Усмивки от Делян

На моите весели и добродушни земляци
с безкрайна обич!
Авторът


Думи за себе си

Присъствах при сътворението на света през месец май 1925 година в сиромашкото недодялано, но гяволито село Делян, Шопска област, намиращо се на разстояние от столицата колкото два черпака бензин. И след като се сътвори светът, поп Симо от село Росоман рече: Спасе, спасявай се!. Тури ме в списъка на земните жители и ме завъртя селската мелница на живота.

Пасях чуждите овце в местността Воденичище и тъкмо, когато се чудех как да мина цял и непокътнат между воденичните камъни, духна един силен бедняшки вятър и ме довя в столицата. Тук мелницата на живота беше жестока. Търкалях се по кръчми и работилници, по строежи и гаражи, по фабрики и заводи, по нисши и висши учебни заведения и се изтърколих цял-целеничък в един научен институт като инженер. След дълго търкаляне в този институт ми възложиха да проверявам качеството на конструкторските чертежи. Като драсках с молива по тях, разбрах, че върша критическа и сатирическа дейност, а където е сатирата, там е и хуморът ...

Работих по своята специалност и следвах задочно журналистика. Ожених се превтасал. Основах и редактирах заводски вестник. Навъдих челяд. Натрупах цяла Хеопсова пирамида от опит като хуморист и след дълги митарства по столичните и извънстоличните вестници и списания, където личат следите ми, най-после бях приет в шопския клуб на хумористите Пижо и Пенда и в Съюза на българските писатели.

Досега не видях бял свят докато видят белия свят четири мои сатирични книги за деца над 20-годишна възраст и седем весели книжки за деца и юноши с малко странните заглавия: Гатанки и смешки, Планина се движи, Дядовият самолет, Камили в шепа, Лакомата акула, Огнената птица, Хайде да четем обратно и Невидимият пътник. Една от тях, Планина се движи, се придвижи на испански език чак до Куба. В родилния дом на издателство Отечество очаквам два­на­де­се­та­та си книга с работното заглавие Фокусникът.

Продължавам да пиша хумор с надеждата, че през следващите 70 години, освен тази, ще се появят поне най-малко още една хумористична книга за възрастни и една весела – за деца. Вече ги имам в три екземпляра на пишеща машина. Надявам се да бъда признат за оригинален и полезен автор. Дано!

Малки хумористични разкази

На почивка с професор

Случило се така, че в почивната станция били настанени в една стая нане Ордо Шегаджията и някакъв професор. Като нямал какво да прави, нане Ордо се обърнал към професора:

– Щом си толку учен и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?

– Бива! – отговорил професорът.

– Арно, ама че ти поставим условие: ако язе не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако тизе не отговориш – двайсет че дадеш, щото – по-учен си. Нали тека?

– Точно така, Ордо. Ти ли ще започнеш пръв?

– Епа, щом си рекъл... – изкашлял се важно нане Ордо и започнал:

– А кажи, професуре, може ли, като се воза у рейсо, разстоянието от нашето село до градо да е 30 километра, а от градо до нашето село – 29?

– Е, как? Това е невъзможно! Веднъж измерена и фиксирана дължината, в никакъв случай тя не може да се промени от само себе си! – отсякъл професорът.

– Ядец! Не позна. Може, оти язе живеа на 1 километър от селото накъм градо. Пред моата къщичка нема спирка за рейсо, та кога тръгна, качвам се от центъро на селото, а кога се връщам от градо, помола шофьоро да спре пред моата къщичка, та да слезна. Ете защо разстоянието от нашето село до градо е 30, а от градо до нашето село – 29 километра.

Няма как, условието си е условие. Професорът дал на нане Ордо 20 лева и рекъл:

– Така и така започнахме с разстояния. Я ми кажи тогава какво е разстоянието от Земята до Луната?

– Макя, да не съм го мерил... Дръж два лева, па слушай другио ми въпрос! Кое е това животно, дека, като го мериш от главата до опашката, метър и половина излазя, а от опашката до главата – един метър?

Като не могъл да отгатне, професорът дал на нане Ордо още 20 лева и попитал:

– А кажи сега кое е животното?

– Епа... лисицата. Като я мериш от главата до крайо на опашката – метър и половина излазя, а като земеш да я мериш обратно, она си подвие опашката и до главата остава един метър.

– Браво, Ордо! – потупал го по рамото възхитеният професор. – А сега май е моят ред за въпрос?

– А, не! Ти вече зададе твоя въпрос. Нали ме пита кое е животното.

– Да. да! – съгласил се професорът. – Е, думай тогава да чуя следващия ти въпрос!

– Кое е това плодно дърво, професуре, дека, като го мериш от връо до кореньо – 2 метра излазя, а от кореньо до връо – 53 метра?

Дълго се чудил и премислял професорът, но напразно. И този път той дал на нане Ордо 20 лева и попитал:

– Кое е дървото?

– Епа... и язе не го знам! На ти още 2 лева, па си глей кефо!

Професорът стоял като гръмнат. Позамислил се отново, въздъхнал, па рекъл:

– Изглежда, Ордо, аз съм дървото, за което не можах да се досетя.

Гръмоотводът

Поп Симо от село Росоман – човек благочестив, с родолюбиви идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали преди Девети септември радиоапарат. Ала неговият радиоапарат, купен наскоро, още не бил запечатан от полицията.

Веднъж край къщата му минал с пушка на рамо джандаринът Цако от Околийското управление. Като поздравил поп Симо, джандаринът извърнал глава към покрива и попитал:

– Абе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при комино на покрнво? Да не си купил и тизе радио?

– А не, господин старши! Това е гръмоотвод.

– Гръмоотвод ли? Е, па нали с Бога сте приятеле, защо ти е гръмоотвод?

Поп Симо се видял на тясно, та решил да застъпи джандарина:

– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото...

Цако се ядосал не на шега.

– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане лошо...

– И да тръгна пред теб, все някак си ще се оправя и пак ще се върна у дома – рекъл поп Симо, – но ти ако тръгнеш след мен, връщане няма!

Горчиви лубеници

Дядо Мито Ванчин и дядо Тошо Ванчин са не само съседи и братя по рождение, но те са и братя по незлобива хитрост и весели безобидни лъжи. Ако някой от тях те срещне и ти каже Добър ден!, непременно трябва да вдигнеш очи към небето, за да видиш трепкащите звезди.

Случило се веднъж така, че две седмици в селкоопа не докарали дини, а според думите на магазинера, дините трябвало да пристигнат в същия ден до обед. Хората ги очаквали всеки момент. Очаквал ги и дядо Мито, за когото динята е най-вкусния плод. И ето, в този късен следобед, на другия край на селото, където е селкоопът, бръмнал камион. Чудил се дядо Мито как да провери дали са докарали дини, че напразно да не бие толкова път. Излязъл той на улицата и докато се двоумял дали да тръгне към селкоопа,случайно забелязал брат си Тошо.

– Братец, знаеш ли, дека докараа лубеници? Язе си зех. – слъгал го дядо Мито. – Оди да си земеш и тизе, па като се върнеш, обади ми се!

След един час дядо Тошо се върнал с празни ръце. Дини пак не докарали. Разбрал той какъв е номерът на дядо Мито и решил да върне тъпкано хитрината му. Отбил се при него и му рекъл:

– Сполай ти, нане Мито, дека ми каза, та и язе си напълних чувала с лубеници и го оставих у дома. Граба народо, ей! Не се шегува. Половината дини вече фръкнаа...

Като чул това, дядо Мито грабнал празната количка и я затикал към селкоопа. А след час, като се връщал оттам и празната му количка трополила по улицата, дядо Тошо го забелязал, показал главата си през прозореца на своята къща, усмихнал се и подметнал с ирония:

– А добрутро, нане Мито! Благи ли са лубениците?

– Епа, добър ти ден, братец! Като ка излезнаа множко горчиви тиа пущини! – отвърнал с приведена глава дядо Мито и отново затикал празната количка към дома си. А на потъмнялото небе трепкали вече първите вечерни звезди.

Гаце Златнио

След като нажулили яко в доклада младия тракторист Гаце, който не бил на събранието, баща му не издържал, надигнал се от стола и рекъл:

– Ей, ора, да знаете, сино ми е златен...

– Види се колко е златен! – прекъснал го председателят на събранието. – Преди месец се натаралянка с гроздовица, та зяноса за сума ти иляди лева нов трактур, а оня ден, пак пиян, дофана таксето на Гьоревио син, та сите чаркове му потроши!

– Епа, язе на кого думам, дека Гаце ми е златен...

– Я трай, не се фали! – прекъснал го този път нане Ворчо. – Онаа заран зел, та подпалил с бензин и цигара печката у канцеларията на агрономо и она като бууне, та потроши сите джамове и учини сума пакост!

– А бре, ора, оти не давате да си каем думата до крайо? Нали за сите тиа магарии плащах и пак че плащам язе. Те, затова ви думам, дека Гаце ми е златен! – пояснил накрая баща му.

Змийска отрова

Схванал се гръбнакът на Панчо Зевзеклията, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване.

Разтривала го Панчовица и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни:

– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми вадиш цел живот душата!

Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му призляло от болките и ругатните, та отвърнал:

– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гърбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав и прав от кревато!

Услугата на Минчо Гру̀мика

В ония гладни години, Шоповите – най-имотните в село, повикали шестима прости, но трудолюбиви бедняци да им окосят ливадите. За закуска, внукът на Рангел Шопов – Иванчо, им донесъл девет топли, подсладени с мед питки и изчуруликал:

– Те, баба заръча да си ги разделите поравно! – изтърсил Иванчо питките от торбата и си тръгнал.

Докато се суетели как да ги разделят, край тях минал Минчо Грумика.

– Разгеле!... Те кой че раздели деветте туртета поравно! – възкликнал един от косачите.

А Грумика се спрял, погледнал ароматните питки, преглътнал апетитно и рекъл:

– От таа работа по-лесна, нема! Дайте ми само ножо и одма че ги òправа!

Той сложил на шест места по една цяла питка, а останалите три, разделил на половинки. След това поставил половинките до целите питки и се обърнал към шестимата косачи:

– Сега секи от вазе че земе по едно цело турте, а на менека за услугата, че ми дадете сите по половинката!

Така косачите взели по една, а Минчо Грумика – три питки.

Убава работа

Наскоро след Девети септември 1944 година няколко шегобийци посъветвали нане Ордо да зареже овчарлъка и гяволъка, и да поиска от нашия съселянин Любен Петрунов, който бил голям началник в града, някаква лека и доходна работа. И една заран нане Ордо цъфнал в кабинета на Петрунов.

– Здрасти, земляк! – поздравил той.

– Здрасти, нане Ордо! Какво те носи при мен?

– Е те, казаа ми, дека си давал лека и доходна работа, та ако може...

– Разбира се! Можеш ли поне хубаво да се подписваш?

– Бе, колкото за подписо...

– Е, щом подписът ти е красив, намисли си какво искаш да работиш, па не бери грижа!

Нане Ордо се повъртял на мекия фотьойл, помислил малко, па се обърнал към Петрунов:

– Ей, земляк, та... каеш за подписо, а?... Разгеле, дойде ми на акъло една убава работа. Убава и проста – баш като за менека. Ем матреял нема да зяниме, ем че ми я плащаш на парче.

– Думай, нане Ордо!

– Па, слушай: че ми дадеш един сгъртач бели листове, една здрава писалкя и едно кило мастило. От ручок до икиндия че тура барем илядо подписа. А илядо подписа, по един лев ги сметни, това са илядо лева на ден!... Те, от таа по-убава работа, здравье му кажи!

Върнал му го

Събирал нане Бецо Тошин падналите на земята джанки от едно келяво дръвче край пътя и, в залисията си, не усетил как и кога пред него се побил като стожер съседът му нане Леко.

– Дойдох да ти се пофала с новио кожув! – взел войнишка стойка нане Леко и изпъчил гърди.

Харесал нане Бецо най-много копчетата на кожуха и решил да се пошегува. Пипнал с пръст едно от тях и попитал:

– Требе ли ти тоа пул?

– Епа, требе ми! – погледнал го с недоумение нане Леко.

– Щом ти требе – нà, тури го у джебо да не се изгуби! – рекъл важно нане Бецо и му подал копчето, което откъснал.

Докривяло на нане Леко, но го прибрал и си тръгнал мълчешком.

На другата сутрин той спрял пред портата на нане Бецо и викнал:

– Ей, комшу, ела да си прибереш това чудо, дека си го оставил покрай пато! Че мине некой другоселец да го земе, та после нема отдека да береш джанки за ракия! – засмял се нане Леко, като в едната си ръка държал секирата, а с другата влачел отсеченото келяво дръвче.

Спиро Опакото

За всичко, което се случваше в село или предстоеше да се случи, пръв узнаваше Спиро. И понеже виждаше нещата точно обратно, лепнаха му прякора Опакото.
Веднъж Спиро Опакото подкачил неколцина нашенци:

– Разправят, дека тиа дни че увеличат оризо, шикеро, брашното и пиперо...

– Не думай бре, Спиро! – спогледали се нашенците.

И наистина на другия ден излязло постановление, но не за увеличаване, а за намаляване цените на тези стоки. Трупнали се хората да купуват, а между тях и Спиро Опакото.

– Е, оти вчера тека ни излъга бре, Спиро? – задали му въпрос.

– Ба, ка ще съм ви излъгал! – сопнал се Опакото. – Не видите ли, дека сега за същите пари дават повече ориз, шикер, брашно и пипер?... Та язе нали рекох, дека тиа работи че увеличат. Ете, увеличиа ги!

Млада вдовица

Жалил, жалил бабичката си дядо Цветко Магеров от село Радуй, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:

– Мене ме сака една 20-годишна вдовица...

– Блазе ти, Цветко! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада... – завиждали приятелите му.

След месец дядо Цветко довел вдовицата. Гледат я – бабичка!

– Бе, човече, нали каза, че е 20-годишна?!

– Е, па... така си е. Грешка нема! Преди 20 години тя е останала вдовица! – отговорил дядо Цветко.

Другоселският овен

Отишли по работа в едно съседно село нане Ордо Шегаджията и нане Перво Новака. На селския площад нане Ордо забелязал един стар познат, с когото не се били виждали дълги години.

– Не ме ли познаваш? – попитал го нане Ордо. – Едно време, като ергени, с тебека бееме арни приятеле...

Другоселецът го изгледал тъпо и безразлично, кимнал с глава и дрезгаво проточил:

– Баа!...

– Я го глей ти, Перво! Преди десет години тука продадох тоа овен и още не ме е забравил – блее, щом ме види! – подхвърлил шеговито нане Ордо.

Главата на нане Ордо

Пристигнал в село някакъв прочут скулптор. Трупнали се хората при него – всеки искал да се види изваян от големия майстор. Дошъл редът и на нане Ордо.

Скулпторът подал изваяната му от гипс глава и рекъл:

– Ха, кажи, харесва ли ти?

– Бе, убаво си ме докарал – отговорил нане Ордо, – ама нема да зема таа глава, та ако сакаш и без пари да ми я дадеш...

– Ти, луд ли си?! – упреквали го околните. – Не видиш ли, дека таа глава е също като твоата?

– Ааа, не е баш като моата? – опънал се нане Ордо.

И, за да им докаже, хвърлил скулптурата на земята и тя се разхлупила на две.

– Ете – посочил им той, – видите ли, дека таа гипсова направа не прилича на моата глава, оти е.... празна!

Кой трябвало да плати

Дошел нане Ордо Шегаджията с магарето и каручката си у града и навлязъл в улица с еднопосочно движение. Насреща му изскочил контрольор от КАТ.

– Хей, байно, защо не спазваш правилника? Ха сега плащай глоба, та да ти дойде акъла! – рекъл контрольорът.

– Слушай, момче – сопнал се нане Ордо, – ти, щом си съдник и съдиш право, от менека не требе да сакаш глоба...

– Как? – прекъснал го контрольорът. – Ти си нарушителят и следователно ти трябва да платиш глоба!

– Не, нема да плата никаква глоба, оти язе съм само пътник. Глоба че сакаш ей от тоа, дека е нарушил правилнико! – засмял се нане Ордо и посочил... магарето.

Сигурна служба

За пазач иа кооперативния бостан назначили нане Ордо. Един ден край бостана минал Сандо Панков и му рекъл:

– Леле-ее, нане Ордо, как тека понесе критиката у отчетнио доклад на председатело на АПК-то? Он сигурно че те къшне от службата? Кво мислиш?...

– Макя, че ме къшне... Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, оти не ръководи баш като що требе стопанството. А тека и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!

През три дерета

Нане Коле и брат му Ванчо си изгубили воловете и тръгнали да ги дирят. На единия баир стоял нане Коле, а на другия, през три дерета, брат му Ванчо и вика ли, вика, колкото му глас държи:

– Нане-ее, найде ли во-ло-ве-тее...?

– Тц, тц... ъкъ-ъъ...! – цъкал с език нане Коле и поклащал глава.

Ядосал се Ванчо и през трите дерета тича при брат си.

– Абе, нане, що? Я окам, та се кинем, а ти си траеш бе?

– Макя, траем... – опънал се нане Коле. – Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли, дека цъкам с язик?

Писмо

Получил нане Леко Ванчин писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата. Решил той да му върне отговор, та подострил молива, взел лист хартия и седнал пред масичката. Дълго време се чудил нане Леко как да започне писмото, докато най-после му хрумнала първата мисъл. Стиснал здраво молива в ръката си и спокойно занизал буквите:

Мили братко Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четиш бърже...

Командири на... генерали

В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин. Торко бърза да се похвали:

– Да знаеш, Борчо, кога бех у казармата, язе командувах сите офицере и генерале. Речем им мирно, не шавай! и они одма зимаа войнишка стойка.

– Как така бе, Торко? – пита го изненадан Борчо.

– Епа, така... Нали бех шивач у казармата...

– Апа язе ги фатах за носо и дека си саках, там можех да вода сите офицере и генерале! – хвали се на свой ред Борчо. – Нали бех бръснарин у офицерскио щаб...

Кой кого

Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:

– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За неа съм готов да дадем и живото си!... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истински българин?

Следователят Хари Шпрингер, немец по произход, живял дълги години в България, отговорил:

– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!

– Тц, тц, бреей!... – цъкал с език Янко. – Тогай язе требе да те съда, а не ти менека!

Благодарност

Гръм подпалил къщата на дядо Мийо Шопа, а вътре спяло самичко внучето му. Грабнали хората кофи, вили, лопати и спрели пред горящата къща, но вратата била заключена. Пръв Торко Благио замахнал с лопатата, та счупил прозореца и спасил внучето на дядо Мийо.

Минали няколко дни и една вечер в кръчмата дядо Мийо се приближил до масата, където седял Торко.

– Бе, Торко, ти ли пръв тогай се усуна у къщи?

– Епа... язе, дедо Мийо, ама... голема работа!... – смънкал Благио, като мислел, че Шопа се готви да го почерпи.

– За тебека може и да не е голема работа, ама за менека е голема! – рекъл загрижен Шопа.

– Е, де не го прави на въпрос, дедо Мийо! Нали затова сме комшии, да си помагаме... – продължил в очакване Благио.

– Бе, оно си е тека, Торко, ама да не мислиш, дека прозорецо, що си строшил тогай, язе че го купувам? – отговорил не на шега дядо Мийо.

Леля Райка

Като била на пазар в града, леля Райка се отбила за малко при някакво познато семейство. Домакинята я почерпила със сладко от смокини, а леля Райка за първи път вкусвала такова нещо, та попитала:

– Че ми кажеш ли, сестро, кво му думате на това?

– Сладко... сладко му викаме! – отговорила домакинята.

Като излапала леля Райка сладкото, домакинята поднесла таблата към нея да остави празната чинийка и рекла:

– Сладко да ти е!

След седмица познатите от града – мъж и жена, минавали през селото и се отбили у леля Райка. Тя ги почерпила с чаша варено овче мляко. Когато гостите сложили празните чаши върху подноса, леля Райка не пропуснала да им рече:

– Млеко да ви е и на двамата!

Голтаците

На междуселския футболен мач дошла и стрина Гана – жената на Мире Голтака. За първи път през живота си тя присъствувала на мач. И не че разбирала нещо от мач, а защото този път играел най-малкият ѝ син Боне.

В миналото, нане Мире и стрина Гана бяха толкова бедни, че децата им ходеха боси и парцаливи. Затова им лепнаха и прякора Голтаците. Сега Голтаците имат триетажна къща, обзаведена с модерни мебели, обширен двор с декоративна ограда и два гаража за леките коли на синовете им. Те са най-заможните в село и страшно се ядосват, когато някой изрече прякора им.

По едно време Боне вкарал първия гол и публиката започнала да реве:

– Боне – гоол! Боне – гоол!...

Стрина Гана почервеняла от срам и яд. И като нямала какво да прави, сръгала в ребрата седналите около нея и, почти разплакана, започнала да ругае:

– Вие да не сте по-облечени от назе, бре!

Щял да си бъде у дома

Косял си ливадата дядо Тошо Ванчин, а седемгодишното му внуче Владко затичало до близкото изворче да налее стомничката с прясна вода. Когато дядо Тошо отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:

– Да ми живееш, дедовото, 130 годин!

– И-ии, дедо, саде толку ли? – измърморил недоволен Владко.

– Бе, ти изкарай тиа 130 годин, па ако не стигнат язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толку! – рекъл дядо Тошо.

Мире Голтака

Лежали в някаква болница един до друг Иван Плевенлията и нане Мире Голтака. Плевенлията дал на нане Мире една ябълка, но му се видяло малко, та му дал още една и рекъл:

– Вземи, че народът казва: С един вол не се оре!

Като взел нане Мире и втората ябълка, Плевенлията му подал трета.

– Я вземи и тази ябълка, че друга поговорка казва: Тройният възел е най-сигурният!

Голтака взел и третата ябълка, но му станало неудобно, та решил и той да се отсрами. Извадил от шкафа торбичката си, в която имало няколко зрели круши. Обелил една от тях, нарязал я и подал на Плевенлията най-тънката резанка.

– Де, земи сега па тизе! – с гордост настоял Голтака и добавил: – Ама требе да знаеш, дека човек има саде една уста и повече от една резанка не бива да руча, оти че се задави!

Ако попадне в ада...

В предсмъртния си час нане Мире Голтака въздъхнал дълбоко, па рекъл:

– Ох, Гано, съсипа ме тука болестта, ама на онио свет, ако попадна у адо, че си живеа убаво...

– Що думаш бре, Мире? Тизе, да не бълнуваш преди умирачка?

– Не, Гано. Сигурен съм, дека у адо не е като преди. Тамока сега има дърва за огино под казано, ама катрано се е свършил, та додек набават катран, железнио казан че изгние от ръжда. А па додек найдат казан, язека че си живеа раат... И сигурно млогу повече че живеа, отколку тука на земята.

– Арно, ама оти мислиш тека? – попитала го стрина Гана.

– Оти у адо сега е на служба, като снабдител, магазинеро на селкоопо, дека умре онай ден – отговорил нане Мире и с вяра в доброто на онзи свят, склопил очи.

Стрина Чакорана

Нейното истинско име е Дуда, но и казват Чакорана, поради прекалената ѝ бъбривост. В приказките си, особено с интелигентни хора, тя обича да вмъква купешки думи, за да подчертае своята не по-малка езикова култура.
Когато умря мъжът ѝ, стрина Чакорана не се стърпя да разкаже за болестта и мъките му.

– Ееех – въздъхна тя, – отиде си Спиро!... Сега времето ми навехва само тъжни спомени... И милицината не успе да се пребори с неговата скрелоза. Дигна кръмното човеко и изгуби авторитет за ядене. Па нали имаше пророк на сърцето, та започна често да получава нервни трикове. Саде пуши и фърля унгарка след унгарка. Викнааме дофтур и он му приписа разцепка за церове. Гълтà разни табланетки, зе и отчислително за стомахо, ама болките не сприхват. Па по интонация реших да го караме ефикасно у болница. Тамока го обрадиа с фнимание. Милицинските сестри му биа неколко инфекции, а язе саде цинкулирам из образцования с финансови плочки калидор.

По едно време ми казаа, дека продал богу дух. Притешнил се човеко и получил разрез на сърцето.

Та ей така мой Спиро си ойде скоропрестижно.

Лека и доходна

Колкото хитър, толкова и мързелив бил Стойне Съдийски, та му сложили прякор Мързела. Жена му, която била трудолюбива, но доста доверчива и глуповата, започнала да го хока жестоко, особено откакто съседът им си намерил лека и доходна работа в железопътния транспорт.

– Ударил си го на мързел! Я виж комшията ни каква работа си намери, а тизе че ни докараш до просешка тояга... – упреквала го жена му.

Стойне Мързела се видял в чудо и решил да отидат заедно в Управлението на железниците, та самичка да се увери, че трудно се намира такава работа. Качили се на влака, а той се движел бавно поради ремонт на линията, но като преминал определения участък, усилил ход. Жена му забелязала това и попитала:

– Бре, мажо, оти влако отеднаж тека се засили?

– Оти досега пред него немаше кой да ока Вардааа!, та го беше страх да не прегази некого, а сега нашият комшия оди пред него и ока: Вардааа!...

– Ту бре, Стойне, те такваа лека и доходна работа требе да сакаш и тизе! – посъветвала го жена му.

Как да си тури капата

Още на другия ден след сватбата, Гаце Златнио се изпъчил пред Пена и гордо заявил:

– Пено, отсега натам требе да ми свикнеш на табието. Кога ме видиш да се прибирам у дома с капата, ниско над очите, и да залитам а натам, а навам, требе само да си траеш и – ни гък, ни мък, оти иначе лошо ти се пише! Кога ме видиш с капата, дигната малко над челото, тогай може да ми продумаш некоа и друга дума, а па кога ме видиш с накривена капа и кефлиа, тогай може да чиниш с менека що си сакаш! Разбра ли?

– Разбрах, Гаце! – рекла Пена. – Ама и тизе требе, кога се върнеш у дома и ме видиш с бухалкята у едната ръка, а другата – на хълбоко, да помислиш как да си туриш капата!

Ходил по жени

Гаце Златнио бил на пазар с нашенци в града. Като се върнали, на другия ден жена му Пена го попитала троснато:

– Абе, Гаце, нашенците ми каааа, дека вчера у градо си одил по жени. Верно ли е?

– Епа... верно е, Пено! Одих. По много жени одих вчера.

– Ах ти, чапкънино, непрокопсанико... – ядосала се Пена. – Кажи дека и с кои жени си одил?!

– Па, нали ти рекох – с много... Гледам, пред менека из пазаро оди жена, а язе – по неа, по неа, докато она кривне у некоя улица. После пак пред мене се яви друга жена и язе – па по неа... Така барем по двайсе жени одих вчера на пазаро! – рекъл Гаце Златнио.

По модата

Дошла на гости от града внучката на Тунчо Белята. Било по коситба и тя била облечена според тогавашната мода с къса рокличка, ултра мини-жуп. Но на Белята не се понравила тая работа, та я попитал с укор и ирония:

– Бре, чадо, не ти ли стигна плато да си ушиеш рокля като за пред ората, ами с таа рокличка високо над колената си за срам пред цело село?

– Ех, дядо Тунчо, аз съм човек от двайсти век и вървя по модата! – отговорила внучката.

Белята се ядосал, но дума не продумал. Нарамил косата и отишел в ливадата. Свалил дрехите от себе си и останал само по риза. Въртял косата, а ризата се развявала също като къса рокличка. Забелязала го внучката му и започнала да вика:

– Бабо-оо, я излез да видиш... Дядо май е полудял!...

Излязла бабата и двете отишли при него.

– Тизе полуде ли бре, старче, та ни срамиш пред цело село? – сгълчала го бабата.

– А, не съм луд, а съм човек от двайсти век и върва по модата! – отговорил Тунчо Белята.

В самолета

Удал се случай на Кола Ванчин и на Стойо Митин да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:

– Стойо, глей ква височина е! Ако се откине самолето, от него нищо нема да остане на земята...

– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!

– Ама нищо нема да остане от самолето! – повторил Кола.

– Па, да не остане! – отговорил Стойо. – Да не е на баща ми, та да се ядосувам за него!

При доктора

Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин. Качил се той на рейса, та в Окръжната болница.

– Доктуре – започнал още с влизането си дядо Антон, – млогу ме боли ей тоа крак...

Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:

– На колко си години, дядо?

– На осъмдесе и две.

– Ех, от годините ти е болестта.

– Убаво бе, доктуре – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осъмдесе и две. Оти и он не ме боли?

Марица

Седял дядо Антон Ванчин с приятели у кръчмата на село Мала Раковица. В приказките си някой споменал, че наскоро бил в Пловдив и, като минавал през моста на река Марица, сетил се за бабичката на дядо Антон, която била от Мала Раковица и също се казвала Марица. А дядо Антон не се стърпял да се пошегува:

– Макя, нали идваа да питат как се казва моата бабичка, та да кръстат реката на нейно име!

Землотресение

В миналото веднъж, преди да тръгне на пазар у София, дядо Антон Ванчин сложил кесията с парите във вътрешния джоб на ментето си и го зашил здраво с конец. Баба Марица забелязала това и го попитала:

– Ама, ти, защо толку здраво заши джебо?

Като имал предвид джебчиите, които предишния път в трамвая му измъкнали парите, той отговорил:

– Епа знам ли, жено, дали нема да се случи некое землотресение, та и кесията ми да изфърчи из джебо!

Единственият кусур

Дядо Антон Ванчин често казвал:

– Парите са убаво нещо, но ако не е единственият им кусур...

– Каков им е кусуро? – питали го.

– Ете, не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключавал дядо Антон.

Върбовият корен

На сянка под върбите, завили крачолите на панталоните си, нане Леко и нане Бецо бъркали в подмолите на размътения вир да ловят риба. По едно време нещо шавнало в ръцете на нане Леко, но се изплъзнало.

– Ааа, че ручаме риби! – възкликнал той и додал наставнически: – Бецо, ти бъркай у тоа подмол срещу менека, да ги затиснеме!

Нане Бецо спуснал ръце в подмола и напипал нещо жилаво и мекушаво. Стиснал го здраво и задърпал. В същото време и нане Леко хванал нещото и двамата го задърпали.

– Оно требе да е върбов корен... – рекъл нане Бецо.

– Епа сецай, барем да го скинеме! – отговорил нане Леко и, както се бил запънал, отведнъж се отпуснал и политнал назад. В този миг и нане Бецо се освободил от напъна. В ръцете и на двамата имало по едно парче от върбовия корен. Спогледнали се изненадани.

– Ядец, риби!... Че ручаме змии! – рекъл нане Леко и хвърлил половинката с главата на змията върху брега.

Най-верният приятел

Всяка вечер Свилен, синът на нане Леко Ванчин, черпел приятелите си в кръчмата и се хвалил пред баща си:

– Язе имам най-млогу приятеле и сите ми са верни...

Решил нане Леко да се пошегува и сам да види колко верни са приятелите на сина му, та една заран го повикал в мазето и му рекъл:

– Свилене, видиш ли белио чаршаф? Това под него е човек другоселец. Утепах го снощи, оти беше пиян и налиташе с нож на менека. Оди да окнеш най-верния си приятел да доде и да помогне да го скриеме некаде!

Отишъл Свилен при приятелите си. На всеки поотделно разказал случая, но всеки от тях вдигал рамене и отказвал. Тогава нане Леко му рекъл:

– Язе имам само един приятел, Гасо се дума. Оди му кажи ква е работата и он че доде!

И наистина Гасо дошъл. Повдигнал чаршафа и що да види – печено прасе, а до него – дамаджана с вино.

– Оти ме лажеш, бре Леко? – недоумявал Гасо.

– Е, така – да докажа на сино ми, дека я имам само един, ама верен приятел.

Сам си турил присъдата

През лятото на 1935 година бил призован в съда Васил Свинаро от село Златуша. Обвинявали го в кражба на прасе, което продал на другоселец. И Васил влязъл така, както си бил облечен в дрипи, с голи до лактите космати и дебели ръце.

Като поогледал одърпания и прост човечец, преди да произнесе снизходителна присъда, съдията решил да се пошегува, та му рекъл:

– Освен най-малкото наказание, което предвиждам, ще ти наложа и едно допълнително наказание: да изгониш през отворения прозорец ей тая досадна муха, дето е кацнала на стената.

Подгонил я Васил, но тя се отлепила от стената и кацнала върху слепоочието на съдията. Тогава Свинаро замахнал с твърдия си юмрук да удари мухата, но... съдията се проснал на пода.

– Бре, защо утрепа добрия човек? – завайкали се хората в залата.

– Епа те, виа сте свидетели, дека он сам си тури такваа присъда! – спокойно отговорил Васил.

Бумбаро

Като седели нане Ордо и Вано Маринков под крушата на двора, изведнъж Вано подскочил от пейката и рекъл:

– Бе, пишкин Ордо, един бумбар се върти около главата ми. Земи да го утепаш!

– Не вида никаков бумбар. Дека е? – попогледнал наоколо и се ослушал нане Ордо.

– Епа те, сега бръмна покрай ушото ми – въртял неспокойно главата си и също се ослушвал Вано.

– Макя, па щом не се види и не се чуе тоа бумбар, он сигурно е видел празно пространство и се е умакнал у главата ти, бе! – засмял се нане Ордо.

Изсипал я

Пред портата на глуховатия дядо Пано стоял нане Бецо и викал:

– Ей, комшу, додоа ми гости, та ми дай едно кило ракия, па кога одимам пари, че ти я плата!

– А, имах две кила у бъклицата, ама я изсипах до капка на земята, оти я помислих за вòда...

– Ту, каков зян си направил!... Бе, ти у таа бъклица памет имаш ли? – сочел ядосан нане Бецо главата му.

– Епа, немам! Нали ти рекох, до капка я изсипах! – отговорил дядо Пано.

Сиромах Арсо

В миналото Сиромах Арсо откраднал вол. Натикали го в участъка и един полицай от някакво софийско село започнал да го налага.

– Твоята верица... Вол че краднеш, а? – бил го полицаят до припадък.

– Не съм краднал вол, гусин старши! – отричал Сиромах Арсо.

Полицаят започнал отново да го бие. Най-после Сиромах Арсо не издържал и рекъл:

– И да съм откраднал вол, он да не чини повече от мене, та ме биеш. Бива ли заради един вол, човек да утепаш?

– Я не те бием, а законьо те бие! – отвърнал важно полицаят.

– А, тека ли? Па тогай, щом е за коньо, друг бийте! – рекъл му Сиромах Арсо.

Гений

На едно учебно занятие с младите войници поручикът попитал:

– Кой ще каже откъде извира река Марица и къде се влива?

Никой от войниците не пожелал да отговори, та поручикът посочил с пръст:

– Хей, ти, третият отляво надясно, отговори на въпроса!

– Река Марица извира от Дунав планина и се влива у Църното море – отговорил войникът.

– Браво бе, юнак! Ти си бил гений! – подиграл го поручикът.

– Тъй верно, гусин поручик – яз, младио войник Гени Кръстев Маринков от село Делян, Софийско! – рапортувал наш Гено и се почудил кок толкова бързо поручикът е научил името му.

Един от стоте

В миналото, макар и малко, все пак имаше хора в нашето пооткъснато от културния свят село, които се интересуваха от изкуство и литература. Едни от тези люде бяха Янко Зарков и Стратко Новака. Веднъж Янко бил на пазар у града и като се върнал вечерта, седнал в кръчмата при Стратко.

– Е, кви нови книги виде по книжарските рафтове? – попитал го Стратко.

– Бе, излела е книгата Сто най-известни личности у целио свет – отговорил Янко.

– Па ти, поразлисти ли я? И ако си я порезлистил, заповни ли барем некоя от тиа сто най-известни личности?

– Макя, преметах страница по страница да вида моето име, но за голема почуда, наместо мене си, видох твоето име.

– Бре, верно ли думаш, Янко? – подскочил изненадан Новака.

– Верно бе, Стратко, верно! – рекъл Янко. – Очите ми никогаш досега не са ме лъгали...

– Па оти не си зел една от них? Колко е, нема да ти натежи! – със съжаление попитал Стратко.

– На драго сърце чех да зема, Стратко, ама нали поарчих париците си за сол, видело, опинци... Па и на осъмте си дечурлига требеше да зема по нещо. Е, утре, като отидеш у градо, земи си я! – сериозно настоял Янко.

16 май 1994 г.

Подслушан разговор

В една зимна утрин двама нашенци разговарят на висок глас:

– Нане, вълк ли доаждà нощеска у кошарата?

– Епа вълк, та нема заяк да дойде!

– Па отнесе ли ягне?

– Епа че отнесе, та нема да донесе!

– Па у гората ли го отнесе?

– Епа у гората, та нема да го носи у църквата!

– Па ти по него ли толку ока?

– Епа по него, та нема да окам пред него!

– Па цела нощ ли ока, бре?

– Епа че окам, та нема да поем!

Има млогу да чекаш

Дядо Цоне Кютуко доста се карал на бабичката си Сефта. Бил особено груб когато се напивал, та често я потупвал ей така – за нищо, а когато изтрезнявал, искал прошка. Решила баба Сефта да го води на черква, за да послуша божието слово, та дано се вразуми и миряса. Там свещеникът произнасял някаква молитва, в която се казвало: Боже наш, Исусе Христе, Ти – милостивият и всеопрощаващ, който възкръсна от гроба и прости на Юда Искариотски затова, че Те предаде за трийсет сребърника, прости и нашите грехове...!

Слушал дядо Цоне, па току сръгал бабичката си в ребрата:

– Чуеш ли, Сефто? Тоа мискинин Юда предал Исуса, та ониа го утепали и кога Исус възкръснал, простил на предатело, а тизе нечеш да ми простиш, дека снощи само ти се поскарах!

– Трай бе, дърто! Да не сакаш и тизе да ме тепаш?... Ама има млогу да чекаш додек възкръсна, та да ти проста! – промърморила тихо баба Сефта.

Преводач от английски

Прочут шивач на кожуси бил Торко Благио, толкова прочут, та чак от Англия изпратили при него човек да вземе кожуха, който щял да остане като експонат в Британския музей.

Когато дошъл английският пратеник, кожухът бил вече готов и Торко отбелязвал с креда местата на илиците и копчетата. Чужденецът, който слабо владеел българския език, тутакси посочил с показалеца на ръката си мястото на първото копче и рекъл:

– Копче!

След това преместил показалеца си по-надолу и рекъл:

– Тчакай малко!

Преместил още малко показалеца си надолу и пак рекъл:

– Копче!

Почудил се Благио: какво иска да каже чужденецът?! Ала нане Ордо, който случайно бил в шивачницата, се намесил:

– Бре, Торко, не видиш ли, дека тоа ингилизин, щом ти дума копче, чекай малку – копче! сака да каже, дека копчетата требе да зашиеш по-редко!

Рожден ден

Дядо Рангел Гигов от махала Доганджия поканил близките и приятелите си да отпразнува 95-годишния си юбилей. Вдигнали наздравица хората и му пожелали дълго още да живее и да весели многобройната си челяд.

Накрая взел думата и той:

– Сполай ви за благословиите. И я сакам сите да живеете повече от мене. А унуците и праунуците ми, когато навършат по 120 годин, да ме окат и мене, та да честита рожденио им ден!

Минко Зайтино

Пристигнал Минко с магаренцето си от махала Доганджия у съседното село Златуша, облечен в нови дрехи, като за празник. Срещу предаденото на кооперацията преди това слънчогледово семе, Минко получил 20 стъклени бутилки олио. Сложил той бутилките в дисагите и ги метнал върху самара на магаренцето си. Но товарът му се видял малко, та взел от кооперацията и два чувала брашно, които също метнал върху самара. Подкарал натовареното магаре по разкаляния коларски път, ала го домързяло да гази лепкавата кал, та над селото, като видял един грамаден камък, наречен цървеняк, той решил да се покатери на камъка, за да може оттам по-лесно да се намести върху самара. От тежестта, магарето едвам преплитало тънките си крака, а Минко, яздейки го, доволен от добре свършената работа, започнал да съчинява и да си тананика весела песничка:

Имам си зайтинец, имам си и брашно,
та у Доганджия нема вече страшно!
Люба че ми меси баници чудесни,
благо че си ручам и че гукам песни...

Като наближил до Белата ровина, магарето се препънало, подхлъзнало се и се свлякло по надолнището. Шишетата с олиото изтряскали ужасно, залели дисагите, чувалите с брашно и новите дрехи на Минко. С голяма мъка той се вдигнал от земята и помогнал на магарето да се изправи на крака. Изхвърлил парчетата на счупените шишета, метнал празните омазнени дисаги и чували върху самара и, омърлушен, подкарал магарето към Доганджия. На портата го посрещнала жена му Люба.

– Ама, ти, оти тека си оклюмал глава? Що стана?

– Стана една голема магария, жено... Пустото магаре се съпна, та се строшиа шишетата и се разсипа зайтино.

– Е, убаво се е разсипал зайтино – изгледала го с укор Люба, – ама защо тека си наквашкал и новите си дреи? Не може ли да одиш по-настрана от магарето и да пазиш барем дреите си?

– Не могох.

– Оти бре, Минко?

– Епа... оти, заедно с магарето, паднах и язе, а оно тека ме беше натиснало, та зорлем се извлекох изпод него!

27 ноември 1994 г.

Разрешил въпроса

Веднъж нане Ордо Шегаджията разправял на приятелите си:

– Бе, върва си язе спокойно по траверците на железницата и кога дойдох до средата на теснио мост при Спасова чукла, гледам, срещу менека фърчи с бесна скорост влако! Бре, па сега – надека?... Да се фърла от мосто – че се утепам, да стоя така – че ме сгази пущината...

– Е, и кво стана? – попитали нетърпеливо приятелите му.

– Кво... Нищо. Разбудих се навреме! – засмял се нане Ордо.

Големио дзвер

Срещнали се сред селото стрина Сребра Тодина и стрина Чакорана.

– За каков се омажи твоата щерка у градо? – попитала стрина Сребра.

– Епа, за тоа, дека доаждаше у назека и се любеа с неа – отговорила с хитра усмивка стрина Чакорана.

– Па нали преди месец думаше, дека он бил голем дзвер?! – почудила се стрина Сребра.

– Оно, Сребро, язе и сега че ти реча същото.

– Лелее, па че мое ли да го трае твоата щерка, щом е таков девер? – почудила се още повече стрина Сребра.

– Ааа, ниа доста време преди сватбата разбрааме, дека он не е каков да е дзвер, а... лъв! – отговорила гордо стрина Чакорана.

Деликатен укор

От памтивека селските моми са мечтали и мечтаят да се омъжат в града, па макар и за най-калпавия човек. Те предпочитат мъжете от града пред скромните и трудолюбиви младежи от селото само и само за се избавят от непосилния селски труд. А в нашето село се раждат най-хубавите моми на света и носят най-хубавите имена.

В такава действителност един беден, но умен и трудолюбив момък на име Славко, се влюбил в красавицата Елмира. Но Елмира не искала и да чуе името му. Тя копняла за градския живот, където жените не знаят що е скъсан цървул, мотика, сърп, нощви, кобилица, вила и гребло, а ходят с писани чехли и стъпват върху меки килими.

И ето, Елмира се омъжила за доста грозноват и възстаричък ерген от едно съседно село, който бил дърводелски работник в града и там заживяла с него. Наскоро след това и Славко се хванал на работа в града. Той работил и същевременно учил. Така завършил дори висше образование. Оженил се за добро и възпитано момиче, на което даже и родителите били родени в града.

Веднъж през пролетта, когато Славко и жена му за няколко дни били на село и се връщали, в ливадите край пътя забелязали Елмира и нейния мъж да берат киселец.

– Пасете ли, пасете ли? – шеговито подхвърлил Славко.

– Епа, пасеме... И ние също като животните пасеме! – изчуруликала с пресипнал глас Елмира.

– Е, продължавайте да пасете като тревопасните, а ние с жена ми ще си купим киселец от пазара като хората! – рекъл Славко. Хванал жена си подръка и весело засвирукал по пътя.

с. Делян,

17 юли 1994 г.

Свидетелят

Явили се на съд Гаце Златнио и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:

– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?

– Пречи ми това, оти кога бех язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с неа са живели неколко мажье...

– А тека, де! – обадил се нане Ордо Шегаджията, който бил свидетел ча булката. – Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа убава булка да живеат неколко мажье, а тизе сам не моеш да живееш с неа?

Вместо да я забрави...

Скарала се бабичката на дядо Вано Бумбаро и той отишел в кръчмата да се поразговори с приятелите си, та дано му поолекне и дано забрави нейния сърдит образ. Но като се върнал пиян у дома, тя му се видяла двойна. Уплашил се дядо Вано и извикал:

– Олее!... Да беше само моата бабичка – иди-доди... Ама сега при тиа две бабички, как че отърве пустио бой?!

Познати

Къде кого срещнеше в село, пред всеки се хвалеше нане Ордо Шегаджията:

– Нали познавам царо, та онай ден бех у градо и го видох...

– Добре си, нане Ордо, щом се познавате с царо! Па он кво ти рече?

– Нищо. Трае си.

– Нали се познавате, оти си трае?

– Оти, язе го познавам, ама он не ме познава!

Бастунът

Когато бил ерген хрисимият и доста чевръст Славе Петров, въртял танеца на хорото и важно размахвал изпъстрения с шарки бастун. Но годините се трупали върху му и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Сред селото го срещнал дядо Йото от Ребръчката махала и решил да се пошегува:

– Бре, Славе, на младини носеше тоа шарен бастун за ербаплък, ама сега па защо го носиш?

– Да се варда от млади булки, Йото, оти млогу ме налитат! – отговорил старецът.

Нищо му нямало

Отишъл Гане Зàтрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил невроза. На тръгване му рекъл:

– Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Трябва, като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: Нищо ми няма! Нищо ми няма...!

Върнал се Затрата и още със слизането от рейса, започнал да вика: Нищо ми нема! Нищо ми нема!...

На другия ден вървял из селото и пак викал: Нищо ми нема! Нищо ми нема!... Споглеждали се нашенците, усмихвали се и всеки си думал наум: Има му нещо на тоа човек! Има му нещо...!

Спасил се

Ядосан за нещо, Тунчо Белята грабнал въжето и хукнал надолу към Топузаница – да се беси край реката. Като стигнал до дълбокия вир, наречен Боботалото, той се покатерил на една корубеста върба, завързал единия край на въжето за провисналия клон, а другия – за врата си, и скочил. Но изсъхналият клон се счупил и Белята цамбурнал във вира. Едвам се измъкнал на брега и, разтреперан от страх, като се поозърнал наоколо, където нямало жива душа, Белята рекъл с тих задавен глас: Брей, за малко чех да се удава!

Кой бил кьоравият

Някогашният ловец Иван Заяко от село Мала Раковица, както си седял и ръчкал печката, едно от колелетата на чугунената плоча паднало в пламтящата жарава и той започнал да бърка с машата, за да го извади. До него седяла жена му и се ядосала:

– Бе, ти кьорав ли си, та опущи колото у кофторо?

Иван Заяко, който действително бил с едно изкуствено око, а с другото едва виждал, отговорил:

– Май ти си кьорава, щом двайсе годин отка сме женени, та и сега не моеш да видиш очите ми!

Как че се нагрее...

Разболял се нане Леко Ванчин. Втресло го, та чак зъбите му тракали от студ. Като му подавала термометър, снахата му Драга, рекла:

– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!

А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ пък отговорил със зъзнещи от студ уста:

–Море, снао, нали ако тура това стъкълце подмишка, оно че замръзне и че се пукне от студ!

Тънък намек

Пред един магазин за обувки в града, отмъстителна и зла съседка срещнала нане Ордо Шегаджията и решила да го заговори:

– Ти па, нане Ордо, кви убави обуща си си купил!

– Бе, купих – рекъл нане Ордо, – а тизе дека си пошла?

– Язе чида до месарницата за мозък.

Нане Ордо се усмихнал под мустак и отговорил:

– Е, па оно секи си купува това, от що има най-голема нужда!

Нема защо да. се дофата

В един краен квартал на София, където живее Спаско Мийн, в съседния блок живяло преди години едно циганско семейство. Всички от това семейство страшно се ядосвали, когато някой ги нарече цигани.

Веднъж дядо Мийо Шопа, който бил дошел за месец-два при сина си Спаско, срещнал по стълбите циганката, разгневена пак по този повод. Тогава той започнал да я успокоява:

– Море, Айшуно, и на менека ми окат шоп. Епа оно, що си е право – право. Баш шоп съм си! Нема защо да се дофатам... Та и тизе, щом си чистокръвна циганка, ич не ти требе да се дофаташ!

За какво били дошли

На гости у нане Стратко Новака дошли далечни техни роднини. Жена му леля Райка сложила трапезата и, както е редно, поканила гостите:

–Де, пийте и ручайте! Нали...

Като казала нали, тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила нали... нали..., но не можала така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:

– Нали... затова сте ни дошле!

Кое, вуците ли...

Дошел в село професор езиковед да изследва шопския говор и попаднал на нане Ордо Шегаджията.

– Е, байно, как викате вълците по вашия край? – попитал професорът.

– Кое, вуците ли каеш? Е, па ние не ги окаме. Они сами си идат при назе! – отговорил нане Ордо.

Пътник за Бърза помощ

Един от правостоящите пътници за София бил и Мире Голтака, който се ядосвал, че рейсът просто пълзи по прашния изровен път, а той бърза за свиждане с близък роднина в болницата. Но по средата на пътя се качил контрольор и го сварил без билет.

– Ти, защо така...? – попитал лаконично контрольорът.

– Щото съм болен... – слъгал го Голтака.

– Болен ли?! Какъв здравеняк си, а лъжеш... Пък и така да е, длъжен си да пътуваш с билет! – ядосал се контрольорът и като подразбрал, че пътникът няма пари за глоба, наредил на шофьора да спре. Двамата го избутали навън, но Голтака моментално се проснал пред рейса. Тръшкал се, гърчил се и скърцал със зъби.

Шофьорът слязъл и го задърпал:

– Махай се от пътя, за да продължа!

– Кво? Не видиш ли, дека съм труп и не моа да се мръдна...

– Я не се преструвай! – дърпал го шофьорът.

– Оох! – стенел Голтака. Престанал да се гърчи и изпружил краката си. – Що ли да се преструвах... Ама на, лошото доажда бърже...

За миг Голтака млъкнал и задишал тежко. Двамата с шофьора се гледали строго и безучастно едва ли не като врагове. Нито единият, нито другият посмявал да наруши тягостната тишина, докато Голтака не заговорил пръв:

– И тизе, човече, както си караш рейсо, ако видиш насред пато сиромах, припаднал като менека, кво че прайш, а?

– Е, това вече е друго – поомекнал шофьорът. – Ще го закарам направо в Института за бърза помощ.

– Епа те, язе съм за бърза помощ. Айде, що чекаш? Карай ме, да не умра тука насред пато...

Щял-нещял, като видял шофьорът, че работата става сериозна, двамата с контрольора го качили на една опразнена седалка и го сложили да легне по гръб. Когато рейсът пристигнал на автогарата и пътниците се изнизали, Мире Голтака изпъшкал тежко:

– Ох, карай по-бърже за медицинската помощ, оти че умрем!

Спрял рейсът пред Института за бърза помощ. Санитарите свалили Голтака с носилка и го поставили на количка – да чака в коридора. Шофьорът ги осведомил без подробности, че в рейса му станало лошо и си излязъл. Като чул това, Голтака надигнал глава, седнал напряко в количката и провесил краката си. Прокарал длан през челото си и промърморил:

– Брее, оно ми мина!

Санитарите го гледали изумени, а той продължил:

– Требе да е от друсаньето на рейсо... Те, сега нищо ми нема! – скочил Мире от количката и повторил:

– Слава Богу, нищо ми нема!

– Е, щом нищо ти няма, отивай си! – рекъл му един от санитарите.

– Бе, че си ода, ама тека и тека съм дошел, барем да вида един болен нашенец... – въздъхнал облекчен Мире Голтака и чевръсто закрачил по стълбището към шестия етаж.

Ледените висулки

Минко Зайтино, който смятал себе си за голям хитрец, срещнал край гората нане Ордо и решил да се пошегува:

– Ей, гяволе, повниш ли зимъска, като газееме с тебека през снего, каков вълчи студ беше?

– Повна, повна – рекъл нане Ордо. – Оно верно, ужасно люта зима беше...

– Е, тизе тогай не виде ли отсреща, на връо на онай брест, как трепереа от студ три кривогледи муи и, като дишаа, от устата им излазаше жежка пàра?

– Видох, видох, Минко. Ка да не съм видел! – отговорил нане Ордо. – Нали тогай парата моментално замръзваше, та от устата на муите висеа ледени висулки...

– И висулките беа остри като касапски ножове! – допълнил Минко.

– Точно тека, набуре! Като касапски ножове беа тиа пусти висулки!

– Та затова ли бре, Ордо, тебека те беше страх да минеш под бресто?

– Ела, оно си беше страшно! Ама тизе се престраши и мина баш под висулките! – рекъл с престорена възхита нане Ордо.

– Минах, я! Е, разбра ли сега кой от назе е по-ербап? – изпъчил се Минко.

– Разбрах, разбрах... Ама нали, като минаваше под бресто, една от тиа ледени висулки падна нз главата ти, Минко, та затова сега си толку ударен!

Одисей и Пенелопа

Учителката по литература вдигнала на урок Кире Йосков:

– Кире, какво знаеш за старогръцкия поет Омир, за неговия главен герой Одисей и вярната му съпруга Пенелопа?

Кире се почесал по темето баш там, където не го сърби и започнал:

– Ете, знам, гуспужа , дека истинското име на Пенелопа е било Пена. Она често се карала на мъжо си. И пролет, и есен се му думала: Я глей бре, мъжо, сите мъжье отидоа на нивата да сеят и орат, а тизе се излежаваш. Оди сей, оти децата ни че умрат от глад!... И секи ден му повтаряла: Оди сей! Оди сей!... Дочули я комшиите. Разбрало цело село. И понеже ѝ лопала едната, започнали да окат: На Пена и лопа! На Пена и лопа!...

Оттогай името на Пена станало Пенелопа, а на нейнио мъж – Одисей.

Учени ора

Върнали се от града в един празничен ден, току-що запозналите се с тригонометричните функции, двама гимназисти. На селския мегдан единият от тях водел началото на хорото, а другият – края. Отвреме-навреме се чували подвиквания:

– Хо-па-хоп! Сии-нус! Тан-геенс! Ко-сее-канс!...

От другия край на хорото също се чувал отглас:

–Ии-ха-ха! Ко-си-нуус! Ко-тан-геенс!...

Като слушал с недоумение подвикванията им, нане Ордо цъкнал с език, па се обърнал към съседа си:

– Глей бре, Младене, глей – учени ора! А иди разбери сега кво си говорат синковците!

Лекарство против косопад

Като били на пазар в града, нане Ордо и Стратко Новака влезли а една аптека. Аптекарката била доста вежлива и хубавичка, а и Стратко се имал за културен човек, та решил да я смае с един въпрос:

– Имате ли от пиле млеко? – попитал той.

– Като погледнала заплешивялата му глава, аптекарката се усмихнала и отговорила:

– Ех, чак от пиле мляко нямаме, но ще ви препоръчам лекарство против косопад.

– Разгеле... То таквоа лекарство ми требе. А като как се употребува това лекарство? – попитал Стратко.

– Амии... навсякъде, където се намажете с него, ще поникне коса! – усмихнала се отново аптекарката.

Нане Ордо, който слушал разговора, решил да се намеси:

– Зимай го, Стратко, щом е толку убаво! Требе само да фнимаваш като се мажеш, да не капне на челото или на носо ти, оти и там че поникне коса, та че си строшиш гребеньо додек я нарешиш!

Не казал истината

През бедняшкото минало, Стойне Мързела бил награден от фабриката за сапун в Костинброд с някаква нищожна награда затова, че многочленното му семейство изразходвало за цялата година един единствен калъп сапун и по този начин рекламирало фирмата на фабриканта.

Взел Мързела наградата и си тръгнал. По пътя се досетил за нещо и измърморил ядосано: Язък! Оти не казах, дека с тоа калъп сапун, освен ниа у дома, праа дреите си и комшиите, па и целата ми рода... Щеа да ми дадат по-голема награда!

Майстор Боре Кошаревецо

Заправил къща Кола Ванчин. Зидали майсторите, а той обикалял и оглеждал работата им. По едно време спрял до Боре Кошаревецо и какво да види – цялата стена била изкривена.

– Бре, майсторе, таа стена ми се види много крива! – негодувал Кола.

– Она че се изправи после с мазилкята! – рекъл Кошаревецо.

– Много е крива. И с мазилкята нема да се изправи...

– Е, па тогай бояджията с четката че я изправи! – успокоил го Боре Кошаревецо.

Според случая

Офицер от кавалерийския полк в град Брезник командвал войниците:

– Всички-ии – на коне!

Младите кавалеристи тутакси скочили върху конете си. Само Стоил Ванчин стоял още и чакал.

– Защо не скачаш върху коня си бе, хаймана? – сгълчал го офицерът.

– Щото това не е кон, а кобила, гусин поручик! – отговорил Стоил.

Поручикът се принудил да даде нова команда:

– Всички-ии – на коне, а Стоил Ванчин – на кобила!

Не може да я гледа

Седял си нане Бецо у кръчмата на сладки приказки с приятели другоселци. Кръчмарят Славе Петров наливал ракия на всеки в чашката, а пред нане Бецо поставил една голяма чаша и я напълнил догоре. Един от другоселците попитал учудено:

– Я, нане Бецо пие ли ракия? Оти дочух от нашенци, дека вече не пие – отказал се...

– Епа он не може да гледа пълна чаша, а ти питаш пие ли! – отговорил кръчмарят.

– Значи, не пие, а?

– Нали ти рекох, не може да гледа пълна чаша... Щом я види пълна, одма я изпразва! – пояснил отново кръчмарят Славе Петров.

От сите моми...

Това се случило по време на вършитба. При вършачката отмервал крините с жито най-стройният и красив момък у селото Любен Сетин, за когото мечтаели много добри и хубави нашенски моми. Ала една грозновата и застаряла мома другоселка, която дошла да помага на сестра си при вършитбата, се чудела как да го заговори. Най-после научила името му, приближила се до него и го попитала:

– Прощавай, ама нали ти си Любен?

– Епа, любен съм, любен! От сите моми съм любен и от никоя още не съм разлюбен! – усмихнал и се нашенецът.

Точен отговор

Веднъж неколцина нашенци попитали доста простоватия, но добродушен Вралчо Шоклинов:

– Абе, Вралчо, моеш ли да ни каеш коя е най-употребяваната дума у твойо секидневен говор?

Вралчо мислил, мислил, па накрая рекъл:

– Не знам!

Разстояния

Пешо Лекин срещнал сред селото Кире Йосков и бързал да сподели:

– Кире бе, един мой приятел ми дума, дека талавизоро требе да се гледа отдалеко, оти отблизо не било здравословно.

– Епа сега същото ми дума и един от моите брайкя--рекъл Кире.

– Та да знаеш, вече го гледам от шест метра разстояние. А тизе, Кире, от какво разстояние го гледаш? – попитал го Пешо.

– Ехее, язе го гледам от млогу по-далеко... – усмихнал се загадъчно Кире.

– От колку?

– От назе, та чак до сервизо за талавизори у градо! – отговорил с превъзходство Кире Йосков.

Пазачи

В една късна лятна вечер нане Ордо и Стратко Новака забелязали двама крадци в селкоопа. Повикали на помощ и други хора, хванали ги и ги заключили в мазето, за да ги предадат сутринта на полицията. За пазачи през нощта били определени нане Ордо и Дичко Ецин, които трябвало да дежуруват на две смени. На сутринта, малко преди да се съмне, пристигнал Дичко и заварил пред мазето с пушката на рамо нане Ордо. Поогледал Дичко задната страна на селкоопа, па се върнал при нане Ордо и рекъл:

– Абе, оланкоолу, нощеска айдуците си избегали! Глей, отворили прозорчето отзаде и... дим да ги нема! Тц, тц, тц!... Дека ли са отишли?! – цъкал с език и се чудил Дичко.

– И язе не знам дека са отишли... Да си беа оставили барем адресите, та да ги подириме! – засмял се нане Ордо.

Немой!...

От кооперативното стопанство до града трябвало да се извозят чували с картофи. В камиона до шофьорчето седнал нане Леко Ванчин. Когато навлезли в града по претъпканите с хора улици, шофьорчето взело да се възмущава:

– Че го млатна тоа кютук и че го прегаза, щом не знае правилнико за движението и се расожда по средата на улицата!

– Ааа, немой! Че си смачкаш само камионо... Не видиш ли, дека тоа кютук е от нашенските твърди и жилави кютуци! – пояснил нане Леко.

Щял да се прослави

На Централната софийска гара слязъл от влака стихотворецът нане Ване. Там на перона случайно го забелязал неговият земляк Гале Костин и учудено възкликнал:

– Я па ти, нане Ване, що тражиш у градо?

– Сачиних нещо като епиграма, та я дадох у вестнико, да ми се понесе славата – рекъл нане Ване.

– Арно чиниш, ама се дръпни по-накаде менека – че те утепа бързио влак от Белград! – предупредил го Гале.

– Макя, че ме утепа, ама после требе да изместат целата Централна гара, па и сите къщи наоколо да съборат.

– Оти?

– Па оти че се прославим с епиграмата, та точно на това проклето место требе да напраат площад и да ми дигнат паметник! – отговорил нане Ване.

Смъртен случай

През 1946 година младият Кире Йосков постъпил като чирак по монтьорския занаят в столичната Военно-инженерна фабрика. За Нова година получил телеграма от родителите си: Ела, заклахме прасето!

Искало му се и без това на Кире да прескочи до село за повечко дни, но му било трудно да мотивира желанието си за отпуск. Изпълнен с несигурност, той се повъртял пред кан­це­ла­рия­та на началника, подвоумил се, па току влязъл вътре, готов да заплаче.

– Какво се е случило, момче? – изгледал го озадачен началникът.

– Може ли... отпуска? Получих телеграма? – плахо отронил Кире, а от вълнение сълзите му аха да се търкулнат.

– Да не се е случило нещо лошо, та така си разтревожен? -– попитал загрижен началникът.

– Да, много лошо... Смъртен случай!

– Спокойно, момчето ми! Имаш право на три дни отпуск – рекъл началникът. – Стягай багажа и заминавай!

– Благода... рим, благо... да... –недоизрекъл от вълнение Кире и, тръгвайки си, с лека въздишка натиснал дръжката на вратата.

Подир веселите празници началникът срещнал Кире и любопитно го попитал:

– Абе, момче, тогава беше разтревожен до плач, та не ми беше удобно да те разпитвам за смъртния случай. Сега, като си вече по-спокоен, би ли ми казал кой от близките ти е починал?

– Епа... прасето! – рекло с гузна усмивка нашенчето.

Ега сме живи...

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа под сянката на големия орех, Гале Кòстин и Наско Мийн разгръщали някакъв вестник. Край тях спрял нане Ордо и попитал:

– Бре, момчета, кво пише у вестнико?

– Епа пише, дека след 50 милиона години Земята че спре да се върти...

– Бе, язе и сега не сещам она да се върти, ама ега сме живи дотогай да видиме! – засмял се нане Ордо.

Механизатор

На селския мегдан се виело кръшно нашенско хоро. Свирил Дамян гайдарджията от съседното село Радуй. Десният му крак бил завързан за голям ковашки мях, та като вдигал и свалял крака си, Дамян задвижвал меха, с който надувал гайдата. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлили шеговито:

– Бре, Дамяне, толку ли немаш душа да надуеш с уста меретската гайда, ами си помъкнал тоа тежок мей?

– Баа, оти да се мача с уста! – рекъл им Дамян. – Да не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, оно се види, дека съм по-голем механизатор от вазе!

Гражданинът

Дошел нане Перво Новака у града навремето, когато поставяли първите светофари. Преминавал той улицата на червен светофар, та регулировчикът го спрял с повелителен глас:

– Гражданино, върни се веднага обратно!

– Брей, я не съм гражданин, а селянин. И нема баш сега да се вращам обратно, а довечера с влако! – отговорил нане Перво и преминал при червен светофар.

Връстници

Макар че дядо Мийо Шопа бил на 96-годишна възраст, той се чувствал като младеж. Този държелив и хитър старец ходел винаги изправен и тичал по-бързо от децата.

Веднъж един другоселец на средна възраст, взел да му разказва как пътувал в леката кола на сина си и как, по една неповторима случайност, двамата се спасили от смъртна катастрофа.

– Сега живея втори живот и все едно, че сме връстници с моя син! – заключил другоселецът.

– Ту бре, язък! – въздъхнал със съжаление дядо Мийо. – Ако тогай и мене бехте зели у колата, сега и язе чех да съм ви връстник!

Сълзирон

Постъпил в болница Гьоре Плезилото. Слагали му инжекции, гълтал таблетки и, макар да бил малко глуховат, все се интересувал кое лекарство как се казва.

– Това са ампули с новфилин, аналгин, дилминал... – обяснявала му сестрата.

– А тиа апчета, как ги думате? – попитал Гьоре Плезилото, като сочел купчината таблетки, поставени върху шкафчето.

– Белите се казват салициламид, червените – тиоридиаин, розовите – инсидон, а по-дребничките – стожирон.

– Бе, другите не заповних, ама последното, дека го рече съл-зи-рон, го заповних.

– Не сълзирон, дядо – усмихнала се сестрата, – а сто-жи-рон!

– Тека де, тека – сълзирон! – настоял на своето Гьоре.

Минало доста време и един ден той рекъл на сестрата:

– Сестро, като ка вече менека нема да ме биде, та арно е да ми дадеш от ониа апчета, дека им думате сълзирон, да дам от них на снаата преди да умра, оти кога се помина бабичката ми, снаата барем една сълза не отрони... Е, нека сега, кога доажда вече и мойо ред, като глътне от тиа апчета, ега пророни некоя и друга сълза!

В ресторанта

След като се щурали дълго време из Централния пазар на столицата, капнали от умора и притиснати от жега, петимата нашенци: Асиката, Иван Вецин, Варчо, Стефан Сетин и Крумо Первин седнали на сенчестите пейки в градинката да си отпочинат и похапнат. Варчо извадил от торбата си прясна погача, Асиката предложил буца овче сирене, Стефан – варено телешко месо, Иван Вецин – козя пастърма и няколко стръка праз лук, а Крумо Первин измъкнал от дисагите си вита домашна баница и буркан чист делянски мед. Тъкмо започнали да се хранят и ето че при тях пристигнал Мире Голтака, който водел със себе си Гришата и Кире Боркин. Петимата отдавна не се били виждали с доведените от Голтака нашенци, които живеели от няколко години в столицата. Нямало как да не ги поканят и тях на обяд. Хапнали порядъчно и понеже Голтака не носел нищичко за ядене, почувствал се гузен, та се изпъчил и гордо рекъл:

– Е айде, язека па че ви вода на ресторант, да ви почерпа с пиенье, баш като що требе.

Влезли нашенците в отсрещния ресторант и запълнили празните места край една голяма маса с осем стола – точко толкова, колкото били и те. Мире Голтака повикал келнера и поръчал:

– Приятелче, я донеси тука на масата едно от манечките шишета с лимонада и осем чаши, да почерпа приятелите си! Те ти и стотинките! – искал той да плати предварително.

Келнерът го погледнал учудено.

– Кво ме гледаш тека бе, бедняк?! – сопнал се Голтака. – На кесията ми никой не е господар. Тиа пари язе ги печела, язе ги арча!

Пустио му ветър

Срещнали се една заран сред селото нане Паро Тошин и Свилен Алексов.

– Здрасти, нане Паро! – пръв поздравил Свилен и попитал:

– Бе, ти знаеш ли коя е най-убавата и най-мощната лека кола на свето?

– Епа, отдека да знам! – свил рамене Паро.

– Требе да знаеш, дека това е Мерцедесо!

– Оти мислиш тека? – попитал Паро.

– Оти, преди два дни, като пасех овцете покрай железопътнио прелез на нашата спирка, видох една купчина чаркове от Мерцедес...

– Е, тогай кво му е здравото на Мерцедесо? – прекъснал го Паро.

– Чекай бе, нане Паро, трай и слушай да ти обясним! – рекъл нетърпеливо Свилен и продължил: – Та ти думам, като видох чарковете на Мерцедесо и като поразмислих малку, долових ква била работата. Мерцедесо тека ударил влако, та целио го смлел на прах. После пустио му ветър разнел прахо по Делянските чукари и ете затова сега от влако и помен нема!

Досетил се

Решил Гьоре Плезилото да се похвали на Панчо Зевзеклията:

– Мойо син оди по Русията и оттамока си докара лека кола Волга.

Изслушал го Панчо, па решил и той да се похвали:

– Бе, и мойо син оди по Германията, та и он си зе лека кола.

– Ква марка е? – попитал Гьоре.

– Язека от марки млогу не разбирам, ама де, подсети ме де! – наблегнал Панчо.

– Да не е Мерцедес бе, Зевзек?

– Ааа, таквоя нещо... Досетих се! – възкликнал от задоволство Панчо. –Думат я... Трабантцедес!

Паднала му дреата

Рангел Славчин от махала Доганджия нареждал керемидите на новата си двуетажна къща, а Васо Вулкин от Златуша, женен за сестра му, измазвал една от стаите на първия етаж. По едно време Васо се показал на отворения прозорец и викнал:

– Абе, шурек, що беше това, дека одеве тупна на земята?

– Ааа, дреата ми падна от покриво.

– Па що имаше у дреата, та толку силно изтупка?

– Епа... язе бех у неа! – отговорил Рангел.

Приятелката

Богиня Цанина, Емилия Олгина и една тяхна приятелка от Габрово, попълвали фишове за тото.

–Мари, сестрички, ако уцелим едно петстотин иляди лева, че наредим най-богатата трапеза у некой първокласен рестуран, та че ви удавим у ручанье и пиенье! – рекла Богиня.

– Апа язе че ги поделим поравно и на трите! – добавяла Емилия.

– Аз пък ще си помисля дали да ви кажа, че съм спечелила! – обадила се габровката.

– Оти нема да кажеш, моме габровице? – изненадани, почти в един глас я попитали двете.

– Щото, нали все пак и аз трябва нещичко да ви почерпя, а доста ще се охарча, ако реша да ви почерпя с по една шепа семки! – отговорила габровката.

Какво брали

В една дъждовна есенна вечер нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:

– Маани, Севето, маани... Що зор видооме днеска у овощако... Много киша, много кал, па и стълби немаше, та отземи брааме, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше, та пеша си дойдооме...

– Е, па барем що браате у овощако? – попитала стрина Севета.

– Кво да ти кажа, жено... Днеска брааме млогу ядове! – отговорил нане Ордо.

Сефто Киселашо

Назначили нане Ордо Шегаджията като магазинер на селкоопа. Продавал той стоката и се усмихвал на нашенците, а те шушнели помежду си, че заедно с покупките, нане Ордо им давал без пари и благи усмивки. Но случило се така, че на неговото място назначили друг човек, който бил винаги начумерен и кисел, откъдето е и прякорът му Сефто Киселашо.

Веднъж Торко Благио си купил все благи работи от Киселашо. Като излязъл от магазина, на улицата го срещнал нане Леко Ванчин.

– Кво си купи? – попитал го нане Леко.

– Кво... – сол, сапун, шекер, мед, локум, алва, бонбони...

– А като прибавка, не ти ли даде Киселашо некоя блага усмивка?

– Макя, отдека да я найде! – решил да отвърне с подигравка Благио. – Оно и тиа усмивки, що беа останали от нане Ордо, гледам, размазали се по устата му и прокиснали като него.

– Абе, Торко – рекъл му нане Леко, – щом не ти е дал с покупките и некоя блага усмивка, тогай требе да провериш дали не са прокиснали солта, сапуно, шекеро, медо и другите благи работи, дека си ги купил от Киселашо!

Трудна работа

Открай време дядо Пано се помни като беден и честен човек. Бабичката му почина скоро, та остана сам-самичък в схлупената си къщурка на село. А си има той петима синове и четири дъщери – всичките на работа в София – задомени, замогнали се и завъдили челяд... Когато идвала някоя от снахите му, започвала безогледно да го ругае:

– Ти, на еди-коя си щерка, апартамент и лека кола купи, а сега щел си и местото с къщата да ѝ препишеш...

А пък коя както идвала от дъщерите му, започвала още от вратата да нарежда:

– Не те сакам ни варен, ни печен! Тизе, на еди-кой си брат, апартамент и лека кола купи, а сега и местото с къщата сакаш да му препишеш. Нека он да те гледа!...

Всеки един от многобройната му челяд мислел, че апартамента и леката кола на другия е купил дядо Пано и всеки поотделно разнасял клюката. Взели да се чудят хората: как така изоставеният а неволи старец, който открай време живее в неумолима сиромашия и няма пукната стотинка, е купил девет апартамента и девет леки коли.

– Бе, дедо Пано – попитал го веднъж Боре Гасин от Мацината махала, верно ли е, дека апартаментите и леките коли на твоите синове и щерки тизе си ги купил?

– Епа верно е, Боре! – отговорил със самоирония дядо Пано.

– Ама сега е трудна работата. Чуда се как на секи поотделно да препиша местенцето с къщичката си и пак да си останат мои, та да има каде да се подвирам.

Може, ама нече

Дотегнало на дядо Пановата снаха да гледа тежко болния си свекър, та започнала да придумва съседките си:

– Мори, жени, кажете на свекъро ми да си умре по-бърже, оти вече немам сили да го гледам!

– Оти па ние да му кажеме? Кога му дойде дено, он сам че си умре. Умирачката не зависи от него...

– Море, не зависи... – рекла снахата – он може да си умре по-бърже, ама нече!

Смъкване на кожи

Торко Благио споделя с нане Ворчо:

– Предишната управа на стопанството смакваше по две кожи от човек, а сега при новата управа, живото е друг...

– Макя, друг... – усмихва се шеговито нане Ворчо и добави – Новата управа на стопанството само от менека досега е смакнала барем пет кожи!

– Не думай, бре Ворчо! – чуди се Благио.

– Оти да не думам? – отсича Ворчо – Пет годин подред лете ода на морето. Там на плажо ми изгори кожата и като се върна, оче-нече, смаква се пущината!

Защо се бавели

В една студена зимна утрин Рангел Шопов и нане Ордо Шегаджията се наредили пред будката на гарата за вестници. Редицата били дълга, а двамата, премръзнали от студ, бързали да не изпуснат влака. Когато стигнали до средата на редицата, Рангел се ядосал и нетърпеливо се провикнал:

– Абе, тиа вестници на кантар ли ги мерат, та се бават толку?

– А не, още са жежки и продавачката чека да изстинат малку, щото че ѝ опарат ръцете! – отговорил му нане Ордо.

Рецензент

Мирчо Ордин, който е син на нане Ордо Шегаджията, и Каро от Мацината махала, са връстници. Детските си години прекараха на село, а като поотраснаха, отидоха в града, където Каро се хвана аа шивашкия занаят, а Мирчо стана автомонтьор. И тук, както и на село, те бяха неразделни. Веднъж, като се разхождали по софийските улици, едно заглавие от книжарската витрина привлякло вниманието на Каро и той влязъл в книжарницата, а Мирчо останал да го чака отвън. След малко Каро излязъл и му показал романа на Атанас Наковски Светът вечер, светът сутрин.

– Виж, ква убава книга си купих! – похвалил се Каро.

– Хъ, кво е убавото на таа книга? – погледнал я Мирчо. – по заглавието дофатам, дека у неа не пише баш това, що менека ме интересува.

– А кво точно те интересува? – попитал Каро.

– Епа, менека ме интересува свето на обед и каде икиндия! – отговорил Мирчо Ордин.

Упътил го

Преди да влезе нане Ордо Шегаджията в болницата на Софийски окръг, или така наречената Окръжна болница, край портала го спрял един другоселец и попитал:

– Байо, това ли е Окръжната болница?

– Окръжната ли?... Те, като що гледам, таа болница е четвъртита, а окръжната болница требе да я дириш на друго место! – упътил го нане Ордо.

Световен

В двора на нане Рангел Панков рано-рано в съботния ден задумкал тъпан, писнал кларинет, заручала гайда и чевръсто заситнила цигулка. От всички махали на селото се стичал народ. Вдигала се голяма сватба. Само преди седмица Атко, вторият син на нане Рангел, довел за своя жена стройната възрусичка Рилка, една от най-хубавите моми на съседното село Сопица. В два казана врели вече тлъсти агнета. В широката одая, трапезата отдавна била подредена. И като знаели какъв смешник и сладкодумец е нане Ордо, поканили го на сватбата да весели сватбарите. Един от домакините решил да го представи:

– Те, това е нане Ордо. Язе мислим, дека нема нужда от представяне, оти него цел свет го познава.

Отначало нане Ордо се смутил, но малко след това му хрумнала някаква мисъл, та важно се изкашлял и рекъл:

– Епа, тека си е, познават ме... Онай ден, като бех на пазар у София и минавах баш през центаро на цървен светофар, никой не ми напрай забележка, а напротив, секи ми стураше капа и ме поздравяваше. Кога стигнах до средата на булевардо, гледам, пред менека изскърцаа спирачките на цела колона чуждоземски леки коли. Чужденците слезнаа от них, ръкуваа се подред с менека като стари приятели, а водачо на колоната професур Джордж Ланкастърн ми дума: Нане Ордо, немаше да сопреме, оти варкаме, ама още отдалеко те познах и си рекох: това е само нане Ордо от село Делян, требе да сопреме! Поздравиа ме ората и си одминаа, а на тротоаро една бабичка ми рече: Бре, нане Ордо, язека мисла, дека само тука у столицата те знаат, а оно като ка целио свет те познава, бе!

Като разказал тази измишльотина, нане Ордо заочаквал реакцията на сватбарите.

– Тека е. Права си е бабичката. Световен е нане Ордо! – обадили се от трапезата и веселбата продължила три дни и три нощи.

Ултракултурни бебета

На селския площад две млади майки разговарят:

– Мойто бебе по цел ден дере гърло, та се кине, ама щом пуща талавизоро и зафанат да предават, опери, балети и класическа музика – млъква.

– Море, сестро, оно и мойто бебе е таквоя. Щом зафанат да говорат за по свето и у назека, да бистрат политиката – одма се отрае и саде слуша ли, слуша!...

Във влака

Веднъж на нашата спирка се качили във влака за София Беко Гергинов и Коце Торков, а вагоните били претъпкани с хора, та едвам се затворили вратите. Когато нашенците решили да слизат на гара Волуяк, до вратата стояли две виетнамчета – от тези, дето работят по строежите у нас. Едното от тях така било притиснато, че не можело да се обърне, камо ли да им направи път да слязат. Двамата напъвали, а то не се помръдвало. Тогава нашенците чули как притиснатото виетнамче казва на другото: Ни на-ня, ни ни-ня!

Като слезнали от влака на гара Волуяк, Коце Торков се обърнал към Беко:

– Абе, набуре, що рече онова виетнамче, дека го беа притиснали до вратата?

– Толку ли си залуав, Коце, та не моеш да го разбереш? – отвърнал усмихнат Беко. – Ни на-ня, ни ни-ня! означава: Ни напред, ни назад!

Непочтеност

През есента на 1985 година нане Вилдо Влайкин и жена му кака Симка случайно срещнали в града техния стар познайник Антон Югов. (Някога той бил на лов по Делянските чукари и там се запознали).

– Как си, дрогаро Югов? – попитал го нане Вилдо.

– Бе, гледам си пенсийката и живуркам криво-ляво! – отговорил бившият министър. – А вие как я карате?

– Епа и ниа сме добре – рекъл нане Вилдо. – Язека зимам 109 лева и 50 стотинки пенциа и кърпа горе-доле положението. А твойта пенцийка колко е, дрогаро Югов?

– Амии... пенсийката ми е 1593 лева и 10 стотинки – отговорил Югов.

– Те това се дума пенциа! – възкликнала кака Симка. – А язека с тиа 100 лева задека съм...

– Оти лажеш, мари Симко? – сгълчал я нане Вилдо. – Не си искрена и честна! Я глей дрогарат Югов как точно ги каза! Даже и десетте стотинки накрайо не премълча. А твоата пенциа е 101 лев и тизе не обади тоа лев. Премълча го. Бива ли с такваа непочтеност да се излагаш пред човеко?!

Издал се

Преди да тръгне по спешна работа в града, участъковият лекар в съседното село Златуша наредил на прислужника бай Пандо да казва на местните хора, че към обяд ще се върне, а другоселците да чакат, че път са бъхтали докато дойдат при него. Но бай Пандо решил да замести напълно доктора. Затова, когато се насъбрали доста другоселци, той облякъл бялата престилка на доктора, показал се от кабинета и извикал:

– Кой е за преглед, да влаза!

Влязла стринка Цонка Стефанова от Делян и се заоплаквала:

– Като си дигна ръката, доктуре, плешката ме боли...

– Нема да си дигаш ръката и она че спре да те боли! рекъл бай Пандо.

След Цонка влязъл Евстати Здравкин, мъж на средна възраст от Мала Раковица.

– Като се покашлювам, доктуре, челото ме боли и от очите ми свитки излазат...

– Нема да кашляш и оно че ти мине! – дал наставление бай Пандо и повикал следващия.

По този начин той изпратил всички другоселски пациенти. Последен влязъл нане Ордо Шегаджията.

– Като дишам, доктуре, нещо свири у гърдите и ме задушава.

– Нема да дишаш и оно че спре да те задушава! – посъветвал го бай Пандо.

– Съгласен съм бе, доктуре, ама айде покажи ми как да не дишам! – опънал се нане Ордо и зачакал.

– Е, тогай че траеш, докато доде доктуро! – издал се най-после бай Пандо.

Искали и не искали

В недалечното минало пиянството у нашето село погуби много хора. Ала имаше и доста трезви люде, които обработваха мирно и тихо нивиците си и живееха добре. Едни от тези усърдни и благоразумни хора бяха нане Ексенчо и жена му стрина Звездана. Те съумяха да се запазят от алкохолното зло и да дадат добро възпитание и на децата си. Затова, когато неколцина нашенци решили да основат дружество за трезвеност, избрали за председател на дружеството нане Ексенчо. На едно от събранията нане Ексенчо се обърнал към присъстващите:

– Сакате ли да си напрайме павильон ей тамока на празното место, та да има каде да се отбиваме на ладовина и да си пиеме лимонадата, кога ни напече жега?

– Сакаме, сакаме! – отговорили всички в един глас.

– Добре. Още от утре че почнете да носите кой що има: дъски, пиронье, греди, каменье, керемиди... Требе по-бърже да напрайме павильоно!

– Ааа, тогай нечеме, нечеме! – ревнали в един глас Стойне Мързела, Вано Бумбаро, Минчо Грумика, Тунчо Белята, Панчо Зевзеклията, Вралчо Шоклинов, Гаце Златнио, Мире Голтака, Сефто Киселашо, Гьоре Плезилото, Гане Затрата, Цоне Кютуко и Спиро Опакото.

Завещание

Когато починал нане Ордо Шегаджията, близките му намерили под възглавницата една книжна петолевка, към която било прикрепено малко листче с надпис:

През сичкия си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат най-върлата ракия и да се почерпат за мое здравье!

Шопска упоритост

В едно наше издателство превели книга от известен шопски писател на испански език, предназначена за Куба. Отишел нашият писател в издателството да си получи бройките, които му се полагали като автор, но в коридора го срещнал директорът и му рекъл:

– Цялата пратка вече пътува за Куба. Забравихме да оставим авторските пет броя.

– Епа, сега?... Барем два броя от книгата ми дайте... Едната че тура у архиво, а с другата че се пофала на приятелите си да видат, дека шопо е голема работа. Чак у далечна Куба ората че се редат не опашка за таа книга...

– Нито една бройка няма! – повторил директорът.

– Е, дрогаро директур, че ме накараш още сабале да грабна самолето, та у Куба. Със самолето че стигна бърже, па аку го изпуща, пеша че тръгна и пак че стигна бърже, ама тамока че изгуба сума време додек чекам на опашка пред книжарницата. Та бива ли, дрогаро директур, само за две бройки да губа толку време?

Директорът поразмислил и като имал предвид шопската упоритост, намерил отнякъде две книги и му ги дал, че иначе току-виж, пустият му шоп тръгнал пеша за Куба.

Наказание

Случило се така че Стойне Съдинката пристигнал на Централната софийска гара само минута преди тръгването на влака. Жена му, която дошла по-рано, не предполагала, че така бързо ще свърши определената му къщна работа у щеркиния дом, където преди обяд били на гости, и затова не му взела билет. Нямал време Съдинката да се реди на гишето, та, запъхтян от тичане, направо се качил на влака. Когато в купето кондукторът му поискал билет, Съдинката рекъл:

– Немам! За малку чех да изпуща влако, та те – колку чини глобата че я плата! – бръкнал в джоба си той и извадил една банкнота.

От съседната седалка в купето се обадила с писклив и злъчен глас една наперена стрина:

– А тека, кондоктуре! Шибни му една яка двойна, па даже и тройна глоба, та да разбере най-после тоа човек как се патува без билет! Илядо пати досега съм му думала, дека е една опасна гадинка не само за семейството, а и за общността...

– Това твоята съпруга ли е? – попитал кондукторът.

– Епа... моата е! – отговорил сконфузен Съдинката.

Кондукторът го погледнал съчувствено. Станало му жал, та се навел до ухото му и прошепнал:

– Прибери си обратно парите и пътувай спокойно! Две наказания ще ти дойдат множко.

Големи стъпки

Решил Кочо Мийн да става кантонер. Подал си човекът молба до Управлението на железниците и зачакал да го назначат. Един ден той получил съобщение да се яви в Управлението, за да го инструктират. След инструкцията, един от комисията му задал следния въпрос:

– Ако, да речем, бай Кочо, на тесния мост, под самия връх Свети Спас, се е отронил от скалата грамаден камък и е паднал върху релсите, какви стъпки ще предприемеш, за да избегнеш катастрофалния удар?

Без да се замисли нито за секунда, Кочо веднага отговорил:

– Епа, големи стъпки... Млогу големи стъпки, гусин началник, щото инак баш у тесното, нема каде да избегам, та че ме смачка влако!

Владковите картофи

Казал беше някой на Владко Бецин да посади картофите на нивата си, която е до самия път, на по-голямо разстояние от едното до другото гнездо, за да получи по-голям добив. И Владко посадил картофите в дълги прави редове, опънати открай докрай на нивата, на разстояние два метра между гнездата. Поникнаха и избуяха картофите, а след като Владко ги окопа, те разцъфнаха в бледолилави и бели цветове. Всеки, който минеше оттам, изпитваше неизразима наслада, като гледаше тези разцъфнали букети, наредени в прави редове. Но всеки, който ги гледаше, недоумяваше защо разстоянието между тях е толкова голямо.

Веднъж мина оттам и Лозан Нутин, роден в село Бабица, но призетен за Анюта, която навремето беше най-хубавата мома в село. Спря Лозан край нивата, където Владко скубеше тук-там поникналите бурени, и попита:

– Абе, комшу, защо си посадил толку редко компиро?

Владко, на когото бе омръзнало да обяснява причината за това, и който е наследил дядо си да послъгва доста красиво и убедително, без дори да се замисли, отговори:

– Язе, Лозане, посадих компиро млогу гъсто, но така се случи, щото он поникна през едно гнездо, сиреч: едно гнездо поникна, другото – не поникна, третото гнездо поникна, четвъртото – не поникна и така – до крайо на секи ред у целата нива. Те, затова сега е толку редко компиро.

Лозан го погледна с недоумение, цъкна през зъби с език, па продума:

– Напълно ти верувам, Владко, но едно ми е чудно: как така равномерно, точно през едно гнездо, могоа едните компире да поникнат, па другите да не поникнат!

Успокоили се

Организирана престъпна банда от цигани една нощ извадила картофите от градината на Райчо Тодин. Съседите му Свилен Алексов, Боян Марков и Асен Златкин решиха на другата вечер да стоят на пост, за да вардят своите градини. Сгушени до един храст край реката, тримата наблюдаваха мълчаливо движението на колите по шосето за Брезник и отвреме-навреме неволно поглеждаха към осеяното с гъсти и едри звезди небе.

По едно време, както гледаха нагоре, забелязаха, че откъм София затрепка движеща се светлинка, а след малко се зачу и звук на самолет. Боян, които дълго следеше тази светлинка, се обърна шепнешком към двамата:

– Чудно ми е, побратими, как самолето се движи между тиа гъсти дзвезди с такваа голема бързина, без да се блъсне у некоа от них?!

– Ааа, как че се блъсне! Авиаторо ги види и ги заобикаля – насмешливо отговори Свилен.

Нощта преваляше отдавна и тримата се запрозяваха, жадни за сън.

– Море, дружинка, оно се разбра, дека никой нема да дойде да крадне компиро, ама айде да си одиме! – обади се Асен Златкин. – Па нали чат-пат мине некоя кола по шосето, та айдуците се боят да не бидат забелезани.

– Тека си е, Асене. Оно нали чат-пат мине и некой самолет над градините, та айдуците се боят да не ги види некой от самолето – допълни Свилен и, успокоени, тримата си тръгнаха с натежали клепачи.

Момчето и бързият влак

Двама от участниците в строежа на железопътната линия Волуяк-Перник – Нане Леко от Ванчината махала и нане Йото от Ребръчката махала, седяха на припек край порутените зидове на Венковите кошари и си разказваха интересни преживелици. Историите ставаха коя от коя все по-невероятни. Накрая нане Леко реши да излезе победител.

– Най-чудното нещо, което съм видел досега през живото си – започна да разказва той, – беше онова нещо, дека се случи кога пуснаа железницата. Тогай ми наредиа да стана локомотивен машинист. Карах си язе бързио влак за Перник, а на нашата спирка едно два-тринайсет годишно момче ме помоли да карам по-бърже, оти си имало окомушчето спешна работа у Перник. Доста пътници чекаа на спирката, та напраих десет минути престой, да се качат ората, а момчето, изгубило търпение, скокна от влако и рече: Язе не мом да чекам повече! Че търчим по релсите и че стигнем у Перник преди влако... И, гледам го, затърча натам по релсите. А след половин час патуванье, преди да удара спирачките на бързио влак у гара Перник, видох момчето да маа с рака от улицата срещу менека за поздрав. Оно си беше свършило спешната работа и се вращаше.

Като разказа това, нане Леко си помисли, че е неоспорим победител в надлъгването. Но нане Йото нямаше намерение да се предаде така лесно в играта с невероятните измишльотини. Мълча минута-две, па рече:

– Епа, знам! Точно тека беше. Нали и язе бех тогай на спирката като изпращач, ама у навалицата каде ти че ме забележиш! Та требе да ти кажа, драги ми Леко, дека това момче беше мойо син Илчо!

Иван Сливата

В оная далечна 1932 година, когато единствената стаичка на училището беше приютила учениците от първо до четвърто отделение, се случи една незабравима малка трагикомедия. Ние, учениците от първо отделение, бяхме научили вече половината букви от азбуката и се мъчехме да сричаме в букварите си. Учителката Магда Д. Гулева, накуцвайки с левия си крак, заставаше пред всеки един от нас, за да провери знанията ни. Когато тя спря пред Иван Минков от махала Доганджия и го подкани да прочете определеното изречение, той се запъна сякаш нещо го стискаше за гърлото и парализираше езика му. Учителката го подкани няколко пъти, но той твърдо мълчеше. Тогава тя реши да провери доколко Иван познава отделните букви. Обгради на същата страница между палеца и показалеца си една от едро написаните букви и го попита:

– Иване, коя е тази буква?

Стъписан от незнанието си, Иван мълчеше, сякаш не чуваше въпроса, та учителката го попита отново:

– Чуваш ли, Иване! Коя е тази буква?

Иван упорито мълчеше. Това нервира учителката и тя, за трети път вече, троснато попита:

– Иване бе, кажи какво е това: буква ли е, круша ли е, слива ли е...?

След дълго и упорито мълчание, най-после Иван високо и отривисто произнесе:

– Слива!

– Ха, ха, ха-а! – целият клас се затресе от смях, а после започнахме да му викаме Иван Сливата.

Градската коза

В един от крайните квартали на София Кола Динкин отглеждаше коза. През лятото той реши да дойде с козата в родното си село, където се диша леко и хлябът е по-сладък. Купи си още няколко кози и завъди козе стадо. Доведената от града коза се окози. За да не бозае малкото козленце през деня, Кола уши специална торба и я надяна върху вимето на козата.

Веднъж, когато след паша подкарал Кола стадото си, на пътя посред Топузаница го срещна Илчо Йотин. Впечатлен от не­оби­чай­на­та гледка, Илчо попита:

– Абе, набуре, оти си наврел вимето на козата у таа торба?

– Епа нали козата е гражданка, не е свикнала да оди без сутиен! – засмя се Кола Динкин.

Шофьорът на началника

Това се случи през пролетта на 1979 година. Тогава бях на тясно с жилищния въпрос и по неволя започнах така нареченото незаконно строителство на нова къща върху дворното място, дадено ми съвсем законно от моя баща, като негов наследник. Бях излял плочата над мазето и започвах зидарията на първия етаж. Но тъй като всички нови строежи на жилища в селото се смятаха за незаконни, поради забавянето на регулационно-застроителния план, завистливи съседи побързаха да ме наклеветят в общинския съвет на село Божурище. Не след дълго една жълта кола спря пред моята порта. От колата слезе началникът на техническата служба Рангел Ставрев, с когото отдавна се познаваме и донякъде сме приятели. Останах учуден обаче, когато той се обърна съвсем официално към мен:

– Другарю Антонов, три пъти вече ви предупреждаваме да спрете незаконния строеж, а вие продължавате...

Още не се доизказал Ставрев, от колата се измъкна ниският тантурест шофьор и се нахвърли срещу мен:

– Не мога да разбера, след като три пъти сте предупреждаван, с какво дебелоочие и нахалство продължавате да строите! Ако веднага не спрете строежа, ще го запечатаме и ще ви съставим акт за глоба. Хич няма да се церемоним!

Засегнат от вмешателството на този неугледен и размъкнат шофьор, аз кипнах от яд и още по-троснато се обърнах към него:

– Ти пък, човече, защо не си гледаш шофьорския занаят, ами се бъркаш, където не ти е работа?! Ако трябва да спра строежа, това ще стане по личната заповед на началника на техническата служба. Един недодялан шофьор в случая е съвсем безгласна буква...

Сконфузен, шофьорът остана при колата си, а Рангел Ставрев ме повика настрана и прошепна:

– Абе, приятелю, та това е председателят на общинския съвет в Божурище – баш началникът на всички началници.

с. Делян,

9 ноември 1994 г.

Вратовръзката

Под топлите лъчи на сухата слънчева есен вървеше по тихата селска улица бавно и спокойно, поклащайки равномерно тялото си като махало на часовник, току-що пенсиониралият се Лозан Нутин. Щеше му се да седне в кафенето на Славчо Рацин, да пие чашка разхладително питие и да размени с някого сладка приказка. В кафенето завари своя акран Стоил Митков, с-когото не бяха се виждали почти цяла година.

– О, как си, Лозане? Къде се дяваш толкова време? – посрещна го радостно Стоил и додаде: – Откъде идеш, така запъхтян?

– От нивата ида – рече Лозан. Придърпа един стол, седна срещу Стоил и затърси с очи обслужващия масата. Поръча си чаша бира и зачака мълчаливо.

– Какво има на нивата? – поде Стоил. – Тази есен май се родиха доста тикви, слънчоглед, царевица...?

– Амии, родиха се... грънци и опънци! – престорено въздъхна Лозан. – Нали думах на жена ми през пролетта да засеем семето така, че всяка семка да стои с острия си връх нагоре, за да поникне стопроцентово, но тя не ме послуша и ето на, сега няма нито една царевица или тиква за лек...

–- Тц, тц, тц! – цъкаше през зъби Стоил, хванал се изпърво на въдицата. После се усети, засмя се и рече: – Как можа така майсторски да скроиш тази шега, Лозане?

Наистина не е лесно да се засее цяла нива така, че всяка семка да стои с острия си връх нагоре.

След кратко мълчание, Стоил добави:

– Бе, това лято и дъжд нямаше, та изглежда и реколтата е никаква – мъчеше се той да оправдае донякъде шегата на Лозан.

– Е, не е съвсем така, Стоиле. Преди месец падна малко дъждец, но колко е той... Аз и тогава бях на нивата, та според моите наблюдения и изчисления, на всеки квадратен метър паднаха точно по... три капки дъжд!

– По три капки дъжд?! – слисан, повтори Стоил и наново прихна от смях –Ега ти и изчислението... С астрономическа точност! – рече възхитен той и спря за дълго време погледа си върху Лозан. Чак сега забеляза, че каскетът на темето му беше пробит, а крачолите на панталона му – оръфани.

– Бе ти, защо си така окъсан и с пробит каскет? – попита изненадан Стоил.

– Защо ли... – протегна тънкия си врат Лозан, сведе глава до своя акран, сякаш се страхуваше да не го чуе някой, и продължи: – Защото днес преди обяд реших да обера собственоръчно високата дюла на двора. Изправих една голяма седемметрова стълба и се покатерих по нея. Но, не щеш ли... паднах! Та виждаш сега на какво съм заприличал...

– Падна от седемметрова стълба!... И остана жив?!

– Както виждаш, жив съм! Добре че паднах, когато току-що бях стъпил на първото стъпало, инак щях да се ликвидирам напълно! – усмихна се дяволито Лозан. После продължи:

– А за пробития каскет, не ме питай... Рано тази заран, Стоиле, ме нападнаха пет–шест яки мъже с дебели тояги. Започнаха ей така, безпричинно, да ме бият по главата. Биха ме, биха ме така жестоко, докато продупчиха каскета...

– Брей, как не са потрошили главата ти тия синковци, Лозане! По всяка вероятност, сега те боли ужасно?

– Не, нищо ми няма на главата. Яд ме е само за каскета. Пък хем беснея от яд, хем ми е кеф, че посредством тая дупка ще се проветрява мозъка ми.

Стоил се засмя неудържимо. Размаха ръце и неволно събори вестника си, който стоеше сгънат на края на масата. Внезапно смехът му секна. Наведе се, та вдигна вестника и отново зяпна към Лозан. А той, все така привидно сериозен, продължи:

– Разгеле, като видях вестника, искам да те попитам, Стоиле, нов ли е или е от миналата година?

– Нов е, разбира се. Сутринта го взех от града. Мога да ти го дам да прегледаш новините.

– А не, не ми трябва! Колкото за новините, аз си имам вкъщи вестник.

– Знам че имаш, но предполагам – вчерашен, а този е съвсем пресен. Ти, не купуваш ли всеки ден вестник?

– Откъде пари, Стоиле, за толкова скъпи вестници! Аз си купувам един вестник на Нова година и чак до другата Нова година го чета. Ще знаеш, драги, че от този вестник научавам сума ти пресни новини...

Стоил се засмя на поредната лакърдия, но смехът му беше прекъснат от ужасното скимтене и грозният вой на куче, вързано в двора на кафенето.

– Лозане, чуваш ли как дразнещо вие и неприлично скимти това куче? То просто не знае да лае.

– Ами трябва да повикам моята комшийка, дето, без да е член на престъпна банда, обръска най-едрите домати от градината ми. Нея всичките псета от околията не могат да я надлаят. Та тя ще научи този пес как най-добре да лае!

Избухна гърмогласен, но кратък смях. След дълга пауза, Стоил отново поде разговора:

– Я ми кажи ти, Лозане, какъв пост заемаше досега в житейската йерархия? Аз, например, успях да стигна до директор на гимназията в град Сливница. И като такъв се пенсионирах.

– То... това директор е хубава работа! – наблегна Лозан на думата директор. Замълча, позамисли се и продължи: –И аз, от обикновен работник в столичното предприятие Арома, за малко щях да стана директор, но ми попречи една нищо и никаква... вратовръзка.

– Интересно! Искаш да кажеш, че не си имал вратовръзка? – почуди се Стоил.

– Амии, съвсем друга е причината – загадъчно взе да обяснява Лозан: – Имах си аз нов костюм, нови обувки, нова риза, мека шапка, златни очила, луксозна чанта и всичко, каквото подобава на един солиден директор. Даже няколко нови вратовръзки имах. Но нали всяка сутрин трябваше да връзвам вратовръзка, а пък аз не умеех. Не умеех да връзвам тая пущина, та ето затова не станах директор и се пенсионирах като обикновен работник.

7 януари 1997 г.

С лъв шега не бива

В един слънчев пролетен ден насъбралите се роднини и познати на брат ми Свилен, започнахме да наливаме бетона за основите на новата му къща. Като гледах из вехториите на моя двор една стара рамка за велосипед, останала от велосипеда на сина ми, реших да я използвам като арматура в основите на новостроящата се къща. Тъкмо я сложих в кофража и започнахме да я заливаме с бетон, ето че отнякъде се появи жена ми Мария, която е родена под знака на зодията Лъв, но не разбира бъкел от техника и строителство. Тя приближи до рамката, попипна я лекичко и нежно се обърна към мен:

– Ама... нали щеше да оправяш колелото на сина! Няма ли да ти трябва рамката?

– Разбира се, че ще ми трябва! – отговорих аз. – След като отлеем основите, ще я извадя от бетона и ще поправя велосипеда! – продължавах да се шегувам.

– Е, щом като може така – добре! – кимна утвърдително тя и остана да гледа как рамката за броени минути потъна в стягащите лапи на бетона. Наоколо хората се изсмяха на нейната детска наивност с която изключване всякаква шега.

Към края на месец август узря фасула на нивата и ние го обрахме. Започнахме с Мария да разхлупваме дългите шушулки и да изваждаме зърната от тях. Тя се радваше когато намереше повече от осем зърна в една шушулка, но имаше и дребни шушулчици, които съдържаха само по едно зърно. Реших отново да се пошегувам, та ѝ рекох:

– Хайде да не си губим времето само заради едно зърно, ами щом видим такъв дребосък, да го хвърляме в купа с празните шушулки.

– Ти луд ли си? – сопна се Мария. – Та точно това зърно е най-едро и най-вкусно...

Наду ме неудържим смях.

– И на това отгоре се смееш! – сериозно негодуваше тя.

Горката ми женица Мария! Тя не разбира никак, ама никак от шега.
Стана ми жално за нея. Не знаене ли тази добродушна моя Мария, тази справедлива и горда лъвица, че аз съм, разумно пестелив и шеговит фантазьор. Не знаеше ли тя, че ако едно бобено зърно се търкулне по нанадолнището към съседното село Златуша, аз съм готов да го гоня докато не го хвана. А недай си, Боже, това бобено зърно да се заплете някъде из буренаците по нивите, има да го диря месеци наред, докато не го открия.

с. Делян,

15 септември 1998 г.

Именен указател

На действителните лица от с. Делян и околните селища, участващи като герои в тези разкази

АНТОН ВАНЧИН – Антон Иванчев Лепоев /1875-1948/ – 31,32,33,34

АНТОН ЮГОВ /1904-1988/ български министър, род. в с. Карасули /дн. Поликастрон/, Гърция /Македония/ – 100

АНЮТА ШОПОВА /1927/ – 107

АСЕН ЗЛАТКИН – Асен Игнатов Тодоров /1945/ – 108

АСИКАТА – Асен Венков /1920/ – 84

АТАНАС НАКОВСКИ /1925/ писател от гр. София – 95

АТКО – Максим Панков /1910-1987/ – 97

БЕКО ГЕРГИНОВ – Седефчо Гергинов Миланов /1932/ – 99

БЕЦО ТОШИН – Игнат Тодоров Иванчев /1901-1975/ – 8,35,39,71

БОГИНЯ ЦАНИНА – Карамфилка Костадинова Димитрова /1941/ – 88

БОРЕ ГАСИН – Никифор Герасимов /1924/ – 91

БОРЕ КОШАРЕВЕЦО – Богоя Стоичков Колев /1921-1990/ от с. Кошарево – 69

БОРЧО МИШИН – Борис Георгиев /1908-1959/ – 17

БОЯН МАРКОВ /1934/ от с. Врабча – 108

ВАНО БУМБАРО – Иван Маринков /1854-1946/ – 38,52,102

ВАНЧО – Иван Антонов Иванов /1919-1983/ – 15

ВАРЧО – Варадин Витанов /1920-1981/ – 84

ВАСО БУЛКИН – Васил Георгиев Василев /1934/ от с. Златуша – 87

ВИЛДО ВЛАЙКИН – Велин Симов Петров /1924/ – 100

ВЛАДКО БЕЦИН – Владимир Игнатов Тодоров /1929/ – 22,107

ВОРЧО – Никифор Миланов /1914/ – 93

ГАЛЕ КОСТИН – Борис Костов Анчев /1930-1993/ – 77,79

ГАСО – Герасим Анчев Станимиров /1884-1972/ – 36

ГЕНО – Евгени Кръстев Маринков /1909-1984/ – 41

ГРИШАТА – Григор Георгиев /1913-1993/ – 84

ДАМЯН ГАЙДАРДЖИЯТА – Дамян Танчин /1895-1962/ от с. Радуй – 80

ДИЧКО ЕЦИН – Димитър Асенов /1922-1990/ – 75

ДРАГА – Драга Вергинова Антонова /1938/ род. в с. Радуй – 58

ЕКСЕНЧО – Асен Тодоров /1903-1987/ – 102

ЕВСТАТИ ЗДРАВКИН – Евстати Крумов Бонев /1930/ род. в с. Мала Раковица, Сф.

ЕМИЛИЯ ОЛГИНА – Захаринка Ананиева Шопова /1947/ – 88

ЗВЕЗДАНА ТОДОРОВА /1909-1980/ род. в с. Радуй –102

ИВАН ВЕЦИН – Иван Величков /1922-1975/ – 84

ИВАН ЗАЯКО – Иван Дамянов /1917/ от с. Мала Раковица – 57

ИВАН СЛИВАТА – Иван Минков Спиридонов /1925/ от мах. Доганджия – 110

ИВАНЧО – Иван Маринов Шопов /1937/ – 6

ИЛЧО ЙОТИН – Илия Иванов Илиев /1935/ – 109, 111

ЙОТО – Иван Илиев /1893-1979/ – 54, 109

КАРО – Карамфил Младенов Белев /1922/ – 95

КИРЕ БОРКИН – Кирил Янков Зарков /1924-1989/ – 84

КИРЕ ЙОСКОВ – Кирил Анчев /1924-1991/ – 65,74,78

КОЛА ВАНЧИН – Никола Антонов Иванчев /1906/ – 15,16,30,69

КОЛА ДИНКИН – Никола Димитров Любенов /1932-1995/ – 111

КОЦЕ ТОРКОВ – Тодор Викторов Панков/1932/ – 99

КОЧО МИЙН – Костадин Димитров /1908/ – 106

КРУМО ПЕРВИН – Крум Първанов Иванов /1923-1996/ – 84

ЛЕКО ВАНЧИН – Алекси Антонов Иванчев /1900-1979/ – 8,16,35,36,58,76,90,109

ЛОЗАН НУТИН – Лозан Славов Симов /1922-1998/от с. Бабица – 107, 113

ЛЮБА ГИГОВА СПИРИДОНОВА /1889-1976/ от мах. Доганджия – 47

ЛЮБЕН ПЕТРУНОВ /1928/ – 7

ЛЮБЕН СЕТИН – Любен Стефанов Любенов /1943/ – 72

МАГДА Д. ГУЛЕВА /1905-1986/ учителка от гр. София – 110

МАРИЦА АНТОНОВА /1876-1953/ – 32,33

МАРИЯ – Мария Савова Антонова /1920-2010/ род. в гр. София – 110

МИЙО ШОПА – Димитър Величков /1880-1976/ – 19,60,82

МИНКО ЗАЙТИНО – Минко Спиридонов /1888-1947/ от мах. Доганджия – 47,64

МИРЧО ОРДИН – Драгомир Йорданов Илков /1922-1984/ – 95

МИТО ВАНЧИН – Мито Иванчев Лепоев /1863-1944/ – 3

МЛАДЕН ВЕЛЕВ /1866-1936/ – 66

НАСКО МИЙН – Анастас Костадинов Димитров /1936/ – 79

ОРДО ШЕГАДЖИЯТА – Йордан Илков /1888-1966/ – 1,7,11,12,13 14,38,45,48,51,53,59,62,64,66,67,75,79,89,90,94,95,96, 97,101,103

ПАРО ТОШИН – Аспарух Тодоров Иванчев /1919-1998/ – 85

ПЕРВО НОВАКА – Първан Ив. Венков /1894-1978/ – 11,81

ПЕШО ЛЕКИН – Петър Алексиев Витанов /1923/ – 74

ПОП СИМО – Симеон Стоилков Николов /1897-1972/ свещеник от с. Росоман – 2

РАЙКА – Райка Митева Венкова /1893-1976/ – 20,61

РАЙЧО ТОДИН – Рангел Методиев /1939/ – 108

РАНГЕЛ ГИГОВ /1871-1967/ от мах. Доганджия – 46

РАНГЕЛ ПАНКОВ /1874-1928/ – 97

РАНГЕЛ СЛАВЧЕВ /1938/ от мах. Доганджия – 87

РАНГЕЛ СТАВРЕВ /1948 / от с. Габер, Софийско – н-к на Техн служба към ОбНС – Божурище – 112

РАНГЕЛ ШОПОВ /1874-1946/ – 6,94

РИЛКА ПАНКОВА /1912-1987/ – 97

САНДО – Александър Панков /1912-1994/ – 14

СВИЛЕН АЛЕКСОВ /1930-1993/ – 36,85,108

СЕВЕТА – Елисавета Илкова /1886-1962/ – 89

СИМКА – Евросимка Петрова /1933/ – 100

СИРОМАХ АРСО – Арсо Иванов Маринков /1895-1970/ – 40

СЛАВЕ ПЕТРОВ /1888-1974/ – 54,71

СПАСКО МИЙН – Спас Димитров /1914/ – 60

СРЕБРА ТОДИНА – Сребра Тодорова /1917-1987/ – 49

СТЕФАН СЕТИН – Стефан Любенов Георгиев /1923-1994/ – 84

СТОИЛ ВАНЧИН – Стоил Антонов Иванчев /1915-1967/ – 70

СТОИЛ МИТКОВ – (1913) – 113

СТОЙО МИТИН – Стоил Митов Иванчев /1903-1975/ – 30

СТРАТКО НОВАКА – Евстати Стоянов Венков /1901-1970/ – 42,61,67,75

ТОРКО БЛАГИО – Виктор Панков /1907-1992/ – 17,19,45,90,93

ТОШО ВАНЧИН – Тодор Иванчев Лепоев /1877-1954/ – 3,22

ЦВЕТК0 МАГЕРОВ /1898 -1996/ от с. Радуй – 10

ЦОНКА СТЕФАНОВА – Цонка Варадинова Георгиева (1926-2011) р. в с. Гигинци, Пк – 101

ЯНКО ЗАРКОВ /1899-1985/ – 18,42

Съдържание

На почивка с професор / 1
Гръмоотводът / 2
Горчиви лубеници / 3
Гапе Златнио / 4
Змийска отрова / 5
Услугата на Минчо Грумика / 6
Убава работа / 7
Върнал му го / 8
Спиро Опакото / 9
Млада вдовица /10
Другоселският овен /11
Главата на нане Ордо / 12
Кой трябвало да плати / 13
Сигурна служба / 14
През три дерета /15
Писмо /16
Командири на... генерали / 17
Кой кого /18
Благодарност / 19
Леля Райка / 20
Голтаците /21
Щял да си бъде у дома / 22
Мире Голтака / 23
Ако попадне в ада / 24
Стрина Чакорана /25
Лека и доходна / 26
Как да си тури капата / 27
Ходил по жени / 28
По модата / 29
В самолета / 30
При доктора / 31
Марица / 32
Землотресенив / 33
Единственият кусур / 34
Върбовият корен / 35
Най-верният приятел / 36
Сам си турил присъдата / 37
Бумбаро / 38
Насипал я / 39
Сиромах Арсо / 40
Гений /41
Един от стоте / 42
Подслушан разговор / 43
Има млогу да чекаш... / 44
Преводач от английски / 45
Рожден ден /46
Минко Зайтино / 47
Разрешил въпроса /48
Големио давер / 49
Деликатен укор / 50
Свидетелят / 51
Вместо да я забрави... / 52
Познати / 53
Бастунът / 54
Нищо му нямало / 55
Спасил се / 56
Кой бил кьоравият / 57
Как че се нагрее... / 58
Тънък намек / 59
Нема защо да се дофата / 60
Зв какво били дошли /61
Кое, вуците ли... / 62
Пътник ва бърва помощ / 63
Ледените висулки / 64
Одисей и Пенелопа / 65
Учени ора / 66
Лекарство против косопад / 67
Яе казал истината / 68
Майстор Воре Кошаревецо / 69
Според случая / 70
Не може да я гледа / 71
От сите моми / 72
Точен отговор / 73
Разстояния / 74
Пазачи / 75
Немой!... / 76
Щял да се прослави / 77
Смъртен случай / 78
Ега сме живи.., / 79
Механизатор / 80
Гражданинът /81
Връстници / 82
Сълзирон / 83
В ресторанта / 84
Пустио му ветър / 85
Досетил се / 86
Паднала му дреата / 87
Приятелката / 88
Какво брали / 89
Сефто Киселашо / 90
Трудна работа /91
Може, ама нече / 92
Смъкване на кожи / 93
Защо се бавели / 94
Рецензент /95
Упътил го / 96
Световен / 97
Ултракултурни... бебета / 98
Въз злака / 99
Непочтеност / 100
Издал се / 101
Искали и не искали / 102
Завещание /103
Шопска упоритост /104
Наказание / 105
Големи стъпки /106
Владковите картофи /107
Успокоили се / 108
Момчето и бързият влак / 109
Иван Сливата /110
Градската коза /111
Шофьорът на началника / 112
Вратовръзката / 113
С лъв шега не бива / 114

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар