Цървулените стъпки

По улиците на града подсмърчаха цървулените стъпки на едно момче ...

Има хора, родени при такива обстоятелства, които предопределят съдбата им. Излишно е да соча, че родените във владетелския двор са по право принцове и херцози, че генералският син е непременно офицер, че роденият в семейството на писател е най-малкото журналист. На тях съдбата се усмихва още от първите житейски стъпки и те в повечето случаи едва смогват да асимилират това, което им се дава почти наготово. Това са така наречените "глезеници на съдбата". Наследили име и обществено положение, те няма за какво да се борят и остават съвсем обикновени хора в необикновени обстоятелства, или както се казва – от нещото правят нищо.

Друга категория хора се раждат далеч от титли и обществено положение, далеч от възможности за някакъв напредък и изява. Макар родени с по-голяма умствена способност, те употребяват всички усилия за насъщния си залък, за дрехи на плещите си, за покрив над главите си. Плътните бариери на жизнените условия ги оставят да изтлеят, неразвили особените си качества, неосъзнали наличието на талант и своето призвание в живота. И нерядко на обикновена селска сватба ние слушаме чудесни певци, музиканти, игрохорци, произлезли от средата на самия народ, чията виртуозност ни трогва не по-малко от известните и рутинирани изпълнители по обществените сцени и естради. Това са именно те – подтиснатите, не направили силата на таланта своя професия и съдба. Примирили се с тези жизнени условия, те споделят съдбата на милионите. Но всяко правило има исключение. Тези изключения раждат така наречените "мъченици на съдбата", които със своя воля и усилие правят от нищото – нещо. От тази категория хора е и писателят Спас Антонов, или както го наричат скромно и съкровено Спаско неговите родители, земляците му и ние – приятелите му.

Спаско е на средна възраст, със среден ръст, с леко оредяла коса на темето и плътни едри мустаци. Отначало е свит и срамлив, но постепенно той се отпуска и веселият му нрав заема своето положение. Случва се така, че в литературна компания спорим страстно по някакъв въпрос, а той като че ли се скрива посред бял ден – застава така, че спорът минава и без него. Но когато го срещнеш подир седмица, той сякаш с безразличие ти подава я вестник, я списание или най-често лист с чисто написани и прецизно подредени епиграми и изречения с "печатни грешки", които те карат да си спомниш всяка дума от предишния разговор. И неволно търсиш да срещнеш очите му. А там играят закачливи и иронични пламъчета ... И той израства пред теб като някакъв извънредно овластен съдник, пред когото трябва доста добре да подбираш думите си. Не пие спиртни напитки и не пуши, но мъдро примирен с тези наши пороци, той говори тихо и като че ли дебнешком. Кара те да си внимателен и неволно да му подражаваш. Принуждаваш се да го запиташ:

– Бе, ти откъде си, къде беше роден?

– В село Делян, близо до София. Но едва ли знаеш това село ... – смънква почти виновно той и отново те кара да мислиш, че се срамува от месторождението си, откъдето е излязъл твърде отдавна. Просто замълчаваш, но предположението ти те е лъгало ... Пак тихо, последователно и респектиращо слушаш легенди и предания за името на село Делян и за околните местности с такава любов и преклонение, че на часа го апострофираш:

– Защо не напишеш всичко това, което разказа?

– Написал съм нещичко, но не зная доколко съм успял ... Ето! – подава ми той папка с едър ръкописен надпис: "В Делян се будят легендите" и добавя: – Това е част от историческа повест, част от нашата история, която е отредила подобаващо място на внука на цар Самуил – Петър Делян, но литературата не е спряла достатъчно поглед на него, пък и далечно е времето, малко са съществените данни и трябва твърде внимателно да се пристъпва към осъществяването на повестта ...

Слушаш, и отново пред теб расте и те трогва голямото му чувство за обществена и литературна отговорност. Така – стъпка по стъпка, аз открих един тих, но прецизен труженик на литературното ни поприще. И стана така, както някой случаен гостенин, от учтивост си поканил на трапезата, а после разбираш, че не си могъл без него. Времето и литературните интереси ни сближават, дружбата и приятелството ни заякват и ние сме навсякъде заедно ...

След Модерно предградие, през Божурище и Пожарево, шосето заобикаля или лази по голите тук-таме залесени баири, спада в долините на местни реки и през Росоман и Златуша ние надникваме над водосборната котловина на Делянската река. Асфалтовият път свършва. Слизаме от синята "Шкода" на Спаско и мълчаливо скачаме от камък на камък през реката. Пресичаме железопътната линия Волуяк-Перник точно при Делянската спирка "Бригадирска слава" и красивият валог, в който настъпваме, ме кара да питам:

– Как се казва тази местност?

– Това е Топузáница. Тук беше руслото на реката и в тази суха сега вдлъбнатина, водата правеше един чудно красив въртоп, наричан Боботáлото. Сред лятната жега, ние бързахме да запладним овцете и се надпреварвахме кой пръв да се хвърли презглава в дълбокия разхладителен вир. А ей, отсреща е Мъртвинáта, която след Кáмика и Брéсьето, прераства в лешникова гора, наречена Ормáна.

Продължаваме към местността Воденичище. И докато аз си спомням части от повестта "Утро над Воденичище", печатани в основания и редактиран от самия автор вестник "Заводска победа" на ДЗРЧ "Тодор Петров" – София, той отново пояснява:

– Горе, над Ормана, през Оборина и Циганка, минавахме на път за село Златуша, като ученик в прогимназията. Ех, що боричкане, що гълчава беше ...

Спаско мечтателно се застоява. Какви ли мили картини от детството се реят сега в мисълта му?

Пред нас се откриват петдесетината къщи на село Делян, накацали по полустръмния припек между Поповица и Мечи дол. Плахо, като че ли ще разбудим някого, стъпваме върху обраслите с трева зидове на Петрово манастирище, свързано според преданията с Петър Делян – вождът на най-голямото въстание срещу ромеите през 1040 година. Тук е селското гробище. По средата стои обветреният каменен паметник на дядо Стоян Венков, познат ни от чудесния разказ "Овчарят от Мечи дол", печатан в нашата преса. "С този труд живя и нам го завеща", гласи лаконичният надпис под неговия барелеф в цял ръст, с овчарска гега и овце около себе си, издигнат от неговите синове – потомствени овчари, двама от които лежат сега под своите паметни плочи.

– Отиват си ... един след друг! – отронва с въздишка писателят и назовава местности, които галят слуха с неповторимите си звучни имена: Гойнодóлица, Чатáл, Гáрница, Острѝка, Войнéл, Тумбѝница, Кáсата, Нéглов рид, Некóсеница, Прóгон, Равнѝще, Търнóвдол, Елéзовец, Мачугáница, Усóе ... Той сочи с ръка възвишението над селото, наречено Китка, и продължава: – Всяка местност е свързана с легенда. Старите, които ги предаваха, вече спят, превърнали се самите те в непробудни легенди, а младите се разпръснаха из града. Остава само да се запише казаното, за да остане и се помни историята на това древно селище от идните поколения.

И отново се редят имената на Ребръчка, Ванчина, Мацина, Станимирова, Сетина махала и Доганджѝя. След малко, във Ванчина махала, ние целуваме коравите, но топли ръце на "нане Леко" и "стрина Стефка" – родителите на Спаско. И слушаме с увлечение искрените им изповеди за преминалите мъки и радости около оскъдния имотец, за трудно изхранвания добитък и още по-трудно отглежданите деца. Гледам съсухрените им лица и в мисълта ми се явява смуглото момче с ожулена ратайска торбица на рамо, което гледа да мине с чуждите овце край къщи, за да остави от къшея чужд хляб на гладното си братче и двете си сестричета.

Сред веселата група от овчарчета и говедарчета по Камен дол и Топóле, Спаско мълчаливо се оттегля зад храстите, защото до сухия хлебец в торбата, грижливо увито, стои томче с разказите на Елин Пелин или Йовков, "Под игото" или "Записките" на Захари Стоянов. Юношата жадно поглъща бунтовната мерена реч от стиховете на Ботев, нежните лирични изповеди на Яворов и Дебелянов, басните на Михаиловски ...

Дошъл веднъж в града с дядо си, впечатлителната душа на бъдещия писател усеща, че тук гърми един друг, непознат и загадъчен ритъм на живота ... И една сутрин, преди да потънат разтопените звезди в Боботалото, той грабва торбичката си и дълго сподирян от питащия поглед на своето овчарско куче Барон, се отправя към жадуваната неизвестност. Каменно-студеният столичен град и не подозира, че по улиците му подсмърчат цървулените стъпки на избягалото от овцете момче. Но градският хляб на частнособственическа София се оказва по-горчив. Вместо работник в месарски магазин, още на другия ден собственикът, който има и свинарник в Модерно предградие, го прави гледач на свине. До вонящия свинарник, върху циментовата площадка, цяла нощ не мигва под мръсната парцалива черга изчезналият от Делян Спаско. В кошмарна просъница, той вижда плачещия образ на майка си, която го вика, като из някаква бездна, с глас към село ... "Избягах от овцете, но попаднах при свинете!" – казва със самоирония той при завръщането си.

Минават години на усилен селски труд. Мишците заякват и една по-уверена в бъдещето походка го довежда отново в града. Сега вече в джоба му се спотайват и първите несръчни стихове, и наброски за разкази. Нещо се е променило и в самия град. Спаско е мияч на чинии в ресторант, дърводелец, помощник-шофьор, шлосер и стругар в ДЗРЧ "Тодор Петров", и ... ученик във вечерния техникум "Ат. Романов".

Радостта от първите отпечатани творби, завършването на техникума, следването на журналистика в Софийския университет и основаването на вестник "Заводска победа", чийто главен редактор е той, сочат победоносните стъпки на Спас Антонов след голямата обществено-политическа промяна в страната ни. И не само това, Спас Антонов е активен член на литературния кабинет "П. К. Яворов" – София. Той е технически редактор на сборниците, издавани от кабинета, аплодиран участник в литературни четения и желан автор от нашите централни вестници и списания.

Седим веднъж на терасата пред вилата на окръжния народен съвет в Белчин баня, където сме повикани на семинар с творческата интелигенция от окръга, и Спаско разгръща обемист албум с прецизно подредени изрезки на свои творби из почти всички столични и много провинциални вестници и списания. Всеки ред от тях е защита на истината и правдата, възхвала на човешките добродетели и безпощаден сарказъм към остатъците от гнилото, пошлото. Вечерта единодушно е приет за член на Окръжната писателска група. Не смогвам да кажа нищо за личността и творчеството му. Всички го познават, всички са чели произведенията му и високо оценяват неговата личност и неговото творчество.

Наскоро след това, изкачваме с един мой приятел стълбището на 11-ти блок в комплекс "Красна поляна", където ни посрещат жена му и двете му деца. Приятелят казва името си при запознаването, а Спаско мълчаливо бърка в изрядно подредени кутии с пликове и вади изрезките с печатните прояви на моя приятел-поет. Той ахва от учудване. После дълго разглеждаме изчерпателната картотека с първите стъпки в печата на всички съвременни наши млади поети. Не празна приумица, не хоби за самодоволство, а съзнателна и целенасочена дейност представлява тази уникална по своя характер картотека. На широката му работна маса, като на бойно поле, трака припряно пишещата му машина. Натрупани са ръкописи, книги, вестници и списания. Стихове, гатанки за деца, епиграми, басни, шопски хумор, части от повестта "В Делян се будят легендите", чудната недовършена поема "Безименната хубавица" – това е само най-характеризиращата част от многопосочната му творческа дейност.

И пак – тихият му глас, внимателното му отношение към всеки срещнат и изключителната му сърдечност сочат неизменния образ и чистата душа на някогашното селянче, в чиято торба сега – насъщно като хляба, се умножава и усъвършенствува едно скромно литературно дело, което тепърва ще има бляскаво обществено признание. Заражда се едно тържество на надмогнал всички житейски беди мъченик на духа, на което с нетърпение очакваме да присъстваме.

Петко Огойски