В Делян се будят легендите

Увод

Странен каприз на народа!
Той изисква своята история
от ръката на поета, а не
от ръката на историка.
Хайнрих Хайне
(От Мюнхен до Генуа)

Винаги, когато се връщам в родното ми село Делян, за да поема глътка спокойствие и наслада, обичам да гледам в късния летен ден как слънчевият залез поръбва със злато белите пухкави облаци над Китка. Обичам да слушам в покоя на идващата вечер неизменния шепот на вятъра в листата на тополите. В този шепот аз долавям точно и вярно легендите за онова праисторическо време, в което са живели героично моите далечни прадеди и в което същият този вятър е вял над моето село. Застанал долу край скалите на Мъртвината, тихият ромон на крайселската рекичка също ми разказва дума по дума за раждането на живота по тези места, за победите и пораженията, за радостите и неволите, за свободата и робството ...

Някога, при случаен изкоп в нашия двор, намерихме няколко позеленели от патината медни монети. И сега, когато докосвам тези монети, аз усещам топлината от ръцете на оня древен жител на планетата, който преди повече от 2400 години се е възхитил от природната красота на това място и е решил именно тук да съгради дом за себе си и за поколенията след него.

Двадесет и четири века в моето село, в което предстои изграждане на курортен комплекс, е горял огън в огнището и всяка вечер е мъждукала светлинка в прозорците и пролуките на колиби и схлупени къщици.

Преди Девети, нивиците на селяните се пишеха в договорите за покупко-продажба в коя местност се намират, примерно: нива от 2 декара в местността Воденичище и пр. Затова селяните знаят с подробност имената на всички местности. Сега, при кооперативния строй, когато нивиците се превърнаха в обширни блокове, има опасност тези имена на местности да бъдат забравени.

Двадесет и четири века селото е огласяно от ранобудни петли, от птичи песни, от звън на копита и човешка реч. През този дълъг период от време, в епохата на римската империя и в периода на византийското и турско иго, то е назовавано с различни имена, докато в последно време, според една легенда, прие името на прославения водач на голямо народно въстание против византийското иго, внукът на цар Самуил – Петър Делян. За Делян вечно разказват причудливи легенди и чучурът на каменната чешма, и тихият ромон на крайселската рекичка, и вятърът-вечерник, повял от връх Китка и зашепнал с листата на тополите. Самото село е скътано в ненагледна малка котловина като легенда, неразказана до край още никому.

Всеки час, всеки ден изговаряме имената на познатите красиви местности, с които е заобиколено селото, но знае ли някой от къде идват тези имена? Знае ли някой легендите и преданията за Циганка, Китка, Мъртвината, Тумбиница, Неглов рид, Топузаница, Пеклюшки камък, Бялата ровина, Касата, Елезовец, Оборина, Гарница...? Характерни местности с долове и върхари, с чуки и падини, с ридове и усои, каквито са и названията им.

Тук са живели древни племена и са оставяли поколение след поколение, които са помитани от буйните ветрове на столетията и заравяни като безследни прашинки в земята. Ония от последните поколения корави българи – нашите най-близки деди и прадеди, изживели живота си след стадата и дървените рала в ужасите на турското робство, също си отидоха на своя ред и отнесоха със себе си безвъзвратно повечето от тайните на селото. Останаха само имената на местности и на старини, на извори и на скали, без да знаем за някои от тях по чия воля трябва точно така да се назовават.

Да се узнае повече за скъпите родни места, за нравите и обичаите на нашите прадеди, това са вълненията и душевните стремежи на моите връстници, на нашите синове и дъщери. Това ще жаждат и поколенията, които ще дойдат след нас.

От разказите на най-старите хора в селото, от приказките и преданията на дядо за ония далечни времена, от детските ми спомени и от безмерната любов към хората и живота в моето село, се роди тая книга.

Петър Делян 1001 – 1040
Бил в Маклен през 1028 – на 27-годишна възраст
Мирослав, роден през 997 – 1040
Ванко, роден през 1022 г.

План

Към разказа за Петър Делян – Петрово манастирище

Първа глава

Едно десетилетие вече пресният спомен за ослепените петнадесет хиляди войници на Василий Българоубиеца тревожеше всяко българско сърце. И тази сутрин, макар че беше безоблачно и синьо небето, в душите на хората то се отразяваше като един тъмен надвиснал облак, върху който се крепеше слънцето, обезобразено и окървавено като голямо извадено око.

Няколко тухларски работници в местността Черемидарница са улисани в работата си. Край рекичката, където си играе пет-шестгодишното Ванко, син на тухларския работник Мирослав, преминава някакъв мъж с дълго подстригана черна брада, облечен в ленена риза, с кожен панталон и със скъсани цървули. Той е на около 27 години, едър плещест с миловидно изражение на лицето, с живи сиви очи, които се взират изпитателно. Мъжът спира при тухларските работници, а в това време идва и малкият Ванко. Непознатият мъж казва името си и разказва как ромейците убили баща му, който уж бил войник на цар Самуил и как след това станал роб на някакъв богат ромеец в Цариград, без да спомене, че в жилите му тече царска кръв. Страхуваше се, че никой няма да повярва, ако каже, че е внук на цар Самуил. Хората щяха да го вземат на подбив като го гледаха какъв е одърпан и брадясал. Разказа им също така как е избягал от кораба на богатия ромеец, преди да стигнат Одесос /дн. Варна/, как пътувал близо месец и навсякаде откъдето минал видял как българите живеят в нищета и ненавиждат императора Василий Българоубиеца.

Петър съблича ленената си риза и гол до кръста застава до един от работниците.

– Дай на мен лопатата! – казва той и започва да насипва в калъпите замесената пръст. Той работел не по-лошо от останалите работници.

През кратката почивка Петър пита момченцето как се казва.

– Ванко! – отговаря момченцето и се гуши в прегръдките на баща си.

– Ами от кое село си, Ванко? – продължава да пита Петър.

– От Маклен – вместо Ванко отговаря баща му Мирослав.

– Колко нежно и мелодично име! – възкликва Петър и добавя:

– А защо го наричат така?

– Защото напролет тук цялото поле е осеяно с червени макове, а край реката расте лен, за да има с какво да се обличаме и завиваме.

Скоро при тях пристига една хубава девойка със шарена торба и с глинен съд в ръка. Тя кимва с глава за поздрав и пита изненадана:

– Ама вие си имате нов работник? Жалко, че не предвидих храна и за него!

– Нищо, той ще се нахрани от общата храна! – казва Мирослав и

се обръща към Петър:

– Петре, това е моята сестра Ана, но ние ѝ казваме Анюша.

Колко е хубава! Като принцеса! – мислеше си Петър и гласно потвърди:

– Тук всичко е хубаво! И селото, и котловината, в която е скътано, и рекичката, полето, гората, птиците и веселите песни...

Анюша изважда от торбата прясно омесената пита, разчупва я и подава всекиму по парченце. Налива от голямото гърне в пръстени паници топла супа и подканя:

– Хапнете си, каквото бог дал!

Гласът ѝ звъни като вълшебно звънче, а стройното ѝ тяло се вие като калина и в погледа ѝ се оглекдат небето и гората. Петър си спомня за друга една Ана, принцеса Ана, която навярно е вече доста остаряла и отдавна очаква в бащиния си замък, в замъка на маджарскня крал Стефан І да се завърне нейния син Петър. В съзнанието му се избистря нейният образ. Той си спомня последните ѝ думи, когато едва четиринадесет годишен го изпращаше при баща му Гавраил Радомир и дядо му цар Самуил в Охрид. Тогава тя се наведе, целуна го нежно и пошепна на ухото му:

– Мъчно ми е, че дълго няма да те видя... А в душата ѝ се таеше друга мисъл По-добре е да останеш при мене... да не оставаш там, да не оставаш... И в същото време желаеше Петър Делян да замине за Охрид и да поседи при баща си, който сам повика сииа си с писмо, изпратено по конник. Тя се надяваше, че един ден Петър Делян ще стане цар на българите.

Наистина баща му Гавраил Радомир беше се оженил за една жена от град Лариса, за Ирина. Ана знаеше, че той има синове и дъщери от нея. Но Петър беше първородният и по обичая той трябваше да наследи баща си.

/ Страница 15 /

Вечерта Петър остава да спи у Мирославови. В прясно измазаната одая, върху дървения одър, застлан със слама, Петър си мисли за оня хубав момент от живота си, когато пристигна в царския палат в Охрид. Как го посрещна баща му Гавраил Радомир и царят Самуил, как след това ослепиха войниците на Самуил и той умря от мъка, а след това баща му стана цар. / Стр. 26 /.

Убийството на Гавраил Радомир от братовчеда му Иван Владислав, падането на България под византийско иго през 1018 година и пленяване на царското семейство... После, роб в Цариград и бягството...

На сутринта тухларските работници му подхвърлят шеговито, че в Маклен има много хубави момичета, няма ли намерение да се ожени и създаде семейство, но Петър им казва:

– Коя е тази, която ще се съгласи да се ожени за скитник, пък и времето сега не е за радости, а за борба до освобождението на поробената българска земя и изгонване на ромеите.

Скоро тухларските работници го обикват заради свободолюбивия му дух.

След като прекарал най-горещите месеци от лятото при тухларите в Маклен и се любувал на красивата местност, към края на август Петър тръгнал за унгарската граница.

Втора глава

1. През пролетта на 1040 година, група български пратеници, синове на бивши боляри, начело с Антим, син на болярина Сермон, отиват в замъка на маджарския крал Стефан I и поканват Петър Делян да оглави подготвяното въстание, като му дават и меча със златна дръжка и рубини, останал още от дядо му цар Самуил.

2. Изпращането на Петър Делян от майка му Ана в България.

3. Решение на Петър Делян да посети село Маклен с красивата природа и с още по-красивата някогашна девойка Анюша. Там сред старите познати да събере въстаници.

4. Пристигането му в Маклен. Бягането на хората из гората и полето и заварения практор /бирник/, който събира данък от хората.

5. В Маклен го посреща Мирослав, който е на около 43-годишна възраст и другите тухларски работници, които ахват от изненада, когато го виждат. И те тръгват с Петър Деляи.

6. Изпращане на Мирослав от 18 годишният му син Ванко и от Ванковата любима Сулита, чийто баща е убит от ромеите за неплащане на данък.

7. По пътя събират много въстаници и тръгват с коне към Белград. От Белград въстаниците, начело с Петър Делян тръгват към Ниш и Скопие.

8. На път за Солун, една заран началникът на стражата казва на Петър, че го чака някакъв ромейски военачалник от Солун с няколко коли натоварени с подаръци.

9. Срещат се Ивац, син на Самуиловия войвода Мануил Ивац и Петър Делян, където радостен Делян събира войводите на съвет и на малко тържество на което да представи Ивац и да съобщи радостната новина за бягството на Ивац заедно с голяма част от богатството на ромейския император Михаил ІV Пафлагон.

На съвета решават да отделят от плененото богатство за построяване на крепости, манастири и черкви в България. Нашата страна, която скоро ще бъде освободена от ромеите, трябва да има повече крепости, манастири и черкви, за да се запази и подържа вярата на народа, пък и след победата трябва да се помисли за столица, която да бъде в сърцето на България – казал Петър Делян и предложил да се построи в едно от най-големите и красиви села в околностите на Средец, каквото е било Маклен, манастир, който след победата ще се разшири и близо до него ще се построи резиденция на царя.

Трета глава

1. През лятото на 1040 година, късно след обяд в Маклен пристига отряд от десетина души с коне, начело с Мирослав. Те събират най-добрите тухларски работници и зидари, между които и 18-годишния Ванко и аапочват строежа на манастира. Избират най-възрастния майстор от селото Любен Делията да ръководи работата по строежа и да плаща иа работниците определените номиами /монети/. Целият отряд , начело с Мирослав се връща в Скопие, където им предстоят тежки битки с ромеите.

2. Почвата, където се строял манастирът била напоена с влага от близкото тресавище, та каквото изграждали през деня, на сутринта го заварвали рухнало. Събрал Любен Делията зидарите и каменоделците и решили за да омилостивят злите духове, да вградят сянката на една от жените, която ще им донесе обяд този ден.

3. И ето към обяд се задала от към селото някаква жена. Когато наближила строежа, Ванко изтръпнал, като познал в нейно лице годеницата си Сулита, но не изменил на общото решение.

4. Покачила се Сулита по скелите да види своя избранник и тутакси пръст и камъни я засипали в широкия зид на строежа. Отхвъркнала настрана торбичката с хляба, в която имало и няколко едри орехи, които се търколили в меката пръст до широкия зид. Там където паднали орехите, израстнало голямо клонесто дърво, което насетне колкото пъти се опитвали да отсекат, все се чупели брадвите. Затова орехът е вечен. Разказват, че и сега, когато нощта приспи дълбоко селото, в клоните на ореха каца голяма черна птица, която вика с нежен човешки глас: Сулита, Сулита...

5. Но не било писано на Петър Делян да се върне като победител и да се настани в резиденцията край манастира в Маклен. Сполетяла го същата участ на баща му Гавраил Радомир, който бил убит от братовчеда си Иван Владислав. Сега Петър Делян бил ослепен от братовчеда си Михаил Алусиан, който възглавявал 40-хилядна войска и бил приет радушно от самия Делян като пълководец на въстаническите войски. Всичко това било съобщено в Маклен от единственият спасил се от плен войник Никола.

6. Тъкмо привършвали работата по строежа на манастира когато прехвърчало сняг и сковавал страшен студ. Майсторите довършвали вътрешната мазилка на манастира и се греели на огъна, напален до самите сводести отвори за прозорците. В манастира влязъл Никола и разказал за съдбата на всеки поотделно на въстаниците от Маклен. Ванко слушал за гибелта на баща си и се задавял от плач.

7. Строителите на манастира единодушно решили да нарекат този манастир на името на Петър Делян. С това те изразили своята признателност към безстрашния вожд на угнетения български народ.