четвъртък, 22 август 2013 г.

Незабравимият Спас Антонов

Достоен живот

НЕЗАБРАВИМИЯТ СПАС АНТОНОВ

Никола Янев


С писателя Спас Антонов бяхме приятели. Запознанството ни стана през седемдесетте години. Бяхме редовни сътрудници на районния софийски вестник „Девети септември". В него и в другия периодичен печат публикувахме шопски хумор, фейлетони, басни, разкази и репортажи. Членувахме в един и същ литературен кръжок и си допаднахме като хора, дълбоко обичащи миналото и настоящето на родината ни. Учудваща за мен беше всеотдайността на Спас, с която се включваше в дейности, които изобщо не се заплащат. Той подреждаше и илюстрираше литературните ни сборници, чрез които можехме да се реализираме, защото все още бяхме неизвестни. Сега, когато Спас го няма (почина на 4.5.2009 г.), отчитам, че тази негова всеотдайност не е била полезна за здравето му. Раздаваше се за другите, изразходваше себе си. Спас ми е подарил и надписал по една от всичките си книги, а те са много. И го е направил с невероятна красота и стил. Дарба!

Той беше голям приятел на децата. В ония години по времето на празниците на детската книга през април и май съм наблюдавал как децата със светнали очи разгадаваха неговите гатанки.

„Нещо мъничко, крилато,
върху бузата ми кацна
и забоде там иглица.
— Чакай, рекох, да те мацна!
И замахнах със десница.
Ала плеснах си шамар."

И децата вкупом викнаха: „Заради един комар." Все в тези наши творчески години, когато ходехме по редакциите, за да пласираме тук-там творбите си, запомних завинаги ей тази негова епиграма:

„Ей, човече, що се случи,
та от пръста кръв ти капе?
— С този пръст посочих куче,
дето казват, че не хапе!"

С Радой Ралин бяха приятели и дълбоко се уважаваха.

Спас Антонов бе инициатор за създаване Съюза на независимите български писатели (СНБП) през 1990 г. и беше негов секретар до 1995 г., когато бе приет в официалния писателски съюз при Николай Хайтов. Той заслужаваше това.

Роден е на 25 май 1925 г. в село Делян, Софийски окръг, в бедно семейство. През летните ученически ваканции е ратай. На 14-годишна възраст идва в София и работи като чирак, дърводелец, пиколо в ресторант и какво ли не. Само за хляба.

И макар че по произход е селянче, интересуват го машините. Затова завършва курс за трактористи (1941 г.), после се дипломира в училище за стругари, а в казармата получава свидетелство за професионален шофьор и е водач на тежки бойни машини. Завършва и вечерния механотехникум, а после Висшия машинно-електротехнически институт в София и се дипломира като инженер машиностроител. От 1963 до 1966 г. е инженер в Електрокарния завод, където реализира пет рационализации. Редактирал е заводския вестник. През този период завършва журналистика в Софийския университет.

Има син, дъщеря и три внучки. През последните години на живота си често ми се обаждаше по телефона и се срещахме в редакцията на в. „Пенсионери". Голямо разбирателство се беше установило между него и редактора Яким Прижибиловски. През 2006 г. излезе от печат значимият му труд „Картотека на съвременната българска поезия", която съдържа кратка информация за 10 800 поети и редица прозаици — 480 страници.

Този безкрайно скромен труженик на словесното творчество е казал приживе за себе си:

„Търсете ме наяве и в химерите
и винаги край вас ще ме намерите,
че дух съм жив и вечно ще живея,
и вечно ще горя и в огъня ще пея."

Спасе, не сме те забравили!

Никола ЯНЕВ,
с. Пасарел, обл. София

Вестник Пенсионери, бр. 24, 12-18.06.2013 г.

 

 
Публикуване на коментар