Весели шопи 1983

Весели шопи 1983Нашенци 1983

Нашенци се смеят

На почивка с професор

Случило се така, че в почивната станция настанили наш Ордо Шегаджията с някакъв професор в една стая. Като нямал какво да прави, Ордо се обърнал към професора:

– Щом си толко учен и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?

– Съгласен съм! – отговорил професорът.

– Арно, ама че ти поставим условие: ако я не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако ти не отговориш – двайсет че дадеш, щото – поучен си. Нали така?

– Добре, Ордо. Кажи какво е разстоянието от Земята до Луната?

– Макя, да не съм го мерил... Дръж два лева, па слушай мойо въпрос. А кажи кое е това животно, дека като мериш от главата до опашката – три метра излазя, а от опашката до главата – два метра?

Като не могъл да отгатне, професорът дал на Ордо двайсет лева и рекъл:

А кажи сега кое е животното?

– Епа... и я го не знам! На ти още два лева, па си глеи кефо!

Ако попадне в ада...

Лежи тежко болен нане Страти и въздиша:

– Ех, Гано, съсипа ме тука болестта, ама на оня свет, ако попадна у адо, че си живея убаво...

– Що думаш? Ти да не бълнуваш бре, Стратко?

– Не, Гано. У адо не е като преди. Сега тамока има дърва за огино под казано, ама нема катран. Додек набавят катран, железнио казан че изгние от ръжда. А додек найдат казан, язека че си живея раат... И сигурно много повече, отколкото тука на земята.

– Арно, ама оти мислиш така?

– Оти у адо е на служба, като снабдител, магазинеро на селкоопо, дека умре оня ден.

Гръмоотводът на поп Симо

Поп Симо от Росоман, човек с прогресивни идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали преди Девети радиоапарати. Ала неговият радиоапарат, купен наскоро, още не бил запечатан от полицията.

Веднъж край къщата му минавал с пушка на рамо джандаринът Цако от околийското управление. Като поздравил поп Симо, той извърнал глава към покрива и попитал:

– Бе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при комино на покриво? Да не си купил и тизе радио?

– А, не, господин старши, това е гръмоотвод.

– Гръмоотвод ли? Е па нали с бога сте приятели, защо ти е гръмоотвод?

Поп Симо се видял натясно, та решил да го застъпи.

– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото.

Цеко се ядосал не на шега.

– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане страшно.

– И да тръгна пред тебе, все некак ще се оправя – рекъл поп Симо, – но внимавай ти да не тръгнеш след мене!...

Смъкване на кожи

Торко Благио споделя с нане Ворчо:

Преди Девети фашистките управници смъкваха по две кожи от човек, а сега е друг живото...

– Макя, друг... – протестира уж нане Ворчо, а после се усмихва и добавя. – Днешната власт само от менека до сега е смъкнала барем десет кожи! Не думай, бре, Ворчо!

– Оти да не думам! Десет години подред ми дават карта за почивка на море. На плажо ми изгори кожата и като се върна оче-нече, смъциня се пущината.

Кой кого

Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:

– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За нея съм готов да дадем и живото си!... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истински българин?

Следователят Хари Шпрингер, немец по произход живял дълги години в България, отговорил:

– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!

– Тц, тц, бреей!... – цъкал с език Янко. – Тогай язе требе да те съда, а не ти – менека!

Командири на... генерали

В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин.

Торко бърза да се похвали:

– Кога бех у казармата, язе командувах сите офицери и генерали. Речем им мирно, не шавай! и они одма зимаа войнишка стойка.

– Как така бе, Торе? – пита изненадан Борчо.

– Епа, нали бех шивач у казармата...

– Апа язе фатах за носо и дека си сакам, там можех да вода сите офицери и генерале! – хвали се на свой ред Борчо.

– Брей, види се, по-ербап си бил от менека! Как са се оставили тиа балами да ги водиш за носо? – чуди се Благио.

– Нали бех бръснарин у офицерскио щаб... – отговаря Борчо и двамата прихват да се смеят.

Гражданинът

Дошъл дядо Перво у града навремето, когато поставяли първите светофари. Преминавал улицата при червен светофар, та регулировчикът го спрял:

– Гражданино, върни се веднага обратно!

– Брей, я не съм гражданин, а селянин! И че се върна обратно довечера с влако! – отговорил дядо Перво и преминал при червен светофар.

Бастунът

Когато бил ерген, дядо Славе Петров въртял танеца на хорото и важно размахвал изпъстреният с шарки бастун. Но годините минавали и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Забелязал го дядо Йото и решил да се пошегува:

– Бре Славе, тогай носеше бастуно за ербаплък, та сега па защо го носиш? Сигурно се подпираш, а?

– А, не! Варда се от млади булки, оти много ме налитат! – отговорил старият шегобиец.

Змийска отрова

Схванал се гръбнакът на Панчо Зевзеклията, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване. Разтривала Панчовица, и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни:

– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми ядеш душата!... Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му преляло от болките и ругатните, та отвърнал:

– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гръбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав от кревато!

През три дерета

Изгубили си воловете и тръгнали нане Кола и брат му Ванчо да ги дирят. На единия баир стоял Ванчо и викал колкото му глас държи:

– Нане-еее, найде ли воловете-ее...?

– Тц, тц... ъкъ! – цъкал с език нане Кола и поклащал глава.

Най-после Ванчо се ядосал и отишъл при брат си:

– Я окам, та се кинем, а ти оти си траеш бе, нане?

– Макя, траем... Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли дека цъкам с язик?

Подслушан разговор

Една сутрин двама шопи разговарят на висок глас:

– Нане, вълк ли доажда нощеска у кошарата?

– Е па, вълк та, нема заяк да дойде!

– Па отнесе ли ягне?

– Е па, че отнесе та, нема да донесе!

– Па у шумата ли го отнесе?

– Е па, у шумата, та нема да го носи у църквата!

– Па ти по него ли ока?

– Е па, по него та, нема да окам пред него!

– Па цела нощ ли ока?

– Е па, че окам та, нема да поем!

На сигурна служба

За пазач на кооперативния бостан назначиха нане Ордо- Един ден край бостана свърна Минчо Грумика и го подкачи:

– Леле ее, нане Ордо, как понесе таа критика от председатело на стопанството у докладо? Он сигурно че те къшне от службата, а? Кво мислиш?

– Море, че ме къшне... – подхвана спокойно нане Ордо. – Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, оти не ръководи баш като що требе стопанството. А така и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!

Механизатор

На селския мегдан се вие кръшно шопско хоро. Свири Дамян гайдарджията. Десният му крак е завързан за голям ковашки мях, останал от дядо му Андрей коларя. Дамян вдига и сваля завързания крак и задвижва ковашкия мях, с който надува гайдата. Гледат го нашенци и се чудят на ума му. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлят шеговито:

– Бре, Дамяне, толку ли немаш душа да надуеш таа пущина, та си помъкнал мейо на дедо си?

А той им отговаря:

– Макя. оти да се мача с уста! Да не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, я мисла, дека съм по-голем механизатор от вазе!

Нане Стойовата логика

Удал се веднъж случай на Кола Ванчин и нане Стойо Митин да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:

– Стойо, г'лей к'ва височина е! Ако се откине самолето, нищо нема да остане от него на земята...

– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!

– Ама нищо нема да остане от него! – повтарял Кола.

– Па да не остане! – отговорил нане Стойо... – Да не е на баща ми!

Единственият им кусур

Често казвал дядо Антон Ванчин, че парите са хубаво нещо, но ако не е единственият им кусур.

– Каков им е кусуро? – питали го.

– Ете. не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключавал дядо Антон.

За какво били дошли

На гости у нане Страти Голтака дошли далечни техни роднини. Стрина Гана сложила трапезата и както е редно, решила да покани гостите:

– Де пийте и ручайте!... Нали...

Като казала нали, тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила нали, но не могла така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:

– Нали... затова сте ни дошли!

След 50 милиона години

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа, Гале Костин и Наско Мийн, разгръщаха някакъв вестник. Край тях спря нане Ордо и попита:

– Бре, момчета, к'во пише у вестнико?

– Пише, дека след 50 милиона години Земята че спре да се върти...

– Бе, ега сме живи дотогай, да видиме! – заключил нане Ордо.

Разрешил въпроса

Веднъж нане Ордо Шегаджията разправял на приятелите си:

– Върва си язе спокойно по траверците на железницата и кога додох до средата на теснио мост, гледам – срещу менека фърчи бесно влако. Бре, па сега – надека?... Да се фърла от мосто – че се утепам, да стоя така – че ме сгази пущината...

– Е, и кво стана? – попитали любопитните му приятели.

– Нищо. Разбудих се навреме! – засмял се нане Ордо.

Реванширал се

Лежали в болница един до друг Иван Плевенлията и нане Мире Цициляко. Плевенлията дал на нане Мире ябълка, но му се видяло малко, та му дал още една и рекъл:

– Вземи, че народът казва: С един вол не се оре! Като взел нане Мире и втората ябълка, Плевенлията му подал трета.

– Я вземи и тая, че друга поговорка казва: До три пъти и – отново!

Цициляко взел и третата ябълка, но го досрамяло, та решил да се реваншира. Обелил круша и дал на Плевенлията една невероятно тънка резанка.

– Де, земи сега па тизе! – настоял с гордост той и добавил – Ама требе да запомниш, дека човеко има саде една уста и повече от една резанка – не бива!

Нане Ордо – свидетел

Явили се в съда Гаце Златния и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:

– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?

– Пречи ми това, оти кога бех язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с неа са живели неколко мажье...

– А така. де! – обадил се нане Ордо, който бил свидетел на булката. - Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа булка да живеат неколко мажье, а тизе сам не можеш да живееш с нея?

Искали и не искали

На едно събрание председателят на Комитета за трезвеност в село се обърнал към присъствуващите:

– Сакате ли да си напрайме павилион ей тамока на празното место, та да има каде да се отбиваме на ладовина и да пиеме оранжадата кога ни напече жега?

– Сакаме, сакаме! – отвърнали почти в един глас всички.

– Добре. Още от утре че започнете да носите кой що има: даски, пирони, греди, каменье, та по-бърже да напрайме павилионо.

– А -аа, тогай нечеме, нечеме! – ревнали в един глас Стойо Съдинката, Минчо Грумика, Тунчо Белята, Мире Цициляко и Спиро Опакото.

Лека работа

Пътували с влака за града нане Гьоре и жена му Пена, че откакто съседът им Боре Цеиин си намерил лека работа там, стрина Пена не оставяла на мира мъжа си. Сега нане Гьоре решил да отидат заедно с нея, та самичка да се увери, че трудно се намира лека работа в града.

Влакът се движел бавно поради свличащия се терен, но като преминал опасността, усилил ход. Стрина Пена забелязала това и попитала:

– Бре, Гьоре, оти влако отеднаж така засили?

– Оти, досега пред него немаше кой да ока варда го беше страх да не прегази некого, а сега Боре Ценин оди пред него и ока варда-а!

– Ту бре, Гьоре, те такваа лека работа требе да си намериш! – заключила стрина Пена.

Да не изфръкне от джебо

В миналото, веднаж, преди да тръгне на пазар, дядо Антон Ванчин сложил кесията с парите във вътрешния джоб на ментето си и го зашил здраво с конци. Баба Марица забелязала това и попитала:

– Ама, ти защо толку здраво заши джебо? Като имал предвид джебчиите, които предишния път му измъкнали парите в трамвая, той отговорил:

– Епа, знам ли дали нема да се случи некое земетресение, та че кесията да изфръкне от джебо!

Кое, вуците ли?

Дошъл в село професор-езиковед да изследва шопския говор и попаднал на нане Ордо Шегаджията.

– Е, байно, как викате вълците по вашия край? – попитал професорът.

– Кое, вуците ли каеш? Епа ние не ги окаме. Они сами си идат при назе! – отговорил нане Ордо.

Точен отговор

Неколцина нашенци попитали веднаж доста про-стоватия, но добродушен Вралчо Шоклин:

– А бе, Вралчо, можеш ли да ни кажеш коя е най-употребяваната дума в твоята всекидневна реч?

Вралчо мислил, мислил, па накрая рекъл:

– Не знам!

При доктора

Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин и той отишъл при лекар.

– Доктуре – започнал още с влизането си дядо Антон. – много ме боли ей тоа крак...

Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:

– На колко години си, дядо?

– Осемдесет и две.

– Ех, от годините е.

– Убаво бе, доктуре – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осемдесет и две. Оти и он не ме боли?

Връстници

Дядо Миялко Скрънзата е на 102-годишна възраст, но е доста запазен и хитър старец.

Веднъж един другоселец на средна възраст взел да му разказва как пътувал с леката кола на сина си и как по една случайност се спасили от смъртна катастрофа.

– Сега живея втори живот и сме връстници с моя син! – заключил другоселецът.

– Брей, язък! – въздъхнал със съжаление дядо Миялко. – Ако и мене бехте зели у колата, сега и язе щях да съм ви връстник!

Нищо му нямало

Отишъл Гане Затрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил психоневроза. Предписал му съответните лекарства и за да му внуши спокойствие, на тръгване му рекъл:

– Твоята болест не е опасна. Ти сам можеш да се излекуваш. Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: Нищо ми няма!...

Върнал се Затрата и още със слизането от рейса започнал да вика: Нищо ми нема! Нищо ми нема!...

На другия ден вървял из селото и пак викал: Нищо ми нема! Нищо ми нема!... Споглеждали се нашенците, усмихвали се и си думали: Има му нещо на тоя човек! Има му нещо...!

Вместо да я забрави

Скарала се бабичката на дядо Вано Бумбара и той отишъл у кръчмата да се напие, та дано я забрави. Но като се върнал у дома пиян, тя му се видяла двойна. Уплашил се дядо Вано и извикал:

– Оле-ее...! Да беше само мойта – иди-доди, ама сега при тия две бабички, как че отърва бойо?

Смъртен случай

Постъпил Горчо Пенин като чирак в един столичен завод. Наближавала Нова година и той получил телеграма: Ела си веднага, заклахме прасето! И без това му се искало да прескочи до село за повечко дни, но му било неудобно да поиска отпуск. Повъртял се пред канцеларията, подвоумил се, па току влязъл, готов да заплаче.

– Казвай, момче! – изгледал го началникът.

– Може ли... отпуска? Получих телеграма... – съвсем плахо продумал Горчо и сълзите му – ха, да се търкулнат.

– Да не се е случило нещо лошо, та така си разтревожен?

– Да, смъртен случай!...

– Спокойно, спокойно, момчето ми! Щом е такъв случаят, имаш право на три дни отпуск. Но кой от близките ти е починал?

– Епа, заклали... прасето! – рекло нашенчето и лицето му просияло в лека усмивка.

Какво брали

В една дъждовита вечер нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:

– Маани. жено. маани!... Днеска що зор видооме у овощако... Много киша. много кал, па и стълби немаше, та брааме отземи, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше. та си дойдоме пеша...

– Епа, барем що браате у овощако? – попитала стрина Ордовица.

– Брааме много ядове, жено! – отвърнал нане Ордо.

Младавдовица

Жалил, жалил бабичката си Спиро Опакото, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:

– Мене ме сака една 25-годишна вдовица...

– Блазе ти, Спиро! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада... – завиждали приятелите му.

След месец Опакото довел вдовицата. Гледат я – бабичка.

– Бе. нали каза, че е. 25-годишна?

– Епа, така си е. Не съм ви излъгал. Преди 25 години е останала вдовица! – отговорил Опакото.

Завещанието

Когато умря от дълбока старост нане Ордо Шегаджията, близките му намериха под възглавницата една книжна петолевка, към която беше прикрепена малка бележка с надпис:

През целио си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат от най-силната ракия и да се почерпат за мое здраве.

Щял да си бъде у дома

Косял си ливадата Панчо Зевзеклията, а седемгодишното му внуче затичало до близкото изворче да налее стомничката с прясна вода. Когато Зевзеклията отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:

– Да ми живееш, дедовото, 130 годин!

– И-ии, дедо, саде толку ли?

– Бе, ти изкарай тиа 130 годин, па аку не стигнат – язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толку! – рекъл Панчо.

Как ще се нагрее...

Разболял се нане Леко. Втресло го, та от студ чак зъбите му тракали. Като му подавала термометър, една от снахите му рекла:

– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!

А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ, пък отвърнал:

– Море, снао, нали ако го тура подмишка, оно че замръзне, та че се пукне от студ!...

Майстор Станоя Борин

Заправил къща Кола Ванчин. Зидали майсторите, а той обикалял и оглеждал работата им. По едно време спрял до Станоя Борин и какво да види – цялата стена изкривена.

– Бре, майсторе, таа стена ми се види млогу крива! – негодувал Кола.

– Она че се оправи после с мазилката! – рекъл Станоя.

– Млогу е крива. И с мазилкята нема да се изправи.

– Епа, тогай бояджиите с четката че я изправят! – успокоил го Станоя.

Диалог

Предговор

Много приказки са изприказвани за шопите, много характеристики са им правени. Говори се, че са изпълнителни и храбри войници, но че са и шмекери, легенди се носят за тяхната непоколебима твърдост по време на османското иго, но ще чуеш и за техния скептицизъм, безразличие, та дори и насмешливо отношение към всичко ново, анекдоти се съчиняват за консерватизма им, за изостаналостта, за твърдоглавието, за хитростта и за безхитростната им искреност... Може би във всички оценки има по нещо вярно и това е напълно естествено. То обаче е доказателство, че шоплукът е един интересен регион и шопите са една колоритна, правеща силно впечатление етническа група от нашия общо взето твърде разнообразен народ. Те рязко се отличават от спокойните, урав­нове­сени и умислени тракийци, от на­по­рис­тите и хитри мизийци, от загадъчните и мистични родопчани, от буйните и речовити македонци... Те са си били, са и както изглежда, ще си останат просто шопи. И носиите им (там където все още ги има) са си шопски, и песните им са шопски, и езикът им е шопски, и поведението им е шопско. И във всичко това те показват твърда, шопска устойчивост. Всеки както иска, както му е угодно и съобразно своята интелигентност има право да преценява качествата на шопите, да съди за техните достойнства или недостатъци. Едно обаче е безспорно – те са едни витални, скептични, смели и най-важното – весели хора, от които блика наподправен, естествен, народен хумор. Не случайно за тях има най-много анекдоти – за коравите им глави, за закачливите им съседски взаимоотношения, за под­играв­чий­ско­то им отреагиране на явните глупости в живота и пр. и пр.

В настоящия сборник са събрани само една малка част от анекдотите и одумките, които съществуват за шопите. Но те дават представа що за човек е шопът, какъв е неговият характер, какъв е неговият мироглед и дори как той живее. Това не е малко. Народният хумор е едно от най-драгоценните богатства и той трябва да се издирва и съхранява. В това отношение съставителите са извършили благородно дело и читателят ще им бъде благодарен. Да не говорим, че със своя труд те внасят в духовната съкровищница на нашата самобитна култура един нов принос, какъвто хората тъй обичат и търсят.

Генчо Узунов

Шопите през очите на:

Иван Вазов:

...Господа филолози, разходете се малко из Малата планина. Всички има нещо да научим у шопите.

Из Впечатления и усещания в Малата и Голяма Стара планина 1899 г.

Любен Каравелов:

Шопът е любопитен и чрез своя характер, и чрез своето облекло, и чрез своя живот. Те (шопите) почти всякога са разположени да се присмиват един другиму, да се посмеят, да измислят някоя хитрост и пр.

Из Записки за България и за българите 1874 г.

Елин Пелин:

Най-веселите хора на света са шопите. Защото това им е в природата ‒ да се веселят, да се смеят над слабостите си, да бъдат мъдреци. Веселият човек е мъдрец по дух. Той се надсмива над всичко старо и отживяло...

Из Елин Пелин. Интервюта и разговори – 1959 г. от Петко Тихолов

Михаил Арнаудов:

В Шоплука има истинско народно богатство. По-чист език, по-добра лирика, по-смислен хумор, по-добър епос – няма никъде.

Из статията Философия на шопа, в-к Поглед, бр. 7 ‒ 1979 г.

Константин Иречек:

...Шопът е здрав и закален. По характер те са добродушни, ала недоверчиви, хитри и понякога вироглави. Самите шопи носят своето име с известна гордост...

Из Пътувания из Бьлгария - 1868 г.

Съдържание

Атанас Душков

АРНО СЪМ, АМА ......................9

Спас Антонов

НАШЕНЦИ СЕ СМЕЯТ .................15

Стоян Чакъров

ШОПСКА ЛЮТЕНИЦА .................39

Никола Янев

ДРЪЖ СЕ ЗЕМЬО. ШОП ТЕ ГАЗИ.........61

Андрей Видинов

КОЙ Е ПО-ГЯВОЛ.....................89

Григор Рашин

СВЕТО СЕ ИЗМЕНЯ.....................99

Милчо Станимиров

СИТЕ СМЕ СОФИЯНЦИ................115

Николай Ликовски

Е, ПА НЕМА ........................124

Никола Шопов

ИЗ ТЕФТЕРА НА ШОПА ................137

Петко Огойски

ПРЕЗ КРИВИЯ ПЛЕТ ...................143

Георги Дешков

ОТ ИЗВОРА .................161

Сборник Весели шопи

изданието е подготвено от Съвет за култура Район Девети септември

Представителен литературен кабинет

София 1983

Печатна база САБ

Ведомствено издание

Съвет за култура район Девети септември

Светлинен пръстен

Сборник – 10

Корици на Весели шопи 1983
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар