четвъртък, 22 март 2012 г.

Овчарчето Добрин

 

Първа глава


Шуми край цъфналите сливи
наблизо малък водопад
и от водите му пенливи
над нивите повява хлад.

Кристално синьо е небето
и свежи пролетните дни
но свършва този ден и ето
към залез слънцето клони.

Над Нèглов рид то бързо мина
натам към близките гори
и бавно сянката като лавина
нивята и ливадите покри.

Изцвили кон, премина стадо
и звънна селският мегдан.
Предмайска тиха вечер пада
над малкото селце Делян.

В порутената стара къща
накрая, щръкнала сама,
една жена сега преглъща
горчилките си у дома.

Тук само пламъкът светлее
в огнището с опушен свод
и щръбнатите стомни зеят
на пръстения грапав под.

Газта във лампата догаря
и в къщи няма залък хляб,
затуй жената на овчаря
тършува в празния долап.

Тя спря, огледа свойте дрипи
и вехтия миндер застлан.
И с глас несдържано изхлипа,
лицето си закрила с длан.

Разплака се, че три дечица
очакват хляб да им даде,
а сякаш с хиляди иглици
гладът в стомаха я боде ...

Разплака се, бе пет недели
не си е идвал бай Младен
и с трепет чакат изгладнели
децата вече трети ден.

Вълнуват я грижовни мисли
по своя първороден син.
Надеждата към него чиста
сега душата ѝ краси.

О, тая майчина надежда
с крила могъщи полетя
и на Добрин в душата нежна
запали първа дързостта.

А той – и блед, и детски тръпен
за миг на място се скова.
В очите – жал и болка тъпа
наведе русата глава.

Но умните очи разбраха
на майката гнева стаен
и тръгна колебливо, плахо
към нея, нежен и смутен.

С прикрита юношеска гордост,
че все пак има свиден дом,
че среща в майка си опора,
пред нея той спря мълчешком.

Ръцете слабички обвиха
в прегръдка жилестия врат,
а после каза много тихо
с уста пресъхнала от глад:

– Изтрий сълзите и спокойно
да легнем, мамичко, да спим!
Дано до утре татко дойде,
дано до утре изтърпим!

Но вместо отговор, закърши
неволно пръстите си тя.
Газта във лампата се свърши,
потрепна пламъкът и спря.

А на огнището в котела
за качамак водата ври.
Сред тишината, запръщели
хвърчат червените искри.

На пода сламени рогозки
с кълчищни черги пак застла,
ала вратата не залости
със двете дървени витла.

И легнаха децата гладни,
но можеха ли да заспят?!
Едвам в очите се прокрадва
и дебне ги с кошмар сънят.

А тя приседна мълчалива
край огъня като преди
и чака будна, не заспива
и все тъй искрите следи.

Човек из пътя ли премине
и куче лайне ли в нощта,
излиза стрина Николина,
но пак сама се връща тя.

В тишината буха нейде бухал
и замира ехото в нощта.
Откъм двора стъпки се зачуха,
леко скръцна пътната врата.

На гърба с торбата тъмносиня
омърлушен влезе бай Младен
и към него стрина Николина
се обърна с поглед уморен:

– Где се губиш пет недели, мъжо?
Що да правя тук без теб сама?
И децата всяка вечер лъжа,
че ще дойдеш рано у дома.

Ето, виж ги, легнаха си гладни!
Трета вечер лягат си така,
че брашното свършихме отдавна,
пък и хлябът беше като кал ...

Нагазиш ли в полята родни
сред бурен, троскот и бодил
един живот ще те затрогне –
живот в неволи и беди.

Обърнеш ли очи нататък
към Мечи дол и Нèглов рид
ще те посрещне топлотата
на глас момински жаловит ...

Овчарка нейде се е свряла
до едрите глогини там
и тъжна песен е запяла,
тъй тихо – звук след звук едвам.

Тя в песни мъката излива
със нежен глас, унил и слаб
по бащината свидна нива
продадена за късче хляб.

Тревожни дните я люлеят,
тревожна мисъл я гнети,
че младост се веднъж живее,
а тя без цел лети, лети ...

И колко още като нея
ще срещнеш в родните поля!
Все тези тъжни песни пеят,
все хулят свойта орис зла.

И долу в жълтите стърнища
ще срещнеш юноша пак ти –
на воля стадото отприщил,
залисан в детските мечти.

Това Добрин е Николинин –
така на всички е познат –
на слога сам със детелини
седи, потънал в аромат.

Над него трепка чучулига
и нежен птичи глас струи,
но той главата си не вдига,
не чува песента дори.

Така дълбоко е замислен,
така притихнал, замечтан,
че сякаш книга обемиста
чете за чуден великан,

че сякаш не животът същи
го мята в грозните вълни,
а друг живот сега обгръща
и гали детските му дни.

И как го радва, как го мами,
какъв е хубав, непознат –
живян във сънищата само,
летял в мечтите му с крила!

Но звън го сепна. Ех, че дързък
на стадото е този звън! ...
Добрин към него хукна бързо
като подбран от вихър трън.

Настигна стадото немирно,
настигна чуждите овце,
които три лета събира
за хляба само да пасе.

Под всяка круша те са първи
и първи крушите метат.
Нали Ваклуша ги настърви
я виж след нея как летят! ...

Тъй честичко Добрин мечтае
и често сепнат, като в сън,
той дири пак сънят нетраен,
но вместо него чува звън.

Над полето слънцето прижуря,
тръпне сводът в тази мараня.
След такава жега идва буря
и навъсва веждите денят.

А е жега страшна, нетърпима.
Чак земята пари като жар.
Тъй сега е сянката любима
като мил и скъп природен дар.

Не изтрая, стадото подкара
и Добрин надолу най-подир.
Там завари своите другари
как се къпят в сенчестия вир.

Бързо свлече ризката кълчищна,
изподрана, вехта, без яка,
панталонът, кърпен със платнище
и каскета сив, без козирка.

Сред връстници свои, развълнуван,
в лек наклон той тялото си вдал –
от брега се стрелна и заплува,
като щука в езерна вода.

Тъй се спускат всичките стремглаво –
непокорна младост е това!
До небето чак се вдига врява
и заглъхва в тази синева.

Ала скоро шаечните дрешки
пак прижулват мокрите тела.
И земята все е тъй гореща
като въглен в огън засветлял.

На брега под клоните отсреща
се показва корен потъмнял,
а край него, тъмни и зловещи,
зеят дупки в мократа земя.

Юношите, седнали край вира,
мълком гледат корена изгнил,
но дали един поне разбира
колко бури той е победил!?

Дали с плясък на брега пошушва
нещо тайно мътната вода,
или тук е минала вихрушка
и това е нейната следа!

А смехът отдавна е притихнал.
Само скокът воден все шуми ...
През клонака слънчев лъч усмихнат
гали леко мътните вълни.

И Добрин примами тук Ваклуша
(в стадото му тя е командир)
за крака я сгърна и за гуша
и я метна в пенестия вир.

Тя заплува гордо и заблея,
сякаш викна своите сестри.
Полетяха всичките след нея
и водата с бяло се покри.

Ей, отново врявата се вдига,
над клонака волно тя лети.
Колко радост в тези дечурлига,
с колко буен огън тя пламти!

Заизлиза стадото от вира
и разтърсва мокрите руна.
До върбите черна, влажна диря
се изви с пътеката една.

Сред полето душно е и тихо.
Нажежен там въздухът трепти,
а овцете в кръг се запладниха,
че ги хладна сянка приюти.

В тихия шубрак на скрито
дето сухи клонки пукат,
под скалата с мъх покрита
бистро изворче бълбука.

А край него – ненагледна,
малка кичеста полянка.
Тук Добрин в тревата седна
под една трънлива гранка.

Сне овчарската торбичка,
бръкна и оттам извади
хлебец – спечена коричка,
та със лучец я изяде.

Пак гладът неканен гост е,
пак храната недостига.
Вместо хляб, сега той носи
най-любимите си книги.

В христоматията своя
за минутка поглед спира
и отново сред покоя
той Хайдути декламира.

А гласът му – песен просто,
като птичи глас извива,
тих и волнокрил се носи
над скалата мълчалива.

Ех, да може като птичка
да лети Добрин далеко,
би политнал. Зърнал всичко –
ще му стане леко, леко!

С погледа си би обхванал
планините ясносини,
там дори зад океана
би отлитнал в край пустинен.

Да узнае дали има
като в края роден още
бедност зла, непоносима
и тревожни дни и нощи.

Дали има като него
по света за покрив жадни,
ходят ли и те със геги
и окъсани, и гладни.

Да узнае, да узнае
радостта ли е по-много
или скръб и там витае,
като тук владее строго...

Но това мечти са само
на овчарчето, което
след минута ще помами
свойто стадо към полето.

Над Мечи дол облаци бурни
стъмниха небето за миг,
а там към върбите се втурна
светкавица – огнен камшик.

Прихлупен в черупката душна,
тъмнее скалистият връх.
Изви се в полето вихрушка,
на билки понесе се дъх.

Утихна и дивата папрат,
полюшнала нежни листа
и едри, и ледени капки
зашибаха силно в пръстта.

Добрин се пригуши на завет
под гъсто разклонил се трън
и слуша той как се сражават
рой облаци с огън и гръм.

Тъй птичките даже се крият
когато пред буря гърми.
И ето я водната сприя
в листата на тръна шуми.

Измокрен и сгушен поглежда
Добрин изпод тръна с тъга.
Елмазните струйки се сцеждат
по голата тръпна снага.

Но трясна тъй, сякаш завеса
продраха незрими ръце.
Звън сепнат за миг се разнесе
над сбраните вкупом овце.

Добринчо подскочи изплашен.
Сърцето смутено тупти,
а в ехого долу по-страшно
внезапният трясък кънти.

Преминаха лудо най-после
тук черните облаци зли –
към онзи връх тъмен и остър
насочиха свойте стрели.

И чува Добринчо как тътне
далече небесният свод.
По нивите стичат се мътни
в браздите поток след поток.

Краката му гизнат във влага,
цървулките лепнат във кал...
Ех, юност бедняшка, недрага,
препълнена с мъка и жал!

Размекна се свинската кожа,
покъса се гнилата връв,
събу ги, под мишци ги сложи
и тръгна пред стадото пръв.

Слънчевият залез багри
облаците с рой лъчи.
Долу буйна край оврага
мътната река бучи.

Блъска с ярост бреговете,
пенести вълни кълби –
сляла сякаш гласовете
на безброй тръби в един.

Кърти корени изгнили,
мъкне клонки и треви,
все приижда с нови сили,
все по-силно се гневи.

А край нея издалеко
звън напира ясен, смел.
Чуй, Добрин там към егрека
свойто стадо е повел.

Спря в овощните градини,
дето тегне едър плод,
но реката как да мине –
пълноводна и без брод?!

Ала в миг се той досети,
че ще бъде най-добре
от подпорните дървета
няколко да избере.

В мисли и от страх обвзет е
дали няма някой там,
па измъкна три дървета
дълги и дебели сам.

И над речното корито
сгодно място той избра.
С мъка ги препречи трите
до оттатъшния бряг.

Ей от близката кошара –
пуста, в изоставен вид,
с куп дъски се натовари
и направи мост за миг.

Пръв премина той по него
и с Ваклуша след това
стадото до крак преведе
и засвири със кавал.

Потъна в мрак и занемя полето,
натегнало от селските беди.
Блещукат само ярко на небето
като светулки едрите звезди

Наоколо е тиха лятна вечер,
тъй тиха е и пълна с чар,
в която чуваш звън и глас провлечен
на закъснял със стадото овчар.

И чуваш даже в тишината властна
как пляскат в мрака птиците с крила,
на всеки звук как ехото приглася
и глъхне там в отсрещната скала...

В такава вечер сам Добрин остана
и легна в глухата колибка сам.
Далечен звън на медена камбана
напускаше тържествения храм.

В душата му нахлу и смут, и жажда,
размисли се и тъжен замечта:
„Защо човек е нужно да се ражда,
щом в люлката му тегне беднота?!"

На тази мисъл проста, чудновата
той себе си сега отдаде цял
и буден поглед впи в далечината
към небосвода тайнствен, засиял.

Там нейде, дето Витоша в вляла
в небето своя тъмен силует,
над Черни връх луната се е спряла
като разцъфнал, едър слънчоглед.

Но не сега тя погледа му мами,
а друга нежна, бледа светлина,
постлана сякаш под звездите тамо
като сребриста, мека пелена.

Под тази млечна пелена сияе
навярно слънчевият златен град
с безброй вълшебства, лампи и трамваи –
от приказките чудни тъй познат...

И в устрем мислено Добрин политва
към онзи непонятен градски шум,
де хората с машини дяволити
сноват по каменния светъл друм.

Сърцето му запърха като птичка,
като пленено мъничко врабче,
което търси някаква вратичка
към небосвода бистър, звездочел.

Ех, мъка, страшна мъка го притиска!
Сънят му тази вечер тя отне,
а в онзи град живота той как иска
да зърне само мъничко поне! ...

ВТОРА ГЛАВА

Мина тая нощ проклета
както всички мина.
Из полето бавно крета
стрина Николина.

Утрен вятър гали леко
бузите ѝ груби.
Стигна рано до егрека
и Добрина буди:

– Ставай, чедо, хайде стига –
времето не чака!
Ей, отсреща чучулига
будна пей в шумака.

Ставай, хляб съм ти донела,
цяла прясна пита.
Татко ти брашно пак взел е
снощи от чифлика.

III вариант
ДОБРИН И СВЕТЛАНА
Поема

Немее Ружина поляна
и всичко сякаш замечтано
наоколо мълчи.
Гората тръпне в юлско пладне
и слънцето е впило жадно
в моравата лъчи.

Чуй: само в онзи лес тържествен
в захлас – невъзмутим маестро,
пей славеят един.
И скрито в сянката дебела
над книга погледа е свело
овчарчето Добрин.

То в унес сладък се опива,
че в книгата сега открива
незнайни светове.
Чете, чете, па позаслуша
дали звънецът на Ваклуша
там долу не зове.

Но вместо чакан звън на стадо,
писклив гласец го изненада
объркан и смутен.
Към този глас Добрин затича
и зърна там едно момиче
в леса усамотен.



 
 
Публикуване на коментар