Съвест

Разказ

За нищо се скараха двете съседка Станка и Гена – стари дружки от моминските си години. Станка, тази клюкарка, която разнасяше селските новини като вестник, веднъж в яда си какво ли не издума на старата си дружка. Нарече я яловица, некадърница, едно дете неспособна да роди на мъжа си. От този ден тяхната дружба свърши. Кръвнишки се гледаха двете млади жени и когато случайно се срещнеха, отвръщаха погледи една от друга. Свадата между тях обхвана и мъжете им. Приятелството от детството на двамата също се наруши.

Станка и Иван бяха щастливи. Техният седемгодишен Гошко, със сини светли очички и руса къдрава коса, като пойна птичка чуруликаше и внасяше свежест в къщата им. Станка трепереше над него. Баща му го обичаше също, но когато направеше пакост, гълчаха го и двамата, а той навеждаше виновно глава, после се усмихваше дяволито, уверен, че и те ще се засмеят и ще му простят. За тази дяволита усмивка той беше любимец на всички от махалата, ала най-много на Камен – мъжът на Гена.

Враждата между двете семейства откъсна и детето. Гена не го пускаше вече в двора си, чичо му Камен не го качваше на своя велосипед.

И сега привечер русокосото момченце, както преди, чакаше чичо си Камен на пътната врата да го повози, но той го отминаваше незабелязано. Детето го гледаше докато отмине и после тъжно се прибираше у дома си.

Беше началото на септември. Започваше гроздоберът. Глъч и шум огласяха простора. Времето бе хубаво и всеки бързаше да прибере плода на своя труд.

Станка се върна днес по обед от лозята. Прескокна до града, свърши бързо работата си и се прибра у дома. Слънцето клонеше към залез. Тя шеташе в къщи, а Гошко бе влязъл в избата и тършуваше.

Най-после се усмихна доволно, намерил теслата на баща си.

– Ура-аа! Ще си направя пушка. По-хубава от Митковата! – извика радостно той и затича бързо към долния край на двора. Взе една дъска изпод навеса и седна на дръвника. Започна да дялка.

Теслата бе тежка за детската ръчичка. Тя бавно се вдигаше и неравномерно се забиваше в дъската. За миг, когато бе във въздуха, острието ѝ блесна под лъчите на слънцето, изви се като змия и се заби в детската ръчичка. Кръвта шурна. Изцапа теслата, полепна по дъската и дръвника, опръска панталонките, потече по босите крачета и попи в сухата земя. Детето изписка, затрепери и заплака.

Станка, като луда, изхвъркна навън.

– Гошко, Гошко, какво направи?...

Събраха се хора от махалата. Кръвта не спираше. Една жена изтича за лекаря. Други се заеха да го превръзват, а майка му се вайкаше и плачеше около него.

Малчуганът беше прежълтял. Губеше съзнание. Погледът му ставаше мътен, миглите се свиваха и след миг като че ли ще се затворят. Скриваха се сините детски очички. Чезнеше дяволитата усмивка... Само Гена, – суха като тояга, погледна през прозореца към техния двор, сви устни и с ехидна усмивка потъна в ежедневната си работа.

Старата круша наведе виновно клони. Птичката кацнала на нея, погледна към прозореца, изчурулика тревожно и литна в простора...

Лекарят пристигна бързо. Прегледа ръката и направи необходимото.

– Веднага да се закара в града за да му се прелее кръв! Никакво бавене! – отсече сериозно той.

– Гошко, Гошко! – плачеше майка му. Баба му Мария въздъхна, поклати в безнадежност глава и погледна към улицата.

– Докторе! – извика тя с надежда, забравила за миг враждата на двете семейства – Ето Камен... Лани той му даде кръв.

Докторът изтича на улицата и настигна мъжа.

– Камене!

– Кажи, докторе!? – изгледа го въпросително Камен.

В същия миг жена му излезе от къщата и се показа на балкончето.

Слезе по стъпалата а се озова при двамата.

– Миналата година от теб са му преливали кръв. Налага се и сега... – говореше настойчиво лекарят.

– Да. – потвърди Камен и въздъхна.

– Много време за мислене няма. Решавай!

– Как тъй! – прекъсна го Гена. – Не може! Миналата седмица даде кръв в града. Не е ли страшно за него? Може и да умре...

– Добре! – присви устни докторът, изгледа ги и двамата, и без да каже повече дума, ги напусна. Гена го проследи с поглед до пътната врата, без да трепне мускул на лицето ѝ. А Камен бе вперил поглед в гърба му и когато хлопна вратата зад него, той се сепна, въздъхна, провлече пръсти през оредялата си коса и седна на пейката под старото дърво, все така тъжен и замислен.

– Да не си посмял да идеш! – съскаше Гена. – Какво добро сме видели от тях? Лани живота му спаси, а тя кучката ниедна, от благодарност из цяло село говори против нас... Завчера бялата кокошка искаше да убие. А сега – кръв дай! Спасявай ми детето. Няма да даваш! Чуваш ли!... – предупреждаваше заканително тя.

Облегнал лакти на масата, съсредоточил поглед към дръвника Камен не чуваше думите на жена си. Муха кацна на носа му, но той не я усети.

Друго мъчеше неговата душа. Самотният им живот и бездетството си казваха своята дума. Обръчът на злобата се разпукваше.

Тревожният шум в детския дом утихна. Камен се сепна, стана от пейката, въздъхна и се заразхожда нервно. Гена се въртеше около него и хленчеше непрекъснато...

Оказа се, че в малката общинска болница готова кръв от А група няма. Веднага изпратиха да търсят кръводарител. Вече половин час бе изминало, а никой не идваше. Настъпиха тежки минути. Младата сестра, съсредоточала поглед върху детето, с уплаха извика:

– Доктор Загоров!...

Старият лекар, началник на болницата, я погледна бързо, премести поглед върху детето и мигновено хвана ръчичката му. Провери пулса.

Тревога се изписа по лицето му, сви устни и стисна зъби. Гошко угасваше...

– Дъщеря ми... – прошепна на себе си той. И докато останалите лекари разберат какво става с този стар спасител на живота, той бързо се запъти към външната врата. Когато хвана дръжката, тя го блъсна и той отскочи назад.

Цял облян в пот, прашен, гологлав, със залепнала риза на гърба, се показа Камен. Шумът стресна всички, обходи стаята и се спря върху детското лице. Гошко едва трепна. Бавно извърна главичка, полуотвори клепачи и с мъка погледна към вратата. На лицето му се появи бледа, угасваща дяволитата усмивка. Камен се спусна към него и силно извика:

– Гошко!... Докторе, спасете го! Вземете кръв от мен!... И развълнуван той падна на колене, прегръщайки детското креватче, облян в сълзи. Дяволитата усмивка все така стоеше на детското лице.

Гошко го гледаше и сякаш радостно му викаше: Чичо Камене... чичо Камене!...

Един закъснял слънчев лъч блесна през прозореца и озари щастливото детско личице.