Касата

Касата

Разказ

Обичах есенните слънчеви дни, когато хората беряха кукурузите. В такъв един ден се върнах весел и припрян от училище. Беше минал първият учебен предиобед и учителката поръча на всички деца да донесат пари за учебници. Щяла да ги закупи още утре от града колективно за всички ученици. Хапнах набързо и затичах при дядо, който пасеше стадото по нивите в местността Касата. Там бяха обрани вече слънчогледите и кукурузите. Имаше изобилна паша и стадото се ширеше на воля.

Като ме видя старецът, който беше напалил голям огън и се любуваше на изплезените езици, извърна глава към мен и рече с насмешка:

– Познава се, че не можеш да оставиш така лесно стадото. Вече свикна с него и сега ти е мъчно.

– Така е, но и за друго идвам.

– За какво? Думай!

Казах му за какво съм дошъл и едно доволство разтегна мустаците му, та краищата им допряха чак до ушите. После повдигна долния край на ментето и докато бъркаше в джобовете на беневреците, подметна шеговито и загадъчно:

– Каквото каже касата! Така беше, сине, някога, през турското робство. С думите Каквото каже касата! отговаряше моят неочаквано забогатял дядо Лепой на всеки, който му поискаше пари. Този отговор се превърна в навик и остана чак до смъртта му.

Аз опулих очи и го загледах по-особено. Не разбирах стареца. Уж се зарадва като му казах, че искам пари за учебници, пък сега взе да го усуква...

Той отметна презрамчената торба, бръкна в нея и сложи няколко царевици върху жаравата.

– Не бързай, де – има време! Поседни тук до огъня и докато се опекат царевиците, ще ти разкажа за Касата!

Свих се нетърпеливо в браздата върху голяма буца пръст и зачаках. Дядо седна до мен и подхвана:

– Било късно през есента. Стоян Комитина, така наричали бащата на дядо Лепой, повикал сина си, сиреч дядо ми и му рекъл да отсече крушата, която се намирала тука някъде, че напирала зимата, а в къщи нямало клечка дърво. Порамил дядо Лепой секира, търнокоп, лопата и спрял до крушата. Тя била стара, с дебели клони и с як дънер. Но и дядо Лепой бил здравеняк, млад, едър, с буен перчем и напращял от сила.

Помислил си, ако я отсече доземи, ще останат дебелите корени в земята, а и те могат да дадат топлинка през зимата. И решил да изкопае земята около дънера и да събори дървото с корените. Започнал да подкопава с търнокопа, сякъл с брадвата и така продължавал, докато стигнал до един дебел корен, проточен на два разкрача от дънера. Замахнал с голяма сила, но секирата отскочила, че ударила на твърд камък, та искри изхвърчали. Отломил се върхът и и зейнала дори-страшна щръбка. Ядосал се дядо Лепой, че нямал с какво да продължи работата и решил в яда си да изкопае този проклет камък.

Подбрал го с търнокопа, отместил го и какво да види – под него лежало гърне, пълно със жълтици.

– Дядо, дядо бе, я виж, царевиците запушиха!

– Ей, сине, съвсем ги забравихме и те станали на въглен. Тю брей, как ги забравихме! – ядосваше се дядо, като ровеше с тоягата жаравата. – Е, нищо де, ще опечем други върху по-слаб огън.

Той нареди отново няколко царевици, но вече върху затихнала жарава и продължи:

– Смаял се дядо Лепой като видял жълтиците. Обърнал се да види дали няма хора наоколо и грабнал гърнето. Загърнал го както било цяло-целеничко под кожуха, и – право у дома. Къде го е скрил, никой не знае...

Старецът стана да обърне царевиците. Не се сдържах, та станах и аз. Заедно с топлината, от жаравата лъхаше и ароматният мирис. След малко те бяха готови. Млечните им зърна бяха леко загорели и имаха кехлибарен цвят. Дядо ги постави в шумата с която бяха обвити да поизстинат и омекнат. После започнахме да ръфаме и той продължи да разказва:

– Така забогатял дядо Лепой, който бил единствен син на баща и майка. Оженил се, създал семейство и животът му тръгнал по мед и масло! Закупил доста имот и завъдил челяд и стока. Това, което виждаш тук пред нас, заедно с Ормана и Мъртвината, с нивите и ливадите край село, било негово. Овце, говеда, коне, кокошки, свине, кучета – край нямало. Направил чифлик, построил воденица ей долу под нивите до реката където сега му казваме Воденичище и богатеел ли богатеел!... Но никому, дори на жена си и на баща си, който умрял преди да направят воденицата, не казал за намереното богатство. Нямал вяра и в синовете си, да не узнаят и да прахосат всичко. Искал до смъртта си да запази в тайна жълтиците и мястото където ги потулял. Идвали синовете му да искат пари, а той им отговарял: Каквото каже касата!, изчезвал някъде посред чифлика сам, след това се връщал в одаята и им давал исканото. Дори чуждите хора посрещал с Каквото каже касата!

Ние внуците му, макар и смътно, го запомнихме с Каквото каже касата!...

Аз отдавна бях хвърлил оръфания кочан от последната царевица и тъпчех на едно място, с което исках да предупредя, че бързам да занеса парите на учителката, но дядо така се беше увлякъл в разказа, че не забелязваше това. Пък и аз исках да разбера какво е станало по-нататък. Затова кротувах и слушах.

– Но, ще знаеш, Паско, дядо Лепой не можа да живее до най-дълбока старост. Бях дете – по-малък от теб, когато тежка болест го повали на легло. Помня, че преди да умре, излязоха навън всички от къщи. Останаха само тримата му сина – баща ми Ванчо, чичо Петър и чичо Никола, когото по-късно убиха турците. Та, като останали сами, дядо Лепой брал душа и с последни сили им разказал ва намереното богатство.

– Чеда мои – рекъл той накрая – до тука било писано да живея. Преди да дойдат дъщерите, снахите и внуците за прошка, искам да ви открия, че гърнето с останалите жълтици се намира на три разкрача от ореха, което се пада точно до самия зид вътре в кошарата, под големия плосък камък. Това е оня камък, който ми нащърби секирата. В гърнето е и кожената торбичка с припечелените от нас жълтици. Там до този момент беше моята каса... При всяка постъпка в живота, мислете и преценявайте какво ще каже касата!... Сега нека влезнат и останалите ми деца, да ги видя за последен път.

И когато се наредихме, сине, всички пред смъртния одър, дядо Лепой ни изгледа подред. Аз бях най-близо до него. Той изпружи ръцете си, та хвана моите. Приближи ги до устните си, целуна ги и две големи сълзи, след като затвориха очите му, се търкулнаха по лицето и припариха ръцете ми.

Дядо завърши разказа. Погледнах гo. Тъжният край на този разказ беше намокрил и неговите очи. След кратко мълчание, той добави:

– Насетне тази местност, в памет на дядо Лепой, нарекохме Касата. И така си остана.

Няма коментари:

Публикуване на коментар