Циганка

вестник Софийска правда бр. 66, 06.06.1972

На високото, между Камен дол и Мъртвината се е ширнала спокойната равнина, наречена Циганка. Стърнищата на Циганка са прорязани от белите коловози на прашния коларски път, обраснал от двете страни с троскот и детелина. Някъде към края на нивите той се спуща по стръмното каменисто било, като извито тялo на влечуго и пълзи към съседното село. Сред тази жълта равна шир пъплят волски коли, проскърцват разсъхнали спици и главини, трополят каруци и вдигат гълчава станимировци, мацинчани, ребърчани и ванчини. Те спират пред кръстците, товарят тежките снопи и поемат в ръцете си камшиците и остените. От чистото небе слънцето пръска разтопено злато, което трепти в белите забрадки на жените, лъщи в сламените шапки на мъжете и звъни в проточената човешка реч: Ехее-ей, дии! ...

Ние с дядо седим краи запладненото стадо под крушата на сянка. Пред очите ни изчезват един след друг кръстците и благодатното поле се открива широко, ненагледно и примамливо.

– Ето я, това е тя, нашата Циганка!

В мислите ми припряно се щурва един въпрос, който много пъти е идвал, но винаги ме е заварвал неподготвен за отговор. В знойната тишина, свел детския си поглед към току-що извадената торбичка с праханта и кремъка, нетърпеливо питам:

– Дядо бе, защо това място се казва Циганка!

А той тъпче лулата си с палеца, поглежда към края на нивите, където пътят се спуща по стръмното било, където стърчи, посивял от времето и обраснал с мъх, един побит камък и отронва:

– Това име, сине, не е току-тъй турено. То си има история ...

И без подкана, дядо подхваща "историята":

– Още през турското робство, когато владетелят на нашето село Кърнул бей започнал да разпродава имота, при него дошли доскорошните аргати: Станимир, Мацо Горненеца, Ребрьо, и бащата на дядо Ванчо, сиреч моят дядо Лепой. Те купили цялата тази местност, от която най-голяма част взел забогателият с намерените жълтици Лепой. Но бил млад завалията, с дребни дечица, с недостиг на работна ръка, та наемал хора да му помагат.

– ... Ии-и, дядо, за какво те питам, а ти за какво ми разправяш! – прекъсвам го недоволен.

– Търпи, де! Ще научиш и за името – упреква ме старецът. – Та, това се случило по жътва. Когато жътварите на Лепой стигнали средата на нивата и седнали да си почиват на сянка, по пътя изтрополила каручка, теглена от един кон. Каручката спряла, наблизо и от нея скочила млада боса циганка, която приближила към жътварите.

– Добър ви ден и да ви дава господ берекет и здраве! – благословила тя, а после се обърнала към Лепой: – И на тебе, чорбаджи, да ти наспори бог много челяд!

– Чул те господ! Тъй да бъде! – засмял се Лепой.

– Но, откъде позна, че аз съм чорбаджият?

– Ти си богат човек, с блага душа. Искаш да ти гледам? Сичко ще ти кажа. Пари не ти вземам. Каквото дадеш – за ядене ...

– Добре! – подал ръката си Лепой и големите черни очи на циганката го пронизали, та достигнали чак в скритите потайности на душата му.

Тя поела ръката, обърнала я с дланта нагоре, преметнала смолистите си плитки отпред и така широко и доволно се усмихнала, че го омаяла за самото чудо. Думите се нижели от хубави, по-хубави, които вещаели дълъг и добър живот на Лепой. Около тях се скупчили жътварите. Надошли и от съседните ниви. Сред тях бил и Мацо Горненеца. Като свършила циганката с Лепой, Мацо се обърнал към нея:

– Ще ти дам два гроша – изпъчил се той – но искам да чуя за моя, милост всичко – и добро, и лошо!

– Не ти ща двата гроша! – отвърнала му тя и метнала поглед с благодарност към щедрия Лепой. – Ще ти гледам без пари. Жив да е чорбаджията за самуна хляб и буцата сирене!

С лявата ръка циганката прихванала дланта на Мацо, а с показалеца на дясната, сочела преплетените черти и думала:

– По труден път си вървял до сега. Много ядове са минали през главата ти. Много труд са видели ръцете ти, а малко файда имаш ...

– Това е истина, позна! – поклатил глава Мацо.

– Имаш близък човек болен. От женска страна е. Много грижи фърляш за тоя човек.

– Да, майка ми! – кимнал отново с глава Горненеца.

– Отскоро си женен, а не живеете добре с булката ...

Мацо свъсил вежди и замълчал. Това, че отскоро е женен, било истина. Дори невястата му стояла до него. Но лъжата, че не живее добре с нея, го засегнала дълбоко. Циганката забелязала току-що изписаната мъка по лицето му и окуражена от мисълта, че е налучкала, продължила:

– От хората добро търсиш, а сам ти нямаш добро сърце. Много си зъл и трудно ти минaва. Затова и своите не те обичат ...

При тия думи Горненеца не издържал. Кипнал от яд, задето пред толкова хора го кепази, отдръпнал ръката си и изругал:

– Да си обираш крушите от тука! Не ми трябва повече да слушам твоите лъжи, разбра ли?! ...

Види се, циганката се докачила и си тръгнала.

– Абе, Мацо, защо я изпъди! Можеше и на нас да гледа – упреквали го жените.

– Оставете я тая мангасарка! Не видите ли, че лъже! – опитал да се защити той.

– Все пак, не биваше така! Нали сам искаше да ти каже всичко! – възмущавал се Ребpьо.

– Комай, тя ще излезе права! – намесил се на свой ред и Станимир. – Аз на твое място, Мацо, от човещина, щях да ѝ дам двата гроша.

Горненеца попривел глава, помислил минута-две под укорите, па току рекъл:

– Абе, не съм аз за двата гроша. Яд ме е задето мисли, че вярвам на лъжите й. Ето на, ще ѝ ги дам ...

Той бръкнал в пояса си да извади кесията.

– Бре, няма я! - изплашил се Мацо и вдигнал глава. – Видяхте ли, защо не искаше грошовете! Тая мръсница отмъкна кесията ми!

– Бягай, да я настигнеш! – обадили се в един глас неколцина.

– Ама, че проклета хайдукиня! Посред пладне обра човека! ...

И както бил ядосан, Мацо се спуснал към каручката, а като я наближил, вдигнал пестници и заревал като луд:

– Сто-ой! Спри-ии! Твоята мамица. Сега ще те пребия! ...

Отначало циганката недоумявала с какво чак толкова е ожесточила този човек, но като наближил съвсем каручката, тя се уплашила от страшния му вид и зашибала бързо с камшика дръгливия кон. На разкрач от Мацо, каручката се обърнала заедно с коня и се запремятала неудържимо по стръмното било, докато се разкъсала на две. Предната част с пребития кон се запряла в тръните и увиснала, закачена за дънера на една круша. Разбира се, и овъргаляният труп на циганката бил там. А задната част отишла някъде, та се не е видяла ...

– Ту, бре-ей, страшна работа! ... А Мацо намерил ли си е кесията бе, дядо!

– Кесията, сине, намерили веднага след него в нивата, където стояли с циганката. Изглежда, синковецът е мислил да даде двата гроша и несъзнателно е бръкнал в пояса, и после, като станало така, вместо в пояса, той я изпуснал на земята.

– Значи, циганката загинала бадява!

– Загинала за права бога заедно с коня и с две от децата си. Третото – съвсем малко момченце, като по чудо изхвръкнало от каручката и се търколило до шубрака, живо-живеничко. Като го видял, че шава и плаче, сащисаният Мацо се спуснал веднагa, прихванал го и го понесъл към нивата. Булката му още отдалече го пресрещнала и му подала кесията. Изненадан, той я поел и така се бил объркал, че не знаел какво да прави, та я завързал с верижката за шията на детето, а тя увиснала като хлопатара на Ваклушка. Горкото детенце! Не умеело още да говори. Поокопитило се и само гледало кротко, примигвало с черните си очички и протягало ръчици към Мацовица. В нивата ги наобиколили жътварите. Те гледали малкото циганче и недоумявали какво е станало. Чакали всички с притаен дъх.

– Обърна се каручката! – едва изрекъл Мацо.

– Брей, не думай! А циганката! – попитал с тежко предчувствие Лепой.

– Уби се заедно с коня! Имаше и други дечица ...

– Ау-у! – пищели жените.

– Тичайте, може да са живи още! – изрекъл някой и начаса се юрнали към билото. След малко донесли трупа на циганката и двете ѝ премазани дечица. Оплакали ги жените, докато мъжете копаели гроба. После ги заровили, без дори да узнаят имената им. Вместо кръст, побили там ей онзи камък, дето е посивял от времето. Нали го виждаш!

– А с оживялото циганче, какво е станало!

– Взел го Мацо, че го чукнала съвестта. Отгледали го с булката си, докато заякнало и го дали в съседното село – ратай. Сега там има малка махала от поколението на циганчето. Хората от тази махала са много честни и трудолюбиви.

Старецът замълча. Нямаше какво повече да ми каже. Пък и аз нямаше за какво повече да питам. Той сведе глава, позамисли се мъничко и като разбра, че лулата отдавна беше предимяла, бръкна за огнивото и занаглася праханта върху кремъка. Аз станах от земята, изправих се и неволно обърнах очи към билото, където се спускаше стръмният път, където стърчеше побитият камък.

– Деденце, ще отида да видя този камък! – и без да дочакам отговор, затичах.

Гледах обикновения камък, край който минах и преди малко и вчера, и много пъти, без да го забележа до сега. Но в този момент той изведнъж порасна, стана грамаден и внушителен, стана светиня.

Пред мен се простираше романтичната и благодатна шир, наречена Циганка, която прави хората щастливи и добри.