Писмо до граничаря
Тази нощ с нежна, а полето — тихо!
Там из пътя прашен като буен вихър
във премяна житна керван се люлее ...
Чуй — коне препускат и каруци пеят! ...
Песента прелиства морната ми памет
и по теб отново мислите припламват.
За теб, граничарю, в буйна изпревара
иде хляб народен в родните хамбари!
Ти на поста верен, смело наблюдавай;
стискай във ръката автомата здраво.
Гледай как е тиха тая нощ, без шум,
гледай, че врагът те дебне със куршум!
Бди смел, граничарю, бди, народен син!
За Страцин спомни си, за Освиенцим
и пази коварен враг да не премине
в нашата прекрасна, слънчева родина!
Топлина
Може лед да сковава заводските стрехи.
Може в студ да треперят и жиците горе.
В мойте сини и мазни работнишки дрехи
аз не чувствам ни студ, ни умора.
Мен ме топли на струга спокойната песен.
Мен ме топли налената в огън стомана.
Мен ме топли на бъдното плана чудесен
и на хората грубите длани.
Може вятър тревожно в комина да свири.
Може вън да се пука желязо и камък.
Тук от нашия труд топлината извира
и прелива в сърцето ми пламък.
0, до век нека таз топлина да ме грее!
Ще замръзна,
ще замръзна без нея!
Спас АНТОНОВ
стругар от Завода за резервни части в София
Щастие
Щом отрано моят струг замята
вити стружки, леко посребрени,
като вити гривни по земята —
в цеха няма по-щастлив от мене.
Щом ме стрелне малката фрезистка
с тез очи големи и зелени,
с този поглед топъл и разискрен —
в цеха няма по-щастлив от мене.
Щастието мое е и нейно,
нейните несгоди са и мои.
Щом усмивки по лицата грейнат,
чужд остава между нас покоя.
Щастието наше е в труда ни.
То през нея и през мен минава.
В съкратени петилетки сбрано
като извор то живот ни дава.
Тук сме много майстори-стругари.
От поети пò сме вдъхновени!... .
Със такива ласкави другари
няма нигде по-щастлив от мене!
Спас АНТОНОВ
стругар от Завода за резервни части в София
СП. ДЕЛЯНИНИ
Девети септември
Пристига пак а Родината Девети
сред знамена, усмивки и венци.
Най-радостните, слънчеви привети
той носи вам, на фронта тих борци.
Че вие бдите, на дълга си верни,
да е спокоен всеки трудов ден.
И ако враг в Родината се мерне,
ще бъде на часа обезвреден.
И вам привети, граничари смели,
които на граничната бразда
закриляте и родните предели,
и българската свята свобода!
И вам привети милиционери —
охрана на труда ни в студ к зной.
Кой подвига ви може да измери?
Безсънните ви нощи нямат брой!
И вам привети, огнеборци славни!
Срещнете горди празника велик!
На пост сте винаги. Пожар ли пламне,
колите ви червени там са в миг ...
Пристига пак в Родината Девети
и на парад отново пак зове.
Ще го посрещнат с песни и букети
достойните му, верни синове!
Спас АНТОНОВ
Ето че и при мен дойде Златната есен. Стъпил на шейсет и осмото стъпало към върха на Вечната зима, аз обръщам поглед, за да се порадвам на зрелите плодове на моя живот.
Преди да плъзнат непрогледните мъгли и сланата да избуи в листопад, аз се взирам в оная далечна пролет, когато в родното ми село Делян цъфтеше душата ми. И ме гали моята овчарска свирка, с която веселех горските птици и животинки. И трепва сърцето ми при спомена за първата среща с момичето,тръгнало за дъхави теменуги. Но ... духна силният бедняшки вятър, който ме довя в големия град. Тук разцъфналата ми душа започна да връзва плод. Сред непосилния труд и задочните ми студентски години, се появиха в пресата и първите ми стихове. Преминах прев няколко завода като работник и в един научен институт — като инженер. Вях журналист, основател и редактор на ведомствен вестник. И прея цялото време писах, писах ... Издадох една дузина книги, повечето за деца. Весели книги. Само една от тях навява в мен тъга, но същевременно и радост. Тя ми спомня за първите трепетни срещи и тъжни раздели. Ах, тази книга „НЕДОСЪНУВАНИ СЪНИЩА”! И сега често пъти се събуждам, когато е най-хубаво на душата ми. И сега, макар че се радвам на зрелите си плодове — моите книги и моята челяд, макар че имам нови съвършени стихове — плътни и реални,песенни и звънки като тежки камбани — те не могат да заменят ония наивни, но мили стихове от „Недосънувани сънища". Към тях ще се връщам винаги когато изпадна в беда и отчаяние,когато ме сполети творческо безсилие,когато ме налегне тежка старост... Те ще прелеят в мен част от моето цъфтене, ще ме върнат с много години навад и аз ще се почувствам облекчен и възроден.
И тръгваш си ...
Кой друг така би любил и би страдал,
не раснал с твойта детска красота?
На чистата ми обич се нарадва
и тръгваш си от мен през пролетта ...
Не чуваш ли гората с глас как плаче,
рекичката как тъжно ромоли,
как свири жално вятърът-сираче
и ронят сълзи твърдите скали?
Не виждаш ли как цвят липите ронят,
как свеждат клони старите върби,
как птиците летят да те догонят,
за да те върнат с песни, може би?
И изворчето стана в миг солено,
и всичко плаче, гдето сме били ...
Разбираш ли душата ми как стене,
как трескаво раздялата боли?
Нeдосънуван сън
Пак всичко връща се обратно
и твоят глас в съня ме вика:
“Ела със мен! Ела в гората
за теменуги и иглика! ... ”
И тръгваме сами нататък,
където слънчице ни гали.
С тих ромон ромоли реката
и буди нещо в нас заспало.
Тук свирне кос, там гукне гургулица,
запеят в клоните пък други ...
И аз те хващам за ръчица,
и търсим, търсим теменуги.
Неволно ти главица свеждаш
до мойто юношеско рамо.
И бузите ни тръпнат нежно
от някакъв незнаен пламък ...
Но ... в тоя сладък миг унесен —
какво ме сепна и събуди? ...
И няма звук, и няма песен,
и няма горски теменуги!
1953
Спас АНТОНОВ
вестник "Пенсионери", брой 7, 17 февруари 1994 г.
вестник "Спасител", брой 39, 29 септември 1995 г.
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!
ПОЕТЪТ СПАС АНТОНОВ НА 70 ГОДИНИ
И тръгваш си ...
Кой друг така би любил и би страдал,
не раснал с твойта детска красота?
На чистата ми обич се нарадва
и тръгваш си от мен през пролетта ...
Не чуваш ли гората с глас как плаче,
рекичката как тъжно ромоли,
как свири жално вятърът-сираче
и ронят сълзи твърдите скали?
Не виждаш ли как цвят липите ронят,
как свеждат клони старите върби,
как птиците летят да те догонят,
за да те върнат с песни, може би?
И изворчето стана в миг солено,
и всичко плаче, гдето сме били ...
Разбираш ли душата ми как стене,
как трескаво раздялата боли?
Спас АНТОНОВ
вестник "Български пенсионери", брой 36, 7 септември 1995 г.
Приятели златни
На писателя Иван Кръстев
Както си седях на двора
край брезата белокора –
от небето изведнъж
се изсипа ... златен дъжд!
Скочих като бясна хала,
та събрах го в пет чувала.
Сипах златото в казан
и скроих работен план:
Щом приятел нов си хвана,
аз го топвам цял в казана
и човекът с рижав тен
става мигом ... позлатен!
Тъй сред дните неповратни
аз с приятели съм златни!
Златен е животът с тях
и от нищо нямам страх!
На вятъра
– Молив ми дай назаем, Жоро,
че моя нейде съм затрил.
Ще купя, ще го върна скоро! –
успя да го склони Страхил.
Не мина месец-два и ето,
Страхил го върна с малко яд,
а Жоро рече му превзето:
– Съвсем го бях забравил, брат!
– Забравил си го ей, приятелю,
а пък това от мене скри
и ме принуди – тъй на вятъра,
да хвърля ... толкова пари!
За децата от Спас АНТОНОВ
списание "Читалище", книжка 1-2, 1999 г.
Нeдосънуван сън
Пак всичко връща се обратно
и твоят глас в съня ме вика:
“Ела със мен! Ела в гората
за теменуги и иглика! ... ”
И тръгваме сами нататък,
където слънчице ни гали.
С тих ромон ромоли реката
и буди нещо в нас заспало.
Тук свирне кос, там гукне гургулица,
пернатен шепот тишината буди ...
И аз те хващам за ръчица,
и търсим, търсим теменуги.
Неволно ти главица свеждаш
до мойто юношеско рамо.
И бузите ни тръпнат нежно
от някакъв незнаен пламък ...
Но ... в тоя сладък миг унесен —
какво ме сепна и събуди? ...
И няма звук, и няма песен,
и няма горски теменуги!
вестник "Български писател", брой 34, 24 октомври 1999 г.
Вечност
Дали ще бъде лято или зима,
то все едно е, щом няма да ме има!
Аз хлад ще съм на лято сред елите
и бистро изворче покрай скалите.
Аз дъх ще съм на горска теменуга
и глас на славей, долетял от юга.
И звън ще съм на пролетни капчуци,
и звезден лъч над внуци и правнуци ...
Търсете ме наяве и в химерите
и винаги край вас ще ме намерите,
че дух съм жив и вечно ще живея,
и вечно ще горя, и в огъня... ще пея!
Спас АНТОНОВ
вестник "Български писател", брой 28, 28 октомври 1999 г.
антология "Ектении от Божия рог" 2002 г.
списание "Но" брой 3-4, 26 март 2003 г.
вестник "Словото", брой 27, 27 септември 2007 г.
Драма
Нощта разтваря черната завеса.
За кой ли път с надеждата голяма
играя в драмата „Къде си?“ ...
Но зрители в салона звезден няма.
Декори са луната и морето,
и ситният крайбрежен пясък,
където в тишината под небето
прииждат тъмните вълни със плясък.
И аз − артистът, в трудната си роля
стоя смутен край черната завеса.
За кой ли път безпомощно се моля
и шепна своя монолог: „Къде си? ...“
Спас АНТОНОВ
вестник "Български писател", брой 32, 17 октомври 2001 г.
Железничарска ода
Пак е празник обичан, прастар,
пак се вдигат препълнени чаши −
рапортуват, поднесли скъп дар
пак те − железничарите наши.
Построиха железния път,
дето вече година там крета,
и се сбраха във „Тихият кът",
та подхванаха гръмко банкета.
Не гърмяха тук с онзи тротил,
дето срива край пътя скалите,
а бе всеки на песен фитил,
та от песни ечаха елите.
И се вдигаха тост подир тост,
че с труда си бе всеки полезен
да изникне я надлез, я мост,
да се ширне там пътят железен ...
Днес са нужни железни ръце
на Родината с хората бедни,
и е нужно човечно сърце −
да не бъдем в Европа последни!
Спас АНТОНОВ
вестник "Железничар", брой 45-46, 6 декември 2001 г.
Богат народ
В туй време размирно и доста неясно
вървиме надясно и ... само надясно!
Народът ни става добър и богат
и всеки се чувства заклет демократ.
Спокоен е всеки − насън и наяве,
че старото време отвята е плява,
че няма престъпност, лъжа и разврат,
че младите хора тъга не навяват ...
Богат е народът ни, царски богат!
Дори безработните все намаляват,
и все намаляват − умират... от глад!
Спас АНТОНОВ
вестник "Земя", брой 184, 24 септември 2002 г.
вестник "Български пенсионери", брой 15, 9 април 2003 г.
Пред ковчега на баща ми
увлекателният разказвач
на приказки и небивалици
Тих ветрец ли над Топòле стене,
гръм в Усое ли тресе земята?
Облаците плачат натъжени,
жълти сълзи ронят дървесата.
И реката придошла е мътна,
и в Ормана скръбни сенки лазят ...
Приказка ли шепнат те попътна,
приказка ли вместо теб разказват?
Птиците я слушат − занемели,
слушат я и мъртвите в покоя.
Ти си жив, с очи − слънца изгрели,
ти си в тази приказка героят ...
В септемврийска вечер път поемаш,
път неземен, дълъг и незнаен.
Прошка сетна от теб ще си вземем,
в сънищата наши ще сияеш.
А земята орна тежки буци
като черни сълзи ще отронва.
Ще те славят внуци и правнуци
и Делян за своя син ще спомня.
Спас АНТОНОВ
вестник "Български писател", брой 30, 9 октомври 2002 г.
антология "Поети-2005", изд. "Български писател", 2006 г.
Обич моя
Аз те чаках в детските години.
Ден и нощ покой не знаех аз.
Чаках те, но ти къде отмина,
та не чух омайния ти глас?
И летях над облаците бели,
и те дирих вредом по света.
Мойта дързост нямаше предели,
не познавах немощ, суета ...
Денем нищех ветрища и бури
и прецеждах слънчеви лъчи −
да открия твоя лик в лазура,
да ме стоплят твоите очи.
Нощем пък сред звездната магия
към безкрая шеметен летях,
ала вместо теб да те открия −
в огъня на ада ... ослепях! ...
О, къде бе ти, къде? − не знаех ...
Мислех, че си в храма на света,
мислех, че си скрита нейде в рая
и потъваш в мойта слепота! ...
Но сега разбрах къде си скрита
и тъжиш, че късно те открих ...
Обич моя, ти си тъй честита −
аз те нося в моя ведър стих!
Аз сега съм твоята вселена.
Ти си в мен и лъхаш топлина,
и запяваш песен вдъхновена,
и разсипваш вечна светлина!
Спас АНТОНОВ
вестник "Български писател", брой 33, 22 октомври 2003 г.
антология "Поети-2003", изд. "Български писател"
вестник "Новият пулс", брой 18, 25 септември 2006 г.
Към моите фалшиви приятели
От неприятелите аз сам ще се пазя.
(Народна мъдрост)
От вашите „безкористни“ услуги
горчива става ми софрата,
животът ми — омразно чудо!
А имах ви за родни братя ...
Сега за вас аз всичко зная
и слагам на „игрите“ края.
О, мазни, лигави влечуги,
къде, къде да ви отпратя?
Вървете на света в безкрая —
по дяволите! ... Вън от рая!
Спас АНТОНОВ
вестник "Български пенсионери", брой 2, 7 януари 2004 г.
Имане
Имам лъч светлина всеобилна −
да ми свети в най-правия път.
Имам шепа топлина − да ме милва
и сега, и след моята смърт.
Имам къшей чер хляб, който стига
да нахраня човешкия род.
Имам дума, която да вдига
всеки паднал от удар жесток.
Имам дух всемогъщ, който може
да облъхне света наскърбен,
който винаги буди, тревожи
и опазва човешкото в мен.
Ах, туй мъничко мое имане!
С него аз съм безмерно богат.
Като приказка то ще остане
да вълшебства по целия свят!
Спас АНТОНОВ
антология "Поети-2004", изд. "Български писател", 2005 г.
вестник "Словото", брой 29, 5 октомври 2006 г.
Началото
Не сме ли ние живи две мъниста
на любовта в огърлицата стара −
два погледа, две изворчета бистри,
проникващи в желания и вяра?
Не сме ли ние вечни господари
на плодната земя и на живота,
на огъня в човешките пожари,
запален от доброто или злото?
Не сме ли топла нощ и утро светло,
и блага реч − за приказка и песен,
и оня буен вятър в ширинето,
с крилете си към бъдното понесен? ...
Да, всичко сме. И сила сме, която
не в тинеста, заглъхнала пътека,
а в път широк, мечтан и необятен
ще води винаги щастлив Човека!
1955
Пред ковчега на баща ми
увлекателният разказвач
на приказки и небивалици
Тих ветрец ли над Топòле стене,
гръм в Усое ли тресе земята?
Облаците плачат натъжени,
жълти сълзи ронят дървесата.
И реката придошла е мътна,
и в Ормана скръбни сенки лазят ...
Приказка ли шепнат те попътна,
приказка ли вместо теб разказват?
Птиците я слушат − занемели,
слушат я и мъртвите в покоя.
Ти си жив, с очи − слънца изгрели,
ти си в тази приказка героят ...
В септемврийска вечер път поемаш,
път неземен, дълъг и незнаен.
Прошка сетна от теб ще си вземем,
в сънищата наши ще сияеш.
А земята орна тежки буци
като черни сълзи ще отронва.
Ще те славят внуци и правнуци
и Делян за своя син ще спомня.
1979
Имане
Имам лъч светлина всеобилна −
да ми свети в най-правия път.
Имам шепа топлина − да ме милва
и сега, и след моята смърт.
Имам къшей чер хляб, който стига
да нахраня човешкия род.
Имам дума, която да вдига
всеки паднал от удар жесток.
Имам дух всемогъщ, който може
да облъхне света наскърбен,
който винаги буди, тревожи
и опазва човешкото в мен.
Ах, туй мъничко мое имане!
С него аз съм безмерно богат.
Като приказка то ще остане
да вълшебства по целия свят!
Вечност
Дали ще бъде лято или зима,
то все едно е, щом няма да ме има!
Аз хлад ще съм на лято сред елите
и бистро изворче покрай скалите.
Аз дъх ще съм на горска теменуга
и глас на славей, долетял от юга.
И звън ще съм на пролетни капчуци,
и звезден лъч над внуци и правнуци ...
Търсете ме наяве и в химерите
и винаги край вас ще ме намерите,
че дух съм жив и вечно ще живея,
и вечно ще горя, и в огъня... ще пея!
Спас АНТОНОВ
антология "България вовек", 135 години списание "Читалище", 2005 г.
Поет
Над закътаната стара маса,
свел глава − замислен и без глас,
той с мечти крилати се понася
към звездите в тоя нощен час.
И когато клепките натегнат,
той заспива − страшно уморен,
и сънува сякаш че е впрегнат
в някакъв безжалостен ярем.
Тегли той от тинестото блато
тежката кола със скъп товар,
а стои, не мърда там колата,
натоварена от стар книжар ...
Но щом сутрин слънцето се вдига
и го будят детски смях и звън −
радва се, че новата му книга
не е вече в оня блатен сън.
Тя е тук наяве и прелива
във душите хорски топлина.
Тя живее − умна, приказлива −
с нас дружи за вечни времена.
А и тази маса му напомня
детството, игрите, младостта ...
И крепи го гордостта огромна,
че е дал той нещо на света!
Симона НИКОЛОВА
стихосбирка "Измама", издателство "Мултипринт", 2006 г.
Бащин край
Мой свиден бащин край − потулен
сред буки, дъбове, ели −
от теб и аз съм лист отбрулен,
по теб сърцето ме боли!
По твоите долини тъмни
аз пасох чуждите овце.
Замръквах сам и сам осъмвах
с изцибрено от глад лице.
Живях с ратайските несгоди,
а бях дете − едно дете,
което след стадата ходи
и в бедност дрипаво расте ...
Но в златна есен тъй се случи,
че текна посред смут и страх
пречист и животворен ручей,
от който пих и възмъжах.
От този ручей, крайо роден,
ти бе превърнат в земен рай.
Животът − волен и свободен,
разцъфна в тебе, бащин край.
И заживяхме като братя.
Тъй в път − невиждан и нечут,
вървяхме с песни към полята,
за дружен, благодатен труд ...
Ах, грозен ураган − зъл жребий,
отде ли пак ни връхлетя?!
Добитъка до крак изтреби,
потъпка ниви и цветя.
Забрулиха ни пак неволи
и пак полето запустя.
Децата − дрипави и голи,
не знаят вече радостта.
И къщите ни запустяха −
в коприва тънат двор и вход.
Младежите под чужда стряха
подириха щастлив живот ...
Мой бащин крайо − дъб окастрен,
от теб съм аз отбрулен лист.
От твоя корен съм израснал,
по теб копнея с порив чист!
Рисунка: Димитър ДОНЕВ
Спас АНТОНОВ
вестник "Български пенсионер", брой 48, 29 ноември 2006 г.
антология "Поезия-2006", издателство "Български писател", 2006 г.
Приятели златни
Както си седях на двора
край брезата белокора –
от небето изведнъж
се изсипа ... златен дъжд!
Скочих като бясна хала,
та събрах го в пет чувала.
Сипах златото в казан
и скроих работен план:
Щом приятел нов си хвана,
аз го топвам цял в казана
и човекът с рижав тен
става мигом ... позлатен!
Тъй сред дните неповратни
аз с приятели съм златни!
Златен е животът с тях
и от нищо нямам страх!
Няма коментари:
Публикуване на коментар