вторник, 13 март 2012 г.

Разкази и фейлетони

 

Овчарят

вестник Елинпелинска заря бр. 14, 20.07.1973

Синята юлска привечер изпълваше котловините и долчинките на запад от селото. Голямото стадо овце лениво пълзеше към егреците в местността "Гарница" и звън на хлопатари, кучешки лай и овчарски кавали посрещаха тържествено настъпващата лятна нощ.

Ние с дядо Cтоян вървяхме пред стадото, нарамили тежки криваци, мълчаливи и упоени от аромата на горските билки, понесен от хладния полъх след душния ден. Бяхме стигнали вече "Мечи дол", където стърчеха попуканите зидове и прогнилите плетища на Венковите кошари.

Дядо Стоян беше тръгнал подир овцете още като дете и целият му живот досега е минал в егреците и кошарите из тия красиви места. Но надхвърляше вече осемдесетте, та трудно се справяше сам с голямото стадо. Затова, след като завърших второ отделение, нашите ме дадоха paтaй при него – хем да не безделнича през лятото, хем да осигуря пари за учебници.

Нямаше място тук, където да не е стъпвал кракът на дядо Стоян. Toй знаеше всички извори и пътеки, всяко дръвче и всяко птиче гнездо. Знаеше също къде се въдят зайци и змии, откъде може да мине вълк или лисица. Често пъти ми е показвал лисичи дупки, леговища на зайци, а веднъж в местността "Чатал" издебнахме голям смок, който и друг път дядо Стоян е виждал, увит около eднa стара върба.

Като знаех, че старецът е отраснал по тези места, попитах:

– Дядо Стояне, срещал ли си някога мечка из този дол?

– Никога, момчето ми. Истинска жива мечка не само в този дол, а изобщо по нашите места няма. Ти защо питаш? Да не би да мислиш, че като му казват "Мечи дол ", та мечки е имало тук? Нищо подобно. В този дол не е стъпвал досега мечи крак. Името идва от друго място. Разгеле, докато стигнем егреците на "Гарница ", ще ти разкажа нещо за "Мечи дол".

Аз се приготвих, отдал слуха и търпението си на разказа, който дядо Стоян щеше да започне, както винаги, с увлекателен тон.

– Този "Мечи дол" е причината, момчето ми, да се оженя за моята баба Параскева. Цялата работа започна от кукерските празници, които устройвахме на Сурва година по онова време. Вечерта срещу празника по-възрастните ергени, пък и някои женени, се събирахме е там долу в кошарата на баща ми и цяла нощ се докарвахме с разни бои и сажди, парцаливи дрехи, кожуси, звънци, рога и какви ли не шарении. Според обичая, кукерските игри непременно трябва да представляват сватба с булка и младоженец, със свекър и свекърва, с кумове и сватове. Освен това, на сватбата трябваше да има мечки и мечкари за страх и почуда на децата. Веднъж и на мен се падна да бъда дегизиран като мечка. Облякох наопаки рунтавия кожух на баща си, надянах върху главата си маска на меча глава и завързах на врата си нaй-големия звънец. Ръцете си удължих с нарочно приготвени трупчета и наведен, започнах да се уча да ходя като мечка. Koгато се разсъмна, тридесетината души – сватбари и мечкари, тръгнахме из селото. Влизахме във всяка къща. Мечкарите свиpeхa с гъдулките, булката, която също беше мъж, облечен в булченска премяна целуваше ръка на старо и младо, а аз – мечката, изправен на задните си крака, играех хоро.

Хубаво, ама влязохме във къщата на дядо Вано чорбаджията, където с нетърпение ни очакваше цялото домочадие. Бабичката на дядо Вано се прекръсти, после ме посочи с пръст и рече: "Я, тая мечка да нагази някого в нашата къща "за здраве". Тогава съгледах една много хубава, но непозната мома, която види се, беше дошла от друго село при роднините си "на поседък". Та тръгнах аз към тая хубавица, а очите ѝ от страх ли, от срам ли, не знам, но бяха отворени широко и ме гледаха миловидно. Нещо мръдна под лъжичката ми и усетих, че тая мома ще е на късмета ми. Hейсe, легна тя по корем върху постланата черга и преметна ръцете си на кръста. Аз реших да я нагазя с предните си лапи и за по-удобно свалих трупчетата от тях. Местех дланите си по гърба ѝ и благославях: "Да дава бог здраве в тая къща, а на тебе, моме, да ти натежат на плещите барем сто и двайсет лазарника, додето ти омръзне да живеешl" По едно време я хванах лекичко за ръката, на която лъщеше златна гривна със скъпоценни камъни. Гледах гривната и стисках момата за ръка, а тя мълчеше и също стискаше моята лапа. След веселата гъпчава и залисията на домакините около булката и кумовете, аз ѝ пошушнах съвсем тихо: "Ще дойдеш ли след пладне на хорото?" И веднага чyx отговор: "Разбира се, непременно ... !"

Като каза това, дядо Стоян замълча, застана на едно място и се опря на дебелия кривак. Загледа се някъде към селото и в мислите му навярно се показа образът на баба Параскева, но не какъвто е сега, а образът на оная хубава мома, която играеше някога хорото до него и бузите ѝ розовееха в зимния ден от неговия топъл поглед, от младата кръв, напряла в жилите и на двамата. Мълчех и аз в очакване да продължи интересния разказ. И в това краткотрайно мълчание, една облекчителна въздишка излетя като птица из гърдите му:

– Ех, младост, пуста младост! ... Къде си сега? ... Та – продължи старецът, – в студената привечер се люшна едно хоро на отъпкания мегдан сред селото и на хорото гледам – оная хубавица, лепнала се до моя приятел Андрей. Не ми стана баш добре, ама преглътнах и се затекох, та се хванах от другата стpaнa до нея. А тя рипа на хорото, снегът скърца под краката ѝ и очите ѝ – все в Андрей. От яд не се сдържах, та рекох: "Моме, пак ще те гази мечка като днеска!" Види се, тя се усъмни в гласа ми, обърна очите си към мен, засмя се и отвърна: "Да не би ти да беше мечката, а?" "Аз бях – рекох, – аз!" Но тя още не ловеше вяра. Тогава ѝ казах, че на лявата си ръка, под широкия везан ръкав, има златна гривна със скъпоценни камъни.

Тя ахна от изненада и двамата се пуснахме от хорото. Отделихме се настрана и говорихме дълго. После всяка вечер се срещахме при чешмата. Аз я изпращах из тесния сокак до дядо Ванови, докато една вечер с моя приятел Андрей и още няколко аркадаши я грабнахме, та у нас. Направихме сватбата, родиха ни се деца, кое мъжко, кое женско и заживяхме като хората. Но овчарлъка, момчето ми, и досега не съм оставил. Е, после приятелите ми, през нощта срещу всяка Сурва година се дегизираха като мечки, мечкари и сватбари в кошарата на баща ми. Аз им помагах и така всяка година очакваха да дойдат мечките от тоя дол ... Ей затова хората го нарекоха "Мечи дол". Чини ми се, че тук, при стадото, някой ден ще свърши живота ми ...

И наистина, спокойният и дълъг живот на дядо Стоян секна преди няколко години в една късна лятна вечер, когато току-що беше издоил овцете и вареше кутмач на огнището.

Циганка

вестник Софийска правда бр. 66, 06.06.1972

На високото, между "Камен дол" и "Мъртвината" се е ширнала спокойната равнина, наречена "Циганка". Стърнищата на "Циганка" са прорязани от белите коловози на прашния коларски път, обраснал от двете страни с троскот и детелина. Някъде към края на нивите той се спуща по стръмното каменисто било, като извито тялo на влечуго и пълзи към съседното село. Сред тази жълта равна шир пъплят волски коли, проскърцват разсъхнали спици и главини, трополят каруци и вдигат гълчава станимировци, мацинчани, ребърчани и ванчини. Те спират пред кръстците, товарят тежките снопи и поемат в ръцете си камшиците и остените. От чистото небе слънцето пръска разтопено злато, което трепти в белите забрадки на жените, лъщи в сламените шапки на мъжете и звъни в проточената човешка реч: "Ехее-ей, дии! ..."

Ние с дядо седим краи запладненото стадо под крушата на сянка. Пред очите ни изчезват един след друг кръстците и благодатното поле се открива широко, ненагледно и примамливо.

– Ето я, това е тя, нашата "Циганка"!

В мислите ми припряно се щурва един въпрос, който много пъти е идвал, но винаги ме е заварвал неподготвен за отговор. В знойната тишина, свел детския си поглед към току-що извадената торбичка с праханта и кремъка, нетърпеливо питам:

– Дядо бе, защо това място се казва "Циганка"!

А той тъпче лулата си с палеца, поглежда към края на нивите, където пътят се спуща по стръмното било, където стърчи, посивял от времето и обраснал с мъх, един побит камък и отронва:

– Това име, сине, не е току-тъй турено. То си има история ...

И без подкана, дядо подхваща "историята":

– Още през турското робство, когато владетелят на нашето село Кърнул бей започнал да разпродава имота, при него дошли доскорошните аргати: Станимир, Мацо Горненеца, Ребрьо, и бащата на дядо Ванчо, сиреч моят дядо Лепой. Те купили цялата тази местност, от която най-голяма част взел забогателият с намерените жълтици Лепой. Но бил млад завалията, с дребни дечица, с недостиг на работна ръка, та наемал хора да му помагат.

– ... Ии-и, дядо, за какво те питам, а ти за какво ми разправяш! – прекъсвам го недоволен.

– Търпи, де! Ще научиш и за името – упреква ме старецът. – Та, това се случило по жътва. Когато жътварите на Лепой стигнали средата на нивата и седнали да си почиват на сянка, по пътя изтрополила каручка, теглена от един кон. Каручката спряла, наблизо и от нея скочила млада боса циганка, която приближила към жътварите.

– Добър ви ден и да ви дава господ берекет и здраве! – благословила тя, а после се обърнала към Лепой: – И на тебе, чорбаджи, да ти наспори бог много челяд!

– Чул те господ! Тъй да бъде! – засмял се Лепой.

– Но, откъде позна, че аз съм чорбаджият?

– Ти си богат човек, с блага душа. Искаш да ти гледам? Сичко ще ти кажа. Пари не ти вземам. Каквото дадеш – за ядене ...

– Добре! – подал ръката си Лепой и големите черни очи на циганката го пронизали, та достигнали чак в скритите потайности на душата му.

Тя поела ръката, обърнала я с дланта нагоре, преметнала смолистите си плитки отпред и така широко и доволно се усмихнала, че го омаяла за самото чудо. Думите се нижели от хубави, по-хубави, които вещаели дълъг и добър живот на Лепой. Около тях се скупчили жътварите. Надошли и от съседните ниви. Сред тях бил и Мацо Горненеца. Като свършила циганката с Лепой, Мацо се обърнал към нея:

– Ще ти дам два гроша – изпъчил се той – но искам да чуя за моя, милост всичко – и добро, и лошо!

– Не ти ща двата гроша! – отвърнала му тя и метнала поглед с благодарност към щедрия Лепой. – Ще ти гледам без пари. Жив да е чорбаджията за самуна хляб и буцата сирене!

С лявата ръка циганката прихванала дланта на Мацо, а с показалеца на дясната, сочела преплетените черти и думала:

– По труден път си вървял до сега. Много ядове са минали през главата ти. Много труд са видели ръцете ти, а малко файда имаш ...

– Това е истина, позна! – поклатил глава Мацо.

– Имаш близък човек болен. От женска страна е. Много грижи фърляш за тоя човек.

– Да, майка ми! – кимнал отново с глава Горненеца.

– Отскоро си женен, а не живеете добре с булката ...

Мацо свъсил вежди и замълчал. Това, че отскоро е женен, било истина. Дори невястата му стояла до него. Но лъжата, че не живее добре с нея, го засегнала дълбоко. Циганката забелязала току-що изписаната мъка по лицето му и окуражена от мисълта, че е налучкала, продължила:

– От хората добро търсиш, а сам ти нямаш добро сърце. Много си зъл и трудно ти минaва. Затова и своите не те обичат ...

При тия думи Горненеца не издържал. Кипнал от яд, задето пред толкова хора го кепази, отдръпнал ръката си и изругал:

– Да си обираш крушите от тука! Не ми трябва повече да слушам твоите лъжи, разбра ли?! ...

Види се, циганката се докачила и си тръгнала.

– Абе, Мацо, защо я изпъди! Можеше и на нас да гледа – упреквали го жените.

– Оставете я тая мангасарка! Не видите ли, че лъже! – опитал да се защити той.

– Все пак, не биваше така! Нали сам искаше да ти каже всичко! – възмущавал се Ребpьо.

– Комай, тя ще излезе права! – намесил се на свой ред и Станимир. – Аз на твое място, Мацо, от човещина, щях да ѝ дам двата гроша.

Горненеца попривел глава, помислил минута-две под укорите, па току рекъл:

– Абе, не съм аз за двата гроша. Яд ме е задето мисли, че вярвам на лъжите й. Ето на, ще ѝ ги дам ...

Той бръкнал в пояса си да извади кесията.

– Бре, няма я! - изплашил се Мацо и вдигнал глава. – Видяхте ли, защо не искаше грошовете! Тая мръсница отмъкна кесията ми!

– Бягай, да я настигнеш! – обадили се в един глас неколцина.

– Ама, че проклета хайдукиня! Посред пладне обра човека! ...

И както бил ядосан, Мацо се спуснал към каручката, а като я наближил, вдигнал пестници и заревал като луд:

– Сто-ой! Спри-ии! Твоята мамица. Сега ще те пребия! ...

Отначало циганката недоумявала с какво чак толкова е ожесточила този човек, но като наближил съвсем каручката, тя се уплашила от страшния му вид и зашибала бързо с камшика дръгливия кон. На разкрач от Мацо, каручката се обърнала заедно с коня и се запремятала неудържимо по стръмното било, докато се разкъсала на две. Предната част с пребития кон се запряла в тръните и увиснала, закачена за дънера на една круша. Разбира се, и овъргаляният труп на циганката бил там. А задната част отишла някъде, та се не е видяла ...

– Ту, бре-ей, страшна работа! ... А Мацо намерил ли си е кесията бе, дядо!

– Кесията, сине, намерили веднага след него в нивата, където стояли с циганката. Изглежда, синковецът е мислил да даде двата гроша и несъзнателно е бръкнал в пояса, и после, като станало така, вместо в пояса, той я изпуснал на земята.

– Значи, циганката загинала бадява!

– Загинала за права бога заедно с коня и с две от децата си. Третото – съвсем малко момченце, като по чудо изхвръкнало от каручката и се търколило до шубрака, живо-живеничко. Като го видял, че шава и плаче, сащисаният Мацо се спуснал веднагa, прихванал го и го понесъл към нивата. Булката му още отдалече го пресрещнала и му подала кесията. Изненадан, той я поел и така се бил объркал, че не знаел какво да прави, та я завързал с верижката за шията на детето, а тя увиснала като хлопатара на Ваклушка. Горкото детенце! Не умеело още да говори. Поокопитило се и само гледало кротко, примигвало с черните си очички и протягало ръчици към Мацовица. В нивата ги наобиколили жътварите. Те гледали малкото циганче и недоумявали какво е станало. Чакали всички с притаен дъх.

– Обърна се каручката! – едва изрекъл Мацо.

– Брей, не думай! А циганката! – попитал с тежко предчувствие Лепой.

– Уби се заедно с коня! Имаше и други дечица ...

– Ау-у! – пищели жените.

– Тичайте, може да са живи още! – изрекъл някой и начаса се юрнали към билото. След малко донесли трупа на циганката и двете ѝ премазани дечица. Оплакали ги жените, докато мъжете копаели гроба. После ги заровили, без дори да узнаят имената им. Вместо кръст, побили там ей онзи камък, дето е посивял от времето. Нали го виждаш!

– А с оживялото циганче, какво е станало!

– Взел го Мацо, че го чукнала съвестта. Отгледали го с булката си, докато заякнало и го дали в съседното село – ратай. Сега там има малка махала от поколението на циганчето. Хората от тази махала са много честни и трудолюбиви.

Старецът замълча. Нямаше какво повече да ми каже. Пък и аз нямаше за какво повече да питам. Той сведе глава, позамисли се мъничко и като разбра, че лулата отдавна беше предимяла, бръкна за огнивото и занаглася праханта върху кремъка. Аз станах от земята, изправих се и неволно обърнах очи към билото, където се спускаше стръмният път, където стърчеше побитият камък.

– Деденце, ще отида да видя този камък! – и без да дочакам отговор, затичах.

Гледах обикновения камък, край който минах и преди малко и вчера, и много пъти, без да го забележа до сега. Но в този момент той изведнъж порасна, стана грамаден и внушителен, стана светиня.

Пред мен се простираше романтичната и благодатна шир, наречена "Циганка", която прави хората щастливи и добри.

Нанизът

списание Девети септември бр. 6, 08.02.1978;
сборник Светлинен пръстен бр. 5, Литературен кабинет при район Девети септември, София, 1978

В къщи се говореше усилено, че скоро щял да се жени чичо Кола. Трябва да съм бил на шест годинки, когато дядо, баща ми и петимата ми чичовци копаеха твърдата глина на нашия двор, който се ширеше в края на родното ми село, за да направят стаичка за младоженците или както шеговито я наричаха "невестарник". Чичо Стоил извозваше пръстта с дървена количка, направена от дядо, а аз, като малък и неработоспособен, стоях настрана и наблюдавах как след всяка количка купчината пръст растеше.

Мястото където копаеха беше стръмно, та позволяваше почти половината стаичка да бъде в земята.

По едно време, заедно с пръстта от количката започнаха да се сипят парчета от глинени съдове и бели кости. Там при изкопа моите чичовци размахваха кирките и лопатите, спираха отвреме-навреме, говореха високо и възбудено сякаш се караха за нещо, та дeтското любопитство ме заведе при тях.

– Ето и черепа! – продължаваше чичо Тиме, който държеше голяма костена черупка и я показвaше на останалите. Чичо Боян разрови с ръце току-що изкопаната пръст и измъкна цяла челюст със здрави човешки зъби.

– Попаднали сме на много старо гробище. Изглежда и селото ни е доста старо – рече дядо и подкани насърчително – Продължавайте! Не бива да ви тревожат тези неща. Всичко е изгнило, а останалите кокалци и съдинки земята е пречистила през дългите години. Пък нали след това ще подзидаме стените с камък, ще ги измажем с кал, ще ги варосаме ... Какъв хубав невестарник ще стане – за чудо!

Баща ми и петимата ми чичовци продължаваха да копаят. Изпод кирките и лопатите излизаха кокали, парчета от разни глинени съдове и проядени от ръжда гривни и накити, които изхвърляха с пръстта като безинтересни и непотребни.

– Ще трябва да копаем по-внимателно! – съобрази чичо Боян, като дълбаеше нашироко с правата лопата. – Отде да знам дали няма да намерим някое гърне с жълтици, заровено от някой бoгaт турчин.

– Бе, гърнето се троши, ама жълтиците не се трошат. Само трудно се намират! - рече дядо.

Късно подир обяд, след продължителната работа, най-младият от братята на баща ми - чичо Иван, изрови няколко позеленели от времето едри монети и възкликна:

– Ха, ето го и богатството!

Той се залови да ги почиства от полепналата пръст и една по една ги предаваше на останалите.

Монетите минаваха от ръка на ръка. Всеки ги потриваше с крайчеца на ръкава си и ги оглеждаше любопитно. Накрая дядо предложи:

– Дайте ги на Паско! Нека се радва детето! Те и без друго не влизат в полза.

Поех ги и ги наслагах една до друга в дланта си. Но колкото и да се мъчех да ги изравня, не успявах, понеже не бяха съвършено кръгли като сегашните монети, а сякаш аз ги бях рязал от ламарина с още неукрепналата си ръка. Интересни бяха само релефно издадените от двете страни фигури на хора и животни. Преброих ги. Бяха точно дванадесет. Разтърсих се, намерих газ, парче вълнен плат и започнах много внимателно да ги трия. Триенето продължи и на другия ден, докато монетите проблеснаха с жълточервеникав цвят. Показах ги на дядо, а той отсече:

– Мед-бакър! Пази гиl Може да запушим с тях дупката на котела, дето пред Коледа топим сланина, че е прогорял и тече.

За по-сигурно, да не се разпилеят и изгубят, взех та пробих с пирон в края на всяка монета по една дупчица, нанизах ги върху бял ширит и ги скътах на скрито.

Когато невестарникът беше готов, в една празнична вечер откъм Мечи дол се зачуха викове:

– Иии-ху! Иии-ху!

"Даан! Даан!" продупчиха тишината няколко пушечни изстрела, вдигнаха от вечеря мало и голямо и ги събраха насред село. Зачу се едва доловим шепот на старици и възбуден младежки говор:

– Кола Ванчин води другоселка! ... – Бягайте на целувка у Ванчинитеl – носеше се гълчава и всеки бързаше да заеме място в нашия двор.

Според обичая, невястата трябваше да влезе по пътека от бяло домоткано платно, да застане до вpатата и да целува ръка на всички, включително и на малчуганите. Нямаше дете, което да не иска да отиде на целувка. Бабите и майките се обръщаха най-напред към нас:

– Хайде, чедо, иди да ти целуне ръка невестата – за здраве!

Но някои мои връстници се изхитряха, та цапаха предварително ръцете си с кал, с пресен животински тор, с катран и какво ли не – за номер на невестата.

След седмица думнаха тъпаните, писнаха кларинетите и гайдите, заситниха чевръсто цигулките. Наредиха се трапезите в голямата одая и заприиждаха сватовете. Широкият двор се напълни с народ и край зидовете наклякаха бабите, а пред тях – малчуганите. Посрещнаха кумовете с бъклица и музика, с байрак и цветя ... Сватбата започна. На хорото се хванаха най-големите "игроорци", прославени и по другите села: баща ми, Гено, Бецо, Анани, Ворчо, Асен, Кочо, Гришата, Сандо, Дичко. Хванати с ръце за поясите и притиснати плътно един до друг, те изпълняваха Шопско мъжко хоро с бързи ритмични движения, с подскачане и клякане, с подвикване и свиркане с уста като допълваха музиката, придаваха ѝ по-голяма стегнатост и жив ритъм. Отделен от другите музиканти, пред тях се тресеше в такт сам Боян цигуларят.

Струните на цигулката свистяха напрегнато и се опъваха до краен предел, ала накрая една от тях не издържа, изпука и моментално всичко секна. По зачервените лица на играчите се стичаха струйки пот. Отдъхнаха си и ония, които ги гледаха наоколо, а Боян занаглася цигулката за ново хоро.

Точно пo обяд пристигна с кончето и дисагите си поп Сима от съседното село. На венчавката присъствуваха само близките на младоженците. Разбира се, там бях и аз и вършех едва от най-важните работи – държех дългия провиснал воал на булката. Според обичая когато попът завърши с думите: "Венчается раби божии Никола и Николина ... ", онзи от младоженците, който пръв настъпи поставената нарочно на пода кърпичка, ще вземе връх в семейните работи – той ще командувa. Следях с интерес очаквания момент, но като че и двамата от вълнение бяха забравили кърпичката. Двоумях се кого да подсетя. И макар че обичах много чичо Кола, реших да проявя кавалерство, та извиках:

– Стринко, бързо настъпи кърпичката!

И тя стъпи върху нея, а после и в семейния им живот му стъпи така здраво на шията, че не смееше "гък" да каже горкият.

Мръкваше се. Бабите и малчуганите се разотидоха и в голямата одая започваше с нова сила истинското сватбено тържество. Надиграваха се сватове, моми и ергени, пяха се тъжни песни за Крали Марко и три синджира роби, за юначните шопи – отстоявали българщината през най-тъмните робски векове, за запазена моминска чест и вяра в борбата с османските поробители. Пяха се и весели песни и най-после дойдe peдът на дapовете. Край препълнените маси с бели шарени погачи, с вити баници и с вкусни гозби, сновеше булката и предаваше от ръка на ръка чаша с вино за "наздравица". Aз бях седнал при дядо и наблюдавах всяко нейно движение! Като, свърши "наздравицата", тя започна да отрупва с дарове всички, които бяха на трапезата. Всеки един от тях ѝ даваше пари и протягаше ръката си за целувка. Дядо също беше приготвил няколко банкноти.

– Ами, като стигне до мен, какво ще ѝ дам? – попитах.

– Ти си малък, ще минеш и така! – рече да ме успокои или да се пошегува дядо, но с това още повече ме наскърби.

Не отвърнах, а си мислех: нали тя ще ми целуне ръка както на другите ... Всичките ѝ дават пари, само аз ще стоя с празни ръце. И ще се срамувам ...

Но се досетих за нещо, станах от трапезата и тръгнах.

– Стой, де! Къде отиваш? Аз ще ти дам пари ... – докачи се дядо.

– Ей сега ще се върна. Докато дойде до нас, ще се върна! ...

Когато бях отново при трапезата, стрина Николина стоеше пред моето място, събрала погледите на всички и ме чакаше с богати дарове. Тя ги метна върху раменете ми, погледна ме с добродушна усмивка, погали ме нежно по бузите, по косата и ме целуна, а аз бръкнах в джоба на новата си шаечна дрешка, извадих наниза от древни излъскани монети и го окачих на шията ѝ ...

Всички ахнаха от изненада! Помислиха, че това е гердан от истински жълтици. Стрина Николина се зарадва много и от вълнение, заедно с излъсканите монети, под очите ѝ блеснаха няколко едри неудържими сълзи, които капнаха на пода.

– Браво! Браво! ... – понесоха се одобрителни викове, а на мен ми стана леко на душата като че сънувах най-хубавия, най-приказния сън на моето детство.

Дяволската награда

Фейлетон

Както си спеше Лука Енчев, изведнъж почувствува, че нещо го издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадва се горкият Лука, като си помисли, че той е първият българин, устремил се с невидима ракета към Луната. Обаче някъде в началните слоеве на стратосферата внезапно престана да се издига и почувствува, че пропада в нещо меко, а на душата му стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. И в тая тишина един неистов глас, сякаш от вдън междупланетните пространства, го стресна и го накара да навири уши.

– Ти ли си Лука-а-а Е-е-енчев? – се носеше ехото на тайнствения глас, като се блъскаше от планета на планета.

Луката се поозърна и като не видя никого, затрепера от страх. Краката му прималяха и ха-а-а да се струпали върху пухкавото бяло облаче – пред него се изпречи излъсканата черна фигура на самия Сатана.

– Ти ли си Лука Енчев? – запита лукаво Сатаната.

– Е-па, е-тте, аз съм...

– Лука Енчев от Завода за резервни части в София, член на профкомитета?! – повтори важно Сатаната, като че се съмняваше в изтръпналата физиономия на Лука Енчев.

– Амиии, дад-да! Същият съм, дру... /пардон/, господин Дяволе.

– Така-а-а! Но ти си май по-дявол от мен, а?

– Не, не съм дявол, господин Дяволе, ами съм човек честен и справедлив. Затова ме избраха и за член на профкомитета.

– Не вярвам на думите ти, хитро човече! Колкото и да се преструваш на честен и справедлив, аз знам, че и ти си подобие мое и затова – не бой се! Няма нищо лошо да ти сторя!

– Ех, слава богу! – поуспокои се Луката и въздъхна облекчен.

– Затова – продължи Сатаната, – че ти, който беше натоварен да раздаваш за Новата година ябълки по списък на работниците и служителите от завода, даде на слабичката и нуждаеща се по лекарска препоръка от ябълки Веска Йорданова само дребни, червиви и изгнили ябълки, то аз ще те наградя богато. Също и за това, че остави на Нова година конструкторите и технолозите без ябълки, аз съм готов да направя за теб всичко каквото пожелаеш. Готов съм да те призная дори и за по-голям дявол от мен за това, че накара работниците да получат ябълките си през работно време и да увредят до известна степен на плана. Така ти извърши три сатанински несправедливи деяния, които са достатъчни да представят твоята характеристика за досието в дяволския личен състав. От днес аз те считам за мой равен събрат.

Лука Енчев изслуша всичко това с наведена глава, без да шавне и се замисли: Какво ли ще кажат другарите от завода, когато научат, че характеристиката ми в досието на дяволския личен състав е блестяща, че аз съм вече в царството на дяволите...?!

При тази ужасяваща мисъл той искаше час по-скоро да се отърве от Сатаната. Но как?

– Господин Дяволе, аз не бях сам! – реши да прояви Лука Енчев все пак известна доза скромност пред Сатаната.

– А кой друг беше с теб?

– Борис Каракашев. С него забъркахме тая каша.

– За него – не знам! Сега ти си тук и на теб се пада да получиш голямата награда. Кажи каква награда желаеш!

– Искам да се върна за малко при другарите в завода.

– Добре! Ей сега ще духна облачето под краката ти и в миг ще полетиш надолу.

При тези думи Луката отново изтръпна от страх. Как така ще полети надолу! Нали ще се разбие на пух и прах... Но Сатаната разбра тревогата му и побърза да го успокои:

– Не бой се, мой скъп събрат! Сред заводския двор ще те причакат и поемат на ръце твоите приятели, на които избра и даде най-едрите, най-хубавите ябълки и ти ще останеш здрав и непокътнат.

Като каза това, Сатаната се изкиска злорадо, превъртя трирогия жезъл, махна с опашката си и изчезна. Заедно с него изчезна и бялото пухкаво облаче изпод краката на Лука Енчев и той полетя със страшна сила надолу.

Сред заводския двор съзря най-напред диспечерката Катя Новоселска и Стамен Маджаров. Помисли си: Ей сега ще вдигнат ръце и ще ме поемат! Обаче никой не вдигна ръце, а в количката на Стамен стърчеха изправени остри закалени резервни части.

В този ужасен миг той успя да извика: Безсрамници! Затова ли ви дадох най-хубавите ябълки!

От собствения си вик Лука Енчев се събуди изплашен, а от този фейлетон, вярвам, ще се събуди всичко човешко и справедливо у него.

Женcки празник

Хумористичен разказ

Едно бяло, наперено облаче, издигнало се навярно чрез свой влиятелен роднина, се люлееше в синьото мартенско небе и гледаше важно, важно на всичко отвисоко. Под него прелетя черна, рошава гарга, окъпа се в гъстия още по-черен дим, който бълваше коминът на месокомбината, и се изгуби нейде в простора.

По стар навик да не изпускам от погледа си нито една рошава гарга, и този път зяпах с високо вдигната глава, когато неволно се сблъскахме с моя най-близък приятел Ванката.

– О, Ванка, здравей! Защо си навел тъжно главата днес? – попитах съчувствено.

– Остави ме, брат! Няма на какво да се радвам...

– Как няма!? Та днес е Осми март – международен женски празник.

– Да, да. Именно затова съм тъжен. Просто ми е обидно, че днес на Осми март се посдърпахме с жената.

– Защо? Какво се е случило, Ванка?!

– Няма какво да ти разправям ... за всичко е виновна жена ми. Аз се постарах колкото може по-добре да мине празникът. Още от сутринта реших с нищо да не я вълнувам, с нищо да не я огорчавам. Все пак празник е. Ех, женски празник, но все пак – празник. Постарах се да се прибера по-рано. От работа тичах право в къщи. Даже не отидох да се обръсна. И какво мислиш ми каза тя когато ме видя?

– Навярно ти е казала: Ванка, защо ходиш този ден небръснат?

– Да, точно така. Представяш ли си колко обидно ми стана? Но аз нищо не й казах. Даже и добър ден не казах, а направо седнах на масата и започнах да се храня. Храня се и същевременно чета вестник Заводска победа.

Като каза това, Ванката ме изгледа любопитно от върха на оголялото ми теме, та чак до налчетата на обущата ми и продължи:

– Обядвам си, брат, чета си и нищичко не думам – нито добро, нито лошо а тя: Днес на обеда може и да не четеш Заводска победа. Какво ли пък толкова интересно има в нея! И тъкмо дочитах статията за женския празник, тя неочаквано изведнъж ми се усмихна и каза: Ванка, ти даже не забелязваш, че имам нова рокля! Харесва ли ти? Аз я погледнах както винаги с бялото на очите си и макар че новата рокля ми хареса, предпочетох да кажа: Нищо особено! А тя – отново: Според теб носят ли сега такива рокли? Този път ѝ отговорих съвсем троснато: Която има – носи, пък която няма – гледа и в заключение казах: Не ми досаждай повече с такива въпроси! Стигат ми моите грижи!

– Е-е-е, Ванка, че как понесе всичко това жена ти! Не се ли обиди?

– Обиди се, ами! Нали знаеш, че това жените са много лоши същества. Обиди се и каза: Ти си невнимателен към мен, ти си груб, не зачиташ моето женско достойнство... Не се досети да ми подариш в този ден поне един букет цветя...

– Право ти е казала жената, Ванка!

– А бе колко е права, толкова да е здрава! Откъде ще й намеря цветя през зимата!

– Наистина, какви цветя през зимата, когато ти и през лятото не ѝ подаряваш.

– Именно... С една дума, излязох от къщи с лошо настроение.

– Сигурно не си й казал дори къде отиваш, а, Ванка?

– Да... Впрочем ти откъде знаеш всичко това? Май, че и ти си имал неприятности с жената?

– Там е работата, Ванка, че не съм имал, ами днес още сутринта се избръснах. И контра му ударих. Върнах се от работа, донесох торта, наточих вино, купих ѝ нова блуза, нова рокля и обувки, поднесох ѝ букет от изкуствени бели хризантеми и я поздравих в стихове: Здравей, казвам, Настя, желая ти щастие! Сам ги написах, сам наизуст ги научих и седнахме на обед. Изядох три дълбоки, пълни чинии борш, за да се зарадва жената.

– Цели три чинии?!

– У-ха-а! Мислех да изям даже още три. А след това разбрах, че нейната майка е готвила борша. Така че напразно се старах...

– Ето, виждаш ли!

– Какво виждаш ли? Нейната майка е също жена и тя също празнува Осми март.

Ванката попримига само с левия си клепач, които е по-дълъг от десния, потри носа с ръкава на балтона си и като се видя натясно, каза:

– И това е вярно!

– Да, вярно е, я! А след обеда жената си облече новата рокля и аз ѝ честитих пак в стихове: Пожелавам ти, казах, Настя, да носиш тази рокля за щастие! Сам ги написах, сам наизуст ги научих... С децата непрекъснато играх на котка и мишка под масата, макар че на няколко пъти стана сблъскване между един остър ръб и оголялото ми теме. Сега разбра ли, Ванка, какво е нужно? И жената се зарадва, и на мен ми стана приятно.

– Знаеш ди, братле, че ти си прав. Отсега нататък и аз така ще правя.

– Браво бе, Ванка! Докато си жив от мен се учи, пък ако не станеш гений, аз отговарям.

– Майтапа настрана, братле, но като си отида в къщи, ще се държа така, че и аз да съм доволен, и жената да се радва. Все пак Осми март е – женски празник...

И Ванката си тръгна обнадежден.

– Почакай за момент, Ванка! Не забравяй, че така трябва да постъпваш не само на Осми март...

– Ясно, ясно, братле, и на Седми ноември, и срещу Нова година, и на Първи май, и...

– Не, Ванка – прекъснах го аз,– всеки ден.

– Как?! Всеки ден ли?

– Да, всеки ден, Ванка!

– Той се хвана с двете ръце за главата и без да се сбогува с мен, затича и извика:

– Да ми е яка душичката! Леле, мамичко моя!

След като се отдалечи на стотина метра, поспря, обърна се и като махна с ръка добави:

– Ще се постарая, братле, ще се постарая.

Виновни няма

Фейлетон

Заедно с машините в инструменталния цех на завода бръмчи и високоговорителят. Под ритъма на музиката всяко движение на работниците се извършва отсечено и равномерно.

През отворения прозорец конспиративно се промъкна Пролетта.

Тя спря до струга на Григор Величков, където се изработваше по чертеж № 156 -04-01 приспособлението за шлайфане на амбреажни оси от моторна кола Прага. Заогледа стругаря от всички страни, хареса го за сътрудник в конспирацията и реши, без той да разбере, по хитър начин да извърши конспирацията.

Трябва да се действува много бързо! – помисли си Пролетта, но като видя, че в цеха няма нито ръководител, нито качествен контрольор, тя си отдъхна, възвърна спокойствието си и започна бавно, но сигурно да опива своя сътрудник.

За късо време Григор Величков беше вече опиянен от Пролетта и всичко му се виждаше обратно. В този момент на струга се въртеше последната гривна от приспособлението. Още един размер и то е готово...

Опияненият поглед се спря върху цифрата 9, но на Григор се стори, че не 9, а 6 е пред очите му. Погледна още веднъж и убеден в правотата си, сръчно отмери със шублера шест милиметра. С тази последна операция приспособлението бе готово.

Пролетта наблюдаваше всичко това и доволна от успешно извършената конспирация, незабелязано се измъкна през прозореца.

На другия ден приспособлението беше вече в ръцете на шлайфериста Янко Димитров. Той го постави на машината си, опита да затегне амбреажната ос и що за чудо!... сачмите не притягаха.

– Ами сега, кой е виновният? – попита той стоящия наблизо ръководител на шлайфовия цех.

– Чакай, ще повикам началника на ОТК – и сам ръководителят на цеха Сава Обрешков се запъти към началника на ОТК.

След малко и тримата стояха пред шлайфмашината.

– Бай Райко, – обърна се Обрешков към началника на ОТК – ти изпращаш ли редовно контрольор при всяка готова продукция в инструменталния цех?

– Как да ти кажа, Сава, то... другите инструменти ги проверяваме, но... приспособленията, мисля, че са маловажни и затова...

– Как така! – прекъсна го Янко – ами осемте часа, които ще загубя в престой, кой ще ги заплати?

– Ех, не се ядосвай! Всичко ще се нареди. Аз по осемдесет часа губя на ден пък не се ядосвам, та ти... – опита се да смекчи положението началника на ОТК, като се усмихна лекичко.

На Янко дълбоко му домъчня. Струваше му се, че мъката идваше чак от центъра на земното кълбо. Мъчно му беше, че с престоя си този ден е загубен за него, за завода и за народното стопанство.

– Иди се оправяй сега!... – въздъхна той и се сви край машината.

През това време Сава Обрешков и Райко Кънчев разговаряха пред входа на шлайфовия цех.

– Не проверява! – каза бай Райко, като махна с ръка. – Поне той като ръководител на инструменталния цех, трябваше да хвърли едно око...

– Такъв си е Нено Груйкин! – повтори Обрешков.

– Да, такъв си е! Аз на него разчитах, а той...

Двамата герои тръгнаха да оправят грешката, но мъдра е народната поговорка: След дъжд – качулка!

Виновни хора за това нямаше. Виновна беше Пролетта и само Пролетта затова, че извърши конспирацията си успешно, и скромността на Янко затова, че не можа да заповяда на разваленото приспособление да влезе в действие срещу истинските невинни виновници за неговото бездействие.

Съвест

Разказ

За нищо се скараха двете съседка Станка и Гена – стари дружки от моминските си години. Станка, тази клюкарка, която разнасяше селските новини като вестник, веднъж в яда си какво ли не издума на старата си дружка. Нарече я яловица, некадърница, едно дете неспособна да роди на мъжа си. От този ден тяхната дружба свърши. Кръвнишки се гледаха двете млади жени и когато случайно се срещнеха, отвръщаха погледи една от друга. Свадата между тях обхвана и мъжете им. Приятелството от детството на двамата също се наруши.

Станка и Иван бяха щастливи. Техният седемгодишен Гошко, със сини светли очички и руса къдрава коса, като пойна птичка чуруликаше и внасяше свежест в къщата им. Станка треперете над него. Баща му го обичаше също, но когато направеше пакост, гълчаха го и двамата, а той навеждаше виновно глава, после се усмихваше дяволито, уверен, че и те ще се засмеят и ще му простят. За тази дяволита усмивка той беше любимец на всички от махалата, ала най-много на Камен – мъжът на Гена.

Враждата между двете семейства откъсна и детето. Гена не го пускаше вече в двора си, чичо му Камен не го качваше на своя велосипед.
И сега привечер русокосото момченце, както преди, чакаше чичо си Камен на пътната врата да го повози, но той го отминаваше незабелязано. Детето го гледаше докато отмине и после тъжно се прибираше у дома си.

Беше началото на септември. Започваше гроздоберът. Глъч и шум огласяха простора. Времето бе хубаво и всеки бързаше да прибере плода на своя труд.

Станка се върна днес по обед от лозята. Прескокна до града, свърши бързо работата си и се прибра у дома. Слънцето клонеше към залез. Тя шеташе в къщи, а Гошко бе влязъл в избата и тършуваше.

Най-после се усмихна доволно, намерил теслата на баща си.

– Ура-аа! Ще си направя пушка. По-хубава от Митковата! – извика радостно той и затича бързо към долния край на двора. Взе една дъска изпод навеса и седна на дръвника. Започна да дялка.

Теслата бе тежка за детската ръчичка. Тя бавно се вдигаше и неравномерно се забиваше в дъската. За миг, когато бе във въздуха, острието ѝ блесна под лъчите на слънцето, изви се като змия и се заби в детската ръчичка. Кръвта шурна. Изцапа теслата, полепна по дъската и дръвника, опръска панталонките, потече по босите крачета и попи в сухата земя. Детето изписка, затрепери и заплака.

Станка, като луда, изхвъркна навън.

– Гошко, Гошко, какво направи?...

Събраха се хора от махалата. Кръвта не опираше. Една жена изтича за лекаря. Други се заеха да го превръзват, а майка му се вайкаше и плачеше около него.

Малчуганът беше прежълтял. Губеше съзнание. Погледът му ставаше мътен, миглите се свиваха и след миг като че ли ще се затворят. Скриваха се сините детски очички. Чезнеше дяволитата усмивка... Само Гена, – суха като тояга, погледна през прозореца към техния двор, сви устни и с ехидна усмивка потъна в ежедневната си работа.

Старата круша наведе виновно клони. Птичката кацнала на нея, погледна към прозореца, изчурулика тревожно и литна в простора...

Лекарят пристигна бързо. Прегледа ръката и направи необходимото.

– Веднага да се закара в града за да му се прелее кръв! Никакво бавене! – отсече сериозно той.

– Гошко, Гошко! – плачеше майка му. Баба му Мария въздъхна, поклати в безнадежност глава и погледна към улицата.

– Докторе! – извика тя с надежда, забравила за миг враждата на двете семейства – Ето Камен... Лани той му даде кръв.

Докторът изтича на улицата и настигна мъжа.

– Камене!

– Кажи, докторе!? – изгледа го въпросително Камен.

В същия миг жена му излезе от къщата и се показа на балкончето.

Слезе по стъпалата а се озова при двамата.

– Миналата година от теб са му преливали кръв. Налага се и сега... – говореше настойчиво лекарят.

– Да. –– потвърди Камен и въздъхна.

– Много време за мислене няма. Решавай!

– Как тъй! – прекъсна го Гена. – Не може! Миналата седмица даде кръв в града. Не е ли страшно за него? Може и да умре...

– Добре! – присви устни докторът, изгледа ги и двамата, и без да каже повече дума, ги напусна. Гена го проследи с поглед до пътната врата, без да трепне мускул на лицето ѝ. А Камен бе вперил поглед в гърба му и когато хлопна вратата зад него, той се сепна, въздъхна, провлече пръсти през оредялата си коса и седна на пейката под старото дърво, все така тъжен и замислен.

– Да не си посмял да идеш! – съскаше Гена. – Какво добро сме видели от тях? Лани живата му спаси, а тя кучката ниедна, от
благодарност из цяло село говори против нас... Завчера бялата кокошка искаше да убие. А сега – кръв дай! Спасявай ми детето. Няма да даваш! Чуваш ли!... – предупреждаваше заканително тя.

Облегнал лакти на пасата, съсредоточил поглед към дръвника Камен не чуваше думите на жена си. Муха кацна на носа му, но той не я усети.

Друго мъчеше неговата душа. Самотният им живот и бездетството си казваха своята дума. Обръчът на злобата се разпукваше.

Тревожният шум в детския дом утихна. Камен се сепна, стана от пейката, въздъхна и се заразхожда нервно. Гена се въртеше около него и хленчеше непрекъснато...

Оказа се, че в малката общинска болница готова кръв от А група няма. Веднага изпратиха да търсят кръводарител. Вече половин час бе изминало, а никой не идваше. Настъпиха тежки минути. Младата сестра, съсредоточала поглед върху детето, с уплаха извика:

– Доктор Загоров!...

Старият лекар, началник на болницата, я погледна бързо, премести поглед върху детето и мигновено хвана ръчичката му. Провери пулса.

Тревога се изписа по лицето му, сви устни и стисна зъби. Гошко угасваше...

– Дъщеря ми... – прошепна на себе си той. И докато останалите лекари разберат какво става с този стар спасител на живота, той бързо се запъти към външната врата. Когато хвана дръжката, тя го блъсна и той отскочи назад.

Цял облян в пот, прашен, гологлав, със залепнала риза на гърба, се показа Камен. Шумът стресна всички, обходи стаята и се спря върху детското лице. Гошко едва трепна. Бавно извърна главичка, полуотвори клепачи и с мъка погледна към вратата. На лицето му се появи бледа, угасваща дяволитата усмивка. Камен се спусна към него и силно извика:

– Гошко!... Докторе, спасете го! Вземете кръв от мен!... И развълнуван той падна на колене, прегръщайки детското креватче, облян в сълзи. Дяволитата усмивка все така стоеше на детското лице.

Гошко го гледаше и сякаш радостно му викаше: Чичо Камене... чичо Камене!...

Един закъснял слънчев лъч блесна през прозореца и озари щастливото детско личице.

Новогодишният подарък на Радка

Фейлетон

Шест години Радка Новкова нямаше своя рожба. Едва тази пролет ѝ се роди момченце. Радостта ѝ преливаше като бирена пяна, а очите ѝ светеха като две капки утринна роса на тънко ръжено стъбло.

Тя събра на угощение цялото звено от полевъдната бригада, в която работеше и всички близки и далечни, знайни и незнайни роднини. Мъжът ѝ Новко Тапиров беше едър здравеняк мъжага, сякаш роден за най-тежката физическа работа въпреки, че не дочуваше добре и беше назначен за полски пазач. От своя страна той покани цялата управа на стопанството пред която искаше да се покаже като нов човек, с нови разбирания за живота, или по-точно да оправдае името си Новко. Може би престараването му да изпъкне навсякъде като нов човек, беше една от причините Новко Тапиров да бъде назначен за полски пазач.

В широката одая, заедно с шумната реч на гостите, зашумя и памидовото вино, звъннаха чашите и се занизаха благословиите. В коридора бабичките шушукаха нещо помежду си, а после извикаха Радка.

– Слушай, Радке, кръщене без поп не става. Това ти е първа рожба. Толкова години си я чакала. Без поп може нещо лошо да се случи! – предупреждаваше я баба Грозда.

– Без поп човек не може да умре, та камо ли да се роди! Ако ти не искаш да викнеш поп Симо, аз ще го викна. – настояваше една възрастна жена от звеното на Радка.

И не след дълго поп Симо, или интелигентният просяк, както го наричане даскал Пейчо, пристигна.

В отделна стая се извършваше кръщелната церемония, на която присъствуваха освен родителите – бабичките, няколко бригадири и звеноводки и роднините. Поп Симо размаха кадилницата и запя: Слава тебе, боже наш... Роди се отроче от православната твоя рабиня Радка Новкова и раб твой божи Новко Тапиров...

Новко си беше пийнал порядъчно и като поогледа околните прищя му се и тук да се покаже като нов човек, та с пресипнал глас смутолеви някак колебливо:

– Ама чакай бе, отче, аз вече не съм роб... Нали на Девети септември...

... и рабиня Радка... продължаваше поп Симо.

– Ха, Радка може, но аз вече не съм роб! – възрази повторно Новко.

Oт този ден в звеното тихомълком се шегуваха, като си подхвърляха една на друга: Радка робинята...

И наистина Радка беше робиня, но не на някакъв си бог, а на своя мъж. Всеки ден тя нарамваше люлката с пискливото човече и тръгваше със звеното. В работата си тя беше първа. Окопаваше царевица, пластеше сено, косеше като мъж уров и грах, жънеше за двама... А Новко пазачът, по цял ден пазеше дебелите сенки край реката и мечтаеше скрито за миналото, за частните си нивици, за двата вола. Но миналото беше болен зъб, изваден и ненужен. Мислите на Тапира отлитаха като халосни патрони...

В едно късно утро, когато просторът беше изпран от проливния дъжд през нощта и блестеше чист синкаво-бистър на слънцето, когато безброй пощурели щурци съвместно с птичия хор в отсрещната горичка изпълняваха прочутата Жътварска соната, когато цялото поле представляваше нещо като огромна парфюмерия с дъх на прясно окосено сено, на макове и други видове цветя напръскани с различни есенции. Новко не се стърпя повече в къщи и реши да се поразходи из майката-природа. Едно бяло наперено облаче, издигнало се навярно чрез познанство или роднински връзки, гледаше отвисоко и безотговорно как се влачат лениво по черния коларски път един чифт крака – частна собственост на Новко Тапиров. Тези крака бяха взели направление към развълнувалия ce като море житен блок, където се къпеха в пот няколко чифта бели забрадки и една стара сламена капела. Още отдалече Новко забеляза неговата Радка. Тя припкаше по стърнището, събираше ръкойките и връзваше снопи наравно с единствения мъж в звеното, бай Цонко. Тъкмо ще се пошегувам със женурята... – помисли си Тапира и цъфна като магарешки трън край белите забрадки.

– Ха така де! Бива си ви вас младите булки! – обърна се той към по-възрастните жени.

Няколко от тях оставиха ръкойкитв и се изправиха.

– Бива си ни, да, бива си ни!

– Стига ма, Пено! Мъжете по си живеят от нас сега. Я го виж Новко, я! Само лежи и яде. И по цял ден спряга двата глагола...

– Ех! – въздъхна недочул добре Тапира. – Впрягах и изпрягах двата вола, ами сега тракторите ли да впрягам!

Неудържим женски смях разлюля още повече житното море.

– Какво се смеете? Така си е! – поизчерви се леко Тапира и в миг съобрази, че вече е нов човек. – Машина, пак машина! Дълбока оран... Гледай, жито като злато. Да жънеш и да пееш.

– Да жънеш, Новко, и да пееш, но ти не жънеш, а само гледаш и се наслаждаваш.

– Хубави сте, затова ви гледам.

– Ха, ха, хии! Благодарим ти за континентите! – изсмя се най-възрастната от тях.

– Не континентите, а компаниментите! – поправи я уж Пена.

– Па знам ли как... Много ти разбирам аз от купешки думи. Знам само това да кажа на Новко: какъв е безподобен здравеняк, да грабне ръкойките, па да започне да налага ония ми ти снопи, па да грабне след това големите снопи, па да започне да трупа, да трупа, та целия му гръб да се ожули...

– Ще ти кажа аз най-напред кой е безподобен дървеняк! – пак недочул добре, ядоса се не на шега Тапира. – И после, да грабне човек голямата сопа, па да започне да тупа, да тупа, та не моя гръб, а вашите гърбове да ожули, че сте се разцвилили като жребици и не изпълнявате добросъвестно службата си!

Той нарочно изрече бавно, разчленено и натъртено последната дума и тръгна, съпроводен от оглушителния, но слабо действуващ върху неговите уши женски смях.

Тапира мина покрай крушата, на която висеше окачена на един клон люлката с първородния му син. Едри червеникави мравки кръстосваха
млечнорозовото му личице, но детето спеше дълбоко.

– Бащичко! Метнал се е на мен. Като мен е търпелив. – изрече почти гласно той и през ума му мина как същите едри мравки не му даваха мира когато легнеше да спи под дебелите сенки край реката. Гневът му попремина и той се запиля нанякъде към бостаните...

На годишното отчетно събрание между най-добрите полевъдки посочиха и Радка Новкова. След доклада председателят на стопанството извади един дълъг списък и съобщи на всеки поотделно трудодните през годината. Числото 418 се вряза дълбоко в паметта на Радка. И в трите полевъдни бригади нямаше нито една жена с толкова трудодни.

Когато дойде ред на изказванията, Новко Тапиров стана пръв:

– Другари, до колкото ми е известно, ще се дават награди на най-добрите. Добре е според мен те да се раздават на новогодишната тържествена вечеря. До тогава остават още някакви си 6 – 7 дни.

– Браво, Новко!

– Всички сме съгласни с предложението на Новко!...

И ето, дойде многоочакваната тържествена новогодишна вечер. В салона на читалище Виделина се събраха кооператорите и кооператорките с писани бъклици и бели погачи да посрещнат Новата година, да си пийнат и хапнат задружно така, както задружно са работили през цялата годиха, да му друснат по едно хорце и да изпратят във вековете Старата година.

Дамян Пискалото надуваше гайдата до спукване, а бай Цонко удряше тъпана, та проглушваше чак ушите с глухите тъпанчета на Тапира. Звъннаха чашите, запяха пак звеноводките! Зажни, Ружо, тебе лека ръка... и салонът на читалището проехтя от възбудени гласове и весел глъч.

– Подаръците, подаръците! – дочу се лек шепот от към вратата.

– О, Дядо Мраз пристига!

– Я го гледай, препълнил коша с подаръци!...

– Ха да видим на кого какъв е късметя, кой как е работил през годината! – засмя се председателят на стопанството и извади от джоба си списъка на първенците.

– Кой... То се знае! – подхвана пак Тапира, – Нашето семейство има общо 418 трудоденя. Кое друго семейство е изработило толкова много?!

– Браво, Новко!

– Браво! – чуха се няколко одобрителни гласове.

– Е? Да започнем сега от семейството, което има най-много трудодни! –- каза възрадван председателят, погледна в списъка и извика:

– Новко Тапиров и Радка Новкова, тук ли сте?

– А, ха, тук сме, тук сме! – обади се Тапира.

– Заповядай, Новко! На теб един ръчен часовник Победа със златен ланец, произведен в братския Съветски съюз, и една хубава поплинена риза – наше родно производство, а на Радка – една бяла носна кърпичка.

Той стисна ръката на Тапира и добави:

– Да ви са честити и подаръците, и Новата година! Пък догодина, повече работа – по големи подаръци...

Тапира се усмихна така, че краищата на устата му достигнаха чак до провисналите му уши и жълтеникавите му зъби лъснаха като два реда семки на голяма динена порязаница, а Радка клюмна глава като внезапно попарено цвете.

– Заслужава си Новко. Глава на семейството е. Работил е човека мъжката! – възхищаваше се някакъв пишман кооператор отсреща, а после вдигна чашата и се провикна високо:

– Честита Новата година, Новко! Наздраве, другари!

В Новогодишната нощ

Полуфейлетоноразказ

Напук на всички разумни жители на нашата планета, тая нощ реших да си легна рано. Дори не вечерях Облякох пижамата си наопаки, легнах по корем и метнах възглавницата върху краката си. Притворих само едното си око за да се приготвя за сън, а с другото гледах откъде ще влезе Дядо Мраз. Вършех всичко наопаки, та дано през цялата година ми потръгне така.

Ех, колко хубаво ще бъде, ако всичко в живота ми тръгне наопаки. Тогава и от Тотото ще спечеля, и заводският план ще се преизпълнява, и премия ще вземам, и време ще имам да пиша полу-фейлетоно-разказо-драмо-поемо-романо-епиграми, и ще вярвам дори в прогнозите за времето на хитро-ментаро-лъгичната служба. Но... както бях легнал, неусетно почувствувах, че нещо започна да ме издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадвах се. Може би аз съм първият български космонавт, полетял към очарователната Луна! Може би съм изпратен в командировка на планетата Марс за проучване на нови модели електрокари! А може би ще дойдат с мен и специалисти от там. Пък и да не дойдат, нали след командировката ще изнеса такъв доклад за електрокарното производство на марсианците, какъвто никой до сега командирован от завода, не е изнасял... Обаче някъде в последните слоеве на йоносферата престанах да се издигам и почувствувах, че потъвам в нещо
меко, а на сърцето ми стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. Аз се люлеех на люлка, сплетена от пухкави бели снежинки и
разноцветни светлини. Люлеех се, съзерцавах звездите и мечтаех!...

И в тая тишина един тайнствен в странен глас сякаш от вдън междупланетните пространства, ме стресна и аз се заслушах:

– Е-Ка-Зе-еее... Е-Ка-Зе-еее...! – се носеше ехото на тайнствения глас, като се блъскаше от планета на планета. Поoзърнах се и като не видях никого, затреперах от страх. Koй беше този, който смущаване моя покой!? Бог или Сатана? Великан или свръхвселенска сила?...

Не изтраях. Събрах кураж и със сетни сили реших да откликна на ехото:

– Аз съм от ЕКЗ! Кажете какво Ви интересува!

Гласът заглъхна и някаква невидима сила отново ме понесе нагоре. Заплетох се в люлка от снежинки и светлини.

– Фииу-ууу! Хъ-ъъъ!... – фиукаше покрай мен силен вятър, а насреща ми – една Голяма уста, едно набръчкано чело, гъсти свъсени вежди и зачервени бузи. Бях се заплел не в някаква люлка, а в дълга бяла брада, която допираше Земята и краят ѝ сочеше портала на завода.

– Теб ли те изпратиха тук? – попита строго и тържествено старецът, в чиято бяла брада, сврян като бълха, треперех от страх. – Давай отчет за всичко извършено в завода през годината!...

Глътнах си езика. Ами сега какво да отговоря! Опитах се да зaпочна най-напред с хубавите неща, но Дядо Мраз ме прекъсна точно в момента, когато му разказвах за новогодишната украса и се готвех да се похваля с новопосадените дръвчета и рози пред фасадата на битовата сграда.

– Всичко това ми е известно! – въздъхна с мъка старецът, – Разкажи сега за трудностите в производството, за нередностите и виновниците!

– Ннн-няма труддд-дности в производството. Всичко е в ррр-ред. Ннн-няма и виновни! – запелтечих от смут и с това ядосах още повече стареца.

– Как смееш да ме лъжеш! – избухна той. – Тръгвай надолу! Там самичък ще ти посоча нередностите, пък ти през новата година ги оправяй! – и като ме духна със всичка сила, аз полетях шеметно надолу, сякаш брадата му бе ледена пързалка, по която нямаше спиране. Ако не беше тая дебела желязна бариера на Портала, с каквато скорост летях, щях да обърна завода нагоре с основите. Но... изкривих с главата си само бариерата и ожулих леко вирнатия си нас. Чак сега забелязах, че Дядо Мраз стои до мен, извисил ръст до облаците.

– Моля, покажете си пропуските! –- настоятелно и учтиво ни подканиха портиерите.

– Не ме ли познавате? –- възразих по навик.

– Теб, да! Но другарят... с брадата... ?

– Toй е от висшестоящите организации.

Бариерата се вдигна и ние влязохме. Зад нас се чуваше:

– Тц-тц-тц...! Минахме и този път без бой!...

От носа ми потече кръв, а и Дядо Мраз се разкиха.

– Повредила се е хидравличната ми уредба!

– И твоята хидравлична е май като на нашите електрокари! – пошегувах се на свой ред.

– Не се шегувай, момче! Точно така е!... Но я да вървим при д-р Лазаров, че кръвта ти изтече от носа!

Застанах пред гишето на картотеката.

– Моля, другарко, дайте ми картона по спешност!

– Ще чакаш!

Чакахме, чакахме близо два часа. Изглежда някой е пошушнал на другарката, че Дядо Мраз е с мен и тя тутакси ми подаде вежливо картона, но кръвта ми беше вече спряла.

– Тръгвай сега да ти покажа нередностите, та втори път да не ме лъжеш!

И Дядо Мраз ме поведе по стълбите към технологичния отдел. Спря пред вратата на машинописките , почука, но като не получи отговор, натисна бравата и пред очите ни се изпречи една завеса от обикновен червен плат. Зад завесата не се чуваше никакъв шум. Тогава той се обърна към мен:

– Можеш ли ми каза какво е това? Театрална сцена, или стая за машинописки?

Мълчах като бездейна пишеща машина.

– Да продължим пътя си! – наруши мълчанието Дядо Мраз.

Озовахме се в техническия архив. На бюрото стоеше грамадна папка с постоянни заповеди за изменения.

– Виждаш ли? Тук са 600 броя постоянни заповеди за една година, а временните са още три пъти по толкова! Какво ще кажеш по този въпрос?

Мълчах като неизползуван отпадък от ламарина.

И като запрелистя папката, спря поглед на заповед № 172. Зачете гласно:

– Болт М 16 х 40 от "Мачта неподвижна", да стане болт М 16 х 35.

След това прелисти заповед № 417, която гласеше: Болт М 16 х 35 от "Мачта неподвижна", да стане: болт М 16 х 40!

– Е, кажи ми, момче, каква е тая игра "Иди ми, дойди ми" със заповеди? Кой ще плаща доставените и "залежали" по първата заповед 5000 броя болтове?

Мълчах като бездействуващ автомат от автоматния участък.

– Ето заповед № 202, която гласи: "Целият комплект Лента стягаща от УХ, да отпадне!", а заповед № 848 гласи: "Целият комплект Лента стягаща от УХ, да възкръсне!" И caмo това ли? Ами ти знаеш ли, че почти на всичките заповеди в графата "Причини за изменението" се пише: "Конструктивно подобрение", вместо "Конструктивна грешка"?

Мълчах като повреден калорифер.

– Ами ти знаеш ли, че снабдяването дава предложение на струг да се обработва буквално тел за винтчета М 8 с дължина 30 мм? Ами ти

знаеш ли, че почти целият материал на електрокар "416" не съвпада с норматива даден от НИПКИЕМД? Ами ти знаеш ли, че...

Мълчах като оръдие за салют пред дванадесетия час. Идваше ми да се гръмна от срам и мъка. И... изведнъж изгърмях като топ и се събудих. Часът беше точно 12. С моето изгърмяване дадох тон и на топовните салюти, които ме избавиха от неудобното положение пред Дядо Mpaз. Станах от леглото си като възкръснал от друг свят, като новороден, като преминал през мъченията на ада. А не заслужавах такава участ.

София

1.І.1965 год.

След три милиона години

Научен лирико-сатиричен разказ

Не е далече денят, когато повече от половината жители на Земята ще се устремят с гигантски ракети по безкрайните вселенски пътища. Едни от тях ще откриват още неоткрити галактики, други ще намерят тихо пристанище на Марс или Юпитер, а трети ще бъдат обхванати от пламъка на носталгията по родната земя и ще се завърнат след година-две.

Ако имам щастието да напусна някога Земята, аз ще бъда един от ония, които ще откриват още неоткрити светове. И понеже ще бъда винаги в движение, според Айнщайн, ще бъда и винаги млад. Когато се наситя да откривам нови светове, ще си построя вила на Марс. Там климатичните условия са такива, че осигуряват продължителност на живота до 5 милиона години. Ех, след три милиона години и на мен ще домъчнее за нашата земя хубава и последното ми желание ще бъде да прекарам старините си в моя роден кът. Нищо от това, че Циолковски беше казал:

Земята е люлка на разума, но не може да се живее вечно в люлка... Аз отговорих достойно на другаря Циолковски още в момента, когато Гагарин летеше и съзерцаваше захласнат звездите:

 

Да! Нашата Земя е люлка скъпа
на разум, смелост, вяра и мечти.
Тя в устрем смелия човек окъпа
и даде му крила да полети.

И литна той, понесъл свойта клетва,
изречена пред нея мълчешком:
Ще те запомня – хубава и светла,
като рождена люлка, като дом...

Сега въпросът е дали ще бъда първият щастливец. Но да предположим, че на събранията се изказвам най–компетентно по всички въпроси, макар че в работата си не блестя /Моля, това да си остане между нас!/, и хората вече са оценили заслугите ми. Тогава?... Тогава, драги приятели, няма съмнение. Ето, утре излитам!... Нека за последен път да разгледам най-хубавия ми дом на Земята – заводът. В този дом аз живях и работих цели двадесет и три години. В този дом прекарах младостта си. Нека очите ми се напълнят с последната земна красота, която ще нося в себе си векове, хиляди, милиони години...

Минавам през монтажния цех. Подът е прогизнал от машинно масло. Половината от работниците са усмихнати, а половината – натъжени. Сякаш половината от тях се радват, че заводският план за април е изпълнен наполовината, а другата половина работници тъжи за другата половина на заводския план. И всичко това е поради лошата подготовка на работата за тритонния електрокар. Но нейсе... Качвам се на един полуразнебитен електрокар от транспорта и поемам към новия ковашко-пресов цех. Тук ме посрещат само трима монтажницн, които инсталират голям пневматичен чук. Аз гледам монтираните чукове, крановете, пещите, вентилаторите и си мисля: Колко хубаво ще бъде в най-близко време, когато цехът се пусне в действие! Представям си лъскавият, постлан с рифелова ламарина под, бамкането на големите чукове по нажежения метал, а искриците, които хвърчат на различни посоки, сякаш са безбройните звездици на всемира, събрани в това парче метал. Транспортната лента движи изкованите детайли към мястото за изстиване и складиране. Работниците са усмихнати и доволни. Колко хубаво ще бъде! Колко хубаво...

С такива чисти мисли излизам навън, а пред мен: електрокари, електрокари... Целият двор е изпълнен с нови електрокари. Едни – подредени в прави редици, други – направо с гумите в калта. Препъва ме купчина изгнили брезентови покривала. Не отпадък, а съвършено нови вилици от повдигателната уредба, захвърлени в пръстта, привличат с магнитна сила погледа ми и сякаш викат по вазовски: Елате ме вижте!... Но аз не обръщам внимание на никакви нередности. Искам очите ми да се напълнят само с красота... само с красота!...

Колко бавно се стопи тая дълга, земна нощ!

Ето, аз съм устремен към неизвестната безкрайност. Аз се раждам, за да живея толкова, колкото иска и колкото трябва да живее Човекът. Пред мен е целият живот, мечтаното бъдеще и пълният смисъл на съществуванието...

Изминаха се два милиона години в път. Открих много слънчеви системи. Обиколих много светове. Видях чудно-хубави неща, но и главата ми препати много, та реших да се прибера на Марс, за да живея и творя по-спокойно. Там прекарах един милион години. През това време усвоих всичките възможни занаяти. Завърших всички висши и свръх-висши образования, получих всички докторати и сигнал от Земята, че съм провъзгласен за бог на шумотевиците. Ех, бог, бог! Но и на бога домъчня за родната люлка, за майката кърмилница и в качеството си на бог, реших да се разходя но Земята.

За да не скучая, взех със себе си две от многобройните ми деца.

Синът ми беше роден преди два и половина милиона години в галактиката Извор на амброзия и нектар и владееше свръх-висша археология, а дъщерята – преди един милион и триста хиляди години, – в галактиката Букет от чудеса и красота и владееше свръх-висша геология.

Щом се завърнах на Земята, реших да покажа на децата си завода, където прекарах моята младост, но за голямо учудване, точно в този момент прерязваха трикольорната лента и откриваха ковашко-пресовия цех.

Как е възможно!... Как е възможно! – шепнеха в изненада устните ми. – Та чак сега ли, след три милиона години!... Децата ме гледаха с недоумение, но понеже заводът беше преустроен за производство на междупланетни кораби, те си помислиха, че ковашко-пресовия цех е нещо съвсем ново.

Синът ми реши да упражни своята професия и започна разкопките на двора.

– Татко, татко, я виж какво е това! – извика възрадван той, сякаш беше открил парче от чисто злато.

– Вилица! – отговорих пренебрежително.

–- Нима хората преди три милиона години са била великани за да си служат при храна с такива големи вилици?

– Не! Това е вилица от електрокар. Не се чуди, ако в бъдещата работа намериш цели електрокари, превърнати на ръждиво желязо. Тук преди три милиона години, дворът беше препълнен с хиляди електрокари...

Непосредствено до входа на древния монтажен цех, дъщерята забиваше в земните недра сонда с атомен двигател.

– Пазете се! Фонтан, фонтан!... крещеше тя, обвзета от ужас да не би избликналото машинно масло, разливано три милиона години по пода на древния монтажен цех, да залее целия завод.

При това положение аз не изтраях. Сърцето ми започна да бие силно. Краката ми се подкосяваха и земята под мен изчезваше. Бях претоварен от изненади и силно душевно вълнение. Не чувствувах вече нищо. Неволно отпуснах тялото си и потънах в своя вечен сън. Умрях така, както умират в съзнанието на хората всички богове... А какво е ставало след мен, това ще ви разкажат моите деца.

София

25 май 1965 год.

В Делян се будят легендите

Увод

Странен каприз на народа!
Той изисква своята история
от ръката на поета, а не
от ръката на историка.

Хайнрих Хайне
(От Мюнхен до Генуа)

Винаги, когато се връщам в родното ми село Делян, за да поема глътка спокойствие и наслада, обичам да гледам в късния летен ден слънчевия залез поръбва със злато белите пухкави облаци над Китка. Обичам да слушам в покоя на идващата вечер неизменния шепот на вятъра с листата на тополите. В този шепот аз долавям точно и вярно легендите за онова праисторическо време, в което са живели героично моите далечни прадеди и в което същият този вятър е вял над моето село. Застанал долу край скалите на Мъртвината, тихият ромон на крайселската рекичка, също ми разказва дума по дума за раждането на живота по тези места, за победите и пораженията, за радостите и неволите, за свободата и робството ...

Някога, при случаен изкоп в нашия двор, намерихме няколко позеленели от патината медни монети. И сега, когато докосвам тези монети, аз усещам топлината от ръцете на оня древен жител на планетата, който преди повече от 2400 години се е възхитил от природната красота на това място и е решил именно тук да съгради дом за себе си и за поколенията след него.

Двадесет и четири века в моето село, в което предстои изграждане на курортен комплекс, е горял огън в огнището и всяка вечер е мъждукала светлинка в прозорците и пролуките на колиби и схлупени къщици.

Преди Девети, нивиците на селяните се пишеха в договорите за покупко-продажба в коя местност се намират, примерно: нива от 2 декара в местността Воденичище и пр. Затова селяните знаят с подробност имената на всички местности. Сега, при кооперативния строй, когато нивиците се превърнаха в обширни блокове, има опасност тези имена на местности да бъдат забравени.

Двадесет и четири века селото е огласяно от ранобудни петли, от птичи песни, от звън на копита и човешка реч. През този дълъг период от време, в епохата на римската империя и в периода на византийското и турско иго, то е назовавано с различни имена, докато в последно време, според една легенда, прие името на прославения водач на голямо народно въстание против византийското иго, внукът на цар Самуил – Петър Делян. За Делян вечно разказват причудливи легенди и чучурът на каменната чешма, и тихият ромон на крайселската рекичка, и вятърът-вечерник, повял от връх Китка и зашепнал с листата на тополите. Самото село е скътано в ненагледна малка котловина като легенда, неразказана до край още никому.

Всеки час, всеки ден изговаряме имената на познатите красиви местности, с които е заобиколено селото, но знае ли някой от къде идват тези имена? Знае ли някой легендите и преданията за Циганка, Китка, Мъртвината, Тумбиница, Неглов рид, Топузаница, Пеклюшки камък, Бялата ровина, Касата, Елезовец, Оборина, Гарница...? Характерни местности с долове и върхари, с чуки и падини, с ридове и усои, каквито са и названията им.

Тук са живели древни племена и са оставяли поколение след поколение, които са помитани от буйните ветрове на столетията и заравяни като безследни прашинки в земята. Ония от последните поколения корави българи – нашите най-близки деди и прадеди, изживели живота си след стадата и дървените рала в ужасите на турското робство, също си отидоха на своя ред и отнесоха със себе си безвъзвратно повечето от тайните на селото. Останаха само имената на местности и на старини, на извори и на скали, без да знаем за някои от тях по чия воля трябва точно така да се назовават.

Да се узнае повече за скъпите родни места, за нравите и обичаите на нашите прадеди, това са вълненията и душевните стремежи на моите връстници, на нашите синове и дъщери. Това ще жаждат и поколенията, които ще дойдат след нас.

От разказите на най-старите хора в селото, от приказките и преданията на дядо за ония далечни времена, от детските ми спомени и от безмерната любов към хората и живота в моето село, се роди тая книга.

Петър Делян 1001 – 1040
Бил в Маклен през 1028 – на 27-годишна възраст
Мирослав, роден през 997 – 1040
Ванко, роден през 1022 г.

План

Към разказа за Петър Делян – Петрово манастирище

Първа глава

Едно десетилетие вече пресният спомен за ослепените петнадесет хиляди войници на Василий Българоубиеца тревожеше всяко българско сърце. И тази сутрин, макар че беше безоблачно и синьо небето, в душите на хората то се отразяваше като един тъмен надвиснал облак, върху който се крепеше слънцето, обезобразено и окървавено като голямо извадено око.

Няколко тухларски работници в местността Черемидарница са улисани в работата си. Край рекичката, където си играе пет-шестгодишното Ванко, син на тухларския работник Мирослав, преминава някакъв мъж с дълго подстригана черна брада, облечен в ленена риза, с кожен панталон и със скъсани цървули. Той е на около 27 години, едър плещест с миловидно изражение на лицето, с живи сиви очи, които се взират изпитателно. Мъжът спира при тухларските работници, а в това време идва и малкият Ванко. Непознатият мъж казва името си и разказва как ромейците убили баща му, който уж бил войник на цар Самуил и как след това станал роб на някакъв богат ромеец в Цариград, без да спомене, че в жилите му тече царска кръв. Страхуваше се, че никой няма да повярва, ако каже, че е внук на цар Самуил. Хората щяха да го вземат на подбив като го гледаха какъв е одърпан и брадясал. Разказа им също така как е избягал от кораба на богатия ромеец, преди да стигнат Одесос /дн. Варна/, как пътувал близо месец и навсякаде откъдето минал видял как българите живеят в нищета и ненавиждат императора Василий Българоубиеца.

Петър съблича ленената си риза и гол до кръста застава до един от работниците.

– Дай на мен лопатата! – казва той и започва да насипва в калъпите замесената пръст. Той работел не по-лошо от останалите работници.

През кратката почивка Петър пита момченцето как се казва.

– Ванко! – отговаря момченцето и се гуши в прегръдките на баща си.

– Ами от кое село си, Ванко? – продължава да пита Петър.

– От Маклен – вместо Ванко отговаря баща му Мирослав.

– Колко нежно и мелодично име! – възкликва Петър и добавя:

– А защо го наричат така?

– Защото напролет тук цялото поле е осеяно с червени макове, а край реката расте лен, за да има с какво да се обличаме и завиваме.

Скоро при тях пристига една хубава девойка със шарена торба и с глинен съд в ръка. Тя кимва с глава за поздрав и пита изненадана:

– Ама вие си имате нов работник? Жалко, че не предвидих храна и за него!

– Нищо, той ще се нахрани от общата храна! – казва Мирослав и

се обръща към Петър:

– Петре, това е моята сестра Ана, но ние ѝ казваме Анюша.

Колко е хубава! Като принцеса! – мислеше си Петър и гласно потвърди:

– Тук всичко е хубаво! И селото, и котловината, в която е скътано, и рекичката, полето, гората, птиците и веселите песни...

Анюша изважда от торбата прясно омесената пита, разчупва я и подава всекиму по парченце. Налива от голямото гърне в пръстени паници топла супа и подканя:

– Хапнете си, каквото бог дал!

Гласът ѝ звъни като вълшебно звънче, а стройното ѝ тяло се вие като калина и в погледа ѝ се оглекдат небето и гората. Петър си спомня за друга една Ана, принцеса Ана, която навярно е вече доста остаряла и отдавна очаква в бащиния си замък, в замъка на маджарскня крал Стефан І да се завърне нейния син Петър. В съзнанието му се избистря нейният образ. Той си спомня последните ѝ думи, когато едва четиринадесет годишен го изпращаше при баща му Гавраил Радомир и дядо му цар Самуил в Охрид. Тогава тя се наведе, целуна го нежно и пошепна на ухото му:

– Мъчно ми е, че дълго няма да те видя... А в душата ѝ се таеше друга мисъл По-добре е да останеш при мене... да не оставаш там, да не оставаш... И в същото време желаеше Петър Делян да замине за Охрид и да поседи при баща си, който сам повика сииа си с писмо, изпратено по конник. Тя се надяваше, че един ден Петър Делян ще стане цар на българите.

Наистина баща му Гавраил Радомир беше се оженил за една жена от град Лариса, за Ирина. Ана знаеше, че той има синове и дъщери от нея. Но Петър беше първородният и по обичая той трябваше да наследи баща си.

/ Страница 15 /

Вечерта Петър остава да спи у Мирославови. В прясно измазаната одая, върху дървения одър, застлан със слама, Петър си мисли за оня хубав момент от живота си, когато пристигна в царския палат в Охрид. Как го посрещна баща му Гавраил Радомир и царят Самуил, как след това ослепиха войниците на Самуил и той умря от мъка, а след това баща му стана цар. / Стр. 26 /.

Убийството на Гавраил Радомир от братовчеда му Иван Владислав, падането на България под византийско иго през 1018 година и пленяване на царското семейство... После, роб в Цариград и бягството...

На сутринта тухларските работници му подхвърлят шеговито, че в Маклен има много хубави момичета, няма ли намерение да се ожени и създаде семейство, но Петър им казва:

– Коя е тази, която ще се съгласи да се ожени за скитник, пък и

времето сега не е за радости, а за борба до освобождението на поробената българска земя и изгонване на ромеите.

Скоро тухларските работници го обикват заради свободолюбивия му дух.

След като прекарал най-горещите месеци от лятото при тухларите в Маклен и се любувал на красивата местност, към края на август Петър тръгнал за унгарската граница.

Втора глава

1. През пролетта на 1040 година, група български пратеници, синове на бивши боляри, начело с Антим, син на болярина Сермон, отиват в замъка на маджарския крал Стефан I и поканват Петър Делян да оглави подготвяното въстание, като му дават и меча със златна дръжка и рубини, останал още от дядо му цар Самуил.

2. Изпращането на Петър Делян от майка му Ана в България.

3. Решение на Петър Делян да посети село Маклен с красивата природа и с още по-красивата някогашна девойка Анюша. Там сред старите познати да събере въстаници.

4. Пристигането му в Маклен. Бягането на хората из гората и полето и заварения практор /бирник/, който събира данък от хората.

5. В Маклен го посреща Мирослав, който е на около 43-годишна възраст и другите тухларски работници, които ахват от изненада, когато го виждат. И те тръгват с Петър Деляи.

6. Изпращане на Мирослав от 18 годишният му син Ванко и от Ванковата любима Сулита, чийто баща е убит от ромеите за неплащане на данък.

7. По пътя събират много въстаници и тръгват с коне към Белград. От Белград въстаниците, начело с Петър Делян тръгват към Ниш и Скопие.

8. На път за Солун, една заран началникът на стражата казва на Петър, че го чака някакъв ромейски военачалник от Солун с няколко коли натоварени с подаръци.

9. Срещат се Ивац, син на Самуиловия войвода Мануил Ивац и Петър Делян, където радостен Делян събира войводите на съвет и на малко тържество на което да представи Ивац и да съобщи радостната новина за бягството на Ивац заедно с голяма част от богатството на ромейския император Михаил ІV Пафлагон.

На съвета решават да отделят от плененото богатство за построяване на крепости, манастири и черкви в България. Нашата страна, която скоро ще бъде освободена от ромеите, трябва да има повече крепости, манастири и черкви, за да се запази и подържа вярата на народа, пък и след победата трябва да се помисли за столица, която да бъде в сърцето на България – казал Петър Делян и предложил да се построи в едно от най-големите и красиви села в околностите на Средец, каквото е било Маклен, манастир, който след победата ще се разшири и близо до него ще се построи резиденция на царя.

Трета глава

1. През лятото на 1040 година, късно след обяд в Маклен пристига отряд от десетина души с коне, начело с Мирослав. Те събират най-добрите тухларски работници и зидари, между които и 18-годишния Ванко и аапочват строежа на манастира. Избират най-възрастния майстор от селото Любен Делията да ръководи работата по строежа и да плаща иа работниците определените номиами /монети/. Целият отряд , начело с Мирослав се връща в Скопие, където им предстоят тежки битки с ромеите.

2. Почвата, където се строял манастирът била напоена с влага от близкото тресавище, та каквото изграждали през деня, на сутринта го заварвали рухнало. Събрал Любен Делията зидарите и каменоделците и решили за да омилостивят злите духове, да вградят сянката на една от жените, която ще им донесе обяд този ден.

3. И ето към обяд се задала от към селото някаква жена. Когато наближила строежа, Ванко изтръпнал, като познал в нейно лице годеницата си Сулита, но не изменил на общото решение.

4. Покачила се Сулита по скелите да види своя избранник и тутакси пръст и камъни я засипали в широкия зид на строежа. Отхвъркнала настрана торбичката с хляба, в която имало и няколко едри орехи, които се търколили в меката пръст до широкия зид. Там където паднали орехите, израстнало голямо клонесто дърво, което насетне колкото пъти се опитвали да отсекат, все се чупели брадвите. Затова орехът е вечен. Разказват, че и сега, когато нощта приспи дълбоко селото, в клоните на ореха каца голяма черна птица, която вика с нежен човешки глас: Сулита, Сулита...

5. Но не било писано на Петър Делян да се върне като победител и да се настани в резиденцията край манастира в Маклен. Сполетяла го същата участ на баща му Гавраил Радомир, който бил убит от братовчеда си Иван Владислав. Сега Петър Делян бил ослепен от братовчеда си Михаил Алусиан, който възглавявал 40-хилядна войска и бил приет радушно от самия Делян като пълководец на въстаническите войски. Всичко това било съобщено в Маклен от единственият спасил се от плен войник Никола.

6. Тъкмо привършвали работата по строежа на манастира когато прехвърчало сняг и сковавал страшен студ. Майсторите довършвали вътрешната мазилка на манастира и се греели на огъна, напален до самите сводести отвори за прозорците. В манастира влязъл Никола и разказал за съдбата на всеки поотделно на въстаниците от Маклен. Ванко слушал за гибелта на баща си и се задавял от плач.

7. Строителите на манастира единодушно решили да нарекат този манастир на името на Петър Делян. С това те изразили своята признателност към безстрашния вожд на угнетения български народ.

Случка с дядо

Баба се усмихна доволно. Погледна ме о малките си присвити очи, след това се обърна към мама, която нареждаше трапезата за обяд и подхвана наставнически:

– Трябва да му приготвим дебелата дрешка и дългите чорапи, пък и пуловера, че ако застуди и завали дъжд... Нали казват: зиме без хляб не тръгвай, а лете – без дреха!

– Е, не е страшно, той е вече мъж! – успокояваше ги старецът.

Освен мен, дядо имаше още двама помощници – Барчо и Санка. Варчо беше едро и силно овчарско куче, с прехапана от вълците опашка. На врата си носеше гривна от желязна шина с остри шипове, която го предпазваше в борбата с вълците. Той разбираше добре човешкия говор и изпълняваше безупречно нарежданията на дядо. Магарицата пък Санка занасяше всяка сутрин млякото на мандрата. През деня носеше ямурлука и моята връхна дреха, превързани с въженце върху гърба ѝ и водеше стадото, а край нея неотклонно подтичваше малкото пъргаво магаренце, което не знам защо, бяхме нарекли Тропчо.

Щом се мръкваше, подкарвахме стадото към егрека в угарите на Воденичище и един от нас яхваше Санка да донесе вечерята. Преди вечеря палехме огън, а след това дядо ми разказваше приказка под медните хлопки, отронени случайно от легналите кротушки.

Аз спях в колибата, а дядо си постилаше рогозка, близо до нея – на открито. Свикнал беше да гледа звездите в ясната нощ, да си припомня в тишината миналото и да го лъха вечерния хлад, който донасяше звуците на птичите песни от гората, на щурците от ливадите, на жабешкия оркестър от реката. Заспиваше късно и се събуждаше рано.

Една заран, когато потривах сънените си очи, той ми рече:

– Аз ще вървя с магарицата да занеса млякото на мандрата. Днес ще плащат, та може да позакъснея, а ти вземи торбата с яденето, манерката,

дрехите и пусни овцете. Барчо ще ги развръща, ще ти помага докато се върна.

Когато пусках вече стадото, слънцето се беше вдигнало високо. То печеше силно и дрехите натежаваха в ръцете ми. Нямаше я Санка. Само Барчо вървеше лениво до мен. Изведнъж ми дойде умна идея. Помамих овена.

Между рогата му завързах манерката и метнах качулката на ямурлука отгоре да пази сянка. Върху тежкия сив ямурлук сложих моята черна шаечна дреха и я завързах с дългия си кожен колан. С този товар и с качулката на рогата, овенът заприлича на чудовищно плашило.

Докато връзвах товара, стадото беше отишло надалече. Радостен, че намерих заместник на Санка, пусках овена и той затича нататък. Манерката удряше по рогата и дрънчеше силно. Като го видяха, овцете се изплашиха и удариха на бяг. Овенът тичаше да ги настигне, а те бягаха от него.

Препускането по нивите продължи дълго време, докато най-сетне плашилото ги настигна и стъписани, те се разделиха на две. По средата им стоеше овенът. Едната половина остана събрана на кюмбе, а другата – затича обратно към мен. След нея препусна отново н страшният овен. Аз св превивах от смях и в същото време се чудех какво да правя. Неволно погледът ми спря върху кучето, което също следеше играта, наострило уши и готово да изпълни всяка моя заповед. Посочих с ръка и извиках:

– Барчо, дръж!

То бързо съобрази какво трябва да направи в този решителен момент.

Спусна се и препречи пътя на овена, който се опитваше да се защити с рогата си. Но Барчо отскачаше встрани и го задържаше, докато пристигнах и се метнах на гърба му. Сега силният овен ме понесе и мен към овцете, а през това време успях да отвържа колана и заедно с товара тупнах на земята.

Към обяд пристигна дядо. В ръцете си държеше кожен ремък, а от джоба на ментето извади три лъскави звъичета-пряпорчета. Аз го гледах гузно, но той не забеляза това, защото очите му бяха пълни с радостна въвбуда и топла влага. Той метна поглед към току-що освободените Санка и Тропчо и като поклащаше пряпорчетата, гласът му се сля с техния весел звън:

– Ето, с тези чудесии ще стъкмим герданче за магаренцето.

Седнахме с дядо на слога под сянката на върбите. След малко се навървиха до нас и овцете, сбраха се в кръг една до друга и задишаха тежко. Наоколо притягаше душна мараня. Пред нас бълбукаше реката, а отсреща в горичката пърпаха с криле спотаените птички. Миришеше на коноп, на детелина и прясно косена люцерна. На брега срещу нас, върбите протягаха клони към жабунясалия вир, като че бяха много жадни и се готвеха да пият вода. В тревата на слога, под силното слънце, жужеха медоносни пчелици.

Дядо извади от пояса си торбичката с тютюнджийските такъми, натисна с палеца си парченце прахан върху кремъка и зачатка с огнивото...

Когато лулата престана да дими, дядо я чукна няколко пъти с дебелия кривак и я прибра. После рече:

– Паско, доведи магаренцето, да му завържа гердана!

Издебнах и хванах Тропчо за врата. Поведох го към дядо, а той му окачи гердана и го пусна. Тропчо подскочи два-три пъти от радост и като звъннаха в един глас пряпорчетата, изненадан, той повдигна глава, след това я сниши, опъна назад дългите си ушички и събрал задните си крачка, ритна пъргаво и отривисто. Направи няколко кръга тичешком и се прибра горд при Санка. Замуши се около нея, заумилква се, като че искаше да се похвали, а тя го погали с муцуната си, близна го майчински с езика си, все едно че му казваше Честито герданче! Радвахме се и ние с дядо.

И всичко щеше да мине благополучно този ден, ако не беше се случило нещо много лошо.

След час-два, когато се позахлади, стадото се ширна по стръмното открито лице на Мъртвината. Долу в Топузаница, трябваше да се вардят избуялите ливади, а горе на Циганка – зелените овесени ниви. И дядо нареди:

– Аз ще пазя ливадите, а вие с Барчо ще стоите горе и ще вардите овеса!

Разделихме се. Барчо тръгна с мен и заехме местата си.

По едно време, няколко от най-пакостливите овце се спускаха в ливадите и задълбаха към средата. Погледнах за дядо, но не го видях. Помислих си: къде ли е отишъл старецът? И докато умувах какво да правя, съгледах наблизо доста голям полуобъл камък е издаден остър ръб на единия си край. Много ми се дощя да го търколя по стръмното така, че да удари в средата на оня едър храст долу, където започваха ливадите и да подплаши пакостниците, а може в храста случайно и заек да улуча... Ако стане така, това ще бъде радостна изненада ва дядо. Представях си как добрия старец ще ме потупа по рамото и ще рече: Браво, Паско, ти си умно момче. Хем накара овцете от ливадата, хем и заек улучи..Тази мисъл ме съблазни още повече и дотътрих с мъка тежкия камък до мястото, откъдето започваше стръмното. Напънах се здраво, блъснах го по посока на храста и той полетя със страшна сила. Гледах го как се ускорява и свисти като бясна хала и изпитвах неописуема наслада, сякаш самият аз летях с крила. Когато наближи до храста, стори ми се, че камъкът го докосна леко, поразтърси го, та подплаши овцете и се изгуби някъде в избуялата трева. Но радостта ми беше мигновена. Вместо заек, изпод големия широко разстлан храст изскочи – ужасен и разтреперан от смъртен страх, дядо.

– Какво става? Ти ли направи тая магария? – едва намери сили да се провикне той.

Глътнах си езика и краката ми прималяха. Само това не бях очаквал.

Отведнъж тялото ми се превърна на мравуняк – плъзнаха и засноваха безброй тръпки. Реших веднага да се спусна по стръмното, но се препънах, та паднах надолу с главата и се преметнах няколко пъти. При дядо се намерих с ожулени лакти и колене, а от носа ми течеше кръв. Като ме видя така, той се изплаши още повече. Хвана ме за раменете и ме положи върху тревата.

– Легни, легни така, сине! Спокойно! Ние да сме живи. Нали мен не удари, та овцата...

– Коя овца? – попитах.

– Ей тая, не я ли видя?

Аз се надигнах и видях как лежеше зад храста на сянка, просната и обезглавена, най-добрата ни овчица Калушка. Както си пасяла тихо и кротко, камъкът я пернал по главата с острия си ръб и я отрязал като с нож.

– Тц, тц, тц! Страшна сила е било това! – цъкаше с език дядо, който се беше посъвзел от страха и гледаше Калушка. – Ако мен беше улучил пущината вместо нея, имаше да ме търсиш докато разбереш, че правя пазарлък на оня свят със свети Петра да ме приеме в рая! – шегуваше се на всичкото отгоре дядо.

Спомних си какви мисли ме вълнуваха преди да пусна камъка и ме наду смях.

– А, ти вече се смееш? Е, ставай тогава! Няма страшно, щом са смееш.

– Хваща ме смях, дядо, като си представях как от този храст ще изскочи заек, а сега вместо заешко, трябва да ядем овче месо! – признах вината си накрая. И почувствувах как влагата в очите на стареца се превърна на светлина и достигна до потайните кътчета на моята детска душа.

Една сърдечна усмивка, примесена с облекчителна въздишка, разтегна устните му.

– Ех, не си виновен ти, детето ми! Хубаво е, че имаш такава честна изобретателна мисъл. Ние старите ще си отидем на своя ред, но твоята мисъл щом има крила, ще лети на воля като тази птица, нали я виждаш, дето се вие ей там над върбите. И затова ти прощавам, сине!

Касата

Разказ

Обичах есенните слънчеви дни, когато хората беряха кукурузите. В такъв един ден се върнах весел и припрян от училище. Беше минал първият учебен предиобед и учителката поръча на всички деца да донесат пари за учебници. Щяла да ги закупи още утре от града колективно за всички ученици. Хапнах набързо и затичах при дядо, който пасеше стадото по нивите в местността Касата. Там бяха обрани вече слънчогледите и кукурузите. Имаше изобилна паша и стадото се ширеше на воля.

Като ме видя старецът, който беше напалил голям огън и се любуваше на изплезените езици, извърна глава към мен и рече с насмешка:

– Познава се, че не можеш да оставиш така лесно стадото. Вече свикна с него и сега ти е мъчно.

– Така е, но и за друго идвам.

– За какво? Думай!

Казах му за какво съм дошъл и едно доволство разтегна мустаците му, та краищата им допряха чак до ушите. После повдигна долния край на ментето и докато бъркаше в джобовете на беневреците, подметна шеговито и загадъчно:

– Каквото каже касата! Така беше, сине, някога, през турското робство. С думите Каквото каже касата! отговаряше моят неочаквано забогатял дядо Лепой на всеки, който му поискаше пари. Този отговор се превърна в навик и остана чак до смъртта му.

Аз опулих очи и го загледах по-особено. Не разбирах стареца. Уж се зарадва като му казах, че искам пари за учебници, пък сега взе да го усуква...

Той отметна презрамчената торба, бръкна в нея и сложи няколко царевици върху жаравата.

– Не бързай, де – има време! Поседни тук до огъня и докато се опекат царевиците, ще ти разкажа за Касата!

Свих се нетърпеливо в браздата върху голяма буца пръст и зачаках. Дядо седна до мен и подхвана:

– Било късно през есента. Стоян Комитина, така наричали бащата на дядо Лепой, повикал сина си, сиреч дядо ми и му рекъл да отсече крушата, която се намирала тука някъде, че напирала зимата, а в къщи нямало клечка дърво. Порамил дядо Лепой секира, търнокоп, лопата и спрял до крушата. Тя била стара, с дебели клони и с як дънер. Но и дядо Лепой бил здравеняк, млад, едър, с буен перчем и напращял от сила.

Помислил си, ако я отсече доземи, ще останат дебелите корени в земята, а и те могат да дадат топлинка през зимата. И решил да изкопае земята около дънера и да събори дървото с корените. Започнал да подкопава с търнокопа, сякъл с брадвата и така продължавал, докато стигнал до един дебел корен, проточен на два разкрача от дънера. Замахнал с голяма сила, но секирата отскочила, че ударила на твърд камък, та искри изхвърчали. Отломил се върхът и и зейнала дори-страшна щръбка. Ядосал се дядо Лепой, че нямал с какво да продължи работата и решил в яда си да изкопае този проклет камък.

Подбрал го с търнокопа, отместил го и какво да види – под него лежало гърне, пълно със жълтици.

– Дядо, дядо бе, я виж, царевиците запушиха!

– Ей, сине, съвсем ги забравихме и те станали на въглен. Тю брей, как ги забравихме! – ядосваше се дядо, като ровеше с тоягата жаравата. – Е, нищо де, ще опечем други върху по-слаб огън.

Той нареди отново няколко царевици, но вече върху затихнала жарава и продължи:

– Смаял се дядо Лепой като видял жълтиците. Обърнал се да види дали няма хора наоколо и грабнал гърнето. Загърнал го както било цяло-целеничко под кожуха, и – право у дома. Къде го е скрил, никой не знае...

Старецът стана да обърне царевиците. Не се сдържах, та станах и аз. Заедно с топлината, от жаравата лъхаше и ароматният мирис. След малко те бяха готови. Млечните им зърна бяха леко загорели и имаха кехлибарен цвят. Дядо ги постави в шумата с която бяха обвити да поизстинат и омекнат. После започнахме да ръфаме и той продължи да разказва:

– Така забогатял дядо Лепой, който бил единствен син на баща и майка. Оженил се, създал семейство и животът му тръгнал по мед и масло! Закупил доста имот у завъдил челяд и стока. Това, което виждаш тук пред нас, заедно с Ормана и Мъртвината, с нивите и ливадите край село, било негово. Овце, говеда, коне, кокошки, свине, кучета – край нямало. Направил чифлик, построил воденица ей долу под нивите до реката където сега му казваме Воденичище и богатеел ли богатеел!... Но никому, дори на жена си и на баща си, който умрял преди да направят воденицата, не казал за намереното богатство. Нямал вяра и в синовете си, да не узнаят и да прахосат всичко. Искал до смъртта си да запази в тайна жълтиците и мястото където ги потулял. Идвали синовете му да искат пари, а той им отговарял: Каквото каже касата!, изчезвал някъде посред чифлика сам, след това се връщал в одаята и им давал исканото. Дори чуждите хора посрещал с Каквото каже касата!

Ние внуците му, макар и смътно, го запомнихме с Каквото каже касата!...

Аз отдавна бях хвърлил оръфания кочан от последната царевица и тъпчех на едно място, с което исках да предупредя, че бързам да занеса парите на учителката, но дядо така се беше увлякъл в разказа, че не забелязваше това. Пък и аз исках да разбера какво е станало по-нататък. Затова кротувах и слушах.

– Но, ще знаеш, Паско, дядо Лепой не можа да живее до най-дълбока старост. Бях дете – по-малък от теб, когато тежка болест го повали на легло. Помня, че преди да умре, излязоха навън всички от къщи. Останаха само тримата му сина – баща ми Ванчо, чичо Петър и чичо Никола, когото по-късно убиха турците. Та, като останали сами, дядо Лепой брал душа и с последни сили им разказал ва намереното богатство.

– Чеда мои – рекъл той накрая – до тука било писано да живея. Преди да дойдат дъщерите, снахите и внуците за прошка, искам да ви открия, че гърнето с останалите жълтици се намира на три разкрача от ореха, което се пада точно до самия зид вътре в кошарата, под големия плосък камък. Това е оня камък, който ми нащърби секирата. В гърнето е и кожената торбичка с припечелените от нас жълтици. Там до този момент беше моята каса... При всяка постъпка в живота, мислете и преценявайте какво ще каже касата!... Сега нека влезнат и останалите ми деца, да ги видя за последен път.

И когато се наредихме, сине, всички пред смъртния одър, дядо Лепой ни изгледа подред. Аз бях най-близо до него. Той изпружи ръцете си, та хвана моите. Приближи ги до устните си, целуна ги и две големи сълзи, след като затвориха очите му, се търкулнаха по лицето и припариха ръцете ми.

Дядо завърши разказа. Погледнах гo. Тъжният край на този разказ беше намокрил и неговите очи. След кратко мълчание, той добави:

– Насетне тази местност, в памет на дядо Лепой, нарекохме Касата. И така си остана.


 

 
Публикуване на коментар