вторник, 28 февруари 2012 г.

Наказаната пъстърва

 

Водопой

Веднъж, на водопой пред гьола,
до Кравата въздъхнал Вола:
– Ох, виж, сестрице, колко мътна
водата тук при нас пристига!
Щом глътчица от нея глътна,
в стомаха ми се приповдига ...
А Кравата размърдала капистра
и отговорът бил от кратките:
– Водата си извира бистра,
но тук я мътят ... патките!

Водопой

Възмутеният

– Та казваш, някой си създал
обувки за народа
и бил удостоен с медал? ...
Видях ги днес в завода –
това е безобразие!
Що за мода,
що за фасон и разнообразие?
Пфлю, скандал! ... –
изхлопа старият ... Сандал.

Мравката, магарето и товарът

Към стръмния чукар едва-едва
вървеше хилаво магаре.
И както бе провесило глава,
че му тежеше дяволски товара,
съзря край близката канавка
една работна мравка.
Тя тикаше голямо зърно жито
и Марко се поспря, та я попита:
– Как мъкнеш, сестро, толкова товар?
Аз, дето съм най-силното магаре
на моя дълголетен господар,
пък идва ми на рев да го ударя
и някакси товара да обърна,
а ти пред нищо се не спираш!
Отде таз сила в теб извира?! ...
Засмя се мравката и тъй отвърна:
– Ти носиш, Марко, тежкия товар
безпомощен, кахърен и самичък –
единственно за твоя господар,
а аз – за всички!

Мравката, магарето и товарът

Поет и пчела

"Повече между народа,
по-близо до живота"

– Пчелице неуморна,
в труд заета,
ти – мед, аз – мисли сбирам
тук на прохлада в кабинета.
Ала едничко не разбирам:
защо стихът ми бързо "гине",
прочетен само от роднини?
Защо като меда ти също
от хората не се "поглъща"?
– Защото моят мед е, друже,
с дъха на горските поляни –
просмукал сока теменужен,
събрал прашеца на цветята ...
И като твоя стих, поете,
не е създаден в кабинета!

Когато бръмбар чер те води ...

През миналото лято жарко
подгониха във зоопарка
рой бръмбари – големи, черни.
Водачът им убежище потърси
и викна на рояка зад гърба си:
– След мен, приятели най-верни!
Разпери черния си лъскав фрак
и ги поведе във колона
под леко вдигнатия крак
на Слона.
– Спасихме се! – водачът каза.
Но Слонът изведнъж отпусна крак
и ги ... премаза!

Когато бръмбар чер те води ...

Всеки със славата си

Пред Сърната в зоопарка
се похвали Марко:
– Ако впрегна мойта сила,
ще помъкна планината! ...
– Ах, къде е твойта сила? –
пита ласкаво Сърната.
– Тя е, мила,
във ... ината!

Всеки със славата си

Наивникът

Свря се Зайо в тъмен лес, та белким
да миряса в тоя слънчев ден.
Но му каза предвидлива Белка:
– От ловци лесът е обграден! ...
Хукна той и спря се до табелка:
"Тук ловът е строго забранен!"
Ала – гръм! И смъртно наранен,
взеха Зая, та го сготви лелка.

Наивникът

Предложението на свраката

На съвещанието сред букака
взе думата една креслива Сврака:
– Приятели,
предлагам аз от днес нататък
високо да строим гнездата.
И да не срещнем трудности и пречки,
и да скъсиме срока при това –
да ги строим единствено от клечки
и ги постелем само със трева.
Така и труд, и време ще спестим,
и ценния оскъден материал –
стотици тона ... кал!
А след това комисия
от гарджо-свраковия род,
на предложението даде ход.
Задръсти се с гнезда букака цял,
направени съвсем без кал.
Измътиха ...
Ала веднъж подухна силен вятър.
Разпръсна клечките, отвя тревата
и рожбите безпомощни на птиците,
попаднаха в устата на ... лисиците!

Предложението на свраката

Маниаци

Веднъж, край зеленясалото блато,
един Комар подхвърли на Жабока:
– О, пънче дребно, очилато,
я виж как хвъркам нависоко!
Та аз съм смел
орел!
– Какъв орел си ти,
какъв?! ...
Я гледай мен – безстрашен лъв! –
изквака дрезгаво Жабока
и скочи ... в тинята дълбока.

Маниаци

Зад охлюва светулчица изпъшка

– Ох, не от друго,
а от яд
ще си загина,
че не Слон,
не Лъв,
не Ат,
ме смаза,
а гадина,
дето ... лази!

Зад охлюва светулчица изпъшка

Змийска стратегия

Агресорите трябва да знаят,
че ако разпалят война, това ще
бъде за тях самоубийство

(Из печата)

В шубрака тих, край пъстрата полянка,
пред Ежа стар изсъска Пепелянка:
– Махни се, глупава и жалка твар –
тук аз съм господар!
Не сториш ли това –
очаква те жестока смърт! ...
Поспря се Ежът в мирния си път,
изслуша я като магистър
и тръгна към потока бистър.
А Пепелянката това и чака.
Започна да го дебне край шубрака
и да премисля как и где
очите му да избоде.
Надигна се и бързо скочи.
Но случи се така във тоя миг,
че вместо злъчния език –
опашката пред него тя проточи.
Веднага Ежът в зъбите я сгърна
и на кълбо бодливо се превърна.
В полуда Пепелянката засъска
и стана страшно дръзка.
Заудря се в иглите ежови, догдето
самичка се превърна на ... решето!

Змийска стратегия

Защо на заека ушите са дълги

На някакво събрание в гората
започнала разпалено Лисана:
– И днес на гъските перата
проскубал Зайо край бостана.
От него ни дойде до гуша –
не слуша! ...
А след Лисана
Порът станал:
– Но Зайо, братя, и мирише!
Не може вече да се диша!
Освен това – и с пиленца се храни,
и пакост прави в селските мегдани ...
Провикнал се най-после и Вълкан:
– Да, Зайо е свиреп и готован!
Предлагам според нашите закони,
от тази девствена гора да се изгони!
И както бил изправен, той решил
да дръпне "непослушните" уши.
След него всичките се изредили.
Задърпали ушичките на Зая,
догдето тъй се удължили,
та щръкнали накрая.
Но в тоя миг от дълъг път
пристигнал запъхтян Лъвът:
– Каква е тази олелия дива?
Защо трепери Зайо и се свива?
Злина да стори той? ... Едва ли ...
Ала животните стъписано мълчали
и в погледите им Лъвът познал
голямата, прикритата вина.
На всекиму заслуженото дал
най-справедливо и сурово.
А после сам, с настръхнали коси,
останал да премисля как отново
на Заека ушите да скъси.

Защо на заека ушите са дълги
Заешки уши

Наказаната пъстърва

За нейната напереност
немотивирана
се взеха мерки –
подрязани ѝ бяха
всички перки
и беше ... консервирана!

Наказаната пъстърва

Претенция на безопасната игла

– О, дайте ми поста
с тлъстата заплата,
па тогава – вижте,
с връхчето си остро,
сама – като нищо,
как сривам ... скалата!

Претенция на безопасната игла

Лъвски принцип

– Излишно е да водя спор
... със Пор!

Догдето го проучваха

Молба подаде Кум Лисан
за назначение в ГОРПРОМБОСТАН.
Прие я кадровичката Мецана
и тръгна с Ежко – стар деятел,
да го проучат из гората ...
Но докато се върнат
Ежко и Мецана –
началник Кум Лисан им стана!

Догдето го проучваха

Зима в гората

Остър вятър с остри хули
всичките листа обрули.
Сам-само
едно листо
се обади сред клонака:
– Всъщност, тука сто на сто
представлявам АЗ ... гората!

Кукумявката

Пиюка всяка нощ
край селската ни бара –
въобразява си,
че е ... певица в бара!

Кукумявката

Бухалът критик

Дълбоко в тъмната гора,
над гъстия разлистен храст,
върху една кора от бряст,
лъщеше надпис – златен и полиран:
"Редакция на вестник "Горска лира"".
Веднъж там спря Синигер млад,
приготвил басня за печат.
Поколеба се, но след миг
раздвижи клонките и влезе.
В отделът "Хумор и поезия"
го срещна Бухалът критик.
Пое той баснята – суров и важен.
На поздрава не отговори даже,
а най-напред
над авторското име клюн провеси
и без да прочете дори и ред,
таково слово произнесе:
– Личи си, че си още млад!
Та в баснята ти няма хумор!
От нея вее хлад и липсва вица ...
Изобщо, казано със други думи,
не е тя жанр за всяка птица!
Пък и културата ти май е ниска.
Затуй недей пропуска случай
от моите приятели най-близки
да се поучиш! ...
Подхвръкна младият Синигер пак
към родния красив букак,
където с виц намисли здраво
критика Бухал да халоса.
Преписа същата творба направо
от името на Коса.
Изпрати я отново в "Горска лира".
Щом Бухалът съзря, че е от Коса,
с едно голямо "Да"! я парафира
и бързо – сам затича да я носи,
с най-едър шрифт да се набира.

Бухалът критик

Мечок и бълха

Подпали си кожуха –
зарад нея ...
Бълхата пак си скача –
Мечо ... тлее!

Бръмбарът

Залюби Бръмбарът Пчелата,
а тя – горката,
отрудена сред тази жега,
очите си не снемаше от него.
Летяха те над полските треви,
ала уви! –
пред тях излитна от цветята
красива, пъстра пеперуда.
Във нея Бръмбарът се влюби
и скромната Пчела остави.
След час –
и с Пеперудата се скара –
била тя с пъстър тоалет,
но била с много лоши нрави
и от нектара
не можела да прави
мед!
Подир обед –
в една разцъфнала градинка,
под сведените клони
примами нежната Калинка,
а после я изгони!
До вечерта –
в Светулката се влюби.
Замръкна с нея през нощта
и призори в полето се изгуби ...
Поскита с още някоя и друга,
но не намери най-добрата.
И ето че – достойна за съпруга,
избра той най-подир ... Мухата!

Бръмбърът

Кукувицата

– И аз гнезденце
бих си свила,
но гнезденце –
с "Мерцедес"
и ... с вила!

Кукувицата

Бръшлян и тополка

До стройната Тополка край гората
растеше гъвкав, млад Бръшлян
и лъхнеше ли тих прохладен вятър,
трепереше – до корен олюлян.
Ала веднъж, под ведрите простори,
Бръшлянът кротко заговори:
– О, радост моя – първа и последна,
о, мое щастие – неизживяно,
ти вдъхваш ми такава сила,
с която спрял бих урагана!
Ах, колко те обичам, мила!
За моя вярна, истинска съпруга
не виждам друга! ...
И мълком в нея се уви Бръшляна –
така съпруг ѝ стана.

Сега там буря зла над тях кръжи,
а нежният Бръшлян – стъбленца впил,
на силния Тополкин гръб ... лежи!

Бръшлян и тополка

Лайкучка и Кукуряк

Сред горската притихнала поляна
един самотен Кукуряк
в ГОРРАЙСЪВЕТА рано, рано
с Лайкучката подписа брак.
От радост и по навик стар,
след брака в пивница "Нектар"
събра той близките тревати
и стъблати,
и както му е ред –
сервира им банкет.
След толкоз сокове и аромати
пиян се никой не заклати,
а Кукурякът си е Кукуряк –
насмука се, та "цъфна" чак!
Примря Лайкучката сама да чака.
И щом съгледа Кукуряка,
как цял, до корена е "цъфнал" вече,
тя в миг за брака се разкая
и още отдалече –
нали е кучка, го "залая".
Но Кукурякът – блед от мъка,
на следващия ден се пак накърка.
Лайкучката, разбира се, го "лае",
а той – все своето си знае,
догдето им омръзна
брачния живот,
та викнаха и двамата:
"Развод! ..."

Лайкучка и кукуряк

Пътища

Прошушнаха си две коли в гаража:
– За нашата съседка
искам да ти кажа.
В един завод и двете сме родени,
а виждаш ли каква е похабена?
С пресипнал глас моторът ѝ пелтечи
и всичките си гуми изтърбуши.
Я гледай, как безспирно пуши,
каква е погрозняла,
кална,
вяла ...!
– Не се учудвай –
другата ѝ рече –
по лоши пътища е тя вървяла!

Пътища

Пляка и Драка

При острия завой сред дефилето
от влака
се свлече едра бучка Пляка.
Търкулна се към пропаст страшна
и вдигна олелия до небето:
– Загивам, братя! Помогнете! ...
Но в миг пред нея се изпречи
една бодлива, гъста Драка.
Обгърна я приятелски и рече:
– Спасявам те, сестричке мила,
защото с теб от памтивека,
еднакво ний сме съхранили
презрението на Човека.

Мнимият храбрец

Пиян и сам-самичък Зайо
се връщал от банкет в гората.
И както бил главозамаян –
заспал до бука стволовата.
Но ето че два лъва в тая жега
от две страни се втурнали към него.
И тъй се случило във надпреварата,
че те о буката дебела се ударили
и в миг се проснали до Зая.
Щом Зайо изтрезнял и се събудил
сред лъвовете мъртви – сам и жив,
провикнал се от радост и почуда:
– Е-хеей! ...
Сега излезте срещу Зая! ...
И лъвовете даже сторвам зян ...
Брей, силата си аз не зная
когато съм пиян!

Мнимият храбрец

Трионът сред гората

И този път в лесорайона
проблесна истината
неоспорена –
под Триона
не падна Корена,
а ... Клона!

Трионът сред гората

Паякът

Като рекли: "Кръвожаден
и коварен,
и отровен ...!"
Но живее ли се гладен?
В тоя век хуманитарен
всичко с черен труд постигам
и съм чист и непокварен ...
Само дето в мир гробовен
с чужда, топла кръв повдигам
жизнения си уровен!

Паякът

Лакейска участ

Избяга Дивото прасе –
трева край зоопарка да пасе.
Но някакво трионче го привлече.
То грабна го и се завтече
към клетката на мъдър Лъв –
задоволен с месо и стръв.
Най-раболепно гръб преви и каза:
– Вземи го, царю наш, – режи желязо!
Оттук избягай като мен,
пък, твоя милост, някой ден,
все нещичко добро ще стори ...
Ала Лъвът не отговори.
Пое триончето, с което
преряза две-три железа
и ето –
настигна Дивото прасе
и ... кожата си то не отърва –
разкъса го Лъва!
А за лакеи и за подмазвачи,
не вярвам някой да заплаче!

Лакейска участ

Бръсначът за Ножа

– О, с пълно право
Ножът
парадира!
Та кой друг може
здраво,
като него кожи
да одира?!

Магарешки прогрес

Магарето – началник! Ясно!
Но чудеха се край обора гласно:
– Как тъй на Марко провървя
и как тъй прогресира бързо? ...
– Къде ходѝ, къде се вря,
та с лъвовете чак се свърза!
– На всичките бели отгоре,
как тъй – началник на обора?! ...
Ала веднъж
с опашката замахна здравата –
мухите да прогони Кравата.
Тогава ревна новото началство:
– Ах, ти! ... Защо не ме попита,
а с твойто глупаво нахалство
посягаш на мухите?
Та, не разбра ли ти до днес,
че те ни учат как да крачим
чрез упоритост – към прогрес? ...

Изслушаха защитата му властна
и стана май на всички ясно
защо мухите Марко защитава
и как тъй лесно шеф се става.

Магарешки прогрес
Магарешки прогрес обор

Медоносният

Понесе се една мълва навред:
"И Бръмбарът събира вече мед!".
Слетяха се – пчелица до пчелица,
и всяка пита своята сестрица:
– Мари, как стана тоя докаросан
и раболепен Бръмчо, медоносен? ...
Ала наблизо Стършел се поспря и рече:
– Защо се чудите? Какво му пречи
на Бръмбара да сбира мед?
Нима не знаете, че той е вече
на вашата Пчела-царица ... зет?!

Героиня

Похвали се Мухата, клетата:
– Та аз съм на голяма почит!
За пример всички тук ме сочат:
и в кабинетите по етика,
и хумористите – във вица,
и сатириците – в творби опасни,
и баснописците – във басни ...
Нали съм лекокрила хубавица,
възпяват ме възторжено в куплетите,
като най-нежно същество, поетите
и галено наричат ме "мушица"! ...
Отвърна ѝ една Калинка мила:
– Прославят те, Мушице кална,
че пъхаш се в ръцете им насила,
защото си ... нахална!

Героиня

Диригент

За диригент на горски птичи хор
бе назначен Кълвачът.
Не диригентска палка,
а топор
бе сякаш човката му яка.
Той чукаше със нея по букака,
(наместо камертон)
и даваше им знак
и верен тон.
А птиците си пееха приятно ...
И даже по-добре те пееха,
когато
Кълвачът спираше да чука.

* * *

Читателю,
вземи и ти от баснята поука:
заемай се със работа такава,
която да ти носи
чест и слава!

Диригент

Дребнавият

Задъхана и плахо поглед свела,
днес на Рогача в литотдела
представи Мравката за мнение
едно стихотворение.
Пет пъти той на глас го чете
и всяка буква прецени.
Огледа ритъм, рими, епитети
и лъхна чувство, от което
стихът започва да звъни! ...
Ала след дълго взиране, най-сетне
Рогачът важно измъдрува:
– Не! Цялата творба не струва,
че си поставила ей тук на края
една излишна ... запетая!


Търтеят

Край кошерите Щурчо спря
и гласно взе да разсъждава:
– Е, щом сред пчелното гъмжило
мед Търтеят не дава,
от мързел вече затлъстя
и няма жило –
защо ли го търпят тогава?
– За шеф на пчелната управа,
да върши "чудеса"! –
отвърна му една Оса.

Търтеят

Всеки хвали свойта кожа

На Рибката в аквариума вносен
една Обувка се ядоса:
– Каква си слабичка, а все се периш!
И с нежната си кожа в бистрата водица
цял ден от студ и страх трепериш!
О, гледай мойта кожа, хубавице,
каква дебела е и здрава ...
– Обувке разкривена, стара,
да споря – туй не ми е в нрава,
ала езика си, недей ме кара
пред теб най-сетне да развържа ...
Та тъкмо там е твоята беда,
че кожата ти не издържа
дори минутка ... във вода!

Всеки хвали свойта кожа

Свиня на бригада

– Щом е за лапане,
щом е за цапане
и за изтъкване –
аз бих прорила
и недостъпното
било ... на Рила!

Свиня на бригада

Упоритият пън

Завързаха мощния Трактор
за Пъна,
ала пред Пъна
и той се ... запъна!

Упоритият пън

Философия на Слънчогледа

– Какво ти, братко,
възраждане
без ... самонагаждане!?

Философия на слънчогледа
Философия на слънчогледа

Оправдание

Край нивата с пшеница зряла
една Свиня нощес се свряла
и ровела в картофите наблизо.
Но дявол знай отде
у Мурджо наш каприза –
да дойде тая нощ и да я сбара:
– Що дириш тука, пакостнице стара? –
попитал той Свинята.
– Съгледах, Мурджо, огнен блясък –
рояк светулки са се сбрали,
пшеницата от тях ще се подпали,
та ровя за пожара ... пясък!

Оправдание

Предизвикан отговор

"Вие – сатириците, се
напълнихте с пари! ..."

(Мой познат)

Едно магаре злъчно ме попита:
– Приятелю на стария Езоп,
отпускат ли ти доста зоб?
Отвърнах му с насмешка ядовита:
– Ял съм, Марко, и ще ям до гроб
само бой и ... постен боб!

Предизвикан отговор

Малък послеслов

Гордея се, че в тази книга
аз казах истини негласни ...
И гордостта ми се въздига,
когато знам, че тези басни
ще бъдат явно оценени,
като лечебно-ефикасни
за подчинени
и за властни!

Малък послеслов
Наказаната пъстърва задна

Предговор

Макар преследвана и гонена в миналото – баснята живее, воюва и побеждава

Спомняте ли си басните за жабата и вола, за бухала и светулката, за вълка и агнето, за лисицата и гроздето? А може би си спомняте и редица други басни, които сте чели и сте се възхищавали? Те ни удивляват не само със своята мъдрост и философия, но и със своята находчивост и оригинално хрумване. Не случайно басните са оцелели през вековете и достигнали до наши дни като бисери на човешката мисъл. Ние ги вплитаме в своите реплики и в обикновените си разговори, за да подсилим казаното, да изясним позициите си.

Баснята с право се счита за най-стария литературен жанр. Нейното начало се губи в мрачината на вековете. Срещаме я в приказки, сказания и притчи, предава се от уста на уста като народните песни, поговорките и мъдростите. По своята същност, баснята представлява малка иносказателна, идейно осмислена повест, със задължителен сатиричен заряд, която чрез героите си – най-често животни, цветя, насекоми или предмети, разкрива човешки недостатъци и слабости. И напълно справедливо я причисляват към епоса. Облечена във везана реч, отговаряща на законите на стихотворното майсторство, тя се превръща и в поезия. Ето защо баснята не само отразява бита и мировъзрението на народа, но и чрез своя нравоучителен характер, тя разобличава, воюва, поучава. Стихотворната басня е по-висша форма на жанра и говори за умението и таланта на поета-баснописец.

Литературната история познава много баснописци и още повече басни. Класикът Езоп (620–580 пр. н. е.) се приема за първородник. Някои предполагат, че той е елин, други го третират като тракиец. Но във всеки случай неговата жена е тракийката Родопис, оказала голямо влияние върху него. По-близо до нас е латинският баснописец Федър (I в. на н. е.). Басните му са по-съвършени, макар популярността му да е по-малка. Жан дьо Лафонтен (1621–1695) се явява много по-късно. Някои от сюжетите се дублират, други са нови или преработени, но безусловно по-съвършени.

Интересно е да се отбележи, че най-много баснописци се появяват в Русия. Това са А. Кантемир, М. Ломоносов, А. Сумарков, В. Майков, А. Измайлов, Д. Фонвизин, И. Хемницер, А. Пушкин, Козма Прутков и др. Най-изявен обаче, с трайна значимост остава колоса за руската литература, за цялото славянство и за света – И. А. Крилов. Неговите басни няма да загубят своето значение вовеки. След Октомврийската революция се появяват баснописците: Демян Бедни, Вл. Маяковски, С. Вишни, С. Олейник, С. Маршак и особено Сергей Михалков, който има безспорни заслуги като баснописец в наше време.

Изявени баснописци има и нашата българска литература. Тук не става дума само за П. Р. Славейков, който пръв въвежда този жанр с преводни, авторизирани или оригинални басни, нито за Цани Гинчев, чиито най-хубави басни са влезли в златния фонд на литературата ни за деца и юноши, или за Ив. Вазов, басните на когото стават образци за пишещите и не се забравят ("Преклонената главичка", например). Ние имаме и други баснописци, най-типичния от които си остава Стоян Михайловски. Помнят се басните му "Орел и охлюв", "Бухал и светулка", "Секира и търнокоп" и много други. Най-хубавото, което ни е оставил писателят, е и най-хубавото изобщо написано в тоя жанр у нас. Но оригинални басни се появяват и в по-ново време, особено след Първата световна война. Един от най-значителните баснописци е несъмнено Димитър Подвързачов (Хамлет – принц Датски). Неговите басни се различават от тези на предходниците му в тематичното разнообразие, в усета и чувството към словесното богатство на нашия народ и неговата историческа съдба. Басни написа и издаде и Васил Павурджиев. Както Д. Подвързачов, така и Павурджиев, работят предимно като журналисти и времето, ангажирано в различни редакции, не им е позволявало да дружат много с музите си. Затова оставеното от тях е написано през почивките, докато чакат да им донесат шпалтите от машинното отделение. И все пак басните им и сега не са загубили своята значимост и имат съвременно звучене.

Още преди 30-те години, в печата се появява името на още един баснописец – Христо Радевски. Своята дарба обаче Радевски разгръща след историческата народна победа, когато се създадоха условия за действително свободно творчество. В писането на басни обаче, той не остана самотен. Явява се фаланга от баснописци, които отразяват действителността по новому, воюват с остатъците от мракобесническите режими, бият по еснафското благополучие на някои некороновани губернатори, които остро осъди навремето и Георги Димитров, помагат на революцията да стъпи на нозете си. Тук се изявиха Крум Вълков, Алберт Декало, Банчо Банов и др.

Преследвана, гонена и бита в миналото, но никога не поразявана, баснята оживя, въпреки полицейската цензура и реакцията. Тя беше надеждно оръжие в ръцете на прогресивните сили срещу мракобесието, светлинка в неизбродната тъма на монархо-фашистката диктатура. Цензурата я мачкаше, съдилищата я хвърляха в занданите, но баснята оцеля. И сега, винаги прогресивна и народна, тя процъфтява. Народната власт ѝ дава зелена улица, обществеността я покровителствува, читателите я търсят и обичат. Дружно със сатирата и епиграмата, баснята воюва срещу безделието и бюрокрацията, себичността и нездравите разбирания, неприсъщи на нашата обновена действителност. Тъкмо такива са и басните в тази книга на нашия безспорно талантлив автор – Спас Антонов. Години наред, освен с басни, той се явява в нашия централен печат и с епиграми, хумор и сатира, които издават остро чувство на гражданин и българин, отглас на въпроси, които вълнуват нашето съвремие. И сега, събрани на едно място в спретнато томче, басните се явяват като негова първа изява на книжната стъгда. Те са белег на едно честно по своята същност виждане, на един повик за тържество на човешкото откровение и правда.

Като имаме предвид, че авторът е бил работник, излязъл из недрата на самия народ, свързан кръвно с неговия бит, борби и тежнения, ние сърадваме на писателя, пожелавайки му "На добър час!" в трудното, но благородно поприще.

София
5 март 1960 год.

Атанас Душков


Наказаната пъстърва

  • Обложка

    Спас Алексиев Антонов е роден на 25 май 1925 година в живописното малко селце Делян, закътано в красива местност на 35 км северозападно от София. Прогонен от селския недоимък, на 14-годишна възраст той идва в Столицата на работа. Успоредно с това, продължава образованието си и следва журналистика в Софийския университет "Климент Охридски". Основател и дълги години е редактор на заводски вестник.

    Пише предимно хумор и сатира. Басните са неговата първа любов в литературното поприще, но не са чужди на перото му и лиричните стихове, поемите, късите разкази, повестите, стихотворенията и гатанките за деца.

    От 1950 година започва да публикува почти в целия централен печат, както и в много детски, студентски и провинциални вестници и списания. Най-много, обаче, хумористични материали е печатал във вестник "Стършел".

    Участник и съредактор е на редица литературни сборници и отделни книги. Също така е участвувал със стихове и гатанки в ежегодния сборник "Китка" на издателство "Народна младеж" и с хумор и сатира в алманаха "Простори" на издателството в гр. Варна. Член е на Софийската окръжна писателска група.

    Под печат са книгите му: "100 хапчета за дяволи" – епиграми, "Нашенци се смеят" – весели случки из живота на неговите земляци, и детската книжка "Гатанки и смешки".

    Сега Спас Антонов работи върху автобиографичната поема "Безименната хубавица" и повестта "В Делян се будят легендите", посветени на 1300-годишнината от основаването на Българската държава.

    "Наказаната пъстърва" е неговата първа самостоятелна книга.

 
 
Публикуване на коментар