tag:blogger.com,1999:blog-55008092124724814932024-03-13T22:32:02.985+02:00Спас АнтоновLyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.comBlogger56125tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-57519095495128462322023-01-13T21:03:00.036+02:002023-09-20T21:56:32.816+03:00Епиграми в периодичния печат<p>В събранието като пън <br />
мълча за всяка несполука, <br />
а щом излезе той навън — <br />
започна тайно да шушука ...</p>
<p>Пред нас се хвалеше: „На струг <br />
човешки образ бих изваял.“ <br />
А той направи крив и груб <br />
дори най-простия детайл ...</p>
<h3>Спас АНТОНОВ <br />
вестник <q>Вечерни новини</q>, бр. 295, 14 декември 1955 г.</h3>
<h3>вестник <q>Народна младеж</q>, бр. 161, 8 юли 1961 г.</h3>
<p> </p><span><a name='more'></a></span>
<h2>Скици и портрети от завода взети</h2>
<h3>Епиграми</h3>
<p>Преди Девети беше фабрикант, <br />
известен като кожодер, <br />
а днес, <br />
макар без диплом във ръка — <br />
на поста: главен инженер.</p>
<p>*</p>
<p>Заплатите изплаща касиерът <br />
и все е ядовит, намръщен. <br />
На принципа си <br />
да остане верен <br />
той пак стотинките не връща.</p>
<p>*</p>
<p>Направи той машина „по мерак“, <br />
с „голям“ икономически ефект, <br />
която е с единствен прост дефект, <br />
че дава само ... <br />
сто процента брак.</p>
<p>*</p>
<p>И на събранието като пън <br />
мълча за всяка несполука, <br />
а щом останахме сами, навън <br />
започна тайно да шушука.</p>
<p>*</p>
<p>За него мислех, че на струг <br />
човешки образ би изваял, <br />
а той направи лош и груб <br />
дори най-простия детайл.</p>
<p>*</p>
<p>Остана си еснафската традиция, <br />
че майсторите ни <br />
са пак „заети“ — <br />
не дават път на своите ученици, <br />
като критиците — на младите поети.</p>
<p>*</p>
<p>Редовно стружките не чистят <br />
в отдела двамата метачи, <br />
но шефът <br />
що ли още мисли, <br />
та сам метлата не докачи ... ?!</p>
<p>*</p>
<p>Помирителната ни комисия <br />
за малка справка <br />
уволнения повика, <br />
но от състава ѝ <br />
се той стъписа — <br />
пак двамата: директора <br />
и кадровика.</p>
<h3>Спас АНТОНОВ <br />
дописник <br />
списание <q>Работническо-селски дописник</q>, кн. 11, ноември 1955 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Епиграми</h2>
<p>Той вече втора дописка изпрати. <br />
Уж с първата си не приличат, <br />
че в тази са сменени имената <br />
и носи днешна дата, <br />
а чудно, що ли я отричат !?</p>
<p>*</p>
<p>Шефът: <br />
— Назначих те най-сетне, Антонов! <br />
Нам такива хора са потребни, <br />
дето пишат дописки хвалебни! ... </p>
<p>— — — —</p>
<p>Ала щом започнах фейлетони <br />
от завода с крясък ме изгони.</p>
<p>*</p>
<p>Казваш: — Тези стихове добри са, <br />
но им липсва чувство, мисъл ... <br />
Ех, недей ме ти кори! <br />
Тъй набързо съм ги писал <br />
само за ... пари.</p>
<h3>Спас АНТОНОВ <br />
списание <q>Работническо-селски дописник</q>, кн. 9, септември 1956 г.</h3>
<p> </p>
<h2>На кръшкача</h2>
<p>Премисляше си цял живот <br />
човека: <br />
„Дано пръстта над мен да бъде <br />
лека, <br />
та без да охкам, без да <br />
пъшкам, <br />
от гроба някак да изкръшкам“. </p>
<h2>На шивача</h2>
<p>Не е виновен сам гробокопача, <br />
че е скроил и къс и тесен <br />
гроба — <br />
кроил го е по мярка за шивача, <br />
пък той да е дошъл на ... проба.</p>
<h3>Спас АНТОНОВ <br />
вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 7, 22 януари 1957 г.</h3>
<h3>списание <q>Читалище</q>, кн. 11, ноември 1961 г.</h3>
<h3>вестник <q>Вечерни новини</q>, бр. 3660, 12 юни 1963 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Книга за строителството</h2>
<p>Аз разтварям новата ти книга<br />
за строежа тя да ми разкаже,<br />
за душите хорски, за кофража ...<br />
и се чудя ум ли ти не стигна<br />
та поне я малко не окастри,<br />
а я пусна с толкова ... баластра!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник <q>Стършел</q>, бр. 583, 12 април 1957 г.</h3>
<h3>вестник <q>Труд</q>, бр. 266, 12 ноември 1959 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Метачи</h2>
<p>В боклук и тримата метачи <br />
затънали са до уши <br />
и вред не чистят те, така че <br />
прахът в отдела ни души,<br />
но шефът що ли таз задача<br />
с метлата сам не разреши?!</p>
<h3>Спас Антонов<br />
вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 55, 8 май 1958 г.</h3>
<h3>вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 73, 19 юни 1958 г.</h3>
<p> </p>
<h4>Скици от завода</h4>
<h2>Наказание</h2>
<p>От фрезмашините<br />
година вече машинното масло<br />
по пода капе.<br />
Затуй, че тонове масло<br />
изтече,<br />
те смъмраха едно<br />
невинно хлапе.</p>
<h3>Спас Антонов <br />
вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 73, 19 юни 1958 г.</h3>
<h3>вестник <q>Труд</q>, бр. 290, 10 декември 1959 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Саморъчно</h2>
<p>От ДИП „Тухларозида“ <br />
случаен технолог <br />
се спрял бе да ни види <br />
край блока нов, висок.</p>
<p>И както беше зяпнал <br />
към горния етаж, <br />
парче от тухла цапна <br />
по темето му баш ...</p>
<p>Но млад да си отиде <br />
той имаше вина, <br />
че ДИП <q>Тухларозида</q><br />
в парчето се позна!</p>
<h3>Спас Антонов <br />
вестник <q>Строител</q>, бр. 31, 1 август 1958 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Рационализатор</h2>
<p>Направи той машина „по мерак“, <br />
с „голям“ икономически ефект, <br />
която е с единствен прост дефект – <br />
да дава ... сто процента брак.</p>
<h3>Спас Антонов <br />
вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 111, 18 септември 1958 г.</h3>
<h3>вестник <q>Труд</q>, бр. 290, 10 декември 1959 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Обещанието на формалиста</h2>
<p>Другари,<br />
пред нашата Родина <br />
аз обещавам тоже, <br />
ако се наложи, <br />
да работя и сто години, <br />
и ден и нощ да се потя, <br />
но ... петилетката да съкратя!</p>
<h3>Спас Антонов <br />
вестник <q>Софийска правда</q>, бр. 10, 22 януари 1959 г.</h3>
<h3>вестник <q>Труд</q>, бр. 278, 26 ноември 1959 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Разговор пред лавката</h2>
<p>— Ех че нещо ми се хруска<br />
за закуска,<br />
а пък в нашта лавка се намира <br />
само бира.<br />
— Че купи си от града бе, Пеци, <br />
куп гевреци!<br />
— Ами с лавката тогава<br />
що ще става?<br />
— Ще я кръстим лавка<br />
„Подигравка“ !</p>
<h3>Спас Антонов <br />
вестник <q>Труд</q>, бр. 278, 26 ноември 1959 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Самохвалко</h2>
<p>Пред нас се хвалеше: <q>На струг <br />
човешки образ бих изваял! ...</q> <br />
А той направи крив и груб <br />
дори най-простия детайл.</p>
<h3>Спас Антонов<br />
вестник <q>Труд</q>, бр. 290, 10 декември 1959 г.</h3>
<h3>вестник <q>Народна младеж</q>, бр. 161, 8 юли 1961 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Рекордьор</h2>
<p>Ако разбираше чертежите и скиците, <br />
тъй както футболния спорт,<br />
не би достигнал в брака Гицата <br />
недостижнмия до днес рекорд.</p>
<h3>Спас Антонов<br />
вестник <q>Труд</q>, бр. 16, 21 януари 1960 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Точен отговор</h2>
<p>— Защо са се подписали и двамата<br />
под епиграмата?<br />
— Единият е автор още млад, а <br />
другият — с редактора познат.</p>
<h3>Спас Антонов<br />
списание <q>Читалище</q>, кн. 7, юли 1960 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Епитафия за продавача</h2>
<p>Не гледайте към този гроб с тъга ! <br />
Тук продавачът Спас щастлив лежи, <br />
че буренът на гроба му сега <br />
хиляда грама повече тежи, <br />
и го приспива с оня спомен стар <br />
за златния, послушния кантар.</p>
<h3>Спас Антонов<br />
списание <q>Народна кооперация</q>, кн. 9, септември 1960 г.</h3>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVu4FqjNggSJsXvhHUNU84oGBdx1TmHZGWezcanITbe7OWNxNcPzpqqkEXCkp8qkG0lbYL3_c7NqGdt1-NWGKfySz1Qj_woTz6i2YYGVFN76iukVtfOHcX8K_e3T95K3chviprwc3VAcZKRJ7V71mHPI3cYhV08K-CcZAfnqa2m8Zy5Rhicx1FZa3AAg/s1296/drunk.gif" style="clear: right; display: block; float: right; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="1296" data-original-width="1140" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVu4FqjNggSJsXvhHUNU84oGBdx1TmHZGWezcanITbe7OWNxNcPzpqqkEXCkp8qkG0lbYL3_c7NqGdt1-NWGKfySz1Qj_woTz6i2YYGVFN76iukVtfOHcX8K_e3T95K3chviprwc3VAcZKRJ7V71mHPI3cYhV08K-CcZAfnqa2m8Zy5Rhicx1FZa3AAg/s320/drunk.gif" /></a></div>
<p> </p>
<h2>Делничен празник</h2>
<p>Той пръв заплатата от касиера<br />
грабна вчера,<br />
а днес на работа го няма още,<br />
че от снощи,<br />
прибран в участъка със свойта „Ява“, <br />
изтрезнява.</p>
<h3>Спас Антонов<br />
вестник <q>Труд</q>, бр. 170, 20 юли 1961 г.</h3>
<p> </p>
<h2>Строителна</h2>
<p>Покрива ие свърших, а <br />
комина <br />
ще поправя нявга, ако мина!</p>
<h3>Спас Антонов<br />
вестник <q>Народна младеж</q>, бр. 141, 15 юни 1962 г.</h3>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-11670516362607007082022-10-11T09:08:00.015+03:002023-09-20T21:58:15.071+03:00Случка с дядо<h1>Случка с дядо</h1>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://t4.ftcdn.net/jpg/02/81/00/45/360_F_281004572_7TeBwB6wiSHHsqGMpKtYKt7AdwNJ8rF5.jpg" style="clear: left; display: block; float: left; margin-right: 10px; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="360" data-original-width="360" src="https://t4.ftcdn.net/jpg/02/81/00/45/360_F_281004572_7TeBwB6wiSHHsqGMpKtYKt7AdwNJ8rF5.jpg" width="320" /></a></div>
<p>Баба се усмихна доволно. Погледна ме с малките си присвити очи, след това се обърна към мама, която нареждаше трапезата за обяд и подхвана наставнически:</p><p>– Трябва да му приготвим дебелата дрешка и дългите чорапи, пък и пуловера, че ако застуди и завали дъжд... Нали казват: зиме без хляб не тръгвай, а лете – без дреха!</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>– Е, не е страшно, той е вече мъж! – успокояваше ги старецът.</p><p></p><p>Освен мен, дядо имаше още двама помощници – Барчо и Санка. Барчо беше едро и силно овчарско куче, с прехапана от вълците опашка. На врата си носеше гривна от желязна шина с остри шипове, която го предпазваше в борбата с вълците. Той разбираше добре човешкия говор и изпълняваше безупречно нарежданията на дядо. Магарицата пък Санка занасяше всяка сутрин млякото на мандрата. През деня носеше ямурлука и моята връхна дреха, превързани с въженце върху гърба ѝ и водеше стадото, а край нея неотклонно подтичваше малкото пъргаво магаренце, което не знам защо, бяхме нарекли Тропчо.</p><p>Щом се мръкваше, подкарвахме стадото към егрека в угарите на <q>Воденичище</q> и един от нас яхваше Санка да донесе вечерята. Преди вечеря палехме огън, а след това дядо ми разказваше приказка под медните хлопки, отронени случайно от легналите кротушки.</p><p>Аз спях в колибата, а дядо си постилаше рогозка, близо до нея – на открито. Свикнал беше да гледа звездите в ясната нощ, да си припомня в тишината миналото и да го лъха вечерния хлад, който донасяше звуците на птичите песни от гората, на щурците от ливадите, на жабешкия оркестър от реката. Заспиваше късно и се събуждаше рано.</p><p>Една заран, когато потривах сънените си очи, той ми рече:</p><p>– Аз ще вървя с магарицата да занеса млякото на мандрата. Днес ще плащат, та може да позакъснея, а ти вземи торбата с яденето, манерката, дрехите и пусни овцете. Барчо ще ги развръща, ще ти помага докато се върна.</p><p>Когато пусках вече стадото, слънцето се беше вдигнало високо. То печеше силно и дрехите натежаваха в ръцете ми. Нямаше я Санка. Само Барчо вървеше лениво до мен. Изведнъж ми дойде умна идея. Помамих овена.</p><p>Между рогата му завързах манерката и метнах качулката на ямурлука отгоре да пази сянка. Върху тежкия сив ямурлук сложих моята черна шаечна дреха и я завързах с дългия си кожен колан. С този товар и с качулката на рогата, овенът заприлича на чудовищно плашило.</p><p>Докато връзвах товара, стадото беше отишло надалече. Радостен, че намерих заместник на Санка, пусках овена и той затича нататък. Манерката удряше по рогата и дрънчеше силно. Като го видяха, овцете се изплашиха и удариха на бяг. Овенът тичаше да ги настигне, а те бягаха от него.</p><p>Препускането по нивите продължи дълго време, докато най-сетне <q>плашилото</q> ги настигна и стъписани, те се разделиха на две. По средата им стоеше овенът. Едната половина остана събрана на кюмбе, а другата – затича обратно към мен. След нея препусна отново и страшният овен. Аз се превивах от смях и в същото време се чудех какво да правя. Неволно погледът ми спря върху кучето, което също следеше <q>играта</q>, наострило уши и готово да изпълни всяка моя заповед. Посочих с ръка и извиках:</p><p>– Барчо, дръж!</p><p>То бързо съобрази какво трябва да направи в този решителен момент.</p><p>Спусна се и препречи пътя на овена, който се опитваше да се защити с рогата си. Но Барчо отскачаше встрани и го задържаше, докато пристигнах и се метнах на гърба му. Сега силният овен ме понесе и мен към овцете, а през това време успях да отвържа колана и заедно с товара тупнах на земята.</p><p>Към обяд пристигна дядо. В ръцете си държеше кожен ремък, а от джоба на ментето извади три лъскави звънчета-пряпорчета. Аз го гледах гузно, но той не забеляза това, защото очите му бяха пълни с радостна възбуда и топла влага. Той метна поглед към току-що освободените Санка и Тропчо и като поклащаше пряпорчетата, гласът му се сля с техния весел звън:</p><p>– Ето, с тези чудесии ще стъкмим герданче за магаренцето.</p><p>Седнахме с дядо на слога под сянката на върбите. След малко се навървиха до нас и овцете, сбраха се в кръг една до друга и задишаха тежко. Наоколо притягаше душна мараня. Пред нас бълбукаше реката, а отсреща в горичката пърпаха с криле спотаените птички. Миришеше на коноп, на детелина и прясно косена люцерна. На брега срещу нас, върбите протягаха клони към жабунясалия вир, като че бяха много жадни и се готвеха да пият вода. В тревата на слога, под силното слънце, жужеха медоносни пчелици.</p><p>Дядо извади от пояса си торбичката с тютюнджийските такъми, натисна с палеца си парченце прахан върху кремъка и зачатка с огнивото...</p><p>Когато лулата престана да дими, дядо я чукна няколко пъти с дебелия кривак и я прибра. После рече:</p><p>– Паско, доведи магаренцето, да му завържа гердана!</p>
<p>Издебнах и хванах Тропчо за врата. Поведох го към дядо, а той му окачи гердана и го пусна. Тропчо подскочи два-три пъти от радост и като звъннаха в един глас пряпорчетата, изненадан, той повдигна глава, след това я сниши, опъна назад дългите си ушички и събрал задните си крачка, ритна пъргаво и отривисто. Направи няколко кръга тичешком и се прибра горд при Санка. Замуши се около нея, заумилква се, като че искаше да се похвали, а тя го погали с муцуната си, близна го майчински с езика си, все едно че му казваше <q>Честито герданче!</q> Радвахме се и ние с дядо.</p><p>И всичко щеше да мине благополучно този ден, ако не беше се случило нещо много лошо.</p><p>След час-два, когато се позахлади, стадото се ширна по стръмното открито лице на <q>Мъртвината</q>. Долу в <q>Топузаница</q>, трябваше да се вардят избуялите ливади, а горе на <q>Циганка</q> – зелените овесени ниви. И дядо нареди:</p><p>– Аз ще пазя ливадите, а вие с Барчо ще стоите горе и ще вардите овеса!</p><p>Разделихме се. Барчо тръгна с мен и заехме местата си.</p><p>По едно време, няколко от най-пакостливите овце се спускаха в ливадите и задълбаха към средата. Погледнах за дядо, но не го видях. Помислих си: къде ли е отишъл старецът? И докато умувах какво да правя, съгледах наблизо доста голям полуобъл камък е издаден остър ръб на единия си край. Много ми се дощя да го търколя по стръмното така, че да удари в средата на оня едър храст долу, където започваха ливадите и да подплаши пакостниците, а може в храста случайно и заек да улуча... Ако стане така, това ще бъде радостна изненада ва дядо. Представях си как добрия старец ще ме потупа по рамото и ще рече:
</p><p><q>Браво, Паско, ти си умно момче. Хем накара овцете от ливадата, хем и заек улучи.</q></p><p> Тази мисъл ме съблазни още повече и дотътрих с мъка тежкия камък до мястото, откъдето започваше стръмното. Напънах се здраво, блъснах го по посока на храста и той полетя със страшна сила. Гледах го как се ускорява и свисти като бясна хала и изпитвах неописуема наслада, сякаш самият аз летях с крила. Когато наближи до храста, стори ми се, че камъкът го докосна леко, поразтърси го, та подплаши овцете и се изгуби някъде в избуялата трева. Но радостта ми беше мигновена. Вместо заек, изпод големия широко разстлан храст изскочи – ужасен и разтреперан от смъртен страх, дядо.</p><p>– Какво става? Ти ли направи тая магария? – едва намери сили да се провикне той.</p><p>Глътнах си езика и краката ми прималяха. Само това не бях очаквал.</p><p>Отведнъж тялото ми се превърна на мравуняк – плъзнаха и засноваха безброй тръпки. Реших веднага да се спусна по стръмното, но се препънах, та паднах надолу с главата и се преметнах няколко пъти. При дядо се намерих с ожулени лакти и колене, а от носа ми течеше кръв. Като ме видя така, той се изплаши още повече. Хвана ме за раменете и ме положи върху тревата.</p><p>– Легни, легни така, сине! Спокойно! Ние да сме живи. Нали мен не удари, та овцата...</p><p>– Коя овца? – попитах.</p><p>– Ей тая, не я ли видя?</p><p>Аз се надигнах и видях как лежеше зад храста на сянка, просната и обезглавена, най-добрата ни овчица Калушка. Както си пасяла тихо и кротко, камъкът я пернал по главата с острия си ръб и я отрязал като с нож.</p><p>– Тц, тц, тц! Страшна сила е било това! – цъкаше с език дядо, който се беше посъвзел от страха и гледаше Калушка. – Ако мен беше улучил пущината вместо нея, имаше да ме търсиш докато разбереш, че правя пазарлък на оня свят със свети Петра да ме приеме в рая! – шегуваше се на всичкото отгоре дядо.</p><p>Спомних си какви мисли ме вълнуваха преди да пусна камъка и ме наду смях.</p><p>– А, ти вече се смееш? Е, ставай тогава! Няма страшно, щом се смееш.</p><p>– Хваща ме смях, дядо, като си представях как от този храст ще изскочи заек, а сега вместо заешко, трябва да ядем овче месо! – признах вината си накрая. И почувствувах как влагата в очите на стареца се превърна на светлина и достигна до потайните кътчета на моята детска душа.</p><p>Една сърдечна усмивка, примесена с облекчителна въздишка, разтегна устните му.</p><p>– Ех, не си виновен ти, детето ми! Хубаво е, че имаш такава честна изобретателна мисъл. Ние старите ще си отидем на своя ред, но твоята мисъл щом има крила, ще лети на воля като тази птица, нали я виждаш, дето се вие ей там над върбите. И затова ти прощавам, сине!</p><p></p><p></p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-15090915942294124112022-10-11T09:06:00.009+03:002023-09-20T22:00:04.810+03:00В Делян се будят легендите<h1>В Делян се будят легендите</h1>
<h2>Увод </h2>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/46/Peter_II_of_Bulgaria.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" height="320" data-original-height="792" data-original-width="450" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/46/Peter_II_of_Bulgaria.jpg"/></a></div>
<p><i>Странен каприз на народа!<br />
Той изисква своята история<br />
от ръката на поета, а не<br />
от ръката на историка.</i><br />
Хайнрих Хайне <br />
(От Мюнхен до Генуа)</p>
<p>Винаги, когато се връщам в родното ми село Делян, за да поема глътка спокойствие и наслада, обичам да гледам в късния летен ден как слънчевият залез поръбва със злато белите пухкави облаци над Китка. Обичам да слушам в покоя на идващата вечер неизменния шепот на вятъра в листата на тополите. В този шепот аз долавям точно и вярно легендите за онова праисторическо време, в което са живели героично моите далечни прадеди и в което същият този вятър е вял над моето село. Застанал долу край скалите на Мъртвината, тихият ромон на крайселската рекичка също ми разказва дума по дума за раждането на живота по тези места, за победите и пораженията, за радостите и неволите, за свободата и робството ...</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Някога, при случаен изкоп в нашия двор, намерихме няколко позеленели от патината медни монети. И сега, когато докосвам тези монети, аз усещам топлината от ръцете на оня древен жител на планетата, който преди повече от 2400 години се е възхитил от природната красота на това място и е решил именно тук да съгради дом за себе си и за поколенията след него.</p><p>Двадесет и четири века в моето село, в което предстои изграждане на курортен комплекс, е горял огън в огнището и всяка вечер е мъждукала светлинка в прозорците и пролуките на колиби и схлупени къщици.</p><p>Преди Девети, нивиците на селяните се пишеха в договорите за покупко-продажба в коя местност се намират, примерно: нива от 2 декара в местността Воденичище и пр. Затова селяните знаят с подробност имената на всички местности. Сега, при кооперативния строй, когато нивиците се превърнаха в обширни блокове, има опасност тези имена на местности да бъдат забравени.</p><p>Двадесет и четири века селото е огласяно от ранобудни петли, от птичи песни, от звън на копита и човешка реч. През този дълъг период от време, в епохата на римската империя и в периода на византийското и турско иго, то е назовавано с различни имена, докато в последно време, според една легенда, прие името на прославения водач на голямо народно въстание против византийското иго, внукът на цар Самуил – Петър Делян. За Делян вечно разказват причудливи легенди и чучурът на каменната чешма, и тихият ромон на крайселската рекичка, и вятърът-вечерник, повял от връх Китка и зашепнал с листата на тополите. Самото село е скътано в ненагледна малка котловина като легенда, неразказана до край още никому.</p><p>Всеки час, всеки ден изговаряме имената на познатите красиви местности, с които е заобиколено селото, но знае ли някой от къде идват тези имена? Знае ли някой легендите и преданията за <q>Циганка</q>, <q>Китка</q>, <q>Мъртвината</q>, <q>Тумбиница</q>, <q>Неглов рид</q>, <q>Топузаница</q>, <q>Пеклюшки камък</q>, <q>Бялата ровина</q>, <q>Касата</q>, <q>Елезовец</q>, <q>Оборина</q>, <q>Гарница</q>...? Характерни местности с долове и върхари, с чуки и падини, с ридове и усои, каквито са и названията им.</p><p>Тук са живели древни племена и са оставяли поколение след поколение, които са помитани от буйните ветрове на столетията и заравяни като безследни прашинки в земята. Ония от последните поколения корави българи – нашите най-близки деди и прадеди, изживели живота си след стадата и дървените рала в ужасите на турското робство, също си отидоха на своя ред и отнесоха със себе си безвъзвратно повечето от тайните на селото. Останаха само имената на местности и на старини, на извори и на скали, без да знаем за някои от тях по чия воля трябва точно така да се назовават.</p><p>Да се узнае повече за скъпите родни места, за нравите и обичаите на нашите прадеди, това са вълненията и душевните стремежи на моите връстници, на нашите синове и дъщери. Това ще жаждат и поколенията, които ще дойдат след нас.</p><p>От разказите на най-старите хора в селото, от приказките и преданията на дядо за ония далечни времена, от детските ми спомени и от безмерната любов към хората и живота в моето село, се роди тая книга.</p><p>Петър Делян 1001 – 1040<br />
Бил в Маклен през 1028 – на 27-годишна възраст<br />
Мирослав, роден през 997 – 1040<br />
Ванко, роден през 1022 г.</p>
<h1>План</h1><h4>Към разказа за Петър Делян – Петрово манастирище</h4><h2>Първа глава</h2><p>Едно десетилетие вече пресният спомен за ослепените петнадесет хиляди войници на Василий Българоубиеца тревожеше всяко българско сърце. И тази сутрин, макар че беше безоблачно и синьо небето, в душите на хората то се отразяваше като един тъмен надвиснал облак, върху който се крепеше слънцето, обезобразено и окървавено като голямо извадено око.</p><p>Няколко тухларски работници в местността Черемидарница са улисани в работата си. Край рекичката, където си играе пет-шестгодишното Ванко, син на тухларския работник Мирослав, преминава някакъв мъж с дълго подстригана черна брада, облечен в ленена риза, с кожен панталон и със скъсани цървули. Той е на около 27 години, едър плещест с миловидно изражение на лицето, с живи сиви очи, които се взират изпитателно. Мъжът спира при тухларските работници, а в това време идва и малкият Ванко. Непознатият мъж казва името си и разказва как ромейците убили баща му, който уж бил войник на цар Самуил и как след това станал роб на някакъв богат ромеец в Цариград, без да спомене, че в жилите му тече царска кръв. Страхуваше се, че никой няма да повярва, ако каже, че е внук на цар Самуил. Хората щяха да го вземат на подбив като го гледаха какъв е одърпан и брадясал. Разказа им също така как е избягал от кораба на богатия ромеец, преди да стигнат Одесос /дн. Варна/, как пътувал близо месец и навсякаде откъдето минал видял как българите живеят в нищета и ненавиждат императора Василий Българоубиеца.</p><p>Петър съблича ленената си риза и гол до кръста застава до един от работниците.</p><p>– Дай на мен лопатата! – казва той и започва да насипва в калъпите замесената пръст. Той работел не по-лошо от останалите работници.</p><p>През кратката почивка Петър пита момченцето как се казва.</p><p>– Ванко! – отговаря момченцето и се гуши в прегръдките на баща си.</p><p>– Ами от кое село си, Ванко? – продължава да пита Петър.</p><p>– От Маклен – вместо Ванко отговаря баща му Мирослав.</p><p>– Колко нежно и мелодично име! – възкликва Петър и добавя:</p><p>– А защо го наричат така?</p><p>– Защото напролет тук цялото поле е осеяно с червени макове, а край реката расте лен, за да има с какво да се обличаме и завиваме.</p><p>Скоро при тях пристига една хубава девойка със шарена торба и с глинен съд в ръка. Тя кимва с глава за поздрав и пита изненадана:</p><p>– Ама вие си имате нов работник? Жалко, че не предвидих храна и за него!</p><p>– Нищо, той ще се нахрани от общата храна! – казва Мирослав и</p><p>се обръща към Петър:</p><p>– Петре, това е моята сестра Ана, но ние ѝ казваме Анюша.</p><p><q>Колко е хубава! Като принцеса!</q> – мислеше си Петър и гласно потвърди:</p><p>– Тук всичко е хубаво! И селото, и котловината, в която е скътано, и рекичката, полето, гората, птиците и веселите песни...</p><p>Анюша изважда от торбата прясно омесената пита, разчупва я и подава всекиму по парченце. Налива от голямото гърне в пръстени паници топла супа и подканя:</p><p>– Хапнете си, каквото бог дал!</p><p>Гласът ѝ звъни като вълшебно звънче, а стройното ѝ тяло се вие като калина и в погледа ѝ се оглекдат небето и гората. Петър си спомня за друга една Ана, принцеса Ана, която навярно е вече доста остаряла и отдавна очаква в бащиния си замък, в замъка на маджарскня крал Стефан І да се завърне нейния син Петър. В съзнанието му се избистря нейният образ. Той си спомня последните ѝ думи, когато едва четиринадесет годишен го изпращаше при баща му Гавраил Радомир и дядо му цар Самуил в Охрид. Тогава тя се наведе, целуна го нежно и пошепна на ухото му:</p><p>– Мъчно ми е, че дълго няма да те видя... А в душата ѝ се таеше друга мисъл <q>По-добре е да останеш при мене... да не оставаш там, да не оставаш...</q> И в същото време желаеше Петър Делян да замине за Охрид и да поседи при баща си, който сам повика сииа си с писмо, изпратено по конник. Тя се надяваше, че един ден Петър Делян ще стане цар на българите.</p><p>Наистина баща му Гавраил Радомир беше се оженил за една жена от град Лариса, за Ирина. Ана знаеше, че той има синове и дъщери от нея. Но Петър беше първородният и по обичая той трябваше да наследи баща си.</p><p>/ Страница 15 /</p><p>Вечерта Петър остава да спи у Мирославови. В прясно измазаната одая, върху дървения одър, застлан със слама, Петър си мисли за оня хубав момент от живота си, когато пристигна в царския палат в Охрид. Как го посрещна баща му Гавраил Радомир и царят Самуил, как след това ослепиха войниците на Самуил и той умря от мъка, а след това баща му стана цар. / Стр. 26 /.</p><p>Убийството на Гавраил Радомир от братовчеда му Иван Владислав, падането на България под византийско иго през 1018 година и пленяване на царското семейство... После, роб в Цариград и бягството... </p><p>На сутринта тухларските работници му подхвърлят шеговито, че в Маклен има много хубави момичета, няма ли намерение да се ожени и създаде семейство, но Петър им казва:</p><p>– Коя е тази, която ще се съгласи да се ожени за скитник, пък и времето сега не е за радости, а за борба до освобождението на поробената българска земя и изгонване на ромеите.</p><p>Скоро тухларските работници го обикват заради свободолюбивия му дух.</p><p>След като прекарал най-горещите месеци от лятото при тухларите в Маклен и се любувал на красивата местност, към края на август Петър тръгнал за унгарската граница.</p>
<h2>Втора глава</h2>1. През пролетта на 1040 година, група български пратеници, синове на бивши боляри, начело с Антим, син на болярина Сермон, отиват в замъка на маджарския крал Стефан I и поканват Петър Делян да оглави подготвяното въстание, като му дават и меча със златна дръжка и рубини, останал още от дядо му цар Самуил.</p><p>2. Изпращането на Петър Делян от майка му Ана в България.</p><p>3. Решение на Петър Делян да посети село Маклен с красивата природа и с още по-красивата някогашна девойка Анюша. Там сред старите познати да събере въстаници.</p><p>4. Пристигането му в Маклен. Бягането на хората из гората и полето и заварения практор /бирник/, който събира данък от хората.</p><p>5. В Маклен го посреща Мирослав, който е на около 43-годишна възраст и другите тухларски работници, които ахват от изненада, когато го виждат. И те тръгват с Петър Деляи.</p><p>6. Изпращане на Мирослав от 18 годишният му син Ванко и от Ванковата любима Сулита, чийто баща е убит от ромеите за неплащане на данък.</p><p>7. По пътя събират много въстаници и тръгват с коне към Белград. От Белград въстаниците, начело с Петър Делян тръгват към Ниш и Скопие.</p><p>8. На път за Солун, една заран началникът на стражата казва на Петър, че го чака някакъв ромейски военачалник от Солун с няколко коли натоварени с подаръци.</p><p>9. Срещат се Ивац, син на Самуиловия войвода Мануил Ивац и Петър Делян, където радостен Делян събира войводите на съвет и на малко тържество на което да представи Ивац и да съобщи радостната новина за бягството на Ивац заедно с голяма част от богатството на ромейския император Михаил ІV Пафлагон.</p><p>На съвета решават да отделят от плененото богатство за построяване на крепости, манастири и черкви в България. <q>Нашата страна, която скоро ще бъде освободена от ромеите, трябва да има повече крепости, манастири и черкви, за да се запази и подържа вярата на народа, пък и след победата трябва да се помисли за столица, която да бъде в сърцето на България</q> – казал Петър Делян и предложил да се построи в едно от най-големите и красиви села в околностите на Средец, каквото е било Маклен, манастир, който след победата ще се разшири и близо до него ще се построи резиденция на царя.</p>
<h2>Трета глава</h2><p>1. През лятото на 1040 година, късно след обяд в Маклен пристига отряд от десетина души с коне, начело с Мирослав. Те събират най-добрите тухларски работници и зидари, между които и 18-годишния Ванко и аапочват строежа на манастира. Избират най-възрастния майстор от селото Любен Делията да ръководи работата по строежа и да плаща иа работниците определените номиами /монети/. Целият отряд , начело с Мирослав се връща в Скопие, където им предстоят тежки битки с ромеите.</p><p>2. Почвата, където се строял манастирът била напоена с влага от близкото тресавище, та каквото изграждали през деня, на сутринта го заварвали рухнало. Събрал Любен Делията зидарите и каменоделците и решили за да омилостивят <q>злите духове</q>, да вградят сянката на една от жените, която ще им донесе обяд този ден.</p><p>3. И ето към обяд се задала от към селото някаква жена. Когато наближила строежа, Ванко изтръпнал, като познал в нейно лице годеницата си Сулита, но не изменил на общото решение.</p><p>4. Покачила се Сулита по скелите да види своя избранник и тутакси пръст и камъни я засипали в широкия зид на строежа. Отхвъркнала настрана торбичката с хляба, в която имало и няколко едри орехи, които се търколили в меката пръст до широкия зид. Там където паднали орехите, израстнало голямо клонесто дърво, което насетне колкото пъти се опитвали да отсекат, все се чупели брадвите. Затова орехът е вечен. Разказват, че и сега, когато нощта приспи дълбоко селото, в клоните на ореха каца голяма черна птица, която вика с нежен човешки глас: <q>Сулита, Сулита...</q></p><p>5. Но не било писано на Петър Делян да се върне като победител и да се настани в резиденцията край манастира в Маклен. Сполетяла го същата участ на баща му Гавраил Радомир, който бил убит от братовчеда си Иван Владислав. Сега Петър Делян бил ослепен от братовчеда си Михаил Алусиан, който възглавявал 40-хилядна войска и бил приет радушно от самия Делян като пълководец на въстаническите войски. Всичко това било съобщено в Маклен от единственият спасил се от плен войник Никола.</p><p>6. Тъкмо привършвали работата по строежа на манастира когато прехвърчало сняг и сковавал страшен студ. Майсторите довършвали вътрешната мазилка на манастира и се греели на огъна, напален до самите сводести отвори за прозорците. В манастира влязъл Никола и разказал за съдбата на всеки поотделно на въстаниците от Маклен. Ванко слушал за гибелта на баща си и се задавял от плач.</p><p>7. Строителите на манастира единодушно решили да нарекат този манастир на името на Петър Делян. С това те изразили своята признателност към безстрашния вожд на угнетения български народ.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-7122784327419365592022-10-11T09:01:00.004+03:002023-09-20T22:00:32.901+03:00След три милиона години<h1>След три милиона години</h1>
<h4>Научен лирико-сатиричен разказ</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://thumbs.dreamstime.com/b/coloring-page-outline-cartoon-rocket-astronaut-space-book-kids-195818799.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="800" data-original-width="800" src="https://thumbs.dreamstime.com/b/coloring-page-outline-cartoon-rocket-astronaut-space-book-kids-195818799.jpg"/></a></div>
<p>Не е далече денят, когато повече от половината жители на Земята ще се устремят с гигантски ракети по безкрайните вселенски пътища. Едни от тях ще откриват още неоткрити галактики, други ще намерят тихо пристанище на Марс или Юпитер, а трети ще бъдат обхванати от пламъка на носталгията по родната земя и ще се завърнат след година-две. </p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Ако имам щастието да напусна някога Земята, аз ще бъда един от ония, които ще откриват още неоткрити светове. И понеже ще бъда винаги в движение, според Айнщайн, ще бъда и винаги млад. Когато се наситя да откривам нови светове, ще си построя вила на Марс. Там климатичните условия са такива, че осигуряват продължителност на живота до 5 милиона години. Ех, след три милиона години и на мен ще домъчнее за <q>нашата земя хубава</q> и последното ми желание ще бъде да прекарам старините си в моя роден кът. Нищо от това, че Циолковски беше казал:</p><p><q>Земята е люлка на разума, но не може да се живее вечно в люлка...</q> Аз отговорих достойно на другаря Циолковски още в момента, когато Гагарин летеше и съзерцаваше захласнат звездите:</p>
<blockquote>Да! Нашата Земя е люлка скъпа<br />
на разум, смелост, вяра и мечти.<br />
Тя в устрем смелия човек окъпа<br />
и даде му крила да полети.<br />
<br/>
И литна той, понесъл свойта клетва,<br />
изречена пред нея мълчешком:<br />
<q>Ще те запомня – хубава и светла,<br />
като рождена люлка, като дом...</q></blockquote>
<p>Сега въпросът е дали ще бъда първият щастливец. Но да предположим, че на събранията се изказвам най–компетентно по всички въпроси, макар че в работата си не блестя /Моля, това да си остане между нас!/, и хората вече са оценили заслугите ми. Тогава?... Тогава, драги приятели, няма съмнение. Ето, утре излитам!... Нека за последен път да разгледам най-хубавия ми дом на Земята – заводът. В този дом аз живях и работих цели двадесет и три години. В този дом прекарах младостта си. Нека очите ми се напълнят с последната земна красота, която ще нося в себе си векове, хиляди, милиони години...</p><p>Минавам през монтажния цех. Подът е прогизнал от машинно масло. Половината от работниците са усмихнати, а половината – натъжени. Сякаш половината от тях се радват, че заводският план за април е изпълнен наполовината, а другата половина работници тъжи за другата половина на заводския план. И всичко това е поради лошата подготовка на работата за тритонния електрокар. Но нейсе... Качвам се на един полуразнебитен електрокар от транспорта и поемам към новия ковашко-пресов цех. Тук ме посрещат само трима монтажницн, които инсталират голям пневматичен чук. Аз гледам монтираните чукове, крановете, пещите, вентилаторите и си мисля: <q>Колко хубаво ще бъде в най-близко време, когато цехът се пусне в действие!</q> Представям си лъскавият, постлан с рифелова ламарина под, бамкането на големите чукове по нажежения метал, а искриците, които хвърчат на различни посоки, сякаш са безбройните звездици на всемира, събрани в това парче метал. Транспортната лента движи изкованите детайли към мястото за изстиване и складиране. Работниците са усмихнати и доволни. Колко хубаво ще бъде! Колко хубаво...</p><p>С такива чисти мисли излизам навън, а пред мен: електрокари, електрокари... Целият двор е изпълнен с нови електрокари. Едни – подредени в прави редици, други – направо с гумите в калта. Препъва ме купчина изгнили брезентови покривала. Не отпадък, а съвършено нови вилици от повдигателната уредба, захвърлени в пръстта, привличат с магнитна сила погледа ми и сякаш викат по вазовски: <q>Елате ме вижте!...</q> Но аз не обръщам внимание на никакви нередности. Искам очите ми да се напълнят само с красота... само с красота!...</p><p>Колко бавно се стопи тая дълга, земна нощ!</p><p>Ето, аз съм устремен към неизвестната безкрайност. Аз се раждам, за да живея толкова, колкото иска и колкото трябва да живее Човекът. Пред мен е целият живот, мечтаното бъдеще и пълният смисъл на съществуванието...</p><p>Изминаха се два милиона години в път. Открих много слънчеви системи. Обиколих много светове. Видях чудно-хубави неща, но и главата ми препати много, та реших да се прибера на Марс, за да живея и творя по-спокойно. Там прекарах един милион години. През това време усвоих всичките възможни занаяти. Завърших всички висши и свръх-висши образования, получих всички докторати и сигнал от Земята, че съм провъзгласен за бог на шумотевиците. Ех, бог, бог! Но и на бога домъчня за родната люлка, за майката кърмилница и в качеството си на бог, реших да се разходя но Земята.</p><p>За да не скучая, взех със себе си две от многобройните ми деца.</p><p>Синът ми беше роден преди два и половина милиона години в галактиката <q>Извор на амброзия и нектар</q> и владееше свръх-висша археология, а дъщерята – преди един милион и триста хиляди години, – в галактиката <q>Букет от чудеса и красота</q> и владееше свръх-висша геология.</p><p>Щом се завърнах на Земята, реших да покажа на децата си завода, където прекарах моята младост, но за голямо учудване, точно в този момент прерязваха трикольорната лента и откриваха ковашко-пресовия цех.</p><p><q>Как е възможно!... Как е възможно! – шепнеха в изненада устните ми. – Та чак сега ли, след три милиона години!...</q> Децата ме гледаха с недоумение, но понеже заводът беше преустроен за производство на междупланетни кораби, те си помислиха, че ковашко-пресовия цех е нещо съвсем ново.</p><p>Синът ми реши да упражни своята професия и започна разкопките на двора.</p><p>– Татко, татко, я виж какво е това! – извика възрадван той, сякаш беше открил парче от чисто злато.</p><p>– Вилица! – отговорих пренебрежително.</p><p>–- Нима хората преди три милиона години са била великани за да си служат при храна с такива големи вилици?</p><p>– Не! Това е вилица от електрокар. Не се чуди, ако в бъдещата работа намериш цели електрокари, превърнати на ръждиво желязо. Тук преди три милиона години, дворът беше препълнен с хиляди електрокари...</p><p>Непосредствено до входа на древния монтажен цех, дъщерята забиваше в земните недра сонда с атомен двигател.</p><p>– Пазете се! Фонтан, фонтан!... крещеше тя, обвзета от ужас да не би избликналото машинно масло, разливано три милиона години по пода на древния монтажен цех, да залее целия завод.</p><p>При това положение аз не изтраях. Сърцето ми започна да бие силно. Краката ми се подкосяваха и земята под мен изчезваше. Бях претоварен от изненади и силно душевно вълнение. Не чувствувах вече нищо. Неволно отпуснах тялото си и потънах в своя вечен сън. Умрях така, както умират в съзнанието на хората всички богове... А какво е ставало след мен, това ще ви разкажат моите деца.</p><p>София</p><p>25 май 1965 год.<br />Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-87988811874260389062022-10-11T08:59:00.008+03:002023-09-20T22:01:01.665+03:00В Новогодишната нощ<h1>В Новогодишната нощ</h1>
<h4>Полуфейлетоноразказ </h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhQPFB9BD0oPE57uOtIknj2tHhCXKUEVN8CS0CXV_NRG9XDG9gBS0v4j5R6SG3JhGe0osKau8MWSxIQsHa_7B-ve2vPs0eFBVUd-8PG-fE5ENiQHBlfePALFoQs1csWvvYCYXztGLoPj6KWMZ7BLMnrj1MtQAt9aK8A-HLhxauYgHuwgXASfJMGK0uDQ/s1515/Novogodishna.gif" style="display: block; padding: 1em 10px; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="1465" data-original-width="1515" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhQPFB9BD0oPE57uOtIknj2tHhCXKUEVN8CS0CXV_NRG9XDG9gBS0v4j5R6SG3JhGe0osKau8MWSxIQsHa_7B-ve2vPs0eFBVUd-8PG-fE5ENiQHBlfePALFoQs1csWvvYCYXztGLoPj6KWMZ7BLMnrj1MtQAt9aK8A-HLhxauYgHuwgXASfJMGK0uDQ/s320/Novogodishna.gif"/></a></div>
<p>Напук на всички разумни жители на нашата планета, тая нощ реших да си легна рано. Дори не вечерях. Облякох пижамата си наопаки, легнах по корем и метнах възглавницата върху краката си. Притворих само едното си око за да се приготвя за сън, а с другото гледах откъде ще влезе Дядо Мраз. Вършех всичко наопаки, та дано през цялата година ми потръгне така.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Ех, колко хубаво ще бъде, ако всичко в живота ми тръгне наопаки. Тогава и от <q>Тотото</q> ще спечеля, и заводският план ще се преизпълнява, и премия ще вземам, и време ще имам да пиша полу-фейлетоно-разказо-драмо-поемо-романо-епиграми, и ще вярвам дори в прогнозите за времето на хитро-ментаро-лъгичната служба. Но... както бях легнал, неусетно почувствувах, че нещо започна да ме издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадвах се. Може би аз съм първият български космонавт, полетял към очарователната Луна! Може би съм изпратен в командировка на планетата Марс за проучване на нови модели електрокари! А може би ще дойдат с мен и специалисти от там. Пък и да не дойдат, нали след командировката ще изнеса такъв доклад за електрокарното производство на марсианците, какъвто никой до сега командирован от завода, не е изнасял... Обаче някъде в последните слоеве на йоносферата престанах да се издигам и почувствувах, че потъвам в нещо меко, а на сърцето ми стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. Аз се люлеех на люлка, сплетена от пухкави бели снежинки и разноцветни светлини. Люлеех се, съзерцавах звездите и мечтаех!...</p><p>И в тая тишина един тайнствен в странен глас сякаш от вдън междупланетните пространства, ме стресна и аз се заслушах:</p><p>– Е-Ка-Зе-еее... Е-Ка-Зе-еее...! – се носеше ехото на тайнствения глас, като се блъскаше от планета на планета. Поoзърнах се и като не видях никого, затреперах от страх. Koй беше този, който смущаване моя покой!? Бог или Сатана? Великан или свръхвселенска сила?...</p><p>Не изтраях. Събрах кураж и със сетни сили реших да откликна на ехото:</p><p>– Аз съм от ЕКЗ! Кажете какво Ви интересува!</p><p>Гласът заглъхна и някаква невидима сила отново ме понесе нагоре. Заплетох се в люлка от снежинки и светлини.</p><p>– Фииу-ууу! Хъ-ъъъ!... – фиукаше покрай мен силен вятър, а насреща ми – една Голяма уста, едно набръчкано чело, гъсти свъсени вежди и зачервени бузи. Бях се заплел не в някаква люлка, а в дълга бяла брада, която допираше Земята и краят ѝ сочеше портала на завода.</p><p>– Теб ли те изпратиха тук? – попита строго и тържествено старецът, в чиято бяла брада, сврян като бълха, треперех от страх. – Давай отчет за всичко извършено в завода през годината!...</p><p>Глътнах си езика. Ами сега какво да отговоря! Опитах се да зaпочна най-напред с хубавите неща, но Дядо Мраз ме прекъсна точно в момента, когато му разказвах за новогодишната украса и се готвех да се похваля с новопосадените дръвчета и рози пред фасадата на битовата сграда.</p><p>– Всичко това ми е известно! – въздъхна с мъка старецът, – Разкажи сега за трудностите в производството, за нередностите и виновниците!</p><p>– Ннн-няма труддд-дности в производството. Всичко е в ррр-ред. Ннн-няма и виновни! – запелтечих от смут и с това ядосах още повече стареца.</p><p>– Как смееш да ме лъжеш! – избухна той. – Тръгвай надолу! Там самичък ще ти посоча нередностите, пък ти през новата година ги оправяй! – и като ме духна със всичка сила, аз полетях шеметно надолу, сякаш брадата му бе ледена пързалка, по която нямаше спиране. Ако не беше тая дебела желязна бариера на Портала, с каквато скорост летях, щях да обърна завода нагоре с основите. Но... изкривих с главата си само бариерата и ожулих леко вирнатия си нас. Чак сега забелязах, че Дядо Мраз стои до мен, извисил ръст до облаците.</p><p>– Моля, покажете си пропуските! –- настоятелно и учтиво ни подканиха портиерите.</p><p>– Не ме ли познавате? –- възразих по навик.</p><p>– Теб, да! Но другарят... с брадата... ?</p><p>– Toй е от висшестоящите организации.</p><p>Бариерата се вдигна и ние влязохме. Зад нас се чуваше:</p><p>– Тц-тц-тц...! Минахме и този път без бой!...</p><p>От носа ми потече кръв, а и Дядо Мраз се разкиха.</p><p>– Повредила се е <q>хидравличната ми уредба</q>!</p><p>– И твоята <q>хидравлична</q> е май като на нашите електрокари! – пошегувах се на свой ред.</p><p>– Не се шегувай, момче! Точно така е!... Но я да вървим при д-р Лазаров, че кръвта ти изтече от носа!</p><p>Застанах пред гишето на картотеката.</p><p>– Моля, другарко, дайте ми картона по спешност!</p><p>– Ще чакаш!</p><p>Чакахме, чакахме близо два часа. Изглежда някой е пошушнал на другарката, че Дядо Мраз е с мен и тя тутакси ми подаде вежливо картона, но кръвта ми беше вече спряла.</p><p>– Тръгвай сега да ти покажа нередностите, та втори път да не ме лъжеш!</p><p>И Дядо Мраз ме поведе по стълбите към технологичния отдел. Спря пред вратата на машинописките , почука, но като не получи отговор, натисна бравата и пред очите ни се изпречи една завеса от обикновен червен плат. Зад завесата не се чуваше никакъв шум. Тогава той се обърна към мен:</p><p>– Можеш ли ми каза какво е това? Театрална сцена, или стая за машинописки?</p><p>Мълчах като бездейна пишеща машина.</p><p>– Да продължим пътя си! – наруши мълчанието Дядо Мраз.</p><p>Озовахме се в техническия архив. На бюрото стоеше грамадна папка с постоянни заповеди за изменения.</p><p>– Виждаш ли? Тук са 600 броя постоянни заповеди за една година, а временните са още три пъти по толкова! Какво ще кажеш по този въпрос?</p><p>Мълчах като неизползуван отпадък от ламарина.</p><p>И като запрелистя папката, спря поглед на заповед № 172. Зачете гласно:</p><p>– <q>Болт М 16 х 40 от Мачта неподвижна</q>, да стане болт М 16 х 35.</p><p>След това прелисти заповед № 417, която гласеше: <q>Болт М 16 х 35 от Мачта неподвижна</q>, да стане: <q>болт М 16 х 40!</q></p><p>– Е, кажи ми, момче, каква е тая игра <q>Иди ми, дойди ми</q> със заповеди? Кой ще плаща доставените и <q>залежали</q> по първата заповед 5000 броя болтове?</p><p>Мълчах като бездействуващ автомат от автоматния участък.</p><p>– Ето заповед № 202, която гласи: "Целият комплект <q>Лента стягаща</q> от УХ, да отпадне!", а заповед № 848 гласи: "Целият комплект <q>Лента стягаща</q> от УХ, да възкръсне!" И caмo това ли? Ами ти знаеш ли, че почти на всичките заповеди в графата "Причини за изменението" се пише: <q>Конструктивно подобрение</q>, вместо <q>Конструктивна грешка</q>?</p><p>Мълчах като повреден калорифер.</p><p>– Ами ти знаеш ли, че <q>снабдяването</q> дава предложение на струг да се обработва буквално тел за винтчета М 8 с дължина 30 мм? Ами ти знаеш ли, че почти целият материал на електрокар "416" не съвпада с норматива даден от НИПКИЕМД? Ами ти знаеш ли, че...</p><p>Мълчах като оръдие за салют пред дванадесетия час. Идваше ми да се гръмна от срам и мъка. И... изведнъж изгърмях като топ и се събудих. Часът беше точно 12. С моето изгърмяване дадох тон и на топовните салюти, които ме избавиха от неудобното положение пред Дядо Mpaз. Станах от леглото си като възкръснал от друг свят, като новороден, като преминал през мъченията на ада. А не заслужавах такава участ.</p><p>София </p><p>1.І.1965 год.<br />Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-81013876667288325362022-10-11T08:57:00.005+03:002023-09-20T22:01:44.300+03:00Новогодишният подарък на Радка<h1>Новогодишният подарък на Радка</h1>
<h4>Фейлетон</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://img.freepik.com/premium-vector/young-village-girl-holds-spikelets-wheat-rye-woman-holds-harvest-hand-engraving-style_637281-221.jpg?w=2000" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="800" data-original-width="800" src="https://img.freepik.com/premium-vector/young-village-girl-holds-spikelets-wheat-rye-woman-holds-harvest-hand-engraving-style_637281-221.jpg?w=2000"/></a></div>
<p>Шест години Радка Новкова нямаше своя рожба. Едва тази пролет ѝ се роди момченце. Радостта ѝ преливаше като бирена пяна, а очите ѝ светеха като две капки утринна роса на тънко ръжено стъбло.</p><p>Тя събра на угощение цялото звено от полевъдната бригада, в която работеше и всички близки и далечни, знайни и незнайни роднини. Мъжът ѝ Новко Тапиров беше едър здравеняк мъжага, сякаш роден за най-тежката физическа работа въпреки, че не дочуваше добре и беше назначен за полски пазач. От своя страна той покани цялата управа на стопанството пред която искаше да се покаже като нов човек, с нови разбирания за живота, или по-точно да оправдае името си Новко. Може би престараването му да изпъкне навсякъде като нов човек, беше една от причините Новко Тапиров да бъде назначен за полски пазач.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>В широката одая, заедно с шумната реч на гостите, зашумя и памидовото вино, звъннаха чашите и се занизаха благословиите. В коридора бабичките шушукаха нещо помежду си, а после извикаха Радка.</p><p>– Слушай, Радке, кръщене без поп не става. Това ти е първа рожба. Толкова години си я чакала. Без поп може нещо лошо да се случи! – предупреждаваше я баба Грозда.</p><p>– Без поп човек не може да умре, та камо ли да се роди! Ако ти не искаш да викнеш поп Симо, аз ще го викна. – настояваше една възрастна жена от звеното на Радка.</p><p>И не след дълго поп Симо, или <q>интелигентният просяк</q>, както го наричаше даскал Пейчо, пристигна.</p><p>В отделна стая се извършваше кръщелната церемония, на която присъствуваха освен родителите – бабичките, няколко бригадири и звеноводки и роднините. Поп Симо размаха кадилницата и запя: <q>Слава тебе, боже наш... Роди се отроче от православната твоя рабиня Радка Новкова и раб твой божи Новко Тапиров...</q></p><p>Новко си беше пийнал порядъчно и като поогледа околните прищя му се и тук да се покаже като нов човек, та с пресипнал глас смутолеви някак колебливо:</p><p>– Ама чакай бе, отче, аз вече не съм роб... Нали на Девети септември...</p><p><q>... и рабиня Радка...</q> продължаваше поп Симо.</p><p>– Ха, Радка може, но аз вече не съм роб! – възрази повторно Новко.</p><p>Oт този ден в звеното тихомълком се шегуваха, като си подхвърляха една на друга: <q>Радка робинята...</q></p><p>И наистина Радка беше робиня, но не на някакъв си бог, а на своя мъж. Всеки ден тя нарамваше люлката с пискливото човече и тръгваше със звеното. В работата си тя беше първа. Окопаваше царевица, пластеше сено, косеше като мъж уров и грах, жънеше за двама... А Новко пазачът, по цял ден пазеше дебелите сенки край реката и мечтаеше скрито за миналото, за частните си нивици, за двата вола. Но миналото беше болен зъб, изваден и ненужен. Мислите на Тапира отлитаха като халосни патрони...</p><p>В едно късно утро, когато просторът беше изпран от проливния дъжд през нощта и блестеше чист синкаво-бистър на слънцето, когато безброй пощурели щурци съвместно с птичия хор в отсрещната горичка изпълняваха прочутата <q>Жътварска соната</q>, когато цялото поле представляваше нещо като огромна парфюмерия с дъх на прясно окосено сено, на макове и други видове цветя напръскани с различни есенции. Новко не се стърпя повече в къщи и реши да се поразходи из майката-природа. Едно бяло наперено облаче, издигнало се навярно чрез познанство или роднински връзки, гледаше отвисоко и безотговорно как се влачат лениво по черния коларски път един чифт крака – частна собственост на Новко Тапиров. Тези крака бяха взели направление към развълнувалия ce като море житен блок, където се къпеха в пот няколко чифта бели забрадки и една стара сламена капела. Още отдалече Новко забеляза неговата Радка. Тя припкаше по стърнището, събираше ръкойките и връзваше снопи наравно с единствения мъж в звеното, бай Цонко. <q>Тъкмо ще се пошегувам със женурята...</q> – помисли си Тапира и цъфна като магарешки трън край белите забрадки.</p><p>– Ха така де! Бива си ви вас младите булки! – обърна се той към по-възрастните жени.</p><p>Няколко от тях оставиха ръкойките и се изправиха.</p><p>– Бива си ни, да, бива си ни!</p><p>– Стига ма, Пено! Мъжете по си живеят от нас сега. Я го виж Новко, я! Само лежи и яде. И по цял ден спряга двата глагола...</p><p>– Ех! – въздъхна недочул добре Тапира. – Впрягах и изпрягах двата вола, ами сега тракторите ли да впрягам!</p><p>Неудържим женски смях разлюля още повече житното море.</p><p>– Какво се смеете? Така си е! – поизчерви се леко Тапира и в миг съобрази, че вече е нов човек. – Машина, пак машина! Дълбока оран... Гледай, жито като злато. Да жънеш и да пееш.</p><p>– Да жънеш, Новко, и да пееш, но ти не жънеш, а само гледаш и се наслаждаваш.</p><p>– Хубави сте, затова ви гледам.</p><p>– Ха, ха, хии! Благодарим ти за континентите! – изсмя се най-възрастната от тях.</p><p>– Не континентите, а компаниментите! – поправи я уж Пена.</p><p>– Па знам ли как... Много ти разбирам аз от купешки думи. Знам само това да кажа на Новко: какъв е безподобен здравеняк, да грабне ръкойките, па да започне да налага ония ми ти снопи, па да грабне след това големите снопи, па да започне да трупа, да трупа, та целия му гръб да се ожули...</p><p>– Ще ти кажа аз най-напред кой е безподобен дървеняк! – пак недочул добре, ядоса се не на шега Тапира. – И после, да грабне човек голямата сопа, па да започне да тупа, да тупа, та не моя гръб, а вашите гърбове да ожули, че сте се разцвилили като жребици и не изпълнявате добросъвестно службата си!</p><p>Той нарочно изрече бавно, разчленено и натъртено последната дума и тръгна, съпроводен от оглушителния, но слабо действуващ върху неговите уши женски смях.</p><p>Тапира мина покрай крушата, на която висеше окачена на един клон люлката с първородния му син. Едри червеникави мравки кръстосваха млечнорозовото му личице, но детето спеше дълбоко.</p><p>– Бащичко! Метнал се е на мен. Като мен е търпелив. – изрече почти гласно той и през ума му мина как същите едри мравки не му даваха мира когато легнеше да спи под дебелите сенки край реката. Гневът му попремина и той се запиля нанякъде към бостаните...</p><p>На годишното отчетно събрание между най-добрите полевъдки посочиха и Радка Новкова. След доклада председателят на стопанството извади един дълъг списък и съобщи на всеки поотделно трудодните през годината. Числото 418 се вряза дълбоко в паметта на Радка. И в трите полевъдни бригади нямаше нито една жена с толкова трудодни.</p><p>Когато дойде ред на изказванията, Новко Тапиров стана пръв:</p><p>– Другари, до колкото ми е известно, ще се дават награди на най-добрите. Добре е според мен те да се раздават на новогодишната тържествена вечеря. До тогава остават още някакви си 6 – 7 дни.</p><p>– Браво, Новко!</p><p>– Всички сме съгласни с предложението на Новко!...</p><p>И ето, дойде многоочакваната тържествена новогодишна вечер. В салона на читалище <q>Виделина</q> се събраха кооператорите и кооператорките с писани бъклици и бели погачи да посрещнат Новата година, да си пийнат и хапнат задружно така, както задружно са работили през цялата годиха, да му друснат по едно хорце и да изпратят във вековете Старата година.</p><p>Дамян Пискалото надуваше гайдата до спукване, а бай Цонко удряше тъпана, та проглушваше чак ушите с глухите тъпанчета на Тапира. Звъннаха чашите, запяха пак звеноводките! <q>Зажни, Ружо, тебе лека ръка...</q> и салонът на читалището проехтя от възбудени гласове и весел глъч.</p><p>– Подаръците, подаръците! – дочу се лек шепот от към вратата.</p><p>– О, Дядо Мраз пристига!</p><p>– Я го гледай, препълнил коша с подаръци!...</p><p>– Ха да видим на кого какъв е късметя, кой как е работил през годината! – засмя се председателят на стопанството и извади от джоба си списъка на първенците.</p><p>– Кой... То се знае! – подхвана пак Тапира, – Нашето семейство има общо 418 трудоденя. Кое друго семейство е изработило толкова много?!</p><p>– Браво, Новко!</p><p>– Браво! – чуха се няколко одобрителни гласове.</p>
<p>– Е? Да започнем сега от семейството, което има най-много трудодни! –- каза възрадван председателят, погледна в списъка и извика:</p><p>– Новко Тапиров и Радка Новкова, тук ли сте?</p><p>– А, ха, тук сме, тук сме! – обади се Тапира.</p><p>– Заповядай, Новко! На теб един ръчен часовник <q>Победа</q> със златен ланец, произведен в братския Съветски съюз, и една хубава поплинена риза – наше родно производство, а на Радка – една бяла носна кърпичка.</p><p>Той стисна ръката на Тапира и добави:</p><p>– Да ви са честити и подаръците, и Новата година! Пък догодина, повече работа – по големи подаръци...</p><p>Тапира се усмихна така, че краищата на устата му достигнаха чак до провисналите му уши и жълтеникавите му зъби лъснаха като два реда семки на голяма динена порязаница, а Радка клюмна глава като внезапно попарено цвете.</p><p>– Заслужава си Новко. Глава на семейството е. Работил е човека мъжката! – възхищаваше се някакъв пишман кооператор отсреща, а после вдигна чашата и се провикна високо:</p><p>– Честита Новата година, Новко! Наздраве, другари!</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-31314493791152312042022-10-11T08:55:00.011+03:002023-09-20T22:02:09.476+03:00Съвест<h1>Съвест </h1>
<h4>Разказ</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/33/Illustration_of_blood_transfusion_Wellcome_L0002776.jpg/1068px-Illustration_of_blood_transfusion_Wellcome_L0002776.jpg?20141002213344" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="674" data-original-width="800" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/33/Illustration_of_blood_transfusion_Wellcome_L0002776.jpg/1068px-Illustration_of_blood_transfusion_Wellcome_L0002776.jpg?20141002213344"/></a></div>
<p>За нищо се скараха двете съседка Станка и Гена – стари дружки от моминските си години. Станка, тази клюкарка, която разнасяше селските новини като вестник, веднъж в яда си какво ли не издума на старата си дружка. Нарече я яловица, некадърница, едно дете неспособна да роди на мъжа си. От този ден тяхната дружба свърши. Кръвнишки се гледаха двете млади жени и когато случайно се срещнеха, отвръщаха погледи една от друга. Свадата между тях обхвана и мъжете им. Приятелството от детството на двамата също се наруши.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Станка и Иван бяха щастливи. Техният седемгодишен Гошко, със сини светли очички и руса къдрава коса, като пойна птичка чуруликаше и внасяше свежест в къщата им. Станка трепереше над него. Баща му го обичаше също, но когато направеше пакост, гълчаха го и двамата, а той навеждаше виновно глава, после се усмихваше дяволито, уверен, че и те ще се засмеят и ще му простят. За тази дяволита усмивка той беше любимец на всички от махалата, ала най-много на Камен – мъжът на Гена.</p><p>Враждата между двете семейства откъсна и детето. Гена не го пускаше вече в двора си, чичо му Камен не го качваше на своя велосипед.</p>
<p>И сега привечер русокосото момченце, както преди, чакаше чичо си Камен на пътната врата да го повози, но той го отминаваше незабелязано. Детето го гледаше докато отмине и после тъжно се прибираше у дома си.</p><p>Беше началото на септември. Започваше гроздоберът. Глъч и шум огласяха простора. Времето бе хубаво и всеки бързаше да прибере плода на своя труд.</p><p>Станка се върна днес по обед от лозята. Прескокна до града, свърши бързо работата си и се прибра у дома. Слънцето клонеше към залез. Тя шеташе в къщи, а Гошко бе влязъл в избата и тършуваше.</p><p>Най-после се усмихна доволно, намерил теслата на баща си.</p><p>– Ура-аа! Ще си направя пушка. По-хубава от Митковата! – извика радостно той и затича бързо към долния край на двора. Взе една дъска изпод навеса и седна на дръвника. Започна да дялка.</p><p>Теслата бе тежка за детската ръчичка. Тя бавно се вдигаше и неравномерно се забиваше в дъската. За миг, когато бе във въздуха, острието ѝ блесна под лъчите на слънцето, изви се като змия и се заби в детската ръчичка. Кръвта шурна. Изцапа теслата, полепна по дъската и дръвника, опръска панталонките, потече по босите крачета и попи в сухата земя. Детето изписка, затрепери и заплака.</p><p>Станка, като луда, изхвъркна навън.</p><p>– Гошко, Гошко, какво направи?...</p><p>Събраха се хора от махалата. Кръвта не спираше. Една жена изтича за лекаря. Други се заеха да го превръзват, а майка му се вайкаше и плачеше около него.</p><p>Малчуганът беше прежълтял. Губеше съзнание. Погледът му ставаше мътен, миглите се свиваха и след миг като че ли ще се затворят. Скриваха се сините детски очички. Чезнеше дяволитата усмивка... Само Гена, – суха като тояга, погледна през прозореца към техния двор, сви устни и с ехидна усмивка потъна в ежедневната си работа.</p><p>Старата круша наведе виновно клони. Птичката кацнала на нея, погледна към прозореца, изчурулика тревожно и литна в простора...</p><p>Лекарят пристигна бързо. Прегледа ръката и направи необходимото.</p><p>– Веднага да се закара в града за да му се прелее кръв! Никакво бавене! – отсече сериозно той.</p><p>– Гошко, Гошко! – плачеше майка му. Баба му Мария въздъхна, поклати в безнадежност глава и погледна към улицата.</p><p>– Докторе! – извика тя с надежда, забравила за миг враждата на двете семейства – Ето Камен... Лани той му даде кръв.</p><p>Докторът изтича на улицата и настигна мъжа.</p><p>– Камене!</p><p>– Кажи, докторе!? – изгледа го въпросително Камен.</p><p>В същия миг жена му излезе от къщата и се показа на балкончето.</p><p>Слезе по стъпалата а се озова при двамата.</p><p>– Миналата година от теб са му преливали кръв. Налага се и сега... – говореше настойчиво лекарят.</p><p>– Да. – потвърди Камен и въздъхна.</p><p>– Много време за мислене няма. Решавай!</p><p>– Как тъй! – прекъсна го Гена. – Не може! Миналата седмица даде кръв в града. Не е ли страшно за него? Може и да умре...</p><p>– Добре! – присви устни докторът, изгледа ги и двамата, и без да каже повече дума, ги напусна. Гена го проследи с поглед до пътната врата, без да трепне мускул на лицето ѝ. А Камен бе вперил поглед в гърба му и когато хлопна вратата зад него, той се сепна, въздъхна, провлече пръсти през оредялата си коса и седна на пейката под старото дърво, все така тъжен и замислен.</p><p>– Да не си посмял да идеш! – съскаше Гена. – Какво добро сме видели от тях? Лани живота му спаси, а тя кучката ниедна, от благодарност из цяло село говори против нас... Завчера бялата кокошка искаше да убие. А сега – кръв дай! Спасявай ми детето. Няма да даваш! Чуваш ли!... – предупреждаваше заканително тя.</p><p>Облегнал лакти на масата, съсредоточил поглед към дръвника Камен не чуваше думите на жена си. Муха кацна на носа му, но той не я усети.</p><p>Друго мъчеше неговата душа. Самотният им живот и бездетството си казваха своята дума. Обръчът на злобата се разпукваше.</p><p>Тревожният шум в детския дом утихна. Камен се сепна, стана от пейката, въздъхна и се заразхожда нервно. Гена се въртеше около него и хленчеше непрекъснато...</p><p>Оказа се, че в малката общинска болница готова кръв от А група няма. Веднага изпратиха да търсят кръводарител. Вече половин час бе изминало, а никой не идваше. Настъпиха тежки минути. Младата сестра, съсредоточала поглед върху детето, с уплаха извика:</p><p>– Доктор Загоров!...</p><p>Старият лекар, началник на болницата, я погледна бързо, премести поглед върху детето и мигновено хвана ръчичката му. Провери пулса.</p><p>Тревога се изписа по лицето му, сви устни и стисна зъби. Гошко угасваше...</p><p>– Дъщеря ми... – прошепна на себе си той. И докато останалите лекари разберат какво става с този стар спасител на живота, той бързо се запъти към външната врата. Когато хвана дръжката, тя го блъсна и той отскочи назад.</p><p>Цял облян в пот, прашен, гологлав, със залепнала риза на гърба, се показа Камен. Шумът стресна всички, обходи стаята и се спря върху детското лице. Гошко едва трепна. Бавно извърна главичка, полуотвори клепачи и с мъка погледна към вратата. На лицето му се появи бледа, угасваща дяволитата усмивка. Камен се спусна към него и силно извика:</p><p>– Гошко!... Докторе, спасете го! Вземете кръв от мен!... И развълнуван той падна на колене, прегръщайки детското креватче, облян в сълзи. Дяволитата усмивка все така стоеше на детското лице.</p><p>Гошко го гледаше и сякаш радостно му викаше: <q>Чичо Камене... чичо Камене!...</q></p><p>Един закъснял слънчев лъч блесна през прозореца и озари щастливото детско личице. </p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-63889932921223775642022-10-11T08:53:00.009+03:002023-09-20T22:02:48.543+03:00Виновни няма<h1>Виновни няма</h1><h4>Фейлетон</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcR3sJItrx9UB-Lyuhdcqvrfk5xgOPsLE4fOrQ&usqp=CAU" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" data-original-height="188" data-original-width="268" src="https://encrypted-tbn0.gstatic.com/images?q=tbn:ANd9GcR3sJItrx9UB-Lyuhdcqvrfk5xgOPsLE4fOrQ&usqp=CAU"/></a></div>
<p>Заедно с машините в инструменталния цех на завода бръмчи и високоговорителят. Под ритъма на музиката всяко движение на работниците се извършва отсечено и равномерно.</p><p>През отворения прозорец конспиративно се промъкна Пролетта.</p><p>Тя спря до струга на Григор Величков, където се изработваше по чертеж № 156-04-01 приспособлението за шлайфане на амбреажни оси от моторна кола <q>Прага</q>. Заогледа стругаря от всички страни, хареса го за сътрудник в конспирацията и реши, без той да разбере, по хитър начин да извърши конспирацията.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p><q>Трябва да се действува много бързо!</q> – помисли си Пролетта, но като видя, че в цеха няма нито ръководител, нито качествен контрольор, тя си отдъхна, възвърна спокойствието си и започна бавно, но сигурно да опива своя сътрудник.</p><p>За късо време Григор Величков беше вече опиянен от Пролетта и всичко му се виждаше обратно. В този момент на струга се въртеше последната гривна от приспособлението. Още един размер и то е готово...</p><p>Опияненият поглед се спря върху цифрата 9, но на Григор се стори, че не 9, а 6 е пред очите му. Погледна още веднъж и убеден в правотата си, сръчно отмери със шублера шест милиметра. С тази последна операция приспособлението бе <q>готово</q>.</p><p>Пролетта наблюдаваше всичко това и доволна от успешно извършената конспирация, незабелязано се измъкна през прозореца.</p><p>На другия ден приспособлението беше вече в ръцете на шлайфериста Янко Димитров. Той го постави на машината си, опита да затегне амбреажната ос и що за чудо!... сачмите не притягаха.</p><p>– Ами сега, кой е виновният? – попита той стоящия наблизо ръководител на шлайфовия цех.</p><p>– Чакай, ще повикам началника на ОТК – и сам ръководителят на цеха Сава Обрешков се запъти към началника на ОТК.</p><p>След малко и тримата стояха пред шлайфмашината.</p>
<p>– Бай Райко, – обърна се Обрешков към началника на ОТК – ти изпращаш ли редовно контрольор при всяка готова продукция в инструменталния цех?</p><p>– Как да ти кажа, Сава, то... другите инструменти ги проверяваме, но... приспособленията, мисля, че са маловажни и затова...</p><p>– Как така! – прекъсна го Янко – ами осемте часа, които ще загубя в престой, кой ще ги заплати?</p><p>– Ех, не се ядосвай! Всичко ще се нареди. Аз по осемдесет часа губя на ден пък не се ядосвам, та ти... – опита се да смекчи положението началника на ОТК, като се усмихна лекичко.</p><p>На Янко дълбоко му домъчня. Струваше му се, че мъката идваше чак от центъра на земното кълбо. Мъчно му беше, че с престоя си този ден е загубен за него, за завода и за народното стопанство.</p><p>– Иди се оправяй сега!... – въздъхна той и се сви край машината.</p><p>През това време Сава Обрешков и Райко Кънчев разговаряха пред входа на шлайфовия цех.</p><p>– Не проверява! – каза бай Райко, като махна с ръка. – Поне той като ръководител на инструменталния цех, трябваше да хвърли едно око...</p><p>– Такъв си е Нено Груйкин! – повтори Обрешков.</p><p>– Да, такъв си е! Аз на него разчитах, а той...</p><p>Двамата герои тръгнаха да оправят грешката, но мъдра е народната поговорка: <q>След дъжд – качулка!</q></p><p>Виновни хора за това нямаше. Виновна беше Пролетта и само Пролетта затова, че извърши конспирацията си успешно, и скромността на Янко затова, че не можа да заповяда на разваленото приспособление да влезе в действие срещу истинските <q>невинни</q> виновници за неговото бездействие.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-25620342133266167962022-10-11T08:49:00.010+03:002023-09-20T22:04:17.838+03:00Женски празник<h1>Женcки празник</h1>
<h4>Хумористичен разказ</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://media.istockphoto.com/vectors/man-gives-a-woman-a-bouquet-of-flowers-girl-in-a-skirt-and-high-heels-vector-id1365594324?b=1&k=20&m=1365594324&s=170667a&w=0&h=1I4F0XDzGKpnwJjj47peBxxFV47dTxcs-FtSL1an89A=" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="416" data-original-width="416" src="https://media.istockphoto.com/vectors/man-gives-a-woman-a-bouquet-of-flowers-girl-in-a-skirt-and-high-heels-vector-id1365594324?b=1&k=20&m=1365594324&s=170667a&w=0&h=1I4F0XDzGKpnwJjj47peBxxFV47dTxcs-FtSL1an89A="/></a></div>
<p>Едно бяло, наперено облаче, издигнало се навярно чрез свой влиятелен роднина, се люлееше в синьото мартенско небе и гледаше важно, важно на всичко отвисоко. Под него прелетя черна, рошава гарга, окъпа се в гъстия още по-черен дим, който бълваше коминът на месокомбината и се изгуби нейде в простора.</p><p>По стар навик да не изпускам от погледа си нито една рошава гарга и този път зяпах с високо вдигната глава, когато неволно се сблъскахме с моя най-близък приятел Ванката.</p><p>– О, Ванка, здравей! Защо си навел тъжно главата днес? – попитах съчувствено.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>– Остави ме, брат! Няма на какво да се радвам...</p><p>– Как няма!? Та днес е Осми март – международен женски празник.</p><p>– Да, да. Именно затова съм тъжен. Просто ми е обидно, че днес на Осми март се посдърпахме с жената.</p><p>– Защо? Какво се е случило, Ванка?!</p><p>– Няма какво да ти разправям ... за всичко е виновна жена ми. Аз се постарах колкото може по-добре да мине празникът. Още от сутринта реших с нищо да не я вълнувам, с нищо да не я огорчавам. Все пак празник е. Ех, женски празник, но все пак – празник. Постарах се да се прибера по-рано. От работа тичах право в къщи. Даже не отидох да се обръсна. И какво мислиш ми каза тя когато ме видя?</p><p>– Навярно ти е казала: <q>Ванка, защо ходиш този ден небръснат?</q></p><p>– Да, точно така. Представяш ли си колко обидно ми стана? Но аз нищо не й казах. Даже и <q>добър ден</q> не казах, а направо седнах на масата и започнах да се храня. Храня се и същевременно чета вестник <q>Заводска победа</q>.</p><p>Като каза това, Ванката ме изгледа любопитно от върха на оголялото ми теме, та чак до налчетата на обущата ми и продължи:</p><p>– Обядвам си, брат, чета си и нищичко не думам – нито добро, нито лошо а тя: <q>Днес на обеда може и да не четеш <q>Заводска победа</q>. Какво ли пък толкова интересно има в нея!</q> И тъкмо дочитах статията за женския празник, тя неочаквано изведнъж ми се усмихна и каза: <q>Ванка, ти даже не забелязваш, че имам нова рокля! Харесва ли ти?</q> Аз я погледнах както винаги с бялото на очите си и макар че новата рокля ми хареса, предпочетох да кажа: <q>Нищо особено!</q> А тя – отново: <q>Според теб носят ли сега такива рокли?</q> Този път ѝ отговорих съвсем троснато: <q>Която има – носи, пък която няма – гледа</q> и в заключение казах: <q>Не ми досаждай повече с такива въпроси! Стигат ми моите грижи!</q></p><p>– Е-е-е, Ванка, че как понесе всичко това жена ти! Не се ли обиди?</p><p>– Обиди се, ами! Нали знаеш, че това жените са много лоши същества. Обиди се и каза: <q>Ти си невнимателен към мен, ти си груб, не зачиташ моето женско достойнство... Не се досети да ми подариш в този ден поне един букет цветя...</q></p><p>– Право ти е казала жената, Ванка!</p><p>– А бе колко е права, толкова да е здрава! Откъде ще ѝ намеря цветя през зимата!</p><p>– Наистина, какви цветя през зимата, когато ти и през лятото не ѝ подаряваш.</p><p>– Именно... С една дума, излязох от къщи с лошо настроение.</p><p>– Сигурно не си ѝ казал дори къде отиваш, а, Ванка?</p><p>– Да... Впрочем ти откъде знаеш всичко това? Май, че и ти си имал неприятности с жената?</p><p>– Там е работата, Ванка, че не съм имал, ами днес още сутринта се избръснах. И контра му ударих. Върнах се от работа, донесох торта, наточих вино, купих ѝ нова блуза, нова рокля и обувки, поднесох ѝ букет от изкуствени бели хризантеми и я поздравих в стихове: <q>Здравей, казвам, Настя, желая ти щастие!</q> Сам ги написах, сам наизуст ги научих и седнахме на обед. Изядох три дълбоки, пълни чинии борш, за да се зарадва жената.</p><p>– Цели три чинии?!</p><p>– У-ха-а! Мислех да изям даже още три. А след това разбрах, че нейната майка е готвила борша. Така че напразно се старах...</p><p>– Ето, виждаш ли!</p><p>– Какво <q>виждаш ли</q>? Нейната майка е също жена и тя също празнува Осми март.</p><p>Ванката попримига само с левия си клепач, които е по-дълъг от десния, потри носа с ръкава на балтона си и като се видя натясно, каза:</p><p>– И това е вярно!</p><p>– Да, вярно е, я! А след обеда жената си облече новата рокля и аз ѝ честитих пак в стихове: <q>Пожелавам ти, казах, Настя, да носиш тази рокля за щастие!</q> Сам ги написах, сам наизуст ги научих... С децата непрекъснато играх на <q>котка и мишка</q> под масата, макар че на няколко пъти стана сблъскване между един остър ръб и оголялото ми теме. Сега разбра ли, Ванка, какво е нужно? И жената се зарадва, и на мен ми стана приятно.</p><p>– Знаеш ли, братле, че ти си прав. Отсега нататък и аз така ще правя.</p><p>– Браво бе, Ванка! Докато си жив от мен се учи, пък ако не станеш гений, аз отговарям.</p><p>– Майтапа настрана, братле, но като си отида в къщи, ще се държа така, че и аз да съм доволен, и жената да се радва. Все пак Осми март е – женски празник...</p><p>И Ванката си тръгна обнадежден.</p><p>– Почакай за момент, Ванка! Не забравяй, че така трябва да постъпваш не само на Осми март...</p><p>– Ясно, ясно, братле, и на Седми ноември, и срещу Нова година, и на Първи май, и...</p><p>– Не, Ванка – прекъснах го аз,– всеки ден.</p><p>– Как?! Всеки ден ли?</p><p>– Да, всеки ден, Ванка!</p><p>Той се хвана с двете ръце за главата и без да се сбогува с мен, затича и извика:</p><p>– Да ми е яка душичката! Леле, мамичко моя!</p><p>След като се отдалечи на стотина метра, поспря, обърна се и като махна с ръка добави:</p><p>– Ще се постарая, братле, ще се постарая.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-43787039960336934612022-10-11T01:10:00.007+03:002023-09-20T22:04:46.981+03:00Дяволската награда<h1>Дяволската награда</h1><h4>Фейлетон</h4>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://content.presentermedia.com/content/clipart/00018000/18128/devil_rub_hands_300_nwm.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="300" data-original-width="300" src="https://content.presentermedia.com/content/clipart/00018000/18128/devil_rub_hands_300_nwm.jpg"/></a></div>
<p>Както си спеше Лука Енчев, изведнъж почувствува, че нещо го издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадва се горкият Лука, като си помисли, че той е първият българин, устремил се с невидима ракета към Луната. Обаче някъде в началните слоеве на стратосферата внезапно престана да се издига и почувствува, че пропада в нещо меко, а на душата му стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. И в тая тишина един неистов глас, сякаш от вдън междупланетните пространства, го стресна и го накара да навири уши.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>– Ти ли си Лука-а-а Е-е-енчев? – се носеше ехото на тайнствения глас, като се блъскаше от планета на планета.</p><p>Луката се поозърна и като не видя никого, затрепера от страх. Краката му прималяха и ха-а-а да се струпали върху пухкавото бяло облаче – пред него се изпречи излъсканата черна фигура на самия Сатана.</p><p>– Ти ли си Лука Енчев? – запита лукаво Сатаната.</p><p>– Е-па, е-тте, аз съм...</p><p>– Лука Енчев от Завода за резервни части в София, член на профкомитета?! – повтори важно Сатаната, като че се съмняваше в изтръпналата физиономия на Лука Енчев.</p><p>– Амиии, дад-да! Същият съм, дру... /пардон/, господин Дяволе.</p><p>– Така-а-а! Но ти си май по-дявол от мен, а?</p><p>– Не, не съм дявол, господин Дяволе, ами съм човек честен и справедлив. Затова ме избраха и за член на профкомитета.</p><p>– Не вярвам на думите ти, хитро човече! Колкото и да се преструваш на честен и справедлив, аз знам, че и ти си подобие мое и затова – не бой се! Няма нищо лошо да ти сторя!</p><p>– Ех, слава богу! – поуспокои се Луката и въздъхна облекчен.</p>
<p>– Затова – продължи Сатаната, – че ти, който беше натоварен да раздаваш за Новата година ябълки по списък на работниците и служителите от завода, даде на слабичката и нуждаеща се по лекарска препоръка от ябълки Веска Йорданова само дребни, червиви и изгнили ябълки, то аз ще те наградя богато. Също и за това, че остави на Нова година конструкторите и технолозите без ябълки, аз съм готов да направя за теб всичко каквото пожелаеш. Готов съм да те призная дори и за по-голям дявол от мен за това, че накара работниците да получат ябълките си през работно време и да увредят до известна степен на плана. Така ти извърши три сатанински несправедливи деяния, които са достатъчни да представят твоята характеристика за досието в дяволския личен състав. От днес аз те считам за мой равен събрат.</p><p>Лука Енчев изслуша всичко това с наведена глава, без да шавне и се замисли: <q>Какво ли ще кажат другарите от завода, когато научат, че характеристиката ми в досието на дяволския личен състав е блестяща, че аз съм вече в царството на дяволите...?!</q></p><p>При тази ужасяваща мисъл той искаше час по-скоро да се отърве от Сатаната. Но как?</p><p>– Господин Дяволе, аз не бях сам! – реши да прояви Лука Енчев все пак известна доза скромност пред Сатаната.</p><p>– А кой друг беше с теб?</p><p>– Борис Каракашев. С него забъркахме тая каша.</p><p>– За него – не знам! Сега ти си тук и на теб се пада да получиш голямата награда. Кажи каква награда желаеш!</p><p>– Искам да се върна за малко при другарите в завода.</p><p>– Добре! Ей сега ще духна облачето под краката ти и в миг ще полетиш надолу.</p><p>При тези думи Луката отново изтръпна от страх. Как така ще полети надолу! Нали ще се разбие на пух и прах... Но Сатаната разбра тревогата му и побърза да го успокои:</p><p>– Не бой се, мой скъп събрат! Сред заводския двор ще те причакат и поемат на ръце твоите приятели, на които избра и даде най-едрите, най-хубавите ябълки и ти ще останеш здрав и непокътнат.</p><p>Като каза това, Сатаната се изкиска злорадо, превъртя трирогия жезъл, махна с опашката си и изчезна. Заедно с него изчезна и бялото пухкаво облаче изпод краката на Лука Енчев и той полетя със страшна сила надолу.</p><p>Сред заводския двор съзря най-напред диспечерката Катя Новоселска и Стамен Маджаров. Помисли си: <q>Ей сега ще вдигнат ръце и ще ме поемат!</q> Обаче никой не вдигна ръце, а в количката на Стамен стърчеха изправени остри закалени резервни части.</p><p>В този ужасен миг той успя да извика: <q>Безсрамници! Затова ли ви дадох най-хубавите ябълки!</q></p><p>От собствения си вик Лука Енчев се събуди изплашен, а от този фейлетон, вярвам, ще се събуди всичко човешко и справедливо у него.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-87420777791451918452022-10-11T01:02:00.003+03:002023-09-20T22:05:16.743+03:00Нанизът<h1>Нанизът</h1>
<p><center><i>списание <q>Девети септември</q> бр. 6, 08.02.1978;</i></center>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://imix-shop.cz/119450-large_default/feng-shui-bracelet-with-chinese-coins-on-a-red-string.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; margin-right:10px"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="800" data-original-width="800" src="https://imix-shop.cz/119450-large_default/feng-shui-bracelet-with-chinese-coins-on-a-red-string.jpg"/></a></div>
<center><i>сборник <q>Светлинен пръстен</q> бр. 5, Литературен кабинет при район <q>Девети септември</q>, София, 1978</i></center></p>
<p>В къщи се говореше усилено, че скоро щял да се жени чичо Кола. Трябва да съм бил на шест годинки, когато дядо, баща ми и петимата ми чичовци копаеха твърдата глина на нашия двор, който се ширеше в края на родното ми село, за да направят стаичка за младоженците или както шеговито я наричаха "невестарник". Чичо Стоил извозваше пръстта с дървена количка, направена от дядо, а аз, като малък и неработоспособен, стоях настрана и наблюдавах как след всяка количка купчината пръст растеше.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Мястото където копаеха беше стръмно, та позволяваше почти половината стаичка да бъде в земята.</p>
<p>По едно време, заедно с пръстта от количката започнаха да се сипят парчета от глинени съдове и бели кости. Там при изкопа моите чичовци размахваха кирките и лопатите, спираха отвреме-навреме, говореха високо и възбудено сякаш се караха за нещо, та дeтското любопитство ме заведе при тях.</p>
<p>– Ето и черепа! – продължаваше чичо Тиме, който държеше голяма костена черупка и я показвaше на останалите. Чичо Боян разрови с ръце току-що изкопаната пръст и измъкна цяла челюст със здрави човешки зъби.</p>
<p>– Попаднали сме на много старо гробище. Изглежда и селото ни е доста старо – рече дядо и подкани насърчително – Продължавайте! Не бива да ви тревожат тези неща. Всичко е изгнило, а останалите кокалци и съдинки земята е пречистила през дългите години. Пък нали след това ще подзидаме стените с камък, ще ги измажем с кал, ще ги варосаме ... Какъв хубав невестарник ще стане – за чудо!</p>
<p>Баща ми и петимата ми чичовци продължаваха да копаят. Изпод кирките и лопатите излизаха кокали, парчета от разни глинени съдове и проядени от ръжда гривни и накити, които изхвърляха с пръстта като безинтересни и непотребни.</p>
<p>– Ще трябва да копаем по-внимателно! – съобрази чичо Боян, като дълбаеше нашироко с правата лопата. – Отде да знам дали няма да намерим някое гърне с жълтици, заровено от някой бoгaт турчин.</p>
<p>– Бе, гърнето се троши, ама жълтиците не се трошат. Само трудно се намират! - рече дядо.</p>
<p>Късно подир обяд, след продължителната работа, най-младият от братята на баща ми - чичо Иван, изрови няколко позеленели от времето едри монети и възкликна:</p>
<p>– Ха, ето го и богатството!</p>
<p>Той се залови да ги почиства от полепналата пръст и една по една ги предаваше на останалите.</p>
<p>Монетите минаваха от ръка на ръка. Всеки ги потриваше с крайчеца на ръкава си и ги оглеждаше любопитно. Накрая дядо предложи:</p>
<p>– Дайте ги на Паско! Нека се радва детето! Те и без друго не влизат в полза.</p>
<p>Поех ги и ги наслагах една до друга в дланта си. Но колкото и да се мъчех да ги изравня, не успявах, понеже не бяха съвършено кръгли като сегашните монети, а сякаш аз ги бях рязал от ламарина с още неукрепналата си ръка. Интересни бяха само релефно издадените от двете страни фигури на хора и животни. Преброих ги. Бяха точно дванадесет. Разтърсих се, намерих газ, парче вълнен плат и започнах много внимателно да ги трия. Триенето продължи и на другия ден, докато монетите проблеснаха с жълточервеникав цвят. Показах ги на дядо, а той отсече:</p>
<p>– Мед-бакър! Пази гиl Може да запушим с тях дупката на котела, дето пред Коледа топим сланина, че е прогорял и тече.</p>
<p>За по-сигурно, да не се разпилеят и изгубят, взех та пробих с пирон в края на всяка монета по една дупчица, нанизах ги върху бял ширит и ги скътах на скрито.</p><p>Когато невестарникът беше готов, в една празнична вечер откъм Мечи дол се зачуха викове:</p><p>– Иии-ху! Иии-ху!</p><p>"Даан! Даан!" продупчиха тишината няколко пушечни изстрела, вдигнаха от вечеря мало и голямо и ги събраха насред село. Зачу се едва доловим шепот на старици и възбуден младежки говор:</p><p>– Кола Ванчин води другоселка! ... – Бягайте на целувка у Ванчинитеl – носеше се гълчава и всеки бързаше да заеме място в нашия двор.</p><p>Според обичая, невястата трябваше да влезе по пътека от бяло домоткано платно, да застане до вpатата и да целува ръка на всички, включително и на малчуганите. Нямаше дете, което да не иска да отиде на целувка. Бабите и майките се обръщаха най-напред към нас:</p><p>– Хайде, чедо, иди да ти целуне ръка невестата – за здраве!</p><p>Но някои мои връстници се изхитряха, та цапаха предварително ръцете си с кал, с пресен животински тор, с катран и какво ли не – за номер на невестата.</p><p>След седмица думнаха тъпаните, писнаха кларинетите и гайдите, заситниха чевръсто цигулките. Наредиха се трапезите в голямата одая и заприиждаха сватовете. Широкият двор се напълни с народ и край зидовете наклякаха бабите, а пред тях – малчуганите. Посрещнаха кумовете с бъклица и музика, с байрак и цветя ... Сватбата започна. На хорото се хванаха най-големите "игроорци", прославени и по другите села: баща ми, Гено, Бецо, Анани, Ворчо, Асен, Кочо, Гришата, Сандо, Дичко. Хванати с ръце за поясите и притиснати плътно един до друг, те изпълняваха Шопско мъжко хоро с бързи ритмични движения, с подскачане и клякане, с подвикване и свиркане с уста като допълваха музиката, придаваха ѝ по-голяма стегнатост и жив ритъм. Отделен от другите музиканти, пред тях се тресеше в такт сам Боян цигуларят.</p><p>Струните на цигулката свистяха напрегнато и се опъваха до краен предел, ала накрая една от тях не издържа, изпука и моментално всичко секна. По зачервените лица на играчите се стичаха струйки пот. Отдъхнаха си и ония, които ги гледаха наоколо, а Боян занаглася цигулката за ново хоро.</p><p>Точно пo обяд пристигна с кончето и дисагите си поп Сима от съседното село. На венчавката присъствуваха само близките на младоженците. Разбира се, там бях и аз и вършех едва от най-важните работи – държех дългия провиснал воал на булката. Според обичая когато попът завърши с думите: "Венчается раби божии Никола и Николина ... ", онзи от младоженците, който пръв настъпи поставената нарочно на пода кърпичка, ще вземе връх в семейните работи – той ще командувa. Следях с интерес очаквания момент, но като че и двамата от вълнение бяха забравили кърпичката. Двоумях се кого да подсетя. И макар че обичах много чичо Кола, реших да проявя кавалерство, та извиках:</p><p>– Стринко, бързо настъпи кърпичката!</p><p>И тя стъпи върху нея, а после и в семейния им живот му стъпи така здраво на шията, че не смееше "гък" да каже горкият.</p><p>Мръкваше се. Бабите и малчуганите се разотидоха и в голямата одая започваше с нова сила истинското сватбено тържество. Надиграваха се сватове, моми и ергени, пяха се тъжни песни за Крали Марко и три синджира роби, за юначните шопи – отстоявали българщината през най-тъмните робски векове, за запазена моминска чест и вяра в борбата с османските поробители. Пяха се и весели песни и най-после дойдe peдът на дapовете. Край препълнените маси с бели шарени погачи, с вити баници и с вкусни гозби, сновеше булката и предаваше от ръка на ръка чаша с вино за "наздравица". Aз бях седнал при дядо и наблюдавах всяко нейно движение! Като, свърши "наздравицата", тя започна да отрупва с дарове всички, които бяха на трапезата. Всеки един от тях ѝ даваше пари и протягаше ръката си за целувка. Дядо също беше приготвил няколко банкноти.</p><p>– Ами, като стигне до мен, какво ще ѝ дам? – попитах.</p><p>– Ти си малък, ще минеш и така! – рече да ме успокои или да се пошегува дядо, но с това още повече ме наскърби.</p><p>Не отвърнах, а си мислех: нали тя ще ми целуне ръка както на другите ... Всичките ѝ дават пари, само аз ще стоя с празни ръце. И ще се срамувам ...</p><p>Но се досетих за нещо, станах от трапезата и тръгнах.</p><p>– Стой, де! Къде отиваш? Аз ще ти дам пари ... – докачи се дядо.</p><p>– Ей сега ще се върна. Докато дойде до нас, ще се върна! ...</p><p>Когато бях отново при трапезата, стрина Николина стоеше пред моето място, събрала погледите на всички и ме чакаше с богати дарове. Тя ги метна върху раменете ми, погледна ме с добродушна усмивка, погали ме нежно по бузите, по косата и ме целуна, а аз бръкнах в джоба на новата си шаечна дрешка, извадих наниза от древни излъскани монети и го окачих на шията ѝ ...</p><p>Всички ахнаха от изненада! Помислиха, че това е гердан от истински жълтици. Стрина Николина се зарадва много и от вълнение, заедно с излъсканите монети, под очите ѝ блеснаха няколко едри неудържими сълзи, които капнаха на пода.</p><p>– Браво! Браво! ... – понесоха се одобрителни викове, а на мен ми стана леко на душата като че сънувах най-хубавия, най-приказния сън на моето детство.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-35505648105988116812022-10-11T00:54:00.008+03:002023-09-20T22:05:47.083+03:00Циганка<h1>Циганка</h1>
<p></p><center><i>вестник <q>Софийска правда</q> бр. 66, 06.06.1972</i></center><p></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://i.pinimg.com/564x/16/fa/e1/16fae1119df3154cae0d973c0645b14e.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; margin-right: 10px;"><img alt="" border="0" width="320" data-original-height="340" data-original-width="564" src="https://i.pinimg.com/564x/16/fa/e1/16fae1119df3154cae0d973c0645b14e.jpg"/></a></div>
<p>На високото, между <q>Камен дол</q> и <q>Мъртвината</q> се е ширнала спокойната равнина, наречена <q>Циганка</q>. Стърнищата на <q>Циганка</q> са прорязани от белите коловози на прашния коларски път, обраснал от двете страни с троскот и детелина. Някъде към края на нивите той се спуща по стръмното каменисто било, като извито тялo на влечуго и пълзи към съседното село. Сред тази жълта равна шир пъплят волски коли, проскърцват разсъхнали спици и главини, трополят каруци и вдигат гълчава станимировци, мацинчани, ребърчани и ванчини. Те спират пред кръстците, товарят тежките снопи и поемат в ръцете си камшиците и остените. От чистото небе слънцето пръска разтопено злато, което трепти в белите забрадки на жените, лъщи в сламените шапки на мъжете и звъни в проточената човешка реч: <q>Ехее-ей, дии! ...</q></p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Ние с дядо седим краи запладненото стадо под крушата на сянка. Пред очите ни изчезват един след друг кръстците и благодатното поле се открива широко, ненагледно и примамливо.</p>
<p>– Ето я, това е тя, нашата <q>Циганка</q>! </p>
<p>В мислите ми припряно се щурва един въпрос, който много пъти е идвал, но винаги ме е заварвал неподготвен за отговор. В знойната тишина, свел детския си поглед към току-що извадената торбичка с праханта и кремъка, нетърпеливо питам:</p>
<p>– Дядо бе, защо това място се казва <q>Циганка</q>!</p>
<p>А той тъпче лулата си с палеца, поглежда към края на нивите, където пътят се спуща по стръмното било, където стърчи, посивял от времето и обраснал с мъх, един побит камък и отронва:</p>
<p>– Това име, сине, не е току-тъй турено. То си има история ...</p>
<p>И без подкана, дядо подхваща "историята":</p>
<p>– Още през турското робство, когато владетелят на нашето село Кърнул бей започнал да разпродава имота, при него дошли доскорошните аргати: Станимир, Мацо Горненеца, Ребрьо, и бащата на дядо Ванчо, сиреч моят дядо Лепой. Те купили цялата тази местност, от която най-голяма част взел забогателият с намерените жълтици Лепой. Но бил млад завалията, с дребни дечица, с недостиг на работна ръка, та наемал хора да му помагат.</p>
<p>– ... Ии-и, дядо, за какво те питам, а ти за какво ми разправяш! – прекъсвам го недоволен.</p>
<p>– Търпи, де! Ще научиш и за името – упреква ме старецът. – Та, това се случило по жътва. Когато жътварите на Лепой стигнали средата на нивата и седнали да си почиват на сянка, по пътя изтрополила каручка, теглена от един кон. Каручката спряла, наблизо и от нея скочила млада боса циганка, която приближила към жътварите.</p>
<p>– Добър ви ден и да ви дава господ берекет и здраве! – благословила тя, а после се обърнала към Лепой: – И на тебе, чорбаджи, да ти наспори бог много челяд!</p>
<p>– Чул те господ! Тъй да бъде! – засмял се Лепой.</p>
<p>– Но, откъде позна, че аз съм чорбаджият?</p>
<p>– Ти си богат човек, с блага душа. Искаш да ти гледам? Сичко ще ти кажа. Пари не ти вземам. Каквото дадеш – за ядене ...</p>
<p>– Добре! – подал ръката си Лепой и големите черни очи на циганката го пронизали, та достигнали чак в скритите потайности на душата му.</p>
<p>Тя поела ръката, обърнала я с дланта нагоре, преметнала смолистите си плитки отпред и така широко и доволно се усмихнала, че го омаяла за самото чудо. Думите се нижели от хубави, по-хубави, които вещаели дълъг и добър живот на Лепой. Около тях се скупчили жътварите. Надошли и от съседните ниви. Сред тях бил и Мацо Горненеца. Като свършила циганката с Лепой, Мацо се обърнал към нея:</p>
<p>– Ще ти дам два гроша – изпъчил се той – но искам да чуя за моя, милост всичко – и добро, и лошо!</p>
<p>– Не ти ща двата гроша! – отвърнала му тя и метнала поглед с благодарност към щедрия Лепой. – Ще ти гледам без пари. Жив да е чорбаджията за самуна хляб и буцата сирене!</p>
<p>С лявата ръка циганката прихванала дланта на Мацо, а с показалеца на дясната, сочела преплетените черти и думала:</p>
<p>– По труден път си вървял до сега. Много ядове са минали през главата ти. Много труд са видели ръцете ти, а малко файда имаш ...</p>
<p>– Това е истина, позна! – поклатил глава Мацо.</p>
<p>– Имаш близък човек болен. От женска страна е. Много грижи фърляш за тоя човек.</p>
<p>– Да, майка ми! – кимнал отново с глава Горненеца.</p>
<p>– Отскоро си женен, а не живеете добре с булката ...</p>
<p>Мацо свъсил вежди и замълчал. Това, че отскоро е женен, било истина. Дори невястата му стояла до него. Но лъжата, че не живее добре с нея, го засегнала дълбоко. Циганката забелязала току-що изписаната мъка по лицето му и окуражена от мисълта, че е налучкала, продължила:</p>
<p>– От хората добро търсиш, а сам ти нямаш добро сърце. Много си зъл и трудно ти минaва. Затова и своите не те обичат ...</p>
<p>При тия думи Горненеца не издържал. Кипнал от яд, задето пред толкова хора го кепази, отдръпнал ръката си и изругал:</p>
<p>– Да си обираш крушите от тука! Не ми трябва повече да слушам твоите лъжи, разбра ли?! ...</p>
<p>Види се, циганката се докачила и си тръгнала.</p>
<p>– Абе, Мацо, защо я изпъди! Можеше и на нас да гледа – упреквали го жените.</p>
<p>– Оставете я тая мангасарка! Не видите ли, че лъже! – опитал да се защити той.</p>
<p>– Все пак, не биваше така! Нали сам искаше да ти каже всичко! – възмущавал се Ребpьо.</p>
<p>– Комай, тя ще излезе права! – намесил се на свой ред и Станимир. – Аз на твое място, Мацо, от човещина, щях да ѝ дам двата гроша.</p>
<p>Горненеца попривел глава, помислил минута-две под укорите, па току рекъл:</p>
<p>– Абе, не съм аз за двата гроша. Яд ме е задето мисли, че вярвам на лъжите й. Ето на, ще ѝ ги дам ...</p>
<p>Той бръкнал в пояса си да извади кесията.</p>
<p>– Бре, няма я! - изплашил се Мацо и вдигнал глава. – Видяхте ли, защо не искаше грошовете! Тая мръсница отмъкна кесията ми!</p>
<p>– Бягай, да я настигнеш! – обадили се в един глас неколцина.</p>
<p>– Ама, че проклета хайдукиня! Посред пладне обра човека! ...</p>
<p>И както бил ядосан, Мацо се спуснал към каручката, а като я наближил, вдигнал пестници и заревал като луд:</p>
<p>– Сто-ой! Спри-ии! Твоята мамица. Сега ще те пребия! ...</p>
<p>Отначало циганката недоумявала с какво чак толкова е ожесточила този човек, но като наближил съвсем каручката, тя се уплашила от страшния му вид и зашибала бързо с камшика дръгливия кон. На разкрач от Мацо, каручката се обърнала заедно с коня и се запремятала неудържимо по стръмното било, докато се разкъсала на две. Предната част с пребития кон се запряла в тръните и увиснала, закачена за дънера на една круша. Разбира се, и овъргаляният труп на циганката бил там. А задната част отишла някъде, та се не е видяла ...</p>
<p>– Ту, бре-ей, страшна работа! ... А Мацо намерил ли си е кесията бе, дядо!</p>
<p>– Кесията, сине, намерили веднага след него в нивата, където стояли с циганката. Изглежда, синковецът е мислил да даде двата гроша и несъзнателно е бръкнал в пояса, и после, като станало така, вместо в пояса, той я изпуснал на земята.</p>
<p>– Значи, циганката загинала бадява!</p>
<p>– Загинала за права бога заедно с коня и с две от децата си. Третото – съвсем малко момченце, като по чудо изхвръкнало от каручката и се търколило до шубрака, живо-живеничко. Като го видял, че шава и плаче, сащисаният Мацо се спуснал веднагa, прихванал го и го понесъл към нивата. Булката му още отдалече го пресрещнала и му подала кесията. Изненадан, той я поел и така се бил объркал, че не знаел какво да прави, та я завързал с верижката за шията на детето, а тя увиснала като хлопатара на Ваклушка. Горкото детенце! Не умеело още да говори. Поокопитило се и само гледало кротко, примигвало с черните си очички и протягало ръчици към Мацовица. В нивата ги наобиколили жътварите. Те гледали малкото циганче и недоумявали какво е станало. Чакали всички с притаен дъх.</p>
<p>– Обърна се каручката! – едва изрекъл Мацо.</p>
<p>– Брей, не думай! А циганката! – попитал с тежко предчувствие Лепой.</p>
<p>– Уби се заедно с коня! Имаше и други дечица ...</p>
<p>– Ау-у! – пищели жените.</p>
<p>– Тичайте, може да са живи още! – изрекъл някой и начаса се юрнали към билото. След малко донесли трупа на циганката и двете ѝ премазани дечица. Оплакали ги жените, докато мъжете копаели гроба. После ги заровили, без дори да узнаят имената им. Вместо кръст, побили там ей онзи камък, дето е посивял от времето. Нали го виждаш!</p>
<p>– А с оживялото циганче, какво е станало!</p>
<p>– Взел го Мацо, че го чукнала съвестта. Отгледали го с булката си, докато заякнало и го дали в съседното село – ратай. Сега там има малка махала от поколението на циганчето. Хората от тази махала са много честни и трудолюбиви.</p>
<p>Старецът замълча. Нямаше какво повече да ми каже. Пък и аз нямаше за какво повече да питам. Той сведе глава, позамисли се мъничко и като разбра, че лулата отдавна беше предимяла, бръкна за огнивото и занаглася праханта върху кремъка. Аз станах от земята, изправих се и неволно обърнах очи към билото, където се спускаше стръмният път, където стърчеше побитият камък.</p>
<p>– Деденце, ще отида да видя този камък! – и без да дочакам отговор, затичах.</p>
<p>Гледах обикновения камък, край който минах и преди малко и вчера, и много пъти, без да го забележа до сега. Но в този момент той изведнъж порасна, стана грамаден и внушителен, стана светиня.</p>
<p>Пред мен се простираше романтичната и благодатна шир, наречена <q>Циганка</q>, която прави хората щастливи и добри.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-5921554117855313972022-10-11T00:49:00.003+03:002023-09-20T22:07:27.843+03:00Овчарят<h1>Овчарят</h1>
<p><center><i>вестник <q>Елинпелинска заря</q> бр. 14, 20.07.1973</i></center></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://us.123rf.com/450wm/ronwheeler/ronwheeler1906/ronwheeler190600171/125684797-coloring-page-of-jesus-as-the-good-shepherd.jpg?ver=6" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; margin-right:10px"><img alt="" border="0" height="320" data-original-height="450" data-original-width="322" src="https://us.123rf.com/450wm/ronwheeler/ronwheeler1906/ronwheeler190600171/125684797-coloring-page-of-jesus-as-the-good-shepherd.jpg?ver=6"/></a></div>
<p>Синята юлска привечер изпълваше котловините и долчинките на запад от селото. Голямото стадо овце лениво пълзеше към егреците в местността "Гарница" и звън на хлопатари, кучешки лай и овчарски кавали посрещаха тържествено настъпващата лятна нощ.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Ние с дядо Cтоян вървяхме пред стадото, нарамили тежки криваци, мълчаливи и упоени от аромата на горските билки, понесен от хладния полъх след душния ден. Бяхме стигнали вече "Мечи дол", където стърчеха попуканите зидове и прогнилите плетища на Венковите кошари.</p>
<p>Дядо Стоян беше тръгнал подир овцете още като дете и целият му живот досега е минал в егреците и кошарите из тия красиви места. Но надхвърляше вече осемдесетте, та трудно се справяше сам с голямото стадо. Затова, след като завърших второ отделение, нашите ме дадоха paтaй при него – хем да не безделнича през лятото, хем да осигуря пари за учебници.</p>
<p>Нямаше място тук, където да не е стъпвал кракът на дядо Стоян. Toй знаеше всички извори и пътеки, всяко дръвче и всяко птиче гнездо. Знаеше също къде се въдят зайци и змии, откъде може да мине вълк или лисица. Често пъти ми е показвал лисичи дупки, леговища на зайци, а веднъж в местността "Чатал" издебнахме голям смок, който и друг път дядо Стоян е виждал, увит около eднa стара върба.</p>
<p>Като знаех, че старецът е отраснал по тези места, попитах:</p>
<p>– Дядо Стояне, срещал ли си някога мечка из този дол?</p>
<p>– Никога, момчето ми. Истинска жива мечка не само в този дол, а изобщо по нашите места няма. Ти защо питаш? Да не би да мислиш, че като му казват "Мечи дол ", та мечки е имало тук? Нищо подобно. В този дол не е стъпвал досега мечи крак. Името идва от друго място. Разгеле, докато стигнем егреците на "Гарница ", ще ти разкажа нещо за "Мечи дол".</p><p>Аз се приготвих, отдал слуха и търпението си на разказа, който дядо Стоян щеше да започне, както винаги, с увлекателен тон.</p>
<p>– Този "Мечи дол" е причината, момчето ми, да се оженя за моята баба Параскева. Цялата работа започна от кукерските празници, които устройвахме на Сурва година по онова време. Вечерта срещу празника по-възрастните ергени, пък и някои женени, се събирахме е там долу в кошарата на баща ми и цяла нощ се докарвахме с разни бои и сажди, парцаливи дрехи, кожуси, звънци, рога и какви ли не шарении. Според обичая, кукерските игри непременно трябва да представляват сватба с булка и младоженец, със свекър и свекърва, с кумове и сватове. Освен това, на сватбата трябваше да има мечки и мечкари за страх и почуда на децата. Веднъж и на мен се падна да бъда дегизиран като мечка. Облякох наопаки рунтавия кожух на баща си, надянах върху главата си маска на меча глава и завързах на врата си нaй-големия звънец. Ръцете си удължих с нарочно приготвени трупчета и наведен, започнах да се уча да ходя като мечка. Koгато се разсъмна, тридесетината души – сватбари и мечкари, тръгнахме из селото. Влизахме във всяка къща. Мечкарите свиpeхa с гъдулките, булката, която също беше мъж, облечен в булченска премяна целуваше ръка на старо и младо, а аз – мечката, изправен на задните си крака, играех хоро. </p>
<p>Хубаво, ама влязохме във къщата на дядо Вано чорбаджията, където с нетърпение ни очакваше цялото домочадие. Бабичката на дядо Вано се прекръсти, после ме посочи с пръст и рече: "Я, тая мечка да нагази някого в нашата къща "за здраве". Тогава съгледах една много хубава, но непозната мома, която види се, беше дошла от друго село при роднините си "на поседък". Та тръгнах аз към тая хубавица, а очите ѝ от страх ли, от срам ли, не знам, но бяха отворени широко и ме гледаха миловидно. Нещо мръдна под лъжичката ми и усетих, че тая мома ще е на късмета ми. Hейсe, легна тя по корем върху постланата черга и преметна ръцете си на кръста. Аз реших да я нагазя с предните си лапи и за по-удобно свалих трупчетата от тях. Местех дланите си по гърба ѝ и благославях: "Да дава бог здраве в тая къща, а на тебе, моме, да ти натежат на плещите барем сто и двайсет лазарника, додето ти омръзне да живеешl" По едно време я хванах лекичко за ръката, на която лъщеше златна гривна със скъпоценни камъни. Гледах гривната и стисках момата за ръка, а тя мълчеше и също стискаше моята лапа. След веселата гълчава и залисията на домакините около булката и кумовете, аз ѝ пошушнах съвсем тихо: "Ще дойдеш ли след пладне на хорото?" И веднага чyx отговор: "Разбира се, непременно ... !"</p>
<p>Като каза това, дядо Стоян замълча, застана на едно място и се опря на дебелия кривак. Загледа се някъде към селото и в мислите му навярно се показа образът на баба Параскева, но не какъвто е сега, а образът на оная хубава мома, която играеше някога хорото до него и бузите ѝ розовееха в зимния ден от неговия топъл поглед, от младата кръв, напряла в жилите и на двамата. Мълчех и аз в очакване да продължи интересния разказ. И в това краткотрайно мълчание, една облекчителна въздишка излетя като птица из гърдите му:</p>
<p>– Ех, младост, пуста младост! ... Къде си сега? ... Та – продължи старецът, – в студената привечер се люшна едно хоро на отъпкания мегдан сред селото и на хорото гледам – оная хубавица, лепнала се до моя приятел Андрей. Не ми стана баш добре, ама преглътнах и се затекох, та се хванах от другата стpaнa до нея. А тя рипа на хорото, снегът скърца под краката ѝ и очите ѝ – все в Андрей. От яд не се сдържах, та рекох: "Моме, пак ще те гази мечка като днеска!" Види се, тя се усъмни в гласа ми, обърна очите си към мен, засмя се и отвърна: "Да не би ти да беше мечката, а?" "Аз бях – рекох, – аз!" Но тя още не ловеше вяра. Тогава ѝ казах, че на лявата си ръка, под широкия везан ръкав, има златна гривна със скъпоценни камъни.</p>
<p>Тя ахна от изненада и двамата се пуснахме от хорото. Отделихме се настрана и говорихме дълго. После всяка вечер се срещахме при чешмата. Аз я изпращах из тесния сокак до дядо Ванови, докато една вечер с моя приятел Андрей и още няколко аркадаши я грабнахме, та у нас. Направихме сватбата, родиха ни се деца, кое мъжко, кое женско и заживяхме като хората. Но овчарлъка, момчето ми, и досега не съм оставил. Е, после приятелите ми, през нощта срещу всяка Сурва година се дегизираха като мечки, мечкари и сватбари в кошарата на баща ми. Аз им помагах и така всяка година очакваха да дойдат мечките от тоя дол ... Ей затова хората го нарекоха "Мечи дол". Чини ми се, че тук, при стадото, някой ден ще свърши живота ми ...</p>
<p>И наистина, спокойният и дълъг живот на дядо Стоян секна преди няколко години в една късна лятна вечер, когато току-що беше издоил овцете и вареше кутмач на огнището.</p>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-2787685972191260732022-10-09T13:53:00.006+03:002023-09-20T22:07:46.757+03:00Как и кога беше създадена картотеката на съвременната българска поезия<div class="separator" style="clear: both;margin-right:10px"><a href="https://literaturensviat.com/wp-content/uploads/2010/12/kartoteka.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right:10px"><img alt="" border="0" data-original-height="266" data-original-width="206" src="https://literaturensviat.com/wp-content/uploads/2010/12/kartoteka.jpg"/></a></div>
<p>Винаги съм се ръководил от максимата, че човек идва на този свят не да вземе, а само да остави нещо. В крайна сметка, когато той си тръгва, разбира, че нещото, което иска да вземе за себе си, го няма. Има само това, което е оставил, което ще помогне на хората да изживеят живота си по-добре. Ето защо, като студент през 1954 година, когато членувах в литературния кръжок <q>Васил Воденичарски</q> и публикувах първите си стихотворения, реших да изрязвам всичко публикувано не само от мен, а и от моите състуденти. Изрезките събирах в обикновена картонена кутия. Обаче познанството ми с нови поети се увеличаваше, изрезките – също. Когато кутията се напълни, аз разпределих изрезките по имена и ги подредих в пликове.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Изрязването на стихове от вестници, списания и каквото и да е печатно издание, се превърна в непреодолима страст. Не можех да гледам изхвърлен от употреба вестник или списание с поместено в тях стихотворение, без да го прочета, изрежа и сложа на мястото му в съответния плик. Следях редовно литературните издания. По-късно половината от заплатата си давах за абониране на ежедневния и периодичен печат. Така постепенно изрезките се натрупваха и аз бях принуден да направя специални кутии (сейфове) и етажерки, за да се съхраняват и обслужват удобно. Фактически това представлява външно сега картотеката на съвременната българска поезия. В този си вид сега съдържа на 3 000 000 (три милиона) изрезки със стихове на 10 800 автори. Към картотеката съществува КАТАЛОГ, в който се вписва името на всеки поет, издал поне една стихосбирка. До този момент в каталога са записани над 3200 души, но според мен, поетите, издали стихосбирки, са много повече, защото почти всеки ден се получават съобщения в ежедневния и периодичен печат за новоизлезли книги. (...)</p>
<p>Картотеката се състои от три раздела. Първият раздел съдържа изрезките с творби на поети, които още не са издали стихосбирка. Във втория раздел са изрезките с творби на всеки поет, издал поне една стихосбирка, а третият раздел съдържа изрезките с произведенията на вече починалите поети.</p>
<p>Когато поет от първия раздел издаде стихосбирка, изрезките с творбите му се преместват във втория раздел и името му се вписва в каталога, а когато и този поет си отиде от света, всичко написано и оставено от него, се съхранява в третия раздел.
Съдържанието на пликовете в картотеката е разнообразно. В тях се намират не само публикувани стихове, но и много ръкописи на непубликувани произведения. Може да се видят оригинални снимки на самите автори, преводи от чуждестранни поети, рецензии и отзиви за издадените стихосбирки, изрезки с нотирани текстове за песни, както и изявления на авторите пред първа или нова книга. Преобладават и съобщенията за срещи и литературни четения, за награди от конкурси и поздравления по случай кръгли годишнини. Не липсват и дружески шаржове, екслибриси, съобщения за публикации в чужбина, за участие в световни конгреси и т.н. С една дума, в плика се съдържа всичко, което се отнася до личността и творчеството на даден поет. Тези неща не се поместват в отделна книга. В такъв смисъл настоящият труд <q>Картотека на съвременната българска поезия</q> представлява своеобразен енциклопедически справочник, обхванал максималния брой известни, както и голям брой активно пишещи, но малко известни поети. (...)</p>
<p>Не са малко и списъците с поетите художници, с поетите енигматици, с незрящите поети и други. Най-голям е списъкът с поетите и белетристите, от които са получени автографи върху книгите им. До този момент те са над 960 автографа. От тях в настоящата книга са сложени съвсем малка част, защото всичките автографи биха представлявали една отделна обемиста книга.</p>
<p>Интерес буди и изследването на роднинството между писателите. Такова изследване се прави и обнародва за първи път у нас. А може би с интерес ще се посрещне и групирането по зодиакален знак на всички, вписани в каталога поети, и на някои по-известни белетристи, както и на много световно известни личности. Това също се прави за първи път у нас.</p>
<p>Не смятам, че с този мой труд съм свършил работата си докрай. В заключение мога с гордост да заявя, че ако ги нямаше тази картотека и тази книга, откъде ще се види следата, която са оставили редица талантливи поети, неспоменати в никакви енциклопедии и справочници? Тази книга не представлява антология, където се подбират авторите. Нейната цел е да се види колко хора опитват перото си в това деликатно изкуство - поезията. Както във всяка библиотека или в статистическа институция, редом до книгите на най-талантливите писатели - класици на дадена литература, стоят и книгите на по-малко талантливите творци, така и в тази книга, до имената на класиците стоят и имената на съвсем неизвестни автори. Това е книга на фактите – без дрънкулки и украшения, без лакировка на естествения материал.</p>
<h4>Спас Антонов</h4>
<h5>Из предговора на книгата</h5>
<h5>списание <q>Литературен свят</q>, бр. 95, май 2017 г.
<hr />
<i>Спас Антонов, <q>Картотека на съвременната българска поезия</q>, Изд. <q>Мултипринт</q> ЕООД, София, 2007</i>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-39437330284536010872022-10-09T12:55:00.017+03:002023-09-20T22:08:17.624+03:00Хроникьорът и неговата картотека<div class="separator" style="clear: both;margin-right:10px"><a href="https://literaturensviat.com/wp-content/uploads/2010/12/kartoteka.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="266" data-original-width="206" src="https://literaturensviat.com/wp-content/uploads/2010/12/kartoteka.jpg"/></a></div>
<p>През последните години нашата литература се сдоби с уникална книга – “Картотека на съвременната българска поезия”. Неин автор е писателят <a href="https://literaturensviat.com/?p=33761">Спас Антонов</a>. Той е познат на българския читател като поет-лирик, сатирик, баснописец, разказвач, експериментатор (небивалици, скороговорки, палиндроми), с други думи – многожанров автор, издал 21 книги.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>От близо две десетилетия в литературното пространство се говори за неговата тайнствена картотека, която съдържа имената на хиляди знайни и незнайни поети (някои от които присъстват с отделни стихотворения, а други – с многобройни стихосбирки). По коридорите на писателските съюзи пишещите братя често спираха Спас Антонов, за да му подарят поредната си книга с надеждата, че един ден ще намерят място на страниците на Картотеката.</p>
<p>Ето че днес <b>10 800</b> поети и белетристи могат да видят имената си в най-различни раздели. Първият и най-голям раздел изброява имената на 3200 души, които са издали поне една стихосбирка. Следват по-малки раздели, които могат да събудят любопитството дори на някой безразличен към справочниците читател. А именно:</p>
<p>– поети и белетристи, на които името и презимето са еднакви (Евтим Евтимов, Константин Константинов, Асен Асенов, Балчо Балчев, Кръстю Кръстев, Минчо Минчев, Андрей Андреев, Радко Радков, Тошо Тошев…)</p>
<p>– поети и белетристи, които се дублират. Например: кой знае, че в българската литература има трима с името Константин Константинов, Иван Станчев и Марин Маринов, както и цели петима автори с името Димитър Димитров;</p>
<p>– поети, чиито имена са с особено звучене (Мая Разбойникова, Иво Драскин, Протуберанс Петров, Зорница Биячева, Глория Низанска, Димитър Лисицов, Сидония Пожарлиева, Славейко Чамурлийски, Таня Ъкова, Тодор Биков, Цветан Количкин, Стоян Грозлеков…);</p>
<p>– поети, които впоследствие са променили името си (Антония Горанова – Антония Огоста, Боян Иванов – Боян Ангелов, Иван Свежин – Иван Теофилов, Карол Везирски – Карол Николов, Лъчезар Петров – Лъчезар Селяшки, Марина Шопкина – Марина Матеева, Мая Борисова – Мая Вапцарова, Надежда Александрова – Надя Неделина, Петър Борсуков – Петър Лозанов…);</p>
<p>– поети, леко променили името си за благозвучие (Борислав Герантиев – Борислав Геронтиев, Георги Крумски – Георги Крумов, Калинка Ковачева – Калина Ковачева, Малинка Томова – Малина Томова, Троян Първанов – Траян Първанов, Янка Ленкова – Яна Ленкова…);</p>
<p>– поети и белетристи, чиито имена се различават само с една буква (Антон Баев – Антон Боев, Димитър Талев – Димитър Танев, Иван Вълев – Иван Вълов, Иван Радев – Иван Радоев, Маргарита Петкова – Маргарита Петрова, Панчо Панев – Панчо Панчев, Петър Анастасов – Петър Атанасов, Тодор Монов – Тодор Чонов, Христо Ботев – Христо Фотев, Христо Ганев – Христо Ганов…)</p>
<p>– поети с реципрочни имена и с имена, възможно да бъдат объркани (Анго Боянов – Боян Ангелов, Георги Ангелов – Ангел Георгиев, Георги Черняков – Георги Чернев, Иван Захариев – Захари Иванов, Красин Химирски – Хрим Христовски, Михаил Григоров – Георги Михайлов, Никола Статков – Николай Истатков, Станка Пенчева – Пенка Станчева…);</p>
<p>– незрящи поети: Веселина Стоилова, Георги Братанов, Георги Струмски, Траян Тъмен…</p>
<p>– поети-художници: Александра Ивойлова, Андрей Германов, Георги Ведроденски, Георги Павлов – Павлето, Иван Гавазов, Иван Давидков, Иван Жеглов, Иван Росенски, Йордан Друмников, Крум Кюлявков, Ламар, Михаил Тошков, Николай Майсторов, Сирак Скитник, Спас Антонов…</p>
<p>– поети-енигматици: Георги Трифонов, Иван Методиев, Иван Цанев, Мария Огойска…</p>
<p>Както се вижда, Картотеката класифицира имената по различен критерий. В много от разделите присъстват и автори, които не са издали книга. Никъде обаче не се споменава за творческите заложби на представените имена. Съставителят отбелязва в предговора:</p> <blockquote>Тази книга не представлява антология, където се подбират авторите. Нейната цел е да се види колко хора опитват перото си в това деликатно изкуство – <b>поезията</b>… Това е книга на фактите – без дрънкулки и украшения, без лакировка на естествения материал…</blockquote>
<p>Особен интерес предизвика у мен разделът <q>Роднинството между писателите</q>. Тук открих неподозирани връзки между известни творци, чиито имена не подсказват роднинство. Сега научих, че Йордан Попов е брат на Петър Софрониев, Лъчезар Станчев – на Емил Коралов, че Севда Севан е съпруга на Върбан Стаматов, а Теодор Траянов – брат на Траян Тъмен…</p>
<p>Ако читателят разгърне книгата на Спас Антонов, ще надникне не само в още потайни семейни истории, но ще види десетки факсимилета на автографи (общо 960), които авторът е получил от колегите си, ще се запознае с подробен Европейски и Японски зодиак, където всички български поети и белетристи са разпределени по зодии, направена им е оценка и са сравнени със световноизвестни личности от същите зодии.</p>
<p>В заключение ще отбележа, че Картотеката няма аналог в световната литература както по броя на авторите от една националност, така и по вид класификация. Никъде в света не е правено изследване на роднинските връзки между писателите. Спас Антонов осъществява една своя мечта, започвайки като на шега през 1954 г. да изрязва и събира творбите на състудентите си, преминава през целенасочено подреждане, сортиране и картотекиране на над три милиона изрезки, за да достигне днес до този енциклопедичен труд, достоен като обем за цял научен колектив.</p>
<p>Благодарим ти, Поете, за твоето търпение и всеотдайност. Сега спокойно можем да наречем България <q>Земя на хиляди поети</q>. Може би от дистанцията на времето ще бъде оценено това духовно богатство, което е присъщо на народа ни, този дълбоко зашифрован стремеж към мерената реч, най-съкровената изява на българския дух, родена някъде през годините на робството, превъплътила се в народните песни и достигнала своята индивидуалност днес, когато поетът може да каже всичко. Хроникьорът на българската поезия обаче има само едно име: Спас Антонов.</p>
<h4><a href="https://literaturensviat.com/?p=23503">Анжела Димчева</a></h4>
<h5>списание <q>Литературен свят</q>, бр. 18, март 2010 г.</h5>
<hr />
<i>Спас Антонов, <q>Картотека на съвременната българска поезия</q>, Изд. <q>Мултипринт</q> ЕООД, София, 2007</i>
Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-39604391049798927982021-02-16T20:47:00.036+02:002023-09-20T22:08:44.375+03:00Русия - Россия<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj9iDflCbhIbcFP9_bBLrkwHv5nKzx_34fgqJ3bkbKjk3adwzA3S0unfXvI7nnHzFgU2jonv0FfKVuVdA2iTHaoWeUOkfhhe2l7E9YUjKdkyUkkxvFWs7mUAyl-wtwwOvGVTlRKa1cC1fO6/s899/Rossia-koritsa.jpg" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="899" data-original-width="667" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj9iDflCbhIbcFP9_bBLrkwHv5nKzx_34fgqJ3bkbKjk3adwzA3S0unfXvI7nnHzFgU2jonv0FfKVuVdA2iTHaoWeUOkfhhe2l7E9YUjKdkyUkkxvFWs7mUAyl-wtwwOvGVTlRKa1cC1fO6/w475-h640/Rossia-koritsa.jpg" width="475" /></a></div>
<div style="float: left; width: 45%; border-right: 1px solid red">
<h1>Русия</h1>
<p>Какво си ти за мен сега, Русия,<br />
какво си ти сега за мен?<br />
Една притихнала за миг стихия <br />
над този свят обезверен.</p>
<p>Страна, родила Пушкин и Нечаев,<br />
Есенин, Гогол, Фет, Толстой ...<br />
У гения вградила дух сияен <br />
и не познала думата покой.</p>
<p>Вулкан си ти всегда от грижи топли <br />
за целия човешки род.<br />
Утеха си в съдбовните ни вопли,<br />
в неволите − надежден брод.</p>
<p>Закрилнице могъща и пресвята, <br />
вдъхни ни вяра в тоя век − <br />
да се почувства всеки на земята <br />
щастлив и горд, че е ЧОВЕК!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3></div>
<span><a name='more'></a></span>
<div style="padding-left:10px; float: left; width: 52%;">
<h1>Россия</h1>
<p>Россия, как понять тебя? Не знаю ...<br />
В своих раздумьях не ищу примеры.<br />
Но свято верю: ты − совсем иная,<br />
чем этот мир без радости и веры.</p>
<p>Есенин. Гоголь. Пушкин и Нечаев.<br />
Размах Толстого и изящность Фета ...<br />
Да, Дух твой в гениях, конечно, не случаен,<br />
и гениев понятна эстафета.</p>
<p>Бурлива ты и горяча в бурленье,<br />
ты героиня сказок и преданий.<br />
Ты не даёшь упасть нам на колени <br />
перед потоком бедствий и страданий.</p>
<p>Спаси и сохрани нас, Русь святая!<br />
Мы верим свято: светлый миг настанет!<br />
Дай нам почувствовать, страницы дней листая:<br />
Я − Человек. Не капля в океане ...</p>
<h3>Перевод И. Михалева</h3><div><br /></div><div><br /></div></div>
<p style="clear: both;"></p><div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/af/Yuri_Luzhkov_%282016-09-22%29_%28cropped%29_%282%29.jpg" style="clear: left; display: block; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="493" data-original-width="370" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/af/Yuri_Luzhkov_%282016-09-22%29_%28cropped%29_%282%29.jpg" width="240" /></a></div>
<p>Читателям антологии<br />
«Поэты Болгарии <br />
о России и Москве»</p>
<p>Дорогие читатели!</p>
<p>Я с большим удовольствием представляю вам антологию, в которой собраны самые лучшие произведения, посвящённые России и Москве. Я хочу подчеркнуть, что это первое издание такого масштаба.</p>
<p>Россию и Болгарию связывают многовековые братские, дружеские связи. Это и общая принадлежность к славянскому миру, и православие, и общность наших духовных и культурных традиций, а также исторические события, которые делают эту дружбу нерушимой и устойчивой, независимо от всяких злых ветров и конъюнктуры. Болгарский народ всегда с надеждой смотрел на Россию и рассчитывал на поддержку. Сегодня, как и ранее, в Болгарии любят Россию, и её столицу Москву.</p>
<p>Болгарские писатели и поэты хранят тёплые чувства к нашей стране. Они всегда писали и пишут о России с огромной симпатией. И основное место, несомненно, занимает патриарх болгарской литературы Иван Вазов. Давайте вместе припомним строчки из его стихотворения «Россия», написанного в далёком 1876 году:</p>
<div style="margin-left:30%">Россия! Нас имя твое пленяет,<br />
Святое, трепетное. Оно <br />
во мраке было для нас светилом,<br />
надеждой в тяготах наших бед!</div>
<p>В России популярны и другие болгарские поэты, чьё творчество достойно представлено в этой антологии.</p>
<p>Глубокое чувство удовлетворения вызывает тот факт, что сегодня в нелёгкое для нас время, тема России и Москвы находит место в болгарской литературе.</p>
<p>От всей души приглашаю вас прочитать эту книгу, чтобы насладиться изумительными, самобытными, истинно славянскими стихами болгарских поэтов, посвящёнными России и Москве.</p>
<p>Всем вам желаю здоровья, мира и благополучия!</p>
<h3>Мэр Москвы <br />
Юрий Лужков</h3>
<p>ББК 84(4Бол)-5<br />
П67</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjE8T5Qe6qgeZQWZeUs2W79N6vS8PjTH86R45S4pTc3UbCRejWl1vKaOlQgxK0bUNwx5-_cyd4SL8RxjBvT5jdJOpycFmxe9u2c9GoY-6upTvGyStk5RXpqE25AzTkeL8s7OZlEhshxa1e-/s0/Sv_Georgi.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="191" data-original-width="160" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjE8T5Qe6qgeZQWZeUs2W79N6vS8PjTH86R45S4pTc3UbCRejWl1vKaOlQgxK0bUNwx5-_cyd4SL8RxjBvT5jdJOpycFmxe9u2c9GoY-6upTvGyStk5RXpqE25AzTkeL8s7OZlEhshxa1e-/s0/Sv_Georgi.jpg"/></a></div>
<p style="text-align:center">ИЗДАТЕЛЬСКАЯ ПРОГРАММА ПРАВИТЕЛЬСТВА МОСКВЫ</p>
<p style="text-align:center">Перевод с болгарского под редакцией<br />
Татьяны Старостиной</p>
<p>П67 <b>Поэты Болгарии о России и Москве</b> / Пер. с болг. — М.: ОАО «Московские учебники и Картолитография», 2008. — 256 с.</p>
<p>ISBN 978-5-7853-0956-2</p>
<p>Настоящее издание представляет собой сборник стихотворений, в которых на протяжении вот уже полутора столетий выражается искреннее восхищение болгарского народа нашей страной.</p>
<p>Природа России, ее космические достижения, мужество и стойкость солдат, не раз выручавших болгар из беды, красота русских женщин, великое русское искусство — все нашло отражение в этих строках, и трудно себе представить Россию прекраснее, чем та, которая запечатлена в болгарской поэзии. Такая подлинная любовь одного народа к другому встречается в истории крайне редко, и эта книга напомнит нам в новые времена, что есть вечные ценности, которые стоит сохранить.</p>
<p style="text-align:right">ББК 84(4Бол)-5</p>
<div style="float:left;width:40%">
ISBN 978-5-7853-0956-2
</div>
<div style="float:right;width:60%;text-align:center">
© ОАО «Московские учебники <br />
и Картолитография», 2008
</div>
<p style="clear:both"></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAx5S_CJNZzUwIvxqCkTgYQFYxmK180qhXhsWjy1YoIQGVXDccpD5dqWiyGLE4UJ2wZlZ9ldTrYZrabcKjctx-R0dvZQhkM0trnGLeJJMlEEkerupDTbAoDhn0moWhIFYX1b1FMeM1pbWy/s0/Rossia-zadna.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" height="640" data-original-height="795" data-original-width="663" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgAx5S_CJNZzUwIvxqCkTgYQFYxmK180qhXhsWjy1YoIQGVXDccpD5dqWiyGLE4UJ2wZlZ9ldTrYZrabcKjctx-R0dvZQhkM0trnGLeJJMlEEkerupDTbAoDhn0moWhIFYX1b1FMeM1pbWy/s0/Rossia-zadna.jpg"/></a></div>
<p>В Дома на Москва в София бе представен сборника "Лирична прегръдка", който съдържа стихове на 155 български поети за Русия и Москва.</p>
<p>Сборникът е уникален, заяви Благовеста Касабова, която е един от редакторите на книгата. Според нея няма друга подобна книга в света, в която поети от една страна да са посветили толкова стихове на една чужда държава.</p>
<p>Благовеста Касабова смята, че макар и досега да е имало подобни сборници, то „Лирична прегръдка" е нещо ново, тъй като в него за първи път се избягват конюнктурно-политическите залитания, едва сега в подобна книга няма място за „партии и вождове".</p>
<p>Сборникът се открива с две народни песни, в които се говори за Русия. Поетичните творби са подредени по хронологичен принцип − от Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Иван Вазов през Теодор Траянов, Смирненски, Веселин Ханчев, Георги Джагаров, Блага Димитрова, неизбежния Левчев и стигнем до поетесата Кети Бозукова.</p>
<p>На представянето на книгата присъства заместник-министърката на културата Надежда Захариева, която обяви, че с тази книга „прегръдката е с една ръка". За да станела истинска − необходимо било руската страна да отвърне на жеста и да публикува сборник със стихове за София и България.</p>
<p>На представянето на книгата присъстваха голяма част от живите поети, чиито творби са публикувани в сборника „Лирична прегръдка".</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEima3oiCF6HaDx26o1lZYaM2TOavTeFTrFC0poZxV2_3Zut3hQa7jWfeHLq0DpIfGcAnzGXJCDMmRFm8Twds8x-gQF7RxhphXc4In9cIJAYrl1sd8Xv2qmquvy99TxtnhaOJoKhnC4V4WHC/s0/Lirichna_pregradka-koritsa.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="787" data-original-width="563" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEima3oiCF6HaDx26o1lZYaM2TOavTeFTrFC0poZxV2_3Zut3hQa7jWfeHLq0DpIfGcAnzGXJCDMmRFm8Twds8x-gQF7RxhphXc4In9cIJAYrl1sd8Xv2qmquvy99TxtnhaOJoKhnC4V4WHC/s0/Lirichna_pregradka-koritsa.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhc1fiUEbb3rCyjyhSsPXB4ZtQHxwwWYfH9XmgTb8bTiW9fHEtv-6m0XBlP8YWwtJ5J9nzrqrRVsm6KYPmKkEc4h-CX0qSXEjCFxTfkXs-6_BmRcdNbDI-gJMSz9D0RnNNnqwL0KHZPm9C5/s284/yuri_luzhkov.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; padding-right: 10px"><img alt="" border="0" height="250" data-original-height="284" data-original-width="220" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhc1fiUEbb3rCyjyhSsPXB4ZtQHxwwWYfH9XmgTb8bTiW9fHEtv-6m0XBlP8YWwtJ5J9nzrqrRVsm6KYPmKkEc4h-CX0qSXEjCFxTfkXs-6_BmRcdNbDI-gJMSz9D0RnNNnqwL0KHZPm9C5/s320/yuri_luzhkov.jpg"/></a></div><p>До читателите на антологията<br />
"Български поети<br />
за Москва и Русия"</p>
<p>Скъпи читатели!</p>
<p>С голямо удоволствие ви представям тази антология. в която са събрани най-добрите произведения на българскито поети, посветени на Москва и Русия. Иска ми се да подчертая, че това е първо издание в България от такъв мащаб.</p>
<p>Русия и България са свързани от многовековни братски дружески връзки. Общата ни принадлежност към славянския свят и Православието, общността на нашите духовни и културни традиции, както и много от историческите събития правят тази дружба непоклатима и устойчива срещу всякакви ветрове и конюнктура. Българският народ винаги е гледал с надежда към Русия и е разчитал на нейната подкрепа. И днес, както и преди, в България обичат Русия и нейната столица Москва.</p>
<p>Българските писатели и поети хранят топли чувства към нашата страна. Те винаги са писали и пишат за Русия с голяма симпатия. И тук несъмнено основно място заема патриархът на българската литература Иван Вазов. Нека заедно да си припомним редовете от стихотворението му "Русия", написано през далечната 1876 година:</p>
<div style="margin-left:30%">Русия! Колко ни плени<br />
туй име свято, родно, мило!<br />
То в мрака бива нам светило,<br />
надежда − в нашите злини!</div>
<p>В Русия са популярни и много други български поети, чието творчество е представено достойно в тази антология.</p>
<p>Дълбоко чувство на задоволство предизвиква фактът, че днес, в нелекото за нас време, темата за Москва и Русия намира място в българската литература.</p>
<p>От цялата си душа приканвам читателите да прочетете тази книга, за да се насладите на изумителната самобитна и истинска славянска поезия на българите, посветена на Москва и Русия.</p>
<p>На всички вас пожелавам здраве и благополучие!</p>
<h3>Кмет на Москва <br />
Юрий Лужков</h3>
<div style="text-align:center">
<h3>Лирична прегръдка</h3>
<p>155 български поети за Русия и Москва</p>
<p>Българска</p>
<p>Първо издание</p>
<p>Редакционна колегия</p>
<p>Благовеста Касабова <br />
Драгомир Шопов <br />
Емил Захариев <br />
Никола Николов <br />
Петко Томов</p>
<p>Илюстрации Евгений Босяцки <br />
Формат 60/84/16 <br />
ИК “Феномен” <br />
Дом на Москва в София <br />
Печатница “Мултипринт” ЕООД <br />
Цена 8 лв.</p>
</div>
<p>Категория: Поезия<br />
Издателство: Феномен<br />
Година: 2006<br />
Страници: 251<br />
Език: Български<br />
Град на издаване: София<br />
Корици: меки<br />
ISBN: 978-9-5454-9060-6<br />
Размери: 150/205/0 мм<br />
Ключови думи: поезия, лирика, български автори, стихосбирка, 155, български автори за Русия,</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEibe_hOM4Nk8FEhAFSXu9m5BB1gFmoh4A08fXFhc6IUWIDmvf-j3wSHYyegJjaUNzrFBoNpvvNx2D_rmH6SCOMNnh1bVX-WGrTzdQ71k1B4mGVNyIExGCpvAu1hjFrNMQ8HeLigijrZ8QuE/s0/Lirichna_pregradka-zadna.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="595" data-original-width="366" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEibe_hOM4Nk8FEhAFSXu9m5BB1gFmoh4A08fXFhc6IUWIDmvf-j3wSHYyegJjaUNzrFBoNpvvNx2D_rmH6SCOMNnh1bVX-WGrTzdQ71k1B4mGVNyIExGCpvAu1hjFrNMQ8HeLigijrZ8QuE/s0/Lirichna_pregradka-zadna.jpg"/></a></div>
Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-37971055050070856662021-02-04T21:54:00.063+02:002023-09-20T22:09:26.971+03:00Печатни грешки<p>Той беше из<b>М</b>естен като писател от народа и затова народът го о<b>П</b>ичаше още от младини.</p>
<p>Само с един юмрук ще ти из<b>М</b>ия зъбите!</p>
<p>Хвърлиха го през <b>В</b>редновековието в буйните пламъци на <b>М</b>ладата и той изгоря жив.</p>
<p>Тя о<b>П</b>ичаше любимия си съпруг с <b>В</b>ялото си сърце и душа.</p>
<p>Бог дал — бо<b>Л</b> взел!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 19, 26 февруари 1971 г.</h2>
<hr />
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiB6-zSXO2Jo3eyJWOK_mc4n5R1MprzCuxjmEN644tMd5vsu7RKZslJ3VJmcqhH1I16kdVv7fkf5-rCi-ErHihE-0c3Z_Y6zXf_skUp-DJLtM-OsDEDyU2mpDX6J6uqdgdJmltSBvsB4XCi/s0/lion_eat_fork.gif" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img border="0" data-original-height="250" data-original-width="285" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiB6-zSXO2Jo3eyJWOK_mc4n5R1MprzCuxjmEN644tMd5vsu7RKZslJ3VJmcqhH1I16kdVv7fkf5-rCi-ErHihE-0c3Z_Y6zXf_skUp-DJLtM-OsDEDyU2mpDX6J6uqdgdJmltSBvsB4XCi/s16000/lion_eat_fork.gif" /></a></div>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Не е за неговата уста тази лъ<b>В</b>ица.</p>
<p>Не се знае кой <b>Б</b>ие, кой плаща.</p>
<p>Жа<b>Н</b>а на сухо не кряка.</p>
<p>Бо<b>Н</b> дава, ала в кошара <b>Т</b>е вкарва.</p>
<p>Те са връстници — <b>Г</b>одени са на една и съща дата.</p>
<p>Господ да му прости греховете, <b>П</b>арен човек беше.</p>
<p>Който п<b>И</b>е — зло н<b>И</b> мисли.</p>
<p>— У-уу, забравих те, зло да те за<b>Г</b>ра<b>Б</b>и!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 123, 5 ноември 1971 г.</h2>
<hr />
<p>Зъболекарят извади от устата му два <b>Д</b>ъба с корените.</p>
<p>При <b>Д</b>олен човек с празни ръце не се ходи.</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8k-zhULonOPQvfUeXbS-ycb6chOfTzyzL9Cew5e7jvrh3F_uRQp4IZgy2K0FRlUqWQpdCR4vOd7bmwVEvz1TPJg3EwpwaiPLf82vrnnP6WNikhYOkLdhXFRpX0k-JpQTsNC6g8sTouijU/s0/Bull_horns.gif" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="595" data-original-width="744" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj8k-zhULonOPQvfUeXbS-ycb6chOfTzyzL9Cew5e7jvrh3F_uRQp4IZgy2K0FRlUqWQpdCR4vOd7bmwVEvz1TPJg3EwpwaiPLf82vrnnP6WNikhYOkLdhXFRpX0k-JpQTsNC6g8sTouijU/s0/Bull_horns.gif" width="450" /></a></div>
<p>Волът рие, но пръстта пада върху ро<b>Д</b>ата му.</p>
<p>Син като пелин, зет като <b>Л</b>ед.</p>
<p>Пак си с<b>М</b>ъркал нещо — ще те гази <b>Ж</b>ечка!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 138, 10 декември 1971 г.</h2>
<hr />
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://media.istockphoto.com/vectors/man-drinking-beer-vector-id165653703" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="800" data-original-width="643" height="320" src="https://media.istockphoto.com/vectors/man-drinking-beer-vector-id165653703" /></a></div>
<p>Постоянно го дърпат, не го оставят на <b>Б</b>ира.</p>
<p>Защо ли се <b>Д</b>ави оше баща ми, та не си идва от кръчмата?</p>
<p>Той е със завидно семейно и служебно по<b>РА</b>жение.</p>
<p>Дявол<b>И</b>т ни оре, ни копае.</p>
<p>Бюрократът не е за уважение, никой не бива да му сваля <b>П</b>апка.</p>
<p>Учителят из<b>Р</b>ита ученика, а той му отговори за шести<b>М</b>а.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 11, 20 януари 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Доброто лесно се забравя, а зл<b>А</b>то — никога.</p>
<p>Всички в къщи сме <b>Д</b>иви и здрави.</p>
<p>Поетът изгони нахалните му<b>З</b>и от стаята си и започна да твори.</p>
<p>Не слагай з<b>Л</b>ия в пазвата си, ще те ухапе!</p>
<p>Снахата ругаеше майка ми, а тя се оплете като <b>Т</b>ате в кълчища, та не можа дума да каже.</p>
<p>Из едно студентско писмо: „Зимата си отива — ле<b>В</b>овете отдавна вече се стопиха."</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 14, 4 февруари 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Хитър е, знае как да се на<b>В</b>ежда в живота.</p>
<p>Не го закачай, че е зъл като <b>С</b>уче.</p>
<p>Надянаха му усмирителната <b>В</b>иза.</p>
<p>Който п<b>И</b>е, зло н<b>И</b> мисли.</p>
<p>Постоянно го дърпат, не го оставят на <b>Б</b>ира.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Стършел", брой 1357, 11 февруари 1972 г.</h2>
<hr />
<p>— Недей да лъжеш, че това е <b>Г</b>рамота от бога!</p>
<p>Той е <b>Б</b>ясната ръка на началника.</p>
<p>Отиде да на<b>С</b>очи ножа си в съседите.</p>
<p>Добрият ловец без зае<b>М</b> не се връща.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 20, 18 февруари 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Овчарят рече: "Докато има о<b>Т</b>ци, сиромашия няма!"</p>
<p>Учителят предаде на учениците нов уро<b>В</b> за храненето на човека.</p>
<p>На врата му сложиха няколко пия<b>Н</b>ици да изсмучат нечистата кръв.</p>
<p>Разболя се жената и умря от азиатски гри<b>М</b>.</p>
<p>Вместо нея мъжът се хвана за пералнята да из<b>Д</b>ере дрехите.</p>
<p>Капка по <b>Х</b>апка <b>П</b>ир става.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 23, 25 февруари 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Изписаха още един американски войник от болницата с думите: "Готов си за тру<b>П</b> и отбрана!"</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Вечерни новини", брой 6348, 1 март 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Помощта от бюрократа е все едно <b>П</b>апка в морето.</p>
<p>Една етърва бие другата, а третата <b>О</b>търва и двете.</p>
<p>Сватба без тъпан и <b>Ф</b>айда не е сватба.</p>
<p>Бра<b>К</b> брата не храни, ала все го брани.</p>
<p>Свидетелите бяха при<b>К</b>овани в съда за разпит.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 32, 17 март 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Има си <b>Д</b>ру<b>Ж</b>ка Апашка.</p>
<p>Затънал е сиромахът до гуша в бор<b>Ш</b>.</p>
<p>Само водата и злото не се свършват на св<b>А</b>та.</p>
<p>Толкова е сладкодумен, че като говори, <b>Л</b>ед му капе от устата.</p>
<p>Когато няма какво да се говори, по-добре е да се <b>Г</b>ълчи.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 35, 24 март 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Той е <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Б</span>ясната ръка на началника.</p>
<p>Волът рие, но пръстта пада върху ро<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>ата му.</p>
<p>Помощта от бюрократа е все едно <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>апка в морето.</p>
<p>Защо ли се <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>ави още баща ми, та не си идва от кръчмата?</p>
<p>Кръвожадният паяк плете паяжината си с тънки <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">М</span>ишки.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Жар", брой 12, 24 март 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Лошото време се оправя, само лошият човек не се о<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Т</span>равя.</p>
<p>На<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>ира си носа дето трябва и дето не трябва.</p>
<p>Перчи се като <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>ете<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">В</span> на бунище.</p>
<p>Няма как, дал му заем от кумова с<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Л</span>ама.</p>
<p>И да умра, нямам близки, няма кой да ме ж<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">И</span>ли.</p>
<p>— Жено, из<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">В</span>ържи рибите в тиганя и кажи на децата да се <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Б</span>ранят!</p>
<p>Голям за<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">М</span>ък глътни, голяма <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">С</span>ума не казвай!</p>
<p>Кой<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Ч</span>о седи на два стола, <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>ада на земята.</p>
<p>Бяга като дявол от <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>амян.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 52, 5 май 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Всички в къщи сме <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>иви и здрави.</p>
<p>Дявол<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">И</span>т ни оре, ни копае.</p>
<p>Добрият ловец без зае<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">М</span> не се връща.</p>
<p><span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Т</span>отка по гръб не пада.</p>
<p>Решиха да го бесят и нахлузиха примката върху дебелия му <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Б</span>рат.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Жар", брой 19, 12 май 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Да о<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Г</span>азваме всяко кътче от родната природа!</p>
<p>След дъжда придойде буйната <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>ода, та отвлече стадото.</p>
<p>Изора нивата и с <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">В</span>раната зарови откритите зърна.</p>
<p>Куцаше, че го стягаха новите <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">У</span>б<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">И</span>вки.</p>
<p>Пощръкляха и двата <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>ола.</p>
<p>Лудото само се об<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">И</span>жда.</p>
<p>Един вика от деца, друг вика за <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Ц</span>еца.</p>
<p>Когато владиката п<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">И</span>е, поповете мълчат.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 55, 12 май 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Не се га<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">З</span>и туй що не <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>асне!<br />
(<i>Ив. Вазов</i>)</p>
<p>Ки<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>ка се дава за обич.<br />
(<i>П. Р. Славейков</i>)</p>
<p>Човекът е човек, когато е н<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Е</span> пъ<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Н</span>.<br />
(<i>П. Пенев</i>)</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 58, 19 май 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Ляга с коко<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Н</span>ките, става с петлите.</p>
<p>Опитният <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">М</span>ътеводител ги водеше край реката.</p>
<p>Грозеше ги смърт, че не знаеха да плуват, но спасителите ги из<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>авиха.</p>
<p>Трудното из<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Ч</span>а<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">К</span>ване на върха от алпинистите протече на високо <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>иво.</p>
<p>Големият туристически <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>оход из <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">С</span>тара планина завърши.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 61, 26 май 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Телетата направиха голяма пакост, а <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>равите ядоха бой.</p>
<p>Дървото се пре<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Б</span>ива, докато е младо.</p>
<p>Той стана рекордьор на дълго <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Л</span>ягане.</p>
<p>Любя те безумно! Ти си родена само за оби<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 88, 28 юли 1972 г.</h2>
<hr />
<p><span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Р</span>ода гази, жа<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Л</span>ен ходи.</p>
<p>Улиците и шосетата са добре па<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Н</span>ирани.</p>
<p>Улесниха пушачите — сложиха табелка с надпис: „Място за <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Д</span>ушене!“</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 146, 15 декември 1972 г.</h2>
<hr />
<p>Освен през надлезите, човек може да мине и през подле<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Ц</span>ите.</p>
<p>Не го приеха — нямаше нужната <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Х</span>валификация.</p>
<p>Не на<span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">П</span>ивай вода на чужда <span data-darkreader-inline-color="" style="--darkreader-inline-color: #bf2a2a; color: red;">Г</span>оденица.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Софийска правда", брой 74, 29 юни 1973 г.</h2>
<hr />
<p>Да оГазваме всяко кътче от родната природа!</p>
<p>Разгледаха в музея ценните древни стариЦи.</p>
<p>Не знаеха да плуват и бяха обречени на смърт, но спасителите ги изДавиха.</p>
<p>Трудното изЧаКване на върха от алпинистите протече на високо Пиво.</p>
<p>Туристите снеха Баниците от гърбовете си, извадиха от тях сиренето, узрелите червени Комати, хляба и започнаха да се Бранят.</p>
<p>Големият туристически Доход из сКара Сланина завърши.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Ехо", брой 50, 14 декември 1973 г.</h2>
<hr />
<p>Улиците и шосетата често са добре паНирани.</p>
<p>Да благоустроим родните Тела и градове!</p>
<p>Не го приеха — няма необходимата Хвалификация.</p>
<p>Да оГазваме всяко кътче от красивата родна природа!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Пътен строител", брой 16, 1 ноември 1974 г.</h2>
<hr />
<p>Дървото се преБива, докато е младо!</p>
<p>Не го закачай, че е зъл като Суче!</p>
<p>Отиде да наСочи ножа си в съседите!</p>
<p>Сватба без тъпан и Файда не е сватба!</p>
<p>Тотка по гръб не пада!</p>
<p>Всички в къщи сме Диви и здрави!</p>
<p>На харизан Бон зъбите не се гледат!</p>
<p>Да оГазваме всяко кътче на родната природа!</p>
<p>При Долен човек с празни ръце не се ходи!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Димитровско знаме", брой 96, гр. Перник, 30 ноември 1979 г.</h2>
<hr />
<p>Да благоустроим родните Тела и градове!</p>
<p>При Долен човек с празни ръце не се ходи.</p>
<p>Той е Бясната ръка на началника.</p>
<p>Стана рекордьор на дълго Лягане.</p>
<p>Много баКи — Жилаво дете.</p>
<p>Той е със завидно семейно и служебно поРАжение.</p>
<p>Строителите се съДраха на съвещание.</p>
<p>Раснал е без бащин покрив — все под чужди стреЛи.</p>
<p>Империалистическата пропаганда за мир се върши със задни цеВи.</p>
<p>Из едно войнишко писмо: „Зимата си отива — леВовете отдавна вече се стопиха ...“</p>
<p>Улиците и шосетата са добре паНирани.</p>
<p>Помощта от бюрократа е все едно Папка в морето.</p>
<p>Не го приеха — няма нужната Хвалификация.</p>
<p>Не се гаЗи туй що не Расне!<br />
(<i>Ив. Вазов</i>)</p>
<p>КиРка се дава за обич.<br />
(<i>П. Р. Славейков</i>)</p>
<p>Човекът е човек, когато е нЕ пъН.<br />
(<i>П. Пенев</i>)</p>
<h2>Спасимир ДЕЛЯНЕЦ</h2>
<h2>вестник "Строител", брой 6, 6 февруари 1980 г.</h2>
<hr />
<p>Постоянно го дърпат, не го оставят на Бира.</p>
<p>Улесниха пушачите — сложиха табелка с надпис: „Място за Душене!“</p>
<p>Който пИе, зло нИ мисли.</p>
<p>Те кацнаха на аероБара — София.</p>
<p>Защо ли се Дави баща ми, та не си идва от кръчмата?</p>
<p>Пияният заспа. Ще се събуди, когато пропИят първите петли.</p>
<p>Трудното изЧаКваке на върха от алпинистите, протече на високо Пиво.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ<br />
печатарски работник</h2>
<h2>вестник "Трезвеност", брой 8, 22 април 1983 г.</h2>
<hr />
<p>Голям строител е — влече го модерното Крадоустройство.</p>
<p>Той почерНи шофьора с чашка ракия.</p>
<p>КиРка се дава за обич.<br />
(<i>П. Р. Славейков</i>)</p>
<p>Много баКи — Жилаво дете.</p>
<p>Парен каСа духа.</p>
<p>Дървото се преБива докато е младо.</p>
<p>Не слагай прОст там, където скърца врата!</p>
<p>Не го приеха — няма нужната Хвалификация.</p>
<p>ДяволИт: ни оре, ни копае.</p>
<p>Да благоустроим родните Тела и градове!</p>
<p>Обектът беше заКършен в срок.</p>
<p>Освен през надлезите, човек може да мине и през подлеЦите.</p>
<p>Из едно войнишко писмо: „Зимата си отива — леВовете вече се стопиха...“</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Трудово дело", брой 25, 1 април 1988 г.</h2>
<hr />
<p>Освен през надлезите, човек може да мине и през подлеЦите.</p>
<p>Табелка пред вратата на един началник на гара: „Вход за външни лица — забраВен!“</p>
<p>Табелка за пушачите в чакалнята на една гара: „Тук е място за Душене!“</p>
<p>Локомотивният машинист беше почерНен с чашка ракия.</p>
<p>Влакът закъсня и пътниците дремят на гарата като манастирски Лалугери.</p>
<p>Запретнаха се да изКрадят модерна гара.</p>
<p>Новата гара беше заКършена в срок.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>вестник "Железничар", брой 26, 14 юли 1992 г.</h2>
<hr />
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrCZqIEk7rYC0ReWl-hXrjH4So3-qzbTLmd6WYqYMnF9rwKGZLQDL857bKM6tU7tLiIGZbw_Ei8vZImbSF9j88JFLLkea7qbtiIOJhnI1HuGWnGhOT4srSD0UtSjiptzDNyktNc7utT1xe/s0/Smeshki_ot_greshki.jpg" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="254" data-original-width="511" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjrCZqIEk7rYC0ReWl-hXrjH4So3-qzbTLmd6WYqYMnF9rwKGZLQDL857bKM6tU7tLiIGZbw_Ei8vZImbSF9j88JFLLkea7qbtiIOJhnI1HuGWnGhOT4srSD0UtSjiptzDNyktNc7utT1xe/s0/Smeshki_ot_greshki.jpg" /></a></div>
<p>През студените есенни нощи, в зеленчуковите градини пада СЛА ... нина.</p>
<p>В печката сухите дърва веднага се РАЗГО ... вориха.</p>
<p>Като видяха мечката близо до кошера, пчелите яростно ЗАЖУ ... мяха.</p>
<p>Дрехите на дядо бяха скъсани, ала днес баба ги ЗАКЪР ... ми.</p>
<p>На нивата чичо развърза чувалите с жито и започна да ЗАСЯ ... да.</p>
<p>Дрехите му са изпрани и ИЗГЛА ... днели.</p>
<p>Той беше чудак в нашия клас: за един час по пет-шест тетрадки ИЗПИС ... кваха!</p>
<p>Днес мама сготви вкусна яхния от пресни КАРТО ... ни.</p>
<p>Назначиха го като директор на новия КОМБИ ... незон.</p>
<p>Започнахме да трошим орехи, но трудно се изваждат ядките, защото орехът е КОСТЕ ... нурка.</p>
<p>Филията му беше намазана с вкусен пилешки ПАС ... порт.</p>
<p>В ловджийската му пушка имаше само един ПАТ ... ладжан.</p>
<p>От страх да не закъснея, всяка сутрин мама идва до леглото ми и ме СЪБУ ... ва.</p>
<p>От кисело мляко и краставици мама приготви вкусен ТАРА... леж.</p>
<p>Над морските вълни прелитаха кресливи ЧАЙ ... ници.</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjCdEBNTeuV7PpJzVGKIvpjSHzJnHC_KFjwSh12MqmdjTGeZsznJHfod5JN4_XgdyxWEunF8z3hFGAqiNS3ml4CWsASuBRj3VpxLmRgQg6HSSDvYbyNUTJv998aodObJ6oZVr8cZcR8Zqy2/s0/Saxophone.jpg" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="328" data-original-width="579" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjCdEBNTeuV7PpJzVGKIvpjSHzJnHC_KFjwSh12MqmdjTGeZsznJHfod5JN4_XgdyxWEunF8z3hFGAqiNS3ml4CWsASuBRj3VpxLmRgQg6HSSDvYbyNUTJv998aodObJ6oZVr8cZcR8Zqy2/s0/Saxophone.jpg" /></a></div>
<p>Всеки ден поливам цветето в САК ... софона.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Ежко Смешко", брой 9, 1992 г.</h2>
<hr />
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://sportingshooter.com.au/wp-content/uploads/2020/12/http___yaffa-cdn.s3.amazonaws.com_yaffadsp_images_dmimage_sourceimage_money-from-hunting1.png" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="339" data-original-width="630" src="https://sportingshooter.com.au/wp-content/uploads/2020/12/http___yaffa-cdn.s3.amazonaws.com_yaffadsp_images_dmimage_sourceimage_money-from-hunting1.png" width="320" /></a></div>
<p>Добрият ловец без заеМ не се връща.</p>
<p>В речния басейн хората от завода плЮваха най-добре.</p>
<p>В ловджийската му пушка имаше само един ПАТ ... ладжан.</p>
<p>Любимата храна на заека е зелето и МОР ... жовете.</p>
<p>Мама изпържи в тигана уловената от татко прясна РИ ... за.</p>
<p>Изпратиха ме до рибарския магазин за зелен ХАЙ ... ванин.</p>
<h2>Грешките направи<br />
Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Лов и риболов", книжка 11-12, 1993 г.</h2>
<hr />
<p>Всички вкъщи сме Диви и здрави.</p>
<p>Наложи се да го оперират сМешно.</p>
<p>При Долен човек с празни ръце не се ходи.</p>
<p>Не слагай зЛия в пазвата си, ще те ухапе!</p>
<p>Лошото време се оправя, само лошият човек не се оТравя.</p>
<p>Не слагай прОст там, където скърца врата!</p>
<p>Да благоустроим родните Тела и градове!</p>
<p>Да оГазваме всяко кътче от родната природа!</p>
<p>Щяха да се удавят в морето, но спасителите ги изДавиха.</p>
<p>Той почерНи шофьора с чашка ракия.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 3, 12 ноември 1993 г.</h2>
<hr />
<h3>Весели недомлъвки</h3>
<p>През зимата легна тежко болен от ПРОС ... тотия.</p>
<p>Край реката весело блестяха стройните ТОПО ... ри.</p>
<p>В ученическия <span style="font-family: times; font-size: medium;">ѝ</span> бележник са наредени от горе до долу само ШЕСТИ ... ма.</p>
<p>На пристанището корабът спусна КОТ ... ка.</p>
<p>Мислеше, че като е с цигара в устата си, тя е голяма КРАС ... тавица.</p>
<p>Дядо взе бакъреното котле и влезе в кошарата да издои КРА ... туната.</p>
<p>Любима храна на заека са зелето и МОР ... жовете.</p>
<p>Нечистата му кръв беше изсмукана от една голяма ПИЯ ... ница.</p>
<p>Пази, Боже, сляпо да ПРО ... пуши.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 4, 26 ноември 1993 г.</h2>
<hr />
<p>Барабанистът започна да бие силно БАРА ... ката.</p>
<p>Вчера в болницата постъпиха най-много БОЛ ... тове.</p>
<p>Дърводелецът направи за дрехите му ГАР ... гара.</p>
<p>Камъните бяха струпани на голяма ГРАМА ... тика.</p>
<p>В стаята е топло, защото отдавна е запалена КАМИ ... лата.</p>
<p>Алпинистите се изкачваха по опасните стръмни КАНА ... пета.</p>
<p>Пойните птички бяха поставени в удобни телени КАФЕ ... нета.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 1, 28 януари 1994 г.</h2>
<hr />
<p>В речния басейн хората от завода плЮваха най-добре.</p>
<p>Защо ли се Дави баща ми, та не си идва от кръчмата?</p>
<p>Улесниха пушачите с табелка: „Място за Душене!"</p>
<p>Решиха да го бесят и нахлузиха примката върху дебелия му Брат.</p>
<p>По тялото му полазиха студени Кръпки.</p>
<p>Поставиха го върху кладата и го изгоНиха жив.</p>
<p>Бори се за чест и слаМа.</p>
<p>Постоянно го дърпат, не го оставят на Бира.</p>
<p>Господ да му прости греховете, Парен човек беше.</p>
<p>Много баКи ‒ Жилаво дете.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 2, 18 февруари 1994 г.</h2>
<hr />
<p>Който пИе, зло нИ мисли.</p>
<p>НаДира си носа, дето трябва и дето не трябва.</p>
<p>Не е за неговата уста тази лъВица.</p>
<p>Само с един юмрук изМи зъбите му.</p>
<p>Зъболекарят извади от устата му два Дъба с корените.</p>
<p>Жена му умря от азиатски гриМ.</p>
<p>Мъжът се хвана за пералнята да изДере дрехите.</p>
<p>И да умра, нямам близки, няма кой да ме жИли.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 10, 11 март 1994 г.</h2>
<hr />
<p>През студените есенни нощи в зеленчуковите градини пада СЛА ... нина.</p>
<p>В печката сухите дърва веднага се РАЗГО ... вориха.</p>
<p>Като видяха мечката близо до кошера, пчелите яростно ЗАЖУ ... мяха.</p>
<p>Дрехите на дядо бяха скъсани, ала днес баба ги ЗАКЪР ... ми.</p>
<p>Гащите му са изпрани и ИЗГЛА ... днели.</p>
<p>Днес в ресторанта сготвиха вкусна яхния от пресни КАРТО ... ни.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 26, 1 юли 1994 г.</h2>
<hr />
<p>Всеки ден поливам цветето в САК ... софона.</p>
<p>Филията му беше намазана с вкусен пилешки ПАС ... порт.</p>
<p>В ловджийската му пушка имаше само един ПАТ ... ладжан.</p>
<p>От страх да не закъснея всяка сутрин мама идва до леглото ми и ме СЪБУ ... ва.</p>
<p>От кисело мляко и краставици мама приготви вкусен ТАРА ... леж.</p>
<p>Над морските вълни прелитаха кресливи ЧАЙ ... ници.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 32, 12 август 1994 г.</h2>
<hr />
<p>На пристанището спусна котва един голям ПАРА ... пет.</p>
<p>Изпържихме в тигана уловената прясна РИ ... за.</p>
<p>Ученикът запомня уроците си, защото е ПАМЕТ ... ник.</p>
<p>Петлите се биеха жестоко, та от тях хвърчеше ПЕРУ ... ника.</p>
<p>Не може да диша ‒ не му достига ВЪЗ ... главницата.</p>
<p>Карах велосипеда бързо, като въртях силно ПЕДА ... гозите.</p>
<p>Направих пакост, та ядох голям ПЕР ... гел.</p>
<p>В красива рамка от стената ме гледаше неговият ПОРТ ... фейл.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 38, 23 септември 1994 г.</h2>
<hr />
<p>В горещия ден сред гората съзрях една сенчеста пъстроцветна ПОЛЯ ... киня.</p>
<p>Не само вратът и ушите му бяха изтънели от глад, но и цялата му фигура беше ИЗТЪ ... пяла.</p>
<p>Обрах мушмуловото дърво и си напълних торбата с едри МУШ ... мороци.</p>
<p>В ресторанта ми сервираха топла пита, градинарска супа, шопска салата и картофена МУСА ... ла.</p>
<p>Живея вече в новия жилищен КОМП ... ресор.</p>
<p>Подът на залата е покрит с дъбов ПАР ... ламент.</p>
<p>Новоизбраните министри трябваше да се закълнат, затова в Народното събрание те положиха КЛЕТ ... ка.</p>
<p>Не се вижда нито една звезда на вечерния тъмносин НЕБОС ... търгач.</p>
<p>Бяха бедни хората, но сега натрупаха в банките огромни КАПИТА ... ни.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 41, 14 октомври 1994 г.</h2>
<hr />
<p>Не успя да отключи бравата с цяла връзка КЛЮ ... кари.</p>
<p>Пътническият влак спира на всяка ГАР ... га.</p>
<p>Вечерта семейството на ловеца видя сметката на ЗАЕ ... ма.</p>
<p>Не е за неговата уста тази ЛЪВИ ... ца.</p>
<p>Пияницата залиташе на всяка крачка из буренясалото поле. Спъваха го избуялите БУРЕ ... та.</p>
<p>От радост той започна да ме ПРЕГ ... лъща.</p>
<p>На аерогарата приятелите ме посрещнаха и от радост ме ПРЕГЪР ... биха.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 49, 9 декември 1994 г.</h2>
<hr />
<p>Освен през надлезите, човек може да мине и през ПОДЛЕ ... ците.</p>
<p>Дрехите на локомотивния машинист винаги са изпрани и ИЗГЛА ... днели.</p>
<p>Запретнаха ръкави голяма гара да ИЗГРА ... бят.</p>
<p>Мереха чувалите с картофи, като ги слагаха върху един нов, лъскав и точен КАН ... тонер.</p>
<p>Пътническият влак спира на всяка ГА ... рга.</p>
<p>На гарата приятелите ме посрещнаха и сърдечно ме ПРЕГЪР ... биха.</p>
<p>Забавляваше хората в купето на влака, а те се преструваха, че му вярват, като разбираха, че е душевно БО ... гат.</p>
<p>Всеки месец най-добрите железничари получават големи ЗАПЛА ... хи.</p>
<p>Доказа се, че пострадалият при влаковата злополука не е ВИНО ... пиецът.</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Железничар", брой 50, 15 декември 1994 г.</h2>
<hr />
<p>На харизан Бон зъбите не се гледат.</p>
<p>Доброто лесно се забравя, но злАто - никога.</p>
<p>Не се знае кой Бие, кой плаща.</p>
<p>Стана рекордьор на дълго Лягане.</p>
<p>Глас наГоден - глас божий!</p>
<p>Свидетелите бяха приКовани за разпит.</p>
<p>Поставиха го върху кладата и го изгоНиха жив.</p>
<p>Надянаха му усмирителна Виза.</p>
<p>Тръгна и хвърли след себе си Замък.</p>
<h2>Грешките направи Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 23, 9 юни 1995 г.</h2>
<hr />
<p>Не го закачай, че е зъл като Суче!</p>
<p>Пощръкляха и двата Пола.</p>
<p>Най-добрият от тях беше изВратен в чужбина.</p>
<p>Само водата и злото не се свършват на свАта.</p>
<p>Затънал е сиромахът до гуша в борШ.</p>
<p>Той е със завидно семейно и служебно поРАжение.</p>
<p>Многодетните родители имаха девет дъщери и само един сиТ.</p>
<p>Парен каСа духа.</p>
<p>Ругае ме жената, че не съм добър въртоТъщник.</p>
<h2>Грешките направи Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 25, 23 юни 1995 г.</h2>
<hr />
<p>Дървото се преБива, докато е младо.</p>
<p>Не го приеха ‒ няма нужната Хвалификация.</p>
<p>Волът рие, но пръстта пада върху роДата му.</p>
<p>Телетата направиха пакост, а Правите ядоха бой.</p>
<p>Не го щат в селото, а той пита за ГоТовата къща.</p>
<p>ДяволИт ни оре, ни копае.</p>
<p>ГлаВна мечка хора не играе.</p>
<p>Шефовете се съДраха на съвещание.</p>
<p>Жътвата започна. Падна първият сноБ.</p>
<h2>Грешките направи<br />
Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 27, 7 юли 1995 г.</h2>
<hr />
<p>ЖаНа на сухо не кряка.</p>
<p>Когато владиката пИе, поповете мълчат.</p>
<p>На врата му сложиха няколко пияНици да изсмучат нечистата кръв.</p>
<p>Кацнаха на аероБара София.</p>
<p>‒ Филмът е чудесен! Хайде да отидем на Вино!</p>
<p>Не наПивай вода на чужда Годеница!</p>
<p>Любя те безумно! Ти си родена само за обиР!</p>
<p>Сватба без тъпан и Файда, не е сватба.</p>
<p>‒ Вържи си Соня по-далеч от моя кон, че ще се сритат!</p>
<h2>Грешките направи<br />
Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Спасител", брой 31, 4 август 1995 г.</h2>
<hr />
<p>Върху раменете на генерала блеснаха лъскавите ... Вагони!</p>
<p>Железничарите обичат своята красива и спретната ... Мара!</p>
<p>На мястото на стария мост, железничарите вдигнаха нов, още по-голям ... Тост!</p>
<p>Нерон запалил Рим. Затова всеки знае, че най-жестокият римски император е бил ... Перон!</p>
<p>Във влака пътуват без билет много ... Кътници!</p>
<p>Май напразно вече препускат влаковете по железните ... Головози!</p>
<h2>Спас АНТОНОВ</h2>
<h2>списание "Железничар", брой 28, 11 юли 2002 г.</h2>
<hr />
Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-75698108616874222422021-01-26T20:49:00.012+02:002023-09-20T22:09:58.397+03:00Спомен за Спас Антонов – приятелят на всички поети<h2>Познати – непознати</h2>
<h1>Спомен за Спас Антонов – приятелят на всички поети</h1>
<i>Един достоен българин, посветил живота си, за да прослави другите</i>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhddRJl-PY0Y_ztSdFDWAl-jGhI09XqmOCOji8r-l5CsQfUKGwnKOjFrsaWYvfGqH7xm5FJMHtz7WAKng2EU5-eHzbkIQsrWzMT5aACGoZhST6dUuMjvxbAU98dxTBwDPdGcHPmLEqc-XAP/s0/Violeta_Stanislavova.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;margin-right: 10px"><img alt="" border="0" data-original-height="340" data-original-width="269" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhddRJl-PY0Y_ztSdFDWAl-jGhI09XqmOCOji8r-l5CsQfUKGwnKOjFrsaWYvfGqH7xm5FJMHtz7WAKng2EU5-eHzbkIQsrWzMT5aACGoZhST6dUuMjvxbAU98dxTBwDPdGcHPmLEqc-XAP/s0/Violeta_Stanislavova.jpg"/></a></div>
<p>Спас Антонов беше много скромен, добронамерен и чист човек. Идваше в редакцията често, защото му събирах вестници, книги, списания за неговите изрезки. Един ден ми донесе огромен бял лист хартия, може би някой му го беше дал в печатница или пък той е намерил откъде да си купи. Беше с размери над метър. Когато го разгърна, с гордост ми заяви, че схемите, които виждам, са неговото родословно дърво – седем поколения назад. Много се учудих и дълго се взирах в красивите надписи под всяко правоъгълниче и чертичка. Имаше много елегантен и четлив почерк, калиграфски. После ми разказа, че на съселяните си в неговото бедно, родно село Делян, Софийско, е направил подобно изследване и установил, че почти всички в него са роднини. Обеща да направи и на мен. Попита ме откъде съм. Казах от София. <q>А баща ти? Майка ти?</q> Казах, че майка ми е от село Радуй, намира се по жп линията Перник-Волуяк. Селото на писателя Добри Жотев. Майка и той са първи братовчеди и къщите им са съседни. Спас много се зарадва. Село Делян се намира на около 6-7 километра от Радуй. Въодушеви се и ми разказа за младежките си приключения с Добри Жотев и че веднъж от Радуй, където му гостувал, двамата, през баирите, отишли в Делян пеша.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Спас имаше много неща да казва и затова бе много сладкодумен. Бяхме се сприятелили, тъй като бе открил, че някъде, далеч във времето, през няколко поколения, сме били по майчина линия, някакви братовчеди. Т.е. – макар и далечни, но роднини.</p>
<p>Бях спечелила доверието му, затова ми предложи да бъда художествен редактор и да направя предпечатната подготовка на <q>Картотека на съвременната българска поезия</q>. Съгласих се и започнахме. Работихме около месец и повече вкъщи, на домашния ми компютър. Беше много прецизен и до последния момент преди предаването на книгата в печатницата, издирваше и добавяше данни в списъците на поетите в каталога. Дразнеше го и най-малката печатна грешка. Беше голям естет и перфекционист.</p>
<p>Понеже нямаше пари за издаването на книгата, бе решил да събира по 10 лева от всеки участник. Бе си въобразил, че ще успее. За целта бе купил тетрадка, в която записваше имената на тези, които му даваха по 10 лв. Накрая се разочарова и разбра, че няма да може да ги събере по този начин, затова взе отнякъде 2000 лева заем и я издаде.</p>
<p>Един ден дойде в редакцията. Даде ми 4 екземпляра от каталога, с молба да ги раздам само на хора, които аз преценя. Бях му приготвила в една торбичка събрани списания и вестници, но за първи път не ги взе. Беше много напрегнат и натъжен. Разказа ми как някакви цигани в Люлин, ги нападнали и ограбили с жена му, точно в деня, когато си били взели мизерните пенсии. Каза ми още, че влиза в болница за операция и че е сигурен, че няма да излезе от там жив. Дошъл е да се сбогуваме. Стана ми много мъчно за този добър и чистосърдечен писател. Такъв възвишен дух, а живееше в мизерия и недоимък. Харчеше пенсията си, за да купува вестници и списания и да изрязва публикации на поети, за картонените си кутии, в които ги съхраняваше и за други свързани с поддържането на картотеката му, непрестанни разходи. Прегърнахме се и се разплакахме. Дълго стояхме така в коридора пред стаята на редакцията. После си казахме сбогом. След няколко дни разбрах, че е умрял на операционната маса, точно както сам бе предрекъл смъртта си.</p>
<p>По инициатива на жителите на село Делян и след решение на община Божурище на родния му дом е поставена паметна плоча, а родната му улица е преименувана на <q>Писател Спас Антонов</q>.</p>
<h4><a href="https://literaturensviat.com/?p=24287">Виолета Станиславова</a></h4>
<h5>вестник <q>Дума</q>, бр. 121, 23 юни 2017 г.</h5>
<h5>списание <q>Литературен свят</q>, бр. 95, май 2017 г.</h5>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-58465154764305798962021-01-23T13:38:00.049+02:002023-09-20T22:10:46.344+03:00Стихове в периодичния печат<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEghjTQL8CXlswgKt2szMkrSuh6p0e_FednOx7iRJ8f733rtWObP-zbF4z7iUPhTu0kSwzjQOSX7488yAdDFyYUrg1tOnDso1pJGeXmmPSb3NG3Jd8ocgNsIsZHLDj2_1vNNHiHv2BOzxruy/s0/Granichar.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="650" data-original-width="429" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEghjTQL8CXlswgKt2szMkrSuh6p0e_FednOx7iRJ8f733rtWObP-zbF4z7iUPhTu0kSwzjQOSX7488yAdDFyYUrg1tOnDso1pJGeXmmPSb3NG3Jd8ocgNsIsZHLDj2_1vNNHiHv2BOzxruy/s0/Granichar.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="width: 240; text-align: center"><em>На пост за Родината</em></div>
<div class="separator" style="width: 240; text-align: center"><em>СПААЛАНТО ДЕЛЯНИНИ</em></div>
<h1>Писмо до граничаря</h1>
<p>Тази нощ с нежна, а полето — тихо!<br />
Там из пътя прашен като буен вихър<br />
във премяна житна керван се люлее ...<br />
Чуй — коне препускат и каруци пеят! ...</p>
<p>Песента прелиства морната ми памет<br />
и по теб отново мислите припламват.<br />
За теб, граничарю, в буйна изпревара<br />
иде хляб народен в родните хамбари!</p>
<p>Ти на поста верен, смело наблюдавай;<br />
стискай във ръката автомата здраво.<br />
Гледай как е тиха тая нощ, без шум,<br />
гледай, че врагът те дебне със куршум!</p>
<p>Бди смел, граничарю, бди, народен син!<br />
За Страцин спомни си, за Освиенцим<br />
и пази коварен враг да не премине<br />
в нашата прекрасна, слънчева родина!</p>
<span><a name='more'></a></span>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi_pOrUzi0Bzcyz0trPxob9B56roFT_CI_7VcqCAu2NBKSWyRi750mzEwQRxcemYVyklmLJQLHcd-m-M00OV3GjkqpJnOoy1RSqT8BEgKdEkk7BR9ESeOioSdeQkDCGqPGybZG53Ne1qCkB/s0/Trud-201.1.9.50.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="96" data-original-width="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi_pOrUzi0Bzcyz0trPxob9B56roFT_CI_7VcqCAu2NBKSWyRi750mzEwQRxcemYVyklmLJQLHcd-m-M00OV3GjkqpJnOoy1RSqT8BEgKdEkk7BR9ESeOioSdeQkDCGqPGybZG53Ne1qCkB/s0/Trud-201.1.9.50.jpg"/></a></div>
<h1>Топлина</h1>
<p>Може лед да сковава заводските стрехи.<br />
Може в студ да треперят и жиците горе.<br />
В мойте сини и мазни работнишки дрехи <br />
аз не чувствам ни студ, ни умора.</p>
<p>Мен ме топли на струга спокойната песен.<br />
Мен ме топли налената в огън стомана.<br />
Мен ме топли на бъдното плана чудесен <br />
и на хората грубите длани.</p>
<p>Може вятър тревожно в комина да свири.<br />
Може вън да се пука желязо и камък.<br />
Тук от нашия труд топлината извира <br />
и прелива в сърцето ми пламък.</p>
<p>0, до век нека таз топлина да ме грее!<br />
Ще замръзна,<br />
ще замръзна без нея!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<em>стругар от Завода за резервни части в София</em>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjp6fS0eKywRUqF6NAos3qlb2ueAwR0ZIFVUppsBWfeEuRoov1Wn3EU5vj_-oFOrzBXO-Z9SGRD-ec8SF86YUoPL8WXAJd8hIVUQ0vwgEN71w9tCKZ1ll72RrI_lEjshd3a7L6dMWaD1DzV/s0/Rabotnichesko_delo.321.17.11.58.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="112" data-original-width="485" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjp6fS0eKywRUqF6NAos3qlb2ueAwR0ZIFVUppsBWfeEuRoov1Wn3EU5vj_-oFOrzBXO-Z9SGRD-ec8SF86YUoPL8WXAJd8hIVUQ0vwgEN71w9tCKZ1ll72RrI_lEjshd3a7L6dMWaD1DzV/s0/Rabotnichesko_delo.321.17.11.58.jpg"/></a></div>
<h1>Щастие</h1>
<p>Щом отрано моят струг замята <br />
вити стружки, леко посребрени, <br />
като вити гривни по земята — <br />
в цеха няма по-щастлив от мене.</p>
<p>Щом ме стрелне малката фрезистка <br />
с тез очи големи и зелени, <br />
с този поглед топъл и разискрен — <br />
в цеха няма по-щастлив от мене.</p>
<p>Щастието мое е и нейно, <br />
нейните несгоди са и мои.<br />
Щом усмивки по лицата грейнат, <br />
чужд остава между нас покоя.</p>
<p>Щастието наше е в труда ни. <br />
То през нея и през мен минава. <br />
В съкратени петилетки сбрано <br />
като извор то живот ни дава.</p>
<p>Тук сме много майстори-стругари. <br />
От поети пò сме вдъхновени!... .<br />
Със такива ласкави другари <br />
няма нигде по-щастлив от мене!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<em>стругар от Завода за резервни части в София</em>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQbs345xd1PYR0TY4dgpCTyIg9D9BjECAcMI0Me2Y_KeADWr6LGP1rqb_iQgjVbJMG7dCh9vLPcTczA0Bn_NzYhtZg4tmx-lX2KqeHexpSm98XXUEr4cOCg_XxJ7NwaPAfv85RVtxOrRut/s0/Rabotnichesko_delo.130.10.05.59.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="110" data-original-width="516" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiQbs345xd1PYR0TY4dgpCTyIg9D9BjECAcMI0Me2Y_KeADWr6LGP1rqb_iQgjVbJMG7dCh9vLPcTczA0Bn_NzYhtZg4tmx-lX2KqeHexpSm98XXUEr4cOCg_XxJ7NwaPAfv85RVtxOrRut/s0/Rabotnichesko_delo.130.10.05.59.jpg"/></a></div>
<h3>СП. ДЕЛЯНИНИ</h3>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMsuPbtAutSfziBP59tY_4X17FtCEVIa8_KW8S8O3LtXCqJ1Jat3yF4t1xULuit4pWTLxk0OF2H8HdsIMNhVbZFkjDGZtVFX8mxBmBBHjtmRGjz0vpYT7gL3KMhfQVUL37Th-zqWtoWAEl/s0/Trud-269.13.11.60.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="86" data-original-width="409" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjMsuPbtAutSfziBP59tY_4X17FtCEVIa8_KW8S8O3LtXCqJ1Jat3yF4t1xULuit4pWTLxk0OF2H8HdsIMNhVbZFkjDGZtVFX8mxBmBBHjtmRGjz0vpYT7gL3KMhfQVUL37Th-zqWtoWAEl/s0/Trud-269.13.11.60.jpg"/></a></div>
<h1>Девети септември</h1>
<p>Пристига пак а Родината Девети<br />
сред знамена, усмивки и венци. <br />
Най-радостните, слънчеви привети <br />
той носи вам, на фронта тих борци.</p>
<p>Че вие бдите, на дълга си верни, <br />
да е спокоен всеки трудов ден.<br />
И ако враг в Родината се мерне, <br />
ще бъде на часа обезвреден.</p>
<p>И вам привети, граничари смели, <br />
които на граничната бразда <br />
закриляте и родните предели, <br />
и българската свята свобода!</p>
<p>И вам привети милиционери — <br />
охрана на труда ни в студ к зной. <br />
Кой подвига ви може да измери? <br />
Безсънните ви нощи нямат брой!</p>
<p>И вам привети, огнеборци славни! <br />
Срещнете горди празника велик!<br />
На пост сте винаги. Пожар ли пламне, <br />
колите ви червени там са в миг ...</p>
<p>Пристига пак в Родината Девети <br />
и на парад отново пак зове.<br />
Ще го посрещнат с песни и букети <br />
достойните му, верни синове!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3TQF8WQUI7tlOLTiV3Dnw5OSkIRHc71FTcK4RlngM93KL-inkoHgNxEtMrDaAw1T7PzpTR52jE_RJOhVuZ17FTdzaEJCwDcxKTuEZeXaXRevJRziKXz_hTQ_lzIz_SggsYYPtdzW8Jh6L/s0/Ogneborets.9%252C09.1982.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="152" data-original-width="349" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3TQF8WQUI7tlOLTiV3Dnw5OSkIRHc71FTcK4RlngM93KL-inkoHgNxEtMrDaAw1T7PzpTR52jE_RJOhVuZ17FTdzaEJCwDcxKTuEZeXaXRevJRziKXz_hTQ_lzIz_SggsYYPtdzW8Jh6L/s0/Ogneborets.9%252C09.1982.jpg"/></a></div>
<p>Ето че и при мен дойде Златната есен. Стъпил на шейсет и осмото стъпало към върха на Вечната зима, аз обръщам поглед, за да се порадвам на зрелите плодове на моя живот.</p>
<p>Преди да плъзнат непрогледните мъгли и сланата да избуи в листопад, аз се взирам в оная далечна пролет, когато в родното ми село Делян цъфтеше душата ми. И ме гали моята овчарска свирка, с която веселех горските птици и животинки. И трепва сърцето ми при спомена за първата среща с момичето,тръгнало за дъхави теменуги. Но ... духна силният бедняшки вятър, който ме довя в големия град. Тук разцъфналата ми душа започна да връзва плод. Сред непосилния труд и задочните ми студентски години, се появиха в пресата и първите ми стихове. Преминах прев няколко завода като работник и в един научен институт — като инженер. Вях журналист, основател и редактор на ведомствен вестник. И прея цялото време писах, писах ... Издадох една дузина книги, повечето за деца. Весели книги. Само една от тях навява в мен тъга, но същевременно и радост. Тя ми спомня за първите трепетни срещи и тъжни раздели. Ах, тази книга „НЕДОСЪНУВАНИ СЪНИЩА”! И сега често пъти се събуждам, когато е най-хубаво на душата ми. И сега, макар че се радвам на зрелите си плодове — моите книги и моята челяд, макар че имам нови съвършени стихове — плътни и реални,песенни и звънки като тежки камбани — те не могат да заменят ония наивни, но мили стихове от „Недосънувани сънища". Към тях ще се връщам винаги когато изпадна в беда и отчаяние,когато ме сполети творческо безсилие,когато ме налегне тежка старост... Те ще прелеят в мен част от моето цъфтене, ще ме върнат с много години навад и аз ще се почувствам облекчен и възроден.</p>
<h1>И тръгваш си ...</h1>
<p>Кой друг така би любил и би страдал,<br />
не раснал с твойта детска красота?<br />
На чистата ми обич се нарадва<br />
и тръгваш си от мен през пролетта ...</p>
<p>Не чуваш ли гората с глас как плаче,<br />
рекичката как тъжно ромоли,<br />
как свири жално вятърът-сираче<br />
и ронят сълзи твърдите скали?</p>
<p>Не виждаш ли как цвят липите ронят,<br />
как свеждат клони старите върби,<br />
как птиците летят да те догонят,<br />
за да те върнат с песни, може би?</p>
<p>И изворчето стана в миг солено,<br />
и всичко плаче, гдето сме били ...<br />
Разбираш ли душата ми как стене,<br />
как трескаво раздялата боли?</p>
<h1>Нeдосънуван сън</h1>
<p>Пак всичко връща се обратно <br />
и твоят глас в съня ме вика:<br />
“Ела със мен! Ела в гората <br />
за теменуги и иглика! ... ”</p>
<p>И тръгваме сами нататък,<br />
където слънчице ни гали.<br />
С тих ромон ромоли реката<br />
и буди нещо в нас заспало.</p>
<p>Тук свирне кос, там гукне гургулица,<br />
запеят в клоните пък други ...<br />
И аз те хващам за ръчица,<br />
и търсим, търсим теменуги.</p>
<p>Неволно ти главица свеждаш<br />
до мойто юношеско рамо.<br />
И бузите ни тръпнат нежно<br />
от някакъв незнаен пламък ...</p>
<p>Но ... в тоя сладък миг унесен —<br />
какво ме сепна и събуди? ...<br />
И няма звук, и няма песен,<br />
и няма горски теменуги!</p>
<p>1953</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Пенсионери", брой 7, 17 февруари 1994 г.</h3>
<h3>вестник "Спасител", брой 39, 29 септември 1995 г.</h3>
<p></p>
<h3>ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!<br />
ПОЕТЪТ СПАС АНТОНОВ НА 70 ГОДИНИ</h3>
<h1>И тръгваш си ...</h1>
<p>Кой друг така би любил и би страдал,<br />
не раснал с твойта детска красота?<br />
На чистата ми обич се нарадва<br />
и тръгваш си от мен през пролетта ...</p>
<p>Не чуваш ли гората с глас как плаче,<br />
рекичката как тъжно ромоли,<br />
как свири жално вятърът-сираче<br />
и ронят сълзи твърдите скали?</p>
<p>Не виждаш ли как цвят липите ронят,<br />
как свеждат клони старите върби,<br />
как птиците летят да те догонят,<br />
за да те върнат с песни, може би?</p>
<p>И изворчето стана в миг солено,<br />
и всичко плаче, гдето сме били ...<br />
Разбираш ли душата ми как стене,<br />
как трескаво раздялата боли?</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български пенсионери", брой 36, 7 септември 1995 г.</h3>
<h1>Приятели златни</h1>
<h3>На писателя Иван Кръстев</h3>
<p>Както си седях на двора <br />
край брезата белокора –<br />
от небето изведнъж<br />
се изсипа ... златен дъжд!</p>
<p>Скочих като бясна хала,<br />
та събрах го в пет чувала.<br />
Сипах златото в казан <br />
и скроих работен план:</p>
<p>Щом приятел нов си хвана, <br />
аз го топвам цял в казана <br />
и човекът с рижав тен <br />
става мигом ... позлатен!</p>
<p>Тъй сред дните неповратни <br />
аз с приятели съм златни! <br />
Златен е животът с тях <br />
и от нищо нямам страх!</p>
<h1>На вятъра</h1>
<p>– Молив ми дай назаем, Жоро,<br />
че моя нейде съм затрил.<br />
Ще купя, ще го върна скоро! –<br />
успя да го склони Страхил.</p>
<p>Не мина месец-два и ето,<br />
Страхил го върна с малко яд,<br />
а Жоро рече му превзето:<br />
– Съвсем го бях забравил, брат!</p>
<p>– Забравил си го ей, приятелю, <br />
а пък това от мене скри<br />
и ме принуди – тъй на вятъра, <br />
да хвърля ... толкова пари!</p>
<h3>За децата от Спас АНТОНОВ</h3>
<h3>списание "Читалище", книжка 1-2, 1999 г.</h3>
<h1>Нeдосънуван сън</h1>
<p>Пак всичко връща се обратно <br />
и твоят глас в съня ме вика:<br />
“Ела със мен! Ела в гората <br />
за теменуги и иглика! ... ”</p>
<p>И тръгваме сами нататък,<br />
където слънчице ни гали.<br />
С тих ромон ромоли реката<br />
и буди нещо в нас заспало.</p>
<p>Тук свирне кос, там гукне гургулица,<br />
пернатен шепот тишината буди ...<br />
И аз те хващам за ръчица,<br />
и търсим, търсим теменуги.</p>
<p>Неволно ти главица свеждаш<br />
до мойто юношеско рамо.<br />
И бузите ни тръпнат нежно<br />
от някакъв незнаен пламък ...</p>
<p>Но ... в тоя сладък миг унесен —<br />
какво ме сепна и събуди? ...<br />
И няма звук, и няма песен,<br />
и няма горски теменуги!</p>
<h3>вестник "Български писател", брой 34, 24 октомври 1999 г.</h3>
<h1>Вечност</h1>
<p>Дали ще бъде лято или зима,<br />
то все едно е, щом няма да ме има!<br />
Аз хлад ще съм на лято сред елите <br />
и бистро изворче покрай скалите.<br />
Аз дъх ще съм на горска теменуга <br />
и глас на славей, долетял от юга.<br />
И звън ще съм на пролетни капчуци,<br />
и звезден лъч над внуци и правнуци ...</p>
<p>Търсете ме наяве и в химерите <br />
и винаги край вас ще ме намерите,<br />
че дух съм жив и вечно ще живея,<br />
и вечно ще горя, и в огъня... ще пея!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български писател", брой 28, 28 октомври 1999 г.<br />
антология "Ектении от Божия рог" 2002 г.<br />
списание "Но" брой 3-4, 26 март 2003 г.<br />
вестник "Словото", брой 27, 27 септември 2007 г.</h3>
<h1>Драма</h1>
<p>Нощта разтваря черната завеса. <br />
За кой ли път с надеждата голяма <br />
играя в драмата „Къде си?“ ...<br />
Но зрители в салона звезден няма.</p>
<p>Декори са луната и морето, <br />
и ситният крайбрежен пясък, <br />
където в тишината под небето <br />
прииждат тъмните вълни със плясък.</p>
<p>И аз − артистът, в трудната си роля <br />
стоя смутен край черната завеса. <br />
За кой ли път безпомощно се моля <br />
и шепна своя монолог: „Къде си? ...“</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<h3>вестник "Български писател", брой 32, 17 октомври 2001 г.</h3>
<h1>Железничарска ода</h1>
<p>Пак е празник обичан, прастар, <br />
пак се вдигат препълнени чаши −<br />
рапортуват, поднесли скъп дар <br />
пак те − железничарите наши.</p>
<p>Построиха железния път, <br />
дето вече година там крета, <br />
и се сбраха във „Тихият кът", <br />
та подхванаха гръмко банкета.</p>
<p>Не гърмяха тук с онзи тротил, <br />
дето срива край пътя скалите, <br />
а бе всеки на песен фитил, <br />
та от песни ечаха елите.</p>
<p>И се вдигаха тост подир тост, <br />
че с труда си бе всеки полезен <br />
да изникне я надлез, я мост, <br />
да се ширне там пътят железен ...</p>
<p>Днес са нужни железни ръце <br />
на Родината с хората бедни, <br />
и е нужно човечно сърце − <br />
да не бъдем в Европа последни!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<h3>вестник "Железничар", брой 45-46, 6 декември 2001 г.</h3>
<h1>Богат народ</h1>
<p>В туй време размирно и доста неясно <br />
вървиме надясно и ... само надясно! <br />
Народът ни става добър и богат <br />
и всеки се чувства заклет демократ. <br />
Спокоен е всеки − насън и наяве, <br />
че старото време отвята е плява, <br />
че няма престъпност, лъжа и разврат, <br />
че младите хора тъга не навяват ... <br />
Богат е народът ни, царски богат! <br />
Дори безработните все намаляват, <br />
и все намаляват − умират... от глад!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ</h3>
<h3>вестник "Земя", брой 184, 24 септември 2002 г.<br />
вестник "Български пенсионери", брой 15, 9 април 2003 г.</h3>
<h1>Пред ковчега на баща ми</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>Алекси Златоуст − <br />
увлекателният разказвач <br />
на приказки и небивалици</i>
</div>
<p>Тих ветрец ли над Топòле стене, <br />
гръм в Усое ли тресе земята? <br />
Облаците плачат натъжени, <br />
жълти сълзи ронят дървесата.<br />
И реката придошла е мътна, <br />
и в Ормана скръбни сенки лазят ... <br />
Приказка ли шепнат те попътна, <br />
приказка ли вместо теб разказват?</p>
<p>Птиците я слушат − занемели, <br />
слушат я и мъртвите в покоя.<br />
Ти си жив, с очи − слънца изгрели, <br />
ти си в тази приказка героят ...<br />
В септемврийска вечер път поемаш, <br />
път неземен, дълъг и незнаен.<br />
Прошка сетна от теб ще си вземем, <br />
в сънищата наши ще сияеш.</p>
<p>А земята орна тежки буци <br />
като черни сълзи ще отронва.<br />
Ще те славят внуци и правнуци <br />
и Делян за своя син ще спомня.</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български писател", брой 30, 9 октомври 2002 г.<br />
антология "Поети-2005", изд. "Български писател", 2006 г.</h3>
<h1>Обич моя</h1>
<p>Аз те чаках в детските години. <br />
Ден и нощ покой не знаех аз. <br />
Чаках те, но ти къде отмина, <br />
та не чух омайния ти глас?</p>
<p>И летях над облаците бели, <br />
и те дирих вредом по света. <br />
Мойта дързост нямаше предели, <br />
не познавах немощ, суета ...</p>
<p>Денем нищех ветрища и бури <br />
и прецеждах слънчеви лъчи − <br />
да открия твоя лик в лазура, <br />
да ме стоплят твоите очи.</p>
<p>Нощем пък сред звездната магия <br />
към безкрая шеметен летях, <br />
ала вместо теб да те открия − <br />
в огъня на ада ... ослепях! ...</p>
<p>О, къде бе ти, къде? − не знаех ... <br />
Мислех, че си в храма на света, <br />
мислех, че си скрита нейде в рая <br />
и потъваш в мойта слепота! ...</p>
<p>Но сега разбрах къде си скрита <br />
и тъжиш, че късно те открих ... <br />
Обич моя, ти си тъй честита − <br />
аз те нося в моя ведър стих!</p>
<p>Аз сега съм твоята вселена.<br />
Ти си в мен и лъхаш топлина, <br />
и запяваш песен вдъхновена, <br />
и разсипваш вечна светлина!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български писател", брой 33, 22 октомври 2003 г.<br />
антология "Поети-2003", изд. "Български писател"<br />
вестник "Новият пулс", брой 18, 25 септември 2006 г.</h3>
<h1>Към моите фалшиви приятели</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>Боже, пази ме от приятелите! <br />
От неприятелите аз сам ще се пазя.</i><br />
(Народна мъдрост)</div>
<p>От вашите „безкористни“ услуги <br />
горчива става ми софрата, <br />
животът ми — омразно чудо!<br />
А имах ви за родни братя ...<br />
Сега за вас аз всичко зная <br />
и слагам на „игрите“ края. <br />
О, мазни, лигави влечуги, <br />
къде, къде да ви отпратя? <br />
Вървете на света в безкрая — <br />
по дяволите! ... Вън от рая!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български пенсионери", брой 2, 7 януари 2004 г.</h3>
<h1>Имане</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>На Петко Огойски</i></div>
<p>Имам лъч светлина всеобилна − <br />
да ми свети в най-правия път.<br />
Имам шепа топлина − да ме милва <br />
и сега, и след моята смърт.</p>
<p>Имам къшей чер хляб, който стига <br />
да нахраня човешкия род.<br />
Имам дума, която да вдига <br />
всеки паднал от удар жесток.</p>
<p>Имам дух всемогъщ, който може <br />
да облъхне света наскърбен, <br />
който винаги буди, тревожи <br />
и опазва човешкото в мен.</p>
<p>Ах, туй мъничко мое имане!<br />
С него аз съм безмерно богат. <br />
Като приказка то ще остане <br />
да вълшебства по целия свят!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
антология "Поети-2004", изд. "Български писател", 2005 г.<br />
вестник "Словото", брой 29, 5 октомври 2006 г.</h3>
<h1>Началото</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>На жена ми Маруся</i></div>
<p>Не сме ли ние живи две мъниста <br />
на любовта в огърлицата стара − <br />
два погледа, две изворчета бистри, <br />
проникващи в желания и вяра?</p>
<p>Не сме ли ние вечни господари <br />
на плодната земя и на живота, <br />
на огъня в човешките пожари, <br />
запален от доброто или злото?</p>
<p>Не сме ли топла нощ и утро светло, <br />
и блага реч − за приказка и песен, <br />
и оня буен вятър в ширинето, <br />
с крилете си към бъдното понесен? ...</p>
<p>Да, всичко сме. И сила сме, която <br />
не в тинеста, заглъхнала пътека, <br />
а в път широк, мечтан и необятен <br />
ще води винаги щастлив Човека!</p>
<p>1955</p>
<h1>Пред ковчега на баща ми</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>Алекси Златоуст − <br />
увлекателният разказвач <br />
на приказки и небивалици</i>
</div>
<p>Тих ветрец ли над Топòле стене, <br />
гръм в Усое ли тресе земята? <br />
Облаците плачат натъжени, <br />
жълти сълзи ронят дървесата.<br />
И реката придошла е мътна, <br />
и в Ормана скръбни сенки лазят ... <br />
Приказка ли шепнат те попътна, <br />
приказка ли вместо теб разказват?</p>
<p>Птиците я слушат − занемели, <br />
слушат я и мъртвите в покоя.<br />
Ти си жив, с очи − слънца изгрели, <br />
ти си в тази приказка героят ...<br />
В септемврийска вечер път поемаш, <br />
път неземен, дълъг и незнаен.<br />
Прошка сетна от теб ще си вземем, <br />
в сънищата наши ще сияеш.</p>
<p>А земята орна тежки буци <br />
като черни сълзи ще отронва.<br />
Ще те славят внуци и правнуци <br />
и Делян за своя син ще спомня.</p>
<p>1979</p>
<h1>Имане</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>На Петко Огойски</i></div>
<p>Имам лъч светлина всеобилна − <br />
да ми свети в най-правия път.<br />
Имам шепа топлина − да ме милва <br />
и сега, и след моята смърт.</p>
<p>Имам къшей чер хляб, който стига <br />
да нахраня човешкия род.<br />
Имам дума, която да вдига <br />
всеки паднал от удар жесток.</p>
<p>Имам дух всемогъщ, който може <br />
да облъхне света наскърбен, <br />
който винаги буди, тревожи <br />
и опазва човешкото в мен.</p>
<p>Ах, туй мъничко мое имане!<br />
С него аз съм безмерно богат. <br />
Като приказка то ще остане <br />
да вълшебства по целия свят!</p>
<h1>Вечност</h1>
<p>Дали ще бъде лято или зима,<br />
то все едно е, щом няма да ме има!<br />
Аз хлад ще съм на лято сред елите <br />
и бистро изворче покрай скалите.<br />
Аз дъх ще съм на горска теменуга <br />
и глас на славей, долетял от юга.<br />
И звън ще съм на пролетни капчуци,<br />
и звезден лъч над внуци и правнуци ...</p>
<p>Търсете ме наяве и в химерите <br />
и винаги край вас ще ме намерите,<br />
че дух съм жив и вечно ще живея,<br />
и вечно ще горя, и в огъня... ще пея!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
антология "България вовек", 135 години списание "Читалище", 2005 г.</h3>
<h1>Поет</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>На Спас Антонов</i></div>
<p>Над закътаната стара маса, <br />
свел глава − замислен и без глас, <br />
той с мечти крилати се понася <br />
към звездите в тоя нощен час.</p>
<p>И когато клепките натегнат, <br />
той заспива − страшно уморен, <br />
и сънува сякаш че е впрегнат <br />
в някакъв безжалостен ярем.</p>
<p>Тегли той от тинестото блато <br />
тежката кола със скъп товар, <br />
а стои, не мърда там колата, <br />
натоварена от стар книжар ...</p>
<p>Но щом сутрин слънцето се вдига <br />
и го будят детски смях и звън − <br />
радва се, че новата му книга <br />
не е вече в оня блатен сън.</p>
<p>Тя е тук наяве и прелива <br />
във душите хорски топлина.<br />
Тя живее − умна, приказлива − <br />
с нас дружи за вечни времена.</p>
<p>А и тази маса му напомня <br />
детството, игрите, младостта ...<br />
И крепи го гордостта огромна, <br />
че е дал той нещо на света!</p>
<h3>Симона НИКОЛОВА<br />
стихосбирка "Измама", издателство "Мултипринт", 2006 г.</h3>
<div style="float:left;width:48%"><h1>Бащин край</h1>
<p>Мой свиден бащин край − потулен <br />
сред буки, дъбове, ели −<br />
от теб и аз съм лист отбрулен,<br />
по теб сърцето ме боли!</p>
<p>По твоите долини тъмни <br />
аз пасох чуждите овце. <br />
Замръквах сам и сам осъмвах <br />
с изцибрено от глад лице.</p>
<p>Живях с ратайските несгоди, <br />
а бях дете − едно дете, <br />
което след стадата ходи <br />
и в бедност дрипаво расте ...</p>
<p>Но в златна есен тъй се случи,<br />
че текна посред смут и страх <br />
пречист и животворен ручей, <br />
от който пих и възмъжах.</p>
<p>От този ручей, крайо роден, <br />
ти бе превърнат в земен рай.<br />
Животът − волен и свободен, <br />
разцъфна в тебе, бащин край.</p>
<p>И заживяхме като братя.<br />
Тъй в път − невиждан и нечут, <br />
вървяхме с песни към полята, <br />
за дружен, благодатен труд ...</p>
<p>Ах, грозен ураган − зъл жребий,<br />
отде ли пак ни връхлетя?! <br />
Добитъка до крак изтреби, <br />
потъпка ниви и цветя.</p>
<p>Забрулиха ни пак неволи <br />
и пак полето запустя. <br />
Децата − дрипави и голи,<br />
не знаят вече радостта.</p>
<p>И къщите ни запустяха − <br />
в коприва тънат двор и вход. <br />
Младежите под чужда стряха <br />
подириха щастлив живот ...</p>
<p>Мой бащин крайо − дъб окастрен, <br />
от теб съм аз отбрулен лист.<br />
От твоя корен съм израснал, <br />
по теб копнея с порив чист!</p></div>
<div class="separator" style="float:right;width:48%"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXLZmnLxLq8iCc6BZ7NFZG22T_w5ebS3CJhqbk2aKNqrFvgR-iwlp2GVsb54MOKgVxLgHC_nGFQNjaW4xdLhxlz0q7G-mpmDMWX9pWgw_ojt_EA6D_yBJI6KGdjjwcaxAaY4J52244ETEE/s672/Bashtin_kray.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: right; float: right;"><img alt="" border="0" height="450" data-original-height="672" data-original-width="529" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXLZmnLxLq8iCc6BZ7NFZG22T_w5ebS3CJhqbk2aKNqrFvgR-iwlp2GVsb54MOKgVxLgHC_nGFQNjaW4xdLhxlz0q7G-mpmDMWX9pWgw_ojt_EA6D_yBJI6KGdjjwcaxAaY4J52244ETEE/s600/Bashtin_kray.jpg"/></a><br />Рисунка: Димитър ДОНЕВ</div>
<h3 style="clear: both;">Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Български пенсионер", брой 48, 29 ноември 2006 г.<br />
антология "Поезия-2006", издателство "Български писател", 2006 г.</h3>
<h1>Приятели златни</h1>
<div style="margin-left:20%">
<i>На писателя Иван Кръстев</i></div>
<p>Както си седях на двора <br />
край брезата белокора –<br />
от небето изведнъж<br />
се изсипа ... златен дъжд!</p>
<p>Скочих като бясна хала,<br />
та събрах го в пет чувала.<br />
Сипах златото в казан <br />
и скроих работен план:</p>
<p>Щом приятел нов си хвана, <br />
аз го топвам цял в казана <br />
и човекът с рижав тен <br />
става мигом ... позлатен!</p>
<p>Тъй сред дните неповратни <br />
аз с приятели съм златни! <br />
Златен е животът с тях <br />
и от нищо нямам страх!</p>
<h3>Спас АНТОНОВ<br />
вестник "Словото", брой 36, 29 ноември 2007 г.<br />
списание "Пчелица", брой 2, 2008 г.<h3>
Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-88760838613286157632016-02-04T15:43:00.023+02:002023-09-20T22:11:58.269+03:00Наследството на една литературна страст<h2>Вестник <q>Сега</q>, Брой 5406 (232) 09 Октомври 2015</h2>
<h4>Нерви и утехи</h4>
<h1>Наследството на една литературна страст</h1>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://inspiro-bg.com/wp-content/uploads/2018/12/K-Donk.png" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left; margin-right:10px"><img alt="" border="0" data-original-height="190" data-original-width="155" src="https://inspiro-bg.com/wp-content/uploads/2018/12/K-Donk.png"/></a></div>
<p>От поета Спас Антонов имам получени две-три писъмца, все по повод някогашни приеми в съюза на писателите. Търся ги сега, но както си му е редът, затрили са се някъде из къщи. Ще се покажат някой ден, когато няма вече да ми трябват. Спомням си, че бяха сдържани, с достойнство написани редове: старият поет търсеше подкрепа да получи справедливост при избора на нови членове. Не направих опит да помогна: при обтягащите ми се отношения с <q>Ангел Кънчев</q> 5 намесата ми само щеше да навреди. Минало е и без мен – не съм дори разбрал кога са го приели в съюза. Пропуснал съм и известието за смъртта му през 2009 г. Както се разбира, разминали сме се генерално в този свят.</p><span><a name='more'></a></span>
<p>Тези дни поетесата В. Хр. ми подари неговото изумително творение <q>Картотека на съвременната българска поезия</q>. Самото заглавие е придружено с пояснение, че книгата съдържа <q>кратка информация за 10 000 български поети</q>. Издадена е през 2006 г. Когато става дума за поезия, самата дума <q>картотека</q> е твърде стъписваща – да се опишат и подредят 10 000 творчески присъствия е задача, която може да надхвърли амбициите на който и да е отделен човек. Самото хрумване е странно и необяснимо, твърде неясно е за какво може да послужи подобно изследване. Но книгата е създадена, издадена е и побира имена и данни, някои от които, извън нея, отдавна да са потънали в гънките на времето.</p>
<p>Авторът споделя за импулса си да събира, да подрежда и най-вече да съхранява данни за поетите от своето време, за предходниците, разказва за своите източници, затова как прибира и запазва дори нищожното парче вестник, ако на него има отпечатано стихотворение. Събирачеството му в един момент се уталожва, канализира се и се осмисля, става стройно и добива своя единствен по рода си характер, чрез който той изгражда екзотичното си дело. Вътре в книгата на Спас Антонов читателят ще намери неочаквани, озадачаващи хрумвания, съпоставяния и противопоставяния, извличане на съвпадения и зависимости, на очаквани и и неочаквани взаимовръзки в пластовете на българската поезия. </p>
<p>Но книгата всъщност не е самата Картотека. </p>
<p>Тя само представя, дори по-скоро резюмира съдържанието на рафтовете и пликовете, където е побран внушителният обем на това събираческо дело. Там, обяснява писателят, могат да се видят не само стихове, често и непубликувани, но също портрети, преводи на чужди езици, рецензии и отзиви за издадени стихосбирки, изрезки с нотирани текстове за песни, интервюта и изявления на авторите. Има съобщения за срещи и литературни четения, за награди от конкурси, поздравления за кръгли годишнини, дружески шаржове и екслибриси, съобщения за публикации в чужбина, за участие в международни срещи и конгреси. <q>С една дума – пише Спас Антонов, – в плика се съдържа всичко, което се отнася до живота и творчеството на даден поет.</q> Броя на изрезките самият той определя на над три милиона. За вас не знам, но аз трудно си представям всичко това събрано в една частна сбирка, натрупано с усърдието на един само човек.</p>
<p>Самата книга, освен че е любопитна, а за мене и респектираща, може и малко да ни позабавлява. Извън огромния списък на поети от всички поколения в нея са подредени и други още <q>списъци</q> от имена, които по различен признак се свързват или просто си приличат. Хрумванията са изобретателни и понякога озадачаващи, но така или иначе резултатите са пред нас. Има <q>списък</q> на поетите с еднакви собствено и фамилно име, на поети просто с дублиращи се имена, <q>поети с реципрочни имена и с имена, способни да объркат от читателя</q>, на поети, <q>които впоследствие са променили името си</q> или на поети <q>чиито имена са с особено звучене</q> (Прангов, Солникова, Остър, Айляков, Лисицов, Колчан, Седянкова, Блъснишки и пр.). Можете да се поровите в <q>списък</q> на <q>поети със страшни имена</q> (Разбойникова, Биячева, Секиров, Боздуганов, Касапски и пр.). Имената на 183-ма поети се различават само по една буква и Антонов и тук съставя <q>списък</q>, който да предотвратява грешки и заблуждения. Има списък на незрящи поети, на поети художници, както и на поети енигматици, т.е. такива, които са <q>съставители на кръстословици, плетеници, забавни игри и пр.</q>. Има списъци на българските поети и поетеси по зодии. Най-малко (147) сме Стрелците. Има и хороскопи по европейския и по японския зодиак, има вечен календар и т.н.</p><p>Черешката на <q>списъците</q> е последният: за роднинството между писателите. В него са разкрити и изброени съпружеските, бащинските и пр. връзки между български литератори, които в една изпълнена с псевдоними професия невинаги се проследяват. Независимо от ползата или напротив на такъв списък, той със сигурност е онзи, който ще бъде прочетен от край до край.</p>
<p><q>Тази книга – пише Спас Антонов – не представлява антология, където фактите се подбират. Нейната цел е да се види колко хора опитват перото си в това деликатно изкуство – поезията. Както във всяка библиотека... редом до книгите на най-талантливите писатели стоят книгите на по-малко талантливи творци, така и в тази книга до имената на класиците стоят имената на по-малко известни автори... В заключение мога с гордост да заявя, че ако я нямаше тази картотека и тази книга, откъде ще се види следата, която са оставили редица талантливи поети, неспоменати в никакви енциклопедии и справочници... и още много творци, потъващи в реката на забравата...</q></p><p>Но защо ви разказвам това?</p>
<p>Поглед върху творчеството на Спас Антонов показва, че писателят има наситен литературен път. Издал е повече от двайсет книги и не е пренебрегван от вниманието на критиката. Дори самата <q>Картотека</q> е подробно отразена от нея още приживе на автора. Както и да гледаме на написаното от него, писателското му его е било прилично задоволено.</p>
<p>Извън това животът му е пълен с трудови и лични събития: разнообразни професии, квалификации, образования и успехи. Дори злополуките и инцидентите в този живот, които сам изброява, са предостатъчни, за да запълнят едно човешко съзнание. Не е бил скучен този жизнен път и не е била тази Картотека някакъв изход от еднообразието или убиване на времето. По-скоро това е един осъзнат подтик, прегърнат и превърнат в житейско дело. Или по-скоро - една властна, доживотна литературна страст.</p>
<p>Откликването и подчиняването на всяка подхвърлена от съдбата идея оставят на бъдещето достатъчен, макар нерядко озадачаващ резултат. То, бъдещето, обикновено намира с какво и кога да отключи такова наследство. А за човека – какво? Ако човекът има нужда от някакво начало, той не се пита, а го следва...</p>
<h3>Калин Донков</h3>
<div class="image"><img border="0" imageanchor="1" src="https://cdn11.bigcommerce.com/s-r7ihvq/images/stencil/996x666/products/18051/51098/desk-double-file-drawer__01918__04220.1464976164.jpg" /><h5><q>Откликването и подчиняването на всяка подхвърлена от съдбата идея оставят на бъдещето достатъчен, макар нерядко озадачаващ резултат. То, бъдещето, обикновено намира с какво и кога да отключи такова наследство. А за човека – какво? Ако човекът има нужда от някакво начало, той не се пита, а го следва...</q></h5></div>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-29786037739278224322015-01-06T15:58:00.004+02:002023-09-20T22:12:16.648+03:00Поетът Велин Георгиев: Не парите, а духът е всичко на света!<a href="http://www.blitz.bg/article/38725"><h2>Информационен сайт <q>Блиц</q>, 25 юни 2014 г.</h2></a>
<h1>900 поети се побраха на капрата в един старинен файтон</h1>
<br />
<div class="image"><img border="0" imageanchor="1" src="https://1.bp.blogspot.com/-RdLEzw9WYeQ/VqttLtpkDtI/AAAAAAAAEwU/A6JTPlNIjwI/s1600/Velin_Georgiev.jpg" /></div>
<p><i>Велин Георгиев е от тези хора, които гледат с леко сърце на света, житейските несгоди не го пречупват, а го каляват. Винаги ведрото му настроение се предава заразително. Цели 18 г. той поддържа поетичните събития в националния салон <q>Старинният файтон</q>. Представил е 900 книги и техните автори - поети, писатели, критици, публицисти. Доказал е, че служи безкористно на една културна мисия.</i></p><span><a name='more'></a></span>
<p>Самото съществуване на <q>Старинният файтон</q> вече е доказателство, че има поезия, че стихове се четат. Осемнайсет години в салона на <q>Старинния файтон</q> се събират всяка седмица творци и хора, които не могат без книги.</p>
<p>Самият Велин Георгиев има издадени 37 книги, пет от които посветени на авторите от поетичния салон <q>Старинният файтон</q>.</p>
<p><b>– Велине, като те гледам как всяка седмица търчиш към <q>Старинният файтон</q>, ти май направи за осемнайсет години още един трудов стаж, но без заплащане...</b></p>
<p>– Да, направих още един трудов стаж... Благодаря ти, Господи! Тук съм още... И само потвърдих истината, че парите не са всичко на този свят. Че духът е всичко. И съм приел, че просто си върша работата.</p>
<p> В онези далечни години в Кюстендил бях обявен за антинароден и антипартиен автор на национално съвещание от самия <q>Първи</q> –Тодор Живков.</p>
<p>Поводът беше непубликуваното ми, отхвърлено стихотворение <q>Чужда кръв</q>. Престанаха да ме печатат. Цели десетилетия бях в зоната на здрача. И тъй като нямах думата дълги години, сега съм възмезден с тези красиви поетични вечери между сходни души.</p>
<p><b>– Петата ти книга за Националния литературен салон какво съдържа?</b></p>
<p>Като си правя равносметка колко много са имената на поети и писатели, седели на капрата на файтона, които в съдбовен миг са поели за отвъдното, сърцето ми се свива. Затова на отишлите си от този свят съм посветил повечето страници.</p>
<p><b>– Разкажи за някои от тях.</b></p>
<p>– Няма друг поет в съвременната ни литература, който да излъчваше толкова магнетизъм като Иван Динков. На фона на патологичната стихотворна какофония неговият глас се открояваше мощно, ярко, самобитно. Верен и уверен. Защото е глас на роден Поет. Изреченията му са като светкавици. Като притчи. Като заклинания, като присъди. Ще станат десет години, откакто го няма.</p>
<p>Ето два негови стиха: <q>След съвестта и стиховете едва ли има трети ад...</q></p>
<p>И макар да е носител на всички национални награди, той си остана един самотен бранител на българския национален дух. </p>
<p><u><b><i>Федя Яков? Знаете ли кой е Федя Яков от Пиринско?</i></b></u></p>
<p>И него го няма от десет години. Този човек носеше бодрото усещане за ново утро. Имах чувството, че няма човек, който да не го познава. Поддържаше литературния живот в Благоевград с премиери, юбилеи, които организираше с истинска обич към всеки автор. След него помръкнаха писателските изяви там.</p>
<p>Федя беше между близкото обкръжение на пророчицата Ванга. Братът на Федя бе нещо като секретар на леля Ванга. Един ден тя му казва: </p>
<p><q>Иди, кажи на брат си Федя да не се плаши толкова от един изпит. Седнал е на терасата с крака в легена и мокра кърпа на главата, зубри старогръцки, та свет му се вие. Кажи му, че ще му пишат тройка...</q></p>
<p>Разказва ми Федята този епизод и как, щом му известил брат му, захвърлил учебника. И изкарал тройката.</p>
<p>Книгата на Федята Яков за феномена <q>леля Ванга</q> се превърна в празник за читателите. Беше написана <q>от извора</q>, носеше автентична информация.</p>
<p>Помня едно събиране с приятели в ресторант <q>Волга</q> в Благоевград и щом затвориха, се понесохме към дома на Федята. Покани ни ухилен, никого не <q>връщаше</q>. Излезе начаса и се върна с петдесетлитрово буре от мазето – как го бе качил, не стана ясно. Всеки си пълнеше от канелката – осъмнахме си. И пак не се бяхме наприказвали. </p>
<p>Искам да разкажа и за картотеката на <b><font color="#bc0101">писателя Спас Антонов</font></b>. Друг самобитен творец, написал поезия, басни, разкази, гатанки, общо 20 книги. Той почина преди пет години. За 80-годишния си юбилей издаде един уникален труд, плод на 50-годишния му труд, състоящ се от 500 страници. </p>
<h4>Том, наречен <q>Картотека на съвременната българска поезия</q></h4>
<p>От 1954 г. той изрязва публикации на стихове и ги събира в картонени кутии. Този му том е истински каталог на съвременната поезия – съдържа кратка информация за 10 800 български поети.</p>
<p><q>Половината от заплатата си давах за абониране за вестници и списания</q> – така казваше моят приятел и поет Спас Антонов. Изрезките, поставяни в кутии, се увеличават толкова, че трябвало да направи специални сейфове и етажерки. Фактически това представлява сега картотеката на българската поезия с три милиона изрезки от над 3200 души, записани в каталога. А инак авторите са над 10 800. И всичко това по азбучен ред. Има и раздел роднинство между писателите, и това е събирал.</p>
<p>Ето такива хора като Иван Динков, Федя Яков, Спас Антонов поддържат духа ни, надеждата.</p>
<h3>Савка ЧОЛАКОВА</h3>
<div class="image"><img border="0" height="380" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiKEyPegSajvVT8HK3XOGRigqbf8-P-rQTX-VhnHnGnLqyO5ZqngBMlf3DBKxQrFr-2hTPz3jIDo1UuixHiASswgkw7Z9mRBYR06MENYcBPUXN92zomassFG2szo9Gpkrqo7BdWcWVrDSXR/w591-h380/Zavodska_pobeda_zpsuxd9ojdq.jpg" width="591" /><h5>Редколегията на вестник "Заводска победа" обсъжда новия брой, 1959 г. (Спас Антонов е вторият отляво)</h5></div>
<br />Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-71481741121391030942014-04-02T00:54:00.158+03:002023-09-20T22:12:47.941+03:00Гатанки и смешки<img border="0" height="420" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBcIr2ZYtklKarg9jPbYQO7VYr33iCy9UTDrEUz_hntrTmVj8WGD79TG-QOm3Ho3KjnPcpsEIt99koium2nUwUAvtuPBPQXHsl27xd3NN0hxoWjaOvQLr1-OJETAMMoOwOFCcO5VlGQD2v/s1600/Gatanki-i-smeshki-korica.jpg" width="320" />
<img border="0" height="220" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi9Md1pK1JTdToq5g7dRvuyZtO7ZKUQziHGhQJ-BC7Sy5LHG7HTo9QUDBUvPqXTgMG-tL2P2MTrgXGE_Vnn3DEQFmCHBcWOsUs2Gclg1wJXtkb4gf8qt7vWbAi2025wGEdvWLUDjmaWLEDr/s320/Gatanki-i-smeshki-zaglavna.gif" width="320" /><br /> <a href="https://www.scribd.com/doc/28208013/%D0%93%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B8-%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B8">
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgbhH-iJZg0wtAbIn2wGkTCTrzd6Ld5yRPRp1OLF0GMITDwx1nD4ZWFamTfkg2bMNqenVE2Up_KnCzji5UB2YdRzloRLJzWF5he47sNadTjCabhGUFF6muvHXKzvdym55-hBwxR0Bdit3nO/s1600/pdf_icon.png" width="50" />
<q>Гатанки и смешки</q> сканирана книга</a>
<h1>Гатанки</h1>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Сивият храбрец</h2>
<p><q>Чик-чирик, чик-чирик!</q> –<br />
литне и поспре за миг.<br />
Дрешчица една си има<br />
и за лято, и за зима.<br />
– Кой си ти? Отде дойде,<br />
перушан такъв – храбрец?<br />
– Чик-чирик! Познай ме, де! –<br />
чикна сивият ...</p>
<button id="Врабец" onclick="Врабец()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Врабец()
{
document.getElementById("Врабец").innerHTML="<h3>Врабец</h3>";
}
</script></div>
<span><a name='more'></a></span>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>The grey daredevil</h2>
<p>"Tweet-a-tweet, tweet-a-tweet!" –<br />
he is always quick and fleet.<br />
Heat and cold he dares to flout<br />
season in and season out.<br />
"Who are you? Whence did you come?<br />
How could you escape the arrow?"<br />
"Tweet-a-tweet! Well, guess for one!",<br />
tweeted shrilly the grey ...</p>
<button id="Sparrow" onclick="Sparrow()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Sparrow()
{
document.getElementById("Sparrow").innerHTML="<h3>Sparrow</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Дребна, но работна</h2>
<p>Бърза по невидими пътечки,<br />
мъкне сламчици, треви и клечки,<br />
че задружно, ей там върху слога<br />
ще изграждат жилище край глога.<br />
– Я поспри за малко, почини си!<br />
Що за буболечка дребна ти си?<br />
А пък тя взе туй за подигравка.<br />
Спря до малка полска незабравка<br />
и отвърна: – Дребна съм,<br />
но съм работна ...</p>
<button id="Мравка" onclick="Мравка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Мравка()
{
document.getElementById("Мравка").innerHTML="<h3>Мравка</h3>";
}
</script></div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>Tiny but busy</h2>
<p>Going under leaves and berries,<br />
heavy sticks and straws she carries,<br />
hurries there to reach the hill,<br />
common house they will build.<br />
"Stop a moment, take your breath!<br />
You're a tiny bug I bet?"<br />
She mistook that for a jeer.<br />
Climbed a flower growing near<br />
and then answered: "Mock you can't,<br />
I am just a busy ... "</p>
<button id="Ant" onclick="Ant()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Ant()
{
document.getElementById("Ant").innerHTML="<h3>Ant</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Дългоушко</h2>
<p>И през зима, и през лято<br />
бяга босо през полята.<br />
Бяга през гори хайдушки –<br />
гонят го ловци със пушки.<br />
– Бягай, дългоушко, скрий се!<br />
Що за животинче ти си?<br />
А пък то ми рече: – Знай, че<br />
казват ми страхливо ...</p>
<button id="Зайче" onclick="Зайче()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Зайче()
{
document.getElementById("Зайче").innerHTML="<h3>Зайче</h3>";
}
</script></div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>The long-eared namby-pamby</h2>
<p>Summertide and wintertide<br />
it plays always run-and-hide.<br />
In the woods its steps it stifles<br />
running from the hunters' rifles.<br />
"Run and hide away from here!<br />
What is your name, do you hear?"<br />
"Close to people I don't dare,<br />
I'm a timid little ... "</p>
<button id="Hare" onclick="Hare()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Hare()
{
document.getElementById("Hare").innerHTML="<h3>Hare</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Аз на птиците<br /> съм цар</h2>
<p>– Аз съм птица с яка човка,<br />
с яки нокти и крила.<br />
Върху свойта жертва ловко<br />
спускам се като стрела.<br />
Рея се над върховете,<br />
над отвесните скали.<br />
Боря се със ветровете<br />
и с виелиците зли.<br />
Няма тук сред планините<br />
кой да ми е господар.<br />
Аз летя във висините,<br />
аз на птиците съм цар! ...<br />
В миг отвърнах на хвалбите:<br />
– Щом живееш сред скалите,<br />
щом си волен, силен, смел –<br />
ясно е, че си ...</p>
<button id="Орел" onclick="Орел()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Орел()
{
document.getElementById("Орел").innerHTML="<h3>Орел</h3>";
}
</script></div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>The bird king</h2>
<p>"I've a beak that's thick and sturdy,<br />
matched with sharp claws and strong wings.<br />
There's no mouse or a birdie<br />
able to escape my swings.<br />
O'er peaks and cliffs I soar,<br />
looking to the ground below.<br />
Fighting winds and storms that roar<br />
heading where I want to go.<br />
Here, high among the clouds,<br />
summer, autumn, winter, spring.<br />
I am far above the crowds,<br />
I reign here like a king!"<br />
"Since you fly above the land<br />
now I think I understand,<br />
you don't seem to be a sea-gull<br />
it is clear you are ..."</p>
<button id="Eagle" onclick="Eagle()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Eagle()
{
document.getElementById("Eagle").innerHTML="<h3>Eagle</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;">
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Вместо нея,<br /> бягах аз</h2>
<p><q>Зън, зън, зън! ...</q> –<br />
зънка тя сред двора вън.<br />
С тялото си и с крилата<br />
тя прилича на пчелата.<br />
Кацва по цветя и клони,<br />
ала никой не я гони –<br />
мигар някому е мило<br />
нейното отровно жило?<br />
А пък онзи ден, когато<br />
гол излязох от реката,<br />
зърнах я и рекох с крак<br />
да я стъпча на тревата.<br />
Но не случих. И в гнева тя<br />
ме подгони като враг,<br />
та с настръхнала коса<br />
бягах аз от таз ...</p>
<button id="Оса" onclick="Оса()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Оса()
{
document.getElementById("Оса").innerHTML="<h3>Оса</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>Small and fierce</h2>
<p>"Buzz, buzz, buzz! ..."<br />
she crawls over peach's fuzz.<br />
All the people will agree<br />
she looks like a piebald bee.<br />
She's a creature fierce and bold,<br />
striped in yellow, black and gold.<br />
Flits and flutters through the air,<br />
flying colors, everywhere.<br />
Loud buzz, a warning sound,<br />
not to tread upon the ground,<br />
For she's fierce and will defend,<br />
nest and kin, till bitter end.<br />
She sips nectar from the flowers,<br />
and spends there all her hours,<br />
but beware of her sting,<br />
it's a thing that make you fling.<br />
You would be a fool to grasp,<br />
this ferocious little ...</p>
<button id="Wasp" onclick="Wasp()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Wasp()
{
document.getElementById("Wasp").innerHTML="<h3>Wasp</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Победеният</h2>
<p>Люто разгневени,<br />
строги,<br />
два юнака витороги<br />
бой завързаха ...<br />
И ето,<br />
биха се така,<br />
догдето<br />
падна с рог разкървавен<br />
победеният ...</p>
<button id="Овен" onclick="Овен()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Овен()
{
document.getElementById("Овен").innerHTML="<h3>Овен</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"><h2>The victor</h2>
<p>The fight is long, with horns aglow,<br />
their strength and power on full show.<br />
They clash and crash, with all their might<br />
to dominate in fierce fight.<br />
Their muscles bulge and flex,<br />
As they headbutt, without a rest.<br />
The ground trembles, with each impact,<br />
A show of force, a mighty act.<br />
Their eyes are red with rage,<br />
A will to win, not assuaged.<br />
But after all this wham and bam,<br />
The victor is the stronger ...</p>
<button id="Ram" onclick="Ram()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Ram()
{
document.getElementById("Ram").innerHTML="<h3>Ram</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Хитруша</h2>
<p>Тя слезе от гората рано, рано.<br />
Премина бързо голите баири<br />
и тръгна през полето изорано<br />
край селото храна да дири.<br />
И както беше страшно гладна,<br />
тя птицефермата нападна.<br />
Петлите и кокошките стъписа.<br />
Замъкна ги от тук по пладне,<br />
че в селото пазачът се залиса ...<br />
Ех, тая хитра кума ...</p>
<button id="Лиса" onclick="Лиса()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Лиса()
{
document.getElementById("Лиса").innerHTML="<h3>Лиса</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>The sly one</h2>
<p>She sneaks, with fur as red as fire, <br />
Creeps through the night, its desire,<br />
For a meal, a tasty treat,<br />
A chicken, plump and oh so sweet.<br />
She slinks along, with stealth and grace,<br />
A hunter, in its natural place.<br />
She raids the coop, with silent tread,<br />
And plucks its prize, a chicken, dead.<br />
The farmer wakes, to find the loss,<br />
A chicken gone, at any cost.<br />
In spite of all his clever locks,<br />
He couldn't stop the cunning ...</p>
<button id="Fox" onclick="Fox()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Fox()
{
document.getElementById("Fox").innerHTML="<h3>Fox</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Горделивец<br /> див, наперен</h2>
<p>Сутрин кукурига лудо<br />
и от сън дълбок ни буди.<br />
После все наперен, горд,<br />
крачи – важен като лорд.<br />
Ала баба днес изнесе<br />
вън кълчищните повесма<br />
и под сянката дойде<br />
с хурката да ги преде.<br />
Там във поза чудновата<br />
горделивеца видях<br />
и превивах се от смях,<br />
като гледах как с крилата<br />
пърха и повесма влачи ...<br />
Ха кажете, как да крачи,<br />
щом в кълчища се заплел<br />
този горд, но див ...</p>
<button id="Петел" onclick="Петел()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Петел()
{
document.getElementById("Петел").innerHTML="<h3>Петел</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>The proud alarmist</h2>
<p>His crowing is so loud and bold,<br />
Echoes through the streets with pride.<br />
Symbol of a new day, foretold<br />
Ending the unfinished night.<br />
But some curse his early song,<br />
As they roll over in bed.<br />
For he bids them, "Come along<br />
It is time to go ahead."<br />
With a strut both proud and grand,<br />
He walked round with a sway.<br />
He puffed out, took a stand,<br />
As if acting in Broadway.<br />
But alas, his feet got tangled,<br />
In some hemp yarn on the ground.<br />
With his pride so badly mangled,<br />
He was trapped and he was bound.<br />
While he cawed and he clucked,<br />
In frustration and shock.<br />
I took hold of him and plucked,<br />
To release this bootless ...</p>
<button id="Cock" onclick="Cock()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Cock()
{
document.getElementById("Cock").innerHTML="<h3>Cock</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Горски бързоног<br /> красавец</h2>
<p>Като конче бързо бяга –<br />
конче горско, конче диво ...<br />
Само че рога си има –<br />
разклонени и красиви.<br />
Дядо Мраз пък всяка зима<br />
в своята шейна го впряга.<br />
И през слънчевото лято<br />
пак го срещаме в гората:<br />
ту край бистрия поток,<br />
ту сред тихата полянка –<br />
кротко си пасе на сянка.<br />
Рядка, но приятна среща!<br />
Ала кой не се досеща,<br />
че чудакът бързоног<br />
посред губера зелен,<br />
не е конче, а ...</p>
<button id="Елен" onclick="Елен()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Елен()
{
document.getElementById("Елен").innerHTML="<h3>Елен</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>The swift forest cutie</h2>
<p>In the forest deep and dark<br />
Where the trees are tall and stark<br />
Lives a creature strong and fleet<br />
With horns branched and so neat<br />
It runs swiftly through the glade<br />
It's hooves never seem to fade<br />
In the winter it's a sight<br />
Pulling Santa's sleigh in flight.<br />
Through the snow it gallops fast<br />
Giving gifts that never last.<br />
In the summer it is free<br />
Grazing in the glade with glee.<br />
Sporting shiny horns and fur<br />
Rules the forest, that's for sure.<br />
Now it's all becoming clear<br />
That this creature is ...</p>
<button id="Reindeer" onclick="Reindeer()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Reindeer()
{
document.getElementById("Reindeer").innerHTML="<h3>Reindeer</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Зимен сън</h2>
<p>Пухкав сняг вали навън –<br />
цялата гора затрупа,<br />
а пък тя спи зимен сън<br />
в старата хралупа,<br />
че си няма топла печка<br />
тая рунтава и страшна ...</p>
<button id="Мечка" onclick="Мечка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Мечка()
{
document.getElementById("Мечка").innerHTML="<h3>Мечка</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Winter sleep</h2>
<p>Beneath the snow, deep in a tree hole<br />
She's fast asleep in her bedroll.<br />
Of winter's chill, till the spring's thaw<br />
It's a cycle that she always saw.<br />
As the snow falls, in flake and flurries<br />
She sleeps on, without worries<br />
Dreaming of fish, and honey too<br />
And of the sun, that'll come anew<br />
But for now, she is content<br />
In her den, it's cozy and spent<br />
As the snow piles up, and the winds howl<br />
She sleeps on, in her winter scowl<br />
And when the spring comes, the snow melts<br />
Then she will wake, with strength and felt<br />
Ready to roam, and hunt her fare<br />
But now she sleeps, for she's a ...</p>
<button id="Bear" onclick="Bear()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Bear()
{
document.getElementById("Bear").innerHTML="<h3>Bear</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 40%;"><h2>Умна и послушна</h2>
<p>"Мяу, мяу! ..." – Щом си гладна,<br />
бягай през вратата задна!<br />
Погвай в тъмното мазенце<br />
пакостливото мишленце!<br />
После пак ела и мъркай<br />
край котлето с топло мляко.<br />
Само в млякото не бъркай,<br />
че ще се опариш яко!<br />
Но защо съвет ти давам?<br />
Мигар аз не те познавам?<br />
Ти си много, много кротка,<br />
умна и послушна ...</p>
<button id="Котка" onclick="Котка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Котка()
{
document.getElementById("Котка").innerHTML="<h3>Котка</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 55%;"> <h2>Clever and obedient</h2>
<p>A feline predator, so graceful and sleek, <br />
With piercing green eyes and soft fur to touch.<br />
It stalks the night, in search of its treat,<br />
A mouse, small and nimble, is its main catch.<br />
Its whiskers twitch, its tail twirls with glee,<br />
As the hunt begins, its focus is clear.<br />
With silent footsteps, it approaches its prey,<br />
Pouncing with grace, the catch is quite near.<br />
With the mouse in its jaws, it returns to its bed,<br />
Beside a bowl of warm milk, its favorite treat.<br />
It laps it up with pleasure, then curls up to rest,<br />
A purr of contentment, a symphony so sweet.<br />
This well-behaved beast is not an ordinary pet,<br />
Bringing love and joy, it's our own ...</p>
<button id="Cat" onclick="Cat()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Cat()
{
document.getElementById("Cat").innerHTML="<h3>Cat</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"> <h2>С кожух бодлив</h2>
<p>Хей, – сред горската полянка –<br />
скрит, защо ли се таиш?<br />
Тук навярно, пепелянка<br />
или мишка ти следиш?<br />
Лято слънчево нали е,<br />
а защо си във кожух?<br />
И защо ли той с бодли е<br />
вместо с вълна или с пух? ...<br />
Но ... от мен ли се изплаши,<br />
та цял на кълбо се сви?<br />
Ах, не бой се – няма страшно!<br />
Тръгвай и върви, върви!<br />
Тръгвай смело, юначага,<br />
враг с бодлите да бодеш!<br />
Името си не излагай,<br />
ти безстрашен ...</p>
<button id="Таралеж" onclick="Таралеж()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Таралеж()
{
document.getElementById("Таралеж").innerHTML="<h3>Таралеж</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>The thorny fur coat</h2>
<p>Deeply in the forest glade,<br />
Hiding there, but not afraid,<br />
following a mouse with glee,<br />
or fighting a viper on the scree?<br />
Summer is warm, sun shining bright,<br />
Why do you wear a fur so tight?<br />
With thorns for defense, what a sight,<br />
Better than wool, that's all right.<br />
Oh, have I scared you, with a start?<br />
You've curled up in a ball, so smart.<br />
Don't be afraid, keep on your slog,<br />
I mean you no harm, brave ...</p>
<button id="Hedgehog" onclick="Hedgehog()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Hedgehog()
{
document.getElementById("Hedgehog").innerHTML="<h3>Hedgehog</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 40%;"><h2>Циганка лакома</h2>
<p>Хей, овощари,<br />
пролет вън чака ни!<br />
Циганка лакома,<br />
тънка, космата –<br />
с пъстри шалвари,<br />
крий се в асмата.<br />
В плодни градини<br />
дом си изгражда.<br />
Там, дето мине,<br />
всичко изяжда,<br />
всичко помита ...<br />
– Що за човече? –<br />
взех, та попитах<br />
баба Асеница.<br />
А пък тя рече:<br />
– Туй е ...</p>
<button id="Гъсеница" onclick="Гъсеница()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Гъсеница()
{
document.getElementById("Гъсеница").innerHTML="<h3>Гъсеница</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>The glutton</h2>
<p>Hey fruit growers,<br />
the season's in bloom, <br />
Spring is here,<br />
let's head outside.<br />
With colorful shawls<br />
and a hair-like plume,<br />
The gypsy glutton<br />
on our trees slides.<br />
In the orchards,<br />
it's building its home,<br />
Eating and sweeping<br />
all that is known.<br />
A curious creature,<br />
I asked our teacher,<br />
"What is this bug,<br />
dear Miss Miller?"<br />
She smiled and said,<br />
"It's a ...</p>
<button id="Caterpillar" onclick="Caterpillar()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Caterpillar()
{
document.getElementById("Caterpillar").innerHTML="<h3>Caterpillar</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"> <h2>В лозето<br /> непрекопано</h2>
<p>Кой ли майстор тъй чевръсто<br />
е оплел тук мрежа гъста<br />
посред лозето в листака?<br />
После скрил се, взел да чака<br />
да се хване я мушица,<br />
я калинка, я пчелица ...<br />
Ала днес дойдоха рано<br />
в лозето добри стопани<br />
да го чистят, да копаят<br />
и откриха, че е ...</p>
<button id="Паяк" onclick="Паяк()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Паяк()
{
document.getElementById("Паяк").innerHTML="<h3>Паяк</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>In the untilled vineyard</h2>
<p>In the vineyard where grapes grow,<br />
a creature weaves his web in flow.<br />
Nimble and quick, his skills astound,<br />
a tangled web of silken bound.<br />
In the leaves he hides with skill,<br />
waiting for a bug to kill.<br />
A ladybug, a bumbling bee,<br />
all become his prey, you'll see.<br />
But today, the farmers come,<br />
to tend the vines, their income.<br />
They till and clean, wider and wider,<br />
and on a leaf, they find a ...</p>
<button id="Spider" onclick="Spider()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Spider()
{
document.getElementById("Spider").innerHTML="<h3>Spider</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Стой, почакай! ...</h2>
<p>Тук сред полските цветя<br />
долетя и кацна тя.<br />
Исках да погаля жива<br />
тая шаренушка дива,<br />
та извиках отдалече:<br />
– Стой, почакай! Идвам вече,<br />
радост наша – на децата.<br />
Много, много ти се моля<br />
да погаля с пръст крилцата,<br />
после хвъркай пак на воля!<br />
Ала тя не ме дочака –<br />
литна някъде нататък ...<br />
Ах ти, непослушна, луда<br />
пъстрокрила ...</p>
<button id="Пеперуда" onclick="Пеперуда()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Пеперуда()
{
document.getElementById("Пеперуда").innerHTML="<h3>Пеперуда</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Stop and wait!</h2>
<p>You spark and fly, so light and free,<br />
Your wings a brilliant tapestry.<br />
In fields of bloom you flit and play,<br />
A rainbow on a summer day.<br />
I called to you, with heart aglow,<br />
To let me touch your wings, just so.<br />
I wanted to feel their soft caress,<br />
And give the children happiness.<br />
But you took flight, with laughter wild,<br />
Dancing on the summer's breeze, so mild.<br />
Naughty, crazy kite, you see,<br />
You're too wild, too free for me.<br />
I'll watch you from afar, in awe,<br />
As you spread your wings aloft.<br />
And after so many times I try,<br />
I'll catch you, mottled ...</p>
<button id="Butterfly" onclick="Butterfly()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Butterfly()
{
document.getElementById("Butterfly").innerHTML="<h3>Butterfly</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Яйчицата<br /> как не смачка</h2>
<p>На тавана<br />
отзарана,<br />
в кошница със суха слама,<br />
яйчица постави мама.<br />
Върху тях пък дъртошина<br />
легна с топла перушина,<br />
пиленца тя не измъти –<br />
нежни, пухкави и жълти.<br />
Но треперех цял от страх<br />
щом тя легна върху тях –<br />
яйчицата как не смачка<br />
тая тежка, дърта ...</p>
<button id="Квачка" onclick="Квачка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Квачка()
{
document.getElementById("Квачка").innerHTML="<h3>Квачка</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Don't smash the eggs</h2>
<p>With heavy weight, in nest she stays,<br />
Her eggs beneath her warm embrace.<br />
She clucks and coos, a mother’s love,<br />
Her gentle presence soft as a dove.<br />
With feathers ruffled, she guards with care,<br />
Her beady eyes hold no despair.<br />
She takes no rest, her duty clear,<br />
To keep her offspring safe and near.<br />
Her world revolves around the nest,<br />
Her mission, to bring life its best.<br />
Her clucking song a lullaby,<br />
Comforts her eggs as they lie.<br />
And when at last they hatch with joy,<br />
She'll teach them all to find their way.<br />
This careful mom, closed in a pen,<br />
A model of love, a ...</p>
<button id="Broody-hen" onclick="Broodyhen()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Broodyhen()
{
document.getElementById("Broody-hen").innerHTML="<h3>Broody-hen</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Кой пострада</h2>
<p>Нещо дребничко, крилато,<br />
тънко,<br />
слабо,<br />
дългокрако,<br />
върху бузата ми кацна<br />
и забоде там иглица.<br />
– Чакай, – рекох –<br />
да те мацна! ...<br />
И замахнах със плесница<br />
колкото си имах сила.<br />
Но останах изненадан –<br />
нещото се бе спасило.<br />
Само, дето аз пострадах –<br />
плеснах си жесток шамар<br />
заради един ...</p>
<button id="Комар" onclick="Комар()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Комар()
{
document.getElementById("Комар").innerHTML="<h3>Комар</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Who suffered</h2>
<p>Something tiny, winged and frail,<br />
Thin and weak with legs so pale,<br />
Landed on my cheek, oh why?<br />
To pierce me with its needle, sly.<br />
"Wait," I said, "I'll make you pay!<br />
I'll crush you now without delay!"<br />
I swung with all my might and main,<br />
To my surprise, it dodged my aim.<br />
Alas, I suffered, for my slap<br />
Was too severe, my hand did snap,<br />
All for just one tiny bug,<br />
One that is cheeky, nimble, smug.<br />
And now I'm left with just regret,<br />
I left unfinished my burrito,<br />
I'm the one who bears the pain,<br />
All for a chance to slap a ...</p>
<button id="Mosquito" onclick="Mosquito()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Mosquito()
{
document.getElementById("Mosquito").innerHTML="<h3>Mosquito</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>С чичо Тиме</h2>
<p>Край Студен вир в Гойнодоле<br />
спряхме двама с чичо Тиме,<br />
та с ръце – до лакти голи,<br />
нещичко да уловиме.<br />
Боси – с крачоли завити,<br />
бъркахме ний упорито<br />
в подмоли и коренища,<br />
ала не открихме нищо ...<br />
Идваше ни с чичо Тиме<br />
тоя вир да пресушиме.<br />
Да, но ... кой да го изгриба?<br />
Па си тръгнахме без ...</p>
<button id="Риба" onclick="Риба()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Риба()
{
document.getElementById("Риба").innerHTML="<h3>Риба</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Together with uncle Timo</h2>
<p>By the cold pool in Goinodol,<br />
Uncle Timo and I strolled,<br />
Our arms bared up to the elbow,<br />
Hoping to catch a little fellow.<br />
Barefoot with pants rolled up high,<br />
We searched with a determined eye,<br />
In roots and rushes we rummaged around,<br />
But alas, nothing could be found.<br />
Uncle Timo suggested we try,<br />
To dry the pool and say good bye.<br />
But none could satisfy this wish<br />
And so we left without ...</p>
<button id="Fish" onclick="Fish()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Fish()
{
document.getElementById("Fish").innerHTML="<h3>Fish</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Вихър</h2>
<p>Взе да ми се хвали дядо:<br />
– Дядово юначе младо,<br />
като теб когато бях,<br />
вихър яхвах и летях.<br />
Мълнии бяха му копита,<br />
а светкавица – юзда.<br />
И летях, па се не питах<br />
вихъра как обуздах –<br />
вихъра със облак-грива,<br />
дето слънцето закрива ...<br />
Слушах, слушах и се чудех<br />
как е тъй препускал лудо<br />
вихър дядо ми Антон?! ...<br />
Но разбрах, че яхал ...</p>
<button id="Кон" onclick="Кон()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Кон()
{
document.getElementById("Кон").innerHTML="<h3>Кон</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Whirlwind</h2>
<p>Grandpa started boasting to me,<br />
<q>Ah, in my youth, so brave and free,<br />
I rode the whirlwind with great skill,<br />
And lightning was my mount at will.<br />
The whirlwind flashed its yellow light,<br />
And lightning was my bridle bright.<br />
I flew and flew, without a care,<br />
Taming the wind all I could dare.<br />
The wind, with clouds for its mane,<br />
Could even hide the sun, so vain.</q><br />
I listened and was so amazed,<br />
Grandpa Anton became just crazed!<br />
But then I realized the truth,<br />
He hadn't ridden wind, forsooth,<br />
The whirlwind in Grandpa's discourse,<br />
Was just an ordinary ...</p>
<button id="Horse" onclick="Horse()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Horse()
{
document.getElementById("Horse").innerHTML="<h3>Horse</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Край овчарските<br /> кошари</h2>
<p>В зимна нощ сребристобяла<br />
снежна буря побесняла,<br />
кръвожаден звяр завари<br />
край овчарските кошари.<br />
Този едър звяр юначен<br />
търсеше най-лесен начин<br />
да се вмъкне при овцете.<br />
Но го погнаха зли псета –<br />
над юнаците – юнаци,<br />
та към старите букаци,<br />
без за миг да се опълчи,<br />
сви опашка кумчо ...</p>
<button id="Вълчо" onclick="Вълчо()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Вълчо()
{
document.getElementById("Вълчо").innerHTML="<h3>Вълчо</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Near the sheep pens</h2>
<p>In a winter night so white and bright,<br />
A snowstorm raged with all its might,<br />
A bloodthirsty beast prowled the land,<br />
By the shepherd's pens it made a stand.<br />
This fierce and mighty creature sought,<br />
To find the easiest way it ought,<br />
To sneak in and steal the sheep,<br />
But dogs chased it without sleep.<br />
The beast was anything but bold,<br />
Towards the old trees it strolled,<br />
Without a moment's hesitation,<br />
Its tail hung down in desperation.<br />
A beast it was, so fierce and sly,<br />
Its howl echoed through the sky,<br />
But how it fled, like chased by bull,<br />
Running for cover, this gray ...</p>
<button id="Wolf" onclick="Wolf()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Wolf()
{
document.getElementById("Wolf").innerHTML="<h3>Wolf</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Облак тъмен</h2>
<p>Вятър ли през три чукара<br />
облак тъмен тук докара –<br />
облак тъмен, буреносен?<br />
Ако някой го докосне,<br />
той през четири ръкава<br />
бял дъжд сипе – не престава.<br />
И без гръм, без страшни мълнии,<br />
пет ведра, пет кофи пълни.<br />
Брей, че облак – пълни всичко!<br />
Но ми рече чичо Дичко<br />
от стопанската управа:<br />
– Ами, облак! Туй е ...</p>
<button id="Крава" onclick="Крава()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Крава()
{
document.getElementById("Крава").innerHTML="<h3>Крава</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Dark cloud</h2>
<p>The wind blows through the valley deep,<br />
A dark cloud it brings, dark and steep,<br />
A stormy cloud, ready to burst,<br />
If someone touches it, they'll be cursed.<br />
For through its four sleeves it will rain,<br />
A torrent of white, with no refrain,<br />
No thunder, no lightning to fear,<br />
Just five buckets, full to the ear.<br />
The cloud fills everything in sight,<br />
It's massive, it's daunting, it shakes somehow,<br />
But Uncle Dicho, wise and bright,<br />
Said: "That cloud, my friend, is just a ... !"</p>
<button id="Cow" onclick="Cow()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Cow()
{
document.getElementById("Cow").innerHTML="<h3>Cow</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<div class="left" style="float: left; width: 48%;"><h2>Нощна спявка</h2>
<p>В късна вечер, сред върбите<br />
край притихналата бара,<br />
драла гърло гласовито<br />
някаква певица стара.<br />
Пийнал доста,<br />
от Златуша<br />
сам се връщал моят дядо.<br />
Спрял за малко да послуша,<br />
па решил да се обади:<br />
– Кой в среднощ е тук на спявка,<br />
птица дяволска, човек ли? ...<br />
А пък ехото провлекло:<br />
"Дядо, дядо ... Тука мявка<br />
само гладна ...</p>
<button id="Кукумявка" onclick="Кукумявка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Кукумявка()
{
document.getElementById("Кукумявка").innerHTML="<h3>Кукумявка</h3>";
}
</script>
</div>
<div class="right" style="float: right; width: 48%;"> <h2>Midnight singalong</h2>
<p>Late at night, among the willows<br />
by the silent brook nearby,<br />
eerie, loud voice was shrieking<br />
as if coming from the sky. <br />
Being drunken, from Zlatusha <br />
my grandpa was coming home. <br />
In midstep, he stopped to listen, <br />
then he mumbled out loud:<br />
"Who at midnight here is singing,<br />
devil bird or human soul? … "<br />
But the echo came back ringing: <br />
"Grandpa, it is only hungry … "</p>
<button id="Owl" onclick="Owl()" type="button"><b>Answer</b></button>
<script>
function Owl()
{
document.getElementById("Owl").innerHTML="<h3>Owl</h3>";
}
</script>
<h4>Превод: Людмил Антонов</h4>
</div>
<div class="clear" style="clear: both;"></div>
<h2>Работлива и<br /> добричка</h2>
<p>Щом се съмне, тя излита<br />
към цветята и тревите,<br />
към овощните градини,<br />
към поляни с детелини ...<br />
С дъхав аромат се връща<br />
в свойта малка, чудна къща.<br />
От нектара и прашеца<br />
готви там за нас медеца.<br />
Но помни, детенце мило:<br />
пипнеш ли я – пипаш жило!<br />
А пък инак е добричка<br />
тази пъргава ...</p>
<button id="Пчеличка" onclick="Пчеличка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Пчеличка()
{
document.getElementById("Пчеличка").innerHTML="<h3>Пчеличка</h3>";
}
</script>
<h2>Опако влакче</h2>
<p>Не дочух да пуфка и да трака,<br />
а пък ей го – на оная спирка,<br />
край гората влакче чудно чака<br />
и надува мощната си свирка.<br />
Най-напред му метнаха товара,<br />
а пък сетне вече – с пълна пара,<br />
край Брегаре чичко го подкара.<br />
Но след тая работа усърдна<br />
прояви си влакчето ината –<br />
в миг на моста – точно по средата<br />
заковано, спря се и не мръдна.<br />
Ех ти, влакче с много лоши нрави,<br />
кой ще вдигне чук да те поправи? ...<br />
Ала казват всички от Брегаре:<br />
– Не е влакче туй, а е ...</p>
<button id="Магаре" onclick="Магаре()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Магаре()
{
document.getElementById("Магаре").innerHTML="<h3>Магаре</h3>";
}
</script>
<h2>Как не знае ...</h2>
<p>Днес учителят попита<br />
първокласничката Гита:<br />
– Я, кажи ми ти, кое е<br />
туй животно, дето пее<br />
в хора разногласен речен,<br />
дето скача надалече,<br />
дето плува в коренища –<br />
кривокрако, с две очища,<br />
дето е зелено-сиво<br />
и от теб е по-страхливо? ...<br />
Ала не отгатна Гита.<br />
Седна си като пребита.<br />
Тая ученичка слаба,<br />
как не знае що е ...</p>
<button id="Жаба" onclick="Жаба()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Жаба()
{
document.getElementById("Жаба").innerHTML="<h3>Жаба</h3>";
}
</script>
<h2>Шарено въженце</h2>
<p>Шарено въженце бяга:<br />
ту се свива, ту – разтяга,<br />
ту в тревата лъкатуши,<br />
ту в шубраците се муши ...<br />
Случиш ли го разгневено,<br />
със езиче раздвоено,<br />
то започва като гъска<br />
да се спуска и да съска ...<br />
Е, разбра ли ти, детенце,<br />
че туй шарено въженце<br />
посред горската полянка,<br />
се нарича ...</p>
<button id="Пепелянка" onclick="Пепелянка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Пепелянка()
{
document.getElementById("Пепелянка").innerHTML="<h3>Пепелянка</h3>";
}
</script>
<h2>Не отгатнах</h2>
<p>Тънко, дълго, очилато<br />
ни poгaто,<br />
ни крилато –<br />
тялото си в кръг навива<br />
и глaвaтa си надига.<br />
А езикът му – игла е.<br />
Свирят ли му – то играе,<br />
разгневят ли гo – лудува.<br />
Врат, като балон издува.<br />
Да гo пипнеш? О, не бива!<br />
Кой гo пипне – в миг загива! ...<br />
Ала не oтгaтнаx що е,<br />
та попитах леля Добра,<br />
а тя рече:<br />
– Туй е ...</p>
<button id="Кобра" onclick="Кобра()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Кобра()
{
document.getElementById("Кобра").innerHTML="<h3>Кобра</h3>";
}
</script>
<h2>Планина се движи</h2>
<p>Носи се навред мълва,<br />
че в пустинята се движи<br />
планина с два остри върха,<br />
с дълга шия и глава.<br />
Между двaтa върха – хижа<br />
за туристите-араби.<br />
Но ме викна настрана<br />
и ми рече тихо баба:<br />
– Чуй, не е то планина<br />
като Витоша и Рила,<br />
а е гърбава ...</p>
<button id="Камила" onclick="Камила()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Камила()
{
document.getElementById("Камила").innerHTML="<h3>Камила</h3>";
}
</script>
<h2>В зоопарка </h2>
<p>С буйна грива той се слави,<br />
с нокти и със зъби здрави,<br />
с пъргав, смел и силен скок ...<br />
Ой, какъв е горд и cтpoг!<br />
Гледа ме от свойта клетка<br />
през желязната решетка,<br />
а твърдят, че този звяр<br />
на животните бил цар!<br />
Но реши ли да избяга –<br />
ще се спусна аз веднага<br />
и със примката от връв<br />
в миг ще хвана този ...</p>
<button id="Лъв" onclick="Лъв()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Лъв()
{
document.getElementById("Лъв").innerHTML="<h3>Лъв</h3>";
}
</script>
<h2>Изгубеното фарче</h2>
<p>Тук край пътя гo намерих.<br />
Взех гo лекичко в ръцете,<br />
па се чудих и се зверих:<br />
фарче ли е, щом то свети? ...<br />
Вярвам, всеки ще се сети,<br />
че щом фарчето си свети<br />
посред полската тъмница<br />
и в тревата то се мушка,<br />
без да има копче, жица,<br />
стъкълце и малка крушка,<br />
болтче някакво и втулка –<br />
не е фарче, а ...</p>
<button id="Светулка" onclick="Светулка()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Светулка()
{
document.getElementById("Светулка").innerHTML="<h3>Светулка</h3>";
}
</script>
<h2>Пет катъра и юнакът</h2>
<p>Тъй, за нищо: "дъра-бъра ..."<br />
сритали се пет катъра.<br />
Спуснал се юнак наперен<br />
със скафандър жълточерен.<br />
Взел да бръмка, взел да зънка,<br />
па извaдил сабя тънка,<br />
та катър един промушил.<br />
Той се свлякъл и се сгушил,<br />
после ритнал, с ноздри пръхнал<br />
и от болките ... издъхнал!<br />
Тъй кавгата: "дъра-бъра ..."<br />
стихнала покрай яхъра.<br />
А юнакът, който свършил<br />
тая работа, бил ...</p>
<button id="Стършел" onclick="Стършел()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Стършел()
{
document.getElementById("Стършел").innerHTML="<h3>Стършел</h3>";
}
</script>
<h2>Ще намериш ли<br /> подслон</h2>
<p>Ако те нападне враг –<br />
ще го стъпчеш с тежък крак,<br />
а пък с двата предни зъба<br />
ще събориш май два дъба!<br />
Ако случиш покрай вас<br />
задушлив, отровен газ –<br />
туй не бива да те стряска<br />
и без друго, дишаш с маска.<br />
Ала, ако изведнъж<br />
рукне силен, страшен дъжд,<br />
где за теб такъв подслон,<br />
о, грамаден, тежък ...</p>
<button id="Слон" onclick="Слон()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Слон()
{
document.getElementById("Слон").innerHTML="<h3>Слон</h3>";
}
</script>
<h2>Закъснялата птица</h2>
<p>В прави, стегнати редици<br />
все на юг отлитат птици.<br />
Към небето поглед вперил,<br />
нашият учитeл Джеров<br />
зърна птица закъсняла и попита:<br />
– Ученици,<br />
как се казва тая птица?<br />
Шеговит, но безупречен,<br />
весело Драгойчо рече:<br />
– Бас държа, другарю Джеров,<br />
ако туй пък не е ...</p>
<button id="Жерав" onclick="Жерав()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Жерав()
{
document.getElementById("Жерав").innerHTML="<h3>Жерав</h3>";
}
</script>
<h2>Весело животно</h2>
<p>Спряхме с Руменчо и Дарка<br />
пред животно в зоопарка.<br />
Вирва то опашка къса,<br />
маха две ръце големи.<br />
Ту се смее, ту се въси,<br />
ту сe чеша по корема.<br />
Закачиш ли го обаче –<br />
разни номера умее,<br />
я детенце да разплаче,<br />
я старица да разсмее.<br />
Някой шоколад подаде<br />
през пробитата ограда.<br />
Виж, ръката му целуна<br />
тая весела ...</p>
<button id="Маймуна" onclick="Маймуна()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Маймуна()
{
document.getElementById("Маймуна").innerHTML="<h3>Маймуна</h3>";
}
</script>
<h2>Нахалница</h2>
<p>Ти летиш над помийните ями,<br />
сред боклуците мръсни пълзиш,<br />
после идваш кoгaтo аз ям и<br />
край нослeто ми злобно кръжиш.<br />
По продуктите кацаш, по хляба,<br />
по буркана с медеца, по гюма ...<br />
Ние те пъдиме двамата с баба,<br />
ала ти не разбираш от дума.<br />
Щом си толкова чак упорита,<br />
та полазваш по всяка троха –<br />
ей сегичка ще бъдеш пребита,<br />
ти, нахална и мръсна ...</p>
<button id="Муха" onclick="Муха()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Муха()
{
document.getElementById("Муха").innerHTML="<h3>Муха</h3>";
}
</script>
<h2>Где се скри</h2>
<p>Щом ме щипне – аз се будя.<br />
Скачам в миг и до зори<br />
все я тъpcя и се чудя:<br />
"Где се мушна, где се скри?"<br />
Затова пък отзарана,<br />
щом й тайните разбрах –<br />
взех дюшека и юpгана,<br />
та от тупане ги "сдрах".<br />
И сeгa във мойта стая<br />
няма помен от праха,<br />
че сред прах живее тая<br />
мъничка и зла ...</p>
<button id="Бълха" onclick="Бълха()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Бълха()
{
document.getElementById("Бълха").innerHTML="<h3>Бълха</h3>";
}
</script>
<h2>С гръм подплашен</h2>
<p>Той е черна вредна птица.<br />
Грачи над къщя и жици,<br />
над нивята изорани<br />
от грижовните стопани.<br />
Грачи в туй мъгливо време<br />
и кълвe посято семе.<br />
А ловецът – метнал пушка,<br />
през нивята се клатушка.<br />
Пил ракия – десет чаши,<br />
та гo само с гpъм подплаши ...<br />
Ей го – пак кpилата поще,<br />
пак спокоен е, че още<br />
от сачма не е опарван<br />
този рошав, черен ...</p>
<button id="Гарван" onclick="Гарван()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Гарван()
{
document.getElementById("Гарван").innerHTML="<h3>Гарван</h3>";
}
</script>
<h2>Ще пълзи ли ...</h2>
<p>Във гopaтa гo намерих:<br />
върху пън се покатерил,<br />
с къщичката на гърба си<br />
всъщност – беше у дома си.<br />
Взех гo бързо и затичах<br />
към бъбривата рекичка,<br />
за да видя ще пълзи ли<br />
по брега със пълни сили.<br />
Ала още щом гo турнах –<br />
с къщичката се катурна,<br />
та в реката, без да охне,<br />
се удави този ...</p>
<button id="Охлюв" onclick="Охлюв()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Охлюв()
{
document.getElementById("Охлюв").innerHTML="<h3>Охлюв</h3>";
}
</script>
<h2>Цигуларче натъжено</h2>
<p>"Църа-църа! ..." – с лък опънат<br />
свири сред полето то.<br />
Но защо в тъгa потъна<br />
и защо не спи, защо?<br />
Ах, сестричката му в мрака<br />
нейде лута се сама ...<br />
Докога ли ще я чака<br />
да се върне у дома?<br />
"Църа-цър ..."<br />
Но лък остави,<br />
в миг въздъхне и рече:<br />
– Где ли, где се още бави? ...<br />
Па заплаче туй ...</p>
<button id="Щурче" onclick="Щурче()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Щурче()
{
document.getElementById("Щурче").innerHTML="<h3>Щурче</h3>";
}
</script>
<h2>Момиче сред морето</h2>
<p>Тъй, както плувах сам в морето,<br />
видях момиченце, което<br />
главата под чадър бе скрило –<br />
не виждах ни лице, ни шия.<br />
Па викнах силно, да надвия<br />
шума на морските талази:<br />
– Здравей, момиче нежно, мило<br />
с чадър – от слънце да те пази,<br />
с ръчички и краченца тънки<br />
и с бяла найлонова блуза! ...<br />
А то ме парна и измънка:<br />
Не съм момиче, а ...</p>
<button id="Медуза" onclick="Медуза()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Медуза()
{
document.getElementById("Медуза").innerHTML="<h3>Медуза</h3>";
}
</script>
<h2>Хищница опасна</h2>
<p>Тя е хищна и опасна.<br />
Никак не е тревопасна.<br />
Грабне ли те – за закуска<br />
с кокалите ще те схруска.<br />
Не признава залъгалка.<br />
Не живее тя в балкана,<br />
нито край реката малка,<br />
нито долу – край бостана,<br />
нито – в клетка<br />
със решетка<br />
и с желязо обкована,<br />
нито – в пещера от камък,<br />
нито – в замък,<br />
нито – в кула,<br />
а живее в океана<br />
и нарича се ...</p>
<button id="Акула" onclick="Акула()" type="button"><b>Отговор</b></button>
<script>
function Акула()
{
document.getElementById("Акула").innerHTML="<h3>Акула</h3>";
}
</script>
</div>
<h1 style="clear: both;">Смешки</h1>
<div class="two-columns"><div id="colOne">
<h2>Излъгала го</h2>
<p>Рано сутринта, майката буди Петърчо:<br />
– Хайде, ставай! Днес е рожденият ти ден. Навърши точно седем годинки.<br />
А на Петърчо страшно му се спи и се чуди кaк да отложи ставането. Но в миг се досеща за нещо и промърморва: <br />
– Още не съм ги навършил. <br />
– Как не си? Навършил си ги точно! <br />
– Така ли? Значи ти си ме лъгала, като кaзваше, че си ме родила на този ден в единайсет и половина вечерта!</p>
<h2>Въображение </h2>
<p>По телевизията демонстрират нов уред за рязане на лук. Петърчо се обръща към майка си:<br />
– Моля ти се, майко, спри телевизора, че много ми люти на очите!</p>
<h2>Побързал да отговори</h2>
<p>Родителите на Петърчо обещали да му купуват всеки ден шоколад, освен в дните, в които не се съдържа буквата "р". В един понеделник, бащата се върнал от работа и попитал:<br />
– Жена, днес кой ден е?<br />
– Поррределник! – побързал да отговори Петърчо. </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhqUGxY1RWYwz-sTobPSI9HtBW63w5KWYT3aCRRSXcNuMdAiH9W9_su2nADBKUd9pduQ4ngSh5pGqhhq9WNwEeiAntdkoh4uB273ctRBwRVz7H4v-0cMsU5ILUHQ6lBRLyAOIcP3KqzNKoU/s262/Shokolad-gatanki.png" style="display: block; padding: 1em 0px; text-align: center;"><img alt="" border="0" data-original-height="262" data-original-width="152" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhqUGxY1RWYwz-sTobPSI9HtBW63w5KWYT3aCRRSXcNuMdAiH9W9_su2nADBKUd9pduQ4ngSh5pGqhhq9WNwEeiAntdkoh4uB273ctRBwRVz7H4v-0cMsU5ILUHQ6lBRLyAOIcP3KqzNKoU/s320/Shokolad-gatanki.png" /></a></div>
<h2>Познал </h2>
<p>В стаята се носи мелодия на естрадна песен.<br />
– Петърчо, можеш ли да познаеш кой пее? – пита сестра му.<br />
– Радиото! – отговаря той.</p>
<h2>Малко география </h2>
<p>Петърчо, който живее в западния квартал на София, е на гости в квартал "Изток" и бърза да се похвали:<br />
– Лельо, от утре ще бъда по-близо до теб и всеки ден ще идвам на гости. <br />
– Много се радвам, Петърчо! Но защо ще бъдеш по-близо?<br />
– Защото отиваме на море. А нали татко казва,че морето е на изток!</p>
<h2>Основателна тревога </h2>
<p>Петърчо е обгорял силно на плажа. Мажат го с кисело мляко, а той въздиша:<br />
– Ех, край на къпането!<br />
– Защо, Петърчо? <br />
– Няма да има вече къде да се къпя.<br />
– Няма ли? Я виж – пред нас е цялото море ...<br />
– Да, но ако влезна така, както съм намазан, дали няма да се подкваси морето!?</p>
<h2>"Дъвка" </h2>
<p>– Дядо, от всичките дъвки на света, коя е най-дългoтрайна? <br />
– Аз! – отговаря дядото. <br />
– Но ти не си дъвка, а човек! <br />
– Да, Петърчо. И баба ти също казва, че съм човек, а цял живот ме "дъвче" и още не може да ме "свърши"!</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtPqQ_rnf9AVeD3oP3lqkbi07ljAjYTbjaZVV-hM1OsrCxjjoa4jYDqJcDMZCd0W0R5kX7W4Pr9MCa8an6rE5yQHNqbTsSZMNzb5SAd0cUxkVvy3uxHfyu4j6FDMl_4b09exEXiPa0wkdJ/s320/Davka.gif" />
<h2>Най-безстрашното </h2>
<p>– Яж, Петърчо, да станеш юнак и безстрашен, като ...<br />
– Като зайчето, мамо!<br />
– Ха, та зайчето е най-страхливо!<br />
– Амии, то нощува самичко в гората, а мен ме е страх да спя самичък в стаята!</p>
<h2>Защитил марката на колата</h2>
<p>– Купихме си лека кола! – похвалил се Петърчо пред своите приятели. <br />
– Каква марка е? – попитали го те. <br />
– "Ихтиозавър"<br />
– О, казват, че тези коли много се обръщали. <br />
– Нищо подобно! – възпротивил се Петърчо.<br />
– Ето вече два дни откакто сме я купили, а до сега нито един път не се е обърнала!</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhMFC4UB-0vmr99uPuh4z4F5wudlioHA2-YShGK2m1bYtnFfjvzjJdumgk-cwzQ0ao0f97z4hSZHSzD6EI6ggbF4H4pJUjnzU3ez9c-w7lzS16jdnc9L6dtPnxAMxlmiJhjC4Lag-_hvxaC/s320/Zashtitil-markata-na-kolata.gif" />
<h2>Разстояния</h2>
<p>– Татко казва, че телевизорът трябва да се гледа отдалече.<br />
– И моят татко казва същото. <br />
– Сега аз го гледам от шест метра разстояние. А ти?<br />
– От много по-далече ... <br />
– От колко? <br />
– От нас до сервиза за телевизори!</p>
<h2>За какво служела </h2>
<p>– Татко, знаеш ли за какво служи брадата на попа? <br />
– Не, Петьрчо, кажи ми, ако знаеш! <br />
– Да се хване за нея зъболекарят, кoгaтo му вади зъб! – пояснил Петърчо. </p>
<h2>Оправдал мързела си</h2>
<p>– Петърчо, дръпни завесата на прозореца! <br />
– Не мога, мамо! Жал ми е ... <br />
– За какво ти е жал? <br />
– За изморената муха, която е кацнала там да си почине. </p>
<h2>Ах, този шум ... </h2>
<p>Една сутрин, като закъснял в училище, Петърчо започнал да се оправдава: <br />
– Успах се, че цяла нощ не можах да мигна от този шум ...<br />
– Да не би да живееш на шумна улица? – попитала учителката. <br />
– А не, майка ми има шум на сърцето!</p>
<h2>Пред един некролог </h2>
<p>Мъж и жена спират пред един некролог. <br />
– Жалко! Умрял толкова млад! ... въздъхва жената. <br />
– Интересно, от какво ли е умрял? – добавя мъжът. <br />
– Не виждате ли, че най-отдолу пише: "От приятелите му"! – пояснява синът им Петърчо. </p>
<h2>Кой бил виновният</h2>
<p>– Мамо, защо татко се върна снощи пиян, та и двамата ядохме бой?<br />
– Защото вчера е бил с приятелите си във винзавода.<br />
– Ех майко, сега чак разбирам, че "винзавод" значело ВИНовен завод. </p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhkmiaFO_DLkRA4u1kSXskCFD3cq7ROIwC7L0uWAKx95Cig5SIow6BLwSLWSqD_P0KNRull3QmQ2-RXLWjKSxKw8Z4NhGSo52q3H1alTNjcjPe_ruRc85zTa0kYLnls8AYlync6nhWCrNf1/s320/Koy-bil-vinovniyat.gif" />
<h2>В час по граматика</h2>
<p>– Петърчо, кажи ми какво знаеш за глагола? <br />
– Глаголите биват от мъжки и женски род. ... <br />
– Няма такова нещо! – прекъсва го учителката.<br />
– Има, другарко, има! Например глаголът "пуша" е от женски род, защото мама пуши, а глаголът "пера" – от мъжки род, защото татко пере.</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhuw77lF6_gQeODWwVmcrtNdDPr3lwxbdJNyc9IpnUYzlvuRsj762OfWRi8dfK3bLHmZNcV6N1uSGq7kd3GApD_7XV7SFup6gs_R_Dx70_jPLrMedzhNiE0ZOKjrwW866N1xenD4Zb94DT/s320/V-chas-po-gramatika.gif" />
<h2>Съгласната </h2>
<p>– Ученици, възнамерявам да пpeговорим наученото до днес за азбуката. Кой от вас желае да получи шестица? <br />
Всички вдигат ръка.<br />
– Хайде, Петърчо, кажи ми една съгласна! <br />
– Мариана! – отговаря Петърчо.<br />
– Да, другарко! Съгласна съм да получа шестица! – обажда се от съседния чин Мариана. </p>
<h2>Надминал габровчето</h2>
<p>Едно габровско дете яде орехи и хвърля черупките по улицата. След него върви Петърчо, събира ги и пълни джобовете си.<br />
– За какво ти са? – обръща се габровчето.<br />
– И те представляват дърва за огрев! – отговаря Петърчо. </p>
<h2>Похвалили се</h2>
<p>– Вчера татко ми купи на старо "Чичо Томовата колиба".<br />
– Ха, колиба! И тя стара ... А моят татко ми купи нов тристаен апартамент! </p>
<h2>Намерил отговор </h2>
<p>– Петърчо, нищо не похващаш в къщи, не привикваш на труд, а си здрав и силен като бивол! – упреквала го майка му. <br />
– Ех, мамо, много обичам да ми казват бивол. <br />
– Бивол ли! Защо? <br />
– Защото биволите най-много са привикнали на труд! – отговорил Петърчо.</p>
<h2>Защо закъснявал</h2>
<p>– Интересно, и баща ми е директор на завод, пък закъснява за работа, а директорът на училището никога не закъснява. <br />
– Така е, защото той живее близо – на самия гръб нa училището. <br />
– А баща ти? <br />
– О, вярно бе, сега разбирам защо закъснява баща ми. Та той живее на гърба на ... целия заводски колектив! </p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgTy9qNNCvJyBh0zTcqL6yeJktX0bR7_TV_nSKnGVHwuiqI8Xmr13SfKtQWqbWJnyB05oQ4LqClUMcG7ABFKquHlYRMN8RXJl23r3QWaSyG-JID3yIG_93zCVUsaazaDZjICMueBemggVni/s320/Zashto-zakasnyaval.gif" />
<h2>Скъпа библиотека </h2>
<p>– Имате ли си лека кола? <br />
– Не, но библиотеката ни струва колкото една лека колa. <br />
– Блазе ти! Доста книги си прочел? <br />
– А не, тя е съвсем празна, но цялата е направена от орех и с много скъпa дърворезба! </p>
<h2>Тънък намек</h2>
<p>Пред магазина за обувки, една отмъстителна и зла съседка срещнала Петърчо и решила да го заговори:<br />
– Блазе ти, какви хубави обувки си купил! Аз пък отивам в месарницата за мозък ... <br />
Петърчо се усмихнал и отвърнал с ирония:<br />
– Е да, всеки си купува това, от което има най-голяма нужда! </p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEizChmUSxqS4omFCTsGV8klyJdIL2EFQwSIjFb8-DbJHultO3DPUFhE16xWz4qbHaD_1x3BXSzpdBAu__OlgodysB1cYwjuFDLT2eIZT6d4VOvQVD5d3AEkbI2MibUq0hsUzzPxqM-toiOD/s320/Tanak-namek-1.gif" />
<h2>По габровски</h2>
<p>– Ученици, утре е осми март. Готови ли сте с празничните букети за своите майки? – пита учителката. <br />
– О-хоо, моят букет е готов още от миналата година! – възкликва Петърчо. <br />
– Как? И до сега не е увяхнал? <br />
– Разбира се, не! Никъде до сега не съм видял увяхнал ... изкуствен букет! </p>
<h2>Ударил ... </h2>
<p>– Я ми кажи, Петърчо, баща ти като беше на лов вчера, удари ли нещичко или не?<br />
– Да, удари ... на камък! – отговорил Петърчо. </p>
<h2>Честна пионерска</h2>
<p>Петърчо се прибира от училище с пyкната глава, целият облян в кръв. Посреща го майка му:<br />
– Оле-ее, Петърчо! ... Кой ти счупи главата? <br />
– Няма да ти кажа, мамо! <br />
– Защо бре, чедо? Защо да не кажеш на мама? ... <br />
– Защото това е ... доносничество!</p>
<h2>Сигурно обещание</h2>
<p>Поради невнимание при игра, Петърчо наранява очите си. След лечението, от болницата му издават медицинска бележка. На тръгване за училище, бaщa му казва: <br />
– Петърчо, дай тази бележка на учителката си, да ти извини отсъствията! Пази я само да не я изгубиш! <br />
– Добре, татко. Ще я пазя, като очите си! –отговаря Петърчо. </p>
<h2>В час по икономическа география</h2>
<p>– Ученици, кой ще ми каже за какво служи земното масло? <br />
– За смазване на земната ос, другарко! – отговаря Петърчо.</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi0zLsrkTubL8h48vulNWIrTcCP_eRAgRhXb74tJGKH0y8pkrageDmAYhfMDK4omKnyF567gYMX5ajSfkZ9ScLv_ojSN_YiiMBbsUlTbrgeup1sjAPvf79srq20dx2-voslp-DlJts37Qy-/s1600/V-chas-po-ikonomicheska-geografiya-1.gif" />
<h2>След бригадата </h2>
<p>Един стар учител срещнал на улицата група пионери и между другото ги попитал откъде и как са прекарали вчерашния ден. <br />
– Бяхме на бригада в овощната градина – пояснили те. <br />
– А как прекарахте там? – отново попитал учителят. <br />
– Лошо! Нямаше превоз, стълби и амбалаж. Валеше дъжд, та затъвахме в калта ...<br />
– И все пак, какво брахте в овощната градина? – обърнал се учителят към Петърчо.<br />
– Брахме ... много ядове! – отговорил той. </p>
<h2>Нямал време </h2>
<p>Веднъж Петърчо се оплакал на другарчетата си в клaca: <br />
– Хей, от учене не ми остава време да се усмихна ... <br />
– И все пак се усмихваш! – рекли да се пошегyвaт с него. <br />
– Да, но само когато някой не си знае урока и говори смешни неща пред черната дъска! – отговорил Петърчо. </p>
<h2>Надлъгване</h2>
<p>Гунчо, който смятал себе си за голям хитрец, срещнал Петърчо и го подкачил: <br />
– Хей, дяволе, помниш ли миналата зима като газехме снега, как ей там на върха на онова дърво, трепереха от студ три кривогледи мухи и от yстатa им излизаше пара? ... <br />
– Да, Гуньо, но ти не забеляза тогава как парата замръзваше и от устата на мухите провисваха ледени висулки! – добавил Петърчо.</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgb-XyN-P7ac8vyBp633K-i_ET3sgZtAZisGId0qsrFVeyPG1E7QPkGWnZCad-qbE7zcVSqbOkKGaCf1MEjo5-UERr6Sup3ZwAtZzxCWolah3BgMGsPwflk7JFGHAlBOX1vvUpbpYcI2twS/s320/Nadlagvane.gif" />
<h2>След 250 години</h2>
<p>В деня преди едно слънчево затъмнение, учителят се обърнал към група ученици, които опушвали парчета стъкло за наблюдение на затъмнението: <br />
– Ученици, искам да ви съобщя, чe след 250 години, отново ще има пълно слънчево затъмнение в нашия град. <br />
– Аз предлагам да запазим опушените стъкла, за да не си играем пак да ги опушваме тогава! – отговорил Петърчо. </p>
<h2>Кога умрелият се смее </h2>
<p>В едно междучасие, учениците се трупнали около Петърчо да слушат хитрините му. Някой го попитал:<br />
– Щом си толкова хитър, можеш ли да кажеш кога умрелият се смее?<br />
– О, това е толкова лесен въпрос! Ще отговоря веднага. Умрелият се смее понякога от снимката на некролога. </p>
<h2>Катастрофа </h2>
<p>На площада отново се срещат Петърчо и Гунчо. <br />
– Да знаеш, Гуньо, каква катастрофа видях преди малко... Ама жалка катастрофа ти казвам! ... <br />
– Жалка ли? <br />
– Да! Блъснали се "Волга" и "Трабант". <br />
– Е, и ...? <br />
– И така се "смлели", че от "Трабанта" все пак имаше купчина парчета, а от "Волгата" ... нито следа! </p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXzuwrgrHw9B0anPGmra8ka_m37IJD6_JsfWHrS5hMk2hXYYW77uXRGt6gwANZ7yg7BjLyrmzSmBqGpoO9aGXYCPw1J_U6Rgyo5DkMG4ibO7aZ-sMezS0FuV9IOob67uw3fXDCkICbHB0x/s320/Katastrofa.gif" />
<h2>Писмо</h2>
<p>Решил Петърчо да напише писмо на едно свое приятелче от друг град. Дълго време се чудил как да започне, докато най-после му хрумнала първата мисъл: <br />
"Митко, пиша ти писмото бавно, защото зная, че не можеш да четеш бързо ..." </p>
</div></div>
<div id="left" style="clear: both;"><!--left begins-->
<h1>Предговор</h1>
<h2>С нетърпение очаквам да пораснете ...</h2>
<p>Мои български мили деца, когато бях малък като вас, аз тънех в селската нищета и тичах бос подир чуждото стадо. Върнех ли се вечер, край огнището ме посрещаше моята добра баба Марица. Тя ми разказваше приказки за караконджовци и дяволи, за змейове и самодиви, за таласъми и разни страшилища, но от това не се плашех. Яхвах магарето и късно, през тъмните горски пътеки и долове, занасях вечеря на дядо Антон в колибата край егрека.</p>
<p>И сега, макар и преди една пролет да чествувах 40 години от рождението си, макар и да е изтекло много време откакто ме прогони недоимъкът и намерих препитанието си в столичния град, ден и нощ ме спохожда споменът за детството, преминало сред красивите местности на моето родно село Делян. И в съня си чувам как бълбука рекичката, как жужукат пчеличките, как пеят весело птиците ...</p>
<p>За тези птици, насекоми, влечуги и животни искам да ви разкажа. Мнозина от вас ги познаввт добре, но има и деца, които още не могат да различат стършела от бръмбара, щуреца – от мравката, смока – от пепелянката, вълка – от овчарското куче. Затова стихотворенията в тази малка книжка нарекох гатанки. Такива стихотворения-гатанки съм написал почти за всички животинки по света, но само една малка част от тях са поместени тук.</p>
<p>Както добрият готвач не забравя да сложи сол в яденето, така и аз, когато готвех тази книжка, се досетих, че тя трябва да бъде "поръсена" със солта на живота – смехът. Освен отделно поместените смешки, много от героите на гатанките будят също жизнерадостен смях. А смехът е не само здраве, но и дълголетие. В това се убедих от собствен опит. До миналата пролет, когато бях вече на четиридесет години, при най-малък повод аз се смеех искрено и изглеждах доста по-млад. Когато на тази възраст се запознах с някои хора, те мислеха, че току-що съм завършил прогимназия. Сега същите приятели твърдят, че съм преминал възрастта за пенсия. Една от причините за това е липсата на хумористични книги по книжарските витрини. А те са изворът на смеха. Така неусетно смехът изчезна и от мен. Станах изведнъж сериозен и мрачен. Започнах да боледувам често. Бръчките набраздиха челото, а косата ми посивя от мъка по изчезналия смях. Страхувам се, че няма да достигна възрастта на дядо, който умря на 99 години, 11 месеца и 29 дни. Но дядо беше весел човек, винаги усмихнат. Готвеше се усилено за стотния си рожден ден, ала аз му попречих да го отпразнува. Веднага щом забеляза, че смехът е изчезнал от мен, старецът се ядоса и ... моментално издъхна! Баща ми, който е също на пределна възраст и голям веселяк, престава да се усмихва пред моята намръщена физиономия.</p>
<p>Ето какви сериозни щети нанася на човечеството липсата на смях. С една дума – няма ли смях, няма и живот! Затова, мили деца, с нетърпение очаквам да пораснете по-бързо, да станете печатари, редактори, книгоиздатели ... Дано тогава някой от вас се досети да издаде всичко, което съм написал през живота си.</p>
<p>София,<br />
5 март 1966 год.</p>
<h1>Гатанки и смешки</h1>
<h3>Обложка</h3>
<h3>Корица</h3>
<center>Спас Антонов</center>
<center>--------------------------</center>
<center>Гатанки и смешки</center>
<h3>Посвещение</h3>
<p>ПОСВЕЩАВАМ<br />
НА ЛЮДМИЛ<br />
И МИГЛЕНА</p>
<center>--------------------------</center>
<center>Спас АНТОНОВ</center>
<center>ГАТАНКИ И СМЕШКИ</center>
<center>* * *</center>
<p>Редактор: Иван КОЛАРОВ<br />
Художник: Борис ДИМОВСКИ<br />
Техн. редактор: Николай ЛИКОВСКИ<br />
Худ. редактор: Петко ОГОЙСКИ<br />
Коректор: Миглена АНТОНОВА</p>
<center>* * *</center>
<p>Дадена за печат на 25 март 1966 год.<br />
Излязла от печат на 25 май 1966 год.<br />
Печатни коли 3,75 Формат 84х108/32<br />
Ведомствено издание Тираж 500</p>
<center>=====================</center>
<p>ЛИТЕРАТУРЕН КАБИНЕТ<br />
"П. К. ЯВОРОВ" – СОФИЯ</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgw_bNT6Ts_ZoT7gKWJHI0vHIj53CeQDrNiGqWKRJQFdORUvhCkyGxgLhHO_eC1IeKg6ClBbqITq2gS0HEg7BQjLuprGHqqv7PsbBEgblQxInt5l4BQtNHl2lJHBi9Vm6BO-qJGbHaq18GO/s1600/Gatanki-i-smeshki-zadna.jpg" /></div></div>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-35036584498602859722013-11-25T13:36:00.013+02:002024-01-02T22:45:57.152+02:00Усмивки от Делян<div class="content_top"></div><div id="content_bg"><div id="content"><div id="colOne"><img border="0" height="490" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjykYLLntUJzG82dxfHpRSyko8XkmiXbfQ0OMRQFfudnUwibWKDY83lmaqk16n3Wv4ER-EQVLZtzxJPJwFfT50Isp693fXIlaXebfUKM6e7NuZ1CcFYZ0-GCkFTXqJfk1CLQTbAwWTfhZIj/s1600/Usmivki_koritsa.jpg" width="350" /></div>
<div id="colTwo">
<p><i>На моите весели и добродушни земляци<br />
с безкрайна обич!<br />
Авторът</i><br />
<br /></p></div>
<h1 style="clear: both;">Думи за себе си</h1><p>Присъствах при сътворението на света през месец май 1925 година в сиромашкото недодялано, но <q>гяволито</q> село Делян, Шопска област, намиращо се на разстояние от столицата колкото два черпака бензин. И след като се сътвори светът, поп Симо от село Росоман рече: <q>Спасе, спасявай се!</q>. Тури ме в списъка на земните жители и ме завъртя селската мелница на живота.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Пасях чуждите овце в местността Воденичище и тъкмо, когато се чудех как да мина цял и непокътнат между воденичните камъни, духна един силен бедняшки вятър и ме довя в столицата. Тук мелницата на живота беше жестока. Търкалях се по кръчми и работилници, по строежи и гаражи, по фабрики и заводи, по нисши и висши учебни заведения и се изтърколих цял-целеничък в един научен институт като инженер. След дълго търкаляне в този институт ми възложиха да проверявам качеството на конструкторските чертежи. Като драсках с молива по тях, разбрах, че върша критическа и сатирическа дейност, а където е сатирата, там е и хуморът ...</p><p>Работих по своята специалност и следвах задочно журналистика. Ожених се превтасал. Основах и редактирах заводски вестник. Навъдих челяд. Натрупах цяла Хеопсова пирамида от опит като хуморист и след дълги митарства по столичните и извънстоличните вестници и списания, където личат следите ми, най-после бях приет в шопския клуб на хумористите <q>Пижо и Пенда</q> и в Съюза на българските писатели.</p><p>Досега не видях бял свят докато видят белия свят четири мои сатирични книги за деца над 20-годишна възраст и седем весели книжки за деца и юноши с малко странните заглавия: <q>Гатанки и смешки</q>, <q>Планина се движи</q>, <q>Дядовият самолет</q>, <q>Камили в шепа</q>, <q>Лакомата акула</q>, <q>Огнената птица</q>, <q>Хайде да четем обратно</q> и <q>Невидимият пътник</q>. Една от тях, <q>Планина се движи</q>, се придвижи на испански език чак до Куба. В родилния дом на издателство <q>Отечество</q> очаквам дванадесетата си книга с работното заглавие <q>Фокусникът</q>.</p><p>Продължавам да пиша хумор с надеждата, че през следващите 70 години, освен тази, ще се появят поне най-малко още една хумористична книга за възрастни и една весела – за деца. Вече ги имам в три екземпляра на пишеща машина. Надявам се да бъда признат за оригинален и полезен автор. Дано!</p>
<h1>Малки хумористични разкази</h1>
<div class="fused"><div class="two-columns"><h2>На почивка с професор</h2><p>Случило се така, че в почивната станция били настанени в една стая нане Ордо Шегаджията и някакъв професор. Като нямал какво да прави, нане Ордо се обърнал към професора:</p><p>– Щом си толку учен и знаеш сичко, сакаш ли да си задаваме въпроси?</p><p>– Бива! – отговорил професорът.</p><p>– Арно, ама че ти поставим условие: ако язе не отговорим на некой въпрос, че ти дадем два лева, а ако тизе не отговориш – двайсет че дадеш, щото – по-учен си. Нали тека?</p><p>– Точно така, Ордо. Ти ли ще започнеш пръв?</p><p>– Епа, щом си рекъл... – изкашлял се важно нане Ордо и започнал:</p><p>– А кажи, професуре, може ли, като се воза у рейсо, разстоянието от нашето село до градо да е 30 километра, а от градо до нашето село – 29?</p><p>– Е, как? Това е невъзможно! Веднъж измерена и фиксирана дължината, в никакъв случай тя не може да се промени от само себе си! – отсякъл професорът.</p><p>– Ядец! Не позна. Може, оти язе живеа на 1 километър от селото накъм градо. Пред моата къщичка нема спирка за рейсо, та кога тръгна, качвам се от центъро на селото, а кога се връщам от градо, помола шофьоро да спре пред моата къщичка, та да слезна. Ете защо разстоянието от нашето село до градо е 30, а от градо до нашето село – 29 километра.</p><p>Няма как, условието си е условие. Професорът дал на нане Ордо 20 лева и рекъл:</p><p>– Така и така започнахме с разстояния. Я ми кажи тогава какво е разстоянието от Земята до Луната?</p><p>– Макя, да не съм го мерил... Дръж два лева, па слушай другио ми въпрос! Кое е това животно, дека, като го мериш от главата до опашката, метър и половина излазя, а от опашката до главата – един метър?</p><p>Като не могъл да отгатне, професорът дал на нане Ордо още 20 лева и попитал:</p><p>– А кажи сега кое е животното?</p><p>– Епа... лисицата. Като я мериш от главата до крайо на опашката – метър и половина излазя, а като земеш да я мериш обратно, она си подвие опашката и до главата остава един метър.</p><p>– Браво, Ордо! – потупал го по рамото възхитеният професор. – А сега май е моят ред за въпрос?</p><p>– А, не! Ти вече зададе твоя въпрос. Нали ме пита кое е животното.</p><p>– Да. да! – съгласил се професорът. – Е, думай тогава да чуя следващия ти въпрос!</p><p>– Кое е това плодно дърво, професуре, дека, като го мериш от връо до кореньо – 2 метра излазя, а от кореньо до връо – 53 метра?</p><p>Дълго се чудил и премислял професорът, но напразно. И този път той дал на нане Ордо 20 лева и попитал:</p><p>– Кое е дървото?</p><p>– Епа... и язе не го знам! На ти още 2 лева, па си глей кефо!</p><p>Професорът стоял като гръмнат. Позамислил се отново, въздъхнал, па рекъл:</p><p>– Изглежда, Ордо, аз съм дървото, за което не можах да се досетя.</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgy3xbChrKlyjYqgZyQcPXRfiRaDvZ_Wr_G9u-Otq4c-9Jzz5RWePb51Fth5EQqa3EigsGo_wHINYtInNdYAId_OkMqYKMFYQT7XvdmLyKTrPieK18sbVSmkGNzFxtBmNwPLHoNxv4K1W_4/s1600/Nane_Ordo_profesor-1.gif" />
<h2>Гръмоотводът</h2><p>Поп Симо от село Росоман – човек благочестив, с родолюбиви идеи и разбирания, бил един от малцината в селото, които притежавали преди Девети септември радиоапарат. Ала неговият радиоапарат, купен наскоро, още не бил запечатан от полицията.</p><p>Веднъж край къщата му минал с пушка на рамо джандаринът Цако от Околийското управление. Като поздравил поп Симо, джандаринът извърнал глава към покрива и попитал:</p><p>– Абе, отче, каков е тоа прът, що стърчи при комино на покрнво? Да не си купил и тизе радио?</p><p>– А не, господин старши! Това е гръмоотвод.</p><p>– Гръмоотвод ли? Е, па нали с Бога сте приятеле, защо ти е гръмоотвод?</p><p>Поп Симо се видял на тясно, та решил да застъпи джандарина:</p><p>– И ти, господин старши, уж си приятел с народа, а си обесил тая пущина на рамото...</p><p>Цако се ядосал не на шега.</p><p>– Я трай, дедо попе, оти може да тръгнеш пред менека и тогай че стане лошо...</p><p>– И да тръгна пред теб, все някак си ще се оправя и пак ще се върна у дома – рекъл поп Симо, – но ти ако тръгнеш след мен, връщане няма!</p>
<img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgnSCy614vkWNroOJCZnuKveZfYCUIdnd5MVPF_74CVWK2dU0GB_UBveNhHusTJ3bm61Sf4V0kS4FcPc3yooX_OO947-9ryib4ZE934G_lc1k_UgbXBAm6cbZCSMxICQrctJ3-kSdTvLJSO/s1600/Gramootvod.gif" />
<h2>Горчиви лубеници</h2><p>Дядо Мито Ванчин и дядо Тошо Ванчин са не само съседи и братя по рождение, но те са и братя по незлобива хитрост и весели безобидни лъжи. Ако някой от тях те срещне и ти каже <q>Добър ден!</q>, непременно трябва да вдигнеш очи към небето, за да видиш трепкащите звезди.</p><p>Случило се веднъж така, че две седмици в селкоопа не докарали дини, а според думите на магазинера, дините трябвало да пристигнат в същия ден до обед. Хората ги очаквали всеки момент. Очаквал ги и дядо Мито, за когото динята е най-вкусния плод. И ето, в този късен следобед, на другия край на селото, където е селкоопът, бръмнал камион. Чудил се дядо Мито как да провери дали са докарали дини, че напразно да не бие толкова път. Излязъл той на улицата и докато се двоумял дали да тръгне към селкоопа,случайно забелязал брат си Тошо.</p><p>– Братец, знаеш ли, дека докараа лубеници? Язе си зех. – слъгал го дядо Мито. – Оди да си земеш и тизе, па като се върнеш, обади ми се!</p><p>След един час дядо Тошо се върнал с празни ръце. Дини пак не докарали. Разбрал той какъв е номерът на дядо Мито и решил да върне тъпкано хитрината му. Отбил се при него и му рекъл:</p><p>– Сполай ти, нане Мито, дека ми каза, та и язе си напълних чувала с лубеници и го оставих у дома. Граба народо, ей! Не се шегува. Половината дини вече фръкнаа...</p><p>Като чул това, дядо Мито грабнал празната количка и я затикал към селкоопа. А след час, като се връщал оттам и празната му количка трополила по улицата, дядо Тошо го забелязал, показал главата си през прозореца на своята къща, усмихнал се и подметнал с ирония:</p><p>– А добрутро, нане Мито! Благи ли са лубениците?</p><p>– Епа, добър ти ден, братец! Като ка излезнаа множко горчиви тиа пущини! – отвърнал с приведена глава дядо Мито и отново затикал празната количка към дома си. А на потъмнялото небе трепкали вече първите вечерни звезди.</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj-m-o-qALEI70E8bXiavFsZKtVf8DUbXCGxbAqwbxb5KSJ01ZMjvy5_2FFjNV2tGhR3THQMS195go2025VjlKTVj1PFkgm0g_rLwdeHxCYtMlqN3D9HQ1poJa6nOaScigoxJ-TXLvml6b_0sF8dfgBFEsH-o0_ZBrVw8SH4CAnuL0I_1QyBbOVdEEVQg/s1600/lyubenitsa.png" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="511" data-original-width="509" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj-m-o-qALEI70E8bXiavFsZKtVf8DUbXCGxbAqwbxb5KSJ01ZMjvy5_2FFjNV2tGhR3THQMS195go2025VjlKTVj1PFkgm0g_rLwdeHxCYtMlqN3D9HQ1poJa6nOaScigoxJ-TXLvml6b_0sF8dfgBFEsH-o0_ZBrVw8SH4CAnuL0I_1QyBbOVdEEVQg/s1600/lyubenitsa.png"/></a></div>
<h2>Гаце Златнио</h2><p>След като нажулили яко в доклада младия тракторист Гаце, който не бил на събранието, баща му не издържал, надигнал се от стола и рекъл:</p><p>– Ей, ора, да знаете, сино ми е златен...</p><p>– Види се колко е златен! – прекъснал го председателят на събранието. – Преди месец се натаралянка с гроздовица, та зяноса за сума ти иляди лева нов трактур, а оня ден, пак пиян, дофана таксето на Гьоревио син, та сите чаркове му потроши!</p><p>– Епа, язе на кого думам, дека Гаце ми е златен...</p><p>– Я трай, не се фали! – прекъснал го този път нане Ворчо. – Онаа заран зел, та подпалил с бензин и цигара печката у канцеларията на агрономо и она като бууне, та потроши сите джамове и учини сума пакост!</p><p>– А бре, ора, оти не давате да си каем думата до крайо? Нали за сите тиа магарии плащах и пак че плащам язе. Те, затова ви думам, дека Гаце ми е златен! – пояснил накрая баща му.</p>
<img border="0" height="240" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgc37OQSNOwSr9ppFnnRJy68FFoL4FiWgU8dAdbKyjLg3gLKz1k9rZw64Pe4BrSGTFjHzg7XEbneUtgxx_UjR6K-RQTXCbC8Jb3NZhmXXwvWgWs7gYsdsAO_6WMGufwIN40ojr7DrJJxbX8/s1600/traktor.png" width="320" />
<h2>Змийска отрова</h2><p>Схванал се гръбнакът на Панчо Зевзеклията, та се тръшнал неподвижен на легло. Жена му повикала лекар и той предписал змийска отрова за мазане и разтриване.</p><p>Разтривала го Панчовица и каквато си била сприхава и зла, започнала да сипе клетви и ругатни:</p><p>– Ега те разтрият гяволете у гробо, та си се пръкнал таков недъгав, да ми вадиш цел живот душата!</p><p>Слушал Панчо, слушал и мълчал, па му призляло от болките и ругатните, та отвърнал:</p><p>– Море, жено, де фърли това змийско лекарство, па плюни връз гърбо ми, да видиш какво одма че рипна здрав и прав от кревато!</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjDrGxLdVL1jKpiKNypUipQky4CdmvI2rtEvXTXhKizv1eP_yRpdKh_ENWf5_CVGlk_MkNifRyjxCF8GJxS51L2ho_hP6O2fjPRJZEgtNCZp8ifyEEaS86wh_Wv6CVmZlc3jfSmRHqVoPRjIE0RZY2vKgCbOHBwaRSXktwURxj0iFEVW68y3Z5eT27ewQ/s1600/snake_oil.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="500" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjDrGxLdVL1jKpiKNypUipQky4CdmvI2rtEvXTXhKizv1eP_yRpdKh_ENWf5_CVGlk_MkNifRyjxCF8GJxS51L2ho_hP6O2fjPRJZEgtNCZp8ifyEEaS86wh_Wv6CVmZlc3jfSmRHqVoPRjIE0RZY2vKgCbOHBwaRSXktwURxj0iFEVW68y3Z5eT27ewQ/s1600/snake_oil.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVLPLjr9Kc5Q2KsB-oNygfvnSOkfX0crBKCxOlZcb8ye2aWzYawkPead5wjvU3CwEIy9ZRM3G4eIKiQyz9Lx5uz9hnVt46Ks4Ehvd8Zr06xRoXz2hPgLYt6aXQmrr4N9HlAQNnL5JtAsErEDh_X4qXfCvIhm3-b3_gItEPvRC7DwZ98dF_ERSk5YKSdQ/s644/scolding.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="400" data-original-height="644" data-original-width="644" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVLPLjr9Kc5Q2KsB-oNygfvnSOkfX0crBKCxOlZcb8ye2aWzYawkPead5wjvU3CwEIy9ZRM3G4eIKiQyz9Lx5uz9hnVt46Ks4Ehvd8Zr06xRoXz2hPgLYt6aXQmrr4N9HlAQNnL5JtAsErEDh_X4qXfCvIhm3-b3_gItEPvRC7DwZ98dF_ERSk5YKSdQ/s400/scolding.jpg"/></a></div>
<h2>Услугата на Минчо Гру̀мика</h2><p>В ония гладни години, Шоповите – най-имотните в село, повикали шестима прости, но трудолюбиви бедняци да им окосят ливадите. За закуска, внукът на Рангел Шопов – Иванчо, им донесъл девет топли, подсладени с мед питки и изчуруликал:</p><p>– Те, баба заръча да си ги разделите поравно! – изтърсил Иванчо питките от торбата и си тръгнал.</p><p>Докато се суетели как да ги разделят, край тях минал Минчо Грумика.</p><p>– Разгеле!... Те кой че раздели деветте туртета поравно! – възкликнал един от косачите.</p><p>А Грумика се спрял, погледнал ароматните питки, преглътнал апетитно и рекъл:</p><p>– От таа работа по-лесна, нема! Дайте ми само ножо и одма че ги òправа!</p><p>Той сложил на шест места по една цяла питка, а останалите три, разделил на половинки. След това поставил половинките до целите питки и се обърнал към шестимата косачи:</p><p>– Сега секи от вазе че земе по едно цело турте, а на менека за услугата, че ми дадете сите по половинката!</p><p>Така косачите взели по една, а Минчо Грумика – три питки.</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi6DkPamtDCE4U4Zdy4D-RShJPCr6KLfzV3od8OBXSvCrEZd3L031SysMM5CjqXhWP6VjDlkTl8Ok_m3gphkk9rKiKP6zMrY916Y5zLLc2_nfLxWNwBElUvPW7lCcDK-S9gaBRCCFADaiu0_XfMM_yWIuIB6ECr2L9xXVapQVrhSE2WEL7I8FPmzkTwm3f8/s1600/Grumika_pita.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="400" width="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi6DkPamtDCE4U4Zdy4D-RShJPCr6KLfzV3od8OBXSvCrEZd3L031SysMM5CjqXhWP6VjDlkTl8Ok_m3gphkk9rKiKP6zMrY916Y5zLLc2_nfLxWNwBElUvPW7lCcDK-S9gaBRCCFADaiu0_XfMM_yWIuIB6ECr2L9xXVapQVrhSE2WEL7I8FPmzkTwm3f8/s1600/Grumika_pita.jpg"/></a></div>
<h2>Убава работа</h2><p>Наскоро след Девети септември 1944 година няколко шегобийци посъветвали нане Ордо да зареже овчарлъка и <q>гяволъка</q>, и да поиска от нашия съселянин Любен Петрунов, който бил голям началник в града, някаква лека и доходна работа. И една заран нане Ордо цъфнал в кабинета на Петрунов.</p><p>– Здрасти, земляк! – поздравил той.</p><p>– Здрасти, нане Ордо! Какво те носи при мен?</p><p>– Е те, казаа ми, дека си давал лека и доходна работа, та ако може...</p><p>– Разбира се! Можеш ли поне хубаво да се подписваш?</p><p>– Бе, колкото за подписо...</p><p>– Е, щом подписът ти е красив, намисли си какво искаш да работиш, па не бери грижа!</p><p>Нане Ордо се повъртял на мекия фотьойл, помислил малко, па се обърнал към Петрунов:</p><p>– Ей, земляк, та... каеш за подписо, а?... Разгеле, дойде ми на акъло една убава работа. Убава и проста – баш като за менека. Ем матреял нема да зяниме, ем че ми я плащаш на парче.</p><p>– Думай, нане Ордо!</p><p>– Па, слушай: че ми дадеш един сгъртач бели листове, една здрава писалкя и едно кило мастило. От ручок до икиндия че тура барем илядо подписа. А илядо подписа, по един лев ги сметни, това са илядо лева на ден!... Те, от таа по-убава работа, здравье му кажи!</p><h2>Върнал му го</h2><p>Събирал нане Бецо Тошин падналите на земята джанки от едно келяво дръвче край пътя и, в залисията си, не усетил как и кога пред него се побил като стожер съседът му нане Леко.</p><p>– Дойдох да ти се пофала с новио кожув! – взел войнишка стойка нане Леко и изпъчил гърди.</p><p>Харесал нане Бецо най-много копчетата на кожуха и решил да се пошегува. Пипнал с пръст едно от тях и попитал:</p><p>– Требе ли ти тоа пул?</p><p>– Епа, требе ми! – погледнал го с недоумение нане Леко.</p><p>– Щом ти требе – нà, тури го у джебо да не се изгуби! – рекъл важно нане Бецо и му подал копчето, което откъснал.</p><p>Докривяло на нане Леко, но го прибрал и си тръгнал мълчешком.</p><p>На другата сутрин той спрял пред портата на нане Бецо и викнал:</p><p>– Ей, комшу, ела да си прибереш това чудо, дека си го оставил покрай пато! Че мине некой другоселец да го земе, та после нема отдека да береш джанки за ракия! – засмял се нане Леко, като в едната си ръка държал секирата, а с другата влачел отсеченото келяво дръвче.</p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7pJATNX3NBFE-0iJS3vK5IDfm7F-jq5p8dxM_S8tTe0AiktII6jw812LDFf4DdPgWBc-45OWr4cB0fVMdNIcqWO1i5xK57uywh4zRFj6dI4wbA-4eDlif2b07PfAszSyPS29LJ_2A-cwwRKm01CBZkABe9uKPKcemz_4ZQrCmGLd1yKYTSoJC-5TJSKSE/s1024/Leko_plum.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" width="400" data-original-height="1024" data-original-width="1024" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7pJATNX3NBFE-0iJS3vK5IDfm7F-jq5p8dxM_S8tTe0AiktII6jw812LDFf4DdPgWBc-45OWr4cB0fVMdNIcqWO1i5xK57uywh4zRFj6dI4wbA-4eDlif2b07PfAszSyPS29LJ_2A-cwwRKm01CBZkABe9uKPKcemz_4ZQrCmGLd1yKYTSoJC-5TJSKSE/s320/Leko_plum.jpg"/></a></div>
<h2>Спиро Опакото</h2><p>За всичко, което се случваше в село или предстоеше да се случи, пръв узнаваше Спиро. И понеже виждаше нещата точно обратно, лепнаха му прякора Опакото.<br />
Веднъж Спиро Опакото подкачил неколцина нашенци:</p><p>– Разправят, дека тиа дни че увеличат оризо, шикеро, брашното и пиперо...</p><p>– Не думай бре, Спиро! – спогледали се нашенците.</p><p>И наистина на другия ден излязло постановление, но не за увеличаване, а за намаляване цените на тези стоки. Трупнали се хората да купуват, а между тях и Спиро Опакото.</p><p>– Е, оти вчера тека ни излъга бре, Спиро? – задали му въпрос.</p><p>– Ба, ка ще съм ви излъгал! – сопнал се Опакото. – Не видите ли, дека сега за същите пари дават повече ориз, шикер, брашно и пипер?... Та язе нали рекох, дека тиа работи че увеличат. Ете, увеличиа ги!</p><h2>Млада вдовица</h2><p>Жалил, жалил бабичката си дядо Цветко Магеров от село Радуй, па я прежалил и решил да се ожени втори път. Пред всички се хвалел:</p><p>– Мене ме сака една 20-годишна вдовица...</p><p>– Блазе ти, Цветко! Ти като си дъртак, барем жена ти да е млада... – завиждали приятелите му.</p><p>След месец дядо Цветко довел вдовицата. Гледат я – бабичка!</p><p>– Бе, човече, нали каза, че е 20-годишна?!</p><p>– Е, па... така си е. Грешка нема! Преди 20 години тя е останала вдовица! – отговорил дядо Цветко.</p><h2>Другоселският овен</h2><p>Отишли по работа в едно съседно село нане Ордо Шегаджията и нане Перво Новака. На селския площад нане Ордо забелязал един стар познат, с когото не се били виждали дълги години.</p><p>– Не ме ли познаваш? – попитал го нане Ордо. – Едно време, като ергени, с тебека бееме арни приятеле...</p><p>Другоселецът го изгледал тъпо и безразлично, кимнал с глава и дрезгаво проточил:</p><p>– Баа!...</p><p>– Я го глей ти, Перво! Преди десет години тука продадох тоа овен и още не ме е забравил – блее, щом ме види! – подхвърлил шеговито нане Ордо.</p><h2>Главата на нане Ордо</h2><p>Пристигнал в село някакъв прочут скулптор. Трупнали се хората при него – всеки искал да се види изваян от големия майстор. Дошъл редът и на нане Ордо.</p><p>Скулпторът подал изваяната му от гипс глава и рекъл:</p><p>– Ха, кажи, харесва ли ти?</p><p>– Бе, убаво си ме докарал – отговорил нане Ордо, – ама нема да зема таа глава, та ако сакаш и без пари да ми я дадеш...</p><p>– Ти, луд ли си?! – упреквали го околните. – Не видиш ли, дека таа глава е също като твоата?</p><p>– Ааа, не е баш като моата? – опънал се нане Ордо.</p><p>И, за да им докаже, хвърлил скулптурата на земята и тя се разхлупила на две.</p><p>– Ете – посочил им той, – видите ли, дека таа гипсова направа не прилича на моата глава, оти е.... празна!</p><h2>Кой трябвало да плати</h2><p>Дошел нане Ордо Шегаджията с магарето и каручката си у града и навлязъл в улица с еднопосочно движение. Насреща му изскочил контрольор от КАТ.</p><p>– Хей, байно, защо не спазваш правилника? Ха сега плащай глоба, та да ти дойде акъла! – рекъл контрольорът.</p><p>– Слушай, момче – сопнал се нане Ордо, – ти, щом си съдник и съдиш право, от менека не требе да сакаш глоба...</p><p>– Как? – прекъснал го контрольорът. – Ти си нарушителят и следователно ти трябва да платиш глоба!</p><p>– Не, нема да плата никаква глоба, оти язе съм само пътник. Глоба че сакаш ей от тоа, дека е нарушил правилнико! – засмял се нане Ордо и посочил... магарето.</p><h2>Сигурна служба</h2><p>За пазач иа кооперативния бостан назначили нане Ордо. Един ден край бостана минал Сандо Панков и му рекъл:</p><p>– Леле-ее, нане Ордо, как тека понесе критиката у отчетнио доклад на председатело на АПК-то? Он сигурно че те къшне от службата? Кво мислиш?...</p><p>– Макя, че ме къшне... Нема файда он от таа работа. Ако ме къшне от службата, после нема кого да критикува у докладите, та него че газат по-горните началства, оти не ръководи баш като що требе стопанството. А тека и он си е на сигурна служба, и язе съм си на сигурна служба!</p><h2>През три дерета</h2><p>Нане Коле и брат му Ванчо си изгубили воловете и тръгнали да ги дирят. На единия баир стоял нане Коле, а на другия, през три дерета, брат му Ванчо и вика ли, вика, колкото му глас държи:</p><p>– Нане-ее, найде ли во-ло-ве-тее...?</p><p>– Тц, тц... ъкъ-ъъ...! – цъкал с език нане Коле и поклащал глава.</p><p>Ядосал се Ванчо и през трите дерета тича при брат си.</p><p>– Абе, нане, що? Я окам, та се кинем, а ти си траеш бе?</p><p>– Макя, траем... – опънал се нане Коле. – Не видиш ли, дека кимам с глава и не чуеш ли, дека цъкам с язик?</p><h2>Писмо</h2><p>Получил нане Леко Ванчин писмо от брат си Коле, който наскоро постъпил в казармата. Решил той да му върне отговор, та подострил молива, взел лист хартия и седнал пред масичката. Дълго време се чудил нане Леко как да започне писмото, докато най-после му хрумнала първата мисъл. Стиснал здраво молива в ръката си и спокойно занизал буквите:</p><p><q>Мили братко Коле, пиша ти писмото бавно, оти знам, дека не можеш да четиш бърже...</q></p><h2>Командири на... генерали</h2><p>В кръчмата седят на една маса Торко Благио и Борчо Мишин. Торко бърза да се похвали:</p><p>– Да знаеш, Борчо, кога бех у казармата, язе командувах сите офицере и генерале. Речем им <q>мирно, не шавай!</q> и они одма зимаа войнишка стойка.</p><p>– Как така бе, Торко? – пита го изненадан Борчо.</p><p>– Епа, така... Нали бех шивач у казармата...</p><p>– Апа язе ги фатах за носо и дека си саках, там можех да вода сите офицере и генерале! – хвали се на свой ред Борчо. – Нали бех бръснарин у офицерскио щаб...</p><h2>Кой кого</h2><p>Пред следователя в полицейското управление се защитавал обвиненият в конспирация Янко Зарков:</p><p>– Нищо лошо не съм сторил! Ако нещо съм направил, оно е само добро за нашата България. За неа съм готов да дадем и живото си!... И тизе, гусин следователю, ако се наложи, нема ли да умреш за Българията като истински българин?</p><p>Следователят Хари Шпрингер, немец по произход, живял дълги години в България, отговорил:</p><p>– Не! Ако се наложи, ще умра като истински немец!</p><p>– Тц, тц, бреей!... – цъкал с език Янко. – Тогай язе требе да те съда, а не ти менека!</p><h2>Благодарност</h2><p>Гръм подпалил къщата на дядо Мийо Шопа, а вътре спяло самичко внучето му. Грабнали хората кофи, вили, лопати и спрели пред горящата къща, но вратата била заключена. Пръв Торко Благио замахнал с лопатата, та счупил прозореца и спасил внучето на дядо Мийо.</p><p>Минали няколко дни и една вечер в кръчмата дядо Мийо се приближил до масата, където седял Торко.</p><p>– Бе, Торко, ти ли пръв тогай се усуна у къщи?</p><p>– Епа... язе, дедо Мийо, ама... голема работа!... – смънкал Благио, като мислел, че Шопа се готви да го почерпи.</p><p>– За тебека може и да не е голема работа, ама за менека е голема! – рекъл загрижен Шопа.</p><p>– Е, де не го прави на въпрос, дедо Мийо! Нали затова сме комшии, да си помагаме... – продължил в очакване Благио.</p><p>– Бе, оно си е тека, Торко, ама да не мислиш, дека прозорецо, що си строшил тогай, язе че го купувам? – отговорил не на шега дядо Мийо.</p><h2>Леля Райка</h2><p>Като била на пазар в града, леля Райка се отбила за малко при някакво познато семейство. Домакинята я почерпила със сладко от смокини, а леля Райка за първи път вкусвала такова нещо, та попитала:</p><p>– Че ми кажеш ли, сестро, кво му думате на това?</p><p>– Сладко... сладко му викаме! – отговорила домакинята.</p><p>Като излапала леля Райка сладкото, домакинята поднесла таблата към нея да остави празната чинийка и рекла:</p><p>– Сладко да ти е!</p><p>След седмица познатите от града – мъж и жена, минавали през селото и се отбили у леля Райка. Тя ги почерпила с чаша варено овче мляко. Когато гостите сложили празните чаши върху подноса, леля Райка не пропуснала да им рече:</p><p>– Млеко да ви е и на двамата!</p><h2>Голтаците</h2><p>На междуселския футболен мач дошла и стрина Гана – жената на Мире Голтака. За първи път през живота си тя присъствувала на мач. И не че разбирала нещо от мач, а защото този път играел най-малкият ѝ син Боне.</p><p>В миналото, нане Мире и стрина Гана бяха толкова бедни, че децата им ходеха боси и парцаливи. Затова им лепнаха и прякора Голтаците. Сега Голтаците имат триетажна къща, обзаведена с модерни мебели, обширен двор с декоративна ограда и два гаража за леките коли на синовете им. Те са най-заможните в село и страшно се ядосват, когато някой изрече прякора им.</p><p>По едно време Боне вкарал първия гол и публиката започнала да реве:</p><p>– Боне – гоол! Боне – гоол!...</p><p>Стрина Гана почервеняла от срам и яд. И като нямала какво да прави, сръгала в ребрата седналите около нея и, почти разплакана, започнала да ругае:</p><p>– Вие да не сте по-облечени от назе, бре!</p><h2>Щял да си бъде у дома</h2><p>Косял си ливадата дядо Тошо Ванчин, а седемгодишното му внуче Владко затичало до близкото изворче да налее стомничката с прясна вода. Когато дядо Тошо отпил от стомничката, погалил внучето си и благословил:</p><p>– Да ми живееш, дедовото, 130 годин!</p><p>– И-ии, дедо, саде толку ли? – измърморил недоволен Владко.</p><p>– Бе, ти изкарай тиа 130 годин, па ако не стигнат язе съм си у дома, че додеш да ти дадем още толку! – рекъл дядо Тошо.</p><h2>Мире Голтака</h2><p>Лежали в някаква болница един до друг Иван Плевенлията и нане Мире Голтака. Плевенлията дал на нане Мире една ябълка, но му се видяло малко, та му дал още една и рекъл:</p><p>– Вземи, че народът казва: <q>С един вол не се оре!</q></p><p>Като взел нане Мире и втората ябълка, Плевенлията му подал трета.</p><p>– Я вземи и тази ябълка, че друга поговорка казва: <q>Тройният възел е най-сигурният!</q></p><p>Голтака взел и третата ябълка, но му станало неудобно, та решил и той да се отсрами. Извадил от шкафа торбичката си, в която имало няколко зрели круши. Обелил една от тях, нарязал я и подал на Плевенлията най-тънката резанка.</p><p>– Де, земи сега па тизе! – с гордост настоял Голтака и добавил: – Ама требе да знаеш, дека човек има саде една уста и повече от една резанка не бива да руча, оти че се задави!</p><h2>Ако попадне в ада...</h2><p>В предсмъртния си час нане Мире Голтака въздъхнал дълбоко, па рекъл:</p><p>– Ох, Гано, съсипа ме тука болестта, ама на онио свет, ако попадна у адо, че си живеа убаво...</p><p>– Що думаш бре, Мире? Тизе, да не бълнуваш преди умирачка?</p><p>– Не, Гано. Сигурен съм, дека у адо не е като преди. Тамока сега има дърва за огино под казано, ама катрано се е свършил, та додек набават катран, железнио казан че изгние от ръжда. А па додек найдат казан, язека че си живеа раат... И сигурно млогу повече че живеа, отколку тука на земята.</p><p>– Арно, ама оти мислиш тека? – попитала го стрина Гана.</p><p>– Оти у адо сега е на служба, като снабдител, магазинеро на селкоопо, дека умре онай ден – отговорил нане Мире и с вяра в доброто на онзи свят, склопил очи.</p><h2>Стрина Чакорана</h2><p>Нейното истинско име е Дуда, но и казват Чакорана, поради прекалената ѝ бъбривост. В приказките си, особено с интелигентни хора, тя обича да вмъква <q>купешки</q> думи, за да подчертае своята не по-малка езикова култура.<br />
Когато умря мъжът ѝ, стрина Чакорана не се стърпя да разкаже за болестта и мъките му.</p><p>– Ееех – въздъхна тя, – отиде си Спиро!... Сега времето ми <u>навехва</u> само тъжни спомени... И <u>милицината</u> не успе да се пребори с неговата <u>скрелоза</u>. Дигна <u>кръмното</u> човеко и изгуби <u>авторитет</u> за ядене. Па нали имаше <u>пророк</u> на сърцето, та започна често да получава нервни <u>трикове</u>. Саде пуши и фърля <u>унгарка</u> след <u>унгарка</u>. Викнааме дофтур и он му <u>приписа</u> <u>разцепка</u> за церове. Гълтà разни <u>табланетки</u>, зе и <u>отчислително</u> за стомахо, ама болките не <u>сприхват</u>. Па по <u>интонация</u> реших да го караме <u>ефикасно</u> у болница. Тамока го <u>обрадиа</u> с <u>фнимание</u>. <u>Милицинските</u> сестри му биа неколко <u>инфекции</u>, а язе саде <u>цинкулирам</u> из <u>образцования</u> с <u>финансови</u> плочки <u>калидор</u>.</p><p>По едно време ми казаа, дека <u>продал</u> богу дух. <u>Притешнил</u> се човеко и получил <u>разрез</u> на сърцето.</p><p>Та ей така мой Спиро си ойде <u>скоропрестижно</u>.</p><h2>Лека и доходна</h2><p>Колкото хитър, толкова и мързелив бил Стойне Съдийски, та му сложили прякор Мързела. Жена му, която била трудолюбива, но доста доверчива и глуповата, започнала да го хока жестоко, особено откакто съседът им си намерил <q>лека и доходна</q> работа в железопътния транспорт.</p><p>– Ударил си го на мързел! Я виж комшията ни каква работа си намери, а тизе че ни докараш до просешка тояга... – упреквала го жена му.</p><p>Стойне Мързела се видял в чудо и решил да отидат заедно в Управлението на железниците, та самичка да се увери, че трудно се намира такава работа. Качили се на влака, а той се движел бавно поради ремонт на линията, но като преминал определения участък, усилил ход. Жена му забелязала това и попитала:</p><p>– Бре, мажо, оти влако отеднаж тека се засили?</p><p>– Оти досега пред него немаше кой да ока <q>Вардааа!</q>, та го беше страх да не прегази некого, а сега нашият комшия оди пред него и ока: <q>Вардааа!...</q></p><p>– Ту бре, Стойне, те такваа лека и доходна работа требе да сакаш и тизе! – посъветвала го жена му.</p><h2>Как да си тури капата</h2><p>Още на другия ден след сватбата, Гаце Златнио се изпъчил пред Пена и гордо заявил:</p><p>– Пено, отсега натам требе да ми свикнеш на табието. Кога ме видиш да се прибирам у дома с капата, ниско над очите, и да залитам а натам, а навам, требе само да си траеш и – ни гък, ни мък, оти иначе лошо ти се пише! Кога ме видиш с капата, дигната малко над челото, тогай може да ми продумаш некоа и друга дума, а па кога ме видиш с накривена капа и кефлиа, тогай може да чиниш с менека що си сакаш! Разбра ли?</p><p>– Разбрах, Гаце! – рекла Пена. – Ама и тизе требе, кога се върнеш у дома и ме видиш с бухалкята у едната ръка, а другата – на хълбоко, да помислиш как да си туриш капата!</p><h2>Ходил по жени</h2><p>Гаце Златнио бил на пазар с нашенци в града. Като се върнали, на другия ден жена му Пена го попитала троснато:</p><p>– Абе, Гаце, нашенците ми каааа, дека вчера у градо си одил по жени. Верно ли е?</p><p>– Епа... верно е, Пено! Одих. По много жени одих вчера.</p><p>– Ах ти, чапкънино, непрокопсанико... – ядосала се Пена. – Кажи дека и с кои жени си одил?!</p><p>– Па, нали ти рекох – с много... Гледам, пред менека из пазаро оди жена, а язе – по неа, по неа, докато она кривне у некоя улица. После пак пред мене се яви друга жена и язе – па по неа... Така барем по двайсе жени одих вчера на пазаро! – рекъл Гаце Златнио.</p><h2>По модата</h2><p>Дошла на гости от града внучката на Тунчо Белята. Било по коситба и тя била облечена според тогавашната мода с къса рокличка, ултра мини-жуп. Но на Белята не се понравила тая работа, та я попитал с укор и ирония:</p><p>– Бре, чадо, не ти ли стигна плато да си ушиеш рокля като за пред ората, ами с таа рокличка високо над колената си за срам пред цело село?</p><p>– Ех, дядо Тунчо, аз съм човек от двайсти век и вървя по модата! – отговорила внучката.</p><p>Белята се ядосал, но дума не продумал. Нарамил косата и отишел в ливадата. Свалил дрехите от себе си и останал само по риза. Въртял косата, а ризата се развявала също като къса рокличка. Забелязала го внучката му и започнала да вика:</p><p>– Бабо-оо, я излез да видиш... Дядо май е полудял!...</p><p>Излязла бабата и двете отишли при него.</p><p>– Тизе полуде ли бре, старче, та ни срамиш пред цело село? – сгълчала го бабата.</p><p>– А, не съм луд, а съм човек от двайсти век и върва по модата! – отговорил Тунчо Белята.</p><h2>В самолета</h2><p>Удал се случай на Кола Ванчин и на Стойо Митин да пътуват със самолет. Когато минали над Стара планина, Кола погледнал през прозорчето надолу и рекъл:</p><p>– Стойо, глей ква височина е! Ако се откине самолето, от него нищо нема да остане на земята...</p><p>– Епа, да се откине! Що ме интересува таа работа!</p><p>– Ама нищо нема да остане от самолето! – повторил Кола.</p><p>– Па, да не остане! – отговорил Стойо. – Да не е на баща ми, та да се ядосувам за него!</p><h2>При доктора</h2><p>Заболял единият крак на дядо Антон Ванчин. Качил се той на рейса, та в Окръжната болница.</p><p>– Доктуре – започнал още с влизането си дядо Антон, – млогу ме боли ей тоа крак...</p><p>Лекарят го прегледал и като не можал да установи болестта, попитал:</p><p>– На колко си години, дядо?</p><p>– На осъмдесе и две.</p><p>– Ех, от годините ти е болестта.</p><p>– Убаво бе, доктуре – започнал да протестира дядо Антон, – ама нали и другио ми крак е на осъмдесе и две. Оти и он не ме боли?</p><h2>Марица</h2><p>Седял дядо Антон Ванчин с приятели у кръчмата на село Мала Раковица. В приказките си някой споменал, че наскоро бил в Пловдив и, като минавал през моста на река Марица, сетил се за бабичката на дядо Антон, която била от Мала Раковица и също се казвала Марица. А дядо Антон не се стърпял да се пошегува:</p><p>– Макя, нали идваа да питат как се казва моата бабичка, та да кръстат реката на нейно име!</p><h2>Землотресение</h2><p>В миналото веднъж, преди да тръгне на пазар у София, дядо Антон Ванчин сложил кесията с парите във вътрешния джоб на ментето си и го зашил здраво с конец. Баба Марица забелязала това и го попитала:</p><p>– Ама, ти, защо толку здраво заши джебо?</p><p>Като имал предвид джебчиите, които предишния път в трамвая му измъкнали парите, той отговорил:</p><p>– Епа знам ли, жено, дали нема да се случи некое землотресение, та и кесията ми да изфърчи из джебо!</p><h2>Единственият кусур</h2><p>Дядо Антон Ванчин често казвал:</p><p>– Парите са убаво нещо, но ако не е единственият им кусур...</p><p>– Каков им е кусуро? – питали го.</p><p>– Ете, не са, да речем, като паниците и лъжиците – да ги употребява човек и па да си стоят у дома за секогашна употреба – заключавал дядо Антон.</p><h2>Върбовият корен</h2><p>На сянка под върбите, завили крачолите на панталоните си, нане Леко и нане Бецо бъркали в подмолите на размътения вир да ловят риба. По едно време нещо шавнало в ръцете на нане Леко, но се изплъзнало.</p><p>– Ааа, че ручаме риби! – възкликнал той и додал наставнически: – Бецо, ти бъркай у тоа подмол срещу менека, да ги затиснеме!</p><p>Нане Бецо спуснал ръце в подмола и напипал нещо жилаво и мекушаво. Стиснал го здраво и задърпал. В същото време и нане Леко хванал нещото и двамата го задърпали.</p><p>– Оно требе да е върбов корен... – рекъл нане Бецо.</p><p>– Епа сецай, барем да го скинеме! – отговорил нане Леко и, както се бил запънал, отведнъж се отпуснал и политнал назад. В този миг и нане Бецо се освободил от напъна. В ръцете и на двамата имало по едно парче от <q>върбовия корен</q>. Спогледнали се изненадани.</p><p>– Ядец, риби!... Че ручаме змии! – рекъл нане Леко и хвърлил половинката с главата на змията върху брега.</p><h2>Най-верният приятел</h2><p>Всяка вечер Свилен, синът на нане Леко Ванчин, черпел приятелите си в кръчмата и се хвалил пред баща си:</p><p>– Язе имам най-млогу приятеле и сите ми са верни...</p><p>Решил нане Леко да се пошегува и сам да види колко верни са приятелите на сина му, та една заран го повикал в мазето и му рекъл:</p><p>– Свилене, видиш ли белио чаршаф? Това под него е човек другоселец. Утепах го снощи, оти беше пиян и налиташе с нож на менека. Оди да окнеш най-верния си приятел да доде и да помогне да го скриеме некаде!</p><p>Отишъл Свилен при приятелите си. На всеки поотделно разказал случая, но всеки от тях вдигал рамене и отказвал. Тогава нане Леко му рекъл:</p><p>– Язе имам само един приятел, Гасо се дума. Оди му кажи ква е работата и он че доде!</p><p>И наистина Гасо дошъл. Повдигнал чаршафа и що да види – печено прасе, а до него – дамаджана с вино.</p><p>– Оти ме лажеш, бре Леко? – недоумявал Гасо.</p><p>– Е, така – да докажа на сино ми, дека я имам само един, ама верен приятел.</p><h2>Сам си турил присъдата</h2><p>През лятото на 1935 година бил призован в съда Васил Свинаро от село Златуша. Обвинявали го в кражба на прасе, което продал на другоселец. И Васил влязъл така, както си бил облечен в дрипи, с голи до лактите космати и дебели ръце.</p><p>Като поогледал одърпания и прост човечец, преди да произнесе снизходителна присъда, съдията решил да се пошегува, та му рекъл:</p><p>– Освен най-малкото наказание, което предвиждам, ще ти наложа и едно допълнително наказание: да изгониш през отворения прозорец ей тая досадна муха, дето е кацнала на стената.</p><p>Подгонил я Васил, но тя се отлепила от стената и кацнала върху слепоочието на съдията. Тогава Свинаро замахнал с твърдия си юмрук да удари мухата, но... съдията се проснал на пода.</p><p>– Бре, защо утрепа добрия човек? – завайкали се хората в залата.</p><p>– Епа те, виа сте свидетели, дека он сам си тури такваа присъда! – спокойно отговорил Васил.</p><h2>Бумбаро</h2><p>Като седели нане Ордо и Вано Маринков под крушата на двора, изведнъж Вано подскочил от пейката и рекъл:</p><p>– Бе, пишкин Ордо, един бумбар се върти около главата ми. Земи да го утепаш!</p><p>– Не вида никаков бумбар. Дека е? – попогледнал наоколо и се ослушал нане Ордо.</p><p>– Епа те, сега бръмна покрай ушото ми – въртял неспокойно главата си и също се ослушвал Вано.</p><p>– Макя, па щом не се види и не се чуе тоа бумбар, он сигурно е видел празно пространство и се е умакнал у главата ти, бе! – засмял се нане Ордо.</p><h2>Изсипал я</h2><p>Пред портата на глуховатия дядо Пано стоял нане Бецо и викал:</p><p>– Ей, комшу, додоа ми гости, та ми дай едно кило ракия, па кога одимам пари, че ти я плата!</p><p>– А, имах две кила у бъклицата, ама я изсипах до капка на земята, оти я помислих за вòда...</p><p>– Ту, каков зян си направил!... Бе, ти у таа бъклица памет имаш ли? – сочел ядосан нане Бецо главата му.</p><p>– Епа, немам! Нали ти рекох, до капка я изсипах! – отговорил дядо Пано.</p><h2>Сиромах Арсо</h2><p>В миналото Сиромах Арсо откраднал вол. Натикали го в участъка и един полицай от някакво софийско село започнал да го налага.</p><p>– Твоята верица... Вол че краднеш, а? – бил го полицаят до припадък.</p><p>– Не съм краднал вол, гусин старши! – отричал Сиромах Арсо.</p><p>Полицаят започнал отново да го бие. Най-после Сиромах Арсо не издържал и рекъл:</p><p>– И да съм откраднал вол, он да не чини повече от мене, та ме биеш. Бива ли заради един вол, човек да утепаш?</p><p>– Я не те бием, а законьо те бие! – отвърнал важно полицаят.</p><p>– А, тека ли? Па тогай, щом е за коньо, друг бийте! – рекъл му Сиромах Арсо.</p><h2>Гений</h2><p>На едно учебно занятие с младите войници поручикът попитал:</p><p>– Кой ще каже откъде извира река Марица и къде се влива?</p><p>Никой от войниците не пожелал да отговори, та поручикът посочил с пръст:</p><p>– Хей, ти, третият отляво надясно, отговори на въпроса!</p><p>– Река Марица извира от Дунав планина и се влива у Църното море – отговорил войникът.</p><p>– Браво бе, юнак! Ти си бил гений! – подиграл го поручикът.</p><p>– Тъй верно, гусин поручик – яз, младио войник Гени Кръстев Маринков от село Делян, Софийско! – рапортувал наш Гено и се почудил кок толкова бързо поручикът е научил името му.</p><h2>Един от стоте</h2><p>В миналото, макар и малко, все пак имаше хора в нашето пооткъснато от културния свят село, които се интересуваха от изкуство и литература. Едни от тези люде бяха Янко Зарков и Стратко Новака. Веднъж Янко бил на пазар у града и като се върнал вечерта, седнал в кръчмата при Стратко.</p><p>– Е, кви нови книги виде по книжарските рафтове? – попитал го Стратко.</p><p>– Бе, излела е книгата <q>Сто най-известни личности у целио свет</q> – отговорил Янко.</p><p>– Па ти, поразлисти ли я? И ако си я порезлистил, заповни ли барем некоя от тиа сто най-известни личности?</p><p>– Макя, преметах страница по страница да вида моето име, но за голема почуда, наместо мене си, видох твоето име.</p><p>– Бре, верно ли думаш, Янко? – подскочил изненадан Новака.</p><p>– Верно бе, Стратко, верно! – рекъл Янко. – Очите ми никогаш досега не са ме лъгали...</p><p>– Па оти не си зел една от них? Колко е, нема да ти натежи! – със съжаление попитал Стратко.</p><p>– На драго сърце чех да зема, Стратко, ама нали поарчих париците си за сол, видело, опинци... Па и на осъмте си дечурлига требеше да зема по нещо. Е, утре, като отидеш у градо, земи си я! – сериозно настоял Янко.</p><p>16 май 1994 г.</p><h2>Подслушан разговор</h2><p>В една зимна утрин двама нашенци разговарят на висок глас:</p><p>– Нане, вълк ли доаждà нощеска у кошарата?</p><p>– Епа вълк, та нема заяк да дойде!</p><p>– Па отнесе ли ягне?</p><p>– Епа че отнесе, та нема да донесе!</p><p>– Па у гората ли го отнесе?</p><p>– Епа у гората, та нема да го носи у църквата!</p><p>– Па ти по него ли толку ока?</p><p>– Епа по него, та нема да окам пред него!</p><p>– Па цела нощ ли ока, бре?</p><p>– Епа че окам, та нема да поем!</p><h2>Има млогу да чекаш</h2><p>Дядо Цоне Кютуко доста се карал на бабичката си Сефта. Бил особено груб когато се напивал, та често я потупвал ей така – за нищо, а когато изтрезнявал, искал прошка. Решила баба Сефта да го води на черква, за да послуша божието слово, та дано се вразуми и миряса. Там свещеникът произнасял някаква молитва, в която се казвало: <q>Боже наш, Исусе Христе, Ти – милостивият и всеопрощаващ, който възкръсна от гроба и прости на Юда Искариотски затова, че Те предаде за трийсет сребърника, прости и нашите грехове...!</q></p><p>Слушал дядо Цоне, па току сръгал бабичката си в ребрата:</p><p>– Чуеш ли, Сефто? Тоа мискинин Юда предал Исуса, та ониа го утепали и кога Исус възкръснал, простил на предатело, а тизе нечеш да ми простиш, дека снощи само ти се поскарах!</p><p>– Трай бе, дърто! Да не сакаш и тизе да ме тепаш?... Ама има млогу да чекаш додек възкръсна, та да ти проста! – промърморила тихо баба Сефта.</p><h2>Преводач от английски</h2><p>Прочут шивач на кожуси бил Торко Благио, толкова прочут, та чак от Англия изпратили при него човек да вземе кожуха, който щял да остане като експонат в Британския музей.</p><p>Когато дошъл английският пратеник, кожухът бил вече готов и Торко отбелязвал с креда местата на илиците и копчетата. Чужденецът, който слабо владеел българския език, тутакси посочил с показалеца на ръката си мястото на първото копче и рекъл:</p><p>– Копче!</p><p>След това преместил показалеца си по-надолу и рекъл:</p><p>– Тчакай малко!</p><p>Преместил още малко показалеца си надолу и пак рекъл:</p><p>– Копче!</p><p>Почудил се Благио: какво иска да каже чужденецът?! Ала нане Ордо, който случайно бил в шивачницата, се намесил:</p><p>– Бре, Торко, не видиш ли, дека тоа ингилизин, щом ти дума <q>копче, чекай малку – копче!</q> сака да каже, дека копчетата требе да зашиеш по-редко!</p><h2>Рожден ден</h2><p>Дядо Рангел Гигов от махала Доганджия поканил близките и приятелите си да отпразнува 95-годишния си юбилей. Вдигнали наздравица хората и му пожелали дълго още да живее и да весели многобройната си челяд.</p><p>Накрая взел думата и той:</p><p>– Сполай ви за благословиите. И я сакам сите да живеете повече от мене. А унуците и праунуците ми, когато навършат по 120 годин, да ме окат и мене, та да честита рожденио им ден!</p><h2>Минко Зайтино</h2><p>Пристигнал Минко с магаренцето си от махала Доганджия у съседното село Златуша, облечен в нови дрехи, като за празник. Срещу предаденото на кооперацията преди това слънчогледово семе, Минко получил 20 стъклени бутилки олио. Сложил той бутилките в дисагите и ги метнал върху самара на магаренцето си. Но товарът му се видял малко, та взел от кооперацията и два чувала брашно, които също метнал върху самара. Подкарал натовареното магаре по разкаляния коларски път, ала го домързяло да гази лепкавата кал, та над селото, като видял един грамаден камък, наречен <q>цървеняк</q>, той решил да се покатери на камъка, за да може оттам по-лесно да се намести върху самара. От тежестта, магарето едвам преплитало тънките си крака, а Минко, яздейки го, доволен от добре свършената работа, започнал да съчинява и да си тананика весела песничка:</p><p>Имам си зайтинец, имам си и брашно,<br />
та у Доганджия нема вече страшно!<br />
Люба че ми меси баници чудесни,<br />
благо че си ручам и че гукам песни...</p><p>Като наближил до Белата ровина, магарето се препънало, подхлъзнало се и се свлякло по надолнището. Шишетата с олиото изтряскали ужасно, залели дисагите, чувалите с брашно и новите дрехи на Минко. С голяма мъка той се вдигнал от земята и помогнал на магарето да се изправи на крака. Изхвърлил парчетата на счупените шишета, метнал празните омазнени дисаги и чували върху самара и, омърлушен, подкарал магарето към Доганджия. На портата го посрещнала жена му Люба.</p><p>– Ама, ти, оти тека си оклюмал глава? Що стана?</p><p>– Стана една голема магария, жено... Пустото магаре се съпна, та се строшиа шишетата и се разсипа зайтино.</p><p>– Е, убаво се е разсипал зайтино – изгледала го с укор Люба, – ама защо тека си наквашкал и новите си дреи? Не може ли да одиш по-настрана от магарето и да пазиш барем дреите си?</p><p>– Не могох.</p><p>– Оти бре, Минко?</p><p>– Епа... оти, заедно с магарето, паднах и язе, а оно тека ме беше натиснало, та зорлем се извлекох изпод него!</p><p>27 ноември 1994 г.</p><h2>Разрешил въпроса</h2><p>Веднъж нане Ордо Шегаджията разправял на приятелите си:</p><p>– Бе, върва си язе спокойно по траверците на железницата и кога дойдох до средата на теснио мост при Спасова чукла, гледам, срещу менека фърчи с бесна скорост влако! Бре, па сега – надека?... Да се фърла от мосто – че се утепам, да стоя така – че ме сгази пущината...</p><p>– Е, и кво стана? – попитали нетърпеливо приятелите му.</p><p>– Кво... Нищо. Разбудих се навреме! – засмял се нане Ордо.</p><p>Големио дзвер</p><p>Срещнали се сред селото стрина Сребра Тодина и стрина Чакорана.</p><p>– За каков се омажи твоата щерка у градо? – попитала стрина Сребра.</p><p>– Епа, за тоа, дека доаждаше у назека и се любеа с неа – отговорила с хитра усмивка стрина Чакорана.</p><p>– Па нали преди месец думаше, дека он бил голем дзвер?! – почудила се стрина Сребра.</p><p>– Оно, Сребро, язе и сега че ти реча същото.</p><p>– Лелее, па че мое ли да го трае твоата щерка, щом е таков девер? – почудила се още повече стрина Сребра.</p><p>– Ааа, ниа доста време преди сватбата разбрааме, дека он не е каков да е дзвер, а... лъв! – отговорила гордо стрина Чакорана.</p><h2>Деликатен укор</h2><p>От памтивека селските моми са мечтали и мечтаят да се омъжат в града, па макар и за най-калпавия човек. Те предпочитат мъжете от града пред скромните и трудолюбиви младежи от селото само и само за се избавят от непосилния селски труд. А в нашето село се раждат най-хубавите моми на света и носят най-хубавите имена.</p><p>В такава действителност един беден, но умен и трудолюбив момък на име Славко, се влюбил в красавицата Елмира. Но Елмира не искала и да чуе името му. Тя копняла за градския живот, където жените не знаят що е скъсан цървул, мотика, сърп, нощви, кобилица, вила и гребло, а ходят с писани чехли и стъпват върху меки килими.</p><p>И ето, Елмира се омъжила за доста грозноват и възстаричък ерген от едно съседно село, който бил дърводелски работник в града и там заживяла с него. Наскоро след това и Славко се хванал на работа в града. Той работил и същевременно учил. Така завършил дори висше образование. Оженил се за добро и възпитано момиче, на което даже и родителите били родени в града.</p><p>Веднъж през пролетта, когато Славко и жена му за няколко дни били на село и се връщали, в ливадите край пътя забелязали Елмира и нейния мъж да берат киселец.</p><p>– Пасете ли, пасете ли? – шеговито подхвърлил Славко.</p><p>– Епа, пасеме... И ние също като животните пасеме! – изчуруликала с пресипнал глас Елмира.</p><p>– Е, продължавайте да пасете като тревопасните, а ние с жена ми ще си купим киселец от пазара като хората! – рекъл Славко. Хванал жена си подръка и весело засвирукал по пътя.</p><p>с. Делян,<br />
<br />
17 юли 1994 г.</p><h2>Свидетелят</h2><p>Явили се на съд Гаце Златнио и булката му – ще се развеждат. Съдията се обърнал към Гаце:</p><p>– Е, млади човече, какво ти пречи да живееш с твоята булка?</p><p>– Пречи ми това, оти кога бех язе с трактуро у друго стопанство на помощ и цел месец ме немаше, с неа са живели неколко мажье...</p><p>– А тека, де! – обадил се нане Ордо Шегаджията, който бил свидетел ча булката. – Те това требеше да признаеш! Как могоа с таа убава булка да живеат неколко мажье, а тизе сам не моеш да живееш с неа?</p><h2>Вместо да я забрави...</h2><p>Скарала се бабичката на дядо Вано Бумбаро и той отишел в кръчмата да се поразговори с приятелите си, та дано му поолекне и дано забрави нейния сърдит образ. Но като се върнал пиян у дома, тя му се видяла двойна. Уплашил се дядо Вано и извикал:</p><p>– Олее!... Да беше само моата бабичка – иди-доди... Ама сега при тиа две бабички, как че отърве пустио бой?!</p><h2>Познати</h2><p>Къде кого срещнеше в село, пред всеки се хвалеше нане Ордо Шегаджията:</p><p>– Нали познавам царо, та онай ден бех у градо и го видох...</p><p>– Добре си, нане Ордо, щом се познавате с царо! Па он кво ти рече?</p><p>– Нищо. Трае си.</p><p>– Нали се познавате, оти си трае?</p><p>– Оти, язе го познавам, ама он не ме познава!</p><h2>Бастунът</h2><p>Когато бил ерген хрисимият и доста чевръст Славе Петров, въртял танеца на хорото и важно размахвал изпъстрения с шарки бастун. Но годините се трупали върху му и грохналият старец едва пристъпвал, като се подпирал с бастуна. Сред селото го срещнал дядо Йото от Ребръчката махала и решил да се пошегува:</p><p>– Бре, Славе, на младини носеше тоа шарен бастун за ербаплък, ама сега па защо го носиш?</p><p>– Да се варда от млади булки, Йото, оти млогу ме налитат! – отговорил старецът.</p><h2>Нищо му нямало</h2><p>Отишъл Гане Зàтрата при лекар у града. Лекарят го прегледал и установил невроза. На тръгване му рекъл:</p><p>– Избягвай да се ядосваш за щяло и нещяло. Трябва, като се върнеш, все да ти е в акъла и да си повтаряш: <q>Нищо ми няма! Нищо ми няма...!</q></p><p>Върнал се Затрата и още със слизането от рейса, започнал да вика: <q>Нищо ми нема! Нищо ми нема!...</q></p><p>На другия ден вървял из селото и пак викал: <q>Нищо ми нема! Нищо ми нема!...</q> Споглеждали се нашенците, усмихвали се и всеки си думал наум: <q>Има му нещо на тоа човек! Има му нещо...!</q></p><h2>Спасил се</h2><p>Ядосан за нещо, Тунчо Белята грабнал въжето и хукнал надолу към Топузаница – да се беси край реката. Като стигнал до дълбокия вир, наречен Боботалото, той се покатерил на една корубеста върба, завързал единия край на въжето за провисналия клон, а другия – за врата си, и скочил. Но изсъхналият клон се счупил и Белята цамбурнал във вира. Едвам се измъкнал на брега и, разтреперан от страх, като се поозърнал наоколо, където нямало жива душа, Белята рекъл с тих задавен глас: <q>Брей, за малко чех да се удава!</q></p><h2>Кой бил кьоравият</h2><p>Някогашният ловец Иван Заяко от село Мала Раковица, както си седял и ръчкал печката, едно от колелетата на чугунената плоча паднало в пламтящата жарава и той започнал да бърка с машата, за да го извади. До него седяла жена му и се ядосала:</p><p>– Бе, ти кьорав ли си, та опущи колото у кофторо?</p><p>Иван Заяко, който действително бил с едно изкуствено око, а с другото едва виждал, отговорил:</p><p>– Май ти си кьорава, щом двайсе годин отка сме женени, та и сега не моеш да видиш очите ми!</p><h2>Как че се нагрее...</h2><p>Разболял се нане Леко Ванчин. Втресло го, та чак зъбите му тракали от студ. Като му подавала термометър, снахата му Драга, рекла:</p><p>– Де, тури това нещо под мишницата, да вида колко градуса че се нагрее!</p><p>А нане Леко за първи път през живота си виждал термометър. Почудил се на акъла ѝ пък отговорил със зъзнещи от студ уста:</p><p>–Море, снао, нали ако тура това стъкълце подмишка, оно че замръзне и че се пукне от студ!</p><h2>Тънък намек</h2><p>Пред един магазин за обувки в града, отмъстителна и зла съседка срещнала нане Ордо Шегаджията и решила да го заговори:</p><p>– Ти па, нане Ордо, кви убави обуща си си купил!</p><p>– Бе, купих – рекъл нане Ордо, – а тизе дека си пошла?</p><p>– Язе чида до месарницата за мозък.</p><p>Нане Ордо се усмихнал под мустак и отговорил:</p><p>– Е, па оно секи си купува това, от що има най-голема нужда!</p><h2>Нема защо да. се дофата</h2><p>В един краен квартал на София, където живее Спаско Мийн, в съседния блок живяло преди години едно циганско семейство. Всички от това семейство страшно се ядосвали, когато някой ги нарече цигани.</p><p>Веднъж дядо Мийо Шопа, който бил дошел за месец-два при сина си Спаско, срещнал по стълбите циганката, разгневена пак по този повод. Тогава той започнал да я успокоява:</p><p>– Море, Айшуно, и на менека ми окат шоп. Епа оно, що си е право – право. Баш шоп съм си! Нема защо да се дофатам... Та и тизе, щом си чистокръвна циганка, ич не ти требе да се дофаташ!</p><h2>За какво били дошли</h2><p>На гости у нане Стратко Новака дошли далечни техни роднини. Жена му леля Райка сложила трапезата и, както е редно, поканила гостите:</p><p>–Де, пийте и ручайте! Нали...</p><p>Като казала <q>нали</q>, тя се запънала и не знаела как да продължи. Няколко пъти повторила <q>нали... нали...</q>, но не можала така бързо да намери завършек на изречението. Смутила се, изчервила се, па току наставила:</p><p>– Нали... затова сте ни дошле!</p><h2>Кое, вуците ли...</h2><p>Дошел в село професор езиковед да изследва шопския говор и попаднал на нане Ордо Шегаджията.</p><p>– Е, байно, как викате вълците по вашия край? – попитал професорът.</p><p>– Кое, вуците ли каеш? Е, па ние не ги окаме. Они сами си идат при назе! – отговорил нане Ордо.</p><h2>Пътник за Бърза помощ</h2><p>Един от правостоящите пътници за София бил и Мире Голтака, който се ядосвал, че рейсът просто пълзи по прашния изровен път, а той бърза за свиждане с близък роднина в болницата. Но по средата на пътя се качил контрольор и го сварил без билет.</p><p>– Ти, защо така...? – попитал лаконично контрольорът.</p><p>– Щото съм болен... – слъгал го Голтака.</p><p>– Болен ли?! Какъв здравеняк си, а лъжеш... Пък и така да е, длъжен си да пътуваш с билет! – ядосал се контрольорът и като подразбрал, че пътникът няма пари за глоба, наредил на шофьора да спре. Двамата го избутали навън, но Голтака моментално се проснал пред рейса. Тръшкал се, гърчил се и скърцал със зъби.</p><p>Шофьорът слязъл и го задърпал:</p><p>– Махай се от пътя, за да продължа!</p><p>– Кво? Не видиш ли, дека съм труп и не моа да се мръдна...</p><p>– Я не се преструвай! – дърпал го шофьорът.</p><p>– Оох! – стенел Голтака. Престанал да се гърчи и изпружил краката си. – Що ли да се преструвах... Ама на, лошото доажда бърже...</p><p>За миг Голтака млъкнал и задишал тежко. Двамата с шофьора се гледали строго и безучастно едва ли не като врагове. Нито единият, нито другият посмявал да наруши тягостната тишина, докато Голтака не заговорил пръв:</p><p>– И тизе, човече, както си караш рейсо, ако видиш насред пато сиромах, припаднал като менека, кво че прайш, а?</p><p>– Е, това вече е друго – поомекнал шофьорът. – Ще го закарам направо в Института за бърза помощ.</p><p>– Епа те, язе съм за бърза помощ. Айде, що чекаш? Карай ме, да не умра тука насред пато...</p><p>Щял-нещял, като видял шофьорът, че работата става сериозна, двамата с контрольора го качили на една опразнена седалка и го сложили да легне по гръб. Когато рейсът пристигнал на автогарата и пътниците се изнизали, Мире Голтака изпъшкал тежко:</p><p>– Ох, карай по-бърже за медицинската помощ, оти че умрем!</p><p>Спрял рейсът пред Института за бърза помощ. Санитарите свалили Голтака с носилка и го поставили на количка – да чака в коридора. Шофьорът ги осведомил без подробности, че в рейса му станало лошо и си излязъл. Като чул това, Голтака надигнал глава, седнал напряко в количката и провесил краката си. Прокарал длан през челото си и промърморил:</p><p>– Брее, оно ми мина!</p><p>Санитарите го гледали изумени, а той продължил:</p><p>– Требе да е от друсаньето на рейсо... Те, сега нищо ми нема! – скочил Мире от количката и повторил:</p><p>– Слава Богу, нищо ми нема!</p><p>– Е, щом нищо ти няма, отивай си! – рекъл му един от санитарите.</p><p>– Бе, че си ода, ама тека и тека съм дошел, барем да вида един болен нашенец... – въздъхнал облекчен Мире Голтака и чевръсто закрачил по стълбището към шестия етаж.</p><h2>Ледените висулки</h2><p>Минко Зайтино, който смятал себе си за голям хитрец, срещнал край гората нане Ордо и решил да се пошегува:</p><p>– Ей, гяволе, повниш ли зимъска, като газееме с тебека през снего, каков вълчи студ беше?</p><p>– Повна, повна – рекъл нане Ордо. – Оно верно, ужасно люта зима беше...</p><p>– Е, тизе тогай не виде ли отсреща, на връо на онай брест, как трепереа от студ три кривогледи муи и, като дишаа, от устата им излазаше жежка пàра?</p><p>– Видох, видох, Минко. Ка да не съм видел! – отговорил нане Ордо. – Нали тогай парата моментално замръзваше, та от устата на муите висеа ледени висулки...</p><p>– И висулките беа остри като касапски ножове! – допълнил Минко.</p><p>– Точно тека, набуре! Като касапски ножове беа тиа пусти висулки!</p><p>– Та затова ли бре, Ордо, тебека те беше страх да минеш под бресто?</p><p>– Ела, оно си беше страшно! Ама тизе се престраши и мина баш под висулките! – рекъл с престорена възхита нане Ордо.</p><p>– Минах, я! Е, разбра ли сега кой от назе е по-ербап? – изпъчил се Минко.</p><p>– Разбрах, разбрах... Ама нали, като минаваше под бресто, една от тиа ледени висулки падна нз главата ти, Минко, та затова сега си толку ударен!</p><h2>Одисей и Пенелопа</h2><p>Учителката по литература вдигнала на урок Кире Йосков:</p><p>– Кире, какво знаеш за старогръцкия поет Омир, за неговия главен герой Одисей и вярната му съпруга Пенелопа?</p><p>Кире се почесал по темето баш там, където не го сърби и започнал:</p><p>– Ете, знам, гуспужа , дека истинското име на Пенелопа е било Пена. Она често се карала на мъжо си. И пролет, и есен се му думала: <q>Я глей бре, мъжо, сите мъжье отидоа на нивата да сеят и орат, а тизе се излежаваш. Оди сей, оти децата ни че умрат от глад!...</q> И секи ден му повтаряла: <q>Оди сей! Оди сей!...</q> Дочули я комшиите. Разбрало цело село. И понеже ѝ лопала едната, започнали да окат: <q>На Пена и лопа! На Пена и лопа!...</q></p><p>Оттогай името на Пена станало Пенелопа, а на нейнио мъж – Одисей.</p><h2>Учени ора</h2><p>Върнали се от града в един празничен ден, току-що запозналите се с тригонометричните функции, двама гимназисти. На селския мегдан единият от тях водел началото на хорото, а другият – края. Отвреме-навреме се чували подвиквания:</p><p>– Хо-па-хоп! Сии-нус! Тан-геенс! Ко-сее-канс!... </p><p>От другия край на хорото също се чувал отглас:</p><p>–Ии-ха-ха! Ко-си-нуус! Ко-тан-геенс!...</p><p>Като слушал с недоумение подвикванията им, нане Ордо цъкнал с език, па се обърнал към съседа си:</p><p>– Глей бре, Младене, глей – учени ора! А иди разбери сега кво си говорат синковците!</p><h2>Лекарство против косопад</h2><p>Като били на пазар в града, нане Ордо и Стратко Новака влезли а една аптека. Аптекарката била доста вежлива и хубавичка, а и Стратко се имал за културен човек, та решил да я смае с един въпрос:</p><p>– Имате ли от пиле млеко? – попитал той.</p><p>– Като погледнала заплешивялата му глава, аптекарката се усмихнала и отговорила:</p><p>– Ех, чак от пиле мляко нямаме, но ще ви препоръчам лекарство против косопад.</p><p>– Разгеле... То таквоа лекарство ми требе. А като как се употребува това лекарство? – попитал Стратко.</p><p>– Амии... навсякъде, където се намажете с него, ще поникне коса! – усмихнала се отново аптекарката.</p><p>Нане Ордо, който слушал разговора, решил да се намеси:</p><p>– Зимай го, Стратко, щом е толку убаво! Требе само да фнимаваш като се мажеш, да не капне на челото или на носо ти, оти и там че поникне коса, та че си строшиш гребеньо додек я нарешиш!</p><h2>Не казал истината</h2><p>През бедняшкото минало, Стойне Мързела бил награден от фабриката за сапун в Костинброд с някаква нищожна награда затова, че многочленното му семейство изразходвало за цялата година един единствен калъп сапун и по този начин рекламирало фирмата на фабриканта.</p><p>Взел Мързела наградата и си тръгнал. По пътя се досетил за нещо и измърморил ядосано: <q>Язък! Оти не казах, дека с тоа калъп сапун, освен ниа у дома, праа дреите си и комшиите, па и целата ми рода... Щеа да ми дадат по-голема награда!</q></p><h2>Майстор Боре Кошаревецо</h2><p>Заправил къща Кола Ванчин. Зидали майсторите, а той обикалял и оглеждал работата им. По едно време спрял до Боре Кошаревецо и какво да види – цялата стена била изкривена.</p><p>– Бре, майсторе, таа стена ми се види много крива! – негодувал Кола.</p><p>– Она че се изправи после с мазилкята! – рекъл Кошаревецо.</p><p>– Много е крива. И с мазилкята нема да се изправи...</p><p>– Е, па тогай бояджията с четката че я изправи! – успокоил го Боре Кошаревецо.</p><h2>Според случая</h2><p>Офицер от кавалерийския полк в град Брезник командвал войниците:</p><p>– Всички-ии – на коне!</p><p>Младите кавалеристи тутакси скочили върху конете си. Само Стоил Ванчин стоял още и чакал.</p><p>– Защо не скачаш върху коня си бе, хаймана? – сгълчал го офицерът.</p><p>– Щото това не е кон, а кобила, гусин поручик! – отговорил Стоил.</p><p>Поручикът се принудил да даде нова команда:</p><p>– Всички-ии – на коне, а Стоил Ванчин – на кобила!</p><h2>Не може да я гледа</h2><p>Седял си нане Бецо у кръчмата на сладки приказки с приятели другоселци. Кръчмарят Славе Петров наливал ракия на всеки в чашката, а пред нане Бецо поставил една голяма чаша и я напълнил догоре. Един от другоселците попитал учудено:</p><p>– Я, нане Бецо пие ли ракия? Оти дочух от нашенци, дека вече не пие – отказал се...</p><p>– Епа он не може да гледа пълна чаша, а ти питаш пие ли! – отговорил кръчмарят.</p><p>– Значи, не пие, а?</p><p>– Нали ти рекох, не може да гледа пълна чаша... Щом я види пълна, одма я изпразва! – пояснил отново кръчмарят Славе Петров.</p><h2>От сите моми...</h2><p>Това се случило по време на вършитба. При вършачката отмервал крините с жито най-стройният и красив момък у селото Любен Сетин, за когото мечтаели много добри и хубави нашенски моми. Ала една грозновата и застаряла мома другоселка, която дошла да помага на сестра си при вършитбата, се чудела как да го заговори. Най-после научила името му, приближила се до него и го попитала:</p><p>– Прощавай, ама нали ти си Любен?</p><p>– Епа, любен съм, любен! От сите моми съм любен и от никоя още не съм разлюбен! – усмихнал и се нашенецът.</p><h2>Точен отговор</h2><p>Веднъж неколцина нашенци попитали доста простоватия, но добродушен Вралчо Шоклинов:</p><p>– Абе, Вралчо, моеш ли да ни каеш коя е най-употребяваната дума у твойо секидневен говор?</p><p>Вралчо мислил, мислил, па накрая рекъл:</p><p>– Не знам!</p><h2>Разстояния</h2><p>Пешо Лекин срещнал сред селото Кире Йосков и бързал да сподели:</p><p>– Кире бе, един мой приятел ми дума, дека талавизоро требе да се гледа отдалеко, оти отблизо не било здравословно.</p><p>– Епа сега същото ми дума и един от моите брайкя--рекъл Кире.</p><p>– Та да знаеш, вече го гледам от шест метра разстояние. А тизе, Кире, от какво разстояние го гледаш? – попитал го Пешо.</p><p>– Ехее, язе го гледам от млогу по-далеко... – усмихнал се загадъчно Кире.</p><p>– От колку?</p><p>– От назе, та чак до сервизо за талавизори у градо! – отговорил с превъзходство Кире Йосков.</p><h2>Пазачи</h2><p>В една късна лятна вечер нане Ордо и Стратко Новака забелязали двама крадци в селкоопа. Повикали на помощ и други хора, хванали ги и ги заключили в мазето, за да ги предадат сутринта на полицията. За пазачи през нощта били определени нане Ордо и Дичко Ецин, които трябвало да дежуруват на две смени. На сутринта, малко преди да се съмне, пристигнал Дичко и заварил пред мазето с пушката на рамо нане Ордо. Поогледал Дичко задната страна на селкоопа, па се върнал при нане Ордо и рекъл:</p><p>– Абе, оланкоолу, нощеска айдуците си избегали! Глей, отворили прозорчето отзаде и... дим да ги нема! Тц, тц, тц!... Дека ли са отишли?! – цъкал с език и се чудил Дичко.</p><p>– И язе не знам дека са отишли... Да си беа оставили барем адресите, та да ги подириме! – засмял се нане Ордо.</p><h2>Немой!...</h2><p>От кооперативното стопанство до града трябвало да се извозят чували с картофи. В камиона до шофьорчето седнал нане Леко Ванчин. Когато навлезли в града по претъпканите с хора улици, шофьорчето взело да се възмущава:</p><p>– Че го млатна тоа <q>кютук</q> и че го прегаза, щом не знае правилнико за движението и се расожда по средата на улицата!</p><p>– Ааа, немой! Че си смачкаш само камионо... Не видиш ли, дека тоа кютук е от нашенските твърди и жилави кютуци! – пояснил нане Леко.</p><h2>Щял да се прослави</h2><p>На Централната софийска гара слязъл от влака стихотворецът нане Ване. Там на перона случайно го забелязал неговият земляк Гале Костин и учудено възкликнал:</p><p>– Я па ти, нане Ване, що тражиш у градо?</p><p>– Сачиних нещо като епиграма, та я дадох у вестнико, да ми се понесе славата – рекъл нане Ване.</p><p>– Арно чиниш, ама се дръпни по-накаде менека – че те утепа бързио влак от Белград! – предупредил го Гале.</p><p>– Макя, че ме утепа, ама после требе да изместат целата Централна гара, па и сите къщи наоколо да съборат.</p><p>– Оти?</p><p>– Па оти че се прославим с епиграмата, та точно на това проклето место требе да напраат площад и да ми дигнат паметник! – отговорил нане Ване.</p><h2>Смъртен случай</h2><p>През 1946 година младият Кире Йосков постъпил като чирак по монтьорския занаят в столичната Военно-инженерна фабрика. За Нова година получил телеграма от родителите си: <q>Ела, заклахме прасето!</q></p><p>Искало му се и без това на Кире да прескочи до село за повечко дни, но му било трудно да мотивира желанието си за отпуск. Изпълнен с несигурност, той се повъртял пред канцеларията на началника, подвоумил се, па току влязъл вътре, готов да заплаче.</p><p>– Какво се е случило, момче? – изгледал го озадачен началникът.</p><p>– Може ли... отпуска? Получих телеграма? – плахо отронил Кире, а от вълнение сълзите му аха да се търкулнат.</p><p>– Да не се е случило нещо лошо, та така си разтревожен? -– попитал загрижен началникът.</p><p>– Да, много лошо... Смъртен случай!</p><p>– Спокойно, момчето ми! Имаш право на три дни отпуск – рекъл началникът. – Стягай багажа и заминавай!</p><p>– Благода... рим, благо... да... –недоизрекъл от вълнение Кире и, тръгвайки си, с лека въздишка натиснал дръжката на вратата.</p><p>Подир веселите празници началникът срещнал Кире и любопитно го попитал:</p><p>– Абе, момче, тогава беше разтревожен до плач, та не ми беше удобно да те разпитвам за смъртния случай. Сега, като си вече по-спокоен, би ли ми казал кой от близките ти е починал?</p><p>– Епа... прасето! – рекло с гузна усмивка нашенчето.</p><h2>Ега сме живи...</h2><p>Подпрели с гърбовете си попукания зид на селкоопа под сянката на големия орех, Гале Кòстин и Наско Мийн разгръщали някакъв вестник. Край тях спрял нане Ордо и попитал:</p><p>– Бре, момчета, кво пише у вестнико?</p><p>– Епа пише, дека след 50 милиона години Земята че спре да се върти...</p><p>– Бе, язе и сега не сещам она да се върти, ама ега сме живи дотогай да видиме! – засмял се нане Ордо.</p><h2>Механизатор</h2><p>На селския мегдан се виело кръшно нашенско хоро. Свирил Дамян гайдарджията от съседното село Радуй. Десният му крак бил завързан за голям ковашки мях, та като вдигал и свалял крака си, Дамян задвижвал меха, с който надувал гайдата. Няколко механизатори от стопанството му подхвърлили шеговито:</p><p>– Бре, Дамяне, толку ли немаш душа да надуеш с уста меретската гайда, ами си помъкнал тоа тежок мей?</p><p>– Баа, оти да се мача с уста! – рекъл им Дамян. – Да не съм като вазе – само прикачи и откачи плуго. За механизатор требе и акъл. Те, оно се види, дека съм по-голем механизатор от вазе!</p><h2>Гражданинът</h2><p>Дошел нане Перво Новака у града навремето, когато поставяли първите светофари. Преминавал той улицата на червен светофар, та регулировчикът го спрял с повелителен глас:</p><p>– Гражданино, върни се веднага обратно!</p><p>– Брей, я не съм гражданин, а селянин. И нема баш сега да се вращам обратно, а довечера с влако! – отговорил нане Перво и преминал при червен светофар.</p><h2>Връстници</h2><p>Макар че дядо Мийо Шопа бил на 96-годишна възраст, той се чувствал като младеж. Този държелив и хитър старец ходел винаги изправен и тичал по-бързо от децата.</p><p>Веднъж един другоселец на средна възраст, взел да му разказва как пътувал в леката кола на сина си и как, по една неповторима случайност, двамата се спасили от смъртна катастрофа.</p><p>– Сега живея втори живот и все едно, че сме връстници с моя син! – заключил другоселецът.</p><p>– Ту бре, язък! – въздъхнал със съжаление дядо Мийо. – Ако тогай и мене бехте зели у колата, сега и язе чех да съм ви връстник!</p><h2>Сълзирон</h2><p>Постъпил в болница Гьоре Плезилото. Слагали му инжекции, гълтал таблетки и, макар да бил малко глуховат, все се интересувал кое лекарство как се казва.</p><p>– Това са ампули с новфилин, аналгин, дилминал... – обяснявала му сестрата.</p><p>– А тиа апчета, как ги думате? – попитал Гьоре Плезилото, като сочел купчината таблетки, поставени върху шкафчето.</p><p>– Белите се казват салициламид, червените – тиоридиаин, розовите – инсидон, а по-дребничките – стожирон.</p><p>– Бе, другите не заповних, ама последното, дека го рече съл-зи-рон, го заповних.</p><p>– Не сълзирон, дядо – усмихнала се сестрата, – а сто-жи-рон!</p><p>– Тека де, тека – сълзирон! – настоял на своето Гьоре.</p><p>Минало доста време и един ден той рекъл на сестрата:</p><p>– Сестро, като ка вече менека нема да ме биде, та арно е да ми дадеш от ониа апчета, дека им думате сълзирон, да дам от них на снаата преди да умра, оти кога се помина бабичката ми, снаата барем една сълза не отрони... Е, нека сега, кога доажда вече и мойо ред, като глътне от тиа апчета, ега пророни некоя и друга сълза!</p><h2>В ресторанта</h2><p>След като се щурали дълго време из Централния пазар на столицата, капнали от умора и притиснати от жега, петимата нашенци: Асиката, Иван Вецин, Варчо, Стефан Сетин и Крумо Первин седнали на сенчестите пейки в градинката да си отпочинат и похапнат. Варчо извадил от торбата си прясна погача, Асиката предложил буца овче сирене, Стефан – варено телешко месо, Иван Вецин – козя пастърма и няколко стръка праз лук, а Крумо Первин измъкнал от дисагите си вита домашна баница и буркан чист делянски мед. Тъкмо започнали да се хранят и ето че при тях пристигнал Мире Голтака, който водел със себе си Гришата и Кире Боркин. Петимата отдавна не се били виждали с доведените от Голтака нашенци, които живеели от няколко години в столицата. Нямало как да не ги поканят и тях на обяд. Хапнали порядъчно и понеже Голтака не носел нищичко за ядене, почувствал се гузен, та се изпъчил и гордо рекъл:</p><p>– Е айде, язека па че ви вода на ресторант, да ви почерпа с пиенье, баш като що требе.</p><p>Влезли нашенците в отсрещния ресторант и запълнили празните места край една голяма маса с осем стола – точко толкова, колкото били и те. Мире Голтака повикал келнера и поръчал:</p><p>– Приятелче, я донеси тука на масата едно от манечките шишета с лимонада и осем чаши, да почерпа приятелите си! Те ти и стотинките! – искал той да плати предварително.</p><p>Келнерът го погледнал учудено.</p><p>– Кво ме гледаш тека бе, бедняк?! – сопнал се Голтака. – На кесията ми никой не е господар. Тиа пари язе ги печела, язе ги арча!</p><h2>Пустио му ветър</h2><p>Срещнали се една заран сред селото нане Паро Тошин и Свилен Алексов.</p><p>– Здрасти, нане Паро! – пръв поздравил Свилен и попитал:</p><p>– Бе, ти знаеш ли коя е най-убавата и най-мощната лека кола на свето?</p><p>– Епа, отдека да знам! – свил рамене Паро.</p><p>– Требе да знаеш, дека това е Мерцедесо!</p><p>– Оти мислиш тека? – попитал Паро.</p><p>– Оти, преди два дни, като пасех овцете покрай железопътнио прелез на нашата спирка, видох една купчина чаркове от Мерцедес...</p><p>– Е, тогай кво му е здравото на Мерцедесо? – прекъснал го Паро.</p><p>– Чекай бе, нане Паро, трай и слушай да ти обясним! – рекъл нетърпеливо Свилен и продължил: – Та ти думам, като видох чарковете на Мерцедесо и като поразмислих малку, долових ква била работата. Мерцедесо тека ударил влако, та целио го смлел на прах. После пустио му ветър разнел прахо по Делянските чукари и ете затова сега от влако и помен нема!</p><h2>Досетил се</h2><p>Решил Гьоре Плезилото да се похвали на Панчо Зевзеклията:</p><p>– Мойо син оди по Русията и оттамока си докара лека кола <q>Волга</q>.</p><p>Изслушал го Панчо, па решил и той да се похвали:</p><p>– Бе, и мойо син оди по Германията, та и он си зе лека кола.</p><p>– Ква марка е? – попитал Гьоре.</p><p>– Язека от марки млогу не разбирам, ама де, подсети ме де! – наблегнал Панчо.</p><p>– Да не е <q>Мерцедес</q> бе, Зевзек?</p><p>– Ааа, таквоя нещо... Досетих се! – възкликнал от задоволство Панчо. –Думат я... <q>Трабантцедес</q>!</p><h2>Паднала му дреата</h2><p>Рангел Славчин от махала Доганджия нареждал керемидите на новата си двуетажна къща, а Васо Вулкин от Златуша, женен за сестра му, измазвал една от стаите на първия етаж. По едно време Васо се показал на отворения прозорец и викнал:</p><p>– Абе, шурек, що беше това, дека одеве тупна на земята?</p><p>– Ааа, дреата ми падна от покриво.</p><p>– Па що имаше у дреата, та толку силно изтупка?</p><p>– Епа... язе бех у неа! – отговорил Рангел.</p><h2>Приятелката</h2><p>Богиня Цанина, Емилия Олгина и една тяхна приятелка от Габрово, попълвали фишове за тото.</p><p>–Мари, сестрички, ако уцелим едно петстотин иляди лева, че наредим най-богатата трапеза у некой първокласен рестуран, та че ви удавим у ручанье и пиенье! – рекла Богиня.</p><p>– Апа язе че ги поделим поравно и на трите! – добавяла Емилия.</p><p>– Аз пък ще си помисля дали да ви кажа, че съм спечелила! – обадила се габровката.</p><p>– Оти нема да кажеш, моме габровице? – изненадани, почти в един глас я попитали двете.</p><p>– Щото, нали все пак и аз трябва нещичко да ви почерпя, а доста ще се охарча, ако реша да ви почерпя с по една шепа семки! – отговорила габровката.</p><h2>Какво брали</h2><p>В една дъждовна есенна вечер нане Ордо се върнал мокър и изкалян. Още от вратата започнал да се оплаква на жена си:</p><p>– Маани, Севето, маани... Що зор видооме днеска у овощако... Много киша, много кал, па и стълби немаше, та отземи брааме, па и амбалажо го фанало липсата, па и камиони немаше, та пеша си дойдооме...</p><p>– Е, па барем що браате у овощако? – попитала стрина Севета.</p><p>– Кво да ти кажа, жено... Днеска брааме млогу ядове! – отговорил нане Ордо.</p><h2>Сефто Киселашо</h2><p>Назначили нане Ордо Шегаджията като магазинер на селкоопа. Продавал той стоката и се усмихвал на нашенците, а те шушнели помежду си, че заедно с покупките, нане Ордо им давал без пари и благи усмивки. Но случило се така, че на неговото място назначили друг човек, който бил винаги начумерен и кисел, откъдето е и прякорът му Сефто Киселашо.</p><p>Веднъж Торко Благио си купил все благи работи от Киселашо. Като излязъл от магазина, на улицата го срещнал нане Леко Ванчин.</p><p>– Кво си купи? – попитал го нане Леко.</p><p>– Кво... – сол, сапун, шекер, мед, локум, алва, бонбони...</p><p>– А като прибавка, не ти ли даде Киселашо некоя блага усмивка?</p><p>– Макя, отдека да я найде! – решил да отвърне с подигравка Благио. – Оно и тиа усмивки, що беа останали от нане Ордо, гледам, размазали се по устата му и прокиснали като него.</p><p>– Абе, Торко – рекъл му нане Леко, – щом не ти е дал с покупките и некоя блага усмивка, тогай требе да провериш дали не са прокиснали солта, сапуно, шекеро, медо и другите благи работи, дека си ги купил от Киселашо!</p><h2>Трудна работа</h2><p>Открай време дядо Пано се помни като беден и честен човек. Бабичката му почина скоро, та остана сам-самичък в схлупената си къщурка на село. А си има той петима синове и четири дъщери – всичките на работа в София – задомени, замогнали се и завъдили челяд... Когато идвала някоя от снахите му, започвала безогледно да го ругае:</p><p>– Ти, на еди-коя си щерка, апартамент и лека кола купи, а сега щел си и местото с къщата да ѝ препишеш...</p><p>А пък коя както идвала от дъщерите му, започвала още от вратата да нарежда:</p><p>– Не те сакам ни варен, ни печен! Тизе, на еди-кой си брат, апартамент и лека кола купи, а сега и местото с къщата сакаш да му препишеш. Нека он да те гледа!...</p><p>Всеки един от многобройната му челяд мислел, че апартамента и леката кола на другия е купил дядо Пано и всеки поотделно разнасял клюката. Взели да се чудят хората: как така изоставеният а неволи старец, който открай време живее в неумолима сиромашия и няма пукната стотинка, е купил девет апартамента и девет леки коли.</p><p>– Бе, дедо Пано – попитал го веднъж Боре Гасин от Мацината махала, верно ли е, дека апартаментите и леките коли на твоите синове и щерки тизе си ги купил?</p><p>– Епа верно е, Боре! – отговорил със самоирония дядо Пано.</p><p>– Ама сега е трудна работата. Чуда се как на секи поотделно да препиша местенцето с къщичката си и пак да си останат мои, та да има каде да се подвирам.</p><h2>Може, ама нече</h2><p>Дотегнало на дядо Пановата снаха да гледа тежко болния си свекър, та започнала да придумва съседките си:</p><p>– Мори, жени, кажете на свекъро ми да си умре по-бърже, оти вече немам сили да го гледам!</p><p>– Оти па ние да му кажеме? Кога му дойде дено, он сам че си умре. Умирачката не зависи от него...</p><p>– Море, не зависи... – рекла снахата – он може да си умре по-бърже, ама нече!</p><h2>Смъкване на кожи</h2><p>Торко Благио споделя с нане Ворчо:</p><p>– Предишната управа на стопанството смакваше по две кожи от човек, а сега при новата управа, живото е друг...</p><p>– Макя, друг... – усмихва се шеговито нане Ворчо и добави – Новата управа на стопанството само от менека досега е смакнала барем пет кожи!</p><p>– Не думай, бре Ворчо! – чуди се Благио.</p><p>– Оти да не думам? – отсича Ворчо – Пет годин подред лете ода на морето. Там на плажо ми изгори кожата и като се върна, оче-нече, смаква се пущината!</p><h2>Защо се бавели</h2><p>В една студена зимна утрин Рангел Шопов и нане Ордо Шегаджията се наредили пред будката на гарата за вестници. Редицата били дълга, а двамата, премръзнали от студ, бързали да не изпуснат влака. Когато стигнали до средата на редицата, Рангел се ядосал и нетърпеливо се провикнал:</p><p>– Абе, тиа вестници на кантар ли ги мерат, та се бават толку?</p><p>– А не, още са жежки и продавачката чека да изстинат малку, щото че ѝ опарат ръцете! – отговорил му нане Ордо.</p><h2>Рецензент</h2><p>Мирчо Ордин, който е син на нане Ордо Шегаджията, и Каро от Мацината махала, са връстници. Детските си години прекараха на село, а като поотраснаха, отидоха в града, където Каро се хвана аа шивашкия занаят, а Мирчо стана автомонтьор. И тук, както и на село, те бяха неразделни. Веднъж, като се разхождали по софийските улици, едно заглавие от книжарската витрина привлякло вниманието на Каро и той влязъл в книжарницата, а Мирчо останал да го чака отвън. След малко Каро излязъл и му показал романа на Атанас Наковски <q>Светът вечер, светът сутрин</q>.</p><p>– Виж, ква убава книга си купих! – похвалил се Каро.</p><p>– Хъ, кво е убавото на таа книга? – погледнал я Мирчо. – по заглавието дофатам, дека у неа не пише баш това, що менека ме интересува.</p><p>– А кво точно те интересува? – попитал Каро.</p><p>– Епа, менека ме интересува свето на обед и каде икиндия! – отговорил Мирчо Ордин.</p><h2>Упътил го</h2><p>Преди да влезе нане Ордо Шегаджията в болницата на Софийски окръг, или така наречената Окръжна болница, край портала го спрял един другоселец и попитал:</p><p>– Байо, това ли е Окръжната болница?</p><p>– Окръжната ли?... Те, като що гледам, таа болница е четвъртита, а окръжната болница требе да я дириш на друго место! – упътил го нане Ордо.</p><h2>Световен</h2><p>В двора на нане Рангел Панков рано-рано в съботния ден задумкал тъпан, писнал кларинет, заручала гайда и чевръсто заситнила цигулка. От всички махали на селото се стичал народ. Вдигала се голяма сватба. Само преди седмица Атко, вторият син на нане Рангел, довел за своя жена стройната възрусичка Рилка, една от най-хубавите моми на съседното село Сопица. В два казана врели вече тлъсти агнета. В широката одая, трапезата отдавна била подредена. И като знаели какъв смешник и сладкодумец е нане Ордо, поканили го на сватбата да весели сватбарите. Един от домакините решил да го представи:</p><p>– Те, това е нане Ордо. Язе мислим, дека нема нужда от представяне, оти него цел свет го познава.</p><p>Отначало нане Ордо се смутил, но малко след това му хрумнала някаква мисъл, та важно се изкашлял и рекъл:</p><p>– Епа, тека си е, познават ме... Онай ден, като бех на пазар у София и минавах баш през центаро на цървен светофар, никой не ми напрай забележка, а напротив, секи ми стураше капа и ме поздравяваше. Кога стигнах до средата на булевардо, гледам, пред менека изскърцаа спирачките на цела колона чуждоземски леки коли. Чужденците слезнаа от них, ръкуваа се подред с менека като стари приятели, а водачо на колоната професур Джордж Ланкастърн ми дума: <q>Нане Ордо, немаше да сопреме, оти варкаме, ама още отдалеко те познах и си рекох: това е само нане Ордо от село Делян, требе да сопреме!</q> Поздравиа ме ората и си одминаа, а на тротоаро една бабичка ми рече: <q>Бре, нане Ордо, язека мисла, дека само тука у столицата те знаат, а оно като ка целио свет те познава, бе!</q></p><p>Като разказал тази измишльотина, нане Ордо заочаквал реакцията на сватбарите.</p><p>– Тека е. Права си е бабичката. Световен е нане Ордо! – обадили се от трапезата и веселбата продължила три дни и три нощи.</p><h2>Ултракултурни бебета</h2><p>На селския площад две млади майки разговарят:</p><p>– Мойто бебе по цел ден дере гърло, та се кине, ама щом пуща талавизоро и зафанат да предават, опери, балети и класическа музика – млъква.</p><p>– Море, сестро, оно и мойто бебе е таквоя. Щом зафанат да говорат за по свето и у назека, да бистрат политиката – одма се отрае и саде слуша ли, слуша!...</p><h2>Във влака</h2><p>Веднъж на нашата спирка се качили във влака за София Беко Гергинов и Коце Торков, а вагоните били претъпкани с хора, та едвам се затворили вратите. Когато нашенците решили да слизат на гара Волуяк, до вратата стояли две виетнамчета – от тези, дето работят по строежите у нас. Едното от тях така било притиснато, че не можело да се обърне, камо ли да им направи път да слязат. Двамата напъвали, а то не се помръдвало. Тогава нашенците чули как притиснатото виетнамче казва на другото: <q>Ни на-ня, ни ни-ня!</q></p><p>Като слезнали от влака на гара Волуяк, Коце Торков се обърнал към Беко:</p><p>– Абе, набуре, що рече онова виетнамче, дека го беа притиснали до вратата?</p><p>– Толку ли си залуав, Коце, та не моеш да го разбереш? – отвърнал усмихнат Беко. – <q>Ни на-ня, ни ни-ня!</q> означава: <q>Ни напред, ни назад!</q></p><h2>Непочтеност</h2><p>През есента на 1985 година нане Вилдо Влайкин и жена му кака Симка случайно срещнали в града техния стар познайник Антон Югов. (Някога той бил на лов по Делянските чукари и там се запознали).</p><p>– Как си, дрогаро Югов? – попитал го нане Вилдо.</p><p>– Бе, гледам си пенсийката и живуркам криво-ляво! – отговорил бившият министър. – А вие как я карате?</p><p>– Епа и ниа сме добре – рекъл нане Вилдо. – Язека зимам 109 лева и 50 стотинки пенциа и кърпа горе-доле положението. А твойта пенцийка колко е, дрогаро Югов?</p><p>– Амии... пенсийката ми е 1593 лева и 10 стотинки – отговорил Югов.</p><p>– Те това се дума пенциа! – възкликнала кака Симка. – А язека с тиа 100 лева задека съм...</p><p>– Оти лажеш, мари Симко? – сгълчал я нане Вилдо. – Не си искрена и честна! Я глей дрогарат Югов как точно ги каза! Даже и десетте стотинки накрайо не премълча. А твоата пенциа е 101 лев и тизе не обади тоа лев. Премълча го. Бива ли с такваа непочтеност да се излагаш пред човеко?!</p><h2>Издал се</h2><p>Преди да тръгне по спешна работа в града, участъковият лекар в съседното село Златуша наредил на прислужника бай Пандо да казва на местните хора, че към обяд ще се върне, а другоселците да чакат, че път са бъхтали докато дойдат при него. Но бай Пандо решил да замести напълно доктора. Затова, когато се насъбрали доста другоселци, той облякъл бялата престилка на доктора, показал се от кабинета и извикал:</p><p>– Кой е за преглед, да влаза!</p><p>Влязла стринка Цонка Стефанова от Делян и се заоплаквала:</p><p>– Като си дигна ръката, доктуре, плешката ме боли...</p><p>– Нема да си дигаш ръката и она че спре да те боли! рекъл бай Пандо.</p><p>След Цонка влязъл Евстати Здравкин, мъж на средна възраст от Мала Раковица.</p><p>– Като се покашлювам, доктуре, челото ме боли и от очите ми свитки излазат...</p><p>– Нема да кашляш и оно че ти мине! – дал наставление бай Пандо и повикал следващия.</p><p>По този начин той изпратил всички другоселски пациенти. Последен влязъл нане Ордо Шегаджията.</p><p>– Като дишам, доктуре, нещо свири у гърдите и ме задушава.</p><p>– Нема да дишаш и оно че спре да те задушава! – посъветвал го бай Пандо.</p><p>– Съгласен съм бе, доктуре, ама айде покажи ми как да не дишам! – опънал се нане Ордо и зачакал.</p><p>– Е, тогай че траеш, докато доде доктуро! – издал се най-после бай Пандо.</p><h2>Искали и не искали</h2><p>В недалечното минало пиянството у нашето село погуби много хора. Ала имаше и доста трезви люде, които обработваха мирно и тихо нивиците си и живееха добре. Едни от тези усърдни и благоразумни хора бяха нане Ексенчо и жена му стрина Звездана. Те съумяха да се запазят от алкохолното зло и да дадат добро възпитание и на децата си. Затова, когато неколцина нашенци решили да основат дружество за трезвеност, избрали за председател на дружеството нане Ексенчо. На едно от събранията нане Ексенчо се обърнал към присъстващите:</p><p>– Сакате ли да си напрайме павильон ей тамока на празното место, та да има каде да се отбиваме на ладовина и да си пиеме лимонадата, кога ни напече жега?</p><p>– Сакаме, сакаме! – отговорили всички в един глас.</p><p>– Добре. Още от утре че почнете да носите кой що има: дъски, пиронье, греди, каменье, керемиди... Требе по-бърже да напрайме павильоно!</p><p>– Ааа, тогай нечеме, нечеме! – ревнали в един глас Стойне Мързела, Вано Бумбаро, Минчо Грумика, Тунчо Белята, Панчо Зевзеклията, Вралчо Шоклинов, Гаце Златнио, Мире Голтака, Сефто Киселашо, Гьоре Плезилото, Гане Затрата, Цоне Кютуко и Спиро Опакото.</p><h2>Завещание</h2><p>Когато починал нане Ордо Шегаджията, близките му намерили под възглавницата една книжна петолевка, към която било прикрепено малко листче с надпис:</p><p><q>През сичкия си живот бех трезвеник, но кога се свърши свето пред очите ми, нека с таа петолевка моите приятели да купат най-върлата ракия и да се почерпат за мое здравье!</q></p><h2>Шопска упоритост</h2><p>В едно наше издателство превели книга от известен шопски писател на испански език, предназначена за Куба. Отишел нашият писател в издателството да си получи бройките, които му се полагали като автор, но в коридора го срещнал директорът и му рекъл:</p><p>– Цялата пратка вече пътува за Куба. Забравихме да оставим авторските пет броя.</p><p>– Епа, сега?... Барем два броя от книгата ми дайте... Едната че тура у архиво, а с другата че се пофала на приятелите си да видат, дека шопо е голема работа. Чак у далечна Куба ората че се редат не опашка за таа книга...</p><p>– Нито една бройка няма! – повторил директорът.</p><p>– Е, дрогаро директур, че ме накараш още сабале да грабна самолето, та у Куба. Със самолето че стигна бърже, па аку го изпуща, пеша че тръгна и пак че стигна бърже, ама тамока че изгуба сума време додек чекам на опашка пред книжарницата. Та бива ли, дрогаро директур, само за две бройки да губа толку време?</p><p>Директорът поразмислил и като имал предвид шопската упоритост, намерил отнякъде две книги и му ги дал, че иначе току-виж, пустият му шоп тръгнал пеша за Куба.</p><h2>Наказание</h2><p>Случило се така че Стойне Съдинката пристигнал на Централната софийска гара само минута преди тръгването на влака. Жена му, която дошла по-рано, не предполагала, че така бързо ще свърши определената му къщна работа у щеркиния дом, където преди обяд били на гости, и затова не му взела билет. Нямал време Съдинката да се реди на гишето, та, запъхтян от тичане, направо се качил на влака. Когато в купето кондукторът му поискал билет, Съдинката рекъл:</p><p>– Немам! За малку чех да изпуща влако, та те – колку чини глобата че я плата! – бръкнал в джоба си той и извадил една банкнота.</p><p>От съседната седалка в купето се обадила с писклив и злъчен глас една наперена стрина:</p><p>– А тека, кондоктуре! Шибни му една яка двойна, па даже и тройна глоба, та да разбере най-после тоа човек как се патува без билет! Илядо пати досега съм му думала, дека е една опасна гадинка не само за семейството, а и за общността...</p><p>– Това твоята съпруга ли е? – попитал кондукторът.</p><p>– Епа... моата е! – отговорил сконфузен Съдинката.</p><p>Кондукторът го погледнал съчувствено. Станало му жал, та се навел до ухото му и прошепнал:</p><p>– Прибери си обратно парите и пътувай спокойно! Две наказания ще ти дойдат множко.</p><h2>Големи стъпки</h2><p>Решил Кочо Мийн да става кантонер. Подал си човекът молба до Управлението на железниците и зачакал да го назначат. Един ден той получил съобщение да се яви в Управлението, за да го инструктират. След инструкцията, един от комисията му задал следния въпрос:</p><p>– Ако, да речем, бай Кочо, на тесния мост, под самия връх <q>Свети Спас</q>, се е отронил от скалата грамаден камък и е паднал върху релсите, какви стъпки ще предприемеш, за да избегнеш катастрофалния удар?</p><p>Без да се замисли нито за секунда, Кочо веднага отговорил:</p><p>– Епа, големи стъпки... Млогу големи стъпки, гусин началник, щото инак баш у тесното, нема каде да избегам, та че ме смачка влако!</p><h2>Владковите картофи</h2><p>Казал беше някой на Владко Бецин да посади картофите на нивата си, която е до самия път, на по-голямо разстояние от едното до другото гнездо, за да получи по-голям добив. И Владко посадил картофите в дълги прави редове, опънати открай докрай на нивата, на разстояние два метра между гнездата. Поникнаха и избуяха картофите, а след като Владко ги окопа, те разцъфнаха в бледолилави и бели цветове. Всеки, който минеше оттам, изпитваше неизразима наслада, като гледаше тези разцъфнали букети, наредени в прави редове. Но всеки, който ги гледаше, недоумяваше защо разстоянието между тях е толкова голямо.</p><p>Веднъж мина оттам и Лозан Нутин, роден в село Бабица, но призетен за Анюта, която навремето беше най-хубавата мома в село. Спря Лозан край нивата, където Владко скубеше тук-там поникналите бурени, и попита:</p><p>– Абе, комшу, защо си посадил толку редко компиро?</p><p>Владко, на когото бе омръзнало да обяснява причината за това, и който е наследил дядо си да послъгва доста красиво и убедително, без дори да се замисли, отговори:</p><p>– Язе, Лозане, посадих компиро млогу гъсто, но така се случи, щото он поникна през едно гнездо, сиреч: едно гнездо поникна, другото – не поникна, третото гнездо поникна, четвъртото – не поникна и така – до крайо на секи ред у целата нива. Те, затова сега е толку редко компиро. </p><p>Лозан го погледна с недоумение, цъкна през зъби с език, па продума:</p><p>– Напълно ти верувам, Владко, но едно ми е чудно: как така равномерно, точно през едно гнездо, могоа едните компире да поникнат, па другите да не поникнат!</p><h2>Успокоили се</h2><p>Организирана престъпна банда от цигани една нощ извадила картофите от градината на Райчо Тодин. Съседите му Свилен Алексов, Боян Марков и Асен Златкин решиха на другата вечер да стоят на пост, за да вардят своите градини. Сгушени до един храст край реката, тримата наблюдаваха мълчаливо движението на колите по шосето за Брезник и отвреме-навреме неволно поглеждаха към осеяното с гъсти и едри звезди небе.</p><p>По едно време, както гледаха нагоре, забелязаха, че откъм София затрепка движеща се светлинка, а след малко се зачу и звук на самолет. Боян, които дълго следеше тази светлинка, се обърна шепнешком към двамата:</p><p>– Чудно ми е, побратими, как самолето се движи между тиа гъсти дзвезди с такваа голема бързина, без да се блъсне у некоа от них?!</p><p>– Ааа, как че се блъсне! Авиаторо ги види и ги заобикаля – насмешливо отговори Свилен.</p><p>Нощта преваляше отдавна и тримата се запрозяваха, жадни за сън.</p><p>– Море, дружинка, оно се разбра, дека никой нема да дойде да крадне компиро, ама айде да си одиме! – обади се Асен Златкин. – Па нали чат-пат мине некоя кола по шосето, та айдуците се боят да не бидат забелезани.</p><p>– Тека си е, Асене. Оно нали чат-пат мине и некой самолет над градините, та айдуците се боят да не ги види некой от самолето – допълни Свилен и, успокоени, тримата си тръгнаха с натежали клепачи.</p><h2>Момчето и бързият влак</h2><p>Двама от участниците в строежа на железопътната линия Волуяк-Перник – Нане Леко от Ванчината махала и нане Йото от Ребръчката махала, седяха на припек край порутените зидове на Венковите кошари и си разказваха интересни преживелици. Историите ставаха коя от коя все по-невероятни. Накрая нане Леко реши да излезе победител.</p><p>– Най-чудното нещо, което съм видел досега през живото си – започна да разказва той, – беше онова нещо, дека се случи кога пуснаа железницата. Тогай ми наредиа да стана локомотивен машинист. Карах си язе бързио влак за Перник, а на нашата спирка едно два-тринайсет годишно момче ме помоли да карам по-бърже, оти си имало окомушчето спешна работа у Перник. Доста пътници чекаа на спирката, та напраих десет минути престой, да се качат ората, а момчето, изгубило търпение, скокна от влако и рече: <q>Язе не мом да чекам повече! Че търчим по релсите и че стигнем у Перник преди влако...</q> И, гледам го, затърча натам по релсите. А след половин час патуванье, преди да удара спирачките на бързио влак у гара Перник, видох момчето да маа с рака от улицата срещу менека за поздрав. Оно си беше свършило спешната работа и се вращаше.</p><p>Като разказа това, нане Леко си помисли, че е неоспорим победител в надлъгването. Но нане Йото нямаше намерение да се предаде така лесно в играта с невероятните измишльотини. Мълча минута-две, па рече:</p><p>– Епа, знам! Точно тека беше. Нали и язе бех тогай на спирката като изпращач, ама у навалицата каде ти че ме забележиш! Та требе да ти кажа, драги ми Леко, дека това момче беше мойо син Илчо!</p><h2>Иван Сливата</h2><p>В оная далечна 1932 година, когато единствената стаичка на училището беше приютила учениците от първо до четвърто отделение, се случи една незабравима малка трагикомедия. Ние, учениците от първо отделение, бяхме научили вече половината букви от азбуката и се мъчехме да сричаме в букварите си. Учителката Магда Д. Гулева, накуцвайки с левия си крак, заставаше пред всеки един от нас, за да провери знанията ни. Когато тя спря пред Иван Минков от махала Доганджия и го подкани да прочете определеното изречение, той се запъна сякаш нещо го стискаше за гърлото и парализираше езика му. Учителката го подкани няколко пъти, но той твърдо мълчеше. Тогава тя реши да провери доколко Иван познава отделните букви. Обгради на същата страница между палеца и показалеца си една от едро написаните букви и го попита:</p><p>– Иване, коя е тази буква?</p><p>Стъписан от незнанието си, Иван мълчеше, сякаш не чуваше въпроса, та учителката го попита отново:</p><p>– Чуваш ли, Иване! Коя е тази буква?</p><p>Иван упорито мълчеше. Това нервира учителката и тя, за трети път вече, троснато попита:</p><p>– Иване бе, кажи какво е това: буква ли е, круша ли е, слива ли е...?</p><p>След дълго и упорито мълчание, най-после Иван високо и отривисто произнесе:</p><p>– Слива!</p><p>– Ха, ха, ха-а! – целият клас се затресе от смях, а после започнахме да му викаме Иван Сливата.</p><h2>Градската коза</h2><p>В един от крайните квартали на София Кола Динкин отглеждаше коза. През лятото той реши да дойде с козата в родното си село, където се диша леко и хлябът е по-сладък. Купи си още няколко кози и завъди козе стадо. Доведената от града коза се окози. За да не бозае малкото козленце през деня, Кола уши специална торба и я надяна върху вимето на козата.</p><p>Веднъж, когато след паша подкарал Кола стадото си, на пътя посред Топузаница го срещна Илчо Йотин. Впечатлен от необичайната гледка, Илчо попита:</p><p>– Абе, набуре, оти си наврел вимето на козата у таа торба?</p><p>– Епа нали козата е гражданка, не е свикнала да оди без сутиен! – засмя се Кола Динкин.</p><h2>Шофьорът на началника</h2><p>Това се случи през пролетта на 1979 година. Тогава бях на тясно с жилищния въпрос и по неволя започнах така нареченото <q>незаконно строителство</q> на нова къща върху дворното място, дадено ми съвсем законно от моя баща, като негов наследник. Бях излял плочата над мазето и започвах зидарията на първия етаж. Но тъй като всички нови строежи на жилища в селото се смятаха за незаконни, поради забавянето на регулационно-застроителния план, завистливи съседи побързаха да ме наклеветят в общинския съвет на село Божурище. Не след дълго една жълта кола спря пред моята порта. От колата слезе началникът на техническата служба Рангел Ставрев, с когото отдавна се познаваме и донякъде сме приятели. Останах учуден обаче, когато той се обърна съвсем официално към мен:</p><p>– Другарю Антонов, три пъти вече ви предупреждаваме да спрете незаконния строеж, а вие продължавате...</p><p>Още не се доизказал Ставрев, от колата се измъкна ниският тантурест шофьор и се нахвърли срещу мен:</p><p>– Не мога да разбера, след като три пъти сте предупреждаван, с какво дебелоочие и нахалство продължавате да строите! Ако веднага не спрете строежа, ще го запечатаме и ще ви съставим акт за глоба. Хич няма да се церемоним!</p><p>Засегнат от вмешателството на този неугледен и размъкнат шофьор, аз кипнах от яд и още по-троснато се обърнах към него:</p><p>– Ти пък, човече, защо не си гледаш шофьорския занаят, ами се бъркаш, където не ти е работа?! Ако трябва да спра строежа, това ще стане по личната заповед на началника на техническата служба. Един недодялан шофьор в случая е съвсем безгласна буква...</p><p>Сконфузен, шофьорът остана при колата си, а Рангел Ставрев ме повика настрана и прошепна:</p><p>– Абе, приятелю, та това е председателят на общинския съвет в Божурище – баш началникът на всички началници.</p><p>с. Делян,<br />
<br />
9 ноември 1994 г.</p><h2>Вратовръзката</h2><p>Под топлите лъчи на сухата слънчева есен вървеше по тихата селска улица бавно и спокойно, поклащайки равномерно тялото си като махало на часовник, току-що пенсиониралият се Лозан Нутин. Щеше му се да седне в кафенето на Славчо Рацин, да пие чашка разхладително питие и да размени с някого сладка приказка. В кафенето завари своя акран Стоил Митков, с-когото не бяха се виждали почти цяла година.</p><p>– О, как си, Лозане? Къде се дяваш толкова време? – посрещна го радостно Стоил и додаде: – Откъде идеш, така запъхтян?</p><p>– От нивата ида – рече Лозан. Придърпа един стол, седна срещу Стоил и затърси с очи обслужващия масата. Поръча си чаша бира и зачака мълчаливо.</p><p>– Какво има на нивата? – поде Стоил. – Тази есен май се родиха доста тикви, слънчоглед, царевица...?</p><p>– Амии, родиха се... грънци и опънци! – престорено въздъхна Лозан. – Нали думах на жена ми през пролетта да засеем семето така, че всяка семка да стои с острия си връх нагоре, за да поникне стопроцентово, но тя не ме послуша и ето на, сега няма нито една царевица или тиква за лек...</p>–- Тц, тц, тц! – цъкаше през зъби Стоил, хванал се изпърво на въдицата. После се усети, засмя се и рече: – Как можа така майсторски да скроиш тази шега, Лозане? <p>Наистина не е лесно да се засее цяла нива така, че всяка семка да стои с острия си връх нагоре.</p><p>След кратко мълчание, Стоил добави:</p><p>– Бе, това лято и дъжд нямаше, та изглежда и реколтата е никаква – мъчеше се той да оправдае донякъде шегата на Лозан.</p>– Е, не е съвсем така, Стоиле. Преди месец падна малко дъждец, но колко е той... Аз и тогава бях на нивата, та според моите наблюдения и изчисления, на всеки квадратен метър паднаха точно по... три капки дъжд!<br />
<p>– По три капки дъжд?! – слисан, повтори Стоил и наново прихна от смях –Ега ти и изчислението... С астрономическа точност! – рече възхитен той и спря за дълго време погледа си върху Лозан. Чак сега забеляза, че каскетът на темето му беше пробит, а крачолите на панталона му – оръфани.</p><p>– Бе ти, защо си така окъсан и с пробит каскет? – попита изненадан Стоил.</p><p>– Защо ли... – протегна тънкия си врат Лозан, сведе глава до своя акран, сякаш се страхуваше да не го чуе някой, и продължи: – Защото днес преди обяд реших да обера собственоръчно високата дюла на двора. Изправих една голяма седемметрова стълба и се покатерих по нея. Но, не щеш ли... паднах! Та виждаш сега на какво съм заприличал...</p><p>– Падна от седемметрова стълба!... И остана жив?!</p><p>– Както виждаш, жив съм! Добре че паднах, когато току-що бях стъпил на първото стъпало, инак щях да се ликвидирам напълно! – усмихна се дяволито Лозан. После продължи:</p><p>– А за пробития каскет, не ме питай... Рано тази заран, Стоиле, ме нападнаха пет–шест яки мъже с дебели тояги. Започнаха ей така, безпричинно, да ме бият по главата. Биха ме, биха ме така жестоко, докато продупчиха каскета...</p><p>– Брей, как не са потрошили главата ти тия синковци, Лозане! По всяка вероятност, сега те боли ужасно?</p><p>– Не, нищо ми няма на главата. Яд ме е само за каскета. Пък хем беснея от яд, хем ми е кеф, че посредством тая дупка ще се проветрява мозъка ми.</p><p>Стоил се засмя неудържимо. Размаха ръце и неволно събори вестника си, който стоеше сгънат на края на масата. Внезапно смехът му секна. Наведе се, та вдигна вестника и отново зяпна към Лозан. А той, все така привидно сериозен, продължи:</p><p>– Разгеле, като видях вестника, искам да те попитам, Стоиле, нов ли е или е от миналата година?</p><p>– Нов е, разбира се. Сутринта го взех от града. Мога да ти го дам да прегледаш новините.</p><p>– А не, не ми трябва! Колкото за новините, аз си имам вкъщи вестник.</p><p>– Знам че имаш, но предполагам – вчерашен, а този е съвсем пресен. Ти, не купуваш ли всеки ден вестник?</p><p>– Откъде пари, Стоиле, за толкова скъпи вестници! Аз си купувам един вестник на Нова година и чак до другата Нова година го чета. Ще знаеш, драги, че от този вестник научавам сума ти пресни новини...</p><p>Стоил се засмя на поредната лакърдия, но смехът му беше прекъснат от ужасното скимтене и грозният вой на куче, вързано в двора на кафенето.</p><p>– Лозане, чуваш ли как дразнещо вие и неприлично скимти това куче? То просто не знае да лае.</p><p>– Ами трябва да повикам моята комшийка, дето, без да е член на престъпна банда, обръска най-едрите домати от градината ми. Нея всичките псета от околията не могат да я надлаят. Та тя ще научи този пес как най-добре да лае!</p><p>Избухна гърмогласен, но кратък смях. След дълга пауза, Стоил отново поде разговора:</p><p>– Я ми кажи ти, Лозане, какъв пост заемаше досега в житейската йерархия? Аз, например, успях да стигна до директор на гимназията в град Сливница. И като такъв се пенсионирах.</p><p>– То... това <q>директор</q> е хубава работа! – наблегна Лозан на думата <q>директор</q>. Замълча, позамисли се и продължи: –И аз, от обикновен работник в столичното предприятие <q>Арома</q>, за малко щях да стана директор, но ми попречи една нищо и никаква... вратовръзка.</p><p>– Интересно! Искаш да кажеш, че не си имал вратовръзка? – почуди се Стоил.</p><p>– Амии, съвсем друга е причината – загадъчно взе да обяснява Лозан: – Имах си аз нов костюм, нови обувки, нова риза, мека шапка, златни очила, луксозна чанта и всичко, каквото подобава на един солиден директор. Даже няколко нови вратовръзки имах. Но нали всяка сутрин трябваше да връзвам вратовръзка, а пък аз не умеех. Не умеех да връзвам тая пущина, та ето затова не станах директор и се пенсионирах като обикновен работник.</p><p>7 януари 1997 г.</p><h2>С лъв шега не бива</h2><p>В един слънчев пролетен ден насъбралите се роднини и познати на брат ми Свилен, започнахме да наливаме бетона за основите на новата му къща. Като гледах из вехториите на моя двор една стара рамка за велосипед, останала от велосипеда на сина ми, реших да я използвам като арматура в основите на новостроящата се къща. Тъкмо я сложих в кофража и започнахме да я заливаме с бетон, ето че отнякъде се появи жена ми Мария, която е родена под знака на зодията <q>Лъв</q>, но не разбира бъкел от техника и строителство. Тя приближи до рамката, попипна я лекичко и нежно се обърна към мен:</p><p>– Ама... нали щеше да оправяш колелото на сина! Няма ли да ти трябва рамката?</p><p>– Разбира се, че ще ми трябва! – отговорих аз. – След като отлеем основите, ще я извадя от бетона и ще поправя велосипеда! – продължавах да се шегувам.</p><p>– Е, щом като може така – добре! – кимна утвърдително тя и остана да гледа как рамката за броени минути потъна в стягащите лапи на бетона. Наоколо хората се изсмяха на нейната детска наивност с която изключване всякаква шега.</p><p>Към края на месец август узря фасула на нивата и ние го обрахме. Започнахме с Мария да разхлупваме дългите шушулки и да изваждаме зърната от тях. Тя се радваше когато намереше повече от осем зърна в една шушулка, но имаше и дребни шушулчици, които съдържаха само по едно зърно. Реших отново да се пошегувам, та ѝ рекох:</p><p>– Хайде да не си губим времето само заради едно зърно, ами щом видим такъв дребосък, да го хвърляме в купа с празните шушулки.</p><p>– Ти луд ли си? – сопна се Мария. – Та точно това зърно е най-едро и най-вкусно...</p><p>Наду ме неудържим смях.</p><p>– И на това отгоре се смееш! – сериозно негодуваше тя.</p>Горката ми женица Мария! Тя не разбира никак, ама никак от шега.<br />
Стана ми жално за нея. Не знаене ли тази добродушна моя Мария, тази справедлива и горда <q>лъвица</q>, че аз съм, разумно пестелив и шеговит фантазьор. Не знаеше ли тя, че ако едно бобено зърно се търкулне по нанадолнището към съседното село Златуша, аз съм готов да го гоня докато не го хвана. А недай си, Боже, това бобено зърно да се заплете някъде из буренаците по нивите, има да го диря месеци наред, докато не го открия.<br />
<p>с. Делян,<br />
<br />
15 септември 1998 г.</p><h2>Именен указател</h2><h3>На действителните лица от с. Делян и околните селища, участващи като герои в тези разкази</h3><p>АНТОН ВАНЧИН – Антон Иванчев Лепоев /1875-1948/ – 31,32,33,34</p><p>АНТОН ЮГОВ /1904-1988/ български министър, род. в с. Карасули /дн. Поликастрон/, Гърция /Македония/ – 100</p><p>АНЮТА ШОПОВА /1927/ – 107</p><p>АСЕН ЗЛАТКИН – Асен Игнатов Тодоров /1945/ – 108</p><p>АСИКАТА – Асен Венков /1920/ – 84</p><p>АТАНАС НАКОВСКИ /1925/ писател от гр. София – 95</p><p>АТКО – Максим Панков /1910-1987/ – 97</p><p>БЕКО ГЕРГИНОВ – Седефчо Гергинов Миланов /1932/ – 99</p><p>БЕЦО ТОШИН – Игнат Тодоров Иванчев /1901-1975/ – 8,35,39,71</p><p>БОГИНЯ ЦАНИНА – Карамфилка Костадинова Димитрова /1941/ – 88</p><p>БОРЕ ГАСИН – Никифор Герасимов /1924/ – 91</p><p>БОРЕ КОШАРЕВЕЦО – Богоя Стоичков Колев /1921-1990/ от с. Кошарево – 69</p><p>БОРЧО МИШИН – Борис Георгиев /1908-1959/ – 17</p><p>БОЯН МАРКОВ /1934/ от с. Врабча – 108</p><p>ВАНО БУМБАРО – Иван Маринков /1854-1946/ – 38,52,102</p><p>ВАНЧО – Иван Антонов Иванов /1919-1983/ – 15</p><p>ВАРЧО – Варадин Витанов /1920-1981/ – 84</p><p>ВАСО БУЛКИН – Васил Георгиев Василев /1934/ от с. Златуша – 87</p><p>ВИЛДО ВЛАЙКИН – Велин Симов Петров /1924/ – 100</p><p>ВЛАДКО БЕЦИН – Владимир Игнатов Тодоров /1929/ – 22,107</p><p>ВОРЧО – Никифор Миланов /1914/ – 93 </p><p>ГАЛЕ КОСТИН – Борис Костов Анчев /1930-1993/ – 77,79</p><p>ГАСО – Герасим Анчев Станимиров /1884-1972/ – 36</p><p>ГЕНО – Евгени Кръстев Маринков /1909-1984/ – 41</p><p>ГРИШАТА – Григор Георгиев /1913-1993/ – 84</p><p>ДАМЯН ГАЙДАРДЖИЯТА – Дамян Танчин /1895-1962/ от с. Радуй – 80</p><p>ДИЧКО ЕЦИН – Димитър Асенов /1922-1990/ – 75</p><p>ДРАГА – Драга Вергинова Антонова /1938/ род. в с. Радуй – 58</p><p>ЕКСЕНЧО – Асен Тодоров /1903-1987/ – 102</p><p>ЕВСТАТИ ЗДРАВКИН – Евстати Крумов Бонев /1930/ род. в с. Мала Раковица, Сф.</p><p>ЕМИЛИЯ ОЛГИНА – Захаринка Ананиева Шопова /1947/ – 88</p><p>ЗВЕЗДАНА ТОДОРОВА /1909-1980/ род. в с. Радуй –102</p><p>ИВАН ВЕЦИН – Иван Величков /1922-1975/ – 84</p><p>ИВАН ЗАЯКО – Иван Дамянов /1917/ от с. Мала Раковица – 57</p><p>ИВАН СЛИВАТА – Иван Минков Спиридонов /1925/ от мах. Доганджия – 110</p><p>ИВАНЧО – Иван Маринов Шопов /1937/ – 6</p><p>ИЛЧО ЙОТИН – Илия Иванов Илиев /1935/ – 109, 111</p><p>ЙОТО – Иван Илиев /1893-1979/ – 54, 109</p><p>КАРО – Карамфил Младенов Белев /1922/ – 95</p><p>КИРЕ БОРКИН – Кирил Янков Зарков /1924-1989/ – 84</p><p>КИРЕ ЙОСКОВ – Кирил Анчев /1924-1991/ – 65,74,78</p><p>КОЛА ВАНЧИН – Никола Антонов Иванчев /1906/ – 15,16,30,69</p><p>КОЛА ДИНКИН – Никола Димитров Любенов /1932-1995/ – 111</p><p>КОЦЕ ТОРКОВ – Тодор Викторов Панков/1932/ – 99</p><p>КОЧО МИЙН – Костадин Димитров /1908/ – 106</p><p>КРУМО ПЕРВИН – Крум Първанов Иванов /1923-1996/ – 84 </p><p>ЛЕКО ВАНЧИН – Алекси Антонов Иванчев /1900-1979/ – 8,16,35,36,58,76,90,109</p><p>ЛОЗАН НУТИН – Лозан Славов Симов /1922-1998/от с. Бабица – 107, 113 </p><p>ЛЮБА ГИГОВА СПИРИДОНОВА /1889-1976/ от мах. Доганджия – 47</p><p>ЛЮБЕН ПЕТРУНОВ /1928/ – 7 </p><p>ЛЮБЕН СЕТИН – Любен Стефанов Любенов /1943/ – 72 </p><p>МАГДА Д. ГУЛЕВА /1905-1986/ учителка от гр. София – 110</p><p>МАРИЦА АНТОНОВА /1876-1953/ – 32,33</p><p>МАРИЯ – Мария Савова Антонова /1920-2010/ род. в гр. София – 110</p><p>МИЙО ШОПА – Димитър Величков /1880-1976/ – 19,60,82</p><p>МИНКО ЗАЙТИНО – Минко Спиридонов /1888-1947/ от мах. Доганджия – 47,64</p><p>МИРЧО ОРДИН – Драгомир Йорданов Илков /1922-1984/ – 95</p><p>МИТО ВАНЧИН – Мито Иванчев Лепоев /1863-1944/ – 3</p><p>МЛАДЕН ВЕЛЕВ /1866-1936/ – 66</p><p>НАСКО МИЙН – Анастас Костадинов Димитров /1936/ – 79</p><p>ОРДО ШЕГАДЖИЯТА – Йордан Илков /1888-1966/ – 1,7,11,12,13 14,38,45,48,51,53,59,62,64,66,67,75,79,89,90,94,95,96, 97,101,103</p><p>ПАРО ТОШИН – Аспарух Тодоров Иванчев /1919-1998/ – 85</p><p>ПЕРВО НОВАКА – Първан Ив. Венков /1894-1978/ – 11,81</p><p>ПЕШО ЛЕКИН – Петър Алексиев Витанов /1923/ – 74</p><p>ПОП СИМО – Симеон Стоилков Николов /1897-1972/ свещеник от с. Росоман – 2</p><p>РАЙКА – Райка Митева Венкова /1893-1976/ – 20,61</p><p>РАЙЧО ТОДИН – Рангел Методиев /1939/ – 108</p><p>РАНГЕЛ ГИГОВ /1871-1967/ от мах. Доганджия – 46</p><p>РАНГЕЛ ПАНКОВ /1874-1928/ – 97</p><p>РАНГЕЛ СЛАВЧЕВ /1938/ от мах. Доганджия – 87</p><p>РАНГЕЛ СТАВРЕВ /1948 / от с. Габер, Софийско – н-к на Техн служба към ОбНС – Божурище – 112</p><p>РАНГЕЛ ШОПОВ /1874-1946/ – 6,94</p><p>РИЛКА ПАНКОВА /1912-1987/ – 97</p><p>САНДО – Александър Панков /1912-1994/ – 14</p><p>СВИЛЕН АЛЕКСОВ /1930-1993/ – 36,85,108</p><p>СЕВЕТА – Елисавета Илкова /1886-1962/ – 89</p><p>СИМКА – Евросимка Петрова /1933/ – 100</p><p>СИРОМАХ АРСО – Арсо Иванов Маринков /1895-1970/ – 40</p><p>СЛАВЕ ПЕТРОВ /1888-1974/ – 54,71</p><p>СПАСКО МИЙН – Спас Димитров /1914/ – 60</p><p>СРЕБРА ТОДИНА – Сребра Тодорова /1917-1987/ – 49</p><p>СТЕФАН СЕТИН – Стефан Любенов Георгиев /1923-1994/ – 84</p><p>СТОИЛ ВАНЧИН – Стоил Антонов Иванчев /1915-1967/ – 70</p><p>СТОИЛ МИТКОВ – (1913) – 113</p><p>СТОЙО МИТИН – Стоил Митов Иванчев /1903-1975/ – 30</p><p>СТРАТКО НОВАКА – Евстати Стоянов Венков /1901-1970/ – 42,61,67,75</p><p>ТОРКО БЛАГИО – Виктор Панков /1907-1992/ – 17,19,45,90,93</p><p>ТОШО ВАНЧИН – Тодор Иванчев Лепоев /1877-1954/ – 3,22 </p><p>ЦВЕТК0 МАГЕРОВ /1898 -1996/ от с. Радуй – 10</p><p>ЦОНКА СТЕФАНОВА – Цонка Варадинова Георгиева (1926-2011) р. в с. Гигинци, Пк – 101</p><p>ЯНКО ЗАРКОВ /1899-1985/ – 18,42</p><h2>Съдържание</h2>На почивка с професор / 1 <br />
Гръмоотводът / 2<br />
Горчиви лубеници / 3<br />
Гапе Златнио / 4<br />
Змийска отрова / 5<br />
Услугата на Минчо Грумика / 6<br />
Убава работа / 7<br />
Върнал му го / 8<br />
Спиро Опакото / 9<br />
Млада вдовица /10<br />
Другоселският овен /11<br />
Главата на нане Ордо / 12<br />
Кой трябвало да плати / 13<br />
Сигурна служба / 14<br />
През три дерета /15<br />
Писмо /16<br />
Командири на... генерали / 17<br />
Кой кого /18<br />
Благодарност / 19<br />
Леля Райка / 20<br />
Голтаците /21<br />
Щял да си бъде у дома / 22<br />
Мире Голтака / 23<br />
Ако попадне в ада / 24<br />
Стрина Чакорана /25<br />
Лека и доходна / 26<br />
Как да си тури капата / 27<br />
Ходил по жени / 28<br />
По модата / 29<br />
В самолета / 30<br />
При доктора / 31<br />
Марица / 32<br />
Землотресенив / 33<br />
Единственият кусур / 34<br />
Върбовият корен / 35<br />
Най-верният приятел / 36<br />
Сам си турил присъдата / 37<br />
Бумбаро / 38<br />
Насипал я / 39<br />
Сиромах Арсо / 40<br />
Гений /41<br />
Един от стоте / 42<br />
Подслушан разговор / 43<br />
Има млогу да чекаш... / 44<br />
Преводач от английски / 45<br />
Рожден ден /46<br />
Минко Зайтино / 47<br />
Разрешил въпроса /48<br />
Големио давер / 49<br />
Деликатен укор / 50<br />
Свидетелят / 51<br />
Вместо да я забрави... / 52<br />
Познати / 53<br />
Бастунът / 54<br />
Нищо му нямало / 55<br />
Спасил се / 56<br />
Кой бил кьоравият / 57<br />
Как че се нагрее... / 58<br />
Тънък намек / 59<br />
Нема защо да се дофата / 60<br />
Зв какво били дошли /61<br />
Кое, вуците ли... / 62<br />
Пътник ва бърва помощ / 63<br />
Ледените висулки / 64<br />
Одисей и Пенелопа / 65<br />
Учени ора / 66<br />
Лекарство против косопад / 67<br />
Яе казал истината / 68<br />
Майстор Воре Кошаревецо / 69<br />
Според случая / 70<br />
Не може да я гледа / 71<br />
От сите моми / 72<br />
Точен отговор / 73<br />
Разстояния / 74<br />
Пазачи / 75<br />
Немой!... / 76<br />
Щял да се прослави / 77<br />
Смъртен случай / 78<br />
Ега сме живи.., / 79<br />
Механизатор / 80<br />
Гражданинът /81<br />
Връстници / 82<br />
Сълзирон / 83<br />
В ресторанта / 84<br />
Пустио му ветър / 85<br />
Досетил се / 86<br />
Паднала му дреата / 87<br />
Приятелката / 88<br />
Какво брали / 89<br />
Сефто Киселашо / 90<br />
Трудна работа /91 <br />
Може, ама нече / 92 <br />
Смъкване на кожи / 93 <br />
Защо се бавели / 94 <br />
Рецензент /95 <br />
Упътил го / 96 <br />
Световен / 97<br />
Ултракултурни... бебета / 98<br />
Въз злака / 99<br />
Непочтеност / 100<br />
Издал се / 101<br />
Искали и не искали / 102<br />
Завещание /103<br />
Шопска упоритост /104<br />
Наказание / 105<br />
Големи стъпки /106<br />
Владковите картофи /107<br />
Успокоили се / 108<br />
Момчето и бързият влак / 109<br />
Иван Сливата /110<br />
Градската коза /111<br />
Шофьорът на началника / 112<br />
Вратовръзката / 113<br />
С лъв шега не бива / 114</div><div class="two-columns"><br /></div></div></div><div class="content_top"> </div></div>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-30303876132607892622013-10-02T10:06:00.003+03:002023-09-20T22:14:49.480+03:00Първият полет<div class="content_top"></div>
<div id="content_bg">
<div id="content">
<div id="colOne">
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg4aCMIiBdL6JDTpAHgTv0JcKxRCMnxdJuxMZOhmp2juA_oGEtynyi-BhtLPoqJHZgOLEcPCFw2gAdtfhm3f5QZ2P4xZ1t4MNoU2qA8nqgCVV-V9RaAOtAl8R2TMsi6n2MQxwmlm3JWxj5P/s1600/Parviat+polet+koritsa_zpsi38nrbxe.png" width="320" height="400" border="0" alt="Първият полет корица" expires="10000"/>
</div>
<div id="colTwo">
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi1p_Wuh3-Qv6KcI8WwKvXKyv1Vz_TdtXXVe3SpvinIsnGSPGwuzqPeRzhkCo_4g_GIOKTIMe7YyGREe7Jy5zV7SdzxXVghwUZvSCnz-4P9aGLPGYR8bdIWVSZXGjsWN7o99yC19r85cfJ_/w685-h972-no/Parviat+polet+1.gif" width="320" height="400" border="0" alt="Първият полет титулна" />
</div>
<h1>ПРИВЕТСТВЕНО СЛОВО</h1>
<p>Мои свидни, родолюбиви<br />
и трудолюбиви ученици,<br />
учители и родители,</p>
<p>Най-чистосърдечно благодаря за поканата да присъствам като гост на това мило тържество по случай завършването на учебната 1995/96 година и празника на Славянската писменост и българската култура.</p>
<span><a name='more'></a></span>
<p>Още едно ято волнокрили птиченца полита към необозримите хоризонти на науката. Това ято сте вие, ученици, току-що завършили първи клас. Вие сте затворили и последната страница на вашите учебници, на вашите извънкласни книги, от които сте взели знания и сила за първия полет към още неоткрити светове, към неразгадани тайни, към осъществяване на най-съкровените ви мечти. Тези книги, написани с буквите на светите братя Кирил и Методий, са оная велика сила, която, струва ми се, освен че поддържа огъня на живота, върти и земното кълбо. Силата на книгите изтласква космически ракети и върши вълшебни чудеса.</p>
<p>Хубавата книга е най-верният приятел и учител на човека. Чрез книгата всеки човек вижда много, много надалече. Тя му дава надежда, че ще успее в трудния път и може да се реши да тръгне дори пеша към необятния Космос, за да си откъсне оттам най-едрите, най-златните, най-светлите звезди и да напълни с тях своя малък джоб. Изкушавам се да ви разкажа в стихотворна форма как вчера самият аз направих такова пътешествие.</p>
<div id="left" style="width:48%">
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgXiLqAvBZ1XayNz7S9lHoJcrNZENSADufcNNi1J5vbqmx6GeQ_qBNL_TJnSButy8_3fs-YRfdXZD87tZ7CJUUp5TS4_rLSKvhpBG4t9SIgB90_s2eU5Oplp17oLlIl-nbmi2t7mdZ9waoD/w434-h461-no/Delyan.gif" width="320" height="330" border="0" alt="Пеша към звездите" />
<h2>Пеша към звездите</h2>
<p>Пеш от моя град Делян<br />
в Космоса реших да ида.<br />
Bлак насреща запъхтян<br />
мъкнеше огромна ... мида.</p>
<p>Сложих влака в моя джоб<br />
и към Космоса забързах.<br />
Тичах като кон в галоп,<br />
като вятъра отвързан.</p>
</div><div id="right" style="width:48%">
<p>Слънце в Африка ме сгря,<br />
а пък аз все бързах, бързах ...<br />
Ей реката Нил ме спря,<br />
но на възел я завързах.</p>
<p>В Мексико ме спря вулкан.<br />
В джоба и вулкана пъхнах<br />
и през снежен ураган<br />
чак на Еверест отдъхнах.</p>
<p>После Еверест прибрах<br />
и препуснах към звездите.<br />
Там откъснах си без страх<br />
сто звезди, сред мрака скрити.</p>
<p>Пеш се върнах пак в Делян.<br />
В джоба имах: влак със мида,<br />
Еверест, звезди, вулкан ...</p>
<p>В Космоса аз пак ще ида,<br />
но е джобът ми съдран,<br />
та го шие леля Дида.</p>
<p>София,<br />
20 май 1996 г.</p>
</div>
<h1 style="clear:both">ПОСВЕЩЕНИЯ</h1>
<div id="left" style="width:48%">
<p><b><i>На учениците<br />
от 1-ви "в" клас<br />
при 12-то СОУ<br />
<q>Цар Иван Асен II</q><br />
гр. София</i></b></p>
<h2>НА ПАВЛИНКА</h2>
<p>Каза ми една калинка –<br />
като теб добра и нежна,<br />
че си весела, Павлинка,<br />
че си умна и прилежна.</p>
<p>Каза още таз калинка,<br />
че летиш с крилата книга<br />
в шеметната вие, Павлинка,<br />
с песента на чучулига!</p>
<p>Смях кънти. Навън е пролет.<br />
Ти си нежна балеринка.<br />
Нека бъде твоят полет<br />
най-щастливият, Павлинка!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgUob279L0jIVM2_Ht5F6USQZSnMefNdl4bRVmT-OCRcSrrQf8FijfkwsEcceUD_vxZQJ3iVf3YErySqUOkzBz3HX40nJcFwlEAWZlHbSiiNZOj7J-HaqPTqDIeZlsi6ibkCQi8ohMHyjwO/w492-h193-no/Pavlinka.gif" width="320" height="130" border="0" alt="Павлинка">
<h2>НА ИРЕНА</h2>
<p>Ах ти, усмихната Ирена,<br />
недей се чувства уморена<br />
пред разни трудности и пречки,<br />
а с твърда воля заредена,<br />
тук на житейската арена<br />
катурвай ... слонове и мечки!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjsWu74gRk0mPvZlTcpXiH_A7bd-I18JxcUANa9ekQ68SPYgz19mCcPu4AWNuezmU71kZ8N-DlJyqqIfNXaFX4cw0QA9CYfQQw_yS6Vz_pn8oZ4Mm7YAUFC8eH-iuG-NWSYKE5DSRiyCZSR/w512-h216-no/Irena.gif" width="320" height="120" border="0" alt="Ирена">
<h2>НА БОБИ</h2>
<p>Трудните задачи, мили Боби,<br />
думичките в твоя нов буквар,<br />
нека да ти бъдат роби, Боби,<br />
а ти — техен пълен господар!</p>
<h2>НА АНИ</h2>
<p>За теб тръбят фанфари, Ани,<br />
за тебе бият барабани,<br />
отронват златен звън камбани<br />
и този звън навред ечи,<br />
ечи и всеки миг те кани:<br />
<q>Учи се, миличка, учи!</q></p>
<p>Към върхове и океани,<br />
към дивни светове мечтани —<br />
простряла меките си длани<br />
и впила в бъдното очи —<br />
отвред ти чуваш призив, Ани:<br />
<q>Учи се, миличка, учи!</q></p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhAohHyg8TqxBEWeSuAWLAIbjrlSRmJd-1hJ22kpq2_nw3Pr_wtsqGE0U5_IyPsf1Ys7Xqadeyfe5c2oZ6EwU2jbrrPHBLx4yzsdEUty6jZM1Zp5FHT1u9cKsiqUrCLSRpDKOZ2TSq2hL5Q/w264-h208-no/ani.gif" width="264" height="208" border="0" alt="Ани">
<h2>НА ДЕСИСЛАВА</h2>
<p>Някой пита : — Где си, слава?<br />
Отговорих: — Тя е тук!<br />
В Първи "ве" е Десислава<br />
и усмихва се напук.</p>
<h2>НА БОЖИДАР</h2>
<p>Живей за песен и за радост <br />
на този Свят о, Божидар!<br />
На старите дарявай младост<br />
нали и ти си божи дар!</p>
<h2>НА КОЛЬО</h2>
<p>В тая китна пролет пъстропола<br />
цвете и овошка посади!<br />
Лятос, Кольо, ти играй на воля<br />
и отличник все така бъди!</p>
<h2>НА ВИКТОР</h2>
<p>Много е добричък Виктор –<br />
умен е и справедлив.<br />
И в училище е стриктен,<br />
и със всички е вежлив.</p>
<p>Види ли нередност Виктор<br />
у дома, навън и вред —<br />
затъжен, надава вик той<br />
и нещата тръгват в ред.</p>
<p>За такъв юнак, братлета,<br />
от науката призван —<br />
не един и два куплета,<br />
а написал бих... роман!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhQGxfGd0O0i9cN8KLcgW7ocEgAzrCTMAzCHPSWlrD0C6RBpwJh3ShxiN0fRfkZVsN7icecUM3i8fONvDxlWODyLA-_6UWKvvuKn5lTYwK7isnJ1axHOBH3voLENW-G1PObQfLiLnMEsX30/w273-h167-no/viktor.gif" width="200" height="100" border="0" alt="Виктор">
<h2>НА ИВА</h2>
<p>Бъди ми жива и здрава, Ива, <br />
че ти си, Ива, трудолюбива,<br />
че ти си, Ива, и талантлива,<br />
та пътят твой и твоята цел<br />
не бива, Ива,<br />
да имат предел!</p>
<h2>НА ДАНИ</h2>
<p>Буен кон имаш, приятелю Дани<br />
конят на твоите смели мечти.<br />
Яхвай го, Дани!<br />
Над горди балкани<br />
с него високо, високо лети!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh_uPLhk_MZna_nlNqUSrMECQJ7xSmT8t0mvzNPVWn9Oa02eFJVHqTEMEaFgT3LA3DVznvALRhwOgflKJ154-_T01a66hndnaL9qpHOPKBMRb6XTNZlHG5fEv2YzyGVIOzQcIGcWIJgZLUM/w368-h235-no/dani.gif" width="320" height="210" border="0" alt="Дани">
<h2>НА МИНА</h2>
<p>Като цвете си в градина,<br />
дето всеки миг цъфти!<br />
Кой по скромност те надмина,<br />
кой ли не се възхити?!<br />
Затова учи се, Мина,<br />
смятай вярно и чети —<br />
пак да можеш догодина<br />
сред добрите да си ти!</p>
<h2>НА КИРЧО</h2>
<p>Учи се, Кирчо! Нека да те води<br />
мечтата за прекрасен, мирен свят<br />
И с буквите на Кирил и Методий<br />
да станеш утре виден дипломат.</p>
<p>А дипломатът, зная, ще преброди<br />
открай докрай планетата Земя<br />
и ще смалява хорските несгоди,<br />
и ще надвива алчната ламя!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg3_6VGaGTJ32_VYkNr7lVb5QRGoN6erpBT62GPm3Rd3o6NxxzMIT9tvXXKA_HsljXaZd59DoVtognbNgpEjQJUiMs9rmSEt9Z56ARMmovqp7y4kAL-4oyDKn4YlEQnvPiM1Bg7OttRtZXn/w460-h150-no/kircho.gif" width="320" height="100" border="0" alt="Кирчо">
<h2>НА ЮЛАНА</h2>
<p>Сред книгите, сред словото богато<br />
навлизай ти и плувай в океана<br />
на твоите желания, Юлана!<br />
От щастие ще грееш там, Юлана!<br />
Ще бъдеш ти момичето крилато,<br />
дарено с дарове от чисто злато.<br />
И в бял дворец сред принцове,<br />
принцеси,<br />
почудена, ще се попиташ где си!</p>
<h2>НА ЗДРАВКО</h2>
<p>Здравко, Здравко,<br />
здрав бъди ми —<br />
мойта обич приеми!<br />
С точни сатирични рими,<br />
ти злините заклейми!</p>
<h2>НА СИМОНА</h2>
<p>Бъди щастлива ти, Симона,<br />
и връх бъди на веселбите!<br />
Като звезда на небосклона,<br />
сияй най-ярко сред звездите!</p>
<h2>НА САШКО</h2>
<p>Казват всички, че си, Сашко, <br />
със сърце добро, юнашко,<br />
че обичаш интересни<br />
приказки и родни песни;<br />
че си ученик отличен<br />
и от цял народ обичан.<br />
Казват още, че си, Сашко,<br />
най-големият безстрашко!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKr4gMx_8bCk8ZAEBIQ9BUQOYJ68MqjG16sshNYdfhKrueb5kCeekIrqZkjBzBAJmCvEOZG3W-7iyUqQKJ-J8RAERHuhHUam_VXwl6iEyecCvdPQUSnwvvZ3iDg4x8vmpsNnmmDzsbahPK/w380-h154-no/sashko.gif" width="320" height="130" border="0" alt="Сашко">
<h2>НА БЛАГОВЕСТА</h2>
<p>Благовеста, Благовеста,<br />
благи вести носиш ти.<br />
Весела бъди и днес, та<br />
тъй животът да цъфти!</p>
<h2>НА ВЛАДИ</h2>
<p>Разгръщай книгите чудесни!<br />
Там има славееви песни,<br />
там има, Влади, водопади<br />
от приказки и ... шоколади!</p>
<h2>НА НАДЕЖДА</h2>
<p>Живей със светлата надежда,<br />
че ти си продължител на живота!<br />
През твоя поглед се процежда<br />
и хорското добро, и злото.</p>
<h2>НА КРИСТИНА</h2>
<p>Царица си в науката, Кристина!<br />
Училището — златен твой дворец ...<br />
И в бъдния си век, като малцина,<br />
Човек бъди! Бъди велик творец!</p>
<h2>НА МАНУЕЛ</h2>
<p>Щом имаш ти мечта прекрасна,<br />
щом имаш благородна цел —<br />
то и задача имаш ясна:<br />
нащрек да бъдеш, Мануел!</p>
<p>Яви ли се ламя опасна,<br />
излизай, драги Мануел,<br />
със смелист и с десница властна<br />
срещу ламята на дуел!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgFT0QEvrrpLSPa6WMIV4a2bN0CAJ-bKuc05VVfAun2j-Jymu6tRFCZslS5np9bm4Lbn4mh9fHAuX63_ZfPylVI2ceHtSteYeG42gVeLcT__l9UKy4H4itXCYOeS-hZ_gloCQQm7H7AcTS1/w373-h194-no/manuel.gif" width="320" height="160" border="0" alt="Мануел">
<h2>НА КОСЬО</h2>
<p>Нежно – с равен глас умерен,<br />
книгата ти шепне: – Косьо,<br />
аз съм твоят спътник верен –<br />
самп добрини ти нося!<br />
В този бизнес – свят модерен,<br />
в този свят техничен, Косьо,<br />
ти, без книгата, какво си!</p>
<h2>НА МОЯТА ВНУЧКА АЙРИЧКА</h2>
<p>Светът е за усмивка жаден.<br />
Усмивка, Айричка, бъди<br />
за този, дето те създаде,<br />
за тази, дето те роди!</p>
<p>Бъди усмивка и утеха<br />
за òбичните ти деди.<br />
Кови по своя път успеха<br />
и продължител наш бъди!</p>
<h2>На учителката<br />
Елка КРУШАРСКА</h2>
<p>Моя учителко, свидна и млада,<br />
как да забравя усмивката твоя,<br />
кроткия поглед, гласа ти в покоя,<br />
дето ми пълнят душата с наслада?</p>
<p>Как да забравя ръката ти свята,<br />
дето подкрепя ръчицата слаба?<br />
С твоята помощ по-сладък е хляба,<br />
с твоята сила върти се Земята ...</p>
<p>Моя учителко — книга велика,<br />
книга сегашна и книга довека —<br />
с майчина обич даряваш човека,<br />
мъдрост безкрайна от тебе блика!</p>
</div>
<div id="colTwo">
<p><b><i>На учениците<br />
от 1-ви "г" клас<br />
при 149-то СОУ<br />
<q>Иван Хаджийски</q><br />
гр. София</i></b></p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhQLKTBzUS5T_tbdN0apmWs1bNCDuBGanQjqlfpTnxnZIYlw6DMltFvLAH8vEMMGrjsDfyRBcP1eFpmKeuhIDux7py2OTldD-kyecwTNKXy3dHZlcboalRwxcTiIp2-I50eKCOp8jZV3IAR/w487-h569-no/chitanka.gif" width="320" height="410" border="0" alt="Читанка">
<h2>НА АЛЕКСАНДРИНА<br /> (Сани)</h2>
<p>Миличка Александрина, —<br />
тиха, скромна и свенлива,<br />
все тъй ученолюбива —<br />
пример си ти за мнозина.<br />
Като стройна си топола,<br />
в облаците връх забола.<br />
И да веят урагани —<br />
ти си непревита, Сани!</p>
<h2>НА АСЯ</h2>
<p>Трудното надвивай, Ася!<br />
Над несгоди и злини<br />
вятър тих да те понася<br />
към вълшебни висини!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjip6mVNGuVZyDiTxDQ452QWA9pkkxLuYpwEJnmsP40ZeOC2B1ahhr2y2tDsKMNOR4WtlLpv9MawWrUUEMrqvnlISlDqKyKoJB9tp_2908Hu8u3mZXvPq0FkCxCOnJmM0TiKnx0Z59dcF3V/w298-h151-no/asya.gif" width="298" height="151" border="0" alt="Ася">
<h2>НА ВАНЯ</h2>
<p>Без книга ти не можеш, Ваня, –<br />
четеш я в кухня,<br />
в хол и ... в баня!<br />
А книгата ти казва: – Ваня,<br />
от зло в живота ще те браня!</p>
<h2>НА ВИКТОРИЯ (Вики)</h2>
<p>Родена си за радост, Вики,<br />
че си красива като фея.<br />
Със теменуги и иглики<br />
да бъде твоят път осеян!<br />
Пред теб върхарите синеят<br />
и те примамват, чудна Вики,<br />
към връх на подвизи велики!</p>
<img src="https://lh5.googleusercontent.com/-FZryqhDOD3o/Uk0MNGsT7zI/AAAAAAAACm0/9jSw4NaZQ2Q/w416-h211-no/viki.gif" width="320" height="150" border="0" alt="Вики">
<h2>НА ГЕОРГИ (Гошо)</h2>
<p>На юнака, доста рошав,<br />
засега му казват Гошо,<br />
но порасне ли голям —<br />
ще му казват вече Георги.<br />
Тайната ще ви издам:<br />
космонавт ще стане Георги<br />
и ще бъдем с него ... горди!</p>
<h2>НА ДИМИТЪР РУМЕНОВ<br /> (Митко)</h2>
<p>Щом си по паспорт Димитър,<br />
а ти казват Митко —<br />
смел бъди, разумно хитър<br />
и не плувай ... в плитко!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj_5wQX_uC4QGcS1f7_a-PuLZEs-R7l67dZsmKZOXI6KC2fi7lcZ_zN7GHWPwanaLZz2LfQA0ZjzOhymnhDZ2OxbJ-W5d-BcuBJIDmyMGQUyaxAucoAxBQSSf08V2mmTcxr9OhjQxCT_RfJ/w379-h226-no/mitko.gif" width="379" height="226" border="0" alt="Митко">
<h2>НА ДИМИТЪР СТАВРЕВ<br /> (Митко)</h2>
<p>Не бъди момче-сърдитко, <br />
а бъди юнак Димитър!<br />
Пий си мляко сутрин, Митко,<br />
но не повече от ... литър!</p>
<h2>НА ДОБРИ</h2>
<p>Ти стреми се към доброто<br />
и факир бъди в живота,<br />
та с ръце да галиш, Добри,<br />
таралежи, тигри, кобри!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMFZbS7Si4nS9I8Gm447x5CcPQtZFobCfUk4IDQkYE0ZnTUDAgBFMN93WK4ubqpThgNRAXcyTjIDe5O44xt9jaYFij9QIJjXw8vmGy7JEcPeSAf4v5jtlCPlNonkrIWaOXxXCLUYExmbdR/w517-h250-no/dobri.gif" width="320" height="160" border="0" alt="Добри">
<h2>НА ИВАН</h2>
<p>Римува се Иван с титан,<br />
загуй не влизай ти в капан!<br />
Бъди фонтан,<br />
от който блика<br />
и ум,<br />
и мисъл най-велика!</p>
<h2>НА КАЛОЯН</h2>
<p>С туй царско име, Калоян,<br />
ти от съдбата си призван<br />
да носиш, както подобава,<br />
корона златна, но корава.<br />
Ти цар не ставай, Калоян,<br />
а по-добре бъди вулкан —<br />
изригвай огнетечна лава,<br />
която да ти носи ... слава!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjA0vDbasg5n5rsiXkpcUF5FFDqqrf_WEzolg35cK6F9jq_grYcH6hnZCJNHltKFBw1Af-Cb6s9JwI7iW07qJVooOp5x5XKzeug_9lbZzEZW0DFdlu01zrC_tkUt6g4yL2qiEW_2iA84dom/w334-h127-no/kaloyan.gif" width="320" height="120" border="0" alt="Калоян">
<h2>НА КИРИЛ</h2>
<p>Ето, вижте го и Кирил<br />
как добре се екипирал<br />
и с уста си е засвирил —<br />
на наука и просвета<br />
той ще гони ... върховете!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhg9T1CdUb_mfOGsix3277YyzfISlYsAUmzmjh9lKapzEWzkD1gZrBQ8T2RcZAZ_xBcD-yTS56cFpWgUwblMzHl_bdu3Fa1vl7rEzT2Wl_cZXSjpgKYFDl9ONhB1u8k9rLz2T06ynU_xE2j/w486-h163-no/kiril.gif" width="320" height="100" border="0" alt="Кирил">
<h2>НА ЛЮБА</h2>
<p>Кой те с разум награди, <br />
та си все за пример, Люба?<br />
На света се наслади –<br />
чак до Индия и Куба,<br />
чак накрай света иди,<br />
но пази се, мила Люба,<br />
от коварство и беди!</p>
<h2>НА МОЯТА ВНУЧКА<br /> МАРИЕЛА</h2>
<p>Птици пеят. Вън е пролет.<br />
Ти си път нелек поела.<br />
Нека бъде твоят полет<br />
най-успешен, Мариела!</p>
<h2>НА МАРИО</h2>
<p>Ти си много щастлива и горда,<br />
наша мила родино Българийо,<br />
че на кораба челен — на борда,<br />
ще застане кормчията Марио!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgzpL_vVjSS6hLlAdcppwiia4jpPLsb8tmmB7MSYjvIQlkYgkpbg3ym0ngC-7yvhDn-V_i4e7WpZUBCkhLV5bRcagap5uZV-tZf6IXW8mIvgDSblF1BU_vhuXX1lyCaJa8wOeQ9WYy476QO/w436-h176-no/mario.gif" width="320" height="120" border="0" alt="Марио">
<h2>НА МАРИЯ КИРЕВА</h2>
<p>О, с твоя светъл ум, Мария,<br />
и с твойта воля — канара,<br />
бъди вълшебница, магия,<br />
бъди тъй силна и добра!</p>
<h2>НА МАРИЯ ЦЕКОВА</h2>
<p>Бъди всесилна ти, Мария,<br />
и връх на щастие бъди ти!<br />
В борба със всякаква стихия<br />
бъди, Мария, победител!</p>
<h2>НА МЕТОДИ</h2>
<p>Бъди ни жив и здрав, Методи!<br />
На Знанието, ти бъди войник!<br />
Една мечта в живота да те води —<br />
мечтата да си българин велик!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhrgtkEkge9WLmJ9D-WELtyHr20FtZ5aq-uOjL3AcQ533pLpxVtqH14YDMkp_qfVydICmG-0S20u_zGaBeMe7rqDQfNH21LVcTuLBWnbA9MUKLpc9nIBTTsnpasdNZUAQOewtoibaJJujwq/w383-h97-no/metodi.gif" width="320" height="70" border="0" alt="Методи">
<h2>НА ПЕТЪР (Пепи)</h2>
<p>Книгата е чудо, Пепи!<br />
Тя е наш учител верен.<br />
Поеми я гордо в шепи,<br />
че във този свят модерен<br />
без науката сме ... слепи!</p>
<h2>НА СТАНКО</h2>
<p>В ръцете с читанка,<br />
пред близки, роднини,<br />
провикна се Станко:<br />
– Дори и да стана<br />
на двеста години,<br />
за теб ще си спомня,<br />
любима читанко!</p>
<h2>НА ЯНИТА</h2>
<p>И ти със ятото политна —<br />
от перушинката — по-лека,<br />
но твойта воля е гранитна<br />
и твърда вярата в човека!</p>
<p>Като орлица си, Янита,<br />
на път към звездни висини.<br />
Въди щастлива и честита —<br />
надвила подлост и злини!</p>
<img src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjT8IAKv7Iu49Rq2brT3hX_KkpBXk4L_FAM0kzN7xiQqAnVQy9msFkybuaQrP1kfqCsPL1NKQrYgT3h71n5jc52GDlAnjP6LrVcj1RbU66PH_MP19VkQn-tXYpPPI_zi2c2Dp3uVUkW9Cq0/w469-h321-no/yanita.gif" width="320" height="240" border="0" alt="Янита">
<h1>НОВОГОДИШНИ ЧЕСТИТКИ НА МОИТЕ ВНУЧКИ</h1>
<h2>НА ЕЛИЧКА</h2>
<p>Тъй както първа си родена,<br />
бъди и първа ти, Елена,<br />
с успех на жизнената сцена!<br />
От светъл порив озарена —<br />
бъди и в Новата година<br />
все тъй приятна, нежна, фина!</p>
<h2>НА МАРИЕЛКА</h2>
<p>И през таз година — поглед свела<br />
над учебник — книга най-дебела,<br />
ти бъди ми умна, горда, смела,<br />
моя мила внучко, Мариела!</p>
<h2>НА АЙРИЧКА</h2>
<p>Внучко моя — майчице България,<br />
моят свят у тебе се повтаря!<br />
Но да станеш славна поетеса —<br />
и през Новата година, Айра,<br />
да не стихва в тебе интереса<br />
към Есенин, Ботев,<br />
Пушкин, Байрон ... !</p>
<img src="https://lh6.googleusercontent.com/-AhzJs3zcvRg/Uku-24SMt4I/AAAAAAAACfY/3Ep47VYC26k/w755-h939-no/Parviat+polet+zadna.jpg" width="320" height="400" border="0" alt="Първият полет корица">
</div>
<div id="colOne" style="width:48%" style="clear:both">
<h1>СЪДЪРЖАНИЕ</h1>
<p>Павлинка / 7<br />
Ирена / 8<br />
Боби / 8<br />
Ани / 9<br />
Десислава /10<br />
Божидар / 10<br />
Кольо / 10<br />
Виктор /11<br />
Ива I 12<br />
Дани / 12<br />
Мина /13<br />
Кирчо / 13<br />
Юлана / 14<br />
Здравко / 14<br />
Симона / 15<br />
Сашко /15<br />
Благовеста /16<br />
Влади / 16<br />
Надежда /16<br />
Кристина /17<br />
Мануел / 17<br />
Косьо /18<br />
Айричка / 18<br />
Елка Крушарска /19<br />
</div><div id="colTwo" style="width:48%">
Александрина /21<br />
Ася / 21<br />
Ваня / 22<br />
Виктория / 22<br />
Георги / 23<br />
Димитър Руменов / 23<br />
Димитър Ставрев / 24<br />
Добри / 24<br />
Иван / 25<br />
Калоян / 25<br />
Кирил / 26<br />
Люба / 26<br />
Мариела / 27<br />
Марио / 27<br />
Мария Кирева / 28<br />
Мария Цекова / 28<br />
Методи / 28<br />
Петър / 29<br />
Станко / 29<br />
Янита / 30<br />
Новогодишни честитки /31</p>
</div>
</div>
<div id="centerimg" style="clear:both"></div>
<div class="content_top"></div>
</div>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-5500809212472481493.post-7045326846590707852013-09-20T09:38:00.004+03:002023-09-20T22:21:04.793+03:00Българин оцеля при 11 смъртни случки!<img border="0" height="320" imageanchor="1" src="https://1.bp.blogspot.com/-APecab0TTW0/VZ6LyPsmdfI/AAAAAAAAElk/GiziK0TNkao/s1600/Spas-Show001.jpg" width="320" />
<img border="0" height="250" src="https://2.bp.blogspot.com/-UL_G-x1O-Ko/VZ6Lv2Ui4lI/AAAAAAAAElU/QEftBT46tAM/s1600/Spas-Show002.jpg" width="320" />
<h3>Вестник <q>ШОУ</q>, бр. 36 (720), сряда 11-17.09.2013 г.</h3>
<span><a name='more'></a></span>
<h2>УНИКУМ!</h2>
<h1>Българин оцеля при 11 смъртни случки!</h1>
<h2><i>Писателят Спас Антонов е бил затискан от камион, давил се е в Черно море, единият му крак е рязан и мачкан, правили са му 3 операции, удря го ток, гази го трамвай</i></h2>
<b><i>Най-многострадалният българин, разкри далеч <q>преди всички</q> <q>ШОУ</q>, е писателят Спас Антонов. Той е претърпял толкова здравословни проблеми, сакатлъци, битови и професионални травми, че би трябвало да се превърне в ходеща реклама на Книгата на Гинес.</i></b>
<p>Феноменът е роден през <q>праисторическата</q> 1925 г. в село Делян. Семейството е бедно, времената са трудни. Малкият Паско, както го наричал галено дядо му, първо става чирак в софийска месарница, но след като го наляга някаква екзема с <q>гнойни пъпки и непоносим сърбеж</q>, напуска работа.</p>
<p>Но гладен не се стои. И 16-годишният тийнейджър изкарва кратък курс за трактористи и се цани като автомонтьор в автомобилно дружество <q>Средногорие</q>. И още в първия месец на трудовия му стаж се разиграва първият сакатлък. Който едва не го убива. Цяло чудо на природата е, че бъдещият творец на перото не остава прикован до живот към инвалидната количка.</p>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgPReOMZ_GBf04gzV_5X-O3AJVhDUAPcsrAmK5RhRnMkLz7Vzbi35UzvVUzis6x1g0cuymQKH3fkB5kgI6qtDABg15UIUVKXtW3c_mpk0VggG13OeuCIXuVxUOM1H4rh6vwsqRc__B-heY9/s1600/orig_204097_bg_zpsuuchzsmp.jpg" /></div>
<p><i>Многострадалният писател раздипля одисеята си</i></p>
<p></p><blockquote><q>През един топъл ден в края на август, връщайки се от Копривщица с камион, натоварен с хранителни продукти, шофиран от бай Пейо и придружаващия го негов колега, на шосето преди село Долни Богров се счупи задната полуос на камиона. С мъка го избутахме встрани от шосето. Там върху прашния банкет започна работата по изваждане на счупената полуос. Задната част на тежко натоварения камион беше повдигната и подпряна от едната страна с дървени трупчета, а от другата – с ръчен крик. Аз се вмъкнах под камиона, отвинтих гайките на полуоста, обърнах се с лице към земята, за да не пада прахоляк и твърди частици в очите ми, и заднишком, пълзейки по корем, започнах да излизам изпод камиона. Но изведнъж лявата страна, подпряна с крика, се сгромоляса върху плещите ми. Крикът се бе отплеснал и бе заклещен неподвижно между земята и шасито. Диференциалът натисна темето ми, а лицето ми потъна в дебелия слой прах. Устата ми се напълни и прахът в нея се превърна в лепкава кал. Не можех да дишам, защото и носът ми беше запушен от праха. Започнах да се задушавам и нямаше как да извикам. Но в ушите ми прогърмя неспокойният настойчив глас на бай Пейо: <q>Вдигай бързо!</q> Те двамата бяха поставили резервния крик и време за губене нямаше. Задната част на камиона мигновено се повдигна и бай Пейо ме хвана за краката и бързо ме издърпа. По бузите и врата ми от темето се стичаха едри струйки кръв, а лявото ми рамо и ръката бяха увиснали. Промиха устата ми с вода, превързаха дълбоката рана на темето и ме поставиха върху седалка, взета от шофьорската кабина. Скоро рейсът, идващ от Копривщица, ме закара в София... Изкълченото ми рамо се пооправи и раната на темето заздравя</q>,</blockquote> припомня си Антонов.<p></p>
<p>Няколко години по-късно, вече след <q>народната победа</q>, когато бъдещият <q>певец на Шоплука</q> бачка като стругар в Завода за резервни автомобилни и тракторни части, трудовата злополука се повтаря. Спас Антонов завинаги е запечатал в паметта си знойния юлски ден на 1950 г., когато вижда смъртта в очите за втори път.</p>
<p></p><blockquote><q>В този ден, изморен и жаден за сън, трябваше да сваля от струга обработената чугунена балванка, тежка около 20 кила, но отмалелите ми ръце не успяха да я задържат и тя падна от един метър височина върху ходилото на левия ми крак. Пръстите и предната част на ходилото бяха силно сплеснати. Имаше и скъсани кръвоносни съдове, което впоследствие се отрази зле на този крак</q>,</blockquote> довери пред <q>народното издание</q> привличащият сакатлъците автор.<p></p>
<p>Две петилетки по-късно стартира <q>черната серия</q> в биографията му. Чак не е за вярване, че човек може да понесе толкова много болежки и травми!</p>
<p>През 1960-а, докато вече щастливо жененият Спас Антонов е с <q>деца на море</q> в Обзор, едно плуване доста навътре в морето му изиграва лоша шега. Стига <q>почти до хоризонта</q>, но когато почва да пори водата към брега, го засмуква коварен водовъртеж.</p>
<p>И въпреки че е мъж в разцвета на силите си, в един момент усеща, че с него е свършено. Миг, преди да загуби съзнание и да потъне, на последния му отчаян крясък за помощ реагира жена му. Тя за съжаление е безпомощна, защото не може да плува, пък и няма физическите сили да измъкне як мъж на брега, но един техен семеен приятел, с когото летуват заедно, скача в морето и успява да спаси нашия герой. И то броени минути, преди да е потънал като камък към дъното. На брега го свестяват, макар и трудно, и ваканцията продължава. До следващия екшън.</p>
<p>По някакво неписано правило той връхлита Антонов точно 5 години след морското приключение. Този път обаче става въпрос за опасен здравословен проблем.</p>
<p>Тежък синузит го вади за няколко месеца от строя. Болестта почти обезобразява лицето му – то се подува като футболна топка, особено в областта на челото и носната кухина. Спас не може нито да диша, нито да се храни. Опасността от менингит е съвсем реална. Болките и страданията са неописуеми. В Четвърта градска болница в София му правят няколко пункции със специални спринцовки. Бъркат дълбоко в носа му, за да извлекат гнойта. Процедурите са толкова неприятни и болезнени, че даже губи съзнание. Важен в крайна сметка се оказва резултатът – утихване на болестното огнище и значително подобрение.</p>
<p>Но ... минава още една петилетка и съдбата отново му обръща гръб. И тъй като <q>всичко лошо се връща</q>, се случва така, че пострадалият му преди 20 години крак отново е травмиран жестоко.</p>
<p></p><blockquote><q>През юли 1970-а решихме със семейството ми да отидем с наскоро закупената нова кола на почивка в черноморския курорт Китен. В почивната станция още на другата сутрин, както бях застанал с боси крака пред умивалника, тоалетният сапун се изплъзна от ръцете ми и падна в него. Посегнах да взема сапуна, но тутакси едно голямо порцеланово парче от страшно напукания умивалник падна върху левия ми крак и проби с острата си част точно това място на ходилото, което беше сплеснато преди години от оная, паднала от струга чугунена балванка. Отвори се дълбока рана. Станционният лекар заши пробитата дупка и превърза крака, но аз не можех да влизам в морето. Цели двадесет дни стоях в стаята като строго наказан затворник. На връщане – от Китен до София, шофирах колата си с бинтован крак и с много напластена мъка в душата</q>,</blockquote> вайка се страдалецът.<p></p>
<p>След една нечовешка бъбречна криза през 1972-ра, при която лекарите аха да го <q>отърват</q> от левия му бъбрек, но Антонов категорично отказва следва кратък период на затишие. Преди буря обаче, както става ясно, когато като гръм от ясно небе избухва поредната <q>бомба</q>.</p>
<p>Само 3 месеца след бъбречната криза Спас окуцява. Левият му крак изтръпва и той може да се придвижва само с бастун.</p>
<p>Контузията с балванката и умивалника не е минала безследно. При прегледа, извършен от световноизвестната специалистка по хирургия д-р Мария Табакова, се диагностицира болестта на Бюргер. Повредената артерия се е запушила и не функционира. <q>Белите престилки</q> не дават особени шансове на мъченика, че отново ще проходи нормално. Даже правят намеци, че ако болестта вземе лош обрат, ще се наложи ампутация. Но и този път <q>железният шоп</q> излиза късметлия. Смелата лекарка предприема лечение със серия блокади. При тях със спринцовка се вкарва голяма доза озон направо в главната артерия. От нечовешките болки писателят редовно губел съзнание. Да не говорим, че след всяка блокада лежал по няколко часа напълно обездвижен.</p>
<p>Тук най-чистосърдечно бихме искали да поставим точка, но изпитанията, уви, продължават, кое от кое по-неприятни.</p>
<p></p><blockquote><q>Бъбречната криза отшумя завинаги и аз я забравих, докато една сутрин поради остри болки в гърба ми с мъка станах от леглото. Извит като дъга, аз не можех да направя дори крачка. Изнесоха ме с носилка от стаята и с кола на <q>Бърза помощ</q> бях откаран във Втора градска болница. Там започнаха мъките, които ми причиняваха лечебните изтезания. Най-напред трябваше да извадят секрет от гръбначните прешлени, за да го изследват. Бях поставен на стол, с лице към облегалката, та гърбът ми да бъде открит за работа на лекарите и медицинските сестри. При вкарване на спринцовката между прешлените на гръбначния ми стълб аз пребледнях и оброних глава върху облегалката на стола. Свестиха ме с плесници по бузите. След известно време ме изследваха с ЕМГ (електромагнитна графия), което е особено неприятно и болезнено, поради забитите игли по краката, тялото и главата. Лекуваха ме още с разни медикаменти и след месец се придвижих от болницата до дома си с бастун. Междувременно се лекувах и от болестта на Бюргер. През юли 1977 г. д-р Табакова направи последната серия от 12 озонови блокади и с това левият ми крак бе напълно излекуван. Но спуканите прешлени на гръбнака продължаваха да ме мъчат. В края на октомври 1977 г. постъпих в санаториума в Банкя, където ме подложиха на екстензия, тоест, опъване на гръбнака със специална машина, след което три дни лежах по корем – неподвижен. При това положение медицинският персонал ми даваше храна и аз я поемах, без да движа тялото и врата си. След месец и половина от болките в гръбнака не остана и помен</q>,</blockquote> завършва на <q>горно до</q> Спас Антонов. Да не бързаме обаче да се радваме, защото съспенсът или хорърът, както желаете, още не са приключили.<p></p>
<p>След 6 години на <q>ползотворен труд</q> на литературното поприще през един непоносимо горещ августовски ден на 1983 г. нашият човек вдига уникално кръвно – 230 на 125. Преди колегите му да повикат <q>Бърза помощ</q>, той вижда <q>тунела на смъртта</q>. Но вместо в бяла светлина, той пулсира в непоносими жълти и зелени <q>пламъци</q>. Когато го откарват в <q>Пирогов</q>, е почти труп. В реанимацията едва разпознава близките си като бледи сенки през гъстата мъгла, спусната пред очите му. Лекарите казват, че ако линейката се е била забавила с 5 минути, масиран инсулт е щял да го прати на оня свят. Слава Богу, и този път го връщат от отвъдното.</p>
<p>С този инцидент <q>черната серия</q> в <q>житието и страданието</q> на Спас би трябвало да даде място на по-ведри случки и преживявания. И това ... почти се сбъдва. Без да броим, разбира се, следните <q>малки дяволи</q>: обгаряне на пръстите, дланта и китката на дясната му ръка вследствие на късо съединение, операция на възпалена мастна тъкан под лявата мишница, приплескване на лявото коляно и бедрото между две коли, изваждане с хирургична интервенция на дълбоко забит кърлеж в лявата предна страна на тялото под стомаха, операция на левия палец на ръката заради твърдо рогово образувание ...</p>
<p>На 16 февруари 1995 г., малко преди Антонов да чукне заветните 70 лазарника, добрата орисница го изоставя за съвсем малко, но това се оказва напълно достатъчно трамвайната спирка на Халите да се превърне в негово <q>лобно място</q>.</p>
<p></p><blockquote><q>Докато се качвах на трамвая, с левия си крак (ах, тоя нещастен ляв крак!) бях стъпил на трамвайното стъпало, а десният ми крак още стоеше на площадката. В този момент автоматичната врата на трамвая се затвори с трясък и притисна ходилото на левия ми крак. Почувствах се като хванат в капан. Обзе ме ужас пред факта, че след миг трамваят ще тръгне, а вратата му е гладка и няма за какво да се хвана. Секунди оставаха, когато той ще ме повлече и ... край! Извиках силно, даже изсвирих с уста. Стоящите хора на спирката също нададоха тревожни викове. Несъобразителният ватман отвори вратата и освободи притиснатия ми крак. Почувствах силни болки в ходилото. С мъка стъпих на площадката с пострадалия си крак, но си рекох на ума: <q>И този път се измъкнах от хищните лапи на Оная, дето с безпощадната остра коса покосява човешкия живот!</q></q>,</blockquote> завършва достойната си за Книгата на рекордите изповед многострадалният жрец на перото.<p></p>
<img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwXTN0-mBbz9kvvlIGHnvEG3HKl-Lu1VxoYrJIOh6GSsWf5OfgdPCjwXDmzuZcVd7yfqiNavVpuiG6FoLziInEIshIAt126UAhjjjr8kuSVSBVeHlsHGfZYQrg_sl42qhl_05JoGarF_yu/s1600/300px-Spas-Antonov-plaque.jpg" width="320" />
<p><i>Паметната плоча на <q>гордостта на село Делян</q>, който напук на злата съдба издъхна от ... старост на 84 години</i></p>
<p>Взимането на течност (ликвор) от гръбначния стълб е една от най-болезнените медицински процедури. На Антонов тя е правена десетки пъти</p>
<p><q>Певецът на Шоплука</q> се разминал по чудо с удавяне край Обзор</p>
<h3>Емил ГРУЕВ</h3>Lyudmil Antonovhttp://www.blogger.com/profile/01659108355246802266noreply@blogger.com0