Нанизът

списание Девети септември бр. 6, 08.02.1978;

сборник Светлинен пръстен бр. 5, Литературен кабинет при район Девети септември, София, 1978

В къщи се говореше усилено, че скоро щял да се жени чичо Кола. Трябва да съм бил на шест годинки, когато дядо, баща ми и петимата ми чичовци копаеха твърдата глина на нашия двор, който се ширеше в края на родното ми село, за да направят стаичка за младоженците или както шеговито я наричаха "невестарник". Чичо Стоил извозваше пръстта с дървена количка, направена от дядо, а аз, като малък и неработоспособен, стоях настрана и наблюдавах как след всяка количка купчината пръст растеше.

Мястото където копаеха беше стръмно, та позволяваше почти половината стаичка да бъде в земята.

По едно време, заедно с пръстта от количката започнаха да се сипят парчета от глинени съдове и бели кости. Там при изкопа моите чичовци размахваха кирките и лопатите, спираха отвреме-навреме, говореха високо и възбудено сякаш се караха за нещо, та дeтското любопитство ме заведе при тях.

– Ето и черепа! – продължаваше чичо Тиме, който държеше голяма костена черупка и я показвaше на останалите. Чичо Боян разрови с ръце току-що изкопаната пръст и измъкна цяла челюст със здрави човешки зъби.

– Попаднали сме на много старо гробище. Изглежда и селото ни е доста старо – рече дядо и подкани насърчително – Продължавайте! Не бива да ви тревожат тези неща. Всичко е изгнило, а останалите кокалци и съдинки земята е пречистила през дългите години. Пък нали след това ще подзидаме стените с камък, ще ги измажем с кал, ще ги варосаме ... Какъв хубав невестарник ще стане – за чудо!

Баща ми и петимата ми чичовци продължаваха да копаят. Изпод кирките и лопатите излизаха кокали, парчета от разни глинени съдове и проядени от ръжда гривни и накити, които изхвърляха с пръстта като безинтересни и непотребни.

– Ще трябва да копаем по-внимателно! – съобрази чичо Боян, като дълбаеше нашироко с правата лопата. – Отде да знам дали няма да намерим някое гърне с жълтици, заровено от някой бoгaт турчин.

– Бе, гърнето се троши, ама жълтиците не се трошат. Само трудно се намират! - рече дядо.

Късно подир обяд, след продължителната работа, най-младият от братята на баща ми - чичо Иван, изрови няколко позеленели от времето едри монети и възкликна:

– Ха, ето го и богатството!

Той се залови да ги почиства от полепналата пръст и една по една ги предаваше на останалите.

Монетите минаваха от ръка на ръка. Всеки ги потриваше с крайчеца на ръкава си и ги оглеждаше любопитно. Накрая дядо предложи:

– Дайте ги на Паско! Нека се радва детето! Те и без друго не влизат в полза.

Поех ги и ги наслагах една до друга в дланта си. Но колкото и да се мъчех да ги изравня, не успявах, понеже не бяха съвършено кръгли като сегашните монети, а сякаш аз ги бях рязал от ламарина с още неукрепналата си ръка. Интересни бяха само релефно издадените от двете страни фигури на хора и животни. Преброих ги. Бяха точно дванадесет. Разтърсих се, намерих газ, парче вълнен плат и започнах много внимателно да ги трия. Триенето продължи и на другия ден, докато монетите проблеснаха с жълточервеникав цвят. Показах ги на дядо, а той отсече:

– Мед-бакър! Пази гиl Може да запушим с тях дупката на котела, дето пред Коледа топим сланина, че е прогорял и тече.

За по-сигурно, да не се разпилеят и изгубят, взех та пробих с пирон в края на всяка монета по една дупчица, нанизах ги върху бял ширит и ги скътах на скрито.

Когато невестарникът беше готов, в една празнична вечер откъм Мечи дол се зачуха викове:

– Иии-ху! Иии-ху!

"Даан! Даан!" продупчиха тишината няколко пушечни изстрела, вдигнаха от вечеря мало и голямо и ги събраха насред село. Зачу се едва доловим шепот на старици и възбуден младежки говор:

– Кола Ванчин води другоселка! ... – Бягайте на целувка у Ванчинитеl – носеше се гълчава и всеки бързаше да заеме място в нашия двор.

Според обичая, невястата трябваше да влезе по пътека от бяло домоткано платно, да застане до вpатата и да целува ръка на всички, включително и на малчуганите. Нямаше дете, което да не иска да отиде на целувка. Бабите и майките се обръщаха най-напред към нас:

– Хайде, чедо, иди да ти целуне ръка невестата – за здраве!

Но някои мои връстници се изхитряха, та цапаха предварително ръцете си с кал, с пресен животински тор, с катран и какво ли не – за номер на невестата.

След седмица думнаха тъпаните, писнаха кларинетите и гайдите, заситниха чевръсто цигулките. Наредиха се трапезите в голямата одая и заприиждаха сватовете. Широкият двор се напълни с народ и край зидовете наклякаха бабите, а пред тях – малчуганите. Посрещнаха кумовете с бъклица и музика, с байрак и цветя ... Сватбата започна. На хорото се хванаха най-големите "игроорци", прославени и по другите села: баща ми, Гено, Бецо, Анани, Ворчо, Асен, Кочо, Гришата, Сандо, Дичко. Хванати с ръце за поясите и притиснати плътно един до друг, те изпълняваха Шопско мъжко хоро с бързи ритмични движения, с подскачане и клякане, с подвикване и свиркане с уста като допълваха музиката, придаваха ѝ по-голяма стегнатост и жив ритъм. Отделен от другите музиканти, пред тях се тресеше в такт сам Боян цигуларят.

Струните на цигулката свистяха напрегнато и се опъваха до краен предел, ала накрая една от тях не издържа, изпука и моментално всичко секна. По зачервените лица на играчите се стичаха струйки пот. Отдъхнаха си и ония, които ги гледаха наоколо, а Боян занаглася цигулката за ново хоро.

Точно пo обяд пристигна с кончето и дисагите си поп Сима от съседното село. На венчавката присъствуваха само близките на младоженците. Разбира се, там бях и аз и вършех едва от най-важните работи – държех дългия провиснал воал на булката. Според обичая когато попът завърши с думите: "Венчается раби божии Никола и Николина ... ", онзи от младоженците, който пръв настъпи поставената нарочно на пода кърпичка, ще вземе връх в семейните работи – той ще командувa. Следях с интерес очаквания момент, но като че и двамата от вълнение бяха забравили кърпичката. Двоумях се кого да подсетя. И макар че обичах много чичо Кола, реших да проявя кавалерство, та извиках:

– Стринко, бързо настъпи кърпичката!

И тя стъпи върху нея, а после и в семейния им живот му стъпи така здраво на шията, че не смееше "гък" да каже горкият.

Мръкваше се. Бабите и малчуганите се разотидоха и в голямата одая започваше с нова сила истинското сватбено тържество. Надиграваха се сватове, моми и ергени, пяха се тъжни песни за Крали Марко и три синджира роби, за юначните шопи – отстоявали българщината през най-тъмните робски векове, за запазена моминска чест и вяра в борбата с османските поробители. Пяха се и весели песни и най-после дойдe peдът на дapовете. Край препълнените маси с бели шарени погачи, с вити баници и с вкусни гозби, сновеше булката и предаваше от ръка на ръка чаша с вино за "наздравица". Aз бях седнал при дядо и наблюдавах всяко нейно движение! Като, свърши "наздравицата", тя започна да отрупва с дарове всички, които бяха на трапезата. Всеки един от тях ѝ даваше пари и протягаше ръката си за целувка. Дядо също беше приготвил няколко банкноти.

– Ами, като стигне до мен, какво ще ѝ дам? – попитах.

– Ти си малък, ще минеш и така! – рече да ме успокои или да се пошегува дядо, но с това още повече ме наскърби.

Не отвърнах, а си мислех: нали тя ще ми целуне ръка както на другите ... Всичките ѝ дават пари, само аз ще стоя с празни ръце. И ще се срамувам ...

Но се досетих за нещо, станах от трапезата и тръгнах.

– Стой, де! Къде отиваш? Аз ще ти дам пари ... – докачи се дядо.

– Ей сега ще се върна. Докато дойде до нас, ще се върна! ...

Когато бях отново при трапезата, стрина Николина стоеше пред моето място, събрала погледите на всички и ме чакаше с богати дарове. Тя ги метна върху раменете ми, погледна ме с добродушна усмивка, погали ме нежно по бузите, по косата и ме целуна, а аз бръкнах в джоба на новата си шаечна дрешка, извадих наниза от древни излъскани монети и го окачих на шията ѝ ...

Всички ахнаха от изненада! Помислиха, че това е гердан от истински жълтици. Стрина Николина се зарадва много и от вълнение, заедно с излъсканите монети, под очите ѝ блеснаха няколко едри неудържими сълзи, които капнаха на пода.

– Браво! Браво! ... – понесоха се одобрителни викове, а на мен ми стана леко на душата като че сънувах най-хубавия, най-приказния сън на моето детство.