Цикъл трилогия "Безименната хубавица"

Балада за окарината

Окарина

Аз дойдох на света като бисерна капка
на всевечния извор – Живот.
Аз дойдох като сълза, която изплака
моят робски, измъчен народ.

Аз дойдох на света с моя писък родилен
и останах разплакан от скръб,
че народът мой беше умен и силен,
а теглото му смазваше гръб.

Аз дойдох на света не да расна във дрипи,
не да страдам, да бъда неук,
да ме хулят и грабят богати и сити,
да стоварват върху ми юмрук.

Аз дойдох, за да сложа ратайската мъка
в мойто мъничко детско сърце,
да надвия ламята стоглава, сторъка
с мойте крехки, безсилни ръце.

И заситних по къра след стадото чуждо
с окарина, с торба и кривак.
С окарината свидна зората събуждах,
все я будех, а беше все мрак.

С окарината звучна огласях простора –
жаждах весело, светло небе.
Все веселех и стадо, и птици, и хора,
и все тъжно наоколо бе ...

Беше пролет. И в майското слънчево пладне
на брега водопаден се спрях
да погледам водите – пенливи и хладни,
как лудуват и падат със смях,

как гърмят като залп сред тихия валог
и бучат монотонно – безспир,
как боботи, боботи това Боботало
и дълбае бездушния вир.

Да почувствам как в дивно съзвучие тръпне
този кът, засиял в светлина,
как цъфти и живее – отвеки безсмъртен,
този кът, назован Мъртвина.

Да послушам и птиците, в унес запели
сред клонака на люляка млад.
Мъртвина ли?! Тук раят вълшебен ще спре ли,
ако нямаше песни и цвят!

На примамния бряг аз стоях неподвижен,
като в някакъв приказен свят.
Бях за първи път волен, щастлив и безгрижен,
бях и сит, и безкрайно богат.

От шумака свежеше усойният мирис,
от върбите ръмеше покой.
Вик потаен ме молеше: Хайде да свириш!
Окарината грабвай – не стой!

И в торбичката шарена бръкнах да взема
окарината с топлия глас –
да ме сгрей, както слънцето грей чернозема,
да цъфтя в пролетта си и аз.

Но ръцете ми сякаш магьосник превърна
в трепетликови клони завчас!
Не успях окарината здраво да сгърна
и тя литна надолу със бяс.

Окарината моя, в тоз миг полетяла,
срони пръст от високия бряг,
изцамбурка в дълбокия вир Боботало
и потъна в подводния мрак.

Занемях от тъга и премигах с клепачи,
сякаш беше потънал светът.
Чувах само как птиците в люляка плачат,
как ридай Мъртвината при смърт.

Чувах шепот отвред: Окарината где е?
Окарината где е сега? ...

Боботалото сякаш бе скрило злодеи
да ограбват възторг от брега.

Те ограбиха мойто богатство голямо
и единствено в този мой свят.
С окарината влизах в най-чудния замък
и не сещах ни бедност, ни глад.

В самотата ми тя бе другар и приятел,
тя сред топлия пролетен ден
тъй ме милваше с ласка на утринен вятър,
че не жалех защо съм роден.

Как самичък да тръгна! Да мръкне без нея?!
О, замръкнал бих тук на брега,
за да видя лицата на тия злодеи,
не повярвали в мойта тъга! ...

Но, докоснат излеко от волните хлопки
на познатите медни звънци,
аз се сепнах и тръгнах към стадото кротко,
а край мен заридаха щурци ...

По среднощ се пробудих в колибата глуха,
недоспал от тревога и смут.
Сякаш въглени жарят постелята суха,
а главата ми – пълна с барут.

И въртопът се врастваше в моята памет,
и се мятах – объркан и сам,
а под мен шумолеше ръждивата слама:
Пред зори бъди там, бъди там! ...

Кой ли беше пак утрото нейде залисал,
та ме глождеше грубият мрак ... !
Но в среднощ – накъде? И погълнат от мисли,
затъгувах по своему пак.

И будувах, и чаках сред мислите тежки
с помрачняла бедняшка съдба.
В мен се сплитаха детство и зрялост човешка
в безконечна и странна борба.

Надделяваха дните на злия мой жребий
и борбата в мен нямаше край.
Но аз вярвах: светът е до синия хребет,
а нататък – мечтаният рай.

И сред рая – заключено моето Слънце
в недостъпния слънчев палат.
Аз го чаках тъй, както посятото зрънце,
да изгрее с лъчисти крила.

А бедняшките сълзи, там в облаци сбрани,
се превръщаха сутрин в роса ...
Тъй, по детски, аз вярвах в добри великани
и очаквах от тях чудеса.

И в незрялост, разнежен от мислите знойни,
аз се питах в колибата сам:
кой с десница незрима отмята спокойно
на нощта ямурлука голям?

Кой през мойте дванадесет пролети тъмни
всяка сутрин тревите сребри?
Кой обагри с червено чукарите стръмни
и разтваря небето в зори ... ?

Пак на изток звездите изтляваха бавно
и се бистреше мътният свод.
Там навярно, денят бе пробуден отдавна
и бе спрял пред небесния вход.

Но преварих деня и оставих егрека,
че ме мамеше странен копнеж,
че ме мамеше тихата росна пътека
към дълбокия водовъртеж.

Боботалото бясно пак с грохот ме срещна,
пак тъй властно ме спря на брега.
Обсебен от надеждния трепет, не сещах
ни уплаха, ни гнет, ни тъга.

Мъртвината изглеждаше мъртва и пуста,
като приказка тъжна пред мен.
Като в приказка вятъра бях аз препуснал
и към изгрева бях устремен.

Исках пръв да посрещна тез живи огньове,
да ми светят сред тъмния вир,
да се гмурна дълбоко и сам да изровя
окарината – моят кумир.

Бях готов да политна надолу с главата,
но се сепнах от странния шум,
който идеше, носен от буйния вятър
по неведом, загадъчен друм.

Ето, глухо проскърцаха в здрача върбите
и дълбоко отекна звукът,
тъй дълбоко, чак дето е в тиня зарита
окарината с глинена плът.

А в отсрещния лес пропищяха листата
на калина, на габър, на клен ...
И понесена гневно от буйния вятър,
Мъртвината се люшна пред мен.

В тоя хаос се счуха проклятия диви
от прадядово време, глух звън
на далечни камбани и стонове живи, –
неизтлели през вечния сън.

Дядо Ванчо прегърнал е пак Ангелина
и оплакват прадядо Лепой.
От безмилостен, зъл ятаган той загина,
като доблестен в боя герой ...

Изведнъж, от дълбокото пукот протътна
и избликнаха рой светлини.
Над водата разлюшкана, тягостно мътна,
забушуваха едри вълни.

А сред тях се усмихна девойка неземна,
засияла от хубост и свян.
С хубостта си вълшебна тя мигом обзе ме
и от нея бях цял завладян.

– Добро утро, тъй мило, но тъжно юначе!
Окарината твоя съм аз.
Сърчицето ти няма от мъка да плаче,
а ще пее отново в захлас.

Аз съм твоята вярна докрай окарина,
мое тъжно юначе – пастир,
дето мислиш, че съм изваяна глина
и пустея в дълбокия вир.

Не, не съм сътворена от глина бездушна,
а съм дух и от обич горя.
С моя глас, като вятър в листата зашушнал,
славя всяка душица добра.

Затова съм безименна – вятър и огън,
как да ги назовеш с имена?
И невидима аз съм за скверния поглед –
само погледът твой ме позна! ...

Аз съм твоята честност и съвест, и правда,
и закрилница твоя – до век ...
Че с тъгата си истински ти ме изстрада –
благославям те с име – Човек!

Безименната хубавица

Среща в пещерата Пеклюк

Символична поема

Къде сте, мои палави връстници,
къде сте, детски радости-орлици,
къде сте, волни песни и игри?!
Защо си тъй, гора осиротяла:
ни шум, ни звук, ни птичка е запяла,
ни ек отронват твойте канари ...

Защо си тъжна? С вейките си строги
защо не махаш? Колко ли тревоги
до днес бърчѝха твоите листа!
Сега съм сам. Дванадесетгодишен
сред теб стоя и гледам, и въздишам ...
Сега съм сам сред грозна пустота! ...

То змей ли сякаш стадото прогони,
та сепнат звън далечен се отрони
и падна леко в тая тишина.
То змей ли сякаш слънцето затули
и остър вятър шумата забрули,
та цял прозъзвам в странна хладина!

Как бързо в мрак помръкна небосвода,
как хрясна скършен яворът безплоден
и гръм те сниза, сирота гора!
Отвред камшици огнени се нижат
и първи път за себе си загрижен
подслон намирам в глуха пещера.

А вътре – нощ, катранена, безока
и в нея сам, без път и без посока,
вървя смутен, настръхнал, онемял ...
Опипвам плахо каменната вечност.
Вървя ... но труп човешки се изпречва
и аз политам в хлъзгавата кал ...

Похлупен тръпна, в тихото заслушан
и мисля само: где ли е Ваклуша,
понесла топъл звън на хлопатар.
Лежа ... и чувам някъде да пляскат
вълни, вълни ...! А Демонът се киска
край тях в полуда с устрема на звяр.

О, как кипи дълбоко под земята
една страхотна буря необятна,
подбрала глетчер, камък и метал ...
Скалите остри в тъмното пропукват,
редят се тежки стъпки. И шушукат
три гласа страшни в клея запустял.

Забавям дъх и ужас ме обзема –
три гласа страшни, тайнствени, неземни
предричат властно моята съдба:
... С губерки тук очите му ще смрежим
и после къс по къс ще го нарежем –
да има смях, да има веселба! ...

И все по-страшен ужас ме обзема ...
Нима в това страшилище подземно
животът мой за миг ще преболи?!
Нима ще свърши с изповед нечута
светът голям, в последната минута
заключен тук сред влажните скали?! ...

Не! Смърт не ща! Не искам да умирам –
навън с кавал е пак овчар засвирил,
навън шуми изправената ръж!
И сещам пак как с песните ме викат
щурци и птици. Махат трепетлики.
Примамва връх – без облаци, без дъжд.

Октомври 1957 г.

Алегория

Видение

Огнен залез поръбва със злато
над Овнарница купола бял.
Сякаш някой там в късното лято
триста бели руна е прострял.

Сякаш някой с огромна десница
там разпалва пожара червен,
за да светнат от него искрици
на небето след душния ден.

От ливадите лъха прохлада,
че вечерникът тих е повял.
Пак помамвам покорното стадо
с моя тъжен, разплакан кавал.

Всеки звук от кавала отронен
всеки звън хлопатарен сега
се превръщат в легенда и спомен
от дедите предаван с тъга ...

Всяка крачка, която прекрача
ме повежда към Страшния вир
дето казват, че нощем там плаче
до разсъмване Фея-пастир.

Много старци са слушали нощем
самодивските скрити стада
и в ушите им звънкат все още
хлопатари към бента с вода.

Много старци са виждали нощем
туй просветнало младо лице.
Пред очите им мярка се още
тази фея с прозрачни ръце ...

Ето, Страшният вир е пред мене.
В него взирам до болка очи.
С трепет чакам тук глас да простене,
ала всичко сковано мълчи.

Чакам тайни пред мен да разкрие
от дълбоката древност тоз миг,
да прозърна зла орис, магия,
да ме стресне на мъртвия вик.

Да зашепне гората отсреща
за всевечната радост – любов.
Аз съм юноша. Искам горещо
този стар свят да бъде и мой!

Но не случих във тая минута.
Тъжна Фея-пастир не открих.
Само с тиха въздишка нечута
моя трепет с покоя смених.

Пак нататък пред стадото крача
с поглед нейде над хълма забит.
В мойта празна торбичка пак здрача
ляга волен, безгрижен и сит.

Грей над хълма вечерница ясна
и гората стаена, мълчи ...
тая вечер е толкоз прекрасна –
не ми стигат за нея очи.

Тая вечер с безспирния ромон,
с монотонния жабешки хор
ще остави в мен вечния спомен
за полята, за роден простор ...

Пак затварям овцете в егрека.
Ти почакай, колибке, сама.
Ей по бялата прашна пътека
ще премина на път към дома.


Видение
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар