четвъртък, 22 март 2012 г.

Овчарчето Добрин

 

Първа глава


Шуми край цъфналите сливи
наблизо малък водопад
и от водите му пенливи
над нивите повява хлад.

Кристално синьо е небето
и свежи пролетните дни
но свършва този ден и ето
към залез слънцето клони.

Над Нèглов рид то бързо мина
натам към близките гори
и бавно сянката като лавина
нивята и ливадите покри.

Изцвили кон, премина стадо
и звънна селският мегдан.
Предмайска тиха вечер пада
над малкото селце Делян.

В порутената стара къща
накрая, щръкнала сама,
една жена сега преглъща
горчилките си у дома.

Тук само пламъкът светлее
в огнището с опушен свод
и щръбнатите стомни зеят
на пръстения грапав под.

Газта във лампата догаря
и в къщи няма залък хляб,
затуй жената на овчаря
тършува в празния долап.

Тя спря, огледа свойте дрипи
и вехтия миндер застлан.
И с глас несдържано изхлипа,
лицето си закрила с длан.

Разплака се, че три дечица
очакват хляб да им даде,
а сякаш с хиляди иглици
гладът в стомаха я боде ...

Разплака се, бе пет недели
не си е идвал бай Младен
и с трепет чакат изгладнели
децата вече трети ден.

Вълнуват я грижовни мисли
по своя първороден син.
Надеждата към него чиста
сега душата ѝ краси.

О, тая майчина надежда
с крила могъщи полетя
и на Добрин в душата нежна
запали първа дързостта.

А той – и блед, и детски тръпен
за миг на място се скова.
В очите – жал и болка тъпа
наведе русата глава.

Но умните очи разбраха
на майката гнева стаен
и тръгна колебливо, плахо
към нея, нежен и смутен.

С прикрита юношеска гордост,
че все пак има свиден дом,
че среща в майка си опора,
пред нея той спря мълчешком.

Ръцете слабички обвиха
в прегръдка жилестия врат,
а после каза много тихо
с уста пресъхнала от глад:

– Изтрий сълзите и спокойно
да легнем, мамичко, да спим!
Дано до утре татко дойде,
дано до утре изтърпим!

Но вместо отговор, закърши
неволно пръстите си тя.
Газта във лампата се свърши,
потрепна пламъкът и спря.

А на огнището в котела
за качамак водата ври.
Сред тишината, запръщели
хвърчат червените искри.

На пода сламени рогозки
с кълчищни черги пак застла,
ала вратата не залости
със двете дървени витла.

И легнаха децата гладни,
но можеха ли да заспят?!
Едвам в очите се прокрадва
и дебне ги с кошмар сънят.

А тя приседна мълчалива
край огъня като преди
и чака будна, не заспива
и все тъй искрите следи.

Човек из пътя ли премине
и куче лайне ли в нощта,
излиза стрина Николина,
но пак сама се връща тя.

В тишината буха нейде бухал
и замира ехото в нощта.
Откъм двора стъпки се зачуха,
леко скръцна пътната врата.

На гърба с торбата тъмносиня
омърлушен влезе бай Младен
и към него стрина Николина
се обърна с поглед уморен:

– Где се губиш пет недели, мъжо?
Що да правя тук без теб сама?
И децата всяка вечер лъжа,
че ще дойдеш рано у дома.

Ето, виж ги, легнаха си гладни!
Трета вечер лягат си така,
че брашното свършихме отдавна,
пък и хлябът беше като кал ...

Нагазиш ли в полята родни
сред бурен, троскот и бодил
един живот ще те затрогне –
живот в неволи и беди.

Обърнеш ли очи нататък
към Мечи дол и Нèглов рид
ще те посрещне топлотата
на глас момински жаловит ...

Овчарка нейде се е свряла
до едрите глогини там
и тъжна песен е запяла,
тъй тихо – звук след звук едвам.

Тя в песни мъката излива
със нежен глас, унил и слаб
по бащината свидна нива
продадена за късче хляб.

Тревожни дните я люлеят,
тревожна мисъл я гнети,
че младост се веднъж живее,
а тя без цел лети, лети ...

И колко още като нея
ще срещнеш в родните поля!
Все тези тъжни песни пеят,
все хулят свойта орис зла.

И долу в жълтите стърнища
ще срещнеш юноша пак ти –
на воля стадото отприщил,
залисан в детските мечти.

Това Добрин е Николинин –
така на всички е познат –
на слога сам със детелини
седи, потънал в аромат.

Над него трепка чучулига
и нежен птичи глас струи,
но той главата си не вдига,
не чува песента дори.

Така дълбоко е замислен,
така притихнал, замечтан,
че сякаш книга обемиста
чете за чуден великан,

че сякаш не животът същи
го мята в грозните вълни,
а друг живот сега обгръща
и гали детските му дни.

И как го радва, как го мами,
какъв е хубав, непознат –
живян във сънищата само,
летял в мечтите му с крила!

Но звън го сепна. Ех, че дързък
на стадото е този звън! ...
Добрин към него хукна бързо
като подбран от вихър трън.

Настигна стадото немирно,
настигна чуждите овце,
които три лета събира
за хляба само да пасе.

Под всяка круша те са първи
и първи крушите метат.
Нали Ваклуша ги настърви
я виж след нея как летят! ...

Тъй честичко Добрин мечтае
и често сепнат, като в сън,
той дири пак сънят нетраен,
но вместо него чува звън.

Над полето слънцето прижуря,
тръпне сводът в тази мараня.
След такава жега идва буря
и навъсва веждите денят.

А е жега страшна, нетърпима.
Чак земята пари като жар.
Тъй сега е сянката любима
като мил и скъп природен дар.

Не изтрая, стадото подкара
и Добрин надолу най-подир.
Там завари своите другари
как се къпят в сенчестия вир.

Бързо свлече ризката кълчищна,
изподрана, вехта, без яка,
панталонът, кърпен със платнище
и каскета сив, без козирка.

Сред връстници свои, развълнуван,
в лек наклон той тялото си вдал –
от брега се стрелна и заплува,
като щука в езерна вода.

Тъй се спускат всичките стремглаво –
непокорна младост е това!
До небето чак се вдига врява
и заглъхва в тази синева.

Ала скоро шаечните дрешки
пак прижулват мокрите тела.
И земята все е тъй гореща
като въглен в огън засветлял.

На брега под клоните отсреща
се показва корен потъмнял,
а край него, тъмни и зловещи,
зеят дупки в мократа земя.

Юношите, седнали край вира,
мълком гледат корена изгнил,
но дали един поне разбира
колко бури той е победил!?

Дали с плясък на брега пошушва
нещо тайно мътната вода,
или тук е минала вихрушка
и това е нейната следа!

А смехът отдавна е притихнал.
Само скокът воден все шуми ...
През клонака слънчев лъч усмихнат
гали леко мътните вълни.

И Добрин примами тук Ваклуша
(в стадото му тя е командир)
за крака я сгърна и за гуша
и я метна в пенестия вир.

Тя заплува гордо и заблея,
сякаш викна своите сестри.
Полетяха всичките след нея
и водата с бяло се покри.

Ей, отново врявата се вдига,
над клонака волно тя лети.
Колко радост в тези дечурлига,
с колко буен огън тя пламти!

Заизлиза стадото от вира
и разтърсва мокрите руна.
До върбите черна, влажна диря
се изви с пътеката една.

Сред полето душно е и тихо.
Нажежен там въздухът трепти,
а овцете в кръг се запладниха,
че ги хладна сянка приюти.

В тихия шубрак на скрито
дето сухи клонки пукат,
под скалата с мъх покрита
бистро изворче бълбука.

А край него – ненагледна,
малка кичеста полянка.
Тук Добрин в тревата седна
под една трънлива гранка.

Сне овчарската торбичка,
бръкна и оттам извади
хлебец – спечена коричка,
та със лучец я изяде.

Пак гладът неканен гост е,
пак храната недостига.
Вместо хляб, сега той носи
най-любимите си книги.

В христоматията своя
за минутка поглед спира
и отново сред покоя
той Хайдути декламира.

А гласът му – песен просто,
като птичи глас извива,
тих и волнокрил се носи
над скалата мълчалива.

Ех, да може като птичка
да лети Добрин далеко,
би политнал. Зърнал всичко –
ще му стане леко, леко!

С погледа си би обхванал
планините ясносини,
там дори зад океана
би отлитнал в край пустинен.

Да узнае дали има
като в края роден още
бедност зла, непоносима
и тревожни дни и нощи.

Дали има като него
по света за покрив жадни,
ходят ли и те със геги
и окъсани, и гладни.

Да узнае, да узнае
радостта ли е по-много
или скръб и там витае,
като тук владее строго...

Но това мечти са само
на овчарчето, което
след минута ще помами
свойто стадо към полето.

Над Мечи дол облаци бурни
стъмниха небето за миг,
а там към върбите се втурна
светкавица – огнен камшик.

Прихлупен в черупката душна,
тъмнее скалистият връх.
Изви се в полето вихрушка,
на билки понесе се дъх.

Утихна и дивата папрат,
полюшнала нежни листа
и едри, и ледени капки
зашибаха силно в пръстта.

Добрин се пригуши на завет
под гъсто разклонил се трън
и слуша той как се сражават
рой облаци с огън и гръм.

Тъй птичките даже се крият
когато пред буря гърми.
И ето я водната сприя
в листата на тръна шуми.

Измокрен и сгушен поглежда
Добрин изпод тръна с тъга.
Елмазните струйки се сцеждат
по голата тръпна снага.

Но трясна тъй, сякаш завеса
продраха незрими ръце.
Звън сепнат за миг се разнесе
над сбраните вкупом овце.

Добринчо подскочи изплашен.
Сърцето смутено тупти,
а в ехого долу по-страшно
внезапният трясък кънти.

Преминаха лудо най-после
тук черните облаци зли –
към онзи връх тъмен и остър
насочиха свойте стрели.

И чува Добринчо как тътне
далече небесният свод.
По нивите стичат се мътни
в браздите поток след поток.

Краката му гизнат във влага,
цървулките лепнат във кал...
Ех, юност бедняшка, недрага,
препълнена с мъка и жал!

Размекна се свинската кожа,
покъса се гнилата връв,
събу ги, под мишци ги сложи
и тръгна пред стадото пръв.

Слънчевият залез багри
облаците с рой лъчи.
Долу буйна край оврага
мътната река бучи.

Блъска с ярост бреговете,
пенести вълни кълби –
сляла сякаш гласовете
на безброй тръби в един.

Кърти корени изгнили,
мъкне клонки и треви,
все приижда с нови сили,
все по-силно се гневи.

А край нея издалеко
звън напира ясен, смел.
Чуй, Добрин там към егрека
свойто стадо е повел.

Спря в овощните градини,
дето тегне едър плод,
но реката как да мине –
пълноводна и без брод?!

Ала в миг се той досети,
че ще бъде най-добре
от подпорните дървета
няколко да избере.

В мисли и от страх обвзет е
дали няма някой там,
па измъкна три дървета
дълги и дебели сам.

И над речното корито
сгодно място той избра.
С мъка ги препречи трите
до оттатъшния бряг.

Ей от близката кошара –
пуста, в изоставен вид,
с куп дъски се натовари
и направи мост за миг.

Пръв премина той по него
и с Ваклуша след това
стадото до крак преведе
и засвири със кавал.

Потъна в мрак и занемя полето,
натегнало от селските беди.
Блещукат само ярко на небето
като светулки едрите звезди

Наоколо е тиха лятна вечер,
тъй тиха е и пълна с чар,
в която чуваш звън и глас провлечен
на закъснял със стадото овчар.

И чуваш даже в тишината властна
как пляскат в мрака птиците с крила,
на всеки звук как ехото приглася
и глъхне там в отсрещната скала...

В такава вечер сам Добрин остана
и легна в глухата колибка сам.
Далечен звън на медена камбана
напускаше тържествения храм.

В душата му нахлу и смут, и жажда,
размисли се и тъжен замечта:
„Защо човек е нужно да се ражда,
щом в люлката му тегне беднота?!"

На тази мисъл проста, чудновата
той себе си сега отдаде цял
и буден поглед впи в далечината
към небосвода тайнствен, засиял.

Там нейде, дето Витоша в вляла
в небето своя тъмен силует,
над Черни връх луната се е спряла
като разцъфнал, едър слънчоглед.

Но не сега тя погледа му мами,
а друга нежна, бледа светлина,
постлана сякаш под звездите тамо
като сребриста, мека пелена.

Под тази млечна пелена сияе
навярно слънчевият златен град
с безброй вълшебства, лампи и трамваи –
от приказките чудни тъй познат...

И в устрем мислено Добрин политва
към онзи непонятен градски шум,
де хората с машини дяволити
сноват по каменния светъл друм.

Сърцето му запърха като птичка,
като пленено мъничко врабче,
което търси някаква вратичка
към небосвода бистър, звездочел.

Ех, мъка, страшна мъка го притиска!
Сънят му тази вечер тя отне,
а в онзи град живота той как иска
да зърне само мъничко поне! ...

ВТОРА ГЛАВА

Мина тая нощ проклета
както всички мина.
Из полето бавно крета
стрина Николина.

Утрен вятър гали леко
бузите ѝ груби.
Стигна рано до егрека
и Добрина буди:

– Ставай, чедо, хайде стига –
времето не чака!
Ей, отсреща чучулига
будна пей в шумака.

Ставай, хляб съм ти донела,
цяла прясна пита.
Татко ти брашно пак взел е
снощи от чифлика.

III вариант
ДОБРИН И СВЕТЛАНА
Поема

Немее Ружина поляна
и всичко сякаш замечтано
наоколо мълчи.
Гората тръпне в юлско пладне
и слънцето е впило жадно
в моравата лъчи.

Чуй: само в онзи лес тържествен
в захлас – невъзмутим маестро,
пей славеят един.
И скрито в сянката дебела
над книга погледа е свело
овчарчето Добрин.

То в унес сладък се опива,
че в книгата сега открива
незнайни светове.
Чете, чете, па позаслуша
дали звънецът на Ваклуша
там долу не зове.

Но вместо чакан звън на стадо,
писклив гласец го изненада
объркан и смутен.
Към този глас Добрин затича
и зърна там едно момиче
в леса усамотен.



 
 

сряда, 21 март 2012 г.

Поема за поета

 

Поема за поета

Добри Жотев
Добри Жотев (1921-2011) – филм по БНТ

Встъпление

Сред хълмове и плодни ниви
цъфтят днес мирните села.
Звънят стада... Поточе живо
разказва минали тегла...

... Вилняха дните с бясна сила,
в нас впили кървави ръце.
Един ли висна на бесило,
един ли падна от разстрел?

Но както в ниви натежали
под буря се люлее ръж,
така народът с тежки жалби
се люшна в бой нашир и длъж.

Пищяха в родните балкани
куршуми с ветровете зли
и миха партизански рани
потоците със глас звънлив.

И палеха с бунтовни песни
героите преди смъртта
зората на живота блеснал,
усмивката на пролетта...

За тия песни ще разкажа.
За тях и за един поет,
роден от вечната си жажда
да крачи в бурите напред.


Над Радуй тъмнее нощ дълбока,
къщите обвива в лепкав мрак,
бавно пада – тежка и безока,
посред ниви, долове широки
и приспива гъстия букак.

А в бедняшки дом луната грее...
Лик склонила в тоя стихнал час,
млада майка роден син люлее
и до късно песничка му пее
с топла обич и приспивен глас:

„Спи ми, рожбо свидна моя,
вън е страшна тишина.
Спи на бурите в покоя,
да пораснеш твърд юнак!

Име Добри съм ти дала,
да се бориш за добро
с хищна хала – връхлетяла
върху бедния народ.

Не е хала като хала –
сам да я надвиеш ти –
бирник, кмет и стар лихварин
блъскат нашите врати.

Грабят радостта и хляба,
грабят честния ни труд.
Но порасжеш ли, ти храбро
побеждавай в боя лют!...


Спи сега, безгрижна птичко,
вън е страшна тишина.
В тоя час почива всичко.
Спи ми, рожбо, нани-на..."

И в зори – пак с люлката на рамо,
със мотика, стомна и торба –
недоспала – тръгва тя отрано
по нивята чужди, с груби длани
да откупи къшей черен хляб.

И за клон на дива, стара круша
връзва люлката на своя син –
неуморен вятър да го люшка,
тръпни листи дълго да му шушнат
за живота чакан и красив.

Да му пее славей сред шумака,
да го гали пролетният звън –
в песните окъпан, да заяква
и да диша волно аромата
на полето в своя люлчен сън...

В труд и мъка бедната женица
вие гръб над клисавата пръст,
но в гнева си тая мъченица
не проплаква, а вдига пестница
за проклятие и тежка мъст...

Умира слънчевото лято
и пак се ражда есента.
Пак свири вятърът в гората
със пожълтелите листа.

И като черни летописи
се стелят угарите пак,
където с ралото записва
бедняшки дългове селяк.

Замират синурите голи
сред опустялото поле
и само из простора волно
се вие някъде орел.

А в къщи мъничкият Добри
седи на дървения праг
и гледа как безкраен облак
над селото сгъстява мрак.

След миг по хлътналия покрив
дъждът започва да шуми –
земя и хора той намокря,
стъклата блъска със стрели.

На стола дядо му сурово
мълчи, преметнал крак връз крак,
а баба му с точилка нова
пак бърка постен качамак.

И идва майка му от къра
с ръце, напукани от труд,
с лице – от вятъра опърлено
и със цървул – в калта изут.

Вечерят тихо. После свити
в леглото с майка си лежат,
но буден Добри все я пита:
– Кажи ми, мамо, в тоя свят

децата царски, като мене
на сламен одър ли лежат?
И те ли тъй са пременени
със ризи от кълчищен плат?

И на двореца ли таванът
е като нашия таван –
пропукан и с картон захванат
опушен, чер като тиган?...

И дълго детските въпроси
дълбаят нощния покой:
защо чорбицата е постна
и бос навън щапурка той,

защо Лукан – същинско муле,
на богаташа Никодим
обувки лъснати обул е,
пък е злосторник и един...

И майка му мълчи. То сякаш
не със въпроси, а с камшик
я удря малкият във мрака...
Но как, но как да го теши!

Погалва с твърда длан гореща
челцето, умната глава
и като хваната във клещи
прошепва тя едва-едва:

– Спи, сине малък, а когато
пораснеш, сам ще разбереш
защо един живей богато,
а друг – в колибата си мре.

Но дълго Добри не заспива
и слуша как в дола бучи
реката яростна и дива.
И мракът става по-горчив,

че бурята плющи и святка,
гърмеж над чуките ехти.
И с ритъма на тая схватка
сърцето почва да тупти.


Поема
На Добри Жотев
в знак на дълбоко уважение

Бях овчарче, мъничко овчарче
пригушен в храстите на сянка
все четях унесен, та макар че
още сричах в новата читанка.

Стиховете наизуст аз учех,
но една загатна, чудна мисъл
не успявах само да отключа –
тях човек ли като нас бе писал?!

Стиховете топли в звънливи
като наниз от злато и бисер
що четях и кътах най-ревниво –
тях човок ли като нас бе писал?!

Не човек, а сякаш бе ги низал
ангел нежен, ангел тих, небесен,
само скришом от небето слизал
и до късно бдях над тях надвесен.

Този ангел в мойте мисли беше
с връхноземна, с невидима сила
и с нечути думи не зовеше
към зората, над върха ранила.

Този ангел – най-добър вълшебник
в мен кладеше жаждата за полет
я притворил новия учебник
аз летях е крилата на сокола.

О, как исках в моя край да зърна
този ангел мъдър, чудотворен,
който пръв очите ми обърна
към прозороц, за живот отворен

и в сърцето мое пална огън
сред онези разшумели буки
да пламти и в радост, и в тревога,
да не тлей до век, да не мъждука...

Ала можех ли по къра роден
да открия ангела всесилен?!
Виждах само вред стада да бродят
и овчари дрипави, унили...

Припках бос през голите чукари,
през оврази, бурени, стърнища,
С драскотини цял се бях нашарил.
От петите едри люспи нищех.

Съскаха усойниците в храста.
Лазеха ме тръпките студени.
Тишината строга, зла и властна
в мен роеше мисли вдъхновени.

Парваха ме често в изненада
по петите тръните забити.
Само долу в тихата прохлада
шумоляха весело върбите.

Само долу вировете мътни
ве смириха моите връстници.
Слушах жадно как простора тътне
край върбите с мъхави ресници...

Не гладувах – зрели, диви круши
и къпини до насита лапах.
Не жадувах – суша ли засуши,
аз в реката устните потапях.

Ех, живот овчарски – пълна чаша
с мътен сок, парлив като отрова!
Кой от теб е пил, е пил безстрашие,
пил е сила, мъжество сурово...

Тегнеха тогава страшни дните
и по тъмно бягаха младежи,
че ядеше хляба ни грабител
сит да бди пред телените мрежи,

че лютеше като дим цигарен,
като дим край нас отровен здрача.
Чувах даже в кървавата заран
над юнашки труп как майка плаче...

А пък в село двама щом се срещнат
болките си помежду ще кажат.
Ще добавят на ухо по нещо
да не чуят хора зли и вражи.

Тъй веднъж ратай от близко село
заговори с мен съвсем открито:
"...Та ти казвам, нощ преди разстрела
от затвора димнал ученикът.

Майка му от мъка днес е болна.
Плаче, сине, плаче щом се мръкне...
И теши я само туй, че волно
като птиче той в балкана хвръкна.

И теши я мисълта, че може
да се върне жив и здрав при нея,
че на кол главата му не сложи
посред село за сеир злодея..."


На пръстта до сивото огнище
ме родила мама в зъл четвъртък.
Само тоз кът наш бил, друго – нищо.
Чужд дори на мама бил чекръкът.

В този кът живота ми тя дала.
Този кът е мой и скъп, и мил е.
Но пръстта – два разкрача едва ли
цял живот и мене би хранила!

Но пръстта – два разкрача – от малък
ме обрекла на ратайска мъка...
Ала пак не стигна пусти залък,
та въртеше мама все чекръка...

Бях едва петнадесетгодишен,
а растеше в мене таз идея:
да избягам от егрека скришом,
туй ратайство страшно ми додея!

Да избягам! Но къде да ида?!
Нямам хора близки да ми кажат.
Пълни се душата ми с обида.
Дните тежки сякаш ще ме смажат.

Да избягам като ученика!...
Тук животът е същинска тюрма.
Да избягам! Друг живот ме вика.
Друг живот тоз злия ще катурне...

В златна есен Свободата слиза!
Мен ратайче-юноша ме свари
с овехтяла, изподрана риза,
с панталонки кърпени и стари.

Ей по пътя стръмен край баира
се задава странна върволица.
Спрял до мене, все натам се взира,
вби натам ратаят стар десница:

„Гледай, сине, горските шумари!
Те са! Идат... Идат в изненада!...
Свършено е с наште господари.
Ще получат туй, що им се пада!

Виж го онзи ученик с куртката,
чернокос и буен, с ред патрони.
Ще зарадва майка си – горката...
Тя по него вир-сълзи порони.

Всяка нива, всеки рид и валог
бяха, сине, първите му друми,
че и той ратайче бе от .малък,
бе чевръст, решителен и умен.

Но веднъж в града, в школото писал
страшни песни пред онез синчета.
Креснали тогава: „Комунист е!"
и в затвора тикнали момчето..."

...Страшни песни!!! А не бяха страшни.
Галеха ме като топъл вятър
песните по пътищата прашни,
песните на хората в полята.

Галеха ме стиховете топли
дето чух на снощната седянка.
Мислите предишни пак разчоплих,
пак си спомних старата читанка...

Тези чудни стихове и песни,
като него някой ли бе писал!
Значи няма ангели небесни!
Има смели хора – комунисти!

Има хора с песни и куршуми
от зла чест народа ни спасили,
пропълзели през опасни друми
като този момък мил и силен.

Има хора – камък и желязо,
занемели в карцерите мрачни.
Има хора с обич и омраза
оцелели в битките юначни.

Има хора... Ангелите бели
бяха само в детските ми мисли.
Има хора мечтатели смели,
има честни хора – комунисти!

План за преработка на
Поема за поета

На пръстта до сивото огнище
ме родила мама в зъл четвъртък.
Само роден кът и друго – нищо.
Чужд дори на мама бе чекръкът.

Но пръстта – два разкрача, от малък
ме обрече на ратайска мъка.
И не стигна черният ни залък,
та въртеше мама все чекръка ...

Бях овчарче – дрипаво и босо
и читанката със мене все си носех.
Стиховете наизуст все учех –
тайните в живота да отключа.

И се чудех – стиховете топли,
дето бяха в моята читанка,
тях човек ли като нас бе писал,
или ангел нежен, тих, небесен –
само нощем от небето слизал
и до късно бдял над тях надвесен.

Този ангел -– най-добър вълшебник
в мен кладеше жаждата за полет
и притворил новия учебник –
аз летях с крилата на сокола.

О, как исках в моя край да зърна
този ангел мъдър, чудотворен,
дето моя поглед пръв обърна
към прозорец за живот отворен,

дето пална в мене онзи огън
сред поля и посред горски буки
да пламтя и в радост, и в тревога,
да горя до век, да не мъждукам.

Ала можех ли по къра роден
да открия ангела всесилен?
Виждах само вред стада да бродят
и овчари дрипави, унили.

Тегнеха тогава страшно дните
и в балкана бягаха младежи,
че ядеше хляба ни грабител –
сит да бди пред телените мрежи,

че лютеше като дим цигарен,
като дим край нас отровен здрача.
Чувах даже в моя сън кошмарен
над юнашки труп как майка плаче ...

А пък в село двама щом се срещнат
болките си помежду ще кажат,
ще добавят на ухо по нещо
да не чуят хора зли и вражи.

Само ние – децата не усещахме
тази тягостна атмосфера _ _ _

_ _ _ _ _ _

Само долу – вировете мътни
не смиряват моите връстници –
от гълчава чак просторът тътне
край върбите с мъхави ресници.

_ _ _ _ _ _

И пладнуват в сянката овцете,
и седиме двама с чичо Симо,
стар ратай от Радуй ...

Декламирам с патос стиховете
и започва той да ми разказва:
– Ученик в града от наше село
страшни песни някакви написал
и запял ги пред онез синчета ...
Креснали тогава: „Комунист е!"
и в затвора тикнали момчето ...

Ала нощ преди да го разстрелят
от затвора димнал ученика ...
Майка му от мъка днес е болна.
Всяка вечер плаче щом се мръкне
и теши я само туй, че волно
като птиче той в балкана хвръкна.

И теши я мисълта, че може
да се върне жив и здрав при нея,
че на кол главата му не сложи
посред село за сеир злодеят...

В златна есен Свободата слиза.
Мен ратайче-юноша ме свари –
с овехтяла, изподрана риза,
с панталонки кърпени и стари.

Ей по пътя стръмен край баира
се задава странна върволица
и натам се чичо Симо взира,
и изправя своята десница:
– Гледай, гледай, идат партизани...

_ _ _ _ _ _ _

Наближава върволицата.
Прегръщат се ученикът и ратаят.
Сълзи от радост покапват по лицата им
Колоната отминава...

_ _ _ _ _ _ _ _

– Ето този ученик с куртката,
чернокос и буен – с петолъчката на чело,
кривнал кепе – с два реда патрони,
бил е с мене ратайче във село.

Всяка нива, всеки рид и валог
бяха, сине, първите му друми,
че и той ратайче бе от малък,
бе чевръст, решителен и умен.
Ще се радва майка му – горката.
Тя по него вир-сълзи изплака...

- - - - - - - - - - - -

Ех, живот овчарски – пълна чаша
с мътен сок, парлив като отрова!
Кой от теб е пил, е пил безстрашие,
пил е сила, мъжество сурово!
Тези чудни стихове и песни
като него някой бе ги писал.
Значи, няма ангели небесни –
ангелите бяха в мойте детски мисли.

- - - - - - - - - - - - - - -

Има хора – с песни и куршуми
от зла чест народа ни спасили –
пропълзели през опасни друми
като този момък мил и силен.

Като него – камък и желязо,
занемели в карцерите мрачни –
пълни е вяра, обич и омраза,
оцелели в битките юначни.

Те с кръвта си чудни песни пишат.
Те са хора – волеви и смели
и поети, чудотворци чисти
с помисли, с дела на комунисти!

Сред хълмове и плодни ниви
цъфтят днес мирните села.
Звънят стада... Поточе живо
разказва минали тегла...

Вилняха дните с бясна сила,
в нас впили кървави ръце.
Един ли висна на бесило,
един ли падна от разстрел?

Но както в ниви натежали
под буря се люлее ръж,
така народът мощен устрем
се люшна в бой нашир и длъж.

Пищяха в родните балкани
куршуми с ветровете зли
и миха партизански рани
потоците със глас звънлив.

И палеха с бунтовни песни
героите преди смъртта,
зората на живота блеснал,
усмивката на пролетта...

За тия песни ще разкажа,
за тая и за един поет,
роден от вечната си жажда –
да крачи в бурите напред.

И днес народът ни сърдечен
и живите герои – в труд,
прославя с песни, с топли речи
загиналите в боя лют.

Отдава почит и възхвала
на живите герои днес,
в борбата ядна възмъжали,
спасили родната ни чест...

И пак от село в друго село
на гости тръгват брат при брат
и светят къщиците бели,
и няма чужд и непознат.

В Делян пак някоя Звездана
ще дойде с обич за Асен,
в Радуй Косèна ще пристане
на някой черноок левент.

И пак се вдигат тежки сватби,
пак в хората гори любов
и пак се вие сред площада
във пръзник буйното хоро.

Баирите – на вечна стража
стоят край родните села,
не те не могат да разкажат
за тия робски теглила.

Мъничко овчарче бях
и под храстите на сянка,
знойни стихове четях
в моята читанка.

Но не знаех кой реди
стиховете с думи нежни,
кой над тях до късно бди
в тия дни метежни.

И не вярвах ден-изден
на натрапената мисъл,
че човек обикновен
стиховете е написъл.

Мислех си, че ангел бял
от небето тъмно – скришом,
посред нощ е долетял
тук край нас да ги напише...

Ах, къде е тоя смел
и премъдър чудотворец,
който нашта жал е вплел
в песните си непокорни?

Който жарна с огнен стих
сърчицето свито мое –
по човешки да пламти
в странно дивото усое.

И копнежът – затрептял
с будна тръпка непозната,
сякаш сливаше ме цял
с правдата и свободата.

Ах, къде е тоя чист
ангел светлолик, небесен?
Може би е свел очи
пак над буреносна песен?

Може би е тук край нас
тоя белокрил вълшебник,
а край оня бук и храст
враг сега и него дебне? ...

И се взирах все натам –
слънцето да го открия,
обичта си да му дам,
жаден светлина да пия.

Взирах се и в дол, и в рид,
в неми чуки необгледни,
ала все бе неоткрит
ангелът – поет-вълшебник...

Виждaх в оня душен ден
само дрипави пастири.
И с кавал обикновен
някой тъжно да засвири...

На гости у дявола с автограф от Спас Антонов
 
 

понеделник, 19 март 2012 г.

Нашенци се смеят

 
Нашенци се смеят
Нашенци се смеят

Гръмоотводът на поп Симо

Поп Сима от Росоман, човек с прогресивни идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали радиоапарати. Само че неговият радиоапарат бил нов и още незапечатан от полицията.
Веднъж край къщата на поп Сима минал с пушка на рамо джандаринът Цако, който служел в околийското управление и бил дошъл на проверка сред населението. Той поздравил поп Сима и като извърнал глава към покрива, попитал:
– Абе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при камино на покрива? Да не си купил и тизе радио?
– А не, господин старши! – смутолевил поп Cима. – Това е гръмоотвод.
– Гръмоотвод ли? Епа, нали с бога сте приятели, защо ти е гръмоотвод?
Поп Симо се видял на тясно и решил да го засече, та му рекъл:
– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото ...
Цако се ядосал не на шега.
– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане страшно! ...
– И да тръгна пред теб, все някак ще се оправя и ще се върна у дома – рекъл поп Сима, – но ти ако тръгнеш след мен, връщане няма!
Гръмоотводът на поп Симо

Голтаците

На междуселския футболен мач беше дошла и стрина Гана – жената на Страти Голтака. За първи път през живота си тя присъствуваше на мач. И не че разбираше нeщo от мач, а защото този път играеше най-малкият ѝ син Боне.
Преди Девети, нане Страти и стрина Гана бяха толкова бедни, че децата им ходеха боси и парцаливи. Затова им излезе и прякорът "Голтаците". Сега те имат солидна триетажна къща, обзаведена с модерни мебели, обширен двор с декоративна желязна ограда и два гаража за леките коли на синовете им. Те са най-замюжните в село и страшно се ядосват, когато някои спомене прякора им.
По едно време Боне вкара първия гол и възторжената публика започна да реве:
– Боне – гол! Боне – гол! ...
Стрина Гана почервеня от срам и яд. И като нямаше какво да прави, сръга с гняв в ребрата седналите около нея и почти разплакана, започна да ругае всички наоколо:
– Вие да не сте по-облечени от назе, бре!
Голтаците

При доктора

В памет на дядо ми
Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин и той се качил на рейса, та в болницата.
– Докторе – започнал още с влизането си дядо Антон, – млого ме боли ей тоа крак ...
Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:
– На колко години си, дядо!
– Осемдесет и две.
– Ех, от годините е.
– Убаво бе, докторе – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осемдесет и две. Оти и он не ме боли?

Спиро Опакото

За всичко, което се случваше в село или предстоеше да се случи, пръв узнаваше Спиро. И понеже виждаше нещата точно обратно, лепнаха му прякора Опакото.
Веднъж Спиро Опакото подкачи неколцина нашенци:
– Разправят, дека тия дни че увеличат ориза, шикеро, брашното и пипера ...
– Не думай бре, Спиро! – спогледаха се нашенците.
И наистина на другия ден излезе постановление, но не за увеличение, а за намаляване цените на тези стоки. Трупнаха се да купуват, а между тях и Спиро Опакото.
– Е, оти вчера така ни излага бре, Спиро? – зададоха му въпрос.
– Ба, ка ще сам ви излагал! – сопна се Опакото. – Не видите ли, дека сега за същите пари дават повече ориз, шекер, брашно и пипер? – Та язе нали рекох, дека тия работи че увеличат. Е те, увеличиа ги!

Одисей и Пенелопа

Учителката по литература вдигнала Кире Йосков:
– Кире, какво знаеш за старогръцкия поет Омир, за неговия главен герой Одисей и вярната му съпруга Пенелопа?
Кире се почесал по темето баш там, където не го сърби и започнал:
– Ете, знам, другарко, дека истинското име на Пенелопа е било Пена. Она често се карала на мъжо си. И пролет, и есен се му думала: "Я глей бре, мажо, сите мажье отидоа на нивата да сеят и орат, а тизе се излежаваш. Оди сей, оти че умрат децата ни от глад ! ... и секи ден му повтаряла: "Оди сей! Оди сей! ..." Дочули я комшиите. Разбрало цело село и понеже ѝ лопала едната, започнали да окат: "На Пена ѝ лопа! На Пена ѝ лопа!" ... Оттогай насетне името на Пена станало Пенелопа, а на нейнио маж – Одисей.
Одисей и Пенелопа

На почивка с професор

Случило се така, че в почивната станция настанили наш Ордо Шегаджията с някакъв професор в една стая. Като нямал какво да прави, Ордо се обърнал към професора:
– Щом си професур и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?
– Съгласен съм! – отговорил професорът.
– Епа, че се съгласиш, я! Ама че ти поставим условие: ако я не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако ти не отговориш – двайсет че дадеш, щото – по-учен си и требе сичко да знаеш ...
– Добре, Ордо. Кажи какво е разстоянието от Земята до Луната?
– Макя, да не сам го мерил, та да знам. Дръж два лева, па слушай мойо въпрос. А кажи кое е това животно, дека като мериш от главата до опашката – три метра излазя, а от опашката до главата – два метра?
Като не могъл да отгатне, професорът дал на Ордо двайсет лева и рекъл:
– А кажи ти сега кое е животното!
– Е па, ... и я го не знам! На ти още два лева, па си глей кефа! ...
На почивка с професор

Приятели

Трима приятели – шоп, трънчанин и габровец, попълвали фишове за тото.
– Море, ако уцелим едно двайсе иляди, че ви удавим у вино и ракия! – казва шопът.
– А па я че ги поделим поравно и на троицата! – казва трънчанинът.
– Аз пък ще си помисля дали да ви кажа, че съм спечелил! – обадил се габровецът.
– Оти нема да кажеш бе, габровец?
– Ще се охарча много да ви почерпя със семки.

За какво били дошли

На гости у нане Страти Голтака бяха дошли далечни техни роднини. Стрина Гана се съсипа да шета и готви. А когато трапезата беше вече сложена, тя реши както е редно, да покани гостите:
– Де, пийте и ручайте! ... Нали ...
Като каза последната дума, тя се запъна и не знаеше как да продължи. Няколко пъти повтори "нали", но не можа така бързо да намери завършек на изречението. Смути се, изчерви се, па току настави:
– Нали ... затова сте ни дошле!
За какво били дошли

"Рецензент"

Един ден пред книжарската витрина в града спират агрономът Гъчо Джапунов и нане Ордо. Едно заглавие привлича вниманието на агронома и той влиза в книжарницата, а нане Ордо чака пред витрината. След малко Гъчо Джапунов излиза и започва да разгръща романа на Атанас Наковски "Светът вечер, светът сутрин".
– Купих си много хубава книга! – хвали се агрономът.
– Макя, кво е убавото на таа книга? По заглавието дофатам, дека у неа не пише баш това, що менека ме интересува.
– А какво точно те интересува? – пита Джапунов.
– Епа, интересува ме свето на обед и каде икиндия! – отговаря нане Ордо.
Рецензент

Нане Ордо – свидетел

Явили се в съда Гаце Златния и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:
– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?
– Пречи ми това, оти кога бев язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец не са прибрах, с неа са живели неколко мажье ...
– А така, де! – обадил се нане Ордо, който бил свидетел на булката. – Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа булка да живеят неколко мажье, а тизе сам не можеш да живееш с неа?

През три дерета

Изгубили си воловете и тръгнали нане Коле и брат му Ванчо да ги дирят. На единия баир стоял нане Коле, а на другия, през три дерета, стоял Ванчо и вика, колкото му глас държи:
– Нане-ее, найде ли воловете-ее ...?
– Тц, тц ...! – цъкал с език нане Коле и поклащал глава.
Най-после Ванчо се ядосал и отишъл при брат си:
– Я окам, та се кинем, а ти оти си траеш бе, нане?
– Макя, траем ... Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли, дека цъкам с язик?

Кога умрелият се смее

Веднъж неколцина нашенци попитали нане Ордо Шегаджията:
– Щом си толко итър, можеш ли да ни кажеш кога умрелио се смее?
– Епа, умрелио се смее само един пат и вечно у снимката на некролого! – отвърнал нане Ордо.
Кога умрелият се смее

Гаце Златния

След като нажулиха яко в доклада младия тракторист Гаце, който не беше на събранието, баща му не издържа, надигна се и рече:
– Ей, ора, да знаете, сино ми е златен ...
– Види се колко е златен! – прекъсна го председателят на събранието. – Преди месец зяноса новио трактор за сума ти иляди лева, а оня ден дофанал таксето на Гьоревио син, та сите чаркове му потрошил!
– Епа, я на кого думам, дека Гаце ми е златно чедо ...
– Я трай, не се зафаляй! – прекъсна го този път нане Ване. – Оная заран зел, та подпалил печката у канцеларията на председатело с бензин и она като бууне, та потроши сите джамове и направи сума пакости.
– А бре, ора, оти не давате да си каем думата докрайо? Нали за сите тия магарии, с пари плащах язе. Те, затова ви думам, дека Гаце ми е златен!

Пазачи на крадци

Двама крадци се вмъкнали късно вечерта в сел­коопа. Забелязали ги случайно нане Ордо и Страти Голтака. Повикали още неколцина нашенци. Заловили крадците и ги заключили в мазето, да стоят там, докато се разсъмне и повикат милиция. За пазачи били определени нане Ордо и Дичко Ецин.
Вече се разсъмвало и нане Ордо стоял на смяната си пред мазето. След малко пристигнал и Дичко.
– Абе, Дичко, знаеш ли, дека айдуците нощеска избегали? Глей, строшили джамо! – съобщил учуден нане Ордо.
– Айде, бе!? Не знам! – рекъл Дичко и допълнил:
– Интересно, дека ли са отишли?!
– Епа, знам ли и язека ?... Не са си оставили адресите, барем да ги подириме! – засмял се нане Ордо.

Нане Ордовата служба

Наскоро след Девети, няколко шегаджии посъветваха нане Ордо да зареже овчарлъка и дяволъка, и да иска от нашия сеселянин Любен Петрунов – голям началник в града, някаква лека и доходна служба. И една сутрин нане Ордо се изтърси в кабинета на Петрунов.
– Здрасти, земляк! – поздрави той.
– Здрасти, нане Ордо! Какво те носи при мен? – Е те, казаа ми, дека си давал лека и доходна работа, та ако може ...
– Добре! Знаеш ли поне да се подписваш?
– Абе, колко за подписо ... Е, малко бавно, ама че свикна и бръже.
– Щом знаеш да се подписваш, измисли си там някаква работа, па не бери грижа!
– Та, каеш за подписа, а? Ей, земляк, разгеле, дойде ми на акъло една убава работа. Убава, убава и проста, та нема до къде – баш за менека. Ем материал нема да зяниме, ем че ми я плащате на парче.
– Думай, нане Ордо, да чуя!
– Па, слушай: че ми дадете един сгъртач бели листове, една здрава писалкя и едно кило мастило. От ручок до икиндия, че тура барем илядо подписа. А илядо подписа, по един лев ги сметни, това са илядо лева на ден! ... Те, от таа по-убава работа, здравье му кажи!
Нане Ордовата служба

Върбовият корен

На баща ми
Горещо пладне. Слънцето сипе жар по полето на Воденичище. На сянка край върбите, нане Леко и нaнe Беко, завили крачолите на панталоните си, бъркат в подмолите на размътения вир, с надежда да уловят риба. По едно време нещо шавна в ръцете на нане Леко и се изплъзна.
– Ааа, види се, дека че ручаме риби! – възкликна той и продължи наставнически:
– Бъркай срещу менека у тоа подмол, да ги затиснеме.
Нане Беко спусна ръце и напипа нещо жилаво и мекушаво. Стисна го здраво и задърпа. В това време и нане Леко хвана нещото и двамата задърпаха.
– Оно, требе да е върбов корен ... – рече нане Беко.
– Епа сецай, баре да го скинеме! – отвърна нане Леко и както се беше запънал, отведнъж се отпусна назад. В този миг и нане Беко се освободи от напъна. В ръцете и на двамата имаше по едно парче от "върбовия корен". Спогледнаха се изненадани, с неприятно чувство, но доволни от извършеното.
– Ядец, риби! ... Че ручаме змии! – рече нане Леко и хвърли половинката с главата на змията върху брега на реката.

Какво брали

В една дъждовна есенна вечер, нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:
– Маани, маани, жено!... Днеска що зор видооме у овощако ... Млогу киша, млогу кал, па и стълби немаше та брааме отземи, па и амбалажа го фанало липсата па и камиони немаше, та си одииме пеша ...
– Eпa, баре що браате у овощако? – попитала стрина Ордовица.
– Брааме млогу ядове, жено! – рекъл нане Ордо.

Механизатор

На селския мегдан се вие кръшно шопско хоро. Свири Дамян гайдарджията. Десният му крак е завързан за голям ковашки мях, останал от дядо му Андрей коларят. Свири пустият му Дамян, вдига и сваля завързания крак и задвижва ковашкия мях, с които надува гайдата. Гледат го нашенци и му се чудят на ума. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлят шеговито:
– Бре, Дамяне, толко ли немаш душа да надуеш тая пущина, та си помъкнал мейо на дедо си?
А Дамян им отговаря:
– Макя, оти да се мачим с уста! Да не сам като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, с мойо акъл я мислим, дека съм по­голем механизатор от вазе!
Механизатор

Писмо

Получил нане Леко писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата и решил да му върне отговор. Дълго време се чудил как да започне, докато най-после му хрумнала първата мисъл. Наплюнчил молива и бавно занизал буквите:
"Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четиш бръже ..."

Само пасажер

Дошъл нане Ордо на пазар у града с магарето и каручката си и навлязъл в улица с еднопосочно движение. Насреща му изскочил един контрольор от КАТ.
– Хей, байно, защо не спазваш правилника? Не виждаш ли знака, който показва, че улицата е само за еднопосочно движение? Ха сега плащай глоба, та да ти дойде акъла! – рекъл му контрольорът.
– Слушай бе, момче – сопнал се нане Ордо, ти щом си съдник и съдиш право, от менека не требе да сакаш глоба ...
– Как? – прекъснал го контрольорът. – Ти си нарушителят и следователно ти трябва да платиш глобата!
– Не, нема да плата, оти язе съм само пасажер, а глоба че сакаш ей от тоа, дека е нарушил правилнико! – засмял се нане Ордо и посочил магарето.
Само пасажер

"Познати"

Къде кого срещнеше в село, пред всеки се хвалеше нане Ордо Шегаджията:
– Нали познавам царо, та оня ден бех у градо и го видох ...
– Добре си, нане Ордо, щом се познаваш с царо! Па он кво ти рече?
– Нищо. Трае си.
– Нали се познавате, оти си трае?
– Оти, я го познавам, ама он не ме познова!

Славата на нане Ване

Срещат се по средата на улицата Гьоре и нане Ване:
– Я, ти па, нане Ване, що тражиш у градо?
– Сачиних нещо като епиграма, та я дадох у вестнико, да ми се понесе славата ...
– Арно чиниш, ама се сецни по-накаде менека – че те утепа транвайо!
– Че ме утепа, ама после требе да изместат и транвайо, и улицата.
– Оти?
– Па оти че се прославим с епиграмата, та на това место да ми дигнат паметник – до небото!

Разстояния

Сред селото, Кирчо Дудин среща Пешко Ганин а бърза да сподели:
– Пешко бе, татко дума, дека талавизоро требе да се гледа отдалеко ...
– И мойо баща сега дума така – рекъл Пешко.
– Та, да знаеш, вече го гледам от шест метра разстояние. А тизе? – попитал Кирчо.
– Язе, от млого по далеко ...
– От колко?
– От назе до сервизо за талавизори!
Разстояния

Кое, вуците ли?

Дошъл в село професор-езиковед да изследва шопския говор и попаднал на нане Ордо Шегаджията ...
– Е, байно, как викате вълците по вашия край? ­- попитал професорът.
– Кое, вуците ли каеш? Епа ние не ги окаме. Они сами си идат при назе! – отговорил нане Ордо.
Кое, вуците ли?

Гражданинът

Идва дядо Перва в града и преминава улицата при червен светофар. Регулировчикът го спира:
– Гражданино, върни се веднага обратно!
– Брей, я не съм гражданин, а селянин! И че се върна обратно довечера с влако! – отговаря дядо Перва и продължава при червен светофар.

Спасил се

Ядосан за нещо, Тунчо Белята грабнал въжето и хукнал надолу към Топузаница – да се беси край реката. Като стигнал дълбокия вир, наречен Боботалото, покатерил се на корубестата върба, завързал единия край на въжето за провисналия клон, а другия – за врата си и скочил. Но изсъхналият клон се счупил и Белята цамбурнал във вира. Едва се измъкнал на брега и разтреперан от страх, рекъл гласно:
– Брей, за малко щех да се удава!
Спасил се

Услугата на Сандо Пъдарина

В ония гладни години, Шоповите – най-имотните в нашето село, повикаха шестима прости, но трудолюбиви бедняци да им окосят ливадите. За закуска, внукът на Рангел Шопов – Иванчо, им донесе девет топли, подсладени с мед питки и изчурулика:
– Те, баба заръча да си ги разделите поравно! – изтърси Иванчо питките от торбата и си тръгна. Докато се суетяха как да ги разделят, край тях мина пъдарят Сандо.
– Разгеле, те кой че раздели деветте туртета по­равно! – възкликна един от косачите. А Сандо се спря, погледна ароматните питки, преглътна апетитно и рече:
– От таа работа по-лесна, нема! Дайте ми само ножо и одма че ги оправа!
Той сложи на шест места по една цяла питка, а останалите три, раздели на половинки. След това постави половинките до целите питки и се обърна към шестимата косачи:
– Сега секи от вазе че земе по едно цело турте, а на менека за услугата, че ми дадете сите по половинката! Така Сандо, за услугата, получи цели три питки.
Услугата на Сандо Пъдарина

Успокоил я

Преди години, в съседния блок живееше едно циганско семейство. Всички от това семейство страшно се ядосваха, когато някой им кажеше, че са цигани.
Веднъж дядо Мийо Шопа, който беше дошъл у София за месец-два при сина си, срещнал по стълбите циганката, разгневена пак по този повод и започнал да я успокоява:
– Море, Алтъно, и на менека ми окат шоп. Епа оно, що си е право – право, баш шоп съм си! Защо да се дофатам? Та и тизе – щом си чистокръвна циганка, ич не ти требе да се прифръляш! ...
Успокоил я

Главата на нане Ордо

Веднъж у село пристигна някакъв прочут скулптор. Трупнаха се кооператорите – всеки искаше да се види изваян от ръцете на големия майстор. Дойде ред и на нане Ордо Шегаджията. Скулпторът му поднесе гипсовата глава и нане Ордо, пък и околните ахнаха от изненадващата прилика. Перчемът му все така беше щръкнал, хитрите му очички бяха присвити, а тънките мустачки завършваха с остри завити краища.
– Харесваш ли се така, байно? – попита скулпторът.
– Я ти си ме докарал по-убав, отколкото съм си! – възкликна нане Ордо. – Само не знам дали да я зема, или не.
– Ти си луд бе, нане Ордо!
– Ти си без мозък, ако не я земеш! – упрекваха го наоколо.
Нане Ордо огледа внимателно от всички страни гипсовата глава, приближи я до своята и рече:
– Не, не е същата като моята! Нема да я зема, та ако ще и без пари да ми я даде човеко ...
– Защо бе, нане Ордо? Не видиш ли, дека таа глава е също като твоята? – упрекваха го отново аркадашите му.
Но нане Ордо държеше на своето. Даже се ядоса дотолкова, та хвърли скулптурата на земята и тя се пукна на две. Хората останаха поразени и завикаха още по-силно срещу него:
– Полуде ли, бе? Биваше ли така да похабиш работата на човеко? ...
Чак сега нане Ордо се изсмя с дяволски тънък глас и като сочеше разхлупената глава, поясни:
– Те, нарочно я строших, да видите, дека таа глава не прилича на моята, оти е празна.

Точен отговор

Неколцина нашенци се обърнали веднъж към доста простоватия, но добродушен Вралчо Шоклин:
– Абе, Вралчо, можеш ли да ни кажеш, коя е най-употребяваната дума в твоята всекидневна реч.
Вралчо мислил, мислил, па накрая рекъл:
– Не знам!

Смъртен случай

Минали няколко месеца откакто Горча Пенин постъпил като чирак в един столичен завод. Наближавала Нова година и баща му изпратил телеграма: "Горча, ела си веднага – заклахме прасето!"
И без това, на Горчо му се искало да прескочи до село за два-три дни, да зърне изгората си, да хапне прясна пържолка и да се види с приятелите, но му било неудобно да поиска отпуск. Повъртял се пред канцеларията на началника, подвоумил се, па току влязъл така, както бил почервенял от смут, готов да заплаче.
– Какво ти е, момче? – изгледал го началникът. – Какво се е случило с теб?
– Може ли... отпуска? Получих телеграма ... съвсем плахо продумал Горчо и сълзите му се търкулнали по бузите.
– Защо? ... Да не би да се е случило нещо лошо, та така си разтревожен?
– Да, смъртен случай! ...
– Спокойно, не плачи, момчето ми! Щом е такъв случаят, имаш право на три дни отпуск. Но кой от близките ти е починал?
– Епа, заклали ... прасето! – рекло нашенчето и се усмихнало спокойно.
Смъртен случай

Ако попадне в ада ...

Лежи тежко болен нане Страти и въздиша:
– Ех, Гано, съсипа ме тука болестта, ама ако попадна на оня свeт у адо, че си живея убаво ...
– Що думаш? Ти да не бълнуваш бе, Стратко?
– Не, Гано. У адо не е като преди. Сега тамока има дърва за огино под казано, ама нема катран. Додек набават катран, железнио казан че изгние от ръжда. А додек найдат казан, язека че си живея раат ... и сигурно млогу повече, отколкото тука на земята.
– Арно, ама оти мислиш така?
– Оти у адо е на служба като снабдител магазинеро на селкоопо, дека умре оня ден.
Ако попадне в ада ...

Среща с Пано Глухия

– Здрасти, бай Пано! Как си?
– Клааме теле с комшията, та се връщам ...
– Добре сте направили, бай Пано. Ами синът ти Горча, къде е?
– Епа ... преди малко го заклааме ...

Благодарност

Било по жътва. Гръм подпалил къщата на бай Миялко Скрънзата, а вътре заключено, спяло самичко внучето му. Хората грабнали кофи, вили, лопати и спрели пред горящата къща, но вратата била заключена. Пръв Торко Благьо замахнал с лопатата, та счупил прозореца и спасил внучето на бай Миялко.
Минали няколко дни и една вечер в кръчмата,бай Миялко се приближил до масата, на която седял Торко и го попитал:
– Абе, Торе, ти ли тогай пръв се усуна у кащи?
– Епа язе, бай Миялко, ама ... голема работа! ... – смънкал Благьо, като мислел, че Скрънзата се готви да го почерпи.
– За тебека може и да не е голема, но за менека е голема!
– Еде, еде, не го прави на вапрос! Нали за това сме комшии, да си помагаме ... – продължил в очакване Благьо.
– Оно си е баш така, Торко, ама да не мислиш, дека джамовете и целио прозорец що си строшил тогай, язе че ги купувам? – отговорил не на шега Скрънзата.
Благодарност

След 50 милиона години

Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа Гале Костин и Наско Мийн разгръщаха някакъв вестник. Край тях спря нане Ордо и попита:
– Бре, момчета, кво пише у вестнико?
– Епа, пише, дека след 50 милиона години, Земята че спре да се върти ...
– Абе, я и сега не усещам она да се върти, ама ега сме живи до тогай, да видиме! – заключил нане Ордо.

Катастрофа

– Оди да видиш ква катастрофа е станала! Гаце кюснал с трактуро "Трабано" на Гьоревио син.
– Е, и ...?
– Нема "е" нема "и"! Кюснали се и така се "смлели", та от "Трабано", па барем има некаква купчина чаркове, ама от трактура – нищо! Само дирите му останали!

"Връстници"

Дядо Миялко Скрънзата е на 102 години, но е доста запазен и хитър старец. Веднъж един другоселец на средна възраст взел да му разказва как пътували с леката кола на сина си и как по една случайност се спасили от смъртна катастрофа.
– Сега живея "втори" живот и сме "връстници" с моя син! – заключил другоселецът.
– Брей, язък! – въздъхнал дядо Миялко. – Ако и мене бехте зели у колата, сега и язе щех да съм ви "връстник"!

Големио дзвер

– За каков се ожени твойта щерка у градо? – пита Пена Радина от Ребръчка махала.
– За тоа, дека доаждаше у назе и се либеа – отвръща хитрата и горделива Дуда от Мацина махала.
– Па нали думаше, дека он бил голем дзвер ...
– Оно, я и сега че ти реча същото.
– Леле-ее, ка го трае твойта щерка, щом е таков? – чуди се Пена.
– Аа, ния още преди сватбата разбрааме, дека он не е каков да е дзвер, а – лъв! – отговаря Дуда.

Ултракултурни бебета

На селския площад, две млади майки разговарят:
– Мойто бебе по цел ден дере гърло, та се кине, ама щом пуща талавизоро и зафанат да предават опери, балети и класическа музика – млъква.
– Море, сестро, и мойто бебе е таквоя. Оно па, щом зафанат да говорат за по свето и у назека, да бистрат политика – одма се отрае и саде слуша ли, слуша!
Ултракултурни бебета

Тънък намек

Пред градския магазин за обувки, една отмъстителна и зла съседка срещнала нане Ордо и решила да го заговори:
– Ти па, нане Ордо, какви убави обуща си си купил! Купих, купих – рекъл нане Ордо, – а тизе декa си пошла?
– Язе съм тръгнала до месарницата за мозък!
Нане Ордо се усмихнал под мустак, доволен от случая, че може да каже истината за нея право в очите ѝ и отвърнал с ирония:
– Епа, оно секи си купува това, от що има най-голема нужда!
Тънък намек

Има млогу да чекаш ...

Дядо Цоне доста се карал на бабичката си Дона. Бил груб когато се напивал и често я потупвал, а когато изтрезнявал, искал прошка. Решила баба Дона да го води на черква, да послуша "божието" слово, дано се вразуми и миряса.
Свещеникът чел някаква молитва, в която се казвало: "Боже наш, ти, милостивият и всепрощаващ, който възкръсна от гроба и прости на Юда Искариотски затова, че те предаде за 30 сребърника, прости и нашите грехове ...!"
Слушал дядо Цоне, па току сръгал бабичката в ребрата:
– Чуеш ли? Човеко предал бога, та ония го утепали и като възкръснал, пак му простил, а тизе не сакаш да ми простиш, дека снощи са напих и само ти са поскарах!
– Трай бре, дърто! Да не сакаш и тизе да ме тепаш? Ама има млогу да чекаш додек възкръсна, та да ти проста!

На сигурна служба

За пазач на кооперативния бостан, назначиха нане Ордо. Един ден, край бостана свърна Минчо Грумика и го подкачи:
– Леле-ее, нане Ордо, как понесе таа критика от председатело на стопанството у доклада? Он сигурно че те къшне от службата, а? Кво мислиш?
– Море, че ме къшне ... – подхвана cпoкoйнo нане Ордо. – Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, щото не ръководи като що требе стопанството. А така и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!

Човек с авторитет

Преди да замине за почивната станция, Стойно Съдинката поръчал на раздавачката от пощата да му запази излезлите през това време броеве на вестник "Софийска правда". И наистина, когато се върнал, раздавачката му подала добре завит пакет, върху който била прикрепена бележка с надпис: "За Стойчо Съдинката, дето търси "Правда!"
Мнозина от дошлите в пощата селяни, прочели бележката, без да знаят какво съдържа пакета. И ето, сега в селото сочат с пръст Съдинката и казват: "Те, това е човеко, дека дири правда!"
Човек с авторитет

Надлъгване

Минчо Грумика, който смята себе си за голям хитрец, среща нане Ордо и го подкача:
– Бре, гяволе, помниш ли зимъска, като газииме през снега, каков студ беше? А ей тамока на връо на онова дърво трепереа от студ три кривогледи муи и от устата им излизаше жешка пара ...
– Макя, ка да не помна, Минчо. Ами тизе не виде ли тогай, дека парата замръзнуваше и от устата на муите висеа ледени висулки? ...

От сите моми ...

При вършачката, отмервал крините с жито най-красивият ерген у село – Либен Сандов, по когото копнели много стройни и хубави богаташки щерки.
Ала една грозна и застаряла мома-другоселка, която дошла да помага на сестра си при вършитбата, се чудела как да го подкачи. Най-после научила името му, приближила до него и попитала:
– Прощавай, ама нали ти си Либен?
– Епа, либен съм, либен! От сите моми съм либен и още от никоя не съм разлибен! – усмихнал ѝ се нашенецът.

"Кютук"

От стопанството до града, трябвало да се извозят чували с картофи. В камиона до шофьорчето, седнал един нашенец. Когато навлезли в града по претъпканите улици, шофьорчето взело да се възмущава:
– Че го млатна тоя "кютук" и че го прегаза, щом не знае правилника за движението и се расожда по средата на улицата!
– А-аа, немой! Само че си смачкаш камиона! Не видиш ли, дека он е от твърдите, жилавите "кютуци"! – пояснил нашенецът.

Не казал истината

През фашисткото минало, спретнат и винаги чисто облечен нашенец, бил награден от фабриката за производство на сапун в Костинброд с някаква нищожна награда затова, че многочленното му семейство изразходвало за цялата година един единствен калъп сапун и с това рекламирало фирмата на фабриканта.
Взел нашенецът наградата и си тръгнал. Из пътя се досетил за нещо и измърморил ядосано: "Язък! Оти не казах, дека с тоа калъп сапун, освен ния у дома, праа дреите си и комшиите, и целата ми рода. ... Щеа да ми дадат по-голема награда!"

Завещанието на нане Ордо

Като умря нане Ордо Шегаджията, близките му намериха под възглавницата една книжна петолевка, към която беше прикрепена малка бележка с надпис:
"През целия си живот бях въздържател, но затова пък когато умра, нека с тези 5 лева близките ми да купят от най-силната ракия и да почерпят приятелите ми за мое здраве!"
Завещанието на нане Ордо

У жешкио вир на Хисара

(Пътепис)
Една заран ме сви бубреко. Грабнах таксета, та у Хисара. Ка рекох да улезна при тамошните доктори, гледам: пред баш входо – дебела железна изтривалкя, ама толку се протрила, та у средата зяе дори – страшна дупка. Па си мисла: она требе да е видела повече зор от менека. Гледаа ме на ренгеле и рекоа: "Напълнил си бубреко с камичета. Требе да пиеш от жешката вода и да се киснеш у виро!"
Ойдох язе у новата баня и зафанах да се саблачам, а пред менека, каде виро се залетеа две голи жени с дълги коси. След них се шмугнах и язе. Они се киснаа що се киснаа, па тръгнаа да излазат. Гледам ги у гръбо – жени! Питам тоа до менека: "Абе, що тражат тиа жени при назе у виро?" А он ми дума: "Това са мажье бре, ама са си пущиле дълги коси" ...
Кисна се и язе и гледам: целио вир и сите стени ­- от мрамор. И едни шарени рисунки, едни убави, та светат ... Пойдох да излазам, а оно – сичко с мрамор и ковано железо. Подо послан с меки килимье, дека им окат персийски, а у средата, като у цръква, виснала голема ламба с млогу шишета и под сами нея ­- вирче със живи златни рибета. Фръкна ми акъло. Таков палат ни на сън съм видел, ни от приказките съм чул. Па си думам: те, сега дворците се праат за народа!
От банята ойдох при чешмите на "водопой", а тaмока – народ, народ. Секи дофанал чаша у ръка и сърба ли сърба жешка вода. Току видох нане Борчо. И он дигнал чаша. "Наздравье!" – думам, па чуцаме чашите, като у ceлo на казано, кога вариме ракия. Пойдоме с нане Ворчо каде центаро на градо, а он целио заграден със зид, висок 12 метра, широк 3 метра. Помислииме да не е зидан от каменьето, що ги вадат от бубрезите, ама казаа, дека останал още от римско време. Видооме и гробница от римско време. Казаа, дека и старата баня била от римско време. И у музео сите чаркове беа от римско време ...
През тия двайсе дена, нали и язе съм си поет, намислих една епиграма от два реда, ама я написах до половината, оти за другио ред не стигна време.
След сите тиа дандании, грабнах таксето и си пойдох. Минах през млогу реки, равнини, планини, ветрове и мъгли, останали още от римско време и се прибрах жив и здрав.
Нашенци се смеят
Спас Антонов

Из писмените грешки на нане Вуте

  • Дървото се преБива докато е младо.
  • Волът рие, но пръстта пада върху роДата му.
  • Който пИе, зло нИ мисли.
  • Не го закачай, че е зъл като Суче.
  • Телетата направиха голяма пакост, а Правите ядоха бой.
  • Бог дал -боЛ взел!
  • Не викай лудото, то само се оБИжда.
  • – Недей да лъжеш, че това е Грамота от бога!
  • Отиде да наСочи ножа си в съседите.
  • Рода гази, жаЛен ходи.
  • Сватба без тъпан и Файда, не е сватба.
  • След дъжда придойде буйната Рода, та отвлече стадото.
  • Тотка по гръб не пада.
  • Бяга, като дявол от Дамян.
  • Да благоустроим родните Тела и градове!
  • Всички в къщи сме Диви и здрави.
  • Изора нивата и с Враната зарови откритите зърна.
  • И него го е майка Годила.
  • Зъболекарят извади от устата му два Дъба с корените.
  • На харизан Бон, зъбите не се гледат.
  • Пияният заспа. Ще се събуди когато пропИят първите петли.
  • – Вържи си Соня по-далече от моя кон, че ще се сритат!
  • ГлаВна мечка хоро не играе.
  • – Донеси торбата с хляба и сваРи самара от магарето!
  • Не го щат в селото, а той пита за ГоТовата къща.
  • Оброни глава конегледачът, налегнаха го тежки каТъри.
  • Овчарят рече: "Докато има оТци, сиромашия няма да има!"
  • Син като пелин, зет като Лед.
  • ИзДрах си булката на младини по хубавите ѝ очи.
  • Наложи се да го оперират сМешно.
  • По тялото му полазиха студени Кръпки.
  • В къщата на обесения, не се говори за Мъже.
  • Лошото време се оправя, само лошият човек не се оТравя.
  • Надянаха му усмирителната Виза.
  • Голям заМък глътни, голяма Сума не казвай!
  • Доброто лесно се забравя, а злАто -никога.
  • ЖаНа на сухо не кряка.
  • Защо ли се Дави още баща ми, та не си идва от кръчмата?
  • Капка по Хапка – Пир става.
  • Когато владиката пИе, поповете мълчат.
  • На врата му сложиха няколко пияНици да изсмучат нечистата кръв.
  • НаДира си носа дето трябва и дето не трябва.
  • Не е за неговата уста тази лъВица.
  • Не слагай зЛия в пазвата си, ще те ухапе!
  • Постоянно го дърпат, не го оставят на Бира.
  • При Долен човек с празни ръце не се ходи.
  • Той е Бясната ръка на началника.
  • Хитър е, знае как да се наВежда в живота.
  • БоН дава, ала в кошара Те вкарва.
  • Бюрократът не е за уважение, никой не бива да му сваля Папка!
  • Господ да му прости греховете, Парен човек беше.
  • Да оГазваме всяко кътче от красивата родна природа!
  • Опитният Мътеводител ги водеше край реката.
  • Големият туристически Доход из Стара планина завърши.
  • Трудното изЧаКване на върха от алпинистите, протече на високо Пиво.
  • Той станa рекордьор на дълго Лягане.
  • Hе наПивай вода на чужда Годеница!
  • Едната етърва бие другата, а третата Отърва – и двете.
  • Един вика от деца, друг вика за Цеца.
  • Когато няма какво да се говори, по-добре е да се Гълчи.
  • Много баКи -Жилаво дете.
  • Само водата и Злото не се Свършват на свАта.
  • Затънал е Сиромахът до гуша в борШ.
  • Има си ДруЖка Апашка.
  • КойЧо сяда на два стола, Рада на земята.
  • Куцаше, че го стягаха новите УБИвки.
  • Не се знае кой Бие, кой плаща.
  • Началникът му намери Баката и го уволни.
  • Решиха да го бесят и нахлузиха примката върху дебелия му Брат.
  • – Пак си сМъркал нещо – ще те гази Жечка!
  • Перчи се като ПетеВ на бунище.
  • Разболя се жена му и умря от азиатски гриМ.
  • Вместо нея, мъжът се хвана за пералнята да изДере дрехите.
  • Снахата ругаеше майка ми, а тя се заплете като Тате в кълчища, та дума не можа да каже.
  • Свидетелите бяха приКовани в съда за разпит.
  • Той е със завидно семейно и служебно поРАжение.
  • Стаята в която живее е Писта, просторна и слънчева.
  • Улесниха пушачите – сложиха табелка с надпис: "Място за Душене!"
  • Учителят предаде на учениците нов уроВ за храненето на човека.
  • Хайдутин Шайка не Брани.
  • Хвърлиха го през Вредновековието в буйните пламъци на Младата и той изгоря жив.
  • Шефовете се съДраха на съвещание.
  • Уволниха го поради груби грешки, но където и да отиде, прави все нови и нови Дрешки.
  • СпекулантЪт издигна грамадна сграда – една сТрада само за двама души.
  • БраК брата не храни, ала все го брани.
  • Отмина времето на беСните и богатите.
  • В миналото нямаше какво да яде, та преплиташе краката си от Млад и свят му се Биеше.
  • Раснал е без бащин покрив все под чужди стреЛи.
  • Глас наГоден -глас божий!
  • Гарван на ДарвИн око не вади.
  • Кръвожадният паяк плете паяжината си с тънки Мишки.
  • Те кацнаха на аероБара – София.
  • Нашите футболисти не успяха да вкарат нито един Вол.
  • Тръгна и хвърли след себе си Замък.
  • Най-способният от тях беше изВратен в чужбина.
  • Не е луд този, който изВАжда два МеРника, а онзи, който му ги дава.
  • Само с един юмрук му изМи зъбите!
  • Щяха да се удавят в морето, но спасителите ги изДавиха.
  • Поставиха го върху кладата и го изгоНиха жив.
  • Изписаха още един американски войник от болницата с думите: "Готов си вече за труП и отбрана!"
  • Империалистическата пропаганда за мир се върши със задни цеВи.
  • Многодетните родители в САЩ имаха седемнадесет дъщери и един единствен сиТ.
  • Надпис: "Вход за външни лица – забраВен!"
  • – Пфлю, пеТел ти на езика!
  • Толкова е сладкодумен, че като говори, Лед му капе от устата ...
  • Тя оПичаше любимия си съпруг с Вялото си сърце и душа.
  • Те са връстници – Годени са на една и съща дата.
  • – Филмът е чудесен! Хайде да отидем на Вино!
  • Из едно студентско писмо: "Зимата си отива – леВовете отдавна вече се стопиха ..."
  • Любя те безумно! Ти си родена само за обиР!
  • – Жено, изВържи рибите в тиганя и кажи на децата да се Бранят!
  • – У-уу, забравих те! Зло да те заГраБи!
  • Няма как, дал му заем от кумова сЛама.
  • Улиците и шосетата са добре паНирани.
  • Учителят изРита ученика и той му отговори за шестица.
  • И той си имаше свои планове и мечКи.
  • Учителката предаде нов урок по истЕрия.
  • Помощта от бюрократа е все едно Папка в морето.
  • Не го приеха – няма нужната Хвалификация.
  • Добрият ловец без заеМ не се връща.
  • Вечерта семейството на ловеца видя сметката на заеМа.
  • В комичните си роли, артистът се показа като голям, ненадминат комиН.
  • Поетът изгони нахалните муЗи от стаята си и започна да твори.
  • РиМата се вмирисва от Славата.
  • Издаде първата си стихосПирка.
  • Изкараха писателя по-чеТен и от дявола.
  • Той беше изМестен като писател от народа и затова народът го оПичаше още от младини.
  • Издадоха книгата на този велик писКател.
  • "Не се гаЗи туй, що не Расне!"
    (Ив. Вазов)
  • "КиРка се дава за обич.
    (П. Р. Славейков)
  • "Де няма отпуск, ни зоР за Чорба ..."
    (Ив. Вазов)
  • И на балкОна юнакът лежи, кръСта си Пече ...
    (Хр. Ботев)
  • "Радост в гриМа, грижа в младостта ..."
    (Стамен Панчев)
  • "Човекът е човек, когато е нЕ пъН ..."
    (Пеньо Пенев)
  • Приятелите му дойдоха на Проба с венци и цветя да почеШат паметта му.
  • И да умра, нямам близки, няма кой да ме жИли.
  • – Хайде, Пържи коня и ела да обядваме!
  • Освен през надлезите, човек може да мине и през подлеЦите ...
Печатни грешки

Tрудно, но полезно дело

Всяка литературна творба има своето неоспоримо обществено значение, само когато има в основата си пресъздадени части от народния живот. Книгата на Спас Антонов "НАШЕНЦИ СЕ СМЕЯТ", е един щастлив повод да подчертаем, че тя не прави изключение от това утвърдено правило.

Дълги години страниците на "Софийска правда" н други вестници и списания, oтделяxa на тези весели случки достойно място, и настоящата книга, почти цялата, излезе от печат като caмocтоятелна съставка на сборника "ШОПСКИ ХУМОР" по случай Петият шопски празник в гр. Елин Пелин. Така тези шеговити разкази са имали вече добър прием сред читателите.

Взел за прицел смешното и грозното от живота на нашенците, авторът е черпил от мъдрия извор на техния живот през вековете. И ако трябва да разграничим до къде е народното в тези хумористични миниатюри и до къде авторското, трябва да признаем, че не само по-голямата част от миниатюрите са лично негови творби, но и ония, които имат в основата си известни анекдоти и хитрости от народния живот, са така успешно пресъздадени и детайлирани, че и в този сnучай авторството му е неоспоримо.

И наистина, не създаде ли Вазов от известните на всички случки из легендарния живот на Левски, чудесните разкази: "Из кривините", "Апостолът в премеждие" и т. н. Нима романизованите части от живота на Раковски, Левски и Ботев в романа на Стефан Дичев "За свободата", биографичните книги на Стефан Цвайг и други, не са прекрасни достижения за авторите им?

Ето защо и хуморът, бликащ от богатата душевност на народа ни, трябва да има своите апостоли за обработка, литературна реализация и популяризиране.

Hародното остроумие ("На почивка с професор", "Hанe Ордовата служба", "Тънък намек", "Познати"), както и родолю6ието в хумора ("Одисей и Пенелопа", "Гръмоотводът на поп Симо") и редица дpyги творби в тази книга ще се помнят и прeпoвтapят с благодарност към автора. Повествованието е изградено с умение, диалогът логически допълва обстоятелствата и служи за динамичната развръзка, чиято поанта, със средствата на шегата, предопределя една морална норма.

Най-ярък и многопланово развит е образът на нане Ордо Шегаджията. Тои е главен герой на няколко от веселите случки. Авторът сполучливо го поставя в обстановката на весела конфронтация с професор, скулптор, агроном, контpoльоp и други. Нане Ордо е истински представител на народа на нашенците, които се смеят над всичко пошло и нередно. Негови оръжия са добродушният присмех, веселата закачка, безкористната хитрост ... Осмиването на грозното и отрицателното в живота е едно трудно, но полезно дело. Нека се надяваме, че то ще бъде оценено достойно от съвременния читател.

Александър Михайлов

Нашенци се смеят

Обложка

СПАС АЛЕКСИЕВ АНТОНОВ е роден в китното малко селце Делян, закътано в красива местност на 35 км северозападно от София. Прогонен от селския недоимък, на 14-годишна възраст идва в Столицата на работа. Успоредно с това, продължава образованието си и следва журналистика в Софийския университет "Климент Охридски". Основател и дълги години е редактор на заводски вестник. Пише предимно хумор и сатира, но не са чужди на перото му и лиричните стихове, поемите, късите разкази, повестите, стихотворенията и гатанките за деца.

От 1950 година започва да публикува почти в целия централен печат, както и в много детски, студентски и провинциални вестници и списания. Най­много обаче, хумористични материали е печатал във вестник "Стършел", а под рубриката "Нашенци", вестник "Софийска правда" отпечата почти всичките му шеговити миниатюри из живота на неговите земляци. Участник и съредактор е на редица литературни сборници, издавани от кабинети, кръжоци и предприятия по разни поводи. Също така е участвувал и cъс стихове и гатанки в ежeгодния сборник "Китка" на издателство "Народна младеж" и с хумор и сатира в алманаха "Простори" на издателството в гр. Варна. От началото на 1972 година е член на Софийската окръжна писателска група.

Издал е книгите: ,,100 ХАПЧЕТА ЗА ДЯВОЛИ" – епиграми, "НАКАЗАНАТА ПЪСТЪРВА" – басни, и детските книжки: "ОПАКО ВЛАКЧЕ" и "ГАТАНКИ И СМЕШКИ". Подготвил е за печат автобиографичната поема "Безименната хубавица" и повестта "В Делян се будят легендите", посветени на 1300-годишнината от основаването на българската държава.

 
 

сряда, 14 март 2012 г.

Поезия

 

Първи стихове

Автобиографично

Случайно просветникът в цеха намина,
поспря се до мене и даде съвет:
„За Стършел, заводския Стършел пиши ни,
нали си прославен заводски поет!"

А то пък какъв ли поет съм аз, брате! ...
Наместо писалка, бюро и кресло
пред мене е стругът, засвистил стократно
и дрехите гизнат в машинно масло.

Но нейсе... Започнах в заводския Стършел
да жиля най-първо началника свой.
От мъка едва ли се болен не тръшна,
но все пак сдържа се, излезе герой.

И всеки – кой много, кой малко е кръшнал:
директор, работник, просветник – наред
аз жиля без милост в заводския Стършел –
нали съм прославен заводски поет.

Тук рàботя десет години на струга,
край струга написах и този мой стих,
но никой не каза за мойта заслуга,
че в Стършела никому аз не простих.

Интимно

По случай откриването на хумористичната страница Весела победа в заводския вестник.

Обикнах те, красавице, безумно
за твоя смях, звънлив като камбана,
затуй, че си правдива, сладкодумна,
та лесно в плен на любовта ме хвана.

Най-верен твой стопанин, аз те моля:
поне дари ми сънища спокойни,
да не играя тази трудна роля
на луд по теб от мисли многобройни.

За първи път се влюбих толкоз силно
в девствеността на твоята осанка
и те заклевам в името фамилно:
обичай ме и ти като стопанка!

Макар че си и сладка, и студена,
та конкурираш даже сладоледа –
за мен си жар и мисъл вдъхновена,
за мен си устрем, „Весела победа"!

Дописникът Бай Марин

/ Фейлетон /

Ето, новият директор
сума хора уволни.
Днес за нищо пак упрекна
две стахановки жени.

Този случай помириса
дописникът бай Марин.
Остра дописка написа
срещу този властелин.

Но директорът до тука
„управията" не спря.
Сви в закана той юмрука,
той – над всичко „все и вся".

И започна най-отгоре
„чистката" на тоз завод.
Назначи си свои хора,
своя цял огромен род.

Ала планът се „огъна",
планът нещо не върви ...
– Кой ли, кой ли плана спъна! –
вика той и се „гневи".

Само бай Марин не чака.
Зърне ли, че не върви
хоп! – веднага във печата
дописка се появи.

Тъй за всичките раздори
за грубатия му тон
бай Марин написа скоро
и до Стършел фейлетон.

Но след туй във кабинета
го повика шефът сам:
– Я кажи ми ти, проклетник,
как посмя да пишеш там?

Казвай!... Съд за теб, дръвнико!
Казвай!... Ще те уволня!
И навънка го изтика
с ругатни и със псувня.

Но шега с печата няма.
Той е сила, строг закон.
Провериха този пламен
бай Маринов фейлетон.

Провериха и откриха
куп нередности, беди...
Ясно! Значи враг притихнал –
сам директорът – вреди.

И тъй както се полага,
вместо той на бай Марин,
бай Марин сега предлага
съд на този мамин син!

Шефовете що помислят...

Благодарение на една своя рационализация, стругарят Борис Ачкаканов от Завода за резервни части – София, постигна небивало изпълнение на трудовите си норми – 7000%

Всеки месец най-накрая
планът нещо не върви.
Шефовете – то се знае,
„блъскат" своите глави.

Вдигат врява до небето:
– Ей, момче, там здраво дръж!
– Ето, идва и Девети...
– Ех, да „скочи" изведнъж...!

Ала планът бавно крета,
хич не иска и да знай.
Не признава той Девети,
не признава Първи май.

Чу ги Боре Ачкаканов –
баш стругар в един отдел
и на плана се закани,
и на плана мерка взе.

Рече да „отпуши бента",
нов рекорд да утвърди –
седем хиляди процента!
Где туй чудо по-преди!

Хвала, хвала, теб Борисе,
че по светъл път вървиш!
Шефовете що помислят
ти на дело сътвориш.

Пред Новата 1955 година

Стругарят Илия Върбанов от Завода за резервни части в София, работи по личния си план с 10 години напред.

Върбанов наш, ти наш другарю,
годините нанизвай –
сменявай бързо календара,
навлизай в комунизма!

Ще спреш машината в оная вечер
пред Новата година –
ще вдигнеш тост в часа уречен
за нашата родина.

Ще бъдеш горд, че с пот гореща
след работа в завода,
Шейсет и петата посрещаш
в труда си благороден.

Върбанов наш, ти наш другарю,
със твоята победа
изправя снажен ръст България,
която те отгледа!

1954 г.

Картинка родна, мила ...

На счетоводния колектив при ф-ка „Текстилна слава" – София.

В счетоводството щом влезеш
здраво, Стършеле, да жилиш,
че насреща ти се плези
ей такваз картинка „мила":

Бъбри там Мария Качин
с Цеца – баш машинописка.
/Ох, как двете ще подскачат,
как ужилени ще пискат!/

Гледай ги и хич не питай
в приказки за туй-онуй
колко часове отлитат,
а поспри се, та ги чуй!

За безкрайните опашки,
за покупките, за милия
нежно им приглася Рашка,
чурулика им Емилия...

Чуй сега пък Теодосий,
а след него Ненов Георги...
Всички – да не се ядосват,
ще им връчим „тиквен" орден,

че и дума да не става –
все за работата „мислят"!
Тъй се време уплътнява,
тъй им най-добре уйдисва.

Може би е астрономка...

На Геновева Горанова – възпитателка в общежитието при ф-ка „Текстилна слава" – София

В общежитието има
между толкоз имена
с много мило, нежно име
възпитателка една.

Казва се тя Геновева.
Възпитава смяна „А",
възпитава всяка дева
само на „добри" дела.

Според нея вече зима
с бури снежни на земята
няма никога да има.
Ще настъпи вечно лято!...

Печки, кюнци тя захвърли
непочистени от сажди.
Нали студ не ще я пърли
в тоя вечен пек и жажда!

– Може би е астрономка! –
казват в тоз обществен дом.
– Може би е тя потомка
на прославен астроном!

Идейна поезия

Октомври

Небето – мрачно!
Животът – зъл, оловно сив.
Народът – гол,
             от робски труд обезумял,
настръхнал и готов като взрив
да помете и цар
             и капитал...
В душите – пламък!
И жаждата нестихваща расте
за слънчев ден,
             за правда
                   и за свобода,
а бурята венци от гняв плете
на алчните придворни господа.
Кънти земята!
Надига се суров народът.
Лети с победен марш,
с изправена Снага
и Ленин в боя смел го ръководи,
и Сталин е в атаките с врага!
В борбата – първи!
Нощта с победата ще съмне!
Юнашка кръв кипи
и с вражата се лей
на Петроград по улиците тъмни,
където знаме алено се вей.
Гърми „Аврора"!
Ехти победоносен залп!
Трепери Лвов,
във дим и пламъци е „Зимни" –
за сетен път той силата познал
на болшевика с гордите му химни.
Блести зората!
И слънцето в октомври грее.
Разпръсва то
на Ленин-Сталин мъдростта,
та делото велико да живее
и да ни води в мир към вечността.
Ще бъде пролет!
По целий свят ще бъде май!
И в този май
една искра ще запламти –
ще бъде Лениновата „Искра"
и ще сияй
над комунизма
пълен с красоти! ...

Българо-съветска дружба

От руска кръв, от наша кръв и лаври,
от подвига на храбрите деди
край Шипка някога сред боя славен
ти, наша вечна дружба, се роди.

И в този бой напрегнат и решителен
със петвековния ни господар
показа чудеса, разби пашите
и възвести над роба свобода.

Изминаха години оттогава
и пак земята ни потъпка враг,
но горд, към родния Балкан, изправен
народът тръгна с боен стяг.

И вярата в Съветския Съюз растеше,
а дружбата ни даваше крила.
Летяхме с тях в борбата безпогрешно
през бурята от огнени дула.

Летяхме смело с тях към свободата
ведно на Сталин с храбрите бойци
и сложихме ний края на борбата
тъй както някогашните отци.

Сега в Родината заводите огромни
с комините в небето бълват дим.
Помагаш ни в строежите и те са спомен
и паметник твой, дружбо, нерушим!

Сега в Родината ни ярко слънце свети
изтрило спомена за миналото чер,
и пазим ний на вожда наш завета,
и пазим теб ний, дружбо с СССР!

Първи май

Не пръскаше в оная съдбоносна пролет
ефир на теменугите дъха,
жадувания блясък, топлината, полъха
на майските цветя и на тополите
останали далече под върха ...

Докосваше ни мирис на барут, когато
агентите разстрелваха без жал
невинните, измъчени бащи и братя –
чертали те с кръвта си по земята
епохата на строя възмъжал!

Празнувахме те, Първи май, тогава в боя,
обсипани с куршуми и през огън –
минавахме край дебрите отново в строя,
навлизахме в планинските усои,
изпълнени със. радост и тревога.

Не търсехме удобствата с леглата меки,
а спехме на земята и край нас
щумòлеше гората от дъжда полека –
тревите ни докосваха и ... ето
атаките смущаваха съня ...

Сега на първомайския парад се веят
издигнатите горди знамена –
любими, многобройни – като слънце греят
над скелите, над нас, над Мавзолея,
асфалта и над цялата страна.

Червенков на трибуната стои изправен
и стиснал той каскета си в ръка
сърдечно ни приветствува – бойци корави,
тържествени, свободни, величави –
арестите разбивали с Це-Ка!

Лъчите на свободния ни Май заливат
юзините, заводите ... но виж
била ли си след бурите ти тъй щастлива,
обичана, Родино, тъй красива
в блаженството, в което днес гориш!

На Партията

Под топлите грижи на Дядо Благоев
израсна, укрепна и стана велика ...
Пред варвара в Лайпциг застана спокоен
със твоето име Георги Димитров! ...

В родината тегнеше тъмното робство ...
В Балкана сред боя ти беше начело
и нямаха твойте герои удобства,
но бяха в борбата и твърди, и смели.

Научи ти роба да люби и мрази
и сякаш превърна го в буйна река,
която в гигантските свой талази,
в омраза вековна удави врага.

Пред твойте правдиви и строги закони
безсилна е всяка преграда и смърт,
че твойта снага е снага на милиони,
че дишаш с милионната огнена гръд.

Сияеш велика в строежите днес
и крачиш уверено с поглед напред,
повела родината наша ти с чест
към бъдеще мирно, към пълен разцвет.

Осея страната ни с много комини,
с далечни проводи, с огромни централи,
с безбройни тунели и руднични мини,
с красиви и спретнати чисти квартали.

Премахна ти старото дървено рало,
и днес е то спомен от робството черно.
Остави селякът ръждива копраля
и трактор възседна в полята безмерни.

Сега залесяваш, строиш язовири,
с централите светиш на много селца,
в които израстват и учат безспирно
прекрасните наши безгрижни деца.

И нашето щастие, и дните прозрени
на тебе ний, Партио скъпа, дължим
и в огъня, в боя с лица обгорени
днес бодри на стража за тебе пак бдим!

За народните съвети

Ако искаш да се радваш
на живота хубав, млад,
през гори и през ливади
да летиш със дълъг влак,

да живееш в мир навеки,
да строиш на свобода –
за народните съвети
своя честен глас ти дай!

Ти работник в кърви къпан,
ритан с гадни, зли нозе,
помниш свободата скъпа
колко свидни жертви взе.

И затуй на поста буден
бди пред вражите бандити!
Знай, че твоят глас е удар
на врага разбил гърдите.

Знай, че твоят глас е зов
за борба против войната.
Той е цел всеобща наша,
въплътена в депутата!

Той е щастието наше,
дните утрешни лазурни
и от все сърце гласувай
пръв пред изборните урни!

Предизборно

За да има смях и песни,
слънце в твоя дом да свети –
дай гласа си смел и честен
за народните съвети.

Стой на своя пост ти буден!
Бди пред вражите бандити!
Знай, че твоят глас е удар
на врага разбил гърдите.

Знай, че твоят глас е знаме
за борба против войната.
Твоят глас е зов народен
въплътен във депутата.

Той е щастието наше,
дните утрешни лазурни ...
И затуй гласувай честно
пръв пред изборните урни!

Девети септември

Пристига пак в Родината Девети
сред знамена, усмивки и венци.
Най-радостните слънчеви привети
той носи вам, на фронта тих борци.

Че вие бдите, на дълга си верни,
да е спокоен всеки трудов ден.
И ако враг в Родината се мерне,
ще бъде начаса обезвреден!

И вам привети, граничари смели,
които на граничната бразда
закриляте и родните предели,
и българската свята свобода!

И вам привети милиционери –
охрана на труда ни в студ и зной.
Кой подвига ви може да измери?
Безсънните ви нощи нямат брой!

И вам привети, огнеборци славни!
Срещнете горди празника велик!
На пост сте винаги. Пожар ли пламне,
колите ви червени там са в миг...

Пристига пак в Родината Девети
и на парад отново пак зове.
Ще го посрещнат с песни и букети
достойните му, верни синове!

На Димитър Миланов

загинал през 1945 г. в Унгария

Когато чуждата земя прегърна
и с твойта кръв я ороси
сред мъки, нищета, кахърна
роди жена ти твоя втори син.

И твойто име той прие тогава
чрез него като боен вик
да носи твойта вековечна слава
на храбър български войник.

Хумор и сатира

Сапунено-мехурени обещания

Преди една година са поръчани 30 бр. сменни зъбни колела при фрезиста Д. Трайчев, но и до сега не са готови.

– След триста петилетки пак ела!
С поръчката тогаз ще сме готови.
Не трийсет сменни зъбни колела,
а ще получиш триста нови.

* * *

Панайот и Костадин
шлосери са по мерак,
ала мерят те с аршин,
щом пробутват често брак.

* * *

На Делчо, Лазар и Антон

Бригада от трима фрезисти.
Единият пусне ли брак –
мълчат си двамина "пречисти",
мълчат си, което е знак,
че дават и тримата брак!

Приказка за щурмовщината

Първа десетдневка

Това е тъжна случка от древни времена ...
Навсякъде тогава работели по план;
живели в мирен труд – без скърби, без война –
в красиви петилетки живота бил кован
и в графици цъфтяла тъй нашата страна! ...

В един завод огромен работели безброй
работници стругари със млад стругар Иван,
но в първа десетдневка след дългия престой
отчел той три процента от личния си план
и чудел се вината във кой ли е, във кой!?

Втора десетдневка

Изнизвали се дните, а наш Иван все чакал ...
От втора десетдневка е ден последен бил
и в чакане, в престои той времето протакал
и мислел си; „Как станах за срам и за резил
по график с пет процента – затъвам цял в батака!"

Събрали се тогава началниците „строги"
и вперили те поглед във графика заводски;
надали вик веднага, започнала тревога
и плановата служба, техници, ръководство
за миг снабдили всички с чертеж и технология.

Трета десетдневка

Завил Иван ръкава и плюл си на ръцете.
На щурм ударил здраво. Машината горкичка
простенала и – счупил се някакъв ексцентрик ...
Разбрала тя – трудът му не вървял ритмично,
но било вече краят! По график – сто процента!

С туй приказката свърши – по-тежка и от бреме.
А днес животът друг е. Живот щастлив настана!
Живот във комунизъм – постигнато стремление –
и случката трагична на приказка тук стана,
но приказка тъй чужда на новото ни време!

Наш Станойчо – Закъснойчо

В девет се събуди
нашият Станой.
Скочи пак учуден
и нададе вой:

– Бре, че закъснях
тая сутрин здраво!
Връзката скъсах,
тя ще ме забави!

Докато се стегна
трябва да закуся.
Сили ще напрегна,
бързо ще препусна ...

И спря „виртуоза"
пред афиша стенен:
– Язък за тормоза,
днес почивен ден е!

Наша Гана

Първа Гана тръгваше към блока
и направи сума трудодни.
Беше тя за пример и в звеното,
и навред сред другите жени.

Но мъжът ѝ откак се издигна
наша Гана в къщи си седи.
Не мислете, че плета интрига –
цяло село туй ще потвърди.

– Хайде Гано, викаха ѝ всички,
блокът трябва днес да се плеви!
– В къщи имам работа, сестрички,
пък която няма – да върви!

А мъжът ѝ ставаше всевластен –
председател груб като шопар.
Хокаше на ляво и на дясно
без причина всеки млад и стар.

Но за тази своя управия,
и за този собствен метод груб,
затова, че хвана тлъста шия –
селяните го смениха с друг.

– Хайде Гано, викат ѝ жените,
блокът трябва днес да се плеви!
– Идвам, идвам! – и като пребита
наша Гана подир тях върви.

Гочовата болест

Тежко болен си е Гочо.
Няма никаква измама.
Не мислете, че нарочно
ден е в цеха, три го няма.

Ей го, цъфнал в ресторанта,
като кукуряк напролет,
а жена му – с празна чанта,
го, подръпва и го моли ...

В къщи ляга и не шава,
та по спешност викат лекар.
Три дни отпуск той му дава –
ех, „отровил" се човекът!

Ала ден не минал още –
пак е здрав и весел Гочо.
– Трезвен – казва, – съм от снощи
Най-добре съм, брат, га лоча! ...

Мина време... Днес жена му
срещнах – суха вейка, дрипа!
– Где тъй с тази дамаджана?
– А пък тя едва изхлипа:

– Ох, не питай... Пусто вино
тръгнала съм да наточа.
Тъй... за помен, че загина
от пиянство моят Гоча!

Как жена ми скъсява сроковете

Предсрочно се оженихме със Кичка.
За нас това бе труден скок,
а тя сега решила всичко
да върши в кратък срок.

Без работа е. С клюки-скорозрелки
скъси тя срока най-напред
на дружбата и всички сделки
с добрия наш съсед.

Заплатата ми грабна до стотинка
и я прахоса в кратък срок.
Денят превърна в половинка
чрез своя сън дълбок.

Гуляе с друг до късно в ресторанта.
Така скъсява всеки срок
да блесне най-подир с таланта
на своя ... лош порок.

Побързай, моя нежна, синеока!
Ще се срамя аз цял живот
не съкратиш ли тъй и срока
на нашия ... развод!

Януарско

Декември 25-ти. Христо
на работа не се яви,
че бе приготвил вино чисто,
пържоли, торти, баклави ...

Декември 27-ми – в бара
бе Христо весел и пиян,
че пиха, пушиха цигари
със „свети" Стефан и Стоян.

На 1-ви януари беше тоже
гулял и пил и ... пак препил,
че му наредил Дядо Боже
да бъде гост и на Васил.

На 6-ти януари, също
ще бъде Христо пак пиян,
че ще го кани вече в къщи
пречистият „свети" Йордан.

А пък на 7-ми януари Христо
ще бъде кьор-кютук пиян,
че го очаква с бъчва – чисто,
събратът му „свети" Иван.

И щом „светиите" изпрати
пак Христо тук ще се яви,
но май тогаз ще си изпати,
че трябва ... той да си върви!

Роман за строителството

Рецензия

Купих го. Тежи, та се не вдига,
сякаш тухла мокра, а не книга.
С трепет го разтворих у дома си
за душите хорски да разкаже,
за къщята с белите тераси,
за строежа е трудните кофражи ...
Но до края трудно го прочетох.
И се чудех ум ли недостигна
на творецът, който предпочете
стройна вила с него да си вдигне
и поне го малко не окастри,
а го пусна с толкова ... баластра!

При редактора

Самокритично

– Хлад от тези стихове ме втриса,
а пък имаш по-добри.
Гледай римите какви са!
Сбъркан ритъмът дори!
Липсва чувство, свежа мисъл,
пламък нов в тях не гори! ...
– Ех, недей ме, брат, кори!
Знай: набързо съм ги писал
само за ... пари!

Пред лавката на завода

– Ех, Стояне, нещо ми се хруска
за закуска,
а пък в нашта лавка се намира
само бира.
– Че купи си от града бе, Жеко,
сто геврека!
– Дадено! Но с лавката тогава
що ще става?
– Много просто! Ще я кръстим лавка:
подигравка!

Старикът и любовта

За рецензент в отдела поетичен
бе назначен един старик.
Младеж съм аз и в стих лиричен
възпях любимото момиче.
Нo щом стиха прочете той
набърчи старческия лик:
– О, свършек нямат ли тез твои
лирични стихове за любовта!
Възпей, момче, живота мой,
дай нещичко за ... старостта!

Саморъчно

От ДИП Тухларозида
случайно технолог
поспря се да ни види
край блока нов, висок.

И както беше зяпнал
към горния етаж,
парче от тухла цапна
по темето му баш...

Но млад да си отиде
сам имаше вина,
че ДИП "Тухларозида"
в парчето се позна!

Покана

На една забава в с. Въбел, Търговищко, напилите се членове на ДСНМ, Стойчо Илиев и Васил Стефанов, набили учителката Гиргина Радева

Казват: пътят ви не с рози
бил осеян, а с бодили,
и че наведнъж сто дози
зла ракия сте изпили,
та сте се орезилили.

Браво! Я се засрамете,
че нахлузихте позора
и върху Де Се Не Мето.
Пък нали сте млади хора
не е зле да поговорим.

За целта ей таз покана
Бате Стършел ви изпраща
и със вас на бас се хваща,
че смирява разюздани
и пияни ... хулигани.

Преумореният подлизурко

От скука се прозя Станой
и се опря на лактите,
но не да мисли! Има кой
да мисли върху фактите ...

Събранията му са страст.
Там чувства той умората.
Оставя бюрото завчас
щом се застичат хората.

До днес не е пропуснал ден
да се не влее в притока.
И ето го – преуморен
от много ... самокритика.

Ден на надеждите

Помислих си: в издателството вече
изгубиха ми книгата със сатира –
отиде тя на вятъра ...
Но срещна ме познат и рече:
– Видях я на витрината, приятелю!
И да оставим настрана шегата –
добре си мутрите на някои натрил ...
От изненада почнах да пелтеча:
– Чудесно е, че там си я открил,
благодаря ти, че ми каза, брате!
А бях забравил аз оная дата,
забравил бях дори годината
в която на редактора я поверих ...
И тръгнах към книжарската витрина,
повярвал на приятелските думи.
Но после си припомних смътно,
че и тогава свършила бе зимата,
че и тогава цъфнал бе април,
че беше ден пресветъл на шегата,
ден на надеждите и на лъжата.

Весели Новогодишни поздравления

Новогодишни честитки

Стругарят Илия Върбанов от Завода за резервни части – София, работи по трудовите си норми за м. март 1971 год.

Щом дванадесет часът удари
и пристъпи Петдесет и шеста,
знам, ще кажеш: „Сбъркан календарят!
Та нали отдавна я посрещнах?!"

* *

Фрезистът Димитър Мирчев от Завода за резервни части – София, работи на 5 фрезмашини вместо на една и изпълнява трудовите си норми над 320%

Ех, Димитре, ех ти наш соколе,
с радост срещаш Новата година,
но си нещо май и недоволен –
не ти стигат само пет машини.

* *

Ковачът Христо Стаев от Завода за резервни части – София, член на ТИС, е дал досега 7 рационализации с общ икономически ефект над 300,000 лв.

Ще напрегнеш чудната си мисъл,
ще повдигнеш саждави клепачи
и ще кажеш: „Ха, наздраве! В ТИСа
да сме пак тъй – всичките ковачи!".

Колесовци

На стругарите от Завода за резервни части – София, внедрили първи у нас метода на Василий Колесов за силовото рязане на металите.

С колко радост и с какво старание
бе внедрен в завода метод нов!
Пръв внедри го нашият Върбанов,
пръв започна той по Колесов.

А след него Панчев и Секлемов
струговете пуснаха във ход.
Вият се днес стружките големи,
радват се и те и цял народ.

Радва се днес всеки млад стругар,
че по-лесно нормите достига.
Радва се и младият Чавдар,
че стахановец заводът го издига.

За колектива на бюро „Нормали и стандарти" към „База за технологично оборудване на производството"

ДСО „БАЛКАНКАР"
София
1971

Инж. ТОНЧО ХАДЖИЙСКИ

Шефът има си кахър
и се чуди как ще може
да се справи той със Спас,
/тъй наречен „Дядо Боже"/,
че го мисли за Пегас,
а пък той бил шоп-катър!
С пусти нормоконтрольори
службата ще го умори.
Има си и друга грижа,
че на новата му хижа
плочата пък на тавана
пукната на две остана.

Нека Новата година
да му носи здраве, сили.
Ядовете да му минат,
подчинените – по-мили!

Инж. ГЕОРГИ АСПАРУХОВ


Идва Гунди – космонавтът!
Я, с „Фиат"-а ли пристига?
Не! „Фиат"-ът е на книга
той с ракета се издига...
Води Гунди Дядо Мраз,
весел и засмян при нас!

Нека Новата година
да му носи здраве, сили,
за да може с бясна скорост
той „Фиат"-а да засили!

Инж. ИВАН ТОЛЕВ


Ха, добре дошел при нас!
Нека вдигнем весел тост
и те срещнем като гост
в колектива ни добър.
Ти поне не си кахър
на прекрасния ни шеф.
Ако всички ние бяхме,
както ти си главен
/изоглавен/ –
щеше шефа
да си кара кефа!

Нека Новата година
с булчица да те дари!
Стига само си лудувал
по забави и игри!

КИРИЛ ДРЬНДАРОВ


Кирчо е момче послушно:
младо, умно, добродушно.
Никога не се ядосва.
Времето не си прахосва
по женици-хубавици.
Съвестно работи той.
В службата ни е герой.
И за него всички казват
само хубави слова.
Никога не я наказват
тази рошава глава.

Нека Новата година
да му носи само радост.
Яка да му е гърбина,
ако падне нещо чуждо!
Та нали затуй е младост,
в младостта и туй е нужно.

ВАЛЕНТИНА ВАСИЛЕВА


Тръгнем ли в командировка
пак със шефа по заводите,
ще си спомним сред несгодите,
сред стъгдите и сред мъките
на Василева поръките.
Заедно със каталозите
в долината там на розите
едри орехи ще наберем.
Няма гладни да умрем –
нека има баклави,
тикви с орехи и крем...
Само сладко да ядем
и да пълниме корем!

Нека Новата година
да ѝ носи здраве, сили...
Нека бъдем като нея
щедри и добри, и мили!

ВИШОНКА ГЕОРГИЕВА


Ето, на банкета иде
(нека всеки да я види)
с вносно палто и шушонки
и колежката Вишонка.
Някога и тя е била
баш шофьорка с млада сила,
но уви, автомобила
ѝ заметна лява жила.
Оттогаз се натъжила
и сега... пеша си „гила"!

Ха, да пием вино руйно!
Нека Новата година
да ѝ носи страсти буйни,
здраве, радост, топлина! ...
Тя да бъде най-щастлива
и усмихната жена!

ДИМИТРИНА ПРОДАНОВА


Ето, иде, иде, иде
на банкета нашта Диди –
най-добрата и сърдечна,
с работа заета вечно.
Изпълнителна, добра и тиха...
Д-то да си съдера,
всичко туй във два-три стиха
аз не мога го побра.

Нека Новата година
да ѝ носи радост, здраве
и от всички – много здраве!

НИНА БОХАЧЕВА


Край „Естетиката" мина
сред калището и Нина.
Мина, мина, мина, мина,
ала май че тая тиня
Нина вечно ще проклиня!...
Иначе, човек-душа е.
От мушица по-добра е.
Конструира и чертае,
рàботи и само трае.
Нека „бачка" – тя си знае!

Ха, за нейно здраве, нека
всички вдигнем весел тост!
Да живее два-три века,
а на калната пътека
да издигнат хубав мост.
И през Новата година
да е най-щастлива Нина!

СНЕЖАНА ПАРАШКЕВОВА


Нека кажем без насмешка:
млада, хубава е Снежка,
но на Витоша не ходи
с нейната червена „Шкода"
(с една малка уговорка,
че не е добра скиорка).
Тук във службата наверно
всеки я добре познава.
Носи се тя свръх-модерно,
хубава е – заслужава!
И учтива, и засмяна
тя колегите поглежда.
Всеки мисли си с надежда:
„Става, става тя за... смяна!"

Нека Новата година
да ѝ носи здраве, радост.
В службата ни таз „бамбина" –
уважавана колежка,
да цъфти и грее в младост!
Да живее нашта Снежка!

ЛИДИЯ ВЪЛЧЕВА


А добричката ни Лидка
работи като пчеличка.
Цял ден пише, пише, пише
и главата си не вдига.
А на края със торбата
хуква из пазара бързо,
че дечицата я чакат
манджица да им направи
за да бъдат живи, здрави.

Нека Новата година
да ѝ носи здраве, сили...
На дечицата си мили
да се радва тя щастлива!