След три милиона години

Научен лирико-сатиричен разказ

Не е далече денят, когато повече от половината жители на Земята ще се устремят с гигантски ракети по безкрайните вселенски пътища. Едни от тях ще откриват още неоткрити галактики, други ще намерят тихо пристанище на Марс или Юпитер, а трети ще бъдат обхванати от пламъка на носталгията по родната земя и ще се завърнат след година-две.

Ако имам щастието да напусна някога Земята, аз ще бъда един от ония, които ще откриват още неоткрити светове. И понеже ще бъда винаги в движение, според Айнщайн, ще бъда и винаги млад. Когато се наситя да откривам нови светове, ще си построя вила на Марс. Там климатичните условия са такива, че осигуряват продължителност на живота до 5 милиона години. Ех, след три милиона години и на мен ще домъчнее за нашата земя хубава и последното ми желание ще бъде да прекарам старините си в моя роден кът. Нищо от това, че Циолковски беше казал:

Земята е люлка на разума, но не може да се живее вечно в люлка... Аз отговорих достойно на другаря Циолковски още в момента, когато Гагарин летеше и съзерцаваше захласнат звездите:

Да! Нашата Земя е люлка скъпа
на разум, смелост, вяра и мечти.
Тя в устрем смелия човек окъпа
и даде му крила да полети.

И литна той, понесъл свойта клетва,
изречена пред нея мълчешком:
Ще те запомня – хубава и светла,
като рождена люлка, като дом...

Сега въпросът е дали ще бъда първият щастливец. Но да предположим, че на събранията се изказвам най–компетентно по всички въпроси, макар че в работата си не блестя /Моля, това да си остане между нас!/, и хората вече са оценили заслугите ми. Тогава?... Тогава, драги приятели, няма съмнение. Ето, утре излитам!... Нека за последен път да разгледам най-хубавия ми дом на Земята – заводът. В този дом аз живях и работих цели двадесет и три години. В този дом прекарах младостта си. Нека очите ми се напълнят с последната земна красота, която ще нося в себе си векове, хиляди, милиони години...

Минавам през монтажния цех. Подът е прогизнал от машинно масло. Половината от работниците са усмихнати, а половината – натъжени. Сякаш половината от тях се радват, че заводският план за април е изпълнен наполовината, а другата половина работници тъжи за другата половина на заводския план. И всичко това е поради лошата подготовка на работата за тритонния електрокар. Но нейсе... Качвам се на един полуразнебитен електрокар от транспорта и поемам към новия ковашко-пресов цех. Тук ме посрещат само трима монтажницн, които инсталират голям пневматичен чук. Аз гледам монтираните чукове, крановете, пещите, вентилаторите и си мисля: Колко хубаво ще бъде в най-близко време, когато цехът се пусне в действие! Представям си лъскавият, постлан с рифелова ламарина под, бамкането на големите чукове по нажежения метал, а искриците, които хвърчат на различни посоки, сякаш са безбройните звездици на всемира, събрани в това парче метал. Транспортната лента движи изкованите детайли към мястото за изстиване и складиране. Работниците са усмихнати и доволни. Колко хубаво ще бъде! Колко хубаво...

С такива чисти мисли излизам навън, а пред мен: електрокари, електрокари... Целият двор е изпълнен с нови електрокари. Едни – подредени в прави редици, други – направо с гумите в калта. Препъва ме купчина изгнили брезентови покривала. Не отпадък, а съвършено нови вилици от повдигателната уредба, захвърлени в пръстта, привличат с магнитна сила погледа ми и сякаш викат по вазовски: Елате ме вижте!... Но аз не обръщам внимание на никакви нередности. Искам очите ми да се напълнят само с красота... само с красота!...

Колко бавно се стопи тая дълга, земна нощ!

Ето, аз съм устремен към неизвестната безкрайност. Аз се раждам, за да живея толкова, колкото иска и колкото трябва да живее Човекът. Пред мен е целият живот, мечтаното бъдеще и пълният смисъл на съществуванието...

Изминаха се два милиона години в път. Открих много слънчеви системи. Обиколих много светове. Видях чудно-хубави неща, но и главата ми препати много, та реших да се прибера на Марс, за да живея и творя по-спокойно. Там прекарах един милион години. През това време усвоих всичките възможни занаяти. Завърших всички висши и свръх-висши образования, получих всички докторати и сигнал от Земята, че съм провъзгласен за бог на шумотевиците. Ех, бог, бог! Но и на бога домъчня за родната люлка, за майката кърмилница и в качеството си на бог, реших да се разходя но Земята.

За да не скучая, взех със себе си две от многобройните ми деца.

Синът ми беше роден преди два и половина милиона години в галактиката Извор на амброзия и нектар и владееше свръх-висша археология, а дъщерята – преди един милион и триста хиляди години, – в галактиката Букет от чудеса и красота и владееше свръх-висша геология.

Щом се завърнах на Земята, реших да покажа на децата си завода, където прекарах моята младост, но за голямо учудване, точно в този момент прерязваха трикольорната лента и откриваха ковашко-пресовия цех.

Как е възможно!... Как е възможно! – шепнеха в изненада устните ми. – Та чак сега ли, след три милиона години!... Децата ме гледаха с недоумение, но понеже заводът беше преустроен за производство на междупланетни кораби, те си помислиха, че ковашко-пресовия цех е нещо съвсем ново.

Синът ми реши да упражни своята професия и започна разкопките на двора.

– Татко, татко, я виж какво е това! – извика възрадван той, сякаш беше открил парче от чисто злато.

– Вилица! – отговорих пренебрежително.

–- Нима хората преди три милиона години са била великани за да си служат при храна с такива големи вилици?

– Не! Това е вилица от електрокар. Не се чуди, ако в бъдещата работа намериш цели електрокари, превърнати на ръждиво желязо. Тук преди три милиона години, дворът беше препълнен с хиляди електрокари...

Непосредствено до входа на древния монтажен цех, дъщерята забиваше в земните недра сонда с атомен двигател.

– Пазете се! Фонтан, фонтан!... крещеше тя, обвзета от ужас да не би избликналото машинно масло, разливано три милиона години по пода на древния монтажен цех, да залее целия завод.

При това положение аз не изтраях. Сърцето ми започна да бие силно. Краката ми се подкосяваха и земята под мен изчезваше. Бях претоварен от изненади и силно душевно вълнение. Не чувствувах вече нищо. Неволно отпуснах тялото си и потънах в своя вечен сън. Умрях така, както умират в съзнанието на хората всички богове... А какво е ставало след мен, това ще ви разкажат моите деца.

София

25 май 1965 год.