Поема за поета

Поема за поета

Добри Жотев
Добри Жотев (1921-2011) – филм по БНТ

Встъпление

Сред хълмове и плодни ниви
цъфтят днес мирните села.
Звънят стада... Поточе живо
разказва минали тегла...

... Вилняха дните с бясна сила,
в нас впили кървави ръце.
Един ли висна на бесило,
един ли падна от разстрел?

Но както в ниви натежали
под буря се люлее ръж,
така народът с тежки жалби
се люшна в бой нашир и длъж.

Пищяха в родните балкани
куршуми с ветровете зли
и миха партизански рани
потоците със глас звънлив.

И палеха с бунтовни песни
героите преди смъртта
зората на живота блеснал,
усмивката на пролетта...

За тия песни ще разкажа.
За тях и за един поет,
роден от вечната си жажда
да крачи в бурите напред.


Над Радуй тъмнее нощ дълбока,
къщите обвива в лепкав мрак,
бавно пада – тежка и безока,
посред ниви, долове широки
и приспива гъстия букак.

А в бедняшки дом луната грее...
Лик склонила в тоя стихнал час,
млада майка роден син люлее
и до късно песничка му пее
с топла обич и приспивен глас:

„Спи ми, рожбо свидна моя,
вън е страшна тишина.
Спи на бурите в покоя,
да пораснеш твърд юнак!

Име Добри съм ти дала,
да се бориш за добро
с хищна хала – връхлетяла
върху бедния народ.

Не е хала като хала –
сам да я надвиеш ти –
бирник, кмет и стар лихварин
блъскат нашите врати.

Грабят радостта и хляба,
грабят честния ни труд.
Но порасжеш ли, ти храбро
побеждавай в боя лют!...


Спи сега, безгрижна птичко,
вън е страшна тишина.
В тоя час почива всичко.
Спи ми, рожбо, нани-на..."

И в зори – пак с люлката на рамо,
със мотика, стомна и торба –
недоспала – тръгва тя отрано
по нивята чужди, с груби длани
да откупи къшей черен хляб.

И за клон на дива, стара круша
връзва люлката на своя син –
неуморен вятър да го люшка,
тръпни листи дълго да му шушнат
за живота чакан и красив.

Да му пее славей сред шумака,
да го гали пролетният звън –
в песните окъпан, да заяква
и да диша волно аромата
на полето в своя люлчен сън...

В труд и мъка бедната женица
вие гръб над клисавата пръст,
но в гнева си тая мъченица
не проплаква, а вдига пестница
за проклятие и тежка мъст...

Умира слънчевото лято
и пак се ражда есента.
Пак свири вятърът в гората
със пожълтелите листа.

И като черни летописи
се стелят угарите пак,
където с ралото записва
бедняшки дългове селяк.

Замират синурите голи
сред опустялото поле
и само из простора волно
се вие някъде орел.

А в къщи мъничкият Добри
седи на дървения праг
и гледа как безкраен облак
над селото сгъстява мрак.

След миг по хлътналия покрив
дъждът започва да шуми –
земя и хора той намокря,
стъклата блъска със стрели.

На стола дядо му сурово
мълчи, преметнал крак връз крак,
а баба му с точилка нова
пак бърка постен качамак.

И идва майка му от къра
с ръце, напукани от труд,
с лице – от вятъра опърлено
и със цървул – в калта изут.

Вечерят тихо. После свити
в леглото с майка си лежат,
но буден Добри все я пита:
– Кажи ми, мамо, в тоя свят

децата царски, като мене
на сламен одър ли лежат?
И те ли тъй са пременени
със ризи от кълчищен плат?

И на двореца ли таванът
е като нашия таван –
пропукан и с картон захванат
опушен, чер като тиган?...

И дълго детските въпроси
дълбаят нощния покой:
защо чорбицата е постна
и бос навън щапурка той,

защо Лукан – същинско муле,
на богаташа Никодим
обувки лъснати обул е,
пък е злосторник и един...

И майка му мълчи. То сякаш
не със въпроси, а с камшик
я удря малкият във мрака...
Но как, но как да го теши!

Погалва с твърда длан гореща
челцето, умната глава
и като хваната във клещи
прошепва тя едва-едва:

– Спи, сине малък, а когато
пораснеш, сам ще разбереш
защо един живей богато,
а друг – в колибата си мре.

Но дълго Добри не заспива
и слуша как в дола бучи
реката яростна и дива.
И мракът става по-горчив,

че бурята плющи и святка,
гърмеж над чуките ехти.
И с ритъма на тая схватка
сърцето почва да тупти.


Поема
На Добри Жотев
в знак на дълбоко уважение

Бях овчарче, мъничко овчарче
пригушен в храстите на сянка
все четях унесен, та макар че
още сричах в новата читанка.

Стиховете наизуст аз учех,
но една загатна, чудна мисъл
не успявах само да отключа –
тях човек ли като нас бе писал?!

Стиховете топли в звънливи
като наниз от злато и бисер
що четях и кътах най-ревниво –
тях човок ли като нас бе писал?!

Не човек, а сякаш бе ги низал
ангел нежен, ангел тих, небесен,
само скришом от небето слизал
и до късно бдях над тях надвесен.

Този ангел в мойте мисли беше
с връхноземна, с невидима сила
и с нечути думи не зовеше
към зората, над върха ранила.

Този ангел – най-добър вълшебник
в мен кладеше жаждата за полет
я притворил новия учебник
аз летях е крилата на сокола.

О, как исках в моя край да зърна
този ангел мъдър, чудотворен,
който пръв очите ми обърна
към прозороц, за живот отворен

и в сърцето мое пална огън
сред онези разшумели буки
да пламти и в радост, и в тревога,
да не тлей до век, да не мъждука...

Ала можех ли по къра роден
да открия ангела всесилен?!
Виждах само вред стада да бродят
и овчари дрипави, унили...

Припках бос през голите чукари,
през оврази, бурени, стърнища,
С драскотини цял се бях нашарил.
От петите едри люспи нищех.

Съскаха усойниците в храста.
Лазеха ме тръпките студени.
Тишината строга, зла и властна
в мен роеше мисли вдъхновени.

Парваха ме често в изненада
по петите тръните забити.
Само долу в тихата прохлада
шумоляха весело върбите.

Само долу вировете мътни
ве смириха моите връстници.
Слушах жадно как простора тътне
край върбите с мъхави ресници...

Не гладувах – зрели, диви круши
и къпини до насита лапах.
Не жадувах – суша ли засуши,
аз в реката устните потапях.

Ех, живот овчарски – пълна чаша
с мътен сок, парлив като отрова!
Кой от теб е пил, е пил безстрашие,
пил е сила, мъжество сурово...

Тегнеха тогава страшни дните
и по тъмно бягаха младежи,
че ядеше хляба ни грабител
сит да бди пред телените мрежи,

че лютеше като дим цигарен,
като дим край нас отровен здрача.
Чувах даже в кървавата заран
над юнашки труп как майка плаче...

А пък в село двама щом се срещнат
болките си помежду ще кажат.
Ще добавят на ухо по нещо
да не чуят хора зли и вражи.

Тъй веднъж ратай от близко село
заговори с мен съвсем открито:
"...Та ти казвам, нощ преди разстрела
от затвора димнал ученикът.

Майка му от мъка днес е болна.
Плаче, сине, плаче щом се мръкне...
И теши я само туй, че волно
като птиче той в балкана хвръкна.

И теши я мисълта, че може
да се върне жив и здрав при нея,
че на кол главата му не сложи
посред село за сеир злодея..."


На пръстта до сивото огнище
ме родила мама в зъл четвъртък.
Само тоз кът наш бил, друго – нищо.
Чужд дори на мама бил чекръкът.

В този кът живота ми тя дала.
Този кът е мой и скъп, и мил е.
Но пръстта – два разкрача едва ли
цял живот и мене би хранила!

Но пръстта – два разкрача – от малък
ме обрекла на ратайска мъка...
Ала пак не стигна пусти залък,
та въртеше мама все чекръка...

Бях едва петнадесетгодишен,
а растеше в мене таз идея:
да избягам от егрека скришом,
туй ратайство страшно ми додея!

Да избягам! Но къде да ида?!
Нямам хора близки да ми кажат.
Пълни се душата ми с обида.
Дните тежки сякаш ще ме смажат.

Да избягам като ученика!...
Тук животът е същинска тюрма.
Да избягам! Друг живот ме вика.
Друг живот тоз злия ще катурне...

В златна есен Свободата слиза!
Мен ратайче-юноша ме свари
с овехтяла, изподрана риза,
с панталонки кърпени и стари.

Ей по пътя стръмен край баира
се задава странна върволица.
Спрял до мене, все натам се взира,
вби натам ратаят стар десница:

„Гледай, сине, горските шумари!
Те са! Идат... Идат в изненада!...
Свършено е с наште господари.
Ще получат туй, що им се пада!

Виж го онзи ученик с куртката,
чернокос и буен, с ред патрони.
Ще зарадва майка си – горката...
Тя по него вир-сълзи порони.

Всяка нива, всеки рид и валог
бяха, сине, първите му друми,
че и той ратайче бе от .малък,
бе чевръст, решителен и умен.

Но веднъж в града, в школото писал
страшни песни пред онез синчета.
Креснали тогава: „Комунист е!"
и в затвора тикнали момчето..."

...Страшни песни!!! А не бяха страшни.
Галеха ме като топъл вятър
песните по пътищата прашни,
песните на хората в полята.

Галеха ме стиховете топли
дето чух на снощната седянка.
Мислите предишни пак разчоплих,
пак си спомних старата читанка...

Тези чудни стихове и песни,
като него някой ли бе писал!
Значи няма ангели небесни!
Има смели хора – комунисти!

Има хора с песни и куршуми
от зла чест народа ни спасили,
пропълзели през опасни друми
като този момък мил и силен.

Има хора – камък и желязо,
занемели в карцерите мрачни.
Има хора с обич и омраза
оцелели в битките юначни.

Има хора... Ангелите бели
бяха само в детските ми мисли.
Има хора мечтатели смели,
има честни хора – комунисти!

План за преработка на
Поема за поета

На пръстта до сивото огнище
ме родила мама в зъл четвъртък.
Само роден кът и друго – нищо.
Чужд дори на мама бе чекръкът.

Но пръстта – два разкрача, от малък
ме обрече на ратайска мъка.
И не стигна черният ни залък,
та въртеше мама все чекръка ...

Бях овчарче – дрипаво и босо
и читанката със мене все си носех.
Стиховете наизуст все учех –
тайните в живота да отключа.

И се чудех – стиховете топли,
дето бяха в моята читанка,
тях човек ли като нас бе писал,
или ангел нежен, тих, небесен –
само нощем от небето слизал
и до късно бдял над тях надвесен.

Този ангел -– най-добър вълшебник
в мен кладеше жаждата за полет
и притворил новия учебник –
аз летях с крилата на сокола.

О, как исках в моя край да зърна
този ангел мъдър, чудотворен,
дето моя поглед пръв обърна
към прозорец за живот отворен,

дето пална в мене онзи огън
сред поля и посред горски буки
да пламтя и в радост, и в тревога,
да горя до век, да не мъждукам.

Ала можех ли по къра роден
да открия ангела всесилен?
Виждах само вред стада да бродят
и овчари дрипави, унили.

Тегнеха тогава страшно дните
и в балкана бягаха младежи,
че ядеше хляба ни грабител –
сит да бди пред телените мрежи,

че лютеше като дим цигарен,
като дим край нас отровен здрача.
Чувах даже в моя сън кошмарен
над юнашки труп как майка плаче ...

А пък в село двама щом се срещнат
болките си помежду ще кажат,
ще добавят на ухо по нещо
да не чуят хора зли и вражи.

Само ние – децата не усещахме
тази тягостна атмосфера _ _ _

_ _ _ _ _ _

Само долу – вировете мътни
не смиряват моите връстници –
от гълчава чак просторът тътне
край върбите с мъхави ресници.

_ _ _ _ _ _

И пладнуват в сянката овцете,
и седиме двама с чичо Симо,
стар ратай от Радуй ...

Декламирам с патос стиховете
и започва той да ми разказва:
– Ученик в града от наше село
страшни песни някакви написал
и запял ги пред онез синчета ...
Креснали тогава: „Комунист е!"
и в затвора тикнали момчето ...

Ала нощ преди да го разстрелят
от затвора димнал ученика ...
Майка му от мъка днес е болна.
Всяка вечер плаче щом се мръкне
и теши я само туй, че волно
като птиче той в балкана хвръкна.

И теши я мисълта, че може
да се върне жив и здрав при нея,
че на кол главата му не сложи
посред село за сеир злодеят...

В златна есен Свободата слиза.
Мен ратайче-юноша ме свари –
с овехтяла, изподрана риза,
с панталонки кърпени и стари.

Ей по пътя стръмен край баира
се задава странна върволица
и натам се чичо Симо взира,
и изправя своята десница:
– Гледай, гледай, идат партизани...

_ _ _ _ _ _ _

Наближава върволицата.
Прегръщат се ученикът и ратаят.
Сълзи от радост покапват по лицата им
Колоната отминава...

_ _ _ _ _ _ _ _

– Ето този ученик с куртката,
чернокос и буен – с петолъчката на чело,
кривнал кепе – с два реда патрони,
бил е с мене ратайче във село.

Всяка нива, всеки рид и валог
бяха, сине, първите му друми,
че и той ратайче бе от малък,
бе чевръст, решителен и умен.
Ще се радва майка му – горката.
Тя по него вир-сълзи изплака...

- - - - - - - - - - - -

Ех, живот овчарски – пълна чаша
с мътен сок, парлив като отрова!
Кой от теб е пил, е пил безстрашие,
пил е сила, мъжество сурово!
Тези чудни стихове и песни
като него някой бе ги писал.
Значи, няма ангели небесни –
ангелите бяха в мойте детски мисли.

- - - - - - - - - - - - - - -

Има хора – с песни и куршуми
от зла чест народа ни спасили –
пропълзели през опасни друми
като този момък мил и силен.

Като него – камък и желязо,
занемели в карцерите мрачни –
пълни е вяра, обич и омраза,
оцелели в битките юначни.

Те с кръвта си чудни песни пишат.
Те са хора – волеви и смели
и поети, чудотворци чисти
с помисли, с дела на комунисти!

Сред хълмове и плодни ниви
цъфтят днес мирните села.
Звънят стада... Поточе живо
разказва минали тегла...

Вилняха дните с бясна сила,
в нас впили кървави ръце.
Един ли висна на бесило,
един ли падна от разстрел?

Но както в ниви натежали
под буря се люлее ръж,
така народът мощен устрем
се люшна в бой нашир и длъж.

Пищяха в родните балкани
куршуми с ветровете зли
и миха партизански рани
потоците със глас звънлив.

И палеха с бунтовни песни
героите преди смъртта,
зората на живота блеснал,
усмивката на пролетта...

За тия песни ще разкажа,
за тая и за един поет,
роден от вечната си жажда –
да крачи в бурите напред.

И днес народът ни сърдечен
и живите герои – в труд,
прославя с песни, с топли речи
загиналите в боя лют.

Отдава почит и възхвала
на живите герои днес,
в борбата ядна възмъжали,
спасили родната ни чест...

И пак от село в друго село
на гости тръгват брат при брат
и светят къщиците бели,
и няма чужд и непознат.

В Делян пак някоя Звездана
ще дойде с обич за Асен,
в Радуй Косèна ще пристане
на някой черноок левент.

И пак се вдигат тежки сватби,
пак в хората гори любов
и пак се вие сред площада
във пръзник буйното хоро.

Баирите – на вечна стража
стоят край родните села,
не те не могат да разкажат
за тия робски теглила.

Мъничко овчарче бях
и под храстите на сянка,
знойни стихове четях
в моята читанка.

Но не знаех кой реди
стиховете с думи нежни,
кой над тях до късно бди
в тия дни метежни.

И не вярвах ден-изден
на натрапената мисъл,
че човек обикновен
стиховете е написъл.

Мислех си, че ангел бял
от небето тъмно – скришом,
посред нощ е долетял
тук край нас да ги напише...

Ах, къде е тоя смел
и премъдър чудотворец,
който нашта жал е вплел
в песните си непокорни?

Който жарна с огнен стих
сърчицето свито мое –
по човешки да пламти
в странно дивото усое.

И копнежът – затрептял
с будна тръпка непозната,
сякаш сливаше ме цял
с правдата и свободата.

Ах, къде е тоя чист
ангел светлолик, небесен?
Може би е свел очи
пак над буреносна песен?

Може би е тук край нас
тоя белокрил вълшебник,
а край оня бук и храст
враг сега и него дебне? ...

И се взирах все натам –
слънцето да го открия,
обичта си да му дам,
жаден светлина да пия.

Взирах се и в дол, и в рид,
в неми чуки необгледни,
ала все бе неоткрит
ангелът – поет-вълшебник...

Виждaх в оня душен ден
само дрипави пастири.
И с кавал обикновен
някой тъжно да засвири...

На гости у дявола с автограф от Спас Антонов
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар