понеделник, 13 февруари 2012 г.

Биография

 
Спас Антонов е български поет и писател, сатирик, литературен изобретател, колекционер и хроникьор. Вроденият му силен стремеж към хармония и красота е основно ръководно начало в неговия живот и творчество. Роден на 25 май 1925 г. в бедно семейство в с. Делян, Софийско, "Паско" още от ранно детство се сблъсква с мизерията и несгодите на селския живот. Принуден да пасе чуждите овце и говеда, той използва всеки свободен момент, за да пие жадно от поезията на Яворов и Дебелянов, на Ботев и Вазов, на Пушкин и Лермонтов, от басните на Езоп, Лафонтен и Крилов, събрани в книжките, грижливо скътани в овчарската торбичка. Мерената реч го пренася в друг свят, подреден, съвършен и възвишен; свят, в който духът намира смисъла на своето съществуване.

Чудният свят на поезията му се струва непостижим блян когато го спохожда първото голямо разочарование. Съкровената му мечта да продължи образованието си в гимназия след завършване на основното училище (с отличен успех) е попарена от категоричната присъда "Няма пари!". В него бързо узрява решението да избяга от тинята на селската мизерия и да потърси щастието си в големия град. В този момент, щастието за него представлява пари, с които да си купи билет за кораба наречен "Учение", приказният кораб, който отвежда към съвършения свят на хармонията. И така, на 14-годишна възраст (1939), "с цървулени стъпки подсмърчащи из улиците на града" (Петко Огойски), момчето идва в столицата, в "Златния град", с надеждата да намери вълшебния свят от детските си сънища и от страниците с поезия. И отново надеждата му е излъгана. В покрайнините попада на търговец месар, който го излъгва, че ще го вземе за помощник в магазина, но всъщност го използва за свинар. Неукрепналото физически момче е принудено през деня да чисти помиите и изпражненията на свинете, а през нощта да спи в кочината на студения циментов под. "Избягах от овцете, за да спя при свинете", дава израз на разочарованието си той в автобиографичната повест "Утро над Воденичище". Поради нехигиеничните условия се разболява от краста и се връща в Делян. Минават шест месеца, преди да се излекува напълно.

По това време по целия свят бушува война. Баща му е мобилизиран и изпратен с българската войска в Македония. Селският поминък напълно замира и този път гладът безусловно принуждава Паско да си търси работа в града. Трябва да храни и по-малките си брат и сестри. И ето го отново в столицата в търсене на работа. Един кръчмар му предлага да го вземе за общ работник без заплащане, срещу подслон и храна. През деня и вечерта прислужва в кръчмата на "бай Тошо", а до късно през нощта мие съдовете. Няма възможност да изпраща пари на село за издръжката на семейството си и това го измъчва. В кръчмата става свидетел на много пиянски свади, заради които намразва алкохолизма. Зарича се да не пие алкохол и спазва стриктно този обет до края на живота си. За него алкохолът е основен враг, окови, които спъват извисяването на духа, потапят човека в тинята на бита. Скромността и трудолюбието на малкия прислужник не остават незабелязани. Един дърводелец му предлага работа като чирак. Неговата сръчност, умението му да изработва красиви предмети, за което е получавал похвали и шестици в часовете по "ръкоделие", най-сетне е забелязано и оценено. Особено му се удават по-тънките работи: изработка на фини метални детайли, брави, ключове, всякакви механизми. Често работи в шлосерски работилници, първоначално за окомплектоване на мебели и дограми, а по-късно и за изработка на резервни части на машини и автомобили. Интересува се от механизми и двигатели, учи се да поправя коли и камиони. Парите едва му стигат, но успява да отдели някой самун хляб или парче сирене, които да изпрати на семейството си. Мечтае да облекчи тежкия бит на селяните: да отиде с един трактор в Делян и да изоре и засее всички ниви, та никой да не гладува. Записва се в курс за трактористи и го завършва през 1941 г.

Междувременно световната война се ожесточава. Индустрията се пренасочва в служба на войската. Поръчват се оръжия и автомобили. За мебели и дограма няма търсене и работата в дърводелската работилница замира. Майсторът-дърводелец, който е впечатлен от усърдието на своя чирак и неговия интерес към механизмите, го препоръчва на негов познат инженер, директор на фабрика. Първоначално получава отказ, но една баница, приготвена от съпругата на майстора, променя решението на директора и през 1942 г. Спас постъпва като ученик-стругар във Военно-инженерната фабрика. Не е изоставил мечтата си за гимназия, но не разполага с нужните средства. Надниците все повече се завишават, а заплатата намалява. През тези тежки военни години, бъдещият писател изпитва на свой гръб пълната сила на експлоатацията на труда. Малкото си свободни часове отделя за обучение и самоусъвършенстване като се записва в занаятчийското училище. Завършвайки го през 1945 г. получава свидетелство за майстор-стругар.

Войната е свършила, а властта е взета от правителството на Отечествения фронт под ръководството на комунистическата партия. Комунистическият идеал, особено идеите за равенство между хората, премахване на експлоатацията, безплатно образование и здравеопазване, хармонично развитие на личността съвпадат напълно с вижданията и надеждите на младия човек. Като по-голямата част от народа в България, той е окрилен от надеждата, че неговата мечта, в случая да стане поет, е на път да се сбъдне. В първите си стихове заедно с любовните си трепети той отразява надеждата за по-добър живот породена от промяната на обществения строй. И когато постъпва на редовна наборна служба през есента на 1945 г., мисълта че той е страж на Родината, който пази труда на мирните хора, а вкъщи го чака любимото момиче (стихотворение "Граничар"), го крепи за да преодолее трудностите на войнишкия живот. В първата година е автомонтьор на летището в Божурище като същевременно се обучава в шофьорски курс. Втората година в казармата до уволнението през 1947 г. е шофьор на камион.

Новата власт отнема частните предприятия от собствениците им, но премахването на парите се отлага за неопределено време. Образованието, обаче, вече е безплатно и дори се насърчава. Спас се записва във вечерния механотехникум. През деня работи на старото си работно място като майстор-стругар. Фабриката вече е национализирана и преименувана в Държавен завод за резервни части (ДЗРЧ). Работническият и инженерски състав в по-голямата си част е запазен, но постъпват и много нови млади хора. Това са години изпълнени с надежда и ентусиазъм. Редуването на работа с учение и 3-4 часа сън в денонощие е ритъм, който зарежда Спас с енергия да продължи напред, към следващото утро, което е по-слънчево от предишното. Идват му идеи за стихотворения, за поема, за повест. Използва за писане всяка свободна минута и част от краткото време за сън. В поезията му от този период наред с любовните трепети към любимото момиче от детските години доминира и темата за мирния съзидателен труд, за очакваното комунистическо бъдеще, в което всички ще бъдат щастливи и ще се обичат ("Недосънувани сънища"). Усилията му да пробие в печата се увенчават с успех и първото му стихотворение излиза във вестник "Труд" (1950). Учението го увлича, а най-вече чертането на различни детайли. Той намира своеобразна естетика в техническите чертежи. Усърдно усвоява техническия шрифт и експериментира с различни шрифтове. Така постепенно формира известния си калиграфски почерк.

След вълната на подем идва поредния срив – този път любовно разочарование. Любимата му предпочита спокоен осигурен живот, какъвто начинаещият поет не може да предложи дори и след като е назначен на длъжност конструктор след завършването на механотехникума през 1952 г. Тя се омъжва за друг. Унинието след раздялата не трае дълго. Изпълнен с нова решимост да продължи образованието си, той се записва задочно обучение във ВМЕИ. Влиза във вече познатия денонощен ритъм. От началото на 1953 г. прекарва вечерите си в курс по журналистика за редактори в низовия печат и в кръжока "Васил Воденичарски". Там среща млади поети с неговата нагласа и стремежи. Оформя се неразделна компания заедно с приятелите му от юношеските години Александър Михайлов, Пламен Лудогорски, Михаил Михайловски. Запознава се и с много други начинаещи поети.

Първоначалният ентусиазъм от новия строй вече е попреминал. Комунистите-идеалисти, хората които са били в първите редици в борбата против предишната власт, са изтикани от посредствени, но хитри и кресливи демагози, които, веднъж докопали се до властта, окупират ръководните постове и елиминират потенциалните съперници с всички възможни средства. Появяват се първите произведения с прикрита критика към "грешките" на социализма (Добри Жотев, Радой Ралин). Това е периодът на "култа към личността".

Спас Антонов също е разочарован, че хубавият живот, който е очаквал, не се случва така бързо. Голяма част от ръководството на ДЗРЧ са хора, които и при предишната власт са експлоатирали труда на работниците. Те успяват да се приспособят към новия строй като къде повече, къде по-малко прикрито, крадат от общонародната собственост. В кариерата се издигат нагаждачите и лицемерите, а не работещите честно и упорито. Спас живее под наем, в тясна стаичка. Трудът му не може да осигури средства за дом и семейство, което е и причината за раздялата му с любимата. Живее под наем в квартирата на семейството на дребен търговец. Харесва му взаимопомощта, спокойствието и обичта между членовете на семейството. Добротата и вродената интелигентност на по-малката дъщеря, Мария, го завладяват и те се оженват през януари 1954 г. Съпругата му става главна опора и го подкрепя през целия му живот.

След завършването на курса по журналистика, през 1954 г. основава и редактира заводски вестник в ДЗРЧ, наречен "Заводска победа". В съзвучие с духа на времето, творчеството му се ориентира към хумор и сатира – първо басни, а след това епиграми. Така в алегоричен (басни) или лаконичен (епиграми) стил разобличава и критикува слабостите на социализма, които според него са остатъци от капиталистическото минало, забавящи настъпването на комунизма. В произведенията му на показ и критика са подложени кариеристи, лицемери, самохвалковци, мързеливци, пияници, крадци, бездушници, бездарници, наивници, подмазвачи. Част от тези ранни сатирични произведения виждат бял свят на страниците на "Заводска победа", но също и в централния печат: "Работническо-селски дописник" (притурка на в. "Работническо дело"), списание "Жената днес" и др. Първоначалните му опити да публикува в хумористично-сатиричния вестник "Стършел" са неуспешни. Радой Ралин, който по това време е редактор на "Стършел", намира представените му басни за недостатъчно критични. Спас написва нови, по-критични басни и епиграми, които допадат на Р. Ралин и той ги публикува. След това басните и епиграмите на Спас Антонов се появяват редовно на страниците на вестника. С Радой стават приятели и с часове обсъждат нови идеи за творчество, както и стихове и сатирични произведения, които са им направили впечатление. У Спас се заражда идеята да събира всички прочетени от него стихове. Това е всъщност цялата публикувана българска поезия имайки предвид, че той ежедневно обикаля всички софийски книжарници в търсене на мерена реч. Така се поставя началото на неговата картотека. Всяка новоизлязла книга е трофей, награда и той се радва така, като че ли е написана от него. Той гледа на книгата като една малка победа на човешкия дух, на хармонията, като частица подреденост в хаоса на съществуването. Този лов на книги продължава до края на живота му, попълвайки всеки ден картотеката с нови стихове.

Раждането на децата му: син през 1955 г. и дъщеря през 1957 г., го подтиква да се заеме сериозно с осигуряването на семейството. Той вижда два пътя за своето развитие: единият в професията си на машиностроител, а другият като писател. Както винаги, тези два пътя се преплитат. Едва успява да разпредели времето си между учение, изобретения и писане. В ДЗРЧ прави три рационализации и едно изобретение. Взима успешно изпитите си във ВМЕИ и се дипломира като инженер-машиностроител през 1957 г. Публикува басните и епиграмите си в целия централен печат: вестници "Труд", "Работническо дело", "Вечерни новини", "Софийска правда" и др., списания "Жената днес", "Читалище", "Художествена самодейност". Редакторите на "Стършел" Р. Ралин и Челкаш публикуват редовно сатирата му в седмичника, а техните разговори стават все по-задълбочени и засягат посоката, в която върви социализма и слабостите, които трябва да бъдат критикувани. Априлският пленум от 1956 г. поставя ново ръководство на БКП и обещава, че с премахването на култа към личността ще се преодолеят "грешките" и страната ще тръгне по правилния път към комунизма. Спас Антонов е скептичен по отношение намеренията на управляващите. В личния си дневник на 10.04.1956 г. пише:

Тези дни след свършване на ХХ конгрес на КПСС, нашите управници прекопираха като по шаблон всичко изнесено на този конгрес и обявиха, че е създаден и в нашата страна култ към личността на др. Вълко Червенков. ... Това даде голямо отрицателно отражение върху членската маса и безпартийните, които виждаха в лицето на Червенков едва ли не враг, докато довчера вдигаха юмрук за поздрав и скандираха "Да живее Червенков!", "Червенков, Червенков!"

На състоялото се по този повод събрание в ДЗРЧ, секретарят на ГК на БКП и един-двама кариеристи от ДЗРЧ се опитват да вменят вина на работниците за култа към личността поради това, че са си мълчали и не са сигнализирали за "грешките".

"Той [секретарят на ГК на БКП] говореше така разпалено и така горещо защищаваше себе си, леките коли и меките кресла, че дори се обърна към нас работниците с упрек защо сме повдигнали този въпрос. ... Това събрание ще остане паметно в съзнанието ми и с изказването на началника на ОТК Р.К., който каза: "Другари, за всичките тия допуснати грешки имаме вина и ние работниците, понеже не сме сигнализирали за нашето положение по-нагоре." Но отвред се чуваха възгласи: "Не е верно!", "Какво сме виновни ние? Те трябваше да бъдат сред нас – сред народа и да виждат положението." Аз седях и си мислех: "Ето, виждаш ли го подлизурката Р.К.! Той даже и сега иска да се подмаже пред секретаря на Градския комитет. Каква подлост и безочие! Та какво сме виновни ние работниците?"

След Априлския пленум критиката и в частност, сатирата, е все по-малко толерирана тъй като е в разрез с целта да бъде внушено на масите, че обществото вече е поело по-правилния път и се е очистило от остатъците на капитализма и "слабостите", които са го спъвали. Книгоиздаването е централизирано и строго цензурирано. Публикуват се книги само от членове на Съюза на българските писатели (СБП), които са преминали през тясната цедка на партийната цензура. Книги с хумор и сатира се публикуват само по изключение, след щателна проверка на всички възможни тълкувания. Опитите на Спас Антонов да издаде книга с басни и епиграми срещат непреодолима стена във всички редакции. Повод за отказ е обикновено това, че не е член на СБП.

В края на 50-те и началото на 60-те години СБП започва да се капсулира. В Съюза се приемат само поети и писатели, които в произведенията си възхваляват и приемат безкритично социализма, или, казано на тогавашния жаргон "имат класово-партиен подход". А произведенията на С. Антонов са изпълнени с критика към отделни слабости в обществото. Затова неговите опити да влезе в СБП са обречени на неуспех. Официалният мотив за отказ е, че няма завършено висше хуманитарно образование – журналистика или филология. Макар, че отлично знае истинската причина за отказа, той записва задочно журналистика в Софийския университет, която завършва през 1963 г. В работата си в ДЗРЧ проявява все същото постоянство и старание, но като редактор на заводския вестник среща все по-големи трудности и обструкции. На партийното ръководство в завода не се нрави факта, че сатиричните материали заемат цяла страница от вестника. Назначават хора да го следят дали не пише материали за вестника в работно време. Въпреки, че той използва само почивките за писане, е наклеветен и предложен за мъмрене. Доказва, че е невинен, но натискът срещу списването на "Заводска победа" продължава с всички средства – следене на дописниците, лишаване от премии, отказ на техни изобретения и рационализации и т. н. Накрая, през 1962 г. се получава заповед "отгоре" за прекратяването на вестника поради "нецелесъобразност".

Както винаги, след неуспех и разочарование Спас Антонов продължава, но в друга посока. Той има семейство и деца, които го радват с чистата си детска наивност и любознателност. В детските души злобата и завистта все още не са пуснали корени. Той си спомня за наивни мечти в своето детство и в стихотворна форма ги отразява върху хартията във вид на гатанки и небивалици. Постепенно произведенията за деца стават основна част от неговото творчество.

За преодоляване на разочарованието му помага и факта, че не е сам в тези писателски перипетии. Стотици талантливи поети и писатели са отхвърлени от редакциите и от СБП поради това, че не са съгласни тяхното творчество да се състои само от партийни славословия. Те предприемат редица опити да се обединят в алтернативен творчески съюз, но във всички случаи властта се намесва и с твърда ръка осуетява тези начинания. През 1959 г. група бивши кръжочници от кръжока "Васил Воденичарски", между които и Спас Антонов, основават сдружение, което наричат Литературен кабинет "П. К. Яворов". Към Кабинета се присъединяват поети, единственият и най-голям недостатък на които е, че нямат "класово-партиен подход", но също и такива, които са имали преки сблъсъци с властта и са смятани за "политически неблагонадеждни" (Петко Огойски, Страхил Планинец). Целта на това сдружение е да публикува произведения с висока художествена стойност, които са отхвърлени от редакциите само защото авторите им не членуват в СБП. В дискусиите надделява мнението, че не трябва да се публикуват материали, които са открито критични към социалистическия строй тъй като властта е безкомпромисна към своите критици. Кабинетът успява да публикува едва около десетина книги, финансирани от вноските на участниците. Две от тези книги са на Спас Антонов ("Наказаната пъстърва" (басни), 1960, и "Гатанки и смешки" (за деца), 1963). Поради ограничените средства тиражът им е само 20-ина екземпляра.

През 1963 г. ДЗРЧ се закрива, тъй като по линия на СИВ е решено България да се специализира в производството на електрокари. Голяма част от инженерно-техническия персонал се пренасочва към това производство. Построяват се десетина електрокарни заводи в цялата страна. През 1963 г. Спас Антонов постъпва като инженер в Електрокарния завод "6-ти септември" в София. Отдава се на основната си професия и има 5 рационализации от този период. Същевременно продължава и дори интензифицира публикуването в печата. Почти всеки ден предава материали в редакция и излиза негово произведение в пресата: басня, епиграма, гатанка, небивалица или няколко от тях. Всяка публикация е негов личен празник. Продължава и ловът му на книги по книжарниците. На всяка новоизлязла книга с поезия и особено сатира се радва като на своя. Постепенно неговата домашна картотека се попълва с книги и изрезки от вестници и списания. Успява да събере пари и да издаде книга с ранната си поезия от 40-те и 50-те години в 150 екземпляра на циклостил ("Недосънувани сънища", 1963).

В този период се случват няколко злополуки, които засягат здравето му. На една бригада за разчистване на строителни материали пред блока, пренасяйки тежък бетонен блок с група съкооператори, част от носещите изпускат блока, цялата тежест пада върху Спас и той получава дискова херния, която го измъчва цял живот. По време на почивка в станцията в Китен, пада мивка и премазва десния му крак. Това довежда до болест на Бюргер (заболяване на вегетативната нервна система на крайниците), която изисква продължително лечение. След многократни и болезнени озонови блокади, провеждани от д-р Мария Табакова, болестта е излекувана.

Spas Antonov

През 1967 г. С. Антонов постъпва като инженер-специалист в Научноизследователски институт по електро- и мотокари (НИПКИЕМ) в София. Работата го увлича, а заплатата му е достатъчна за издържане на семейството на един среден за тогавашните условия стандарт. Има възможност да отделя повече пари за книги и писателска дейност. Събира средства за преиздаването на "Наказаната пъстърва" и "Гатанки и смешки" в по-голям тираж – 500 екземпляра.

Като студент участва в кръжока "Васил Воденичарски" и тогава се ражда идеята да създаде своя Домашна картотека на съвременната българска поезия. В момента в нея има над 2 400 000 изрезки със стихове на 9600 автори. В каталога към картотеката са вписани имената на 2300 души, издали най-малко по една стихосбирка.

Спас Антонов е инициатор за създаване на СНБП (1990) и негов секретар до 1995 г. Сътрудничи на периодичния печат със стихове за възрастни и за деца, с разкази, фейлетони и хумор. Биографични данни за него са поместени в енциклопедическите справочници "Кой кой е в България", "Кой кой е в българската култура", "Български писатели, творци на литература за деца и юноши". Участва със свои творби в няколко учебника за основните училища, в много вестници, списания, литературни сборници и антологии. Член е на Съюза на българските писатели.

Има син и дъщеря, както и три внучки.

 
 
Публикуване на коментар