка.
– Как така, бе Торе? – пита изненадан Борчо.
– Епа, нали бех шивач у казармата ...
– Апа язе фатах за носо и дека си сакам, там можех да вода сите офицере и генерале! – хвали се на свой ред Борчо.
– Брей, види се, по-ербап си бил от менека! Как са се оставили тиа балами да ги водиш за носо? – чуди се Благио.
– Нали бех бръснарин у офицерскио щаб ... – отговаря Борчо и двамата прихват да се смеят.

Кой трябвало да плати

Дошъл нане Ордо на пазар у града с магарето и каручката си и навлязъл в улица с еднопосочно движение. Насреща му изскочил контрольор от КАТ.
– Хей, байно, защо не спазваш правилника? Не виждаш ли знака, който показва, че улицата е само за еднопосочно движение? Ха сèга плащай глоба, та да ти дойде акъла! – рекъл му контрольорът.
– Слушай бе, момче – сопнал се нане Ордо, – ти щом си съдник и съдиш право, от менека не треба да сакаш глоба ...
– Как? – прекъснал го контрольорът. – Ти си нарушителят, ти трябва да платиш глобата!
– Не, нема да плата, оти язе съм само пътник, а глоба че сакаш ей от тоа, дека е нарушил правилнико! – засмял се нане Ордо и посочил ... магарето.
Кой трябвало да плати

Гражданинът

Идва дядо Перво у града навремето, когато поставили първите светофари. Преминавал улицата при червен светофар, та регулировчикът го спрял:
– Гражданино, върни се веднага обратно!
– Брей, я не съм гражданин, а селянин! И че се върна обратно довечера с влако! – отговаря дядо Перво и преминал при червен светофар.

Издал се

Преди да тръгне по спешна работа в града, участъковият лекар наредил на прислужника бай Пандо да казва на местните хора, че към обяд ще се върне, а другоселците да чакат, че път са бъхтали докато дойдат при него. Но бай Пандо решил да замести доктора. Когато се събрали много другоселци, той облякъл престилката му, показал се от кабинета и извикал:
– Кой е за преглед, да влиза!
Влязла една бабичка и се заоплаквала:
– Като си дигна ръката, доктуре, плешката ме боли ...
– Нема да си дигаш ръката и она че спре да те боли! – рекъл бай Пандо.
Влязъл мъж на средна възраст.
– Като се покашлювам, доктуре, челото ме боли и от очите ми свитки излазат ...
– Нема да кашляш и оно че спре да те боли! – дал наставление бай Пандо и повикал следващия ...
По този начин той изпратил всички пациенти. Последен влязъл нане Ордо Шегаджията.
– Като дишам, доктуре, нещо свири у гърдите и ме задушава.
– Нема да дишаш и оно че спре да те задушава! – посъветвал го бай Пандо.
– Добре, ама айде покажи ми как да не дишам! – опънал се нане Ордо и зачакал.
– Е, тогай че чекаш да доде доктуро! – издал се най-после бай Пандо.

Бастунът

Когато бил ерген, дядо Славе Петров въртял танеца на хорото и важно размахвал изпъстрения със шарки бастун. Но годините минавали и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Забелязал го дядо Йото и решил да се пошегува:
– Бре, Славе, тогай носеше бастуно за ербаплък, ама сега па защо го носиш? Сигурно се подпираш, а?
– А, не! Варда се от млади булки, оти много ме налитат! – отговорил старият шегобиец.
Бастунът

През три дерета

Изгубили си воловете и тръгнали нане Коле и брат му Ванчо да ги дирят. На единия баир стоял нане Коле, а на другия, през три дерета, стоял Ванчо и викал колкото му глас държи:
– Нане-еее, найде ли воловете-ее ...?
– Тц, тц ... ъкъ! – цъкал с език нане Коле и поклащал глава.
Най-после Ванчо се ядосал и отишъл при брат си:
– Я окам, та се кинем, а ти оти си траеш бе, нане?
– Макя, траем ... Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли, дека цъкам с язик?

Змийска отрова

Схванал се гръбнака на Панчо Зевзеклията, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване.
Разтривала Панчовица и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни:
– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми ядеш душата! ...
Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му преляло от болките и ругатните, та отвърнал:
– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гръбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав от кревато!

Подслушан разговор

Една сутрин двама шопи разговарят на висок глас:
– Нане, вълк ли доваждà нощеска у кошарата?
– Епа вълк, та нема заяк да дойде!
– Па отнесе ли ягне?
– Епа че отнесе, та нема да донесе!
– Па у шумата ли го отнесе?
– Епа у шумата, та нема да го носи у църквата!
– Па ти по него ли ока?
– Епа по него, та нема да окам пред него!
– Па цела нощ ли ока по него?
– Епа че окам, та нема да поèм!
Подслушан разговор

На сигурна служба

За пазач на кооперативния бостан, назначиха нане Ордо. Един ден, край бостана свърна Минчо Грумика и го подкачи:
– Леле-ее, нане Ордо, как понесе таа критика от npедседатело на стопанството у докладо? Он сигурно че те къшне от службата, а? Кво мислиш?
– Море, че ме къшне ... – подхвана cпoкoйнo нане Ордо. – Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, щото не ръководи като що требе стопанството. А така и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!

Благодарност

Било по жътва. Гръм подпалил къщата на бай Миялко Скрънзата, а вътре спяло самичко внучето му. Хората грабнали кофи, вили, лопати и спрели пред горящата къща, но вратата била заключена. Пръв Торко Благио замахнал с лопатата, та счупил прозореца и спасил внучето на бай Миялко.
Минали няколко дни и една вечер в кръчмата, бай Миялко се приближил до масата, на която седял Торко.
– Абе, Торе, ти ли пръв тогай се усуна у кащи?
– Епа язе, бай Миялко, ама ... голема работа! ... – смънкал Благио, като мислел, че Скрънзата се готви да го почерпи.
– За тебека може и да не е голема, но за менека е голема!
– Е де, е де, не го прави на въпрос! Нали за това сме комшии, да си помагаме ... – продължил в очакване Благио.
– Бе оно си е баш така, Торко, ама да не мислиш, дека прозорецо що си строшил тогай, язе че го купувам? – отговорил не на шега Скрънзата.

Тънък намек

Пред един магазин за обувки у града, отмъстителна и зла съседка срещнала нане Ордо и решила да го заговори:
– Ти па, нане Ордо, какви убави обуща си си купил! – Купих, купих – рекъл нане Ордо, – а ти декa си пошла?
– Язе чида до месарницата за мозък.
Нане Ордо се усмихнал под мустак и отвърнал с ирония:
– Епа, оно секи си купува това, от що има най-голема нужда!
Тънък намек

"Познати"

Къде кого срещнеше в село, пред всеки се хвалеше нане Ордо Шегаджията:
– Нали познавам царо, та оня ден бех у градо и го видох ...
– Добре си, нане Ордо, щом се познаваш с царо! Па он кво ти рече?
– Нищо. Трае си.
– Нали се познавате, оти си трае?
– Оти, я го познавам, ама он не ме познава!

Стрина Чакорана

Нейното истинско име е Дуда, но ѝ казват Чакорана поради прекалената ѝ бъбривост. В приказките си, особено с интелигентни хора, тя обича да вмъква купешки думи, за да подчертае своята не по-малка езикова култура.
Когато умря мъжът ѝ, стрина Чакорана не се стърпя да разкаже за болестта и мъките му.
– Е-ех – въздъхна тя, – отиде си Спиро! ... Сега времето ми навехва саде тъжни спомени ... И милицината не успе да се пребори с неговата скрелоза. Дигна кръмното човеко и изгуби авторитет за ядене. Саде пуши и фърля унгарка след унгарка. Викнааме дофтур и он му приписа разцепка за церове. Гълта разни табланетки, зе и очислително за стомахо, ама болките не сприхват. Па по интонация реших да го караме ефикасно у болница. Тамока го обрадиа с фнимание. Милицинските сестри му биа неколко инфекции, а я саде цинкулирам по образцования с финансови плочки калидор ...
По едно време ми казаа, дека умрел. Притешнил се човеко и получил разрез на сърцето. Та ей тека мой Спиро си ойде скоропрестижно.

Механизатор

На селския мегдан се вие кръшно шопско хоро. Свири Дамян гайдарджията. Десният му крак е завързан за голям ковашки мях, останал от дядо му Андрей коларят. Дамян вдига и сваля завързания крак и задвижва ковашкия мях, с които надува гайдата. Гледат го нашенци и се чудят на ума му. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлят шеговито:
– Бре, Дамяне, толко ли немаш душа да надуеш таа пущина, та си помъкнал мейо на дедо си?
А той им отговаря:
– Макя, оти да се мача с уста! Да не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, я мисла, дека съм по­голем механизатор от вазе!
Механизатор

За какво били дошли

На гости у нане Страти Голтака дошли далечни техни роднини. Стрина Гана сложила трапезата и както е редно, решила да покани гостите:
– Де, пийте и ручайте! ... Нали ...
Като казала "нали", тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила "нали", но не могла така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:
– Нали ... затова сте ни дошли!
За какво били дошли

Върнал му го тъпкано

Събирал Беката падналите на земята джанки от едно келяво дръвче край пътя и в залисията си не усетил как и кога пред него се побил като стожер съседът му нане Леко.
– Глей, додох да ти се пофала с новио кожув! – взел войнишка стойка нане Леко и изпъчил гърди.
Харесал Беката най-много копчетата на кожуха и решил да се пошегува. Пипнал с пръст едно от тях и попитал:
– Требе ли ти тоа пул?
– Епа, требе ми! – погледнал го с недоумение нане Леко.
– Щом ти требе – нà, тури го у джебо да не се изгуби! – рекъл важно Беката и му подал копчето, което откъснал. Нане Леко го прибрал и си тръгнал.
На другата сутрин, той спрял рано пред портата на Беката и викнал:
– Ей, комшу, ела да си прибереш това чудо, дека си го оставил каде пато! Че мине некой другоселец да го земе. После нема отдека да береш джанки за ракия! – засмял се нане Леко, като в едната си ръка държал секирата, а с другата влачел отсеченото келяво дръвче.

Искали и не искали

На едно събрание, председателят на Комитета за трезвеност в село, се обърнал към присъствуващите:
– Сакате ли да си напрайме павилион ей тамока на празното место, та да има каде да се отбиваме на ладовина и да пиемо оранжадата кога ни напече жега!
– Сакаме, сакаме! – отвърнали почти в един глас всички.
– Добре. Още от утре че започнете да носите кой що има: даски, пирони, греди, каменье, та по-бърже да напрайме павилионо.
– А-аа, тогай нечеме, нечеме! – ревнали в един глас Стойо Съдинката, Минчо Грумика, Тунчо Белята, Миро Цициляко и Спиро Опакото.

Надлъгване

Минчо Грумика, който смята себе си за голям хитрец, срещнал нане Ордо и решил да се пошегува:
– Бре, гяволе, помниш ли зимъска, като газехме през снего, каков студ беше? А ей тамока на връо на онова дърво трепереа от студ три кривогледи муи и от устата им излизаше жешка пара ...
– Макя, ка да не помна, Минчо. Ами тизе не виде ли тогай, дека парата замръзнуваше и от устата на муите висеа ледени висулки? ...

След 50 милиона години

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа, Гале Костин и Наско Мийн разгръщаха някакъв вестник. Край тях спря нане Ордо и попита:
– Бре, момчета, кво пише у вестнико?
– Пише, дека след 50 милиона години, Земята че спре да се върти ...
– Бе, ега сме живи дотогай, да видиме! – заключил нане Ордо.

Нанестойновата логика

Удал се веднъж случай на Кола Ванчин и нане Стойо Митин да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:
– Стойо, глей ква височина е! Ако се откине самолето, нищо нема да остане от него на земята ...
– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!
– Ама нищо нема да остане от него! – повторил Кола.
– Па, да не остане! – отвърнал нане Стойо ... Да не е на баща ми!

Ултракултурни бебета

На селския площад, две млади майки разговарят:
– Мойто бебе по цел ден дере гърло, та се кине, ама щом пуща талавизоро и зафанат да предават опери, балети и класическа музика – млъква.
– Море, сестро, и мойто бебе е таквоя. Оно па, щом зафанат да говорат за по свето и у назека, да бистрат политиката – одма се отрае и саде слуша ли, слуша! ...
Ултракултурни бебета

Нане Ордо – свидетел

Явили се в съда Гаце Златния и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:
– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?
– Пречи ми това, оти кога бев язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с неа са живели неколко мажье ...
– А така, де! – обадил се нане Ордо, който бил свидетел на булката. – Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа булка да живеат неколко мажье, а тизе сам не можеш да живееш с нея?

Сълзирон

Постъпил в болница Гьоре Плезилото. Слагали му инжекции, гълтал таблетки и все се интересувал кое лекарство как се казва.
– Това са ампули с неофелин, аналгин, дилминал ... – обяснявала му сестрата.
– А тиа апчета, как ги думате?
– Белите – салициламид, червените – тиоридизин, розовите – инсидон, а по-дребничките – стожирон.
– Бе, другите не заповних, ама последното, дека го рече сълзирон, го заповних.
– Не сълзирон – усмихнала се сестрата, – а стожирон!
– Така де, така – сълзирон! – настоял на своето Гьоре.
Минало време и един ден той рекъл на сестрата:
– Сестро, мене като ка вече нема да ме биде, та арно е да ми дадеш от ония апчета, дека им думате сълзирон да носа на снаата, оти кога умрè бабичката ми, она барем една сълза не пророни ...

"Рецензент"

Веднъж пред книжарската витрина в града се спрели агрономът Гъчо Джапунов и нане Ордо. Едно заглавие привлякло вниманието на агронома и той влязъл в книжарницата, а нане Ордо останал да го чака пред витрината. След малко Гъчо Джапунов излязъл и започнал да разгръща романа на Атанас Наковски "Светът вечер, светът сутрин".
– Купих си хубава книга! – похвалил се агрономът.
– Ъ-ъъ, кво е убавото на таа книга? По заглавието дофатам, дека у неа не пише баш това, що менека ме интересува.
– А какво точно те интересува? – попитал Джапунов.
– Епа, интересува ме свето на обед и каде икиндия! – отговорил нане Ордо.
Рецензент

Разрешил въпроса

Веднъж нане Ордо Шегаджията разправял на приятелите си:
– Върва си язе спокойно по траверците на железницата и кога додох до средата на теснио мост, гледам – срещу менека фърчи бесно влако. Бре, па сега – надека? ... Да се фърла от мосто – че се утепам, да стоя така – че ме сгази пущината ...
– Е, и кво стана? – попитали любопитните му приятели.
– Нищо. Разбудих се навреме! – засмял се нане Ордо.

Реванширал се

Лежали в болница един до друг Иван Плевенлията и нане Мире Цициляко. Плевенлията дал на нане Мире ябълка, но му се видяло малко, та му дал още една и рекъл:
– Вземи, че народът казва: "С един вол не се оре!"
Като взел нане Мире и втората ябълка, Плевенлията му подал трета.
– И вземи и тая, че друга поговорка казва: "До три пъти и – отново!"
Цициляко взел и третата ябълка, но го досрамяло, та решил да се реваншира. Обелил круша и дал на Плевенлията една невероятно тънка резанка.
– Де, земи сега па тизе! – настоял с гордост той и добавил: – Ама требе да запомниш, дека човеко има саде една уста и повече от една резанка – не бива!

Другоселският "овен"

Отишли на работа в едно съседно село нане Ордо и нане Перво. На площада нане Ордо забелязъл стар познат, с когото не се били виждали дълги години.
– Не ме ли познаваш? – спрял го нане Ордо. – Едно време, като ергени, с тебека бееме арни приятеле ...
Другоселецът го изгледал тъпо, кимнал с глава и отговорил безразлично и късо:
– Ба-ааа! ...
– Глей го ти ... Преди десет годин тука продадох тоа "овен" и още не ме е забравил – блее, щом ме види! – подхвърлил шеговито нане Ордо.

Какво брали

В една дъждовита вечер, нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:
– Маани, жено, маани!... Днеска що зор видооме у овощако ... Много киша, много кал, па и стълби немаше, та брааме отземи, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше, та си дойдоме пеша ...
– Eпa, барем що браате у овощако? – попитала стрина Ордовица.
– Брааме много ядове, жено! – рекъл нане Ордо.

При доктора

Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин и той отишъл при лекар.
– Доктуре – започнал още с влизането си дядо Антон, – много ме боли ей тоа крак ...
Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:
– На колко години си, дядо?
– Осемдесет и две.
– Ех, от годините е.
– Убаво бе, доктуре – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осемдесет и две. Оти и он не ме боли?

Спиро Опакото

За всичко, което се случваше в село или предстоеше да се случи, пръв узнаваше Спиро. И понеже виждаше нещата точно обратно, лепнаха му прякора Опакото.
Веднъж Спиро Опакото подкачи неколцина нашенци:
– Разправят, дека тия дни че увеличат оризо, шикеро, брашното и пиперо ...
– Не думай бре, Спиро! – спогледаха се нашенците.
И наистина на другия ден излезе постановление, но не за увеличение, а за намаляване цените на тези стоки. Трупнаха се да купуват, а между тях и Спиро Опакото.
– Е, оти вчера така ни излага бре, Спиро? – зададоха му въпрос.
– Ба, ка ще сам ви излагал! – сопна се Опакото. – Не видите ли, дека сега за същите пари дават повече ориз, шекер, брашно и пипер? ... Та язе нали рекох, дека тия работи че увеличат. Е те, увеличиа ги!

"Млада" вдовица

Жалил, жалил бабичката си Спиро Опакото, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:
– Мене ме сака една 25-годишна вдовица ...
– Блазе ти, Спиро! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада ... – завиждали приятелите му.
След месец Опакото довел вдовицата. Гледат я – бабичка.
– Бе, нали каза, че е 25-годишна?
– Епа, така си е. Не съм ви излъгал. Преди 25 години е останала вдовица! – отговорил Опакото.

Единственият им кусур

Често казвал дядо Антон Ванчин, че парите са хубаво нещо, но ако не е единственият им кусур.
– Каков им е кусуро? – питали го.
– Ете, не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключил дядо Антон.

Смъртен случай

Постъпил Горчо Пенин като чирак в един столичен завод. Наближавала Нова година и той поручил телеграма: "Ела си веднага – заклахме прасето!"
И без това му се искало да прескочи до село за повечко дни, но му било неудобно да поиска отпуск. Повъртял се пред канцеларията, подвоумил се, па току влязъл така, готов да заплаче.
– Казвай, момче! – изгледал го началникът.
– Може ли... отпуска? Получих телеграма ... – съвсем плахо продумал Горчо и сълзите му – ха да се търкулнат.
– Да не се е случило нещо лошо, та така си разтревожен?
– Да, смъртен случай! ...
– Спокойно, спокойно, момчето ми! Щом е такъв случаят, имаш право на три дни отпуск. Но кой от близките ти е починал?
– Епа, заклали ... прасето! – рекло нашенчето и лицето му просияло в лека усмивка.
Смъртен случай

"Кютук"

От стопанството до града трябвало да се извозят чували с картофи. В камиона до шофьорчето, седнал нане Стефан Любин. Когато навлезли в града по претъпканите улици, шофьорчето взело да се възмущава:
– Че го млатна тоа "кютук" и че го прегаза, щом не знае правилнико за движението и се расожда по средата на улицата!
– А-аа, немой! Само че си смачкаш камионо... Не видиш ли, дека он е от твърдите, жилавите "кютуци"! – пояснил нане Стефан.

Вместо да я забрави...

Скарала се бабичката на дядо Вано Бумбара и той отишъл у кръчмата да се напие, та дано я забрави. Но като се върнал у дома пиян, тя му се видяла двойна. Уплашил се дядо Вано и извикал:
– Оле-ее... ! Да беше само мойта – иди-доди, ама сега при тия две бабички, как че отърва бойо?
Вместо да я забрави...

Щял да си бъде у дома

Косял си ливадата Панчо Зевзеклията, а седемгодишното му внуче затичало до близкото изворче да налее стомничката с прясна вода. Когато Зевзеклията отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:
– Да ми живееш, дедовото, 130 гòдин!
– И-ии, дедо, саде толку ли?
– Бе, ти изкарай тиа 130 годин, па аку не стигнат – язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толку! – рекъл Панчо.

Нищо му нямало

Отишъл Гане Затрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил психоневроза. Предписал му съответните лекарства и, за да му внуши спокойствие, на тръгване му рекъл:
– Твоята болест не е опасна. Ти сам можеш да се излекуваш. Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: "Нищо ми няма! ..."
Върнал се Затрата и още със слизането от рейса, започнал да вика: "Нищо ми нема! Нищо ми нема! ..."
На другия ден вървял из селото и пак викал: "Нищо ми нема! Нищо ми нема! ..." Споглеждали се нашенците, усмихвали се и си думали: "Има му нещо на тоя човек! Има му нещо ...!"

Завещанието

Когато умря от дълбока старост нане Ордо Шегаджията, близките му намериха под възглавницата една книжна петолевка, към която беше прикрепена малка бележка с надпис:
"През целио си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат от най-силната ракия и да се почерпат за мое здраве!"
Завещанието

Как ще се нагрее ...

Разболял се нане Леко. Втресло го, та от студ чак зъбите му тракали. Като му подавала термометър, една от снахите му рекла:
– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!
А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ, пък отвърнал:
– Море, снао, нали ако го тура подмишка, оно че замръзне, та че се пукне от студ! ...

Може, ама нече

Дотегнало на дядо Пановата снаха да гледа тежко болния си свекър, та започнала да придумва съседките си:
– Мори, жени, кажете на свекъро ми да си умре по-бърже, оти вече немам сили да го гледам.
– Оти па да му кажеме ние? Кога му дойде дено, он сам че си умре. Умирачката не зависи от него ...
– Море, не зависи ... – рекла снахата – он може, може да си умре по-бърже, ама нече!

"Връстници"

Дядо Миялко Скрънзата е на 102 години, но е доста запазен и хитър старец.
Веднъж един другоселец на средна възраст взел да му разказва как пътували с леката кола на сина си и как по една случайност се спасили от смъртна катастрофа.
– Сега живея "втори" живот и сме "връстници" с моя син! – заключил другоселецът.
– Брей, язък! – въздъхнал със съжаление дядо Миялко. – Ако и мене бехте зели у колата, сега и язе щех да съм ви "връстник"!
Shop v ogledalo

Няма коментари:

Публикуване на коментар