вторник, 28 февруари 2012 г.

Наказаната пъстърва

 

Водопой

Веднъж, на водопой пред гьола,
до Кравата въздъхнал Вола:
– Ох, виж, сестрице, колко мътна
водата тук при нас пристига!
Щом глътчица от нея глътна,
в стомаха ми се приповдига ...
А Кравата размърдала капистра
и отговорът бил от кратките:
– Водата си извира бистра,
но тук я мътят ... патките!

Водопой

Възмутеният

– Та казваш, някой си създал
обувки за народа
и бил удостоен с медал? ...
Видях ги днес в завода –
това е безобразие!
Що за мода,
що за фасон и разнообразие?
Пфлю, скандал! ... –
изхлопа старият ... Сандал.

Мравката, магарето и товарът

Към стръмния чукар едва-едва
вървеше хилаво магаре.
И както бе провесило глава,
че му тежеше дяволски товара,
съзря край близката канавка
една работна мравка.
Тя тикаше голямо зърно жито
и Марко се поспря, та я попита:
– Как мъкнеш, сестро, толкова товар?
Аз, дето съм най-силното магаре
на моя дълголетен господар,
пък идва ми на рев да го ударя
и някакси товара да обърна,
а ти пред нищо се не спираш!
Отде таз сила в теб извира?! ...
Засмя се мравката и тъй отвърна:
– Ти носиш, Марко, тежкия товар
безпомощен, кахърен и самичък –
единственно за твоя господар,
а аз – за всички!

Мравката, магарето и товарът

Поет и пчела

"Повече между народа,
по-близо до живота"

– Пчелице неуморна,
в труд заета,
ти – мед, аз – мисли сбирам
тук на прохлада в кабинета.
Ала едничко не разбирам:
защо стихът ми бързо "гине",
прочетен само от роднини?
Защо като меда ти също
от хората не се "поглъща"?
– Защото моят мед е, друже,
с дъха на горските поляни –
просмукал сока теменужен,
събрал прашеца на цветята ...
И като твоя стих, поете,
не е създаден в кабинета!

Когато бръмбар чер те води ...

През миналото лято жарко
подгониха във зоопарка
рой бръмбари – големи, черни.
Водачът им убежище потърси
и викна на рояка зад гърба си:
– След мен, приятели най-верни!
Разпери черния си лъскав фрак
и ги поведе във колона
под леко вдигнатия крак
на Слона.
– Спасихме се! – водачът каза.
Но Слонът изведнъж отпусна крак
и ги ... премаза!

Когато бръмбар чер те води ...

Всеки със славата си

Пред Сърната в зоопарка
се похвали Марко:
– Ако впрегна мойта сила,
ще помъкна планината! ...
– Ах, къде е твойта сила? –
пита ласкаво Сърната.
– Тя е, мила,
във ... ината!

Всеки със славата си

Наивникът

Свря се Зайо в тъмен лес, та белким
да миряса в тоя слънчев ден.
Но му каза предвидлива Белка:
– От ловци лесът е обграден! ...
Хукна той и спря се до табелка:
"Тук ловът е строго забранен!"
Ала – гръм! И смъртно наранен,
взеха Зая, та го сготви лелка.

Наивникът

Предложението на свраката

На съвещанието сред букака
взе думата една креслива Сврака:
– Приятели,
предлагам аз от днес нататък
високо да строим гнездата.
И да не срещнем трудности и пречки,
и да скъсиме срока при това –
да ги строим единствено от клечки
и ги постелем само със трева.
Така и труд, и време ще спестим,
и ценния оскъден материал –
стотици тона ... кал!
А след това комисия
от гарджо-свраковия род,
на предложението даде ход.
Задръсти се с гнезда букака цял,
направени съвсем без кал.
Измътиха ...
Ала веднъж подухна силен вятър.
Разпръсна клечките, отвя тревата
и рожбите безпомощни на птиците,
попаднаха в устата на ... лисиците!

Предложението на свраката

Маниаци

Веднъж, край зеленясалото блато,
един Комар подхвърли на Жабока:
– О, пънче дребно, очилато,
я виж как хвъркам нависоко!
Та аз съм смел
орел!
– Какъв орел си ти,
какъв?! ...
Я гледай мен – безстрашен лъв! –
изквака дрезгаво Жабока
и скочи ... в тинята дълбока.

Маниаци

Зад охлюва светулчица изпъшка

– Ох, не от друго,
а от яд
ще си загина,
че не Слон,
не Лъв,
не Ат,
ме смаза,
а гадина,
дето ... лази!

Зад охлюва светулчица изпъшка

Змийска стратегия

Агресорите трябва да знаят,
че ако разпалят война, това ще
бъде за тях самоубийство

(Из печата)

В шубрака тих, край пъстрата полянка,
пред Ежа стар изсъска Пепелянка:
– Махни се, глупава и жалка твар –
тук аз съм господар!
Не сториш ли това –
очаква те жестока смърт! ...
Поспря се Ежът в мирния си път,
изслуша я като магистър
и тръгна към потока бистър.
А Пепелянката това и чака.
Започна да го дебне край шубрака
и да премисля как и где
очите му да избоде.
Надигна се и бързо скочи.
Но случи се така във тоя миг,
че вместо злъчния език –
опашката пред него тя проточи.
Веднага Ежът в зъбите я сгърна
и на кълбо бодливо се превърна.
В полуда Пепелянката засъска
и стана страшно дръзка.
Заудря се в иглите ежови, догдето
самичка се превърна на ... решето!

Змийска стратегия

Защо на заека ушите са дълги

На някакво събрание в гората
започнала разпалено Лисана:
– И днес на гъските перата
проскубал Зайо край бостана.
От него ни дойде до гуша –
не слуша! ...
А след Лисана
Порът станал:
– Но Зайо, братя, и мирише!
Не може вече да се диша!
Освен това – и с пиленца се храни,
и пакост прави в селските мегдани ...
Провикнал се най-после и Вълкан:
– Да, Зайо е свиреп и готован!
Предлагам според нашите закони,
от тази девствена гора да се изгони!
И както бил изправен, той решил
да дръпне "непослушните" уши.
След него всичките се изредили.
Задърпали ушичките на Зая,
догдето тъй се удължили,
та щръкнали накрая.
Но в тоя миг от дълъг път
пристигнал запъхтян Лъвът:
– Каква е тази олелия дива?
Защо трепери Зайо и се свива?
Злина да стори той? ... Едва ли ...
Ала животните стъписано мълчали
и в погледите им Лъвът познал
голямата, прикритата вина.
На всекиму заслуженото дал
най-справедливо и сурово.
А после сам, с настръхнали коси,
останал да премисля как отново
на Заека ушите да скъси.

Защо на заека ушите са дълги
Заешки уши

Наказаната пъстърва

За нейната напереност
немотивирана
се взеха мерки –
подрязани ѝ бяха
всички перки
и беше ... консервирана!

Наказаната пъстърва

Претенция на безопасната игла

– О, дайте ми поста
с тлъстата заплата,
па тогава – вижте,
с връхчето си остро,
сама – като нищо,
как сривам ... скалата!

Претенция на безопасната игла

Лъвски принцип

– Излишно е да водя спор
... със Пор!

Догдето го проучваха

Молба подаде Кум Лисан
за назначение в ГОРПРОМБОСТАН.
Прие я кадровичката Мецана
и тръгна с Ежко – стар деятел,
да го проучат из гората ...
Но докато се върнат
Ежко и Мецана –
началник Кум Лисан им стана!

Догдето го проучваха

Зима в гората

Остър вятър с остри хули
всичките листа обрули.
Сам-само
едно листо
се обади сред клонака:
– Всъщност, тука сто на сто
представлявам АЗ ... гората!

Кукумявката

Пиюка всяка нощ
край селската ни бара –
въобразява си,
че е ... певица в бара!

Кукумявката

Бухалът критик

Дълбоко в тъмната гора,
над гъстия разлистен храст,
върху една кора от бряст,
лъщеше надпис – златен и полиран:
"Редакция на вестник "Горска лира"".
Веднъж там спря Синигер млад,
приготвил басня за печат.
Поколеба се, но след миг
раздвижи клонките и влезе.
В отделът "Хумор и поезия"
го срещна Бухалът критик.
Пое той баснята – суров и важен.
На поздрава не отговори даже,
а най-напред
над авторското име клюн провеси
и без да прочете дори и ред,
таково слово произнесе:
– Личи си, че си още млад!
Та в баснята ти няма хумор!
От нея вее хлад и липсва вица ...
Изобщо, казано със други думи,
не е тя жанр за всяка птица!
Пък и културата ти май е ниска.
Затуй недей пропуска случай
от моите приятели най-близки
да се поучиш! ...
Подхвръкна младият Синигер пак
към родния красив букак,
където с виц намисли здраво
критика Бухал да халоса.
Преписа същата творба направо
от името на Коса.
Изпрати я отново в "Горска лира".
Щом Бухалът съзря, че е от Коса,
с едно голямо "Да"! я парафира
и бързо – сам затича да я носи,
с най-едър шрифт да се набира.

Бухалът критик

Мечок и бълха

Подпали си кожуха –
зарад нея ...
Бълхата пак си скача –
Мечо ... тлее!

Бръмбарът

Залюби Бръмбарът Пчелата,
а тя – горката,
отрудена сред тази жега,
очите си не снемаше от него.
Летяха те над полските треви,
ала уви! –
пред тях излитна от цветята
красива, пъстра пеперуда.
Във нея Бръмбарът се влюби
и скромната Пчела остави.
След час –
и с Пеперудата се скара –
била тя с пъстър тоалет,
но била с много лоши нрави
и от нектара
не можела да прави
мед!
Подир обед –
в една разцъфнала градинка,
под сведените клони
примами нежната Калинка,
а после я изгони!
До вечерта –
в Светулката се влюби.
Замръкна с нея през нощта
и призори в полето се изгуби ...
Поскита с още някоя и друга,
но не намери най-добрата.
И ето че – достойна за съпруга,
избра той най-подир ... Мухата!

Бръмбърът

Кукувицата

– И аз гнезденце
бих си свила,
но гнезденце –
с "Мерцедес"
и ... с вила!

Кукувицата

Бръшлян и тополка

До стройната Тополка край гората
растеше гъвкав, млад Бръшлян
и лъхнеше ли тих прохладен вятър,
трепереше – до корен олюлян.
Ала веднъж, под ведрите простори,
Бръшлянът кротко заговори:
– О, радост моя – първа и последна,
о, мое щастие – неизживяно,
ти вдъхваш ми такава сила,
с която спрял бих урагана!
Ах, колко те обичам, мила!
За моя вярна, истинска съпруга
не виждам друга! ...
И мълком в нея се уви Бръшляна –
така съпруг ѝ стана.

Сега там буря зла над тях кръжи,
а нежният Бръшлян – стъбленца впил,
на силния Тополкин гръб ... лежи!

Бръшлян и тополка

Лайкучка и Кукуряк

Сред горската притихнала поляна
един самотен Кукуряк
в ГОРРАЙСЪВЕТА рано, рано
с Лайкучката подписа брак.
От радост и по навик стар,
след брака в пивница "Нектар"
събра той близките тревати
и стъблати,
и както му е ред –
сервира им банкет.
След толкоз сокове и аромати
пиян се никой не заклати,
а Кукурякът си е Кукуряк –
насмука се, та "цъфна" чак!
Примря Лайкучката сама да чака.
И щом съгледа Кукуряка,
как цял, до корена е "цъфнал" вече,
тя в миг за брака се разкая
и още отдалече –
нали е кучка, го "залая".
Но Кукурякът – блед от мъка,
на следващия ден се пак накърка.
Лайкучката, разбира се, го "лае",
а той – все своето си знае,
догдето им омръзна
брачния живот,
та викнаха и двамата:
"Развод! ..."

Лайкучка и кукуряк

Пътища

Прошушнаха си две коли в гаража:
– За нашата съседка
искам да ти кажа.
В един завод и двете сме родени,
а виждаш ли каква е похабена?
С пресипнал глас моторът ѝ пелтечи
и всичките си гуми изтърбуши.
Я гледай, как безспирно пуши,
каква е погрозняла,
кална,
вяла ...!
– Не се учудвай –
другата ѝ рече –
по лоши пътища е тя вървяла!

Пътища

Пляка и Драка

При острия завой сред дефилето
от влака
се свлече едра бучка Пляка.
Търкулна се към пропаст страшна
и вдигна олелия до небето:
– Загивам, братя! Помогнете! ...
Но в миг пред нея се изпречи
една бодлива, гъста Драка.
Обгърна я приятелски и рече:
– Спасявам те, сестричке мила,
защото с теб от памтивека,
еднакво ний сме съхранили
презрението на Човека.

Мнимият храбрец

Пиян и сам-самичък Зайо
се връщал от банкет в гората.
И както бил главозамаян –
заспал до бука стволовата.
Но ето че два лъва в тая жега
от две страни се втурнали към него.
И тъй се случило във надпреварата,
че те о буката дебела се ударили
и в миг се проснали до Зая.
Щом Зайо изтрезнял и се събудил
сред лъвовете мъртви – сам и жив,
провикнал се от радост и почуда:
– Е-хеей! ...
Сега излезте срещу Зая! ...
И лъвовете даже сторвам зян ...
Брей, силата си аз не зная
когато съм пиян!

Мнимият храбрец

Трионът сред гората

И този път в лесорайона
проблесна истината
неоспорена –
под Триона
не падна Корена,
а ... Клона!

Трионът сред гората

Паякът

Като рекли: "Кръвожаден
и коварен,
и отровен ...!"
Но живее ли се гладен?
В тоя век хуманитарен
всичко с черен труд постигам
и съм чист и непокварен ...
Само дето в мир гробовен
с чужда, топла кръв повдигам
жизнения си уровен!

Паякът

Лакейска участ

Избяга Дивото прасе –
трева край зоопарка да пасе.
Но някакво трионче го привлече.
То грабна го и се завтече
към клетката на мъдър Лъв –
задоволен с месо и стръв.
Най-раболепно гръб преви и каза:
– Вземи го, царю наш, – режи желязо!
Оттук избягай като мен,
пък, твоя милост, някой ден,
все нещичко добро ще стори ...
Ала Лъвът не отговори.
Пое триончето, с което
преряза две-три железа
и ето –
настигна Дивото прасе
и ... кожата си то не отърва –
разкъса го Лъва!
А за лакеи и за подмазвачи,
не вярвам някой да заплаче!

Лакейска участ

Бръсначът за Ножа

– О, с пълно право
Ножът
парадира!
Та кой друг може
здраво,
като него кожи
да одира?!

Магарешки прогрес

Магарето – началник! Ясно!
Но чудеха се край обора гласно:
– Как тъй на Марко провървя
и как тъй прогресира бързо? ...
– Къде ходѝ, къде се вря,
та с лъвовете чак се свърза!
– На всичките бели отгоре,
как тъй – началник на обора?! ...
Ала веднъж
с опашката замахна здравата –
мухите да прогони Кравата.
Тогава ревна новото началство:
– Ах, ти! ... Защо не ме попита,
а с твойто глупаво нахалство
посягаш на мухите?
Та, не разбра ли ти до днес,
че те ни учат как да крачим
чрез упоритост – към прогрес? ...

Изслушаха защитата му властна
и стана май на всички ясно
защо мухите Марко защитава
и как тъй лесно шеф се става.

Магарешки прогрес
Магарешки прогрес обор

Медоносният

Понесе се една мълва навред:
"И Бръмбарът събира вече мед!".
Слетяха се – пчелица до пчелица,
и всяка пита своята сестрица:
– Мари, как стана тоя докаросан
и раболепен Бръмчо, медоносен? ...
Ала наблизо Стършел се поспря и рече:
– Защо се чудите? Какво му пречи
на Бръмбара да сбира мед?
Нима не знаете, че той е вече
на вашата Пчела-царица ... зет?!

Героиня

Похвали се Мухата, клетата:
– Та аз съм на голяма почит!
За пример всички тук ме сочат:
и в кабинетите по етика,
и хумористите – във вица,
и сатириците – в творби опасни,
и баснописците – във басни ...
Нали съм лекокрила хубавица,
възпяват ме възторжено в куплетите,
като най-нежно същество, поетите
и галено наричат ме "мушица"! ...
Отвърна ѝ една Калинка мила:
– Прославят те, Мушице кална,
че пъхаш се в ръцете им насила,
защото си ... нахална!

Героиня

Диригент

За диригент на горски птичи хор
бе назначен Кълвачът.
Не диригентска палка,
а топор
бе сякаш човката му яка.
Той чукаше със нея по букака,
(наместо камертон)
и даваше им знак
и верен тон.
А птиците си пееха приятно ...
И даже по-добре те пееха,
когато
Кълвачът спираше да чука.

* * *

Читателю,
вземи и ти от баснята поука:
заемай се със работа такава,
която да ти носи
чест и слава!

Диригент

Дребнавият

Задъхана и плахо поглед свела,
днес на Рогача в литотдела
представи Мравката за мнение
едно стихотворение.
Пет пъти той на глас го чете
и всяка буква прецени.
Огледа ритъм, рими, епитети
и лъхна чувство, от което
стихът започва да звъни! ...
Ала след дълго взиране, най-сетне
Рогачът важно измъдрува:
– Не! Цялата творба не струва,
че си поставила ей тук на края
една излишна ... запетая!


Търтеят

Край кошерите Щурчо спря
и гласно взе да разсъждава:
– Е, щом сред пчелното гъмжило
мед Търтеят не дава,
от мързел вече затлъстя
и няма жило –
защо ли го търпят тогава?
– За шеф на пчелната управа,
да върши "чудеса"! –
отвърна му една Оса.

Търтеят

Всеки хвали свойта кожа

На Рибката в аквариума вносен
една Обувка се ядоса:
– Каква си слабичка, а все се периш!
И с нежната си кожа в бистрата водица
цял ден от студ и страх трепериш!
О, гледай мойта кожа, хубавице,
каква дебела е и здрава ...
– Обувке разкривена, стара,
да споря – туй не ми е в нрава,
ала езика си, недей ме кара
пред теб най-сетне да развържа ...
Та тъкмо там е твоята беда,
че кожата ти не издържа
дори минутка ... във вода!

Всеки хвали свойта кожа

Свиня на бригада

– Щом е за лапане,
щом е за цапане
и за изтъкване –
аз бих прорила
и недостъпното
било ... на Рила!

Свиня на бригада

Упоритият пън

Завързаха мощния Трактор
за Пъна,
ала пред Пъна
и той се ... запъна!

Упоритият пън

Философия на Слънчогледа

– Какво ти, братко,
възраждане
без ... самонагаждане!?

Философия на слънчогледа
Философия на слънчогледа

Оправдание

Край нивата с пшеница зряла
една Свиня нощес се свряла
и ровела в картофите наблизо.
Но дявол знай отде
у Мурджо наш каприза –
да дойде тая нощ и да я сбара:
– Що дириш тука, пакостнице стара? –
попитал той Свинята.
– Съгледах, Мурджо, огнен блясък –
рояк светулки са се сбрали,
пшеницата от тях ще се подпали,
та ровя за пожара ... пясък!

Оправдание

Предизвикан отговор

"Вие – сатириците, се
напълнихте с пари! ..."

(Мой познат)

Едно магаре злъчно ме попита:
– Приятелю на стария Езоп,
отпускат ли ти доста зоб?
Отвърнах му с насмешка ядовита:
– Ял съм, Марко, и ще ям до гроб
само бой и ... постен боб!

Предизвикан отговор

Малък послеслов

Гордея се, че в тази книга
аз казах истини негласни ...
И гордостта ми се въздига,
когато знам, че тези басни
ще бъдат явно оценени,
като лечебно-ефикасни
за подчинени
и за властни!

Малък послеслов
Наказаната пъстърва задна

Предговор

Макар преследвана и гонена в миналото – баснята живее, воюва и побеждава

Спомняте ли си басните за жабата и вола, за бухала и светулката, за вълка и агнето, за лисицата и гроздето? А може би си спомняте и редица други басни, които сте чели и сте се възхищавали? Те ни удивляват не само със своята мъдрост и философия, но и със своята находчивост и оригинално хрумване. Не случайно басните са оцелели през вековете и достигнали до наши дни като бисери на човешката мисъл. Ние ги вплитаме в своите реплики и в обикновените си разговори, за да подсилим казаното, да изясним позициите си.

Баснята с право се счита за най-стария литературен жанр. Нейното начало се губи в мрачината на вековете. Срещаме я в приказки, сказания и притчи, предава се от уста на уста като народните песни, поговорките и мъдростите. По своята същност, баснята представлява малка иносказателна, идейно осмислена повест, със задължителен сатиричен заряд, която чрез героите си – най-често животни, цветя, насекоми или предмети, разкрива човешки недостатъци и слабости. И напълно справедливо я причисляват към епоса. Облечена във везана реч, отговаряща на законите на стихотворното майсторство, тя се превръща и в поезия. Ето защо баснята не само отразява бита и мировъзрението на народа, но и чрез своя нравоучителен характер, тя разобличава, воюва, поучава. Стихотворната басня е по-висша форма на жанра и говори за умението и таланта на поета-баснописец.

Литературната история познава много баснописци и още повече басни. Класикът Езоп (620–580 пр. н. е.) се приема за първородник. Някои предполагат, че той е елин, други го третират като тракиец. Но във всеки случай неговата жена е тракийката Родопис, оказала голямо влияние върху него. По-близо до нас е латинският баснописец Федър (I в. на н. е.). Басните му са по-съвършени, макар популярността му да е по-малка. Жан дьо Лафонтен (1621–1695) се явява много по-късно. Някои от сюжетите се дублират, други са нови или преработени, но безусловно по-съвършени.

Интересно е да се отбележи, че най-много баснописци се появяват в Русия. Това са А. Кантемир, М. Ломоносов, А. Сумарков, В. Майков, А. Измайлов, Д. Фонвизин, И. Хемницер, А. Пушкин, Козма Прутков и др. Най-изявен обаче, с трайна значимост остава колоса за руската литература, за цялото славянство и за света – И. А. Крилов. Неговите басни няма да загубят своето значение вовеки. След Октомврийската революция се появяват баснописците: Демян Бедни, Вл. Маяковски, С. Вишни, С. Олейник, С. Маршак и особено Сергей Михалков, който има безспорни заслуги като баснописец в наше време.

Изявени баснописци има и нашата българска литература. Тук не става дума само за П. Р. Славейков, който пръв въвежда този жанр с преводни, авторизирани или оригинални басни, нито за Цани Гинчев, чиито най-хубави басни са влезли в златния фонд на литературата ни за деца и юноши, или за Ив. Вазов, басните на когото стават образци за пишещите и не се забравят ("Преклонената главичка", например). Ние имаме и други баснописци, най-типичния от които си остава Стоян Михайловски. Помнят се басните му "Орел и охлюв", "Бухал и светулка", "Секира и търнокоп" и много други. Най-хубавото, което ни е оставил писателят, е и най-хубавото изобщо написано в тоя жанр у нас. Но оригинални басни се появяват и в по-ново време, особено след Първата световна война. Един от най-значителните баснописци е несъмнено Димитър Подвързачов (Хамлет – принц Датски). Неговите басни се различават от тези на предходниците му в тематичното разнообразие, в усета и чувството към словесното богатство на нашия народ и неговата историческа съдба. Басни написа и издаде и Васил Павурджиев. Както Д. Подвързачов, така и Павурджиев, работят предимно като журналисти и времето, ангажирано в различни редакции, не им е позволявало да дружат много с музите си. Затова оставеното от тях е написано през почивките, докато чакат да им донесат шпалтите от машинното отделение. И все пак басните им и сега не са загубили своята значимост и имат съвременно звучене.

Още преди 30-те години, в печата се появява името на още един баснописец – Христо Радевски. Своята дарба обаче Радевски разгръща след историческата народна победа, когато се създадоха условия за действително свободно творчество. В писането на басни обаче, той не остана самотен. Явява се фаланга от баснописци, които отразяват действителността по новому, воюват с остатъците от мракобесническите режими, бият по еснафското благополучие на някои некороновани губернатори, които остро осъди навремето и Георги Димитров, помагат на революцията да стъпи на нозете си. Тук се изявиха Крум Вълков, Алберт Декало, Банчо Банов и др.

Преследвана, гонена и бита в миналото, но никога не поразявана, баснята оживя, въпреки полицейската цензура и реакцията. Тя беше надеждно оръжие в ръцете на прогресивните сили срещу мракобесието, светлинка в неизбродната тъма на монархо-фашистката диктатура. Цензурата я мачкаше, съдилищата я хвърляха в занданите, но баснята оцеля. И сега, винаги прогресивна и народна, тя процъфтява. Народната власт ѝ дава зелена улица, обществеността я покровителствува, читателите я търсят и обичат. Дружно със сатирата и епиграмата, баснята воюва срещу безделието и бюрокрацията, себичността и нездравите разбирания, неприсъщи на нашата обновена действителност. Тъкмо такива са и басните в тази книга на нашия безспорно талантлив автор – Спас Антонов. Години наред, освен с басни, той се явява в нашия централен печат и с епиграми, хумор и сатира, които издават остро чувство на гражданин и българин, отглас на въпроси, които вълнуват нашето съвремие. И сега, събрани на едно място в спретнато томче, басните се явяват като негова първа изява на книжната стъгда. Те са белег на едно честно по своята същност виждане, на един повик за тържество на човешкото откровение и правда.

Като имаме предвид, че авторът е бил работник, излязъл из недрата на самия народ, свързан кръвно с неговия бит, борби и тежнения, ние сърадваме на писателя, пожелавайки му "На добър час!" в трудното, но благородно поприще.

София
5 март 1960 год.

Атанас Душков


Наказаната пъстърва

  • Обложка

    Спас Алексиев Антонов е роден на 25 май 1925 година в живописното малко селце Делян, закътано в красива местност на 35 км северозападно от София. Прогонен от селския недоимък, на 14-годишна възраст той идва в Столицата на работа. Успоредно с това, продължава образованието си и следва журналистика в Софийския университет "Климент Охридски". Основател и дълги години е редактор на заводски вестник.

    Пише предимно хумор и сатира. Басните са неговата първа любов в литературното поприще, но не са чужди на перото му и лиричните стихове, поемите, късите разкази, повестите, стихотворенията и гатанките за деца.

    От 1950 година започва да публикува почти в целия централен печат, както и в много детски, студентски и провинциални вестници и списания. Най-много, обаче, хумористични материали е печатал във вестник "Стършел".

    Участник и съредактор е на редица литературни сборници и отделни книги. Също така е участвувал със стихове и гатанки в ежегодния сборник "Китка" на издателство "Народна младеж" и с хумор и сатира в алманаха "Простори" на издателството в гр. Варна. Член е на Софийската окръжна писателска група.

    Под печат са книгите му: "100 хапчета за дяволи" – епиграми, "Нашенци се смеят" – весели случки из живота на неговите земляци, и детската книжка "Гатанки и смешки".

    Сега Спас Антонов работи върху автобиографичната поема "Безименната хубавица" и повестта "В Делян се будят легендите", посветени на 1300-годишнината от основаването на Българската държава.

    "Наказаната пъстърва" е неговата първа самостоятелна книга.

 
 

понеделник, 13 февруари 2012 г.

Стандарт

 

Водовъртеж и инсулт едва не прекъсват живота на хроникьора

10 000 поети живеят в дома на инженер

Татко хвърлил пъпната ми връв пред Съюза на писателите, казва Спас Антонов


Спас Антонов, поет, журналист и инженер, е от изчезващата порода колекционери. Във времена, когато трупат власт, пари и илюзорен престиж, той с възрожденска страст събира богатство от думи и рими. В малкия си апартамент в "Красна поляна" има над 4 млн. изрезки от вестници, списания и антологии за и от родни поети. Всичко е подредено и красиво надписано. Едва преди година Антонов успява да събере пари и да издаде уникалната си книга "Картотека на съвременната българска поезия", която съдържа информация за 10 800 автори. В нея има няколко каталога, съставени по всички възможни критерии. Там са имената на 3200 поети, издали стихосбирка, на починали творци, на тези, чието име и презиме са еднакви или се дублират. Перфекционизмът на събирача подрежда имената дори по особено звучене, по промяна за благозвучие или по реципрочност, която може да обърка читателя. Отделни страници изброяват незрящи поети или пък художници и енигматици, изкушени от римата Спас Антонов е първият, който обнародва справочник и за роднинските връзки между писатели. Подредил е събратята си по перо по зодиаци (европейски и японски) и е добавил дори "Вечен календар". От този единствен по рода си труд има само няколко броя в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и в още няколко културни института. Антонов е раздал 400 броя на приятели, а в дома му има още 600 книги.

"Винаги съм се ръководил от максимата, че човек идва на този свят не за да вземе, а само да остави нещо. Като студент през 1954 г. членувах в литературния кръжок "Васил Воденичарски". Тогава излязоха първите ми стихотворения. Реших да изрязвам всичко публикувано не само от мен, а и от моите състуденти. Не съм беден, макар че пенсията ми е 140 лева и понякога половината от нея давам за вестници. Смятам се за богат, защото продължавам да събирам моите изрезки и съм автор на повече от 20 книги с изящна словесност за деца и за възрастни. Гордея се с това богатство ", споделя 82-годишният колекционер.

960-те автографа, 150 от които са публикувани в "Картотеката", са някои от най-скъпите му спомени. "На поета, земляка и приятеля Спас Антонов - от сърце!" е написал Добри Жотев през 1962 г., подарявайки му "На гости у дявола". Шест години по-късно и Радой Ралин драсва върху "Лютите чушки": "С приятелски чувства и надежда."
"Сегашните поети пишат философски, но без ритъм, който създава музиката на мерената реч. У Добри Жотев тази музика е прекрасна! Харесвам и един друг поет, който по стечение на обстоятелствата не се радва на известност - Петко Бойкински", реди хроникьорът.

Кога се заражда непреодолимата страст към литературното събирачество?
"Още се носи мълвата в родното ми село Делян, че когато съм се родил на 25 май 1925 г., баща ми взел отрязаната пъпна връв и я хвърлил пред вратата на Съюза на писателите. Дали това е вярно, не знам. Но татко беше приказник, съчиняваше и разказваше. Заразих се и аз. Първо стихове, после гатанки, епиграми, басни, след години - и една повест", разказва Антонов. Пъпната му връв бая време е стояла на прага на СБП, защото чак 70 години по-късно той става негов член.

А дотогава минава през какво ли не. Завършва основното си образование и прогимназията, но когато опира до гимназия, бащата е категоричен: "Няма пари". Момчето се цани пастир у заможно семейство, но все го тегли към големия град. Когато става на 14, пристига в София и са хваща като чирак в кръчма, дърводелец и стругар. Вечер чете за изпити. За всяка професия има тапия. Но оттук нататък инженерството и журналистиката ще се надбягват в живота на Спас Антонов. Следвани от злополуки и страдания, които косъм по косъм боядисват в бяло косата му и капка по капка вгорчават душата му. Създава заводски вестник и едновременно завършва машинно инженерство. През 1963 г. пък се дипломира като журналист в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Три години по-късно вече работи в завода за електрокари и е осъществил там пет рационализации. Заради тях го взимат като специалист в научноизследователски институт.

Премеждията са по петите му. Едва не умира, притиснат от камион, изпуска върху крака си 20-килограмова чугунена част и счупен умивалник. Водовъртеж го повлича на плажа в Обзор и случаен поглед и интуиция на жена му го спасяват. Преживява прединфарктно състояние и тежка бъбречна криза. През януари тази година го настига инсултът, но, благодари на Бога, парализата на крака и ръката отминава. Отново си е възвърнал умението да пише с почти калиграфска изящност. А колко пъти обират пенсията му на връщане от пощата (блокът му е срещу виетнамските общежития ), вече не брои. Приема, че страданията го правят по-силен. Продължава събираческата си дейност, върши и къщна работа, радва се на трите внучки от сина и дъщерята.

Литературата не е единственото му самотно хоби. Поетът хроникьор е изрисувал кориците на повечето си книги Направил е и родословно дърво на всички 20 фамилии в с. Делян. Сега пък събира всичко, каквото излезе за судоку. "Не съм мечтал за върховна слава, каквато имат само гениите, защото знам силите и способностите си. Живях и живея с вярата, че това, което съм сътворил, ще помогне на хората да станат по-добри, ще намали алчността и злобата у тях", простичко изповядва веруюто си чудесният българин.

Искра Крапачева

 
 

Биография

 
Спас Антонов е български поет и писател, сатирик, литературен изобретател, колекционер и хроникьор. Вроденият му силен стремеж към хармония и красота е основно ръководно начало в неговия живот и творчество. Роден на 25 май 1925 г. в бедно семейство в с. Делян, Софийско, "Паско" още от ранно детство се сблъсква с мизерията и несгодите на селския живот. Принуден да пасе чуждите овце и говеда, той използва всеки свободен момент, за да пие жадно от поезията на Яворов и Дебелянов, на Ботев и Вазов, на Пушкин и Лермонтов, от басните на Езоп, Лафонтен и Крилов, събрани в книжките, грижливо скътани в овчарската торбичка. Мерената реч го пренася в друг свят, подреден, съвършен и възвишен; свят, в който духът намира смисъла на своето съществуване.

Чудният свят на поезията му се струва непостижим блян когато го спохожда първото голямо разочарование. Съкровената му мечта да продължи образованието си в гимназия след завършване на основното училище (с отличен успех) е попарена от категоричната присъда "Няма пари!". В него бързо узрява решението да избяга от тинята на селската мизерия и да потърси щастието си в големия град. В този момент, щастието за него представлява пари, с които да си купи билет за кораба наречен "Учение", приказният кораб, който отвежда към съвършения свят на хармонията. И така, на 14-годишна възраст (1939), "с цървулени стъпки подсмърчащи из улиците на града" (Петко Огойски), момчето идва в столицата, в "Златния град", с надеждата да намери вълшебния свят от детските си сънища и от страниците с поезия. И отново надеждата му е излъгана. В покрайнините попада на търговец месар, който го излъгва, че ще го вземе за помощник в магазина, но всъщност го използва за свинар. Неукрепналото физически момче е принудено през деня да чисти помиите и изпражненията на свинете, а през нощта да спи в кочината на студения циментов под. "Избягах от овцете, за да спя при свинете", дава израз на разочарованието си той в автобиографичната повест "Утро над Воденичище". Поради нехигиеничните условия се разболява от краста и се връща в Делян. Минават шест месеца, преди да се излекува напълно.

По това време по целия свят бушува война. Баща му е мобилизиран и изпратен с българската войска в Македония. Селският поминък напълно замира и този път гладът безусловно принуждава Паско да си търси работа в града. Трябва да храни и по-малките си брат и сестри. И ето го отново в столицата в търсене на работа. Един кръчмар му предлага да го вземе за общ работник без заплащане, срещу подслон и храна. През деня и вечерта прислужва в кръчмата на "бай Тошо", а до късно през нощта мие съдовете. Няма възможност да изпраща пари на село за издръжката на семейството си и това го измъчва. В кръчмата става свидетел на много пиянски свади, заради които намразва алкохолизма. Зарича се да не пие алкохол и спазва стриктно този обет до края на живота си. За него алкохолът е основен враг, окови, които спъват извисяването на духа, потапят човека в тинята на бита. Скромността и трудолюбието на малкия прислужник не остават незабелязани. Един дърводелец му предлага работа като чирак. Неговата сръчност, умението му да изработва красиви предмети, за което е получавал похвали и шестици в часовете по "ръкоделие", най-сетне е забелязано и оценено. Особено му се удават по-тънките работи: изработка на фини метални детайли, брави, ключове, всякакви механизми. Често работи в шлосерски работилници, първоначално за окомплектоване на мебели и дограми, а по-късно и за изработка на резервни части на машини и автомобили. Интересува се от механизми и двигатели, учи се да поправя коли и камиони. Парите едва му стигат, но успява да отдели някой самун хляб или парче сирене, които да изпрати на семейството си. Мечтае да облекчи тежкия бит на селяните: да отиде с един трактор в Делян и да изоре и засее всички ниви, та никой да не гладува. Записва се в курс за трактористи и го завършва през 1941 г.

Междувременно световната война се ожесточава. Индустрията се пренасочва в служба на войската. Поръчват се оръжия и автомобили. За мебели и дограма няма търсене и работата в дърводелската работилница замира. Майсторът-дърводелец, който е впечатлен от усърдието на своя чирак и неговия интерес към механизмите, го препоръчва на негов познат инженер, директор на фабрика. Първоначално получава отказ, но една баница, приготвена от съпругата на майстора, променя решението на директора и през 1942 г. Спас постъпва като ученик-стругар във Военно-инженерната фабрика. Не е изоставил мечтата си за гимназия, но не разполага с нужните средства. Надниците все повече се завишават, а заплатата намалява. През тези тежки военни години, бъдещият писател изпитва на свой гръб пълната сила на експлоатацията на труда. Малкото си свободни часове отделя за обучение и самоусъвършенстване като се записва в занаятчийското училище. Завършвайки го през 1945 г. получава свидетелство за майстор-стругар.

Войната е свършила, а властта е взета от правителството на Отечествения фронт под ръководството на комунистическата партия. Комунистическият идеал, особено идеите за равенство между хората, премахване на експлоатацията, безплатно образование и здравеопазване, хармонично развитие на личността съвпадат напълно с вижданията и надеждите на младия човек. Като по-голямата част от народа в България, той е окрилен от надеждата, че неговата мечта, в случая да стане поет, е на път да се сбъдне. В първите си стихове заедно с любовните си трепети той отразява надеждата за по-добър живот породена от промяната на обществения строй. И когато постъпва на редовна наборна служба през есента на 1945 г., мисълта че той е страж на Родината, който пази труда на мирните хора, а вкъщи го чака любимото момиче (стихотворение "Граничар"), го крепи за да преодолее трудностите на войнишкия живот. В първата година е автомонтьор на летището в Божурище като същевременно се обучава в шофьорски курс. Втората година в казармата до уволнението през 1947 г. е шофьор на камион.

Новата власт отнема частните предприятия от собствениците им, но премахването на парите се отлага за неопределено време. Образованието, обаче, вече е безплатно и дори се насърчава. Спас се записва във вечерния механотехникум. През деня работи на старото си работно място като майстор-стругар. Фабриката вече е национализирана и преименувана в Държавен завод за резервни части (ДЗРЧ). Работническият и инженерски състав в по-голямата си част е запазен, но постъпват и много нови млади хора. Това са години изпълнени с надежда и ентусиазъм. Редуването на работа с учение и 3-4 часа сън в денонощие е ритъм, който зарежда Спас с енергия да продължи напред, към следващото утро, което е по-слънчево от предишното. Идват му идеи за стихотворения, за поема, за повест. Използва за писане всяка свободна минута и част от краткото време за сън. В поезията му от този период наред с любовните трепети към любимото момиче от детските години доминира и темата за мирния съзидателен труд, за очакваното комунистическо бъдеще, в което всички ще бъдат щастливи и ще се обичат ("Недосънувани сънища"). Усилията му да пробие в печата се увенчават с успех и първото му стихотворение излиза във вестник "Труд" (1950). Учението го увлича, а най-вече чертането на различни детайли. Той намира своеобразна естетика в техническите чертежи. Усърдно усвоява техническия шрифт и експериментира с различни шрифтове. Така постепенно формира известния си калиграфски почерк.

След вълната на подем идва поредния срив – този път любовно разочарование. Любимата му предпочита спокоен осигурен живот, какъвто начинаещият поет не може да предложи дори и след като е назначен на длъжност конструктор след завършването на механотехникума през 1952 г. Тя се омъжва за друг. Унинието след раздялата не трае дълго. Изпълнен с нова решимост да продължи образованието си, той се записва задочно обучение във ВМЕИ. Влиза във вече познатия денонощен ритъм. От началото на 1953 г. прекарва вечерите си в курс по журналистика за редактори в низовия печат и в кръжока "Васил Воденичарски". Там среща млади поети с неговата нагласа и стремежи. Оформя се неразделна компания заедно с приятелите му от юношеските години Александър Михайлов, Пламен Лудогорски, Михаил Михайловски. Запознава се и с много други начинаещи поети.

Първоначалният ентусиазъм от новия строй вече е попреминал. Комунистите-идеалисти, хората които са били в първите редици в борбата против предишната власт, са изтикани от посредствени, но хитри и кресливи демагози, които, веднъж докопали се до властта, окупират ръководните постове и елиминират потенциалните съперници с всички възможни средства. Появяват се първите произведения с прикрита критика към "грешките" на социализма (Добри Жотев, Радой Ралин). Това е периодът на "култа към личността".

Спас Антонов също е разочарован, че хубавият живот, който е очаквал, не се случва така бързо. Голяма част от ръководството на ДЗРЧ са хора, които и при предишната власт са експлоатирали труда на работниците. Те успяват да се приспособят към новия строй като къде повече, къде по-малко прикрито, крадат от общонародната собственост. В кариерата се издигат нагаждачите и лицемерите, а не работещите честно и упорито. Спас живее под наем, в тясна стаичка. Трудът му не може да осигури средства за дом и семейство, което е и причината за раздялата му с любимата. Живее под наем в квартирата на семейството на дребен търговец. Харесва му взаимопомощта, спокойствието и обичта между членовете на семейството. Добротата и вродената интелигентност на по-малката дъщеря, Мария, го завладяват и те се оженват през януари 1954 г. Съпругата му става главна опора и го подкрепя през целия му живот.

След завършването на курса по журналистика, през 1954 г. основава и редактира заводски вестник в ДЗРЧ, наречен "Заводска победа". В съзвучие с духа на времето, творчеството му се ориентира към хумор и сатира – първо басни, а след това епиграми. Така в алегоричен (басни) или лаконичен (епиграми) стил разобличава и критикува слабостите на социализма, които според него са остатъци от капиталистическото минало, забавящи настъпването на комунизма. В произведенията му на показ и критика са подложени кариеристи, лицемери, самохвалковци, мързеливци, пияници, крадци, бездушници, бездарници, наивници, подмазвачи. Част от тези ранни сатирични произведения виждат бял свят на страниците на "Заводска победа", но също и в централния печат: "Работническо-селски дописник" (притурка на в. "Работническо дело"), списание "Жената днес" и др. Първоначалните му опити да публикува в хумористично-сатиричния вестник "Стършел" са неуспешни. Радой Ралин, който по това време е редактор на "Стършел", намира представените му басни за недостатъчно критични. Спас написва нови, по-критични басни и епиграми, които допадат на Р. Ралин и той ги публикува. След това басните и епиграмите на Спас Антонов се появяват редовно на страниците на вестника. С Радой стават приятели и с часове обсъждат нови идеи за творчество, както и стихове и сатирични произведения, които са им направили впечатление. У Спас се заражда идеята да събира всички прочетени от него стихове. Това е всъщност цялата публикувана българска поезия имайки предвид, че той ежедневно обикаля всички софийски книжарници в търсене на мерена реч. Така се поставя началото на неговата картотека. Всяка новоизлязла книга е трофей, награда и той се радва така, като че ли е написана от него. Той гледа на книгата като една малка победа на човешкия дух, на хармонията, като частица подреденост в хаоса на съществуването. Този лов на книги продължава до края на живота му, попълвайки всеки ден картотеката с нови стихове.

Раждането на децата му: син през 1955 г. и дъщеря през 1957 г., го подтиква да се заеме сериозно с осигуряването на семейството. Той вижда два пътя за своето развитие: единият в професията си на машиностроител, а другият като писател. Както винаги, тези два пътя се преплитат. Едва успява да разпредели времето си между учение, изобретения и писане. В ДЗРЧ прави три рационализации и едно изобретение. Взима успешно изпитите си във ВМЕИ и се дипломира като инженер-машиностроител през 1957 г. Публикува басните и епиграмите си в целия централен печат: вестници "Труд", "Работническо дело", "Вечерни новини", "Софийска правда" и др., списания "Жената днес", "Читалище", "Художествена самодейност". Редакторите на "Стършел" Р. Ралин и Челкаш публикуват редовно сатирата му в седмичника, а техните разговори стават все по-задълбочени и засягат посоката, в която върви социализма и слабостите, които трябва да бъдат критикувани. Априлският пленум от 1956 г. поставя ново ръководство на БКП и обещава, че с премахването на култа към личността ще се преодолеят "грешките" и страната ще тръгне по правилния път към комунизма. Спас Антонов е скептичен по отношение намеренията на управляващите. В личния си дневник на 10.04.1956 г. пише:

Тези дни след свършване на ХХ конгрес на КПСС, нашите управници прекопираха като по шаблон всичко изнесено на този конгрес и обявиха, че е създаден и в нашата страна култ към личността на др. Вълко Червенков. ... Това даде голямо отрицателно отражение върху членската маса и безпартийните, които виждаха в лицето на Червенков едва ли не враг, докато довчера вдигаха юмрук за поздрав и скандираха "Да живее Червенков!", "Червенков, Червенков!"

На състоялото се по този повод събрание в ДЗРЧ, секретарят на ГК на БКП и един-двама кариеристи от ДЗРЧ се опитват да вменят вина на работниците за култа към личността поради това, че са си мълчали и не са сигнализирали за "грешките".

"Той [секретарят на ГК на БКП] говореше така разпалено и така горещо защищаваше себе си, леките коли и меките кресла, че дори се обърна към нас работниците с упрек защо сме повдигнали този въпрос. ... Това събрание ще остане паметно в съзнанието ми и с изказването на началника на ОТК Р.К., който каза: "Другари, за всичките тия допуснати грешки имаме вина и ние работниците, понеже не сме сигнализирали за нашето положение по-нагоре." Но отвред се чуваха възгласи: "Не е верно!", "Какво сме виновни ние? Те трябваше да бъдат сред нас – сред народа и да виждат положението." Аз седях и си мислех: "Ето, виждаш ли го подлизурката Р.К.! Той даже и сега иска да се подмаже пред секретаря на Градския комитет. Каква подлост и безочие! Та какво сме виновни ние работниците?"

След Априлския пленум критиката и в частност, сатирата, е все по-малко толерирана тъй като е в разрез с целта да бъде внушено на масите, че обществото вече е поело по-правилния път и се е очистило от остатъците на капитализма и "слабостите", които са го спъвали. Книгоиздаването е централизирано и строго цензурирано. Публикуват се книги само от членове на Съюза на българските писатели (СБП), които са преминали през тясната цедка на партийната цензура. Книги с хумор и сатира се публикуват само по изключение, след щателна проверка на всички възможни тълкувания. Опитите на Спас Антонов да издаде книга с басни и епиграми срещат непреодолима стена във всички редакции. Повод за отказ е обикновено това, че не е член на СБП.

В края на 50-те и началото на 60-те години СБП започва да се капсулира. В Съюза се приемат само поети и писатели, които в произведенията си възхваляват и приемат безкритично социализма, или, казано на тогавашния жаргон "имат класово-партиен подход". А произведенията на С. Антонов са изпълнени с критика към отделни слабости в обществото. Затова неговите опити да влезе в СБП са обречени на неуспех. Официалният мотив за отказ е, че няма завършено висше хуманитарно образование – журналистика или филология. Макар, че отлично знае истинската причина за отказа, той записва задочно журналистика в Софийския университет, която завършва през 1963 г. В работата си в ДЗРЧ проявява все същото постоянство и старание, но като редактор на заводския вестник среща все по-големи трудности и обструкции. На партийното ръководство в завода не се нрави факта, че сатиричните материали заемат цяла страница от вестника. Назначават хора да го следят дали не пише материали за вестника в работно време. Въпреки, че той използва само почивките за писане, е наклеветен и предложен за мъмрене. Доказва, че е невинен, но натискът срещу списването на "Заводска победа" продължава с всички средства – следене на дописниците, лишаване от премии, отказ на техни изобретения и рационализации и т. н. Накрая, през 1962 г. се получава заповед "отгоре" за прекратяването на вестника поради "нецелесъобразност".

Както винаги, след неуспех и разочарование Спас Антонов продължава, но в друга посока. Той има семейство и деца, които го радват с чистата си детска наивност и любознателност. В детските души злобата и завистта все още не са пуснали корени. Той си спомня за наивни мечти в своето детство и в стихотворна форма ги отразява върху хартията във вид на гатанки и небивалици. Постепенно произведенията за деца стават основна част от неговото творчество.

За преодоляване на разочарованието му помага и факта, че не е сам в тези писателски перипетии. Стотици талантливи поети и писатели са отхвърлени от редакциите и от СБП поради това, че не са съгласни тяхното творчество да се състои само от партийни славословия. Те предприемат редица опити да се обединят в алтернативен творчески съюз, но във всички случаи властта се намесва и с твърда ръка осуетява тези начинания. През 1959 г. група бивши кръжочници от кръжока "Васил Воденичарски", между които и Спас Антонов, основават сдружение, което наричат Литературен кабинет "П. К. Яворов". Към Кабинета се присъединяват поети, единственият и най-голям недостатък на които е, че нямат "класово-партиен подход", но също и такива, които са имали преки сблъсъци с властта и са смятани за "политически неблагонадеждни" (Петко Огойски, Страхил Планинец). Целта на това сдружение е да публикува произведения с висока художествена стойност, които са отхвърлени от редакциите само защото авторите им не членуват в СБП. В дискусиите надделява мнението, че не трябва да се публикуват материали, които са открито критични към социалистическия строй тъй като властта е безкомпромисна към своите критици. Кабинетът успява да публикува едва около десетина книги, финансирани от вноските на участниците. Две от тези книги са на Спас Антонов ("Наказаната пъстърва" (басни), 1960, и "Гатанки и смешки" (за деца), 1963). Поради ограничените средства тиражът им е само 20-ина екземпляра.

През 1963 г. ДЗРЧ се закрива, тъй като по линия на СИВ е решено България да се специализира в производството на електрокари. Голяма част от инженерно-техническия персонал се пренасочва към това производство. Построяват се десетина електрокарни заводи в цялата страна. През 1963 г. Спас Антонов постъпва като инженер в Електрокарния завод "6-ти септември" в София. Отдава се на основната си професия и има 5 рационализации от този период. Същевременно продължава и дори интензифицира публикуването в печата. Почти всеки ден предава материали в редакция и излиза негово произведение в пресата: басня, епиграма, гатанка, небивалица или няколко от тях. Всяка публикация е негов личен празник. Продължава и ловът му на книги по книжарниците. На всяка новоизлязла книга с поезия и особено сатира се радва като на своя. Постепенно неговата домашна картотека се попълва с книги и изрезки от вестници и списания. Успява да събере пари и да издаде книга с ранната си поезия от 40-те и 50-те години в 150 екземпляра на циклостил ("Недосънувани сънища", 1963).

В този период се случват няколко злополуки, които засягат здравето му. На една бригада за разчистване на строителни материали пред блока, пренасяйки тежък бетонен блок с група съкооператори, част от носещите изпускат блока, цялата тежест пада върху Спас и той получава дискова херния, която го измъчва цял живот. По време на почивка в станцията в Китен, пада мивка и премазва десния му крак. Това довежда до болест на Бюргер (заболяване на вегетативната нервна система на крайниците), която изисква продължително лечение. След многократни и болезнени озонови блокади, провеждани от д-р Мария Табакова, болестта е излекувана.

Spas Antonov

През 1967 г. С. Антонов постъпва като инженер-специалист в Научноизследователски институт по електро- и мотокари (НИПКИЕМ) в София. Работата го увлича, а заплатата му е достатъчна за издържане на семейството на един среден за тогавашните условия стандарт. Има възможност да отделя повече пари за книги и писателска дейност. Събира средства за преиздаването на "Наказаната пъстърва" и "Гатанки и смешки" в по-голям тираж – 500 екземпляра.

Като студент участва в кръжока "Васил Воденичарски" и тогава се ражда идеята да създаде своя Домашна картотека на съвременната българска поезия. В момента в нея има над 2 400 000 изрезки със стихове на 9600 автори. В каталога към картотеката са вписани имената на 2300 души, издали най-малко по една стихосбирка.

Спас Антонов е инициатор за създаване на СНБП (1990) и негов секретар до 1995 г. Сътрудничи на периодичния печат със стихове за възрастни и за деца, с разкази, фейлетони и хумор. Биографични данни за него са поместени в енциклопедическите справочници "Кой кой е в България", "Кой кой е в българската култура", "Български писатели, творци на литература за деца и юноши". Участва със свои творби в няколко учебника за основните училища, в много вестници, списания, литературни сборници и антологии. Член е на Съюза на българските писатели.

Има син и дъщеря, както и три внучки.

 
 

Adivina quién soy

 

El candado del pastor

El pastor tiene un candado
para proteger la casa.
Adivina, adivinador,
porque a veces está cansado
y aunque se moje de lluvia
nunca se pone oxidado.
Adivina, adivinador,
porque le falta la llave
y siempre menea el rabo.

La abuelita lenta

Una abuelita muy vieja
vive en un gran bosque claro,
nunca sale ele paseo
-- i nunca visita al lagarto! ­-
sin cargar sobre su espalda
su maletin cuarteado.
Si me dices, tú, su nombre
te doy un beso muy largo.

El arquitecto

Un arquiltecto cegato
se quiso hacer un palacio,
pero como no veia
bien, lo hizo cabeza abajo.
Cuando se puso las gafas
pensó: "Sólo un to....... cava tanto."

El tren

Un tren con orejas,
un carretón,
un camión sin ruedas
y con corazón.
A veces camina,
otras veces, no.
Si le das azúcar
mueve el corpachón.
Adivina, niño,
adivina hoy:
Sancho lo montaba,
también Juan Ramón.

La bailarina

Vestida de rojo
da giros y baila
la música fina
de cada palabra.
Lleva nombre de ave
-- cual ave se alza ­-
su vuelo te da
las plu......más claras.

La dormilona

Mire usted qué hay que ver:
no es abeja
y come miel.
no es mariposa
y se posa.

Seguro sabes el nombre
de esta gran señora ociosa
que juega
todo el verano
que en el invierno,
ay, rep...... .

Las montañas móviles

Dicen que en el desierto
las montañas caminan,
que atraviesan las arenas
moviendo sus dos cimas.
Dicen que allá, en lo alto,
crecen pueblos enteros:
con turbantes y alfombras
los lleva el útil came....... .

El semáforo del campo

Verde y amarillo
al sol le dice:
"Pasa."

Un semaforo
-- luz y rocio ­-
gira al sol
cada mañana.

El avion del bebé

Mi abuelo dijo:
"Un avión".

Mi mama:
"Trae un bebé".
Pero no
suena ni llora
y yo sé
que la dueña
de este enredo
lleva el nombre
de cigûe......
al derecho
y al revés.

Silencio de fuego

Delgada y esbelta
-- hermosa y lustrosa ­-
con sus dos gargantas
a veces de fuego
otras, silenciosas.
Tan calladita,
si el hombre la porta
sobre sus espaldas
cual la madre -- india
siempre que lahora.

El gran silencioso

Callado,
calladito
mueve la cola
pero no es perro fiel
ni vaca mugidora.
Se viste de luces,
torea
las olas.
Miralo una vez
y al pece......
da una caracola.

El río que silba

Es como un río
silbando a las hojas
para que las flores
de miedo se escondan.

Es como un río
de aguas ardientes
pero en ellas no nada
el pez inocente:
Su risa es ruidosa,
su nombre, ser...... .

El rey cautivo

-- ¿Quién ha visto un rey
atado,
despeinado,
enjaulado?
-- Yo pasé por su lado.
-- ¿Era acaso un faraón,
un emir,
un alafin?
-- No, señor, era un...... .

Púas sin rizos

¿Quién en el verano
se viste de frío?

¿Quién lleva un chaleco
de púas sin rizos?

¿Quién corre en el campo
airado y arisco?

¿Quién, aunque sonría,
le entíerra sus pinchos?

El más fuerte

¿Una ballena?
¿Un toro cebú?
¿Un elefante?
¿Un mamut?

El más fuerte
alza
su brazo de hierro
carga las casas,
y hasta los navieros.

Pero tranquilito
se para y descansa
con un botoncito
y cuatro palancas.

Spas Antonov

Adivina quien soy
Versión literaria: Excilia Saldaña
Traducción: Sonia Stoycheva
Ilustrador: Alexandar Alexov

BALGARSKI JUDOZHNIK, SOFIA
GENTE NUEVA, LA HABANA

LA BIBLIOTECA "DEL ENANO"
Spas Antonov
ADIVINA QUIÉN SOY
Rompecabezas

Ilustraciones: Alexandar Alexov
Versión literaria: Excilia Saldaña
Traducción: Sonia Stoycheva
Editorial "Balgarski Judozhnik", Sofia
Editorial "Gente Nueva", La Habana
1988

 
 

Спас Антонов

 


Биография

Spas Antonov

Спас Антонов е роден на 25 май 1925 г. в с. Делян, Софийски окръг, в бедно земеделско семейство. През летните ваканции става ратай и пасе чуждите овце и говеда.

На 14-годишна възраст, прогонен от недоимъка, идва в столицата, за да търси препитание. Работи като общ работник в ресторант, като чирак при дърводелец, шлосер и автомонтьор. Завършва курс за трактористи (1941). През 1942 г. е ученик-стругар във Военно-инженерната фабрика. Завършва занаятчийското училище и получава свидетелство за майстор-стругар (1945). В казармата получава свидетелство за професионален шофьор (1946). Учи във вечерния механотехникум и работи във завода за резервни части като майстор-стругар. След завършване на техникума работи като конструктор (1952). В началото на 1953 г. следва курс по журналистика за редактори в низовия печат. Основава и редактира заводски вестник (1954). Завършва задочно ВМЕИ-София и се дипломира като инженер-машиностроител (1957). През 1963 г. завършва журналистика в Софийския университет. От 1963 г. до 1966 г. е инженер в Електрокарния завод, където има 5 рационализации. От 1967 г. работи като специалист в Научноизследователския институт по електро- и мотокари в София.

За първи път печата стихотворение във вестник "Труд" (1950). Като студент участва в кръжока "Васил Воденичарски" и тогава се ражда идеята да създаде своя Домашна картотека на съвременната българска поезия. В момента в нея има над 2 400 000 изрезки със стихове на 9600 автори. В каталога към картотеката са вписани имената на 2300 души, издали най-малко по една стихосбирка.

Спас Антонов е инициатор за създаване на СНБП (1990) и негов секретар до 1995 г. Сътрудничи на периодичния печат със стихове за възрастни и за деца, с разкази, фейлетони и хумор. Биографични данни за него са поместени в енциклопедическите справочници "Кой кой е в България", "Кой кой е в българската култура", "Български писатели, творци на литература за деца и юноши". Участва със свои творби в няколко учебника за основните училища, в много вестници, списания, литературни сборници и антологии. Член е на Съюза на българските писатели.

Има син и дъщеря, както и три внучки.

Събрана е информация за над 10 500 наши поети

"Винаги съм се ръководил от максимата, че човек идва на този свят не да вземе, а само да остави нещо. В крайна сметка, когато той си тръгва, разбира, че нещото, което иска да вземе със себе си, го няма. Има само това, което е оставил, което ще помогне на хората да изживеят живота си по-добре." Така започва предговора на "Картотека на съвременната българска поезия" от Спас Антонов.

От 1954 година този лирико-сатиричен поет, автор и на много миниатюри, есета и епиграми, страстно събира публикациите на поетите по вестници, алманаси и списания, отделяйки половината си заплата за абонаменти. Бидейки като студент член на легендарния литературен кръжок "Васил Воденичарски" в Софийския университет "Св. Климент Охридски", той се запознава с много млади поети тогава, които в последствие дават облика и високото ниво на българската поезия през втората половина на двайсти век. Това подтиква Спас Антонов да започне да събира публикациите и да изгражда една уникална картотека на българската поезия, която днес съдържа над 3 милиона изрезки със стихове от периодичния печат на 10 800 поети и информация за над 3200 поети, издали стихосбирки. Тези над 3 хиляди поети са подредени в каталог.

Корицата на книгата

Според автора, известно е, че поезията колкото по-дълго съществува във времето, толкова по-бързо се разраства и става необхватна. Поезията е като слънчевата светлина. Тя се разсейва и прониква в най-дълбоките и тъмни кътчета на милиарди човешки души. Колкото и да се мъчим да съберем на едно място цялата слънчева светлина, все ще стигнем до безуспешен край. Така че и в този мой труд е невъзможно да се обхване необхватното, казва Спас Антонов.

Въпреки това неговият труд е много ценен, защото дава систематична информация за всички поети, които са се изявявали на страниците на литературния периодичен печат и са издавали книги в продължение на повече от половин век. Това, както казва и самият автор, не е опит за оценка на поетите и творчеството им, а историческа картотека, която има за цел да не пропусне нито един автор, пробвал творческите си сили на поетическото поприще, както и да улесни изследователите, давайки промените в имената на поетите и използването на псевдоними, което много често затруднява историческите търсения.

Интерес буди и изследването на роднинството между писателите или съпружеските връзки между творците. Такова нещо се прави за първи път. Показани са и зодиакалните знаци на поетите както по европейския, така и по японския зодиак.

Тази книга е истинска поетическа енциклопедия, която се издава за първи път у нас и е плод на усилията само на един човек в продължение на десетилетия. Ето защо тя заслужава да заеме мястото си не само в писателските, но и в читалищните и общинските библиотеки из цялата страна. Книгата е и безценен документ за времето си.

Водовъртеж и инсулт едва не прекъсват живота на хроникьора

10 000 поети живеят в дома на инженер

Татко хвърлил пъпната ми връв пред Съюза на писателите, казва Спас Антонов

Спас Антонов, поет, журналист и инженер, е от изчезващата порода колекционери. Във времена, когато трупат власт, пари и илюзорен престиж, той с възрожденска страст събира богатство от думи и рими. В малкия си апартамент в "Красна поляна" има над 4 млн. изрезки от вестници, списания и антологии за и от родни поети. Всичко е подредено и красиво надписано. Едва преди година Антонов успява да събере пари и да издаде уникалната си книга "Картотека на съвременната българска поезия", която съдържа информация за 10 800 автори. В нея има няколко каталога, съставени по всички възможни критерии. Там са имената на 3200 поети, издали стихосбирка, на починали творци, на тези, чието име и презиме са еднакви или се дублират. Перфекционизмът на събирача подрежда имената дори по особено звучене, по промяна за благозвучие или по реципрочност, която може да обърка читателя. Отделни страници изброяват незрящи поети или пък художници и енигматици, изкушени от римата Спас Антонов е първият, който обнародва справочник и за роднинските връзки между писатели. Подредил е събратята си по перо по зодиаци (европейски и японски) и е добавил дори "Вечен календар". От този единствен по рода си труд има само няколко броя в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" и в още няколко културни института. Антонов е раздал 400 броя на приятели, а в дома му има още 600 книги.

"Винаги съм се ръководил от максимата, че човек идва на този свят не за да вземе, а само да остави нещо. Като студент през 1954 г. членувах в литературния кръжок "Васил Воденичарски". Тогава излязоха първите ми стихотворения. Реших да изрязвам всичко публикувано не само от мен, а и от моите състуденти. Не съм беден, макар че пенсията ми е 140 лева и понякога половината от нея давам за вестници. Смятам се за богат, защото продължавам да събирам моите изрезки и съм автор на повече от 20 книги с изящна словесност за деца и за възрастни. Гордея се с това богатство ", споделя 82-годишният колекционер.

960-те автографа, 150 от които са публикувани в "Картотеката", са някои от най-скъпите му спомени. "На поета, земляка и приятеля Спас Антонов - от сърце!" е написал Добри Жотев през 1962 г., подарявайки му "На гости у дявола". Шест години по-късно и Радой Ралин драсва върху "Лютите чушки": "С приятелски чувства и надежда." "Сегашните поети пишат философски, но без ритъм, който създава музиката на мерената реч. У Добри Жотев тази музика е прекрасна! Харесвам и един друг поет, който по стечение на обстоятелствата не се радва на известност – Петко Бойкински", реди хроникьорът.

Кога се заражда непреодолимата страст към литературното събирачество? "Още се носи мълвата в родното ми село Делян, че когато съм се родил на 25 май 1925 г., баща ми взел отрязаната пъпна връв и я хвърлил пред вратата на Съюза на писателите. Дали това е вярно, не знам. Но татко беше приказник, съчиняваше и разказваше. Заразих се и аз. Първо стихове, после гатанки, епиграми, басни, след години - и една повест", разказва Антонов. Пъпната му връв бая време е стояла на прага на СБП, защото чак 70 години по-късно той става негов член.

Спас Антонов разказва с увлечение за няколкото си хобита

А дотогава минава през какво ли не. Завършва основното си образование и прогимназията, но когато опира до гимназия, бащата е категоричен: "Няма пари". Момчето се цани пастир у заможно семейство, но все го тегли към големия град. Когато става на 14, пристига в София и са хваща като чирак в кръчма, дърводелец и стругар. Вечер чете за изпити. За всяка професия има тапия. Но оттук нататък инженерството и журналистиката ще се надбягват в живота на Спас Антонов. Следвани от злополуки и страдания, които косъм по косъм боядисват в бяло косата му и капка по капка вгорчават душата му. Създава заводски вестник и едновременно завършва машинно инженерство. През 1963 г. пък се дипломира като журналист в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Три години по-късно вече работи в завода за електрокари и е осъществил там пет рационализации. Заради тях го взимат като специалист в научноизследователски институт.

Премеждията са по петите му. Едва не умира, притиснат от камион, изпуска върху крака си 20-килограмова чугунена част и счупен умивалник. Водовъртеж го повлича на плажа в Обзор и случаен поглед и интуиция на жена му го спасяват. Преживява прединфарктно състояние и тежка бъбречна криза. През януари тази година го настига инсултът, но, благодари на Бога, парализата на крака и ръката отминава. Отново си е възвърнал умението да пише с почти калиграфска изящност. А колко пъти обират пенсията му на връщане от пощата (блокът му е срещу виетнамските общежития ), вече не брои. Приема, че страданията го правят по-силен. Продължава събираческата си дейност, върши и къщна работа, радва се на трите внучки от сина и дъщерята.

Литературата не е единственото му самотно хоби. Поетът хроникьор е изрисувал кориците на повечето си книги Направил е и родословно дърво на всички 20 фамилии в с. Делян. Сега пък събира всичко, каквото излезе за судоку. "Не съм мечтал за върховна слава, каквато имат само гениите, защото знам силите и способностите си. Живях и живея с вярата, че това, което съм сътворил, ще помогне на хората да станат по-добри, ще намали алчността и злобата у тях", простичко изповядва веруюто си чудесният българин.

Искра Крапачева