понеделник, 2 април 2012 г.

Рецензии от Спас Антонов

 

Българин по дух, любов и омраза

С какво Звън от копие на Александър Михайлов спечели читателите си? На какво се дължи това радушно гостоприемство, с което читателят прие новата стихосбирка на Михайлов, която излезе съвсем на скоро и още по-наскоро изчезна от витрините?

Човечност. Една борческа и проста човечност, едно чувство за всеотдайност и обич към хората и живота лъха от повечето стихотворения на Ал. Михайлов. В цялата стихосбирка преобладават тънкото чувство, мъжествената вяра, живият образ и голелите обобщения. Авторът успява да трогне читателя с една проста чистосърдечна и нежна мелодичност. В нея се разкрива душевният и мисловен свят на поета.

С нежна лекота и мила непосредственост са изпълнени стихотворенията Авто­био­гра­фич­но и Стихове за мама. Те не влияят потискащо. а просто те карат да си спомняш за родния дом, за отлетелите нерадостни дни на детството.

Александър Михайлов се появи мълчаливо. Чужди му бяха хлапашките шумотевици, чужди му бяха и смайващите нови форми, над които се измъчваха много млади и трябваше после да заплатят с разочарованието си. Искрената топлота и човечност, задушевният тон на неговите стихове му спечелиха много приятели. Още в неговото появяване имаше зрялост, имаше мъдрост. Мъдростта на поета е родена от младостта на сърцето му. Дори и песните, в които се разработват прастари теми, той ги е изпял .със своя собствен глас. Няма сантиментални възклицания, няма сълзи. Има само дълбока, неподправена човешка обич. И тая обич иде от браздите на нивята, от гордостта, че поетът е син на България, която на чугун и рози е богата, че той е

... българин по вяра
и сърдечност,
по любов, по дух
и по омраза ...

Ала най-голямото достойнство на поета е, че е съвременен. Съвременен е, когато се обръща назад, за да разкаже за героизма на нашите деди, бащи и братя. Александър Михайлов е успял да види и покаже света през очите на бореца-комунист. В стиховете за героичната борба на народа против фашизма лъха нещо родно, близко, българско. Поетът е озарен от победния патос на борбата за комунизъм. Образът на лирическия герой се слива с образите на безименните мъже, чиито ръце носят дъха на барута и чернозема.

Поезията на Ал. Михайлов е свещен дълг, обет и към тези, които не допяха своите песни. Той скърби искрено за човека и поета-връстник Пеньо Пенев, с когото са делили успехите и тревогите в творческия процес.

Поетът вижда Родината не като недосегаем олтар, пред който със страхопочитание трябва да се сричат хвалебствия, а като организъм, частица от който е и той самият. Затова той не стои пред нея в позата на лирично удивен, а се стреми интимно да се свърже с нея, да преживее спонтанно трудностите съ­про­вож­да­щи нейните пътища, по които златокоси изгреви минават.

Може би в цялата стихосбирка най-хубавата му творба, посветена на Шипченската епопея, е Висота.

...Върхът е мой. И тази
кръв е моя,
обагрила войнишкия ми
щик.
Надеждата е моята
закрила –
на руски кон през Дунава
дошла.
Пръстта ми дава древната
си сила,
орлите скални–
своите крила.
Загивам аз –
България
остава
във времето и вечността...

Поетът не е разчитал ефекта от заучени думи. Равносметката за жизнения му път и стремленията са претворени в поетична изповед. Мислите и картините са породени от съдбовно изживяване. Затова творбата му звучи като баладична песен. Ал. Михайлов пресъздава преживяното чрез художествено одухотворяване на фактите, чрез лиричен акцент, който превръща тези факти в чувство и тогава ни ги внушава. Поетът проявява способност за оживяване на поетичния образ. И това прави чрез природата – от растенията, цветовете, ветровете и скалите той е сътворил всекиму разбираеми понятия и символи.

Малцина са обаче поетите, които са посветили перото си на хората и живота от древността. Стихотворенията като Тракиец и Кремък сякаш не са написани на лист хартия, а изрязани върху стари, напукани гранити с тънко длето. Не всичко е равностойно в стихосбирката на Ал. Михайлов, но стига, че в нея има и такова стихотворение като Седемнадесет куршума, което разкрива една неспокойна и дързостна натура, широка емоционална амплитуда, ярка образност. Не може да не грабне дори от пръв поглед разнообразието в търсенията на поета, и което е по-важно – намирането на вярната струна. И ако горчива бучка засяда на гърлото, когато четеш строфите, посветени на нероденото виетнамско дете Дан Кхен Вин, ако леденее кръвта ти от грозното видение при вар­вар­ско­то нахлуване на мистър Том в дома на виетнамското семейство, то значи, че поетът е живял с тия неща, носил ги е в сърцето си. Тук художественото внушение се промъква след всяка строфа, след всеки стих. Някак неуловимо попадаш в един свят на несигурност.

Цялата балада е изградена върху контраста. На зловещото убийство контрастират тишината, овъглените цветя, синият океан, зелените джунгли и бамбукови долини...

Една от заключителните строфи като във фокус съ бира великата сзетлнна на хуманизма.

Когато препрочитам баладата Седемнадесет куршума, си мисля за призивността на поезията, за чудната и способност да вдига хилядите на крак. Не ви ли се струва, че напоследък сякаш е забравена тая могъща сила. Не мислите ли, поетите бягат от нея, защото не искат да бъдат вестникари, а постъпват по-лошо от тях, когато римуват кух граждански патос.

Накрая няма да се спирам, както е редно, на недостатъците в стихосбирката, защото планините са красиви с върховете си. Невъзможно е в една кратка рецензия да се покаже това, до което поетът се е домогнал за години. Важното е, че Ал. Михайлов през целия период на своето развитие върви по верния път на партийно-реалистичното изкуство. Неговите стихове са един поетичен документ за нашето време. Ние очакваме от него нови творби с още по-силен емоционален заряд.


Звън от копие – стихове от Ал. Михайлов, редактор Димитър Ненчев, ДВИ, 1970 год.

Спас АНТОНОВ

Софийска правда

Бр. 57; 30 май 1971

Ярка изява на творците от окръга

Библиотека Ехо от Мургаш

В ръцете на читателя са съвсем скромните по обем сборници на новосъздадената биб­лио­те­ка Ехо от Мургаш с произведенията на писателите и поетите от литературната група към Софийски окръг. Специалната спретната подвързия-калъф съдържа двадесет и четири сборника със стихове и разкази, които обхващат значителна част от творчеството на представените автори. Тук срещаме имената на писатели и поети, като Веселин Андреев, Атанас Душков, Славе Македонски, Първан Стефанов, Александър Михайлов, Андреана Радева, Кинка Константинова, Иван Ненов, Петко Томов, Стоян Чакъров и много други.

Ако разгърнем страниците на сборниците, ще се докоснем до различни гласове, които създават впечатление за различни посоки в търсенията на творците от Окръжната литературна група. Разбира се, невъзможно е в тези няколко реда да се спрем с подробности върху творчеството на всеки един от тях, още повече на писателя Веселин Андреев – известен и извън пределите на нашата родина със своите Партизански песни, с очерците В Лопянската гора и е много други книги, които отразяват богатия духовен свят на бореца-комунист, високия му патриотизъм, героизма и революционния му хуманизъм. Тези книги отразяват живота и борбите на партизанската бригада Чавдар, на която писателят е бил политкомисар.

Неотдавна с най-новата си книга Винаги можеш да станеш мъж Веселин Андреев спечели наградата Елин Пелин за най-хубаво литературно произведение, излязло през 1970 година.

Не по-малко известен, предимно със стихове за деца, е и писателят Атанас Душков. В библиотеката Ехо от Мургаш той се представя с четиридесет и осмата си поредна кинга Здравец от Копривщица. Стиховете му в този сборник се отличават с една сърдечна простота, трогателна и мила картина на родната къща в Копривщица, на усмихнатата млада килимарка, която вплита в килима песен, слънце и цветя. С патриотично чувство и обич той пише за Антон Иванов и за Малкия патриот – Иван Кривиралчев. които загинаха за свободата на България.

Друг известен белетрист още е първия си сборник разкази От два края земляци, с романите Поле на мъже, Една земя ми стига и Да бъдем и утре ни поднася новия сборник разкази Очи. В този сборник разказите Кариера, Хляб, Очи и други разкриват най-хубавото от оригиналния почерк на Славе Македонски – подчертана метафоричност, образно виждане, находчивост и богато въображение.

Поетът Първан Стефанов ни поднася новата си книга Стихотворения. Това е преди всичко бликащата жизнерадост, с която дълбоко са наситени почти всички творби. Това е голямата, неизменната любов към човека, към всичко светло, чисто и хубаво. Както и в предишните си стихосбирки: Соколови пера, Песни на гнева и радостта, Далечините обещават и др., така и тук лирикът Първан Стефанов търси път, който да съедини съвременното сьзнание със сетивата на нашите прародители.

Човекът трябва да има сили. за да бъде поет, за да разбере необходимостта от поезия. Първан Стефанов ни показва, че не може да има поезия, преди да сме извървели трудния дълъг път на усмивката, защото усмихнем ли се – камъни и птици ни се усмихват. И през прозорците разтворени влиза забравеният дъх на корени и на поезия.

Може би най-вълнуващото в книгата на Първан Стефанов е стихотворението Рокля. Както и в другите си творби, поетът обикновено разказва една ситуация, която крие в себе си подтекст, философско съдържание. Битовата картина се оказва външна форма за истинското съдържание. Поетичното въздействне идва от вътрешната интензивност на обобщеното съдържание, което утвърждава мощта и красотата на човешкия труд, на човешката борба и на човешката съвест.

Следи някаи от предишните си по-значителни стихосбирки, като Очаквана зора, Звън от копие. Жерави и др., поетът Александър Михайлов ни се представя със стихосбирката Полюси, където са намерили своеобразен поетичен израз размисли за времето, в което живеем, песни и балади за революционното ни минало, стихове за древната руска земя, за несломимия дух на българина, както и стихове за детството, за любовта. И тук Ал. Михайлов се прекланя искрено пред подвига на борците за свобода. Това потвърждават стихотворенията Страница история и Малка балада. 3а своето детство поетьт пише искрено. В неговите песни остава неизменно споменът за бялата къща – облак замръкнал и двора зелен, където годините са минали в шити сандали и с конче – шарен кривак. Въпреки познатостта на мотивите стиховете са изпети от все-сърце и звучат по новому. Те намират съзвучие в интимните кътчета на сърцата на читателите, където дълбоко се съхраняват с много любов спомените от детството.

Поетесата Андреана Радева, позната с лиричните сн стихосбирки Между две светлини и Само едно слънце, с поетичните преводи от полски, немски, руски и др., е представена със стихосбирката Земя на детството ми. Със стиховете Българска багреница и Сънувано стихотворение тя се извисява над дребното и незначителното в живота, другарува със светлината, птиците и мечтите, изобразява интимни преживявания на съвременната жена, копнеж и дръзновение да се върви по непознати пътища, да се пие от ненапити извори.

Поетесата Кинка Константинова освен на представената стихосбирка Сърцебиене е авторка и на стихосбирките Гората, Съкровище, Горски мед и на повестта Калина. В стиховете и се долавя искрено и светло оптимистично отношение към дейст­вител­ност­та, вярно проникване в душевния свят на младия съвременник. Голяма част от нейните .стихове като Обич и Песен за живота са непосредствен отклик на радостни явления, на конкретно преживени вълнения и тревоги.

Измежду известните млади поети най-ярко се очертава с дълбочината на чувствата, с нежна наблюдателност и усет за художествена мярка лирикът Иван Ненов. Той ни зарадва със своята втора стихосбирка Златна ябълка. Още с първата си стихосбирка Зелена земя Иван Ненов доказа, че е кръвно свързан с родната земя и неговата душевност се откроява искрено, без външен патос и високопарни декларации. Една типична черта, намерила най-силен израз в лиричните изповеди на поета, е неговото самочувствие на гражданин, строител и творец. Това самочувствие произтича от бързото му духовно съзряване, от скъсването с младежкия наивитет. Неговата основа е познааието, трезвият поглед, само­сто­ятел­но­то откриване на житейските истини.

Затрогват искрените стихове за свободата, която непокорните и свити юмруци са носили. Поетът се радва, че тя е дошла в момента на неговото прохождане.

... Аз тогава се учих да ходя. Сам да ходя – пуснат от мама. Тръгнах с теб. И вървя ...

Целият живот на Иван Ненов е утре, защото по-свежи са утрешните цветя от днешите, по силна е надеждата от спомена. И утре поетът вярва, че ще бъде по-добър от днес.

Твърде радостен е фактът, че в библиотеката Ехо от Мургаш са представени хумористите и сатириците Стоян Чакъров, Кирил Назъров и Андрей Видинов.

Ако разгърнем спретнатата книжка с малки басни, озаглавена Пача перушина и илюстрирана с великолепни илюстрации от самия автор, ще се убедим, че познатият ни хуморист и сатирик от предишната си книга Шопска лютеница Стоян Чакъров- се стреми да създава произведения, които да будят мисълта, гражданското чувство на читателите, да отговарят на вълнуващите ги въпроси. Авторът атакува обществените недъзи с разгромяващите фронтални удари на сатирата и с пронизващите стрели на хумора. Чакъров притежава несъмнено чувство за виц, умее да се издига над битовата занимателност и съчетава хапливия тон с точния щрих. Той се е наел да лаконизира жанра до възможния предел, да го освободи от баласта на многословието и дидактиката, за да блесне синтезирана остро изобличителната мисъл. В най-хубавите му басни са улучени типични слабости от нашата действителност (Преписка, Саможертва, Една ярка, Родителомания, Червеят за крушата, Завист и др.). Но, разбира се наред с тоя умен и находчив хумор в басните па Чакъров се срещат и някои елементарни и банални вицове (Слънчогледът се възмущава, Спънка, Кукувича одумка, Порът и др.).

Епиграмите от Малокалибрени усмивки на Кирил Назъров засягат морално-етичнн и граждански проблеми, критикуват остатъците от буржоазното минало (Мнение на. алкохолика, След ревизия, Щастлива фамилия и др.). Почерпани направо от живота и предадени пестеливо и лаконично, повечето от тях разсмиват читателя, доставят му наслада (Непреходно съжаление. Грижа, Съдбата на агресора и др.). Но има и такива епиграми като Следпразнично и Осмо­мар­тен­ски подарък, които са съвсем безцелни и лишени от всякакъв хумор. В този случай няма да бъде излишно, ако си припомним думите на Чудомир: Казват, че сатирата е хи­рур­ги­чес­ки­ят нож, а хуморът е сладкият мехлем за раната. Не остава друго, освен този мехлем да се произвежда масово, защото у нас има още много рани за лекуване.

По-особено внимание в Малокалибрени усмивки заслужават афоризмите, които носят оттенъка на народните пословици и поговорки. Те наистина представляват минирани мисли, както сам авторът ги е назовал.

(Следва) Спас АНТОНОВ
Софийска правда
бр. 75/ 11 юли 1971
Ярки изява на творците от окръга
Библиотека Ехо от Мургаш
(Продължение от .миналия брой )

Силно впечатление правят и разказите на Андрей Видинов от сборника му Петдесет хиляди. Смелата позиция на автора, гражданската доблест и бойкост на сатиричните конфликти, дълбоката искреност и развълнувана съвест на твореца оформят положителната страна на разказите Изповед и Пазачът на Гърдовица, които се доближават до стила и езика на Елин Пелин. Андрей Видинов проявява подчертана изобразителна сила и находчивост. Неговата фейлетонна проза, язвителна и целенасочена, преминава в интересен разказ със свой стил и атмосфера. Разказите Поет, Родина и Петдесет хиляди утвърждават автора като хуморист със своя изявена индивидуалност, с будно гражданско съзнание, чийто шеговит тон се съпровожда от остра сатирична мисъл.

В библиотеката Ехо от Мургаш са намерили прием и няколко млади поети, които издават първите си книги. Измежду тях са: Никола Николов, Станчо Станчев, Виктор Мирков, Рангел Стаменов, Кирил Кикарин, Люба Гайдарова и др. Тези имена са ни познати от централните вестници и списания. Техните стихосбирки свидетелствуват за широката амплитуда, в която младите творци търсят своя свят и своя авторски почерк. Стъпили на правилни идейно-естетически позиции, те се стремят да видят действителността в нейната многопосочност, вътрешна противоречивост и мащабност. В центъра на техните творби стои човекът строител с неговия мироглед, нрав­стве­ност и психология. Те ни повеждат из един свят колкото личен и интимен, толкова и общественозначим, с дъха на родното, на­шен­ско­то. И това е обнадеждаващо. Нашата социалистическа родина очаква повече и различни поети, които да възпеят с ори­ги­нал­ни гласове днешния и утрешния ден.

Навярно ви се е случвало да срещнете непознат човек, на когото равнодушно сте подали ръка и след раздялата сте забравили чертите на лицето му. Но сте срещали за пръв път и хора, които всяват необяснимо оживление в сърцата ви, думите им будят мисли, очите им светят в съзнанието ви дълго след срещата. След такава среща се чувствувате обогатени и окрилени. Пред нас стои първата стихосбирка Когато прозорците са отворени на един от тия хора. От неспокойните редове се изправя при­вле­ка­тел­ни­ят образ на млад човек, който иска да ни открие нещо свое, да сподели тревогите и радостите на младостта. Още от първите страници на сборника разбираме, че няма да отминем равнодушно своя нов познат – лирическия герой на поета Никола Николов. За една чувствителна натура светът е пълен с багри и тонове. Нея я привличат и спокойното утро, където два жерава чертаят бели пръстени по сините квадрати на небето, привличат я и мурите – огромни свещници край Рилския манастир, и учителят с побелелите като тебешир коси, и морето с бунтовния вик на вълните, и тихият залез. Виждаме как Никола Николов е готов да се откликне на всичко, да предаде всичко в неповторими образи и сравнения с неутолима жажда.

Всичко ми е малко. И в света
няма лек за мойта жажда.
Аз съм влюбен в толкова неща!
Ах, защо човек веднъж се ражда!

Един млад човек, задишал от първите стъпки на съзнателното си съществуване свежия въздух на нашите нови дни, макар и неизпитал така силно горчилката на миналото, но с ясна представа за превъзмогването му, е запленен от мъжеството на борците и иска да бъде техен достоен приемник. Това поетът потвърждава със стихотворение Кръв – едно от най-хубавите в стихосбирката:

... Тя е оня вихър
придошъл от вековете.
Тя трева
и знамена е мокрила,
и със всяка бучка
родна пръст е слята.
Тя по улеите
на ковани мечове е текла.
И стрели с отрова са я
пълнили.
Тя е кръв на много поколения.
И хайдушки огън в нея свети ...
Враг докосне ли ми вените,
ще си изгори ръцете.

В нашата поезия все още са малко стиховете, в които поетите водят открит или мълчалив разговор за себе си и живота, за своята вяра, колебания и трудности, за мъчителните пътища и възторзите на своите тревожни дирения, Поетът Станчо Станчев говори за тези неща открито, с широк глас. Заедно с най-хубавите стихове в сборника Малка изповед, като Свобода, Песен за Орлин, Край Дълбочица и др., Станчо Станчев разкрива и своя личен душевен свят със стиховете: Жадувам като сън да те забравя, В най-хубавия ден си ти родена Елегия и др.

Художествената простота наред със стремежа към изграждане на неочаквани оригинални образи е здраво, хубаво начало в поезията на младите. Те умеят да говорят топло и интимно за неща, стоящи вън от техния личен свят, да придават на всичко дълбоко личен, съкровен израз. Това най-добре е изразил поетът Виктор Мирков в стихотворението си Палеолит

... Човекът дълго ще създава
най-хубавите си черти.
Само да не се вкаменява,
само да не се вкаменява това,
което в лявата му гръд тупти.

За чистотата на чувствата, за искрената любов към хората Рангел Стаменов е написал правдивите редове:

... Понякога грешат ръцете,
и устните грешат,
но нека не греши сърцето –
сърцата ни лъжливи песни
не бива да родят ...

Не всичко обаче в стиховете на младите поети ще достигне до сърцата на хората. Повечето от тях са наблюдатели, а не участници в събитията на този тревожен свят около нас, поради което ние не можем да бъдем напълно съпричастни с декларираните намерения и мисли. Това се чувствува и в първите сти­хо­сбир­ки на Станко Кьосев, Люба Гайдарова и др. Да се надяваме, че вторите им сборници ще бъдат с по-съдържателни и осмислени творби.

Трайно впечатление оставя сборникът с малки разкази Улици без имена на Георги Дойнов. Това е книга, която дълбоко вълнува с възможността да се прозре в историческите събития и характери през погледа на един участник в съдбовните изпитания през трудните години. В Шега – един от най-хубавите разкази в сборника, авторът е уловил и запечатал духа на времето, неговата психологическа характеристика, рисувайки делничното и героичното в тогавашните събития. И това е постигнато, както и в разказите за нашето настояще Дъбът и Крокодил, без насилена патетика, а просто и непосредствено, с човешка топлота и искреност.

В сборника с разкази Последният изстрел Никола Найденов е предал вярно чувството на своите герои отдадени на борбата за комунистически свят, за комунистически морал и човешки взаимоотношения. С непосредствено, живо емоционално отношение към жизнените явления в ония мрачни дни, с несъмнени възможности да намира ярки обобщения за лични дълбоковътрешни преживявания, авторът се стреми да ни внуши силата на голямата комунистическа правда.

Макар и с по-малка сила, друг един млад разказвач – Васил Бончев, също ни въвежда в тежката атмосфера на недалечното минало. В разказите Правда и Майка авторът показва душевните вълнения на измъчения и ограбен селянин. В Цеко Белята Васил Бончев третира някои отрицателни явления в съвременната психология на селския труженик.

Белетристът Петко Теофилов, който живее и твори в Копривщица, ни поднася сборника с разкази Бунтовници. Изразително, с про­ник­но­ве­ние и патос са изваяни образите на Левски, Каблешков, Волов, Каравелов и др. Величието на тяхното дело, упоритостта и волята, изпитанията пред спънките и вълненията им – всичко е предадено с умение и въодушевление.

Нека сега, когато затваряме и последната страница на сборниците, да кажем откровено, че не всичко в библиотеката Ехо от Мургаш е пълно с постижения. Има стихотворения и разкази (особено у по-младите) без значителна мисъл, без оригинална образност, без ясна цел. Тях времето само ще отсее. За нас са важни ония значителни по художествена стойност златни зърна, за които читателите ще благодарят на талантливите поети и белетристи. Радостно е и това, че с Ехо от Мургаш се слага началото на едно по-тясно общуване с читателите, на една по-ярка изява на творците от Окръжната литературна група. И това общуване ще бъде още по-резултатно, ако освен в приличен вид се издава и в приличен обем поотделно всяка книга като номер от библиотеката така, както се издават книгите на библиотека Стършел , Смяна и други.

Спас АНТОНОВ
(Край)

Библиотека Ехо от Мургаш Издателство на Отечествения фронт, София – 1970 година.

Софийска правда

Бр. 76 /13 юли 1971

Книги от наши автори

По неравния друм на мъжествените

Един студент в Съветския съюз, където през време на следването си е издал стихосбирката Бяло, зелено и червено, се завръща в родината като поет. Пред нас е новата му стихосбирка Двадесет и пет звезди. Авторът на тази стихосбирка Петко Томов сам изповядва:

Аз идвам
по пътеките на паметта,
за да търся следите от босите си стъпки ...
Аз идвам
при тишината па братската могила,
за да коленича
и се изправя с пречистена вяра.
Аз идвам
с блясъка на двадесет и пет звезди
под твоя покрив, бащин край,
за да намеря себе си.

Така убедително се налага авторовата позиция на развълнуван наш съвременник, който има какво да ни каже и има с какво да свери казаното – проверения комунистически идеал. В Двадесет и пет звезди се долавят усилията на Петко Томов да композира книга с отчетливо гражданско и патриотично звучене. Неговият особен, метрически разколебан стих е повлиян от мелодическата и интонационна линия на любимата му съветска поезия Когато четем стиховете на Петко Томов, имаме чувството, че ни е спрял близък приятел, който иска да ни довери едно преживяване, да ни открие една съдба, да ни приобщи към един свят. Той търси свой терен в поезията, което значи не само своя тематика, но и свой начин на изказ. Петко Томов е чужд на академичните стихове. Той търси пътища за по-волна изява на мислите и чувствата си, което значи и по-непосредствен досег с читателя, и очевидно смята точния ритъм или пълните рими за незадължителни. И когато това не е израз на несръчиост или на измамното желание да оригиналничи, ние не можем да не го приемем. В такива случаи стихът му звучи дръзко, чувствува се една прямота и искреност, чувствува се, че в него има сол на живота.

Значителна част от поместените стихове в книгата са посветени на възхода на победилата социалистическа действителност в нашата страна (Българийо, педя земя), на връзките с революционните традиции от близкото минало (Яташки къщи), на любовта (Защо не съберем в едно) и т. н. Това са все теми, близки до интересите на нашия съвременен читател.

Едно от най-хубавите стихотворения в разглежданата книга е посветеното на виетнамския бивш състудент на автора, загинал в неравната битка. Тук поетът изповядва своята вяра:

Вярвам с вярата на живите,
че ще цъфнат лилиите във Меконг.
И оризовите бинтове на нивите
ще превържат ранената земя

От цялото стихотворение лъха вълнението на голямата тревога, която преживя човечеството по време на империалистическите военни действия във Виетнам. Достойнството на това стихотворение се крие в успешното разкриване на духовното богатство на строителите и защитниците на социалната правда. Стихотворението говори и за умението на автора да насища почерпените от живота факти не само с находчива образност, а и с определено заразяващо настроение. Очевидно е, че поетът пише с уверена ръка, с ясен и лаконичен стих. Нам са нужни такива поети, конто сами полагат усилия да израснат по-бързо, за да воюват под знамето на партията, за да не се повторят ужасите на Втората световна война, където враговете посяха трева от детски коси и издигнаха планини от недоносени сандалки. Такива книги са необходимост. Те принадлежат на днешния и утрешния ден, защото позволяват на читателя да почувствува високите нравствени и философски ценности, които формират духа на истинските патриоти и творци.

И ако тропотът
на ботушите отново
разкъса тишината над
люлките
и стъпче звъна
на детския смях,
сине мой – бъди войник!
Благославям те!

В тия редове лесно могат да се открият най-характерните черти на поета: мъжественост, парещо чувство за съвременност, оптимизъм. И най-равнодушният читател не би могъл да отрече това, че Двадесет и пет звезди е книга, написана от човек, който знае къде, кога и защо живее под звездите, човек, който обича другаря си и смъртно мрази враговете на свободата. Един оригинален творец, един певец на обикновеното и героичното, на тихото всекидневие и на смелия полет на мечтателя – такъв ни се представя поетът Петко Томов. Пред него стои неравният друм, конто принадлежи на мъжествените.

СПАС АНТОНОВ


Двадесет и пет звезди – стихове от Петко Томов. Библиотека Ехо от Мургаш – Издателство на НС на Отечествения фронт, 1970 г.


Софийска правда

93/ 22 август 1971

Нови книги от наши автори

Плаване към извора

В сборника Плаване към извора Иван Коларов е събрал едни от най-хубавите си творби, които е разпределил на пет цикъла: Дунав, Черно море, Мраморно море, Егея и Здрависване през Тимок. Самите заглавия на циклите ни подсказват, че поетът е тръгнал да търси изворите на българщияата след 1300 години, откакто блесналата като лента с цвят на разсъмване река Дунав е послужила за финал на препусналия Аспарух и за старт на новородена България.

Най-голямо завоевание на поета е това, че той е успял да види и покаже света през очите на бореца-комунист. В стиховете за героичната борба на народа против фашизма ние чувствуваме образа на лирическия герой-съвременник. От него лъха чисто родното, близкото, българското. В неговия характер ние долавяме оная непокорност, която народът е възпял в Балканджи Йово, а Ботев обезсмърти в образите на Чавдар и Хаджи Димитър. Хуманността му е хуманност на комунист, вярата му в бъдещето е вяра на борец. Характерно в това отношение е сти­хо­тво­ре­ние­то Вяра

Има в света
много вери ...
Ти изповядвай
такава:
Глава си давам,
Яна не давам!

Емоционалният патос на Иван Коларов има историческа основа и конкретност. От тук извират мащабността на поетовото виждане, силата на обобщението и патриотичният устрем. В песните на поета властвува онова патриотично усещане, което разкрива мощта на българския характер, коравостта на българския нрав и
непокорната святост в потеклото на българския род. Не случайно така своеобразно е предаден образът на Георги Димитров – в свободната ин­тер­пре­тация на автора в едноименното сти­хо­тво­ре­ние той е получил оригинални зрими черти.

Една улица –
малка и вечна
като твоята
вечна България –
дето моята крачка
окриля.

В Плаване към извора ние откриваме високо гражданско творческо самочувствие, вяра в комунистическите истини, съзнание за безмерно задължаващата отговорност на всеки от нас пред паметта на героите, които бяха наши връстници и другари, пред бъдещето, което градим със свой ум и свои ръце. Извърнат към потомците или обзиращ нашата неспокойна героична епоха, поетът неизменно носи в сърцето си светлия образ на не един герои И свой връстник, който

При разстрел – и гологлав,
и бос –
твърдо се изправя сред
полята:
сякаш е началото на ос,
край която се върти Земята.

Или известието за смъртта на боеца от стихотворението Чест

... ненадейно те спъват
куршумите
и забитият нож прави
пушката
перодръжка,
припряно потръпваща,
а кръвта ти –
мастило засъхнало ...
Да, за мен
– запознат с тайнописите –
като лист от тетрадка
е Пустата ...
И със пламък червен
от сърцето си
аз нагрявам листа и
прочитам:
Саможертвата
ражда безсмъртие!

Пестеливо изградена, напрегната картина. С нея поетът ни въвежда в тревожното нас­трое­ние през онези дни. Трябва човек да е стоял близо до тогавашните събития, за да усети силата на тези стихове, да разбере правдата им.

Рядко сред съвременните ни поети се срещат такива спонтанни лирици като Иван Коларов. Всяко преживяване, мисъл, болка, неочаквана красива гледка резонират в съзнанието му и се превръщат в песен. Но поетическата лира на Иван Коларов е не само звънка, а и дълбоко оптимистична. С този творчески оптимизъм той прехвърля мост от миналото към бъдното:

Мостът на Фичето,
мостът столетник –
българин снажен,
нагазил до глезени,
с длани предпазва
два бряга от срутване:
нашето Вчера,
нашето Утре.

С много широта, искреност и размах на чувствата е написано още едно от хубавите стихотворения в книгата – Свечеряване. И тук поетът диша такъв въздух, който дава сила да се върви по далечни пътища, да се изкачват високи върхове. Загледан в непрогледното Охридско езеро, той като че ли е оставил огорченията и е превърнал в поезия само това, което събужда у него обич и топлота. Поетът вижда как

Като зъл византиец се
спуска тук залезът,
отразен
в огледалното Охридско
езеро ...
И денят,
чийто поглед жадува
за бъдното,
тръгва сам
е ослепените българи,
че да стигне отново
до Изгрева.

Това, което прави Коларов поет със своя физиономия, е интелектуалният поглед върху света. Той е избягнал сухото перефразиране на общоизвестни истини и е създал една вълнуваща изповед, стоплена с дъха на неговите преживени чувства. Иван Коларов е с неспокоен, напрегнат дух, силно развълнуван не само пред красотата на живота. Негова поетнческа територия вече е целият свят, лирически герой – човечеството, а тревогата за сигурността на света – негова лична тревога. Поетът вижда света в цялата му сложност и противоречивост, със светлите и тъмните му страни, с цялата му конфликтност. Той не бяга от главните проблеми на века, а пристъпва фронтално към тях с политически и идейно изострен поглед. Това най-добре е изразено в стихотворенията Майска победа, Войник на мира, Писмо до Париж, Сеизмограф и др. Поетът води свой собствен диалог с времето и неговите проблеми. И в това се крие силата, която възбужда обществената активност на читателя, помага му да търси отговори на трудни въпроси.

Марсилезата гневно се
вплита
на планетата в бойкия глас,
за да няма деца без очи,
дето питат:
– Защо е все тъмно у нас?

Или:

Анджела Дейвис –
черна глава
като земно кълбо,
заредена
с вулканичната лава на
свободата.

Едно от най-хубавите стихотворение е и Фронтоваци. В това кратко лирическо стихотворение, авторът е успял да извае образа на съветския боец с неговия вътрешен мир, жизнеутвърждаващ характер и велик хуманизъм.

И занапред Иван Коларов не трябва да бяга от онова, което е сила на неговото дарование – логиката на мисълта, искреността, силата на обобщението, оригиналния поглед към света. Плаване към извора е едно радостно събитие в нашата поезия през тази година. Това е книга, чиито граждански и естетически качества я правят напълно достойна за най-високо признание и отличие. Тя е ново доказателство за гражданската активност и художествена зрелост на един съвременен творец. Тая книга принадлежи на днешния и утрешния ден, защото позволява на читателя да почувствува и усвои ония високи нравствени и философски ценности, които формират духа на истинските патриоти, революционери и творци.

СПАС АНТОНОВ
Плаване към извора – стихове от Иван Коларов, редактор Димитър Ненчев, ДВИ, 1973 год.

Софийска правда
3 август 1973 Бр. 89

Книжна лавица

Таралежи срещу... национална катастрофа!

Знае се. че епиграмата е най-трудният стихотворен вид. В два реда трябва да заложиш идея, да създадеш поетичен образ и остроумен виц, да употребиш ясен, гъвкав и звънък език – неповторимо съчетани, за да има тя самостоятелно звучене и сила на внушение, да заживее в съзнанието на читателя, да стане за него идейно нравствен императив, морална норма...

Мисля, че в книгата Таралеж в гащи писателят Димитър Точев е постигнал това с великолепно майсторство. Образите на прототипите са врязани в сърцето на читателя с талантливото длето на поета. Таралежовите бодли са насочени срешу значителни недостатъци в днешния живот на българина. И поетът с изтънчено чувство се пита:

Поезия? – това е драма за пишещ човек!
Една епиграма – половин геврек.
Но щом епиграмата все пак процъфтява,
по-страшна е драмата на държава!

От зоркото око на поета не убягват острите социални проблеми днес:

На дядо скъпото унуче,
макар и още голобрадо
за месец само да се учи
му трябват... две пенсии на дядо!

Кой друг е виновен за катастрофата, ако не кормчиите на кораба, наречен България, който потъва? В отговор на този въпрос Димитър Точев стига до смела философска сентенция:

Дали с каскет, дали с корона,
глупак ли седне върху трона
и с най-висока титла, пак
остава си... глупак!

Повечето от епиграмите са насочени срещу безотговорността за бъдещето на родината:

Какъв страхотен кръстопът!
Децата ни продават плът,
а властник нов за грош продава
самата ни... държава!

Или за смяната на някои най-висши държавници:

Довели страната до нов кръстопът,
сменихме главата, остана... трупът!

Дано дойдат по-добри светли бъднини! И то не след много години. Амин!

СПАС АНТОНОВ

Димитър Точев, Таралеж в гащи. Епиграми. Самиздат, София, 1999 г.

в-к Земя
Бр. 39/25 Февруари 1999

Старинна ароматност на една нова книга

Тези дни излезе от печат новата, петнадесета по ред, книга на нашият съидейник и писател Петко Огойски, под интригуващото заглавие Езда на таралежи.

Смисълът на тази находчива метафора, дала ни още по-находчивото заглавие на книгата показва, че да си позволиш да бичуваш или осмиваш недъзите или пороците на някого, особено ако е отговорен фактор, е все едно да яздиш таралеж. Ето защо, още на авантитулката на тази книга авторът изповядва:

Езда на таралежи,
бодлива задача,
кога човек може
да се реши на това?

Само в три случая:

  1. Когато таралежът е избръснат или остриган.
  2. Когато задникът е чужд (на друг).
  3. Когато наредят от партията (преди), или Международния валутен фонд и Световната банка (сега)...

Аз избрах първия!

Книгата е дълбоко народна, пълна с шеговит присмех над нашите пороци и слабости, голяма част от нея, особено стиховете са на шопски теми и диалект, което ги прави доста занимателни като четиво и поучителни със смисъла си. Тя ни доказва, че ако се взрем в корена си, ако заговорим на народния език, ще усетим колко изкуственост и префърцуненост има в днешното ни залюшване по англичаносването и американченето.

Чудесна оценка за автора, за творчеството му и специално за творби като Езда на таралежи дава Радой Ралин, поместена в края на книгата. А фолклористът д-р Любен Маслинков казва: ... В стиховете на тази тема, единствен прецедент в литературата ни до сега е Елин Пелин. Само че задачата на нашия автор днес е много по-усложнена. Елин Пелин ръкоположи своите герои Пижо и Пендо, Пена и Вуте от 1905 до към 1915 г., когато има пред очите си оригиналния шоп с всичките му етнически особености. Гледай го, слушай го и описвай, ако имаш дарба... Сега шопът – под влияние на новите социално-икономически условия и демографските размествания, е далеч по-трудно уловим като литературен прототип. И въпреки това, тънката наблюдателност на П. Огойски открива такива несъответствия и ситуации в тези процеси, върху чиято канава плете един свой, уж елементарен, пък ведър и възвишен хумор.

Колко мило със старинната си ароматност, а колко съвременно и лаконично! Но в целия свитък Езда на таралежи личи, че авторът е коренен шоп, вкоренен в живия народен живот, чужд на псевдоинтелигентски превземки и изсмукани от пръстите ситуации, който все повече ще се налага на вниманието ни.

Той е прям и грижовен като запретнал ръкави жетвар сред житен блок, отдето час по час изнася наръч изскубана паламида и вредни плевели, за да е чисто житото и по-вкусен хлябът на народа ни!...

Все в този дух е и нашето пожелание към читателите за весела среща с нане Гьоре (дето е все отгоре), с Трена, Дуда и Тудора, с нане Ордо и на Англия Лордо, със всичките чудесии из цървулородна Великошопия, делеща ината си с Азия и Европия...

А на автора – още дълъг път в живота и литературата, все така неотделим от народната душевност и съдба!

СПАС АНТОНОВ

Земеделско знаме

Бр. 20/12 март 1999


 
 
Публикуване на коментар