Автобиография

НЯКОЛКО ДУМИ НА СПАС АНТОНОВ ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ И ЗА СЕБЕ СИ

След като много от литературните ми събратя, чрез 960-те автографа и в десетките отзиви и рецензии, са казали своите думи за мен, редно е и аз да кажа няколко думи за тях и, разбира се, – за себе си.

Още се носи мълвата в родното ми село Делян, Софийско, че когато съм се родил на 25 май 1925 година, баща ми взел отрязаната пъпна връв и я хвърлил пред вратата на Съюза на българските писатели. Дали това е вярно, не съм достатъчно сигурен. Но като знам, че хората от селото го наричаха Алекси Златоуст заради това, че когато разказваше съчинените лично от него приказки и от устата му се ронеха сякаш жълтици, – много вероятно е историята с пъпната ми връв да е негово съкровено дело. Баща ми беше самобитен веселяк, с вродено чувство за взаимопомощ, с чиста обич и с неизявен литературен талант.

Когато бях на седем годинки, моите родители се видяха в чудо. Упорито отказвах да ходя на училище. Мислех си, че учителката ще ме изпитва за буквите, а аз не познавах нито една буква. Но пък щом научих буквите още в Първо отделение (сега Първи клас), може би под влиянието на баща ми, който свиреше добре на гъдулка и от време на време в разговор вметваше по някоя римувана дума, аз написах първото си стихотворение:

С бялото кокиче,
сгушено в трънака,
аз ще се закича.

В тая утрин късна
само мен то чака
пръв да го откъсна.

Баща ми галено ме наричаше Паре, а дядо ми Антон ме наричаше Паско. Направех ли някоя щуротия, баща ми ме хокаше:

Ай ти, Паре, Паре,
стана пак... магаре!

А викнеше ли ме за нещо дядо: "Паско, ела!" и аз, залисан в някаква си моя "важна" работа, не отида веднага, баща ми, наблюдавайки отстрани, ще подхвърли:

Остави го тоя Паско,
а си викни ти... Захласко!

Завърших основното си образование в родното ми село Делян, а прогимназиалното – в съседното село Златуша. Всяка сутрин и всеки следобед, в дъжд и кал, в студ и сняг, през баири и долища, заедно със 7–8 мои другарчета, изминавахме пеша 5-километровия път до Златуша. Работата опря до ученето ми в гимназия. Колко плаках и се молих на баща ми да ме проводи в големия град, за да стана гимназист, но той беше категоричен:

– Разделихме имотеца с петимата ти чичовци и сестра ми. Нивицата, която ми се падна, не може да ни изхрани, камо ли да ти осигуря в града квартира, храна, униформа, такса, учебници... Дума да не става!

Аз разбирах тежкото положение на семейството ни, състоящо се от баща ми Алекси Антонов Иванчев Лепоев Стоянов (02.09.1900 – 05.09.1979) – коренен жител на село Делян (Кърнул); майка ми Стефка Рангелова Гигова (02.04.1904 – 27.08.1987) – родена в село Милкьовци, Трънско; сестра ми Петра (25.09.1927); брат ми Свилен (22.06.1930 – 20.07.1993) и зреещата вече за раждане сестричка Мария (05.08.1940). Ето защо станах ратай у по-заможното семейство на дядо Стоян Венков, с когото пасяхме шейсетина брави овце. Но нещо отвътре все ме теглеше към големия приказен град. Привличаше ме сутрин изгревът на слънцето, който изглеждаше като ореол над града, а вечер – отражението на градските светлини в небето над Витоша. Смътната представа за този още невидян град и загадъчният градски живот се надигаха бурно в гърдите ми. Тягостно понасях овчарския бит, докато една сутрин, преди да се събуди дядо Стоян, аз, 14-годишният юноша, детето на бедняка Алекси Златоуст, нарамих торбичката си с парченцето хляб и бучката сирене, и се запътих сам-самичък по прашния друм към моята светла мечта – там, където ще намеря работа, ще получа образование и ще заживея по човешки.

Уморен от дългия път, привечер в предградието на столичния град попитах за работа в една месопродавница. Дебелият охранен чичко ме съжали и ме прие, уж да въртя месомелачната машина, но като видя колко са силиците ми, на другия ден ме отпрати да паса тринадесетте му на брой свине в празното място край шосето. Нощите прекарвах върху циментовата площадка край свинарника и се завивах с парцаливи мръсни черги. От вонящия въздух и от съприкосновението със свинете, върху тялото ми се лепна с непоносим сърбеж и гнойни пъпки някаква екзема. Нямаше как да стоя повече при месаря. Измъчваше ме и мисълта: "Оставих овцете, та станах свинар!" Върнах се по обратния път при родителите ми. Излекувах се и след месец пак дойдох в столицата като общ работник в една кръчма. Но работата в кръчмата не е занаят, затова постъпих в една дърводелска работилница. Там прекарах студената зима и там спях върху купищата наредени шперплати. Обаче през пролетта на 1941-ва година, собственикът на работилницата беше военно мобилизиран и ние – десетината работници, останахме на улицата. Потърсих квартира и с припечелените оскъдни пари, едва 16-годишен, се записах в курса за трактористи на инж. Петър Минков. Теглеше ме железарският занаят, техниката, автомобилното дело. В курса получих известни познания в тази област и постъпих в автомобилното дружество "Средногорие" като автомонтьор.

През един топъл ден в края на август, връщайки се от Копривщица с камион, натоварен с хранителни продукти, шофиран от бай Пейо и придружаващият го негов колега, на шосето преди село Долни Богров се счупи задната полуос на камиона. С мъка го избутахме встрани от шосето. Там, върху прашния банкет започна работата по изваждане на счупената полуос. Задната част на тежко натоварения камион беше повдигната и подпряна от едната страна с дървени трупчета, а от другата – с ръчен крик. Аз се вмъкнах под камиона, отвинтих гайките на полуоста, обърнах се с лице към земята, за да не пада прахоляк и твърди частици в очите ми, и заднишком, пълзейки по корем, започнах да излизам изпод камиона. Но изведнъж лявата страна, подпряна с крика, се сгромоляса върху плещите ми. Крикът се бе отплеснал и бе заклещен неподвижно между земята и шасито. Диференциалът натисна темето ми, а лицето ми потъна в дебелия слой прах. Устата ми се напълни и прахът в нея се превърна в лепкава кал. Не можех да дишам, защото и носът ми беше запушен от праха. Започнах да се задушавам и нямаше как да извикам. В този предсмъртен миг, чувствайки че ми остават секунди живот, през ума ми светкавично мина тревожният въпрос: "Защо, преди да вляза под камиона, не отправих последен поглед на запад оттук, където е сгушено родното ми село?" Но в ушите ми прогърмя неспокойният настойчив глас на бай Пейо: "Вдигай бързо!" Те двамата, бяха поставили резервния крик и време за губене нямаше. Задната част на камиона мигновено се повдигна бай Пейо ме хвана за краката и бързо ме издърпа. По бузите и врата ми от темето се стичаха едри струйки кръв, а лявото ми рамо и ръката бяха увиснали. Промиха устата ми с вода, превързаха дълбоката рана на темето и ме поставиха върху седалка, взета от шофьорската кабина. Скоро рейсът, идващ от Копривщица, ме закара в София ...

Пооправи се изкълченото ми рамо и раната на темето заздравя. През зимата на 1942-ра година работих в една шлосерска работилница, а през март, същата година, постъпих като ученик-стругар във Военноинженерната фабрика. Записах се в Занаятчийското училище и през 1945-а година получих свидетелство за майстор-стругар.

Като войник, кандидатствах в Школата за парашутисти в летище Божурище. След предварителния изпит, състоящ се от специални гимнастически упражнения; от центрофуга за проверяване устойчивостта на тялото при различните му положения във въздуха; от барокамера с разредена атмосфера, близка до тази, намираща се над 10 000 метра височина, – аз влязох в строя за преглед от началника на ВВС – генерал Захари Захариев. Но заедно с други трима, бях отстранен поради несъответстващия ръст и тегло. Трябвало ръстът ми да е над 172 сантиметра, а теглото – над 68 килограма. В противен случай нямало да ми се отвори парашута. Примирих се с тая несполука и влязох в Автомобилната школа, намираща се в летище Враждебна. Завърших школата през 1946-та година и получих свидетелство за професионален шофьор. След напускане на казармата, започнах работа в Завода за резервни автомобилни и тракторни части като майстор-стругар. Едновременно работих и учих във вечерния механотехникум "Атанас Романов".

В един ден (21 юли 1950-а година), изморен и жаден за сън, трябваше да сваля от струга обработената чугунена балванка, тежка около 20 килограма, но отмалелите ми ръце не успяха да я задържат и тя падна от един метър височина върху ходилото на левия ми крак. Пръстите и предната част на ходилото бяха силно сплеснати. Имаше и скъсани кръвоносни съдове, което впоследствие се отрази зле на този крак.

Завърших техникума през 1952-а година и започнах работа в Технологичния отдел на завода, но вече като конструктор на приспособления за производството на автомобилни и тракторни части. В края на 1953-а година, следвах курс по журналистика за редактори в низовия печат, а в началото на 1954-а година основах и редактирах, успоредно с конструкторската ми работа, вестник "Заводска победа". На 10 януари същата година, сключих граждански брак с Мария Савова Панчева (31.07.1920) – инспектор в служба "Жилищно настаняване" към Пети районен съвет в столицата. Бащата на Мария е роден в село Байлово и е бил ученик на Елин Пелин, а по-късно – словослагател в Държавната печатница. На 13 октомври 1955-а година се роди синът ми Людмил, сега научен сътрудник, д-р на биологическите науки. По-късно се роди и дъщеря ми Миглена (10.01.1957), която завърши гимназия и полувисш търговски техникум. В момента имам три внучки. Айра е дъщеря на сина ми, а Елена и Мариела – на дъщеря ми.

Все по това време следвах задочно инженерство във ВМЕИ – София, където през 1957-ма година се дипломирах като инженер със специалност Технология на машиностроенето. Но понеже се изискваше редакторите на заводски вестници да имат висше образование по специалността, аз започнах да следвам задочно във факултета по журналистика в СУ"Кл. Охридски". Завърших университета през 1963-та година и продължих работата си като инженер, но вече в Електрокарния завод. Там изпълнявах длъжността "технолог" д0 края на 1966-та година. През това време осъществих 5 мои рационализации, с които улесних производството на електрокари. В началото на 1967-ма година постъпих на работа като контролен специалист в Научно-изследователския и проектно конструкторски институт по електрокари и мотокари (НИПКИЕМ) в София. И тук – вече на 42-годишна възраст, продължаваше фанатичната ми борба със живота.

Много са злополуките и нещастията, отредени от съдбата ми, които косъм по косъм боядисваха в бяло косата ми и капка по капка вгорчаваха душата ми. Ще спомена само тези, които са ме поставяли на ръба между смъртта и живота. Нека да продължа, като започна от 1960-та година, когато със семейството си бях на черноморския плаж в село Обзор, заедно с едно друго семейство. Късно следобед, аз влязох сам в морето. Любувах се на тихата и спокойна водна шир и изпитвах неудържимото желание да влизам все по-навътре и по-навътре. Отдалечих се доста от брега, а когато реших да се върна, някакъв водовъртеж ме задърпа и започна да ме увлича. Дълго се борих с него, но колкото и да се мъчех да се измъкна, все повече и повече той ме увличаше. Уморен и отчаян, започнах да викам силно. Макар че морето беше тихо, гласът ми се сливаше с околния шум и не достигаше до брега. Безпомощен, махах ръце по посока на плажа, докато съпругата ми ме забеляза и се досети, че аз съм в опасност. Тя свали дългия прът от плажния чадър и го даде на Иван (така се наричаше мъжът от приятелското ни семейство, който беше добър плувец), с молба да навлезе колкото е възможно по-близо до мен, та аз да се хвана за пръта и да се измъкна. Спасителната операция приключи благополучно.

През април 1963-та година, отидох да живея със семейството си в квартал "Красна поляна". Пред входа на новопостроения жилищен блок, беше изоставена голяма железобетонна плоча. Тя трябваше да се натовари и извози с камион. Захванахме се четирима новодомци да я качим на камиона, но при повдигане на плочата, остра болка ме парна в гръбнака. Аз приклекнах и се свих на земята... Във Втора градска болница установиха, че има спукване между четвъртия и петия прешлен на гръбначния ми стълб.

През 1965-та година почувствах, че носът ми е запушен, а челото и кухината около носа, са подути. Постъпих на лечение в Четвърта градска болница. Там с голяма спринцовка бъркаха надълбоко в носа ми, за да изсмучат гнойната течност. Тази операция беше страхотно болезнена, но нямаше друг начин.

През юли 1970-та година решихме със семейството ми да отидем с наскоро закупената нова кола на почивка в черноморския курорт Китен. В почивната станция, още на другата сутрин, както бях застанал с боси крака пред умивалника, тоалетният сапун се изплъзна от ръцете ми и падна в него. Посегнах да взема сапуна, но тутакси едно голямо порцеланово парче от страшно напукания умивалник, падна върху левия ми крак и проби с острата си част точно това място на ходилото, което беше сплеснато преди години от оная, паднала от струга чугунена балванка. Отвори се дълбока рана. Станционният лекар заши пробитата дупка и превърза крака, но аз не можех да влизам в морето. Цели двадесет дни стоях в стаята като строго наказан затворник. На връщане – от Китен до София, шофирах колата си с бинтован крак и с много напластена мъка в душата ми.

На 4 април 1972-ра година получих бъбречна криза. В института за бърза медицинска помощ "Пирогов" настояваха да извадят камъка от левия ми бъбрек с операция, но аз отказах. След 10-дневен престой, напуснах "Пирогов" и отидох при проф. Ламбрев, който ми препоръча билколечение.

Три месеца по-късно, почувствах изтръпване и тъпи болки на мускула под коляното на левия ми крак и бях принуден да ходя с бастун. Посетих кабинета на световноизвестната специалистка по хирургия д-р Мария Табакова в Медицинския институт. Изследванията показаха, че се е появила болестта на Бюргер, вследствие на контузията с балванката през 1950-а година и контузията с острото порцеланово парче от умивалника в Китен. По запушените кръвоносни съдове кръвта не достигаше до пръстите и, неоросени, те започваха да изтръпват. Д-р Табакова предприе лечението със серия блокади, което представляваше вкарване на голяма доза озон със спринцовка, направо в главната артерия. Това беше доста болезнена операция и след всяка блокада лежах един час неподвижен ...

Не ми стигаха мъките от болестта на Бюргер, ами камъкът в бъбрека не ми даваше мира. След продължителна употреба на билките и след консултация със самия проф. Ламбрев, към 10 часа преди обяд на 8 февруари 1973-та година камъкът изхвръкна през пикочния канал с кръвотечение и ужасно раздиращи болки. Този светлокафяв камък, голям колкото бобено зърно, със силно заострени ръбове и притьпени бодли, имаше формата на континента Африка. И до днес аз го пазя като реликва, причинила ми много страдания.

Бъбречната криза отшумя завинаги и аз я забравих, докато една сутрин, поради остри болки в гърба ми, с мъка станах от леглото. Извит като дъга, аз не можех да направя дори крачка. Изнесоха ме с носилка от стаята и с кола на "Бърза помощ" бях откаран във Втора градска болница. Там започнаха мъките, които ми причиняваха лечебните изтезания. Най-напред трябваше да извадят секрет от гръбначните прешлени, за да го изследват. Бях поставен на стол, с лице към облегалката, та гърбът ми да бъде открит за работа на лекарите и медицинските сестри. При вкарване на спринцовката между прешлените на гръбначния ми стълб, аз пребледнях и оброних глава върху облегалката на стола. Свестиха ме с плесници по бузите. След известно време ме изследваха с ЕМГ (електромагнитна графия), което е особено неприятно и болезнено, поради забитите игли по краката, тялото и главата. Лекуваха ме още с разни медикаменти и след месец се придвижих от болницата до дома си с бастун. Междувременно се лекувах и от болестта на Бюргер.

През месец юли 1977-ма година д-р Табакова направи последната серия от 12 озонови блокади и с това левият ми крак бе напълно излекуван. Но спуканите прешлени на гръбнака продължаваха да ме мъчат. В края на месец октомври 1977-ма година постъпих в санаториума в град Банкя, където ме подложиха на екстензия, т.е. спъване на гръбнака със специална машина, след което три дни лежах по корем – неподвижен. В такова неизгодно положение, медицинският персонал ми даваше храна и аз я поемах, без да движа тялото и врата си. След месец и половина от болките в гръбнака не остана и помен. Бях напълно здрав и спокойно продължих работата си в института за електрокари и мотокари.

Изминаха 6 години на ползотворен труд. Помислих си, че съм забравен от всякакво зло, докато на 5 август 1983-та година, след продължително ходене по нагорещените улици на града, към 3 часа следобед се прибрах и седнах на работното си място. Пот обля челото ми, а главата и тялото ми станаха двойно по-тежки. С мъка се вдигнах от стола и застанах прав с надеждата, че ще се проясни пред очите ми, но в миг пред мен заиграха сини, жълти, зелени и червени кръгове. Залата, заедно с колегите ми, се завъртя и заподскача нагоре-надолу като подхвърлена монета. Усетих, че под краката ми няма нищо и мигновено се стоварих на стола пред бюрото си. Колегите ми забелязаха състоянието, в което се намирах, и незабавно телефонираха на "Бърза помощ". Лекарят премери артериалното ми налягане, което показваше 230/125. Няколко яки колеги ме свалиха на носилка по стълбите от 8-ия етаж и за броени минути бях в института "Пирогов". Там ме сложиха в помещението за реанимация.

Привечер дойдоха съпругата ми и синът ми, за да разберат какво става с мен. Видях ги като едва забележими сенки сред спуснатата сякаш пред очите ми гъста мъгла. Бях неподвижен труп. Дишах тежко през носа и нямах сила дори да отворя устата си. По думите на лекарите, ако санитарната линейка се бе забавила 5–6 минути, от инсулт щял съм да се простя с този свят. Един месец ме лекуваха в "Пирогов" и ме излекуваха. Благодаря им с цялото си сърце и душа!

След тази смъртна опасност, с мен се случиха няколко малки инцидента, като: обгаряне на пръстите, дланта и китката на дясната ми ръка, вследствие на късо съединение в електрически контакт; операция на възпалена мастна тъкан под лявата ми мишница; приплескване на лявото ми коляно и бедрото, които се намериха между броните на две леки коли; изваждане с операция на дълбоко забит кърлеж в лявата страна под стомаха ми; операция на левия палец на ръката ми, от върха на който извадиха постоянно растящ твърд мазол и т.н.

Но най-интересният и спасен инцидент, който можеше мъченически да отнеме живота ми, се случи на 16 февруари 1995-а година, когато на спирка "Халите" се качвах на трамвая. С левия си крак (ах, тоя нещастен ляв крак!) бях стъпнал на трамвайното стъпало, а десният ми крак още стоеше на площадката. В този момент автоматичната врата на трамвая се затвори с трясък и притисна ходилото на левия ми крак. Почувствах се като хванат в капан. Обзе ме ужас пред факта, че след миг трамваят ще тръгне, а вратата му е гладка и няма за какво да се хвана. Секунди оставаха, когато той ще ме повлече и... край! Извиках силно, даже изсвирих с уста. Стоящите хора на спирката също нададоха тревожни викове. Несъобразителният ватман отвори вратата и освободи притиснатия ми крак. Почувствах силни болки в ходилото. С мъка стъпнах на площадката с пострадалия си крак, но си рекох на ума: "И този път се измъкнах от хищните лапи на Оная, дето с безпощадната остра коса покосява човешкия живот".

Литературната ми дейност, както споменах още в началото, започна след като научих писмените знаци, но за първи път печатах стихотворение през 1950-а година. Тогава работех като стругар в Завода за автомобилни и тракторни резервни части и бях написал доста стихотворения. Един ден се осмелих да изпратя няколко от тях в редакцията на вестник "Труд". Струваше ми се, че името Спас Антонов няма да впечатли никого и затова реших стихотворенията си да подпиша с псевдоним. Хрумна ми да взема няколко от първите букви на трите си имена Спас Алексиев Антонов и от тях да съставя псевдонима. Така се получи СПА-АЛ-АНТО. Но тъй като СПААЛАНТО наподобяваше италианско име, за да зазвучи съвсем по италиански, прибавих думичката ДЕЛЯНИНИ, която пък идва от родното ми село Делян.

Бях приятно изненадан, когато на 1 септември 1950-а година, на първата страница на вестник "Труд" видях стихотворението си "Писмо до граничаря", подписано с псевдонима СПААЛАНТО ДЕЛЯНИНИ. Още в същия ден при мен в завода дойде куриерът на вестника и рече:

– Изпраща ме завеждащият Културния отдел Хаим Оливер с молба да отидете веднага при него. Иска да ви види.

Нямаше време за преобличане. Тръгнах така, както бях облечен в работния си комбинезон. В Културния отдел ме посрещна Хаим Оливер, стискайки здраво поизцапаната ми с чернилка и машинно масло десница.

– Седнете! – рече той и посочи фотьойла. Не посмях да седна с работната си дреха на новия чист фотьойл, та рекох:

– Ех, ще постоя така. Нали цял ден стоя прав край струга, – свикнал съм...

Като чу чистата българска реч, Оливер възкликна:

– Ама, вие сте българин! А аз ви помислих за италианец ...

– Да, чистокръвен българин! – добавих аз.

Продължих да сътруднича на вестника и по-късно, когато оглавяваха Културния отдел Цветан Сухаченски, Николай Тодоров, Мирон Иванов и други, но рядко подписвах материалите си с "италианския" псевдоним. Като студент, участвах в литературния кръжок "Васил Воденичарски", заедно с изтъкнатите днес поети и писатели: Георги Струмски, Константин Павлов, Марко Ганчев, Благой Димитров, Георги Ведроденски – Мортус, Александър Миланов, Иван Арнаудов, Иван Баджев, Филип Панайотов, Георги Капчин, Дафина Попова, Анастас Стоянов, Андрей Германов, Владимир Башев, Марко Недялков, Стоян Илиев и други. В този кръжок се роди идеята ми за създаване на Картотека на съвременната българска поезия. Сега тази уникална картотека съдържа над три милиона изрезки от вестници, списания и всевъзможни печатни издания със стихове на 10 800 български поети.

Сътрудничих на почти всички централни и някои окръжни вестници, но най-много мои творби се появяваха във вестник "Софийска правда", където завеждаше културния отдел поетесата Андреана Радева.

Един ден, току-що бях купил нова лека кола "Шкода-1000 МВ" с аеродинамична форма и с приятен небесновиолетов цвят, Андреана ме помоли да отидем на гости, при Елисавета Багряна и да се разходим с колата до Витоша. Във вилата си в квартал Бояна, голямата поетеса ни посрещна радушно. Тръгнахме и тя седна на седалката до мен, а аз тръпнех от удоволствие. Не можех да си представя, че "вечната и святата", която някога ме гледаше от снимката в моята читанка, можеше да бъде до мен и да разговарям с нея като с обикновен човек. Обиколихме поляните на Витоша, разгледахме Копитото и се отбихме в ресторант "Тихият кът" където поръчахме богата храна. Накрая, разбира се, като кавалер на двете дами, платих една доста прилична сума.

На връщане от ресторанта, Багряна предложи да посетим композитора Петко Стайнов. Оставих колата встрани на шосето и тримата се озовахме във вилата на композитора. Там Багряна разговаряше с домакините, а ние с Андреана гледахме с възхищение програмата на новия цветен телевизор. Годината беше 1967-ма, краят на месец май. По това време хората в България рядко притежаваха цветни телевизори и на нас ни беше твърде интересно. Свечеряваше се вече когато си тръгнахме от вилата на Петко Стайнов. По стръмната пътека, от едната страна Багряна се държеше за мен, хванала ме под ръка, а от другата страна я крепеше Андреана. Късно вечерта се прибрах у дома, но през цялата нощ не мигнах от вълнение.

От този момент насетне не отказвах на никого услуга с колата си, още повече на приятелите ми – събратя по перо и чувства. Получих писмо от поета Георги Тихолов, който ме канеше на гости в Кюстендил. Отидох със семейството си и се разположихме в обширния му апартамент. Семействата ни се запознаха и аз с изненада научих, че една от дъщерите му – Веселина Тихолова, е подготвила за печат първата си стихосбирка. Нощувахме, а на сутринта потеглихме с колите си към близката планина Осогово.

С писмо от град Варна поетът Михаил Михайловски – нощувал не веднъж като гост у дома, ме канеше от името на съпругата си Йонка и дъщеря си Дарина, да прекараме лятото със семействата си на варненския плаж. С народната учителка и талантлива поетеса Невена Донева – учителка и на моите деца, често се разхождахме до родния й край. Там посещавахме прочутата пещера Магурата и разглеждахме причудливите Белоградчишки скали. С писателя Иван Вълов многократно отивахме до родното му село Крушовица, Плевенско, където ме посрещаха гостолюбивите му родители бай Марин и леля Мария, а после с Иван ловехме риба от река Вит. Известният баснописец – мой отдавнашен приятел Алберт Декало, ме помоли да ги закарам със съпругата му Виолета до град Ловеч. Там театралната трупа, в която участваше Виолета, представи комедията "Тартюф" от Молиер.

С писателя, публициста и известния политик Петко Огойски, с удоволствие отивах до родната му къща в огойската местност Войкин дол, където стърчи издигнатата от него пететажна зъбчата кула, за да издълбая с длето върху мраморна плоча имената на предците в неговия род.

С неповторимия самобитен творец и учител на младото поколение поети Добри Жотев, многократно сме били в село Радуй, където потягаше родната си къща и мечтаеше един ден тя да стане музей. С поета Александър Михайлов, освен до родното му село Храбърско, обиколихме почти цяла България, а с писателя Стоян Чакъров – земляк на Елин Пелин, с готовност отивахме в Байлово и устройвахме литературни четения в музея на недостижимия класик на българската литература. С детските писатели: Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Иван Кръстев, Максим Асенов, Кирил Назъров, Димитър Светлин и Радой Киров пътувахме по села и градове, където ни посрещаха като очаквани най-скъпи гости ...

Освен услугите, които правех с колата си на моите колеги, близки и роднини, не отказвах и на най-обикновените хорица – милите земляци, стари приятели, та дори и на съвсем непознати люде. Когато пътувах към родното ми село, често настигах поп Симо от съседното село Росоман, тръгнал за венчавка, кръщене и други ритуали. Спирах пред него, и макар да не беше в моята посока, аз го откарвах там, закъдето беше тръгнал. При всяка направена от мен услуга, изпитвах неизразимо удовлетворение. Само тогава се чувствах с гордото име Човек.

В течение на годините, написах и публикувах в ежедневния и периодичен печат, в сборници и антологии много литературни творби от най-различни жанрове: лирични стихотворения, басни, епиграми, афоризми, поеми, хумор и разкази за възрастните; стихотворения, повест, гатанки, небивалици, скороговорки, проза и стихове за обратно четене, броилки, превъртушки, забавни недомлъвки и смешки за децата. Участвах в десетки литературни четения в столицата и в различни краища на страната. Издадох десетина книги за деца и за възрастни от издателствата: "Народна младеж", "Български художник", издателството на Отечествения фронт, издателство "Хр. Г. Данов" в Пловдив и други. За тях се появиха в печата положителни отзиви и рецензии. Всичко това ме подтикна да подам през 1985-а година документи за приемане в Съюза на българските писатели. Но там си имаха установен ред: членовете на Съюза да не надвишават определения брой и приемането на нови членове да става само на мястото на починалите. Дълго чаках, обаче все не идваше не само моят ред, но и на десетки талантливи творци. Недоволни от това положение, в началото на месец януари 1990-а година, неколцина потърпевши като моя милост, между които: Владимир Свинтила, Стоян Етърски, Иван Богданов, Любомир Христов, Михаил Тошков, Димитър Точев, Василка Хинкова, Боян Ангелов, Димитър Милов, Кинка Константинова, Георги Евдокиев, Иван Вълов, Павлина Павлова, Иван Карадачки и т.н., решихме да оформим Инициативен комитет, да издирим и привлечем кандидати за членове на един нов писателски съюз. Даже аз бях направил предварителен списък на около 80 талантливи творци, издали 10, 15, 20 и повече книги, но останали извън Съюза на българските писатели.

Умувахме как да наречем бъдещия съюз и аз предложих сегашното му наименование – Съюз на независимите български писатели (СНБП). Обявихме в пресата условията за приемане и започнаха да пристигат кандидатите от всички краища на страната. По списък събирах 2 лв. + 20 лв. встъпителен членски внос срещу подпис на кандидата. Този списък, наброяващ 186 души, заедно с всички документи от онова време, се съхранява в личния ми архив.

На 24 април 1990-а година, в княжевското читалище "Братя Миладинови" се състоя Учредителното събрание, на което присъстваха 56 души. Избран беше Управителен съвет от 15 души и оперативно ръководство с председател Владимир Свинтила, секретар Любомир Христов, председател на Творческия фонд Михаил Тошков, секретар по печата и пропагандата Боян Ангелов и административен секретар и касиер Спас Антонов.

След оттеглянето на Владимир Свинтила от председателския пост, поради здравословни причини, УС на СНБП свика на 8-ми септември 1990-а година събрание за избиране на председател. Избран беше Иван Богданов, а една малка част (около 30 души), начело с Михаил Тошков, се отцепи от СНБП и се обособи в Съюз на свободните писатели. Любомир Христов бе елиминиран като секретар, поради неговото високомерие и създаване на конфликти в ръководството и членовете на СНБП. На неговото място бях избран аз, като поех и предишните ми задължения на административен секретар. Работата на СНБП падна изцяло върху мен, с изключение на касиерството, което беше поето от Павлина Павлова и Люба Гайдарова, а по-късно, срещу месечно възнаграждение – от Любка Василева. Като секретар, аз водех протоколите от заседанията на УС, представях кандидатите за приемане, уреждах литературни четения и премиери на нови книги, попълвах членските карти, уточнявах списъка на членовете, поддържах архива в пълен ред, съхранявах печата на СНБП, почетните значки и медали и, както се казва, изпълнявах ролята на "претовареното магаре". Но това не ми тежеше, а напротив – доставяше ми удоволствие.

Така минаваха годините, докато на едно заседание на УС, което обикновено се състоеше в т.н. Син салон на ул. "Ангел Кънчев" 5, спонтанно се разнесе вестта, че Николай Хайтов е приел за членове на Съюза на българските писатели няколко души от СНБП, между които се споменаваше и моето име. Годината беше 1995-а, вторник, 12-ти декември. Изненадан до крайност, дълго премислях дали да приема това членство, тъй като всички мераци и надежди след 10-годишното ми чакане, бяха съвсем отшумели, но надделяха увещанията на отдавнашните ми поръчители и на многобройните ми приятели от Съюза на българските писатели.

На 20-и декември 1995-а година, на общосъюзно събрание, Николай Хайтов връчи членската ми карта, а снимката, направена от фоторепортерите при връчване на картата, се съхранява в моя личен архив.

* * *

Днес, 25-и май 2005-а година, когато се събудих жив и напълно здрав – дееспособен, духовно озарен и с кипяща творческа енергия, не можех да повярвам, че след толкова лутане, премеждия, злополуки и несгоди, аз съм вече на 80 години. В паметта ми отново се нижат добрите и лошите неща, споходили моя живот. Надделяват лошите, но малкото хубави неща просто ги заличават със своя ослепителен блясък. Не мога да кажа, че целият ми досегашен живот, описан до тук, е преминал само в непосилна борба за оцеляването и очовечаването ми: без радостни вълнения, без съприкосновение с невероятното в живота и без изблик на висша духовна наслада. Ето един епизод от живота ми, в който не вярвах, че това може да съм аз.

Върху километричния камък на жизнения ми път е издълбана датата 24-и май 1988-ма година. Тогава, по случай Седмицата на детската книга и изкуствата за деца, аз се намирах в град Силистра, заедно с поетите: Атанас Душков, Иван Арнаудов, Тодор Климентов, Радой Киров, Димо Божков – автор на научнопопулярни книги за животинския свят; художниците: Георги Гаделев, Румен Чаушев и композиторът Димитър Наумов. Бях определен да се срещна с учениците от град Алфатар. Към 9 часа сутринта, със специално украсена кола, ме грабнаха от хотела в Силистра и след броени минути, се намирах пред училището в Алфатар. Слизайки от колата, една красива девойка, според народния обичай, ме посрещна с бяла добруджанска погача. Свиреха фанфари, биеха барабани, в ръцете на учениците се развяваха трицветни знаменца. Посрещнат със шпалир от ученици, родители, учители, граждани и представители на градската власт, с много цветя и приветливи усмивки, аз вървях неловко, като че ли стъпвах върху изящни стъклени украшения. Вдигах ръка за поздрав и неволно опипвах раменете си, сякаш да проверя дали още не стои там овчарската ми торбичка с парченцето хляб и бучката сирене. Не вярвах, че този високопоставен, обоготворен от многолюдието човек, посрещан по изключително тържествен начин, може да съм аз. Застанал на сцената в препълнения с хора салон, аз се стремях да оправдая доверието, оказано ми още при това сърдечно, дори бих казал височайше посрещане. Имайки предвид, че почти всички деца обичат необикновените истории и измислици, мечтаят да полетят на воля като птиците в слънчевия простор, аз започнах с небивалиците от книгата ми "Камили в шепа". Разказвах им как веднъж силният есенен вятър ме понесе заедно с къщата, с двора и дървесата към един висок връх; как преди това хванах за рогата един страшно разсърден бик, метнах го в небесата върху бяло пухкаво облаче и то го понесе към далечни нечувани страни. Друг път, от сянката на разцъфнал през зимата дрян, си уших дебел кожух, с който бях облечен при честването на моя 7-ми рожден ден. Но внезапно нахлулият студен вятър, вледени пламъчетата на поставените върху тортата 7 свещички, а от устата на гостите, вместо думи, започнаха да падат парчета лед. На всичкото това аз се усмихнах и с усмивката си стопих ледовете. Отново затрепкаха пламъчетата на свещичките и отново се занизаха топлите думи на гостите. Разказвах им още много облагородяващи сладки "лъжи", но най-интересното за малките слушатели беше моето пътуване пеша към звездите, при което преодолявах редица трудности. Пречеше ми реката Нил и аз я завързах на възел. Застрашаваха ме вулканите в Мексико и аз ги пъхнах в малкия си джоб. Спъваше ме най-високият връх на земята Еверест, когото също сложих в малкия си джоб... Когато джобът ми вече бе препълнен с тези неща и с безбройните откъснати звезди, аз отново се върнах пеша в родното ми място и заявих:

В Космоса аз пак ще ида,
но е джобът ми съдран,
та го шие леля Дида.

Разказвах тези небивалици при абсолютна тишина. Струваше ми се, че в очите на хората от препълнения салон, изглеждах като чудак, стъпил върху опънато над пропаст въже. И те, сякаш бяха спрели да дишат, за да не смутят и с най-малкия шум фантастичното ми пътуване... Ето така, с многото тъги и с малкото радости, доживях до моята 80-годишна възраст. Мисля си, че живях, според точните строги и неизменяеми закони на Природата, честно и достойно – по човешки. Не съм се съобразявал с някои закони, сътворени от човека, в угода на този или онзи. Не съм излъгал, не съм откраднал, не съм причинил с думи и с дела на никого болка. Не съм изливал злобна завист и омраза върху никого, а съм помагал и съм се радвал на всеки успех, постигнат по честен начин.

Не съм мечтал за върховна слава, каквато имат само гениите, защото знам силите и способностите си, а живях и живея с вярата, че това, което съм сътворил, ще помогне на хората да станат по-добри, ще намали алчността и злобата у тях, ще направи по-лек и приятен живота на всеки гост на майката Земя. Не съм живял безотговорно, в разточителство и в охолство за сметка на другиго ...

До тук животът ми протече в неистова борба с лишенията и несгодите, с премеждията и злополуките, но съм доволен от съдбата си, че не допусна до мен нито една заразна болест. Всичките ми страдания са причинени от чисто механични увреждания, породили само в мен болка, която с течение на времето отшумява и се забравя. Може би това е причината да се чувствам днес неимоверно здрав и жизнерадостен. Ех, живея в бедност и в някои моменти ме спохожда тревога, но махвам с ръка и тя отлита.

Не, аз не съм беден. Малцина са хората, които са по-богати от мен. Не всеки българин, притежател на тонове чисто злато и милиарди долари в швейцарските банки, е по-богат от мен. Считам за по-богат само този, който има в моята картотека над 4 000 изрезки от 72-а ежедневни и периодични вестника, от 35 списания, от 54 литературни сборника, антологии, енциклопедически справочници, и е автор на повече от 20 книги с изящна словесност за деца и за възрастни. Гордея се с това богатство. Благодаря на Съдбата си, загдето ме е дарила с толкова несгоди и страдания, които раждат светли мигове и вихрен порив за живот!

София, 25 май 2005 г.