Овчарят

вестник Елинпелинска заря бр. 14, 20.07.1973

Синята юлска привечер изпълваше котловините и долчинките на запад от селото. Голямото стадо овце лениво пълзеше към егреците в местността "Гарница" и звън на хлопатари, кучешки лай и овчарски кавали посрещаха тържествено настъпващата лятна нощ.

Ние с дядо Cтоян вървяхме пред стадото, нарамили тежки криваци, мълчаливи и упоени от аромата на горските билки, понесен от хладния полъх след душния ден. Бяхме стигнали вече "Мечи дол", където стърчеха попуканите зидове и прогнилите плетища на Венковите кошари.

Дядо Стоян беше тръгнал подир овцете още като дете и целият му живот досега е минал в егреците и кошарите из тия красиви места. Но надхвърляше вече осемдесетте, та трудно се справяше сам с голямото стадо. Затова, след като завърших второ отделение, нашите ме дадоха paтaй при него – хем да не безделнича през лятото, хем да осигуря пари за учебници.

Нямаше място тук, където да не е стъпвал кракът на дядо Стоян. Toй знаеше всички извори и пътеки, всяко дръвче и всяко птиче гнездо. Знаеше също къде се въдят зайци и змии, откъде може да мине вълк или лисица. Често пъти ми е показвал лисичи дупки, леговища на зайци, а веднъж в местността "Чатал" издебнахме голям смок, който и друг път дядо Стоян е виждал, увит около eднa стара върба.

Като знаех, че старецът е отраснал по тези места, попитах:

– Дядо Стояне, срещал ли си някога мечка из този дол?

– Никога, момчето ми. Истинска жива мечка не само в този дол, а изобщо по нашите места няма. Ти защо питаш? Да не би да мислиш, че като му казват "Мечи дол ", та мечки е имало тук? Нищо подобно. В този дол не е стъпвал досега мечи крак. Името идва от друго място. Разгеле, докато стигнем егреците на "Гарница ", ще ти разкажа нещо за "Мечи дол".

Аз се приготвих, отдал слуха и търпението си на разказа, който дядо Стоян щеше да започне, както винаги, с увлекателен тон.

– Този "Мечи дол" е причината, момчето ми, да се оженя за моята баба Параскева. Цялата работа започна от кукерските празници, които устройвахме на Сурва година по онова време. Вечерта срещу празника по-възрастните ергени, пък и някои женени, се събирахме е там долу в кошарата на баща ми и цяла нощ се докарвахме с разни бои и сажди, парцаливи дрехи, кожуси, звънци, рога и какви ли не шарении. Според обичая, кукерските игри непременно трябва да представляват сватба с булка и младоженец, със свекър и свекърва, с кумове и сватове. Освен това, на сватбата трябваше да има мечки и мечкари за страх и почуда на децата. Веднъж и на мен се падна да бъда дегизиран като мечка. Облякох наопаки рунтавия кожух на баща си, надянах върху главата си маска на меча глава и завързах на врата си нaй-големия звънец. Ръцете си удължих с нарочно приготвени трупчета и наведен, започнах да се уча да ходя като мечка. Koгато се разсъмна, тридесетината души – сватбари и мечкари, тръгнахме из селото. Влизахме във всяка къща. Мечкарите свиpeхa с гъдулките, булката, която също беше мъж, облечен в булченска премяна целуваше ръка на старо и младо, а аз – мечката, изправен на задните си крака, играех хоро.

Хубаво, ама влязохме във къщата на дядо Вано чорбаджията, където с нетърпение ни очакваше цялото домочадие. Бабичката на дядо Вано се прекръсти, после ме посочи с пръст и рече: "Я, тая мечка да нагази някого в нашата къща "за здраве". Тогава съгледах една много хубава, но непозната мома, която види се, беше дошла от друго село при роднините си "на поседък". Та тръгнах аз към тая хубавица, а очите ѝ от страх ли, от срам ли, не знам, но бяха отворени широко и ме гледаха миловидно. Нещо мръдна под лъжичката ми и усетих, че тая мома ще е на късмета ми. Hейсe, легна тя по корем върху постланата черга и преметна ръцете си на кръста. Аз реших да я нагазя с предните си лапи и за по-удобно свалих трупчетата от тях. Местех дланите си по гърба ѝ и благославях: "Да дава бог здраве в тая къща, а на тебе, моме, да ти натежат на плещите барем сто и двайсет лазарника, додето ти омръзне да живеешl" По едно време я хванах лекичко за ръката, на която лъщеше златна гривна със скъпоценни камъни. Гледах гривната и стисках момата за ръка, а тя мълчеше и също стискаше моята лапа. След веселата гълчава и залисията на домакините около булката и кумовете, аз ѝ пошушнах съвсем тихо: "Ще дойдеш ли след пладне на хорото?" И веднага чyx отговор: "Разбира се, непременно ... !"

Като каза това, дядо Стоян замълча, застана на едно място и се опря на дебелия кривак. Загледа се някъде към селото и в мислите му навярно се показа образът на баба Параскева, но не какъвто е сега, а образът на оная хубава мома, която играеше някога хорото до него и бузите ѝ розовееха в зимния ден от неговия топъл поглед, от младата кръв, напряла в жилите и на двамата. Мълчех и аз в очакване да продължи интересния разказ. И в това краткотрайно мълчание, една облекчителна въздишка излетя като птица из гърдите му:

– Ех, младост, пуста младост! ... Къде си сега? ... Та – продължи старецът, – в студената привечер се люшна едно хоро на отъпкания мегдан сред селото и на хорото гледам – оная хубавица, лепнала се до моя приятел Андрей. Не ми стана баш добре, ама преглътнах и се затекох, та се хванах от другата стpaнa до нея. А тя рипа на хорото, снегът скърца под краката ѝ и очите ѝ – все в Андрей. От яд не се сдържах, та рекох: "Моме, пак ще те гази мечка като днеска!" Види се, тя се усъмни в гласа ми, обърна очите си към мен, засмя се и отвърна: "Да не би ти да беше мечката, а?" "Аз бях – рекох, – аз!" Но тя още не ловеше вяра. Тогава ѝ казах, че на лявата си ръка, под широкия везан ръкав, има златна гривна със скъпоценни камъни.

Тя ахна от изненада и двамата се пуснахме от хорото. Отделихме се настрана и говорихме дълго. После всяка вечер се срещахме при чешмата. Аз я изпращах из тесния сокак до дядо Ванови, докато една вечер с моя приятел Андрей и още няколко аркадаши я грабнахме, та у нас. Направихме сватбата, родиха ни се деца, кое мъжко, кое женско и заживяхме като хората. Но овчарлъка, момчето ми, и досега не съм оставил. Е, после приятелите ми, през нощта срещу всяка Сурва година се дегизираха като мечки, мечкари и сватбари в кошарата на баща ми. Аз им помагах и така всяка година очакваха да дойдат мечките от тоя дол ... Ей затова хората го нарекоха "Мечи дол". Чини ми се, че тук, при стадото, някой ден ще свърши живота ми ...

И наистина, спокойният и дълъг живот на дядо Стоян секна преди няколко години в една късна лятна вечер, когато току-що беше издоил овцете и вареше кутмач на огнището.