Цървулените стъпки

По улиците на града подсмърчаха цървулените стъпки на едно момче ...

Има хора, родени при такива обстоятелства, които предопределят съдбата им. Излишно е да соча, че родените във владетелския двор са по право принцове и херцози, че генералският син е непременно офицер, че роденият в семейството на писател е най-малкото журналист. На тях съдбата се усмихва още от първите житейски стъпки и те в повечето случаи едва смогват да асимилират това, което им се дава почти наготово. Това са така наречените "глезеници на съдбата". Наследили име и обществено положение, те няма за какво да се борят и остават съвсем обикновени хора в необикновени обстоятелства, или както се казва – от нещото правят нищо.

Друга категория хора се раждат далеч от титли и обществено положение, далеч от възможности за някакъв напредък и изява. Макар родени с по-голяма умствена способност, те употребяват всички усилия за насъщния си залък, за дрехи на плещите си, за покрив над главите си. Плътните бариери на жизнените условия ги оставят да изтлеят, неразвили особените си качества, неосъзнали наличието на талант и своето призвание в живота. И нерядко на обикновена селска сватба ние слушаме чудесни певци, музиканти, игрохорци, произлезли от средата на самия народ, чията виртуозност ни трогва не по-малко от известните и рутинирани изпълнители по обществените сцени и естради. Това са именно те – подтиснатите, не направили силата на таланта своя професия и съдба. Примирили се с тези жизнени условия, те споделят съдбата на милионите. Но всяко правило има исключение. Тези изключения раждат така наречените "мъченици на съдбата", които със своя воля и усилие правят от нищото – нещо. От тази категория хора е и писателят Спас Антонов, или както го наричат скромно и съкровено Спаско неговите родители, земляците му и ние – приятелите му.

Спаско е на средна възраст, със среден ръст, с леко оредяла коса на темето и плътни едри мустаци. Отначало е свит и срамлив, но постепенно той се отпуска и веселият му нрав заема своето положение. Случва се така, че в литературна компания спорим страстно по някакъв въпрос, а той като че ли се скрива посред бял ден – застава така, че спорът минава и без него. Но когато го срещнеш подир седмица, той сякаш с безразличие ти подава я вестник, я списание или най-често лист с чисто написани и прецизно подредени епиграми и изречения с "печатни грешки", които те карат да си спомниш всяка дума от предишния разговор. И неволно търсиш да срещнеш очите му. А там играят закачливи и иронични пламъчета ... И той израства пред теб като някакъв извънредно овластен съдник, пред когото трябва доста добре да подбираш думите си. Не пие спиртни напитки и не пуши, но мъдро примирен с тези наши пороци, той говори тихо и като че ли дебнешком. Кара те да си внимателен и неволно да му подражаваш. Принуждаваш се да го запиташ:

– Бе, ти откъде си, къде беше роден?

– В село Делян, близо до София. Но едва ли знаеш това село ... – смънква почти виновно той и отново те кара да мислиш, че се срамува от месторождението си, откъдето е излязъл твърде отдавна. Просто замълчаваш, но предположението ти те е лъгало ... Пак тихо, последователно и респектиращо слушаш легенди и предания за името на село Делян и за околните местности с такава любов и преклонение, че на часа го апострофираш:

– Защо не напишеш всичко това, което разказа?

– Написал съм нещичко, но не зная доколко съм успял ... Ето! – подава ми той папка с едър ръкописен надпис: "В Делян се будят легендите" и добавя: – Това е част от историческа повест, част от нашата история, която е отредила подобаващо място на внука на цар Самуил – Петър Делян, но литературата не е спряла достатъчно поглед на него, пък и далечно е времето, малко са съществените данни и трябва твърде внимателно да се пристъпва към осъществяването на повестта ...

Слушаш, и отново пред теб расте и те трогва голямото му чувство за обществена и литературна отговорност. Така – стъпка по стъпка, аз открих един тих, но прецизен труженик на литературното ни поприще. И стана така, както някой случаен гостенин, от учтивост си поканил на трапезата, а после разбираш, че не си могъл без него. Времето и литературните интереси ни сближават, дружбата и приятелството ни заякват и ние сме навсякъде заедно ...

След Модерно предградие, през Божурище и Пожарево, шосето заобикаля или лази по голите тук-таме залесени баири, спада в долините на местни реки и през Росоман и Златуша ние надникваме над водосборната котловина на Делянската река. Асфалтовият път свършва. Слизаме от синята "Шкода" на Спаско и мълчаливо скачаме от камък на камък през реката. Пресичаме железопътната линия Волуяк-Перник точно при Делянската спирка "Бригадирска слава" и красивият валог, в който настъпваме, ме кара да питам:

– Как се казва тази местност?

– Това е Топузáница. Тук беше руслото на реката и в тази суха сега вдлъбнатина, водата правеше един чудно красив въртоп, наричан Боботáлото. Сред лятната жега, ние бързахме да запладним овцете и се надпреварвахме кой пръв да се хвърли презглава в дълбокия разхладителен вир. А ей, отсреща е Мъртвинáта, която след Кáмика и Брéсьето, прераства в лешникова гора, наречена Ормáна.

Продължаваме към местността Воденичище. И докато аз си спомням части от повестта "Утро над Воденичище", печатани в основания и редактиран от самия автор вестник "Заводска победа" на ДЗРЧ "Тодор Петров" – София, той отново пояснява:

– Горе, над Ормана, през Оборина и Циганка, минавахме на път за село Златуша, като ученик в прогимназията. Ех, що боричкане, що гълчава беше ...

Спаско мечтателно се застоява. Какви ли мили картини от детството се реят сега в мисълта му?

Пред нас се откриват петдесетината къщи на село Делян, накацали по полустръмния припек между Поповица и Мечи дол. Плахо, като че ли ще разбудим някого, стъпваме върху обраслите с трева зидове на Петрово манастирище, свързано според преданията с Петър Делян – вождът на най-голямото въстание срещу ромеите през 1040 година. Тук е селското гробище. По средата стои обветреният каменен паметник на дядо Стоян Венков, познат ни от чудесния разказ "Овчарят от Мечи дол", печатан в нашата преса. "С този труд живя и нам го завеща", гласи лаконичният надпис под неговия барелеф в цял ръст, с овчарска гега и овце около себе си, издигнат от неговите синове – потомствени овчари, двама от които лежат сега под своите паметни плочи.

– Отиват си ... един след друг! – отронва с въздишка писателят и назовава местности, които галят слуха с неповторимите си звучни имена: Гойнодóлица, Чатáл, Гáрница, Острѝка, Войнéл, Тумбѝница, Кáсата, Нéглов рид, Некóсеница, Прóгон, Равнѝще, Търнóвдол, Елéзовец, Мачугáница, Усóе ... Той сочи с ръка възвишението над селото, наречено Китка, и продължава: – Всяка местност е свързана с легенда. Старите, които ги предаваха, вече спят, превърнали се самите те в непробудни легенди, а младите се разпръснаха из града. Остава само да се запише казаното, за да остане и се помни историята на това древно селище от идните поколения.

И отново се редят имената на Ребръчка, Ванчина, Мацина, Станимирова, Сетина махала и Доганджѝя. След малко, във Ванчина махала, ние целуваме коравите, но топли ръце на "нане Леко" и "стрина Стефка" – родителите на Спаско. И слушаме с увлечение искрените им изповеди за преминалите мъки и радости около оскъдния имотец, за трудно изхранвания добитък и още по-трудно отглежданите деца. Гледам съсухрените им лица и в мисълта ми се явява смуглото момче с ожулена ратайска торбица на рамо, което гледа да мине с чуждите овце край къщи, за да остави от къшея чужд хляб на гладното си братче и двете си сестричета.

Сред веселата група от овчарчета и говедарчета по Камен дол и Топóле, Спаско мълчаливо се оттегля зад храстите, защото до сухия хлебец в торбата, грижливо увито, стои томче с разказите на Елин Пелин или Йовков, "Под игото" или "Записките" на Захари Стоянов. Юношата жадно поглъща бунтовната мерена реч от стиховете на Ботев, нежните лирични изповеди на Яворов и Дебелянов, басните на Михаиловски ...

Дошъл веднъж в града с дядо си, впечатлителната душа на бъдещия писател усеща, че тук гърми един друг, непознат и загадъчен ритъм на живота ... И една сутрин, преди да потънат разтопените звезди в Боботалото, той грабва торбичката си и дълго сподирян от питащия поглед на своето овчарско куче Барон, се отправя към жадуваната неизвестност. Каменно-студеният столичен град и не подозира, че по улиците му подсмърчат цървулените стъпки на избягалото от овцете момче. Но градският хляб на частнособственическа София се оказва по-горчив. Вместо работник в месарски магазин, още на другия ден собственикът, който има и свинарник в Модерно предградие, го прави гледач на свине. До вонящия свинарник, върху циментовата площадка, цяла нощ не мигва под мръсната парцалива черга изчезналият от Делян Спаско. В кошмарна просъница, той вижда плачещия образ на майка си, която го вика, като из някаква бездна, с глас към село ... "Избягах от овцете, но попаднах при свинете!" – казва със самоирония той при завръщането си.

Минават години на усилен селски труд. Мишците заякват и една по-уверена в бъдещето походка го довежда отново в града. Сега вече в джоба му се спотайват и първите несръчни стихове, и наброски за разкази. Нещо се е променило и в самия град. Спаско е мияч на чинии в ресторант, дърводелец, помощник-шофьор, шлосер и стругар в ДЗРЧ "Тодор Петров", и ... ученик във вечерния техникум "Ат. Романов".

Радостта от първите отпечатани творби, завършването на техникума, следването на журналистика в Софийския университет и основаването на вестник "Заводска победа", чийто главен редактор е той, сочат победоносните стъпки на Спас Антонов след голямата обществено-политическа промяна в страната ни. И не само това, Спас Антонов е активен член на литературния кабинет "П. К. Яворов" – София. Той е технически редактор на сборниците, издавани от кабинета, аплодиран участник в литературни четения и желан автор от нашите централни вестници и списания.

Седим веднъж на терасата пред вилата на окръжния народен съвет в Белчин баня, където сме повикани на семинар с творческата интелигенция от окръга, и Спаско разгръща обемист албум с прецизно подредени изрезки на свои творби из почти всички столични и много провинциални вестници и списания. Всеки ред от тях е защита на истината и правдата, възхвала на човешките добродетели и безпощаден сарказъм към остатъците от гнилото, пошлото. Вечерта единодушно е приет за член на Окръжната писателска група. Не смогвам да кажа нищо за личността и творчеството му. Всички го познават, всички са чели произведенията му и високо оценяват неговата личност и неговото творчество.

Наскоро след това, изкачваме с един мой приятел стълбището на 11-ти блок в комплекс "Красна поляна", където ни посрещат жена му и двете му деца. Приятелят казва името си при запознаването, а Спаско мълчаливо бърка в изрядно подредени кутии с пликове и вади изрезките с печатните прояви на моя приятел-поет. Той ахва от учудване. После дълго разглеждаме изчерпателната картотека с първите стъпки в печата на всички съвременни наши млади поети. Не празна приумица, не хоби за самодоволство, а съзнателна и целенасочена дейност представлява тази уникална по своя характер картотека. На широката му работна маса, като на бойно поле, трака припряно пишещата му машина. Натрупани са ръкописи, книги, вестници и списания. Стихове, гатанки за деца, епиграми, басни, шопски хумор, части от повестта "В Делян се будят легендите", чудната недовършена поема "Безименната хубавица" – това е само най-характеризиращата част от многопосочната му творческа дейност.

И пак – тихият му глас, внимателното му отношение към всеки срещнат и изключителната му сърдечност сочат неизменния образ и чистата душа на някогашното селянче, в чиято торба сега – насъщно като хляба, се умножава и усъвършенствува едно скромно литературно дело, което тепърва ще има бляскаво обществено признание. Заражда се едно тържество на надмогнал всички житейски беди мъченик на духа, на което с нетърпение очакваме да присъстваме.

Петко Огойски

Автобиография

НЯКОЛКО ДУМИ НА СПАС АНТОНОВ ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ И ЗА СЕБЕ СИ

След като много от литературните ми събратя, чрез 960-те автографа и в десетките отзиви и рецензии, са казали своите думи за мен, редно е и аз да кажа няколко думи за тях и, разбира се, – за себе си.

Още се носи мълвата в родното ми село Делян, Софийско, че когато съм се родил на 25 май 1925 година, баща ми взел отрязаната пъпна връв и я хвърлил пред вратата на Съюза на българските писатели. Дали това е вярно, не съм достатъчно сигурен. Но като знам, че хората от селото го наричаха Алекси Златоуст заради това, че когато разказваше съчинените лично от него приказки и от устата му се ронеха сякаш жълтици, – много вероятно е историята с пъпната ми връв да е негово съкровено дело. Баща ми беше самобитен веселяк, с вродено чувство за взаимопомощ, с чиста обич и с неизявен литературен талант.

Когато бях на седем годинки, моите родители се видяха в чудо. Упорито отказвах да ходя на училище. Мислех си, че учителката ще ме изпитва за буквите, а аз не познавах нито една буква. Но пък щом научих буквите още в Първо отделение (сега Първи клас), може би под влиянието на баща ми, който свиреше добре на гъдулка и от време на време в разговор вметваше по някоя римувана дума, аз написах първото си стихотворение:

С бялото кокиче,
сгушено в трънака,
аз ще се закича.

В тая утрин късна
само мен то чака
пръв да го откъсна.

Баща ми галено ме наричаше Паре, а дядо ми Антон ме наричаше Паско. Направех ли някоя щуротия, баща ми ме хокаше:

Ай ти, Паре, Паре,
стана пак... магаре!

А викнеше ли ме за нещо дядо: "Паско, ела!" и аз, залисан в някаква си моя "важна" работа, не отида веднага, баща ми, наблюдавайки отстрани, ще подхвърли:

Остави го тоя Паско,
а си викни ти... Захласко!

Завърших основното си образование в родното ми село Делян, а прогимназиалното – в съседното село Златуша. Всяка сутрин и всеки следобед, в дъжд и кал, в студ и сняг, през баири и долища, заедно със 7–8 мои другарчета, изминавахме пеша 5-километровия път до Златуша. Работата опря до ученето ми в гимназия. Колко плаках и се молих на баща ми да ме проводи в големия град, за да стана гимназист, но той беше категоричен:

– Разделихме имотеца с петимата ти чичовци и сестра ми. Нивицата, която ми се падна, не може да ни изхрани, камо ли да ти осигуря в града квартира, храна, униформа, такса, учебници... Дума да не става!

Аз разбирах тежкото положение на семейството ни, състоящо се от баща ми Алекси Антонов Иванчев Лепоев Стоянов (02.09.1900 – 05.09.1979) – коренен жител на село Делян (Кърнул); майка ми Стефка Рангелова Гигова (02.04.1904 – 27.08.1987) – родена в село Милкьовци, Трънско; сестра ми Петра (25.09.1927); брат ми Свилен (22.06.1930 – 20.07.1993) и зреещата вече за раждане сестричка Мария (05.08.1940). Ето защо станах ратай у по-заможното семейство на дядо Стоян Венков, с когото пасяхме шейсетина брави овце. Но нещо отвътре все ме теглеше към големия приказен град. Привличаше ме сутрин изгревът на слънцето, който изглеждаше като ореол над града, а вечер – отражението на градските светлини в небето над Витоша. Смътната представа за този още невидян град и загадъчният градски живот се надигаха бурно в гърдите ми. Тягостно понасях овчарския бит, докато една сутрин, преди да се събуди дядо Стоян, аз, 14-годишният юноша, детето на бедняка Алекси Златоуст, нарамих торбичката си с парченцето хляб и бучката сирене, и се запътих сам-самичък по прашния друм към моята светла мечта – там, където ще намеря работа, ще получа образование и ще заживея по човешки.

Уморен от дългия път, привечер в предградието на столичния град попитах за работа в една месопродавница. Дебелият охранен чичко ме съжали и ме прие, уж да въртя месомелачната машина, но като видя колко са силиците ми, на другия ден ме отпрати да паса тринадесетте му на брой свине в празното място край шосето. Нощите прекарвах върху циментовата площадка край свинарника и се завивах с парцаливи мръсни черги. От вонящия въздух и от съприкосновението със свинете, върху тялото ми се лепна с непоносим сърбеж и гнойни пъпки някаква екзема. Нямаше как да стоя повече при месаря. Измъчваше ме и мисълта: "Оставих овцете, та станах свинар!" Върнах се по обратния път при родителите ми. Излекувах се и след месец пак дойдох в столицата като общ работник в една кръчма. Но работата в кръчмата не е занаят, затова постъпих в една дърводелска работилница. Там прекарах студената зима и там спях върху купищата наредени шперплати. Обаче през пролетта на 1941-ва година, собственикът на работилницата беше военно мобилизиран и ние – десетината работници, останахме на улицата. Потърсих квартира и с припечелените оскъдни пари, едва 16-годишен, се записах в курса за трактористи на инж. Петър Минков. Теглеше ме железарският занаят, техниката, автомобилното дело. В курса получих известни познания в тази област и постъпих в автомобилното дружество "Средногорие" като автомонтьор.

През един топъл ден в края на август, връщайки се от Копривщица с камион, натоварен с хранителни продукти, шофиран от бай Пейо и придружаващият го негов колега, на шосето преди село Долни Богров се счупи задната полуос на камиона. С мъка го избутахме встрани от шосето. Там, върху прашния банкет започна работата по изваждане на счупената полуос. Задната част на тежко натоварения камион беше повдигната и подпряна от едната страна с дървени трупчета, а от другата – с ръчен крик. Аз се вмъкнах под камиона, отвинтих гайките на полуоста, обърнах се с лице към земята, за да не пада прахоляк и твърди частици в очите ми, и заднишком, пълзейки по корем, започнах да излизам изпод камиона. Но изведнъж лявата страна, подпряна с крика, се сгромоляса върху плещите ми. Крикът се бе отплеснал и бе заклещен неподвижно между земята и шасито. Диференциалът натисна темето ми, а лицето ми потъна в дебелия слой прах. Устата ми се напълни и прахът в нея се превърна в лепкава кал. Не можех да дишам, защото и носът ми беше запушен от праха. Започнах да се задушавам и нямаше как да извикам. В този предсмъртен миг, чувствайки че ми остават секунди живот, през ума ми светкавично мина тревожният въпрос: "Защо, преди да вляза под камиона, не отправих последен поглед на запад оттук, където е сгушено родното ми село?" Но в ушите ми прогърмя неспокойният настойчив глас на бай Пейо: "Вдигай бързо!" Те двамата, бяха поставили резервния крик и време за губене нямаше. Задната част на камиона мигновено се повдигна бай Пейо ме хвана за краката и бързо ме издърпа. По бузите и врата ми от темето се стичаха едри струйки кръв, а лявото ми рамо и ръката бяха увиснали. Промиха устата ми с вода, превързаха дълбоката рана на темето и ме поставиха върху седалка, взета от шофьорската кабина. Скоро рейсът, идващ от Копривщица, ме закара в София ...

Пооправи се изкълченото ми рамо и раната на темето заздравя. През зимата на 1942-ра година работих в една шлосерска работилница, а през март, същата година, постъпих като ученик-стругар във Военноинженерната фабрика. Записах се в Занаятчийското училище и през 1945-а година получих свидетелство за майстор-стругар.

Като войник, кандидатствах в Школата за парашутисти в летище Божурище. След предварителния изпит, състоящ се от специални гимнастически упражнения; от центрофуга за проверяване устойчивостта на тялото при различните му положения във въздуха; от барокамера с разредена атмосфера, близка до тази, намираща се над 10 000 метра височина, – аз влязох в строя за преглед от началника на ВВС – генерал Захари Захариев. Но заедно с други трима, бях отстранен поради несъответстващия ръст и тегло. Трябвало ръстът ми да е над 172 сантиметра, а теглото – над 68 килограма. В противен случай нямало да ми се отвори парашута. Примирих се с тая несполука и влязох в Автомобилната школа, намираща се в летище Враждебна. Завърших школата през 1946-та година и получих свидетелство за професионален шофьор. След напускане на казармата, започнах работа в Завода за резервни автомобилни и тракторни части като майстор-стругар. Едновременно работих и учих във вечерния механотехникум "Атанас Романов".

В един ден (21 юли 1950-а година), изморен и жаден за сън, трябваше да сваля от струга обработената чугунена балванка, тежка около 20 килограма, но отмалелите ми ръце не успяха да я задържат и тя падна от един метър височина върху ходилото на левия ми крак. Пръстите и предната част на ходилото бяха силно сплеснати. Имаше и скъсани кръвоносни съдове, което впоследствие се отрази зле на този крак.

Завърших техникума през 1952-а година и започнах работа в Технологичния отдел на завода, но вече като конструктор на приспособления за производството на автомобилни и тракторни части. В края на 1953-а година, следвах курс по журналистика за редактори в низовия печат, а в началото на 1954-а година основах и редактирах, успоредно с конструкторската ми работа, вестник "Заводска победа". На 10 януари същата година, сключих граждански брак с Мария Савова Панчева (31.07.1920) – инспектор в служба "Жилищно настаняване" към Пети районен съвет в столицата. Бащата на Мария е роден в село Байлово и е бил ученик на Елин Пелин, а по-късно – словослагател в Държавната печатница. На 13 октомври 1955-а година се роди синът ми Людмил, сега научен сътрудник, д-р на биологическите науки. По-късно се роди и дъщеря ми Миглена (10.01.1957), която завърши гимназия и полувисш търговски техникум. В момента имам три внучки. Айра е дъщеря на сина ми, а Елена и Мариела – на дъщеря ми.

Все по това време следвах задочно инженерство във ВМЕИ – София, където през 1957-ма година се дипломирах като инженер със специалност Технология на машиностроенето. Но понеже се изискваше редакторите на заводски вестници да имат висше образование по специалността, аз започнах да следвам задочно във факултета по журналистика в СУ"Кл. Охридски". Завърших университета през 1963-та година и продължих работата си като инженер, но вече в Електрокарния завод. Там изпълнявах длъжността "технолог" д0 края на 1966-та година. През това време осъществих 5 мои рационализации, с които улесних производството на електрокари. В началото на 1967-ма година постъпих на работа като контролен специалист в Научно-изследователския и проектно конструкторски институт по електрокари и мотокари (НИПКИЕМ) в София. И тук – вече на 42-годишна възраст, продължаваше фанатичната ми борба със живота.

Много са злополуките и нещастията, отредени от съдбата ми, които косъм по косъм боядисваха в бяло косата ми и капка по капка вгорчаваха душата ми. Ще спомена само тези, които са ме поставяли на ръба между смъртта и живота. Нека да продължа, като започна от 1960-та година, когато със семейството си бях на черноморския плаж в село Обзор, заедно с едно друго семейство. Късно следобед, аз влязох сам в морето. Любувах се на тихата и спокойна водна шир и изпитвах неудържимото желание да влизам все по-навътре и по-навътре. Отдалечих се доста от брега, а когато реших да се върна, някакъв водовъртеж ме задърпа и започна да ме увлича. Дълго се борих с него, но колкото и да се мъчех да се измъкна, все повече и повече той ме увличаше. Уморен и отчаян, започнах да викам силно. Макар че морето беше тихо, гласът ми се сливаше с околния шум и не достигаше до брега. Безпомощен, махах ръце по посока на плажа, докато съпругата ми ме забеляза и се досети, че аз съм в опасност. Тя свали дългия прът от плажния чадър и го даде на Иван (така се наричаше мъжът от приятелското ни семейство, който беше добър плувец), с молба да навлезе колкото е възможно по-близо до мен, та аз да се хвана за пръта и да се измъкна. Спасителната операция приключи благополучно.

През април 1963-та година, отидох да живея със семейството си в квартал "Красна поляна". Пред входа на новопостроения жилищен блок, беше изоставена голяма железобетонна плоча. Тя трябваше да се натовари и извози с камион. Захванахме се четирима новодомци да я качим на камиона, но при повдигане на плочата, остра болка ме парна в гръбнака. Аз приклекнах и се свих на земята... Във Втора градска болница установиха, че има спукване между четвъртия и петия прешлен на гръбначния ми стълб.

През 1965-та година почувствах, че носът ми е запушен, а челото и кухината около носа, са подути. Постъпих на лечение в Четвърта градска болница. Там с голяма спринцовка бъркаха надълбоко в носа ми, за да изсмучат гнойната течност. Тази операция беше страхотно болезнена, но нямаше друг начин.

През юли 1970-та година решихме със семейството ми да отидем с наскоро закупената нова кола на почивка в черноморския курорт Китен. В почивната станция, още на другата сутрин, както бях застанал с боси крака пред умивалника, тоалетният сапун се изплъзна от ръцете ми и падна в него. Посегнах да взема сапуна, но тутакси едно голямо порцеланово парче от страшно напукания умивалник, падна върху левия ми крак и проби с острата си част точно това място на ходилото, което беше сплеснато преди години от оная, паднала от струга чугунена балванка. Отвори се дълбока рана. Станционният лекар заши пробитата дупка и превърза крака, но аз не можех да влизам в морето. Цели двадесет дни стоях в стаята като строго наказан затворник. На връщане – от Китен до София, шофирах колата си с бинтован крак и с много напластена мъка в душата ми.

На 4 април 1972-ра година получих бъбречна криза. В института за бърза медицинска помощ "Пирогов" настояваха да извадят камъка от левия ми бъбрек с операция, но аз отказах. След 10-дневен престой, напуснах "Пирогов" и отидох при проф. Ламбрев, който ми препоръча билколечение.

Три месеца по-късно, почувствах изтръпване и тъпи болки на мускула под коляното на левия ми крак и бях принуден да ходя с бастун. Посетих кабинета на световноизвестната специалистка по хирургия д-р Мария Табакова в Медицинския институт. Изследванията показаха, че се е появила болестта на Бюргер, вследствие на контузията с балванката през 1950-а година и контузията с острото порцеланово парче от умивалника в Китен. По запушените кръвоносни съдове кръвта не достигаше до пръстите и, неоросени, те започваха да изтръпват. Д-р Табакова предприе лечението със серия блокади, което представляваше вкарване на голяма доза озон със спринцовка, направо в главната артерия. Това беше доста болезнена операция и след всяка блокада лежах един час неподвижен ...

Не ми стигаха мъките от болестта на Бюргер, ами камъкът в бъбрека не ми даваше мира. След продължителна употреба на билките и след консултация със самия проф. Ламбрев, към 10 часа преди обяд на 8 февруари 1973-та година камъкът изхвръкна през пикочния канал с кръвотечение и ужасно раздиращи болки. Този светлокафяв камък, голям колкото бобено зърно, със силно заострени ръбове и притьпени бодли, имаше формата на континента Африка. И до днес аз го пазя като реликва, причинила ми много страдания.

Бъбречната криза отшумя завинаги и аз я забравих, докато една сутрин, поради остри болки в гърба ми, с мъка станах от леглото. Извит като дъга, аз не можех да направя дори крачка. Изнесоха ме с носилка от стаята и с кола на "Бърза помощ" бях откаран във Втора градска болница. Там започнаха мъките, които ми причиняваха лечебните изтезания. Най-напред трябваше да извадят секрет от гръбначните прешлени, за да го изследват. Бях поставен на стол, с лице към облегалката, та гърбът ми да бъде открит за работа на лекарите и медицинските сестри. При вкарване на спринцовката между прешлените на гръбначния ми стълб, аз пребледнях и оброних глава върху облегалката на стола. Свестиха ме с плесници по бузите. След известно време ме изследваха с ЕМГ (електромагнитна графия), което е особено неприятно и болезнено, поради забитите игли по краката, тялото и главата. Лекуваха ме още с разни медикаменти и след месец се придвижих от болницата до дома си с бастун. Междувременно се лекувах и от болестта на Бюргер.

През месец юли 1977-ма година д-р Табакова направи последната серия от 12 озонови блокади и с това левият ми крак бе напълно излекуван. Но спуканите прешлени на гръбнака продължаваха да ме мъчат. В края на месец октомври 1977-ма година постъпих в санаториума в град Банкя, където ме подложиха на екстензия, т.е. спъване на гръбнака със специална машина, след което три дни лежах по корем – неподвижен. В такова неизгодно положение, медицинският персонал ми даваше храна и аз я поемах, без да движа тялото и врата си. След месец и половина от болките в гръбнака не остана и помен. Бях напълно здрав и спокойно продължих работата си в института за електрокари и мотокари.

Изминаха 6 години на ползотворен труд. Помислих си, че съм забравен от всякакво зло, докато на 5 август 1983-та година, след продължително ходене по нагорещените улици на града, към 3 часа следобед се прибрах и седнах на работното си място. Пот обля челото ми, а главата и тялото ми станаха двойно по-тежки. С мъка се вдигнах от стола и застанах прав с надеждата, че ще се проясни пред очите ми, но в миг пред мен заиграха сини, жълти, зелени и червени кръгове. Залата, заедно с колегите ми, се завъртя и заподскача нагоре-надолу като подхвърлена монета. Усетих, че под краката ми няма нищо и мигновено се стоварих на стола пред бюрото си. Колегите ми забелязаха състоянието, в което се намирах, и незабавно телефонираха на "Бърза помощ". Лекарят премери артериалното ми налягане, което показваше 230/125. Няколко яки колеги ме свалиха на носилка по стълбите от 8-ия етаж и за броени минути бях в института "Пирогов". Там ме сложиха в помещението за реанимация.

Привечер дойдоха съпругата ми и синът ми, за да разберат какво става с мен. Видях ги като едва забележими сенки сред спуснатата сякаш пред очите ми гъста мъгла. Бях неподвижен труп. Дишах тежко през носа и нямах сила дори да отворя устата си. По думите на лекарите, ако санитарната линейка се бе забавила 5–6 минути, от инсулт щял съм да се простя с този свят. Един месец ме лекуваха в "Пирогов" и ме излекуваха. Благодаря им с цялото си сърце и душа!

След тази смъртна опасност, с мен се случиха няколко малки инцидента, като: обгаряне на пръстите, дланта и китката на дясната ми ръка, вследствие на късо съединение в електрически контакт; операция на възпалена мастна тъкан под лявата ми мишница; приплескване на лявото ми коляно и бедрото, които се намериха между броните на две леки коли; изваждане с операция на дълбоко забит кърлеж в лявата страна под стомаха ми; операция на левия палец на ръката ми, от върха на който извадиха постоянно растящ твърд мазол и т.н.

Но най-интересният и спасен инцидент, който можеше мъченически да отнеме живота ми, се случи на 16 февруари 1995-а година, когато на спирка "Халите" се качвах на трамвая. С левия си крак (ах, тоя нещастен ляв крак!) бях стъпнал на трамвайното стъпало, а десният ми крак още стоеше на площадката. В този момент автоматичната врата на трамвая се затвори с трясък и притисна ходилото на левия ми крак. Почувствах се като хванат в капан. Обзе ме ужас пред факта, че след миг трамваят ще тръгне, а вратата му е гладка и няма за какво да се хвана. Секунди оставаха, когато той ще ме повлече и... край! Извиках силно, даже изсвирих с уста. Стоящите хора на спирката също нададоха тревожни викове. Несъобразителният ватман отвори вратата и освободи притиснатия ми крак. Почувствах силни болки в ходилото. С мъка стъпнах на площадката с пострадалия си крак, но си рекох на ума: "И този път се измъкнах от хищните лапи на Оная, дето с безпощадната остра коса покосява човешкия живот".

Литературната ми дейност, както споменах още в началото, започна след като научих писмените знаци, но за първи път печатах стихотворение през 1950-а година. Тогава работех като стругар в Завода за автомобилни и тракторни резервни части и бях написал доста стихотворения. Един ден се осмелих да изпратя няколко от тях в редакцията на вестник "Труд". Струваше ми се, че името Спас Антонов няма да впечатли никого и затова реших стихотворенията си да подпиша с псевдоним. Хрумна ми да взема няколко от първите букви на трите си имена Спас Алексиев Антонов и от тях да съставя псевдонима. Така се получи СПА-АЛ-АНТО. Но тъй като СПААЛАНТО наподобяваше италианско име, за да зазвучи съвсем по италиански, прибавих думичката ДЕЛЯНИНИ, която пък идва от родното ми село Делян.

Бях приятно изненадан, когато на 1 септември 1950-а година, на първата страница на вестник "Труд" видях стихотворението си "Писмо до граничаря", подписано с псевдонима СПААЛАНТО ДЕЛЯНИНИ. Още в същия ден при мен в завода дойде куриерът на вестника и рече:

– Изпраща ме завеждащият Културния отдел Хаим Оливер с молба да отидете веднага при него. Иска да ви види.

Нямаше време за преобличане. Тръгнах така, както бях облечен в работния си комбинезон. В Културния отдел ме посрещна Хаим Оливер, стискайки здраво поизцапаната ми с чернилка и машинно масло десница.

– Седнете! – рече той и посочи фотьойла. Не посмях да седна с работната си дреха на новия чист фотьойл, та рекох:

– Ех, ще постоя така. Нали цял ден стоя прав край струга, – свикнал съм...

Като чу чистата българска реч, Оливер възкликна:

– Ама, вие сте българин! А аз ви помислих за италианец ...

– Да, чистокръвен българин! – добавих аз.

Продължих да сътруднича на вестника и по-късно, когато оглавяваха Културния отдел Цветан Сухаченски, Николай Тодоров, Мирон Иванов и други, но рядко подписвах материалите си с "италианския" псевдоним. Като студент, участвах в литературния кръжок "Васил Воденичарски", заедно с изтъкнатите днес поети и писатели: Георги Струмски, Константин Павлов, Марко Ганчев, Благой Димитров, Георги Ведроденски – Мортус, Александър Миланов, Иван Арнаудов, Иван Баджев, Филип Панайотов, Георги Капчин, Дафина Попова, Анастас Стоянов, Андрей Германов, Владимир Башев, Марко Недялков, Стоян Илиев и други. В този кръжок се роди идеята ми за създаване на Картотека на съвременната българска поезия. Сега тази уникална картотека съдържа над три милиона изрезки от вестници, списания и всевъзможни печатни издания със стихове на 10 800 български поети.

Сътрудничих на почти всички централни и някои окръжни вестници, но най-много мои творби се появяваха във вестник "Софийска правда", където завеждаше културния отдел поетесата Андреана Радева.

Един ден, току-що бях купил нова лека кола "Шкода-1000 МВ" с аеродинамична форма и с приятен небесновиолетов цвят, Андреана ме помоли да отидем на гости, при Елисавета Багряна и да се разходим с колата до Витоша. Във вилата си в квартал Бояна, голямата поетеса ни посрещна радушно. Тръгнахме и тя седна на седалката до мен, а аз тръпнех от удоволствие. Не можех да си представя, че "вечната и святата", която някога ме гледаше от снимката в моята читанка, можеше да бъде до мен и да разговарям с нея като с обикновен човек. Обиколихме поляните на Витоша, разгледахме Копитото и се отбихме в ресторант "Тихият кът" където поръчахме богата храна. Накрая, разбира се, като кавалер на двете дами, платих една доста прилична сума.

На връщане от ресторанта, Багряна предложи да посетим композитора Петко Стайнов. Оставих колата встрани на шосето и тримата се озовахме във вилата на композитора. Там Багряна разговаряше с домакините, а ние с Андреана гледахме с възхищение програмата на новия цветен телевизор. Годината беше 1967-ма, краят на месец май. По това време хората в България рядко притежаваха цветни телевизори и на нас ни беше твърде интересно. Свечеряваше се вече когато си тръгнахме от вилата на Петко Стайнов. По стръмната пътека, от едната страна Багряна се държеше за мен, хванала ме под ръка, а от другата страна я крепеше Андреана. Късно вечерта се прибрах у дома, но през цялата нощ не мигнах от вълнение.

От този момент насетне не отказвах на никого услуга с колата си, още повече на приятелите ми – събратя по перо и чувства. Получих писмо от поета Георги Тихолов, който ме канеше на гости в Кюстендил. Отидох със семейството си и се разположихме в обширния му апартамент. Семействата ни се запознаха и аз с изненада научих, че една от дъщерите му – Веселина Тихолова, е подготвила за печат първата си стихосбирка. Нощувахме, а на сутринта потеглихме с колите си към близката планина Осогово.

С писмо от град Варна поетът Михаил Михайловски – нощувал не веднъж като гост у дома, ме канеше от името на съпругата си Йонка и дъщеря си Дарина, да прекараме лятото със семействата си на варненския плаж. С народната учителка и талантлива поетеса Невена Донева – учителка и на моите деца, често се разхождахме до родния й край. Там посещавахме прочутата пещера Магурата и разглеждахме причудливите Белоградчишки скали. С писателя Иван Вълов многократно отивахме до родното му село Крушовица, Плевенско, където ме посрещаха гостолюбивите му родители бай Марин и леля Мария, а после с Иван ловехме риба от река Вит. Известният баснописец – мой отдавнашен приятел Алберт Декало, ме помоли да ги закарам със съпругата му Виолета до град Ловеч. Там театралната трупа, в която участваше Виолета, представи комедията "Тартюф" от Молиер.

С писателя, публициста и известния политик Петко Огойски, с удоволствие отивах до родната му къща в огойската местност Войкин дол, където стърчи издигнатата от него пететажна зъбчата кула, за да издълбая с длето върху мраморна плоча имената на предците в неговия род.

С неповторимия самобитен творец и учител на младото поколение поети Добри Жотев, многократно сме били в село Радуй, където потягаше родната си къща и мечтаеше един ден тя да стане музей. С поета Александър Михайлов, освен до родното му село Храбърско, обиколихме почти цяла България, а с писателя Стоян Чакъров – земляк на Елин Пелин, с готовност отивахме в Байлово и устройвахме литературни четения в музея на недостижимия класик на българската литература. С детските писатели: Атанас Душков, Лъчезар Станчев, Иван Кръстев, Максим Асенов, Кирил Назъров, Димитър Светлин и Радой Киров пътувахме по села и градове, където ни посрещаха като очаквани най-скъпи гости ...

Освен услугите, които правех с колата си на моите колеги, близки и роднини, не отказвах и на най-обикновените хорица – милите земляци, стари приятели, та дори и на съвсем непознати люде. Когато пътувах към родното ми село, често настигах поп Симо от съседното село Росоман, тръгнал за венчавка, кръщене и други ритуали. Спирах пред него, и макар да не беше в моята посока, аз го откарвах там, закъдето беше тръгнал. При всяка направена от мен услуга, изпитвах неизразимо удовлетворение. Само тогава се чувствах с гордото име Човек.

В течение на годините, написах и публикувах в ежедневния и периодичен печат, в сборници и антологии много литературни творби от най-различни жанрове: лирични стихотворения, басни, епиграми, афоризми, поеми, хумор и разкази за възрастните; стихотворения, повест, гатанки, небивалици, скороговорки, проза и стихове за обратно четене, броилки, превъртушки, забавни недомлъвки и смешки за децата. Участвах в десетки литературни четения в столицата и в различни краища на страната. Издадох десетина книги за деца и за възрастни от издателствата: "Народна младеж", "Български художник", издателството на Отечествения фронт, издателство "Хр. Г. Данов" в Пловдив и други. За тях се появиха в печата положителни отзиви и рецензии. Всичко това ме подтикна да подам през 1985-а година документи за приемане в Съюза на българските писатели. Но там си имаха установен ред: членовете на Съюза да не надвишават определения брой и приемането на нови членове да става само на мястото на починалите. Дълго чаках, обаче все не идваше не само моят ред, но и на десетки талантливи творци. Недоволни от това положение, в началото на месец януари 1990-а година, неколцина потърпевши като моя милост, между които: Владимир Свинтила, Стоян Етърски, Иван Богданов, Любомир Христов, Михаил Тошков, Димитър Точев, Василка Хинкова, Боян Ангелов, Димитър Милов, Кинка Константинова, Георги Евдокиев, Иван Вълов, Павлина Павлова, Иван Карадачки и т.н., решихме да оформим Инициативен комитет, да издирим и привлечем кандидати за членове на един нов писателски съюз. Даже аз бях направил предварителен списък на около 80 талантливи творци, издали 10, 15, 20 и повече книги, но останали извън Съюза на българските писатели.

Умувахме как да наречем бъдещия съюз и аз предложих сегашното му наименование – Съюз на независимите български писатели (СНБП). Обявихме в пресата условията за приемане и започнаха да пристигат кандидатите от всички краища на страната. По списък събирах 2 лв. + 20 лв. встъпителен членски внос срещу подпис на кандидата. Този списък, наброяващ 186 души, заедно с всички документи от онова време, се съхранява в личния ми архив.

На 24 април 1990-а година, в княжевското читалище "Братя Миладинови" се състоя Учредителното събрание, на което присъстваха 56 души. Избран беше Управителен съвет от 15 души и оперативно ръководство с председател Владимир Свинтила, секретар Любомир Христов, председател на Творческия фонд Михаил Тошков, секретар по печата и пропагандата Боян Ангелов и административен секретар и касиер Спас Антонов.

След оттеглянето на Владимир Свинтила от председателския пост, поради здравословни причини, УС на СНБП свика на 8-ми септември 1990-а година събрание за избиране на председател. Избран беше Иван Богданов, а една малка част (около 30 души), начело с Михаил Тошков, се отцепи от СНБП и се обособи в Съюз на свободните писатели. Любомир Христов бе елиминиран като секретар, поради неговото високомерие и създаване на конфликти в ръководството и членовете на СНБП. На неговото място бях избран аз, като поех и предишните ми задължения на административен секретар. Работата на СНБП падна изцяло върху мен, с изключение на касиерството, което беше поето от Павлина Павлова и Люба Гайдарова, а по-късно, срещу месечно възнаграждение – от Любка Василева. Като секретар, аз водех протоколите от заседанията на УС, представях кандидатите за приемане, уреждах литературни четения и премиери на нови книги, попълвах членските карти, уточнявах списъка на членовете, поддържах архива в пълен ред, съхранявах печата на СНБП, почетните значки и медали и, както се казва, изпълнявах ролята на "претовареното магаре". Но това не ми тежеше, а напротив – доставяше ми удоволствие.

Така минаваха годините, докато на едно заседание на УС, което обикновено се състоеше в т.н. Син салон на ул. "Ангел Кънчев" 5, спонтанно се разнесе вестта, че Николай Хайтов е приел за членове на Съюза на българските писатели няколко души от СНБП, между които се споменаваше и моето име. Годината беше 1995-а, вторник, 12-ти декември. Изненадан до крайност, дълго премислях дали да приема това членство, тъй като всички мераци и надежди след 10-годишното ми чакане, бяха съвсем отшумели, но надделяха увещанията на отдавнашните ми поръчители и на многобройните ми приятели от Съюза на българските писатели.

На 20-и декември 1995-а година, на общосъюзно събрание, Николай Хайтов връчи членската ми карта, а снимката, направена от фоторепортерите при връчване на картата, се съхранява в моя личен архив.

* * *

Днес, 25-и май 2005-а година, когато се събудих жив и напълно здрав – дееспособен, духовно озарен и с кипяща творческа енергия, не можех да повярвам, че след толкова лутане, премеждия, злополуки и несгоди, аз съм вече на 80 години. В паметта ми отново се нижат добрите и лошите неща, споходили моя живот. Надделяват лошите, но малкото хубави неща просто ги заличават със своя ослепителен блясък. Не мога да кажа, че целият ми досегашен живот, описан до тук, е преминал само в непосилна борба за оцеляването и очовечаването ми: без радостни вълнения, без съприкосновение с невероятното в живота и без изблик на висша духовна наслада. Ето един епизод от живота ми, в който не вярвах, че това може да съм аз.

Върху километричния камък на жизнения ми път е издълбана датата 24-и май 1988-ма година. Тогава, по случай Седмицата на детската книга и изкуствата за деца, аз се намирах в град Силистра, заедно с поетите: Атанас Душков, Иван Арнаудов, Тодор Климентов, Радой Киров, Димо Божков – автор на научнопопулярни книги за животинския свят; художниците: Георги Гаделев, Румен Чаушев и композиторът Димитър Наумов. Бях определен да се срещна с учениците от град Алфатар. Към 9 часа сутринта, със специално украсена кола, ме грабнаха от хотела в Силистра и след броени минути, се намирах пред училището в Алфатар. Слизайки от колата, една красива девойка, според народния обичай, ме посрещна с бяла добруджанска погача. Свиреха фанфари, биеха барабани, в ръцете на учениците се развяваха трицветни знаменца. Посрещнат със шпалир от ученици, родители, учители, граждани и представители на градската власт, с много цветя и приветливи усмивки, аз вървях неловко, като че ли стъпвах върху изящни стъклени украшения. Вдигах ръка за поздрав и неволно опипвах раменете си, сякаш да проверя дали още не стои там овчарската ми торбичка с парченцето хляб и бучката сирене. Не вярвах, че този високопоставен, обоготворен от многолюдието човек, посрещан по изключително тържествен начин, може да съм аз. Застанал на сцената в препълнения с хора салон, аз се стремях да оправдая доверието, оказано ми още при това сърдечно, дори бих казал височайше посрещане. Имайки предвид, че почти всички деца обичат необикновените истории и измислици, мечтаят да полетят на воля като птиците в слънчевия простор, аз започнах с небивалиците от книгата ми "Камили в шепа". Разказвах им как веднъж силният есенен вятър ме понесе заедно с къщата, с двора и дървесата към един висок връх; как преди това хванах за рогата един страшно разсърден бик, метнах го в небесата върху бяло пухкаво облаче и то го понесе към далечни нечувани страни. Друг път, от сянката на разцъфнал през зимата дрян, си уших дебел кожух, с който бях облечен при честването на моя 7-ми рожден ден. Но внезапно нахлулият студен вятър, вледени пламъчетата на поставените върху тортата 7 свещички, а от устата на гостите, вместо думи, започнаха да падат парчета лед. На всичкото това аз се усмихнах и с усмивката си стопих ледовете. Отново затрепкаха пламъчетата на свещичките и отново се занизаха топлите думи на гостите. Разказвах им още много облагородяващи сладки "лъжи", но най-интересното за малките слушатели беше моето пътуване пеша към звездите, при което преодолявах редица трудности. Пречеше ми реката Нил и аз я завързах на възел. Застрашаваха ме вулканите в Мексико и аз ги пъхнах в малкия си джоб. Спъваше ме най-високият връх на земята Еверест, когото също сложих в малкия си джоб... Когато джобът ми вече бе препълнен с тези неща и с безбройните откъснати звезди, аз отново се върнах пеша в родното ми място и заявих:

В Космоса аз пак ще ида,
но е джобът ми съдран,
та го шие леля Дида.

Разказвах тези небивалици при абсолютна тишина. Струваше ми се, че в очите на хората от препълнения салон, изглеждах като чудак, стъпил върху опънато над пропаст въже. И те, сякаш бяха спрели да дишат, за да не смутят и с най-малкия шум фантастичното ми пътуване... Ето така, с многото тъги и с малкото радости, доживях до моята 80-годишна възраст. Мисля си, че живях, според точните строги и неизменяеми закони на Природата, честно и достойно – по човешки. Не съм се съобразявал с някои закони, сътворени от човека, в угода на този или онзи. Не съм излъгал, не съм откраднал, не съм причинил с думи и с дела на никого болка. Не съм изливал злобна завист и омраза върху никого, а съм помагал и съм се радвал на всеки успех, постигнат по честен начин.

Не съм мечтал за върховна слава, каквато имат само гениите, защото знам силите и способностите си, а живях и живея с вярата, че това, което съм сътворил, ще помогне на хората да станат по-добри, ще намали алчността и злобата у тях, ще направи по-лек и приятен живота на всеки гост на майката Земя. Не съм живял безотговорно, в разточителство и в охолство за сметка на другиго ...

До тук животът ми протече в неистова борба с лишенията и несгодите, с премеждията и злополуките, но съм доволен от съдбата си, че не допусна до мен нито една заразна болест. Всичките ми страдания са причинени от чисто механични увреждания, породили само в мен болка, която с течение на времето отшумява и се забравя. Може би това е причината да се чувствам днес неимоверно здрав и жизнерадостен. Ех, живея в бедност и в някои моменти ме спохожда тревога, но махвам с ръка и тя отлита.

Не, аз не съм беден. Малцина са хората, които са по-богати от мен. Не всеки българин, притежател на тонове чисто злато и милиарди долари в швейцарските банки, е по-богат от мен. Считам за по-богат само този, който има в моята картотека над 4 000 изрезки от 72-а ежедневни и периодични вестника, от 35 списания, от 54 литературни сборника, антологии, енциклопедически справочници, и е автор на повече от 20 книги с изящна словесност за деца и за възрастни. Гордея се с това богатство. Благодаря на Съдбата си, загдето ме е дарила с толкова несгоди и страдания, които раждат светли мигове и вихрен порив за живот!

София, 25 май 2005 г.

Недосънувани сънища

Ще бъде есен – тежка, като пълна крина,
когато мене няма да ме има ...
Търсете ме в плода, в напевните капчуци,
в кръвта на мойте внуци и правнуци!

Търсете ме в реалността и във химерите
и винаги край вас ще ме намерите,
защото аз съм жив и вечно ще живея,
и вечно ще горя, и в огъня ще пея!

(Из стихотворението "Вечност")

Обич

Дали докрай за теб ще мисля
и в мислите си ще горя?
Дали докрай за теб, над листа
все тъй приведен, ще творя?

От мойта обич се отцежда
за теб, любима, всеки стих ...
В душата ти – градина нежна,
ще го посявам да цъфти.

В душата ти ... Там нека ражда
най-вкусния и сочен плод
и да повторя мойта жажда
за красота и за живот!

Ах, искам тъй да се опиеш,
вълшебнице, от моя стих –
сама чрез него да откриеш
това, що аз не ти открих!

1945

Снежинки

Пак тичаме на воля край реката,
пак топки мятаме – от сняг ...
И весело снежинките хвъркати
пощипват бузите ни пак!

И вият чародейна ръченица,
и светят с белия си цвят –
не сребърни снежинки, а звездици
върху косите ни блестят!

И стъпките ни – весели звънчета,
звънят и екне кръшен смях.
И литват две подплашени врабчета,
и литва ятото след тях ...

Оставаме самички край реката –
сами край зъзнещия храст –
да стоплиме снежинките хвъркати
с жарта на огъня във нас!

1945

Пролетна буря

Падат капки – едри и студени,
от навъсен, тъмен небосклон.
Гушиш се – притихнала до мене,
под разшумнал трепетликов клон.

Тук сме двама. Тук сме само ние,
мое нежно, хубаво дете!
И гората двамата ни крие,
и венец щастлив за нас плете.

Бурята в душите ни ще мине,
като дъжд над пролетни цветя.
Обичта ни няма да загине,
а по-свежа ще разцъфне тя! ...

В бъдещето наше, моя мила,
да вървим без маски и без грим!
В бъдещето чудно – поглед впили,
да вървим на воля, да вървим!

1945

Полет

Обичам те
  о, нежно,
    прелестно момиче!
И сякаш с теб в безкраен полет
летим над всяка скръб и суета!
Летим в простора син на вечна пролет,
летим сред тайнствения шепот на нощта!

Обичам те
  о, нежно,
    хубаво момиче –
уханна теменуга сред утринна роса,
окъпана при изгрев в слънчеви лъчи!
Обичам все така да галя твоята коса
и да ме гледат твоите очи! ...

1945

Войнишка пролет

В тая нощ разцъфват дървесата.
С дъх на люляк дъха пролетта ...
Никога не вярвал в чудесата –
чуден образ нося в паметта.

Посред нощ се движа сам в покоя
и нашепвам – кротко дъх стаил:
"Спиш ли ти, любима, скъпа моя,
спиш ли, образ нежен и премил? ...

Чуваш ли в съня си, как те викам?!
Ах, да мога, литнал бих сега
да те видя, моя огнелика,
моя радост и моя тъга.

Моя нощ – спокойна и безсънна,
моя утрин, моя ведрина,
мое слънце – блеснало и в тъмно,
спи, сънувай мил сън! – Нани-на! ..."

1946

Имен ден

Нека в твоя имен ден
пламне буйно радостта ти
и при спомена за мен,
твоята усмивка-плен,
да разцъфне на уста ти!

Нека в твоя имен ден
споменът не те смути ...
В моя устрем вдъхновен,
в твоята усмивка-плен,
вярвам аз и – вярвай ти!

1946

В зимна доба

Нощта е светла, нежнобяла –
в сребрист воал от ситен сняг.
Дори луната се е спряла
в захлас над тихия овраг.

Вървя без път. И мойте дири
изчезват в нощния покой,
че само вятърът тук свири,
примесен с тънък вълчи вой.

И нийде звън на хлопатари,
и нийде кучи лай в нощта ...
Говоря с немите чукари,
без звук сред тая пустота.

Любима моя, – блян и идол,
в съня си може би сега
усещаш как при теб аз ида,
как скърцат стъпките в снега ...

Аз нося топлина и нежност
за твоя неспокоен сън –
ще стопля с тях чукара снежен
и в нас ще звънне весел звън!

1946

Просъница

Исках да заспя и да ме пàри
твоята целувка и в съня,
но дойдоха хиляди кошмари
и сънят ми в мъка избледня.

Мъчиха ме мисли – все тревожни,
мъчиха ме страшно – до зори ...
О, нима е толкоз невъзможно
и на сън да бъда с теб дори! ...

Исках да ти кажа "Добро утро!"
в себе си пред строгия портал ...
И прошепнах толкова нечуто,
сякаш бях от мъка онемял.

1946

След залеза

Като в приказка е сякаш
тази горска красота!
Колко странно е да чакаш
тук при теб да дойде Тя!

Колко страшно е да бъдеш
сам сред синкавия здрач,
мрачни мисли да пропъждаш,
да надвиваш мъжки плач! ...

Тъне слънцето на запад
в кървавото заревò.
Бавно в мрака се потапя
и последното дърво.

И гората онемява ...
Всичко тук сега тъжи! ...
Кой в очите ми посмява
болката да задържи!?

1947

Спомен

И тази вечер в тишината
една звезда ме топли с ласка
и с чудна сила непозната
разпалва спомена угаснал.

... Тук в този двор, преди години,
край родната ми къща стара,
по здрач – сред цъфнали гиргини,
девойка свиреше с китара.

Танцувахме със теб, любима,
и стъпките ни горди, леки,
заглъхваха неотменимо
в цветята и в тревите меки.

Тогава поглед ти обърна
към ярката звезда и рече:
"Дали ще мога да се върна,
ако отида тъй далече?"

И мойта мисъл се зарея:
"О, до звездата път ще има,
ала и ти си като нея –
далечна и недостижима!"

1948

Огън

Как ще дойдем в гората прастара
и ще седнем край дънер елòв,
ако нямахме в себе си вяра,
ако нямахме чиста любов?

Ако нямахме сладка тревога
и гората не беше предел,
ако нямахме в себе си огън –
посред нея кой би ни довел? ...

Да не пламне брезичката бяла,
да не пламне гората завчас –
ти си тръгна! ... О, би ли стояла
с тоз огън немирен във нас!?

1948

В Боянската църква

Нитò съм аз севастократор,
нитò си Десислава.
По дяволите – тъй запратен,
ще си умра без слава.

Но с завист гледам стенописите
отпреди девет века,
че вложени са тук и мислите
в чертите на човека! ...

Стоим сега и се споглеждаме ...
О, в този миг едва ли
от мислите ми и копнежите
частица си разбрала!

1948

И роза ми подаде

В оная майска привечер, когато
дъхът на рози се усеща,
ти грабна вятъра и с аромата
дойде на първата ни среща.

И роза ми подаде ти ... О, нека
тя бъде нашата светиня!
Тя кръв е от сърцето на човека –
сгрешим ли – тя да ни проклиня!

Тя символ е на обич вдъхновена
и светли чувства в нас прелива.
Умът и нежността е тя на гения
и красотата мълчалива.

И аз ще я запазя в паметта си –
уханна, свежа и красива.
Такава ще я пазя до смъртта си,
до сетен миг да ме опива!

Ще цъфне розата през вековете ...
Далечен внук ще я поеме
и тя ще му напомни за поета –
прославен жрец на свойто време!

1949

Русалка

Залутана в гората стара,
пред мен изникна като чудо
и аз те гледах и не вярвах
сънувам ли или съм буден ...

Ти беше тъжна, нежна, тиха,
с къдрици буйни и златисти,
с очи, които ме плениха
със сълзите си детски, чисти.

Ти беше светлолика, малка,
в косите си със златен гребен,
ти беше моята русалка
от приказния свят вълшебен.

Смутен, с торбичката през рамо –
овчарче дрипаво и босо –
в безумие те гледах само
и страх ме бе да те докосна ...

Не помня аз какво ти рекох,
не помня ти какво отвърна,
но само горската пътека
зад нас оставаше кахърна.

След стадото поехме двама
край малката река към село.
До рамото ми – твойто рамо,
до моя поглед – твоят свела.

Вървеше стадото лениво,
на залез слънцето провисна ...
И се заклехме мълчаливо
до смърт един за друг да мислим! ...

Къде си днес, русалко моя?
О, пак ли тъй си натъжена
и на вълшебствата в покоя
все още мислиш ли за мене?

1949

Край реката

Край реката в сянка хладовита,
на тревата мека, некосена –
чаках теб да минеш под върбите,
дето скърцат леко, дето стенат –
край реката в сянка хладовита.

Ала ти не мина покрай мене!
Ти отиде някъде нататък ...
И върбите взеха пак да стенат,
да те викат с клоните, с листата –
ала ти не мина покрай мене!

Затова ли този ден те чаках?! ...
Тъй жестоко нещо в мен се скъса!
И върбите скърцат и проплакват,
и съм страшно мрачен и навъсен ...
Затова ли този ден те чаках?!

1949

Събуди се!

В тази юлска разплакана вечер,
в тази селска притихнала нощ,
ти от мене си пак надалече
и сънуваш дворци и разкош.

И сънуваш неземни херцози,
о, принцеса в неземен палат,
и пристъпваш по цъфнали рози –
необърнала поглед назад ...

Събуди се и виж – коловози
как чертаят земята ни вред!
Събуди се! Ела покрай този
идиличен, безпаметен плет!

Нека двама погледнем луната
и света да открием по-нов.
Нека двама със сила позната
изгорим в непозната любов! ...

На всемира в очите бездънни,
като сълзи звездите блестят ...
О, ела! Чудна вечер навън е!
Нека само спокойните спят!

1949

Нощна буря

(Акростих)

Реве страшна буря. Нощ е.
Уморен, градът пак спи.
Само аз съм буден още –
Аз – с безсънните си мечти.

Денят мина неприветен,
А в нощта, сред клони сухи,
Нейде буря зла се вплете
И застена тъжно, глухо ...

Сам останал в тъмнината,
Аз немея – скръбен, блед.
Мойта обич невъзпята,
Отлетя при друг поет.

Тъжно ми е ... О, душата
Есенна слана слани ...
Безумнице, в тишината
Ела пак се усмихни!

Ласките, що ти ми даде
Юноша когато бях,
Бурята не ще пощàди –
Яростно кръжи над тях ...

Дали някога ще има
Нощ, която леко пада? ...
Ела пак при мен, любима,
Сърцето ми да не страда!

1951

Импресия

Само юлската вечер гореща
ме обгърна и рече: "Привет!" ...
Аз те чаках за сетната среща
с ненагледен, вълшебен букет.

Аз те чаках край селските ниви,
ала ти не дойде на часа!
И оставих цветята красиви,
и си тръгнах по здрач и роса ...

Ако дойдеш, макар закъсняла,
насаме със букета бъди.
В него свети Родината цяла,
със небе, със луна и звезди.

В него свети вечерна росица,
светлина върху него вали.
Туй е твойта немирна къдрица.
Погали я сама, погали!

Шушне житото в нивите пусти
и вечерникът тихо звъни.
Туй са нашите, жадните устни.
Тях, вечернико мил, целуни! ...

И когато си тръгнеш обратно,
ти недей ме за нищо кори!
Аз послушах сърцето си свято.
О, сърцето ми ти разбери!

1952

Суховей

В знойно лято пак лежи
старата дъбрава.
Пак в душата ми тежи
някаква забрава.

Пак се лутам в този свят
с пладнето горещо,
и присядам тук на хлад –
сам и безутешен ...

Върху моята коса
лист повяхнал пада.
И разбирам – за роса
как гората страда! ...

Съхнат устните сега,
като тези клони ...
Ах, листата до кога
суховей ще рони?

1952

Болка

Болката дойде сред пустотата.
Спря при мене с блясъка си лунен,
спря, прошепна тя, като на брата
и дълбоко, топло ме целуна ...

С болката по тебе – тъй огромна,
цял живот ще бъдем неотлъчни! ...
Нека моят стих това ти спомня,
нека мойте мисли те измъчват!

1952

Отрова

Сред гората – от пейка помамени,
ние спираме тук с ветровете.
Добри Жотев прелистваме двамата
и до болка ни трогва поетът.

Тази пейка е само за влюбени,
че прилича на вита подкова.
Тук от всичките стихове хубави,
ти хареса най-много "Отрова" ...

И с отрова тъй щедро ме плисна ти!
Колко думи отровни! О, колко ...
Затова съм със зъби тъй стиснати
и се гърча от страшните болки!

1953

Драма

Нощта разтваря своята завеса.
За кой ли път в тъгата си голяма
играя драмата "Къде си? ..."
Но зрители в салона звезден няма.

Декори са луната и морето,
и ситният крайбрежен пясък,
където в тишината под небето
прииждат тъмните вълни със плясък.

И аз – артистът, в трудната си роля,
стоя смутен край черната завеса.
За кой ли път безпомощно се моля
и шепна своя монолог: "Къде си? ..."

1953

Черни вечери

Колко вечери пристъпвах плахо
до вратата дървена и стара,
но скръбта ми най-добре разбраха
плочите под мен на тротоара.

Колко вечери стоях там – с поглед
към пердето, спуснато от тебе ...
Да те видя исках ... Но не смогнах
да те видя чужда, непотребна.

И гасеше тая нощна лампа,
и при него лягаше честита?
Ах, за обичта ми, зная, срам те
бе сърцето свое да попиташ ...

С любовта и мъката ми – верни,
тръгвахме самотни и бездомни ...
А за тези вечери – тъй черни,
нека само плочите ти спомнят!

1953

Късна среща

Снощи се видяхме късно във трамвая.
Спомнихме си наште селски, лунни нощи.
Слезнахме накрая. Тръгнахме. Не зная
накъде ли щяхме да вървиме още ...

Спряхме край ограда в улицата тъмна,
а в очите наши огънят гореше ...
"Лека нощ!" ти казах. Тръгнах. Но не съмна
тая нощ проклета ... Сякаш, че погреши.

Тая нощ проклета – черна, та катранна,
ах, за мен едва ли някога ще съмне!
В тая нощ последна, младост моя ранна,
влюбен лудо в тебе, луд по теб не съм ли?

Снощи се видяхме късно във трамвая.
Спомнихме си наште селски, лунни нощи ...
Слезнахме накрая. Тръгнахме. Не зная
накъде ли щяхме да вървиме още.

1953

Тъжен стих

Спомни си: тиха, лунна вечер
сред нашия хубав, роден край! ...
И този спомен – тъй далечен
с усмивка щедра увенчай!

Спомни си! ... Спомен да остане
и този малък, тъжен стих!
О, с чашата на любовта ни
горчилките аз само пих!

1953

Въздишка

Ах, моя хубавице,
моя ненагледна хубавице, –
любовта,
като пролетна птица
долетя,
долетя!

Ах, моя хубавице,
моя ненагледна хубавице, –
любовта,
като пролетна птица
отлетя,
отлетя!

1953

Влюбените глухонеми

Седяха те на пейката безмълвни.
Разнищваха с ръцете свойта драма
и казваха с два погледа – две мълнии,
че тук е само тишината няма ...

Седях и аз на пейката безмълвен,
замислен сам над личната си драма,
от вик потаен целият изпълнен:
"Любов?! ..." О, моята любов я няма!

1953

Сън

Пак всичко връща се обратно,
пак твоят топъл глас ме вика:
"Ела със мен! ... Ела в гората
за теменуги и иглика! ..."

И тръгваме сами нататък,
където слънчице ни гали.
С тих ромон ромоли реката
и буди нещо в нас заспало.

Тук свирне кос, там хвръкне птица,
запеят в клоните пък други.
И аз те хващам за ръчица,
и търсим, търсим теменуги.

Неволно ти главица свеждаш
до мойто юношеско рамо.
И бузите ни тръпнат нежно
от някакъв незнаен пламък ...

Ах, в тоя сладък миг унесен,
какво ме сепна и събуди? ...
И няма звук, и няма песен,
и няма горски теменуги!

1953

Вярност

И любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

Д. Дебелянов

О, не си ти "моето момиче",
че над нас раздялата се свъси,
но сега те трижди по-обичам
в дните дълги, в сънищата къси! ...

Като утрен вятър ти премина
и раздуха моята жарава.
Обичта ми няма да изстине,
утренника няма да забравя!

1953

И тръгваш си ...

Кой друг така би любил и би страдал –
не раснал с твойта детска красота?
На чистата ми обич се нарадва
и тръгваш си от мен през пролетта ...

Не чуваш ли гората с глас как плаче,
рекичката как тъжно ромоли,
как свири жално вятърът-сираче
и ронят сълзи твърдите скали?

Не виждаш ли как цвят липите ронят,
как свеждат клони старите върби,
как птиците летят да те догонят
за да те върнат с песни, може би?

И изворчето стана в миг солено
и всичко плаче, гдето сме били ...
Разбираш ли душата ми как стене,
как трескаво раздялата боли?

1953

Прощално

Аз те чаках хиляди години.
Всеки век за мен бе кратък миг.
Но до днес край мен ти не премина
и не зърнах твоя чакан лик.

Аз летях над облаците бели
и те търсех вредом по света.
Мойта дързост нямаше предели,
в моя устрем носех любовта.

И пресрещах ветрища и бури,
и прецеждах слънчеви лъчи –
да открия твоя лик в лазура,
твоят глас до мен да прозвучи.

Сред звездите мислех да те зърна
и политнах шеметно към тях,
ала вместо теб да те прегърна –
в огъня на ада ослепях ...

Съществуваш някъде! ... О, зная,
че напразно дирих те в света!
Може би се криеш нейде в рая
и потъваш в мойта слепота ...

Изгоря душата ми в измама ...
Аз умрях и всичко ти простих! ...
Не прощават горестите само –
натежали в честния ми стих!

1953

Реквием

Ти си тръгна, мила, много рано ...
Само твоят поглед тук остана
да ме пàри като жива рана.

Всички хора вече са заспали.
Ехото на твоя глас ме гали
и ми шепне да заспя ... Едва ли! ...

Пак среднощ часовник нейде бие ...
В мен напира мъка, като сприя
и повтаря: "Любя те, Мария ... !"

1954

Размисъл

Ти в природата искаш да влееш
капка разум? ... Не можеш – недей!
Тя ти дава живот – да живееш,
и от нея в теб разум прелей!

Ти си рожба на тая природа!
Тя ти дава цъфтеж в младини,
тя посява сред радост тревога
и в тревогата радост кълни.

Отречеш ли закона природен
и не любиш до сетния миг –
ти отваряш пустиня безводна
пред човешкия поход велик.

Без природния разум си камък
или дъжд, или прах може би ...
Ти с природната сила и пламък
пламеней! И живей, и люби!

1954

Пътуване

На жена ми

Не сме ли ние две мъниста
на любовта в огърлицата стара –
две житени зрънца пред тракториста,
които ще посее зад върхара?

Не сме ли ние господари
и на доброто, и на злото –
на огъня в човешките пожари,
на плодната земя и на живота?

Не сме ли ние двамата, които
ще носим факела запален
на вечната любов – пропита
от светлите човешки идеали?

Не сме ли топла нощ и утро светло,
и бистро изворче, и тиха песен,
и оня галещ вятър сред полето –
към върховете с гръм понесен?

Да, ние сме и светлина, която
ще освети най-тъмната пътека.
И в път широк и необятен,
ще поведем уверено човека!

1955

Недосънуван сън

Преди да се събудя, аз те гледах –
на свиждане дошла бе ти при мен.
Лицето ти – с усмивка на победа,
в очите ти – трептеше ведър ден.

Събуждаше с гласчето си звънливо
най-ранните ни спомени в Делян.
Говореше за Мила и за Иво
и бързаше, че чакал те Стоян.

А люлката на дългите години,
извезана от смях и от тъга,
люлееше пресветите руини
на нашата безмилостна шега.

И бяхме пак деца с очички кръгли,
тъй прелестно унесени в игра.
Ти все си тръгваше и все не тръгваш
за оня, разрушен от бомби град ...

Вестителко – нечувана камбана,
не шепот беше твоят глас, а – звън!
Ах, ти при мен завинаги остана
чрез този мил, недосънуван сън!

1958

Знамена и хора

Към Ботев

Напразно палеха фашистките тирани
букаците в хайдушките гори ...
Потомците ти верни – там събрани,
кой с огън можеше да покори?!

С бунтовните ти песни кой не гина,
изправен до стената пред разстрел?
Под дъжд куршумен Свободата мина
и грейна с твоята заветна цел ...

Днес силно любим като теб народа
и силно мразим наште врагове.
Пак ти ще бъдеш нашият войвода,
ако синовен дълг ни позове!

1946

Партизани

Септемврийски слънчев ден.
В родното селце е тихо.
На мегдана флаг червен
партизаните побиха.

Командирът – млад и снажен,
вдигна шмайзера в ръка,
та със изстрел да изкаже
на народа радостта.

И утихналото село
изведнъж се оживи.
Майчица, дете повела,
сочи с радост и мълви:

– Гледай, чедо – партизани!
Ето, там е твоят татко –
метнал шмайзер нов през рамо,
с лъвски знак на свойта шапка ...

И посрещат скъпи гости
млади, стари и деца.
Командирът с думи прости
стопли бедните сърца:

– Родни братя и сестри,
днес изгрява Свободата ...
Дълго той ни говори
във ръка със автомата.

Стройна, румена девойка
сред народа полетя
и безстрашния герой тя
цял накичи със цветя.

Люшна се хоро и Бойко
знамето развя свободно.
Селото посрещна свойте
верни синове народни.

1944

Завод

Когато скърцаха с бурмите стари
машините под схлупения свод,
когато лумваха край нас пожари –
ний пак си мислехме за теб, завод.

За теб загинаха в борбата първи
най-верните народни синове.
Блестеше нашата зора във кърви
и мрачни бяха наште домове ...

А днес снагата си могъща вдигаш
и с хубост слънчева цъфтиш.
Това, че те създадохме – ни стига,
сега ти нас създаваш и крепиш.

Пронизвай ни до болка с оптимизъм!
С машините си нови, с дух крилат,
лети към светло утро – комунизъм,
където няма беден и богат!

1948

Топлина

Може лед да сковава заводските стрèхи,
може в студ да треперят и жиците горе –
в мойте сини, протрити работнишки дрехи
аз не чувствам ни студ, ни умора.

Мен ме топли на стрỳга спокойната песен
и звънът на калената в огън стомана.
Мен ме топли на бъдното плана чудесен
и на хората грубите длани.

Може вятър тревожно в комина да свири,
може вън да се пукат желязо и камък –
тук от нашия труд топлината извира
и прелива в сърцето ми пламък.

О, до век нека таз топлина да ме грее –
ще замръзна,
ще замръзна без нея!

1948

Писмо до граничаря

Тая нощ е светла, а полето – тихо.
Там из пътя прашен, като буен вихър,
във премяна житна, керван се люлее ...
Чуй – коне препускат и каруци пеят!

Песента прелиства морната ми памет
и по теб отново мислите припламват.
За теб, граничарю, в буйна изпревара
иде хляб народен в родните хамбари.

Ти на поста верен, зорко наблюдавай
и стискай в ръката автомата здраво!
Гледай как е тиха тая нощ – без шум,
гледай, че врагът те дебне със куршум!

Бди, смел граничарю! Бди, народен син!
За Страцин спомни си, за Освиенцим
и пази коварен враг да не премине
в нашата прекрасна слънчева родина!

1948

Щастие

Щом отрано моят струг замята
вити стружки, леко посребрени,
като вити гривни по земята –
в цеха няма по-щастлив от мене.

Щом ме стрелне младата фрезистка
с тез очи големи и зелени,
с този поглед топъл и разискрен –
в цеха няма по-щастлив от мене.

Щастието мое е и нейно,
нейните несгоди са и мои.
Щом усмивки по лицата грейнат –
чужд остава между нас покоят.

Щастието наше е в труда ни.
То през нея и през мен минава.
В съкратени петилетки сбрано,
като извор то живот ни дава.

Тук сме много майстори-стругари.
От поети по сме вдъхновени! ...
Със такива ласкави другари
няма нигде по-щастлив от мене.

1949

Първи май

Ято гълъби в простора
над комините лети
и площадът – пълен с хора,
в смях и възгласи кънти.

Виж, над бащините плèщи
малчуган вей флаг червен.
Хей, простор, ще побереш ли
радостта ни в този ден!?

Пее звучни, родни песни
самодейният ни хор.
Улиците днес са тесни
за големия възторг.

Как с мечтите ни растеш ти,
нов живот наш вдъхновен!
Хей, простор, ще побереш ли
радостта ни в този ден!?

1948

Как искам да напиша ...

Как искам да напиша аз поема –
да оживееш цял, Димитров, в нея! ...
Но мъдрите слова отде да взема,
та в моя стих живота ти да влея?!

Ще се намерят ли в поезията думи –
тъй силни, огнени, лирично-нежни,
като делата ти, накарали в безумие
врагът глава да клюмне неизбежно,

та с тях стихът ми волно в този юли
за теб да заговори мелодично;
за твойте сбъднати мечти – нахлули
в живота ни щастлив и героичен!

О, вярвам – няма, няма да успея
в романи, в стихове и в репортажи
мечтите ти, Димитров, да възпея,
живота ти докрай аз да разкажа,

че за живота ти, мечтите и борбата,
фантазията на поета е излишна!
За тях самото бъдеще крилато
най-светлата поема ще напише!

1950

Дъх от родното усое

Мой роден бащин край – потулен
сред голите чукари зли,
от теб и аз съм лист отбрулен,
по теб сърцето ме боли!

По твоите долини тъмни –
до всеки трън, до всеки слог –
замръквах сам и сам осъмвах,
събуждан от бъбрив поток.

В радуйско брулих диви круши
и пасох чуждите овце.
От Камен дол частичка шушне
гальовно в моето сърце.

Живях с ратайските несгоди
и често плаках мълчешком ...
Затуй ли силно, крайо роден,
днес любя теб и бащин дом!?

Ах, роден край, ах, мое село –
сред бурен, троскот и бодил,
с каква ли сила са поели
дъха ти моите гърди,

та сиромашката ти участ
тревожи моето сърце
и щом ти сполучиш –
сияе моето лице! ...

Не съм сега хлапакът дребен,
в усоето замръкнал сам
и този дъх, прелял от тебе,
в синовен дълг за теб ще дам.

Мой роден бащин край – потулен
сред голите чукари зли,
от теб и аз съм лист отбрулен,
по теб сърцето ме боли!

1951

Чуваш ли ...

На Седефчо Георгиев (Цеко),
загинал при строежа на ж. п.
линия Волуяк-Перник.

Своя жизнен път нелек и кратък
ти измина не като скъперник.
Чуваш ли как тежки релси тракат,
как се ниже влак и подир влака
друг припява – устремен към Перник?

Чуваш ли как ден и нощ те викат
с непрестанни щедроземни звуци
горски птици, цъфнала иглика,
весела бригада огнелика
и смехът на твойте волни внуци?

Чуваш ли? ... Земляко, с теб сме горди.
Твоят път железен продължава ...
За труда си не получи орден,
но смъртта ти стана нежна корда
и прозвънва твойта вечна слава!

1949

Пред новата 1955 година

Стругарят Илия Върбанов
работи по личния си план
с 10 години напред.

Върбанов наш, ти наш другарю,
годините нанизвай –
сменявай бързо календара,
навлизай в комунизма!

Ще спреш машината в оная вечер
пред Новата година –
ще вдигнеш тост в часа уречен
за нашата родина.

Ще бъдеш горд, че с пот гореща
след работа в завода,
Шейсет и петата посрещаш
в труда си благороден.

Върбанов наш, ти наш другарю,
със твоята победа
изправя снажен ръст България,
която те отгледа!

1954

Богатство

На Петко Огойски

Имам лъч светлина всеобилна,
да ми свети в най-правия път.
Имам шепа топлина, да ме милва
и сега, и след моята смърт.

Имам къшей чер хляб, който стига
да нахраня човешкия род.
Имам дума, която да вдига
всеки паднал от удар жесток.

Имам дух всемогъщ – да обгръща
с ямурлука си всеки мой ден.
Той при правите хора ме връща
и опазва човешкото в мен.

Ах, туй мъничко мое имане,
то ме прави безмерно богат! ...
Като приказка то ще остане
да вълшебства по целия свят!

1960

Първият

"Земята е люлка на разума,
но не бива да се живее вечно в люлка."
К. Е. Циолковски

Здравей, Човек! Ти стана победител!
Ти имаш вече над Всемира власт.
Ти сам достигна в устрема звездите
и викна с ясен, развълнуван глас:

"Какви звезди! ... И светли, и големи!
Каква сияйна, щедра красота! ..."
О, син на нашето велико време,
ти пръв здрависа тая пустота!

Ти пръв проряза свода като мълния
и пръв отпи със жадните очи
от красотата на едно безмълвие,
от блясъка на скривани лъчи.

Аз знам: след теб и ние ще политнем,
че твоят глас човечен ни зове:
"Елате, братя мои, сред звездите,
станете светли, звездни синове! ..."

Аз знам, че с много обич и със вяра
оставяш тук и хора, и земя.
О, твойто име-мълния, Гагарин,
по цялата планета прогърмя!

И знам – когато малкият порасне
и стане мъж, и тръгне в дълъг път,
той люлката оставя с мисъл ясна –
да му напомня вечно за домът.

Да, нашата земя е люлка скъпа
на разум, смелост, вяра и мечти.
Тя в устрем смелия човек окъпа
и даде му крила да полети.

И литна той, понесъл свойта клетва,
изречена пред нея мълчешком:
"Ще те запомня – хубава и светла,
като рождена люлка, като дом! ..."

12 април 1961 г.

Вечност

Ще бъде зима – страшна и сурова зима,
когато мене няма да ме има ...
Тогава – в яростния вой на ветровете
и в бурите планински ме търсете!

Ще бъде пролет – чакана, като любима,
когато мене няма да ме има ...
Търсете ме в дъха на горска теменуга,
в гласа на славей – долетял от юга!

Ще бъде лято – знойна жад неутолима,
когато мене няма да ме има ...
Аз хлад ще съм. Търсете ме посред елите
и в изворчето бистро край скалите!

Ще бъде есен – тежка, като пълна крина,
когато мене няма да ме има ...
Търсете ме в плода, в напевните капчуци,
в кръвта на мойте внуци и правнуци!

Търсете ме в реалността и във химерите
и винаги край вас ще ме намерите,
защото аз съм жив и вечно ще живея,
и вечно ще горя, и в огъня ще пея!

1962

До приятелката от детските ми години

Мое чудно видение, преди да видя, аз бях дете, удавено в равнодушието и безразличието на бедняшкия живот. Не виждах хората наоколо, не чувствувах пролетта, живота и света. В мен нямаше топлина, а отчаяние и сивота. Безнадеждност и тъга движеха часовника на моето време. Нищо не беше в състояние да ме излекува ...

Сега съм напълно здрав и безкрайно влюбен в живота, в хората, в песните, в пролетта и в онзи неповторим миг на моето оздравяване. Аз съм влюбен в оная пролетна вечер, в която вълшебникът-лекар – единственият на света, вля топлина в моето сърце, превърна нервите ми в мелодични струни, гласа ми – в песен, кръвта ми – в светлина, страданието – в радост, а душата ми направи нежна и безстрашна, като гора. Този вълшебник-лекар – единственият, най-добрият, най-благородният, беше ти.

Колко малко трябва на човека, за да се почувствува щастлив! Аз се намирах в тежък момент и ти скъпернически ми даде мъничко щастие. Ти си приказно добра, чудно красива и нежна, както героинята от моята ненаписана поема. И сега, и винаги в паметта ми ще останеш като неповторимо сътворение, създадено от цветовете, от светлината, от нежността, от чистотата – стоплено с истинската човешка топлина ... Не мога ли да предам в поемата, в образа на Безименната хубавица твоите черти, твоята човечност и благодушие? О, за тази Безименна хубавица аз воювам, аз горя, умирам и се раждам. За чистотата на тази Безименна хубавица, аз съм готов да обера цялата гора – лист по лист, да пресуша морето до дъно, да взема цялата сила на вятъра. От морските пàри ще се вдигне облак до звездите, от листата ще направя пътека, от силата на вятъра ще направя крила ... Застанали с теб сами на този облак, далече от всяка хорска суета, от всяка лъжа и измама, ще тържествуваме – в ръцете си с искрящи букети от сини, жълти, бели, виолетови и червени звезди, и ще повторим онзи красив миг, в който ти скъпернически ми даде мъничко щастие ...

Да, всичко това е фантазия. А фантазията се ражда от желанията и мечтите на хората. Ето, аз превърнах моите мечти на фантазия. Колко хубаво би било, ако винаги се сбъдваше фантастичното! ...

Аз не вярвам в богове и богини, но ако ме попитат каква е чистотата на твоята душа, бих отговорил: най-идеалната, неземна, божествена! Да боготвориш някого и в твоята представа той да бъде всичко на света, това значи да живееш с неговия въздух, с неговото слънце – да се топиш от нега и трепваш от сладка болка, когато го срещнеш ...

Ако някога те загубя, ще ми бъде много тъжно. Ще искам да те видя, но как? ... Тогава ще застана зад някой ъгъл и ще чакам. Ще чакам, докато те видя. Ти няма да узнаеш, че съм те видял, но на мен ще ми бъде леко. Ще видя не големите ти топли очи, а твоя гръб, но ще бъда щастлив, защото ще зная, че живееш, че съществува на света бог в когото вярвам! Аз няма да мога да говоря с теб, да узная кога и защо си плакала, кога и защо си се радвала, както и ти няма да узнаеш нищо за мен ... Разстоянието между нас ще се превърне ли в дълбока пропаст? ...

Ако някога ... Дано само това не се случи!

с. Делян,
25 май 1945 г.

До приятелката от детските ми години

Отново чух твоя глас на двора. Колко много се измъчих! Колко дълго чаках този глас! ... Не можех да си представя, че само пет дни в очакване ще заместят цели пет века от човешкия живот. Не можех да си представя, че твоят глас може да бъде мигновена светкавица, която да разтопи най-твърдото отчаяние, най-подтиснатото настроение и мъка и да ги превърне в огромна радост.

Цели пет дни ти не се показа. Пет дни дъждът валя, валя, валя ... То сякаш не беше дъжд, а сълзи, които се изцеждаха направо от сърцето ми. То сякаш не беше дъжд, не бяха гръмове и мълнии, а бунт и ропот на моята душа – горчилка, която тровеше живота ми! ... Сега съм много стар, толкова стар – преживял пет човешки века! Пет трудни човешки века – само за пет дни!

А ти? Ти си все същата! Едно малко момиче, с вечно разцъфнала усмивка на устните, с много мек и топъл поглед, с весела походка и с нещо друго, което аз самият не знам. И с нещо друго, което ме привлича и все още не мога да открия какво е то. Чудно! Не знаех до сега, че съществува нещо в хората, което е невидимо, безименно, голямо, неповторимо, което действува така силно и в същото време не можеш да откриеш какво е то! Жажда? Светлина? Любов? ... – Не! Кажи ми тогава, приятелко моя, какво е това в теб, което ме привлича, което ме кара да те виждам по-често, да те сънувам всяка нощ, да те търся навсякъде и на всички посоки?

Може би това голямо нещо носи името Поезия? О, не! Поезията можеш да я срещнеш навсякъде. Може би това голямо нещо носи името Душа? О, не! Душите по света са толкова много и различни ... Но постой така пред мен, обичана моя! Ето, аз го виждам в теб и го назовавам с най-точното име – Чистота на душата!

Аз видях тая чистота на душата ти при нашата първа среща. Тогава ти мълчеше. Твоето мълчание беше изпълнено с всичко онова, което не може да се побере в думи. Аз говорех и гласът ми беше груб. Мъчех се зад него да скрия нежността, дето напира отвътре. Любовта си да загърна в тази властност на гласа. Твоят поглед излъчваше чистотата на душата, твоят измъчен образ ми я показваше, твоите ситни червеникави пъпки, избили по лицето ти от много смут, я издаваха. Аз я почувствувах най-силно в момента, когато прочете първите редове на моята "Кратка изповед" и каза: "Прощавам ти за всичко!" Колко сила имаше в тия думи! Колко чистота на душата, на твоята – човешката душа!

с. Делян,
28 май 1945 г.

До приятелката от детските ми години

Ела при мен!

Не се страхувай от волността, от свободата на чувствата! Страхувай се от онзи, който дръзне да обяви война на твоя вътрешен мир, да стане жесток господар на светлите ти чувства, да помрачи човешките, неповторимите мигове на усамотение, на вглъбяване в себе си и проверка на душевната красота!

Ела при мен!

Както роденото вече живо същество не може да се роди още един път, така и откритата истина, че те обичам, не може да се открива втори път. Ти ще бъдеш слънчевата светлина в моята душа, аз ще бъда – в твоята. Ще се радваме на младостта си и природата, ще лудуваме, ще скачаме, като малки безгрижни деца, забравили за миг всекидневието ...

Как жадувам за такъв миг!

Ела! Изплакай болките си пред мен. Дай ръката си! Аз ще я стисна силно, за да прелее от твоята топлина в мен и от моята – в теб. Да ни стопли пламъка на нашия вътрешен мир, да се почувствуваме близо един до друг, да се слеем в едно – забравили всичко наоколо! ...

с. Делян,
20 юни 1945 г.

До приятелката от детските ми години

Мило момиче, ако знаеш колко е пусто в душата ми сред този летен зной и колко е примамлива отсрещната цветна поляна ... Ако знаеш с каква величествена сила зове за прохлада и отмора близката гора ... Ако знаеш с каква болка посрещам всяка тиха и спокойна вечер, която пада над казармата, като черен стъклен похлупак и още по-силно опустошава душата ми ... Ако знаеш ... Ако знаеш, мила, как всяка вечер гледам звездите и мисля за теб, ти никога пред нищо не би се спряла и би дошла тук в единствения празничен ден на седмицата, да изживеем чудните мигновения, които сега проблясват в паметта ми, като малки светулки на надеждата.

Като гледам сутрин високите планински върхове, струва ми се, че ти си застанала там и сияеш. Дъхът ти е вплетен в прозрачните крила на вятъра, който препуска към мен. Аз притварям очите си, протягам ръцете си, и ето ме – отново с теб. Отново ти разливаш над света най-богатата и светла струя на човечност ...

О, моя земна богиня! Как искам да ме гали вечно този вълшебен вятър, наситен с твоя дъх, с твоя глас, с твоята сила и красота! Да ми шепне и припомня, че ти си смела и велика като мисъл, размирна като морска вълнà, девствено чиста и спокойна като небесен лазур, красива като слънчев цвят, създаден от земните сокове на живота и безсмъртна като самия живот.

Мило момиче, сега вървя сам сред летния зной и диря утешение в собствените си мисли. Като с ръце, с крила, с безкрайни и невидими лъчи – моята мисъл те обгръща. Заедно с теб в моята мисъл са и езерата – сините очи на планините, и звездите – светлите очи на небето ... Но звездите не са светли, щом твоите очи не искрят от радост, небето е мрачно, щом твоето лице не е усмихнато, слънцето не грее, щом твоето сърце не е горещо ... Струва ми се, че само ти идваш в зори да угасиш звездите, да разтвориш небето, да запалиш слънцето. Само ти идваш преди съня ми да притвориш клепачите ми с целувка, да ме прегърнеш с двете си ръце, а аз си мисля, че това са десет, петдесет, сто твои ръце ... Само ти идваш да останеш в моя сън цяла нощ, завинаги ...

Любимо момиче, ако знаеш в тоя миг колко нежно, болезнено и тържествено произнасям твоето име ... Ако знаеш колко ми е мъчно за теб и как искам да те видя ... Ако знаеш ... Ах, ако знаеш, мила, всичко онова, което не мога да ти кажа с думи ...

Летище Марино поле,
12 юли 1946 г.

До приятелката от детските ми години

(Почти по Яворов)

Мечта над мечтите,
Любов над любовта,
Слънце над слънцата,
Дете на нежността,

Мое прекрасно момиче, аз те чакам защото вярвам, че с нас ще се досегнат небето и земята. Аз те чакам, а ти все мълчиш ... Мълчание, може би беззлобно, безчувствено, нехайно, гробно? ... Но ще дойде ден, когато твоето твърдо сърце ще се стопи и тогава над гроба ми ще пееш тъй, както през сълзи се пее ...

Дете, аз разбрах вече началото и края на цялата човешка тревога под небето. Разбрах го в една пролетна безконечна нощ от моя кошмарен сън. В една нощ, когато чувствувах, че бяхме пак един до друг. Сънувах моя гроб ...

То беше на село. Уморен, заспах и в миг изчезнах и се слях с мъглите задушливи и страхотни. Изчезнах, сякаш в някаква космическа бездна. Там долових тътнежа на далечна зловеща песен, чиято тревога проникна в дъното на душата ми. Страхотна бездна! Задух, шум, а край мен в черносинкави пламъци гъмжат ужасни чудовища. И ето, че се вгъва небето, а облаците бучат и бягат. В главата ми не остава миг за мисъл. В душата ми – хаос и тревога. Да слезна – високо, не мога! ... И слушам не песен, а зловещо отчаяни въздишки, примесени с плач сред дивите чудовища. Мъката забива ноктите си в сърцето ми и все по-силно и по-силно ме притиска и души. Не мога да слезна. Под мен – дълбока бездна! ...

В миг една звездица се мярна и пак зад облаците някъде изчезна. Спомних си тогава, че и аз в живота си имах една звездица, но и тя така изчезна. А съвестта ме гризеше, сякаш бях виновен, че оставих моята хубава земя, че оставих моята звездица без поглед, без ласка ... При този спомен аз политнах. И в шеметния полет към земята, внезапно срещнах мрачния, безпощадно настръхнал скелет на Смъртта. Като сянка, като призрак в тая тъмна нощ, с размахнати крила, подобна на грамадна черна птица, тя пъплеше бавно по следите на живота. Погледнах я право в лицето. Тя беше само поглед, който загадъчно сияе, отразен в бездънния над мен небосвод. Тя беше душа на вековете, едно велико мълчание сред всичко, сковала всеки ек по цялата вселена и нейното стремление беше пътят на безкрая ...

Политнах и паднах. Събудих се, а ето вече се разсъмва ...

До мене беше ти, що мойта нощ разсея,
но пълна с нощ бе моята душа
и страшните предчувствия във нея
напразно се стремях да заглуша!

Любимо момиче, аз никога още не съм те пожелал така, както се пожелава една жена. Не зная дори защо те обичам. И наистина, ако можех да обясня защо те обичам, то никаква обич не е това. Зная само две хубави очи, в чието сияние душата ми потъва и се топи. Зная само една малка прозрачна ръка, която трепва в ръката ми с някакъв обезумителен трепет. Аз винаги съм се стремял към теб, като из някаква бездна към един връх ...

И днес – жаден, като през пустиня, аз искам да те прегърна и загледан в твоите очи, да пия светлина от техните лъчи, да пия нектар от твоите устни – лечебни глътки за моята мъка.

Ела, дете! С целувка жадна ще изпия лютата отрова в гърдите ти, събирана години наред. Ела, прегръщай ме и ти, прегръщай ме силно! Прегърнати – в блаженство ще чезнем двамата, далече от хорската злоба – там, където нищо не ще досегне нашия рай, където никой не отива. Ела, и горчивите сълзи изтрий от моето лице! Ела, аз те чакам! ...

Ето, изминаха векове, откакто гледам в тъмнината и все чакам и повтарям твоето име. Аз те чакам о, слънчев блясък, с очи, покрити вече от прах и сляп отдавна! Ела, душата ми те моли! Тя моли, аз те гледам ... Векове изминаха, а душата ти вълшебница, мълчи ... Ела, обичам те – въздушно нежна, в нежна младост ...

Любима, как искам да те отнеса накрай света и да бдя над теб, ревнувайки те от слънцето, което те грее, пазейки те от вятъра, който те докосва! Как искам да те намеря далече някъде – изгубена, сама – много нещастна, и да ти дам всичко, за да бъдеш щастлива – да ти дам себе си до последна частица, за да бъда напълно щастлив ... Как искам да те обсипя с всички съкровища на света, да те обкръжа с всички очарования на живота! ... Но аз нямам нищо друго, освен теб и моята любов към теб.

Не бях навършил още петнадесет години, когато зад мен се затвори вратата на бащината ми къща. Озовах се в големия град без подслон, без залък, без дреха, но не пропаднах. Моят път в живота до днес е много кратък и прост, а пътят на моята душа, е дълъг и сложен. Струва ми се, че съм изживял няколко живота. Победите ми – победи над самата съдба, ме направиха горд, самонадеян, непримирим към всичко, което противоречи на моята мисъл и чувство. Но понеже всичко ми противоречи, аз видях разочарование в живота, който е определил горчиви дни и човек не знае кога ще го връхлетят.

Какво бих представлявал без теб, моя единствена връзка с живота днес? Имам ли душа аз? ... Струва ми се, че съм едно празно пространство или едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоята душа да се въплъти в него.

Днес аз страдам. Това е, което ме кара да виждам всичко по-черно, отколкото е. А ти искаш ли да страдам?

Ако те хвана за ръка и те заведа в моята бедна квартира, ще страдам още по-жестоко. Какво удобство мога да ти предложа веднага? Или да речем, че ти ще бъдеш доволна, ще бъда ли доволен и аз? Ти може би, ще ми повтаряш всеки ден, всеки час, че си щастлива, но аз няма да повярвам, няма да повярвам! ... Нали има нещо истина в думите ми? Има нещо, което е страшно за нашата любов, а аз искам нея да спася. Ще жертвам себе си, но ще спася любовта ни. Ще жертвам себе си! ...

Ще дойде ден и в теменужна вечер може би, пред вечен сън клепачите ми хладната роса ще ороси. И в моя поглед, небето дивно ще се отражава. Майска нощ ще покрие с потайни въздишки и брилянтни сълзи ароматните цветя ...

Ще дойде ден – очакван ден,
с вестително протяжен звън –
по-тих от песен в утрен сън.
Ще дойде ден – спасител-ден ...
И в умиление тогава
ще плачеш ти,
сама над моя труп студен!
Ще дойде ден – очакван ден! ...

Любимо момиче, моята мъжка сила, гордостта и самонадеяността ми, волята и любовта ми към теб, ме правят слаб в тази минута. А Животът и Смъртта се разминават всеки час ... Любовта, истинската любов много често престъпва прага на гроба с радост, като праг на брачна стая. Може би онова сливане на душите, към което се стремят хората тъй мъчително, е възможно само там – когато около тях заглъхне всеки шум. Може би в предчувствие на това, човешката душа копнее по друг един свят!

Често ние долавяме в себе си някакъв непонятен говор, който е сякаш една молитва за смърт. Ти обичаш ли смъртта? Тя е толкова красива, очарователна, прелестна ... Красива е, защото все пак, тя е най-голямото човешко съкровище към което инстинктивно се стреми всяка жива твар!

И един ден, когато моята морна душа склони глава за сън в скута на вечната нощ, тогава през прозореца на моя живот ще се промъкне тайно тя – красивата Смърт ... О, Смъртта ще събуди моята душа, която, затворила очи, може би кротко се усмихва или тихо пее, а може би заглъхва, като заглъхваща песен ...

Как ще посрещнеш смъртта ми? Скръбна вест, а ти ще бъдеш радостна?! ... Устата ти ще пее, лицето ти ще се радва, а душата ти ще плаче ... Ще плаче тя при всеки спомен, преминал сред нашия хубав роден край! И там – на моя хладен гроб, ръката ти босилек ще посади и ароматни теменуги. И не роса ще ги полива, а твоите бистри сълзи ... Тогава ще бъде светла пролетна нощ ...

Тогава, в тази лунна нощ –
с разпусната коса,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей
отдавна изстинало сърце –
в тази лунна нощ
под звездни небеса!

Ще мине много време и никой няма да си спомни за моя гроб в израсналия бурен. Баща ми и майка ми ще заспят спокоен сън. Сестри и брат ще ме забравят. Но една душа все още тайно ще жали за мен. И в тиха лунна нощ, когато скрито някъде поточе в самотност тъжно ромоли – с разбита от скръб душа, ще дойдеш ти. Полека ще раздвоиш преплетения бурен и там въз моя гроб ще паднеш с плач – безпомощна и безнадеждна. Последен стон гърдите ти ще раздере и гласно в тишината ще заридаеш: "Стани, стани! ... Ела ме посрещни! Животът ми беше пустинен път и аз едвам го изминах ..."

Наоколо за сетен път, чаровен поглед ще обърнеш и сама – на мъртъвците сред глухата тълпа – едничка жива, чело склонила до земята, душата ти ще възридае и ще пита: "Кажи ми, чакаш ли ме още?" ... Но ще те чуя ли аз?

С последни сили в застинала снага,
ти дъх едвам ще си поемеш
и на смъртта под черните крила,
при мен спокойно, кротко ще задремеш!

Когато денят се ражда отново сред лъчи, песни и шум, за сетен път ти сама – в благоуханните надежди на своята ранна младост, ще умреш! ... Сама в света, в душата ми, ти ще умреш, сразена може би, от скърбите на любовта!

София,
6 май 1948 г.

До приятелката от детските ми години

Вървя сам напреко през нивите и завивам покрай рекичката за село. Така ли ми се стори, но сякаш изминалите години са прозрачни и през тях чувам и виждам едно босоного момиче, застанало край реката и пее ...

Ето, тук нищо не се е променило. Момиченцето си е все същото – най-хубавото на света! Моето момиче ... Гората и небето все така се оглеждат в очите му. Златната ръж шуми на къдрави вълни в косите му. Денят, заруменял, се усмихва с бисерна усмивка по лицето на моето момиче. Моето момиче! ... Ти ли пееш? ... Как весело, как хубаво ми е сега! ...

А някога, преди много години, когато и двамата сме били в кръвта на далечен прадядо, тук на това място, наречено "Воденичище", е било много тъжно, пусто и скучно. Денонощно са се въртели два тежки камъка и е пригласяло на тъжната и самотна прадядова песен само кречеталото на воденицата. Тогава, може би, ние с теб сме били едно цяло. Гонели сме се на воля по жилите на далечния прадядо, сливали сме се и сме се разделяли трилиони пъти на час, туптели сме в един ритъм, в едно сърце. Ние с теб заедно сме били и гневът, и радостта на този прадядо. Може би затова сега моята кръв се стреми към твоята, че беше много дълга тяхната раздяла. О, ако можем отново да станем една кръв в едно сърце ...

Някога ние се целувахме. Това беше мигновено сливане. На мен и сега ми се иска да те целуна, но нищо повече. Всичко друго е излишно, преживяно и от двамата. Сега между нас е останала най-светлата, най-чистата и недокосвана пътека на любовта. По тази пътека ме водят сънищата, по тази пътека те виждам винаги, когато пожелая да те видя.

Родна и скъпа моя любов! Има ли някъде на света, като теб? ... И ако ми кажат, че има и другаде такава любов, аз няма да повярвам. Не! В този свят на хора, на животни и птици, такава любов като моята, няма! Любов, която е преминала през трудни изпитания, способна да ми даде крила и очи, вяра и надежда, простор и светлина ... Силна любов, еднакво щедра на добрини и на жестокости. Тежка любов, която ме издигна и за отплата пожела да я нося цял живот. А бях млад и слаб. Огънах се от тежестта на нейната скръб, останах нисък и прегърбен. Колко страшен и грозен е външният ми вид сега! Ти се срамуваш да застанеш до мен ...

Мое малко, мое ненагледно момиченце, аз съм силен с тази любов и ми се струва, че ако тръгнеш с мен, нашата обща кръв ще затупти по-силно в сърцата ни. Ще те прегърна. Сърцата ни ще бъдат едно до друго. Самите ние ще бъдем един човек с две сърца. Тогава, напреко през морета и океани, през облаци и синева, ще поемем пътя към звездите, към още неоткрити светове, за да докажем и там най-напред, че съществува такава любов, която никога и никъде не е съществувала до сега ...

Прости ми, мое малко момиченце, за тази изповед-фантазия. Това са моите неспокойни сънища, това са моите всекидневни мисли. Ти си далеч от тях, но те са винаги с мен. С мен лягат и се събуждат, но теб никога не спохождат и затова може би, никога няма да разбереш чистотата и силата им.

Аз те моля, разбери поне мъничко от моя огромен фантастичен свят на чистата любов. Разбери, че всяка твоя клетка, всяко твое потрепване, всяко твое движение, са и мои. Аз те нося в сърцето си навред, където и да бъда. Живея затова, защото и ти живееш. И съм богат с това, че мога да те видя, че мога да ти говоря ... Моля те, не ми отнемай това най-голямо богатство.

с. Делян,
2 юни 1953 г.

До приятелката от детските ми години

Кажи му, обичано момиче, кажи му! ... Ако той те обича така, както аз те обичам, няма да се сърди. Разкажи му за нашето най-ранно детство, за юношеските ми години, за първата целувка под ореха на село .... Една целувка – по-гореща от огнена лава, по-силна от магнитното сърце на земята, по-отровна и упойваща от морфина ... Това беше всичко. Това беше моята младост, която премина, като един кратък сън.

А утре? Какво ще бъде утре? – не зная! Зная само, че този сън никога няма да се повтори ...

И сега, когато се връщам вечер от работа, аз вървя по улицата бавно с наведена и натежала от размисли глава. Иска ми се пътят по който вървя, да бъде толкова дълъг, колкото трябва да живея, за да мога така да вървя, да мисля и в мислите си да чувствувам твоя смях, да ме галят твоите думи, да ми светят твоите очи ... А когато се прибера в квартирата си, тръшвам се на леглото, забил глава във възглавницата и скимтя като куче. Душата ми се гърчи ... И разбирам колко силно съм те обичал и обичам!

София,
20 септември 1953 г.

До една новопозната от кв. "Надежда" – София (която не дойде на срещата)

Безименна и непозната, ако Вие имате име, аз никога не ще промълвя това име. Никога вече не ще си спомня за Вас! Никога не ще позволя дори на случайността да ни срещне. Никога, никога ...! Ако Вие имате памет, запомнете това "никога"!

Ако в момента се усмихвате иронично, Вие се смеете не на писмото ми, а на себе си. Ако сте сериозна и дори нервничите и недоволствувате, Вие недоволствувате от себе си, от Вашето поведение и възпитание. Ако Ви кажа, че Вие не съществувате като личност на този свят, то нямате право да ми се сърдите, защото ние сме от два съвършено различни свята.

Но ето, все пак нещо ме кара да си мисля, че в този момент в главата Ви нахлува кръв повече, отколкото трябва. Сърцето Ви бие така силно – ще изхвръкне. Пред очите Ви – гъста мъгла. Всяка искрица на доброта във Вас, всяко въгленче на хуманност и всеки лъч на чисто съзнание, съвсем угасват и се превръщат в леден кристал. В езика Ви напира змийска отрова и Вие сте готова да покажете злобата и ненавистта си към хората. Почвата под краката Ви изчезва и Вие сте готова, преди да смачкате невинната бяла хартия в ръката си, да полетите от безпочвеното пространство към някаква дълбока бездна ...

Не! С Вас не ще се случи подобно нещо. Такива неща се случват само със живите същества, с хората, които могат да мислят, да се вълнуват, да чувствуват нещата и да се покайват за грешките си. А ЧОВЕК (ето името, което трябва да притежавате) като Вас – от друг свят, не би могъл да изпадне в такова настроение, защото в него липсва чувството и нюхът да общува с хората, липсва душата. Ето защо нямате право да се сърдите когато казвам, че не съществувате като личност на този свят.

Каменната колона пред салона на кино "Отдих и култура" на която инстинктивно се бях опрял за да Ви почакам, ми вдъхна отначало доверие. На нея аз разказах всичко без думи. И тя мълчеше. Никому не казваше това, което чуваше от мен. Мълчеше може би затова, че беше без душа, без чувство, без сърце ... Мълчеше може би затова, че приличаше на Вас, че беше от Вашия – каменният свят. Идете и я попитайте. Тя и сега няма нищо да Ви каже. А на нея поверих толкова много тайни ... Разказах ú всичко онова, което в същия миг трябваше да разкажа на Вас. На нея открих сърцето си. В същия миг, пред нея в паметта си, аз написах тези чистосърдечни редове. Пред нея се заклех, че никога не ще промълвя Вашето име, ако все пак притежавате име и обещах, че никога вече няма да пожелая среща с такива каменни същества.

Безименна и непозната, наистина ли сега най-спокойно четете тези редове? Дори прецеждате през зъби: "Глупости, фантазия" и пр. Но вникнете по-добре и между редовете. Дано откриете смисъла на всичко онова, което искам да Ви кажа. Дано откриете същество, което носи името ЧОВЕК и "звучи гордо"! ...

Но ето, аз съвсем се отвлякох ... Та как е възможно да се мисли, че Вие, която приличате на каменната колона, може да откриете Човек? Във Вашия каменен свят до сега сте срещала подобни само на Вас. Разбирала сте се и сте вярвала само на такива същества като Вас. Същества, от които се напластяват планини, мъртви планини и нищо друго ...

Безименна и непозната, навярно вече прехапвате устни, синеете и излизате извън кожата си. Това е кулминационната точка на накипялата злъч, в която и камъкът не може да бъде спокоен. Това е върхът на гневността, моментът в който ако съм пред очите Ви, ще проявите тигърска кръвожадност.

Успокойте се, ще Ви мине! Ще забравите всичко така, както забравихте определената среща с един човек, както забравихте обещанието си излставихте стремежа, присъщ на хората!

Успокойте се! Вие сте пак в каменния свят. Пипнете сърцето си, то пак е каменно. Помъчете се да си припомните някаква среща. Ето, Вие не си спомняте нищо ... Вие сте пак във Вашия каменен свят!

В моето съзнание Вие оставате завинаги БЕЗИМЕННА и НЕПОЗНАТА! С тези редове аз изпращам всички мигновени спомени с Вас, успели да се задържат до сега в паметта ми. С тези редове аз губя всичко, което може да ме свърже с Вашия каменен свят.

Ако още в своя гняв не сте скъсала това мое писмо, запазете го. То е Вашата най-вярна характеристика. Не се срамувайте да го показвате на Вашите приятели и приятелки от каменния свят!

София,
14 декември 1949 г.

До Царевна Дичева (учителка в с. Драгоил)

Когато хумористът си почива, той плаче.

Една лятна нощ! Една единствена нощ, която няма да забравя до нейното пълно сливане с моята "вечна нощ". Една тъжна луна, загърната в бели прокъсани облаци. Един бял път между избуяли жита и мирис на полски цветя, напръскани сякаш с различни есенции. Един хор от безброй щурци и тихи стъпки на два чифта крака, частна собственост на един тъжен лирик и на един сдържан хуморист.

Това беше нощ край Драгоил. В тая нощ, нашите стъпки не бяха смутени от кучешки лай, защото кучетата бяха избити. Ние вървяхме към малката селска къща, незабелязани от никого. Само луната надничаше през облаците.

– Здравей, луна! – извиках възторжено аз. – Засмей се и не се страхувай, че ще те сдъвчат гладните селски псета ако паднеш в някой трап! Те не са ти вече врагове, защото са мъртви. И ти за тях не си вече топла пита.

Луната се усмихна и затанцува най-веселия танц хиляди пъти благодарна на моята особа за успокоителния поздрав.

– Здравей, тъжен поете! – обърнах се към моя другар. – Радвай се, че тази нощ твоята любов ще бъде само твоя!

И тъжният поет стана весел, а хумористът стана тъжен. Само него нямаше кой да развесели, само той остана с предишната тъга сред очарователната и романтична драгоилска нощ ...

Една чудна, пленителна девойка – хубава като тази неповторима нощ, върви по белия път с веселия и с тъжния. Встрани от пътя, между овощните дървета е заграден най-гъстия, най-топлия нощен мрак. Дори стрелите на далечните светкавици трудно го пробиват. Но ние тримата, с телата си пробихме този мрак и за разлика от птиците, свихме временно гнездо не в клоните, а до дънера на едно дърво. Запяхме също като птиците. Пяхме песните на Дебелянов и на Яворов, пяхме и наши песни ...

– Жаден съм. Дай вода, приятелю! – извиках аз и бутилката с коняка целуваше наред нашите устни.

– Да гръмнем с бутилката! – извика момичето и я грабна. Изтичахме до близкия трап, в който се белееше камък. Камъкът изпращя, а бутилката се счупи и в нейните парченца се заоглежда веселата луна ...

Не изтраях и тръгнах по белия път сред житата. В заградения топъл мрак останаха девойката и моят другар. Любовта остана насаме. Аз трябваше да си почина и подгоних самотата и пълната тишина. Нямаше вече кого да разсмивам, нямаше вече когода веселя. Сред уханните макове една светулка ме привлече. Но тя не се нуждаеше от моя смях, защото цялата беше светнала от радост. Вървях, и понеже нямаше кой да ме разсмее – заплаках, заровил глава до светулката. Моите едри сълзи се превръщаха на светулки, моят дъх се сливаше с дъха на полските цветя, моите мисли бяха силни, като мислите на моя другар, моите чувства бяха топли, като чувствата на моя другар, но отлитаха далече като халосни патрони по нещо хубаво, изгубено и невъзвратимо ...

– Къде си, хумористе? – чух гласа на моя другар. – Ела и разсей мъката ми ...

Разбрах какво се беше случило. Аз отидох при девойката, а моят другар отиде там, където блестяха светулките, където ухаеха полските цветя, където се раждаше голямата мъка сред тишината.

Сега посред белия път, аз и девойката стоехме сами. Беше три часът през нощта. Тя гледаше към прошареното облачно небе и следеше трепета на едрите звезди. Аз гледах към цветистите слогове край пътя и търсех с поглед поронените сълзи-светулки. Спомних си отново за онова далечно и невъзвратимо щастие, спомних си за моя другар, когото вълнуваха сега същите чувства и ми стана много болно, много мъчно. В този миг девойката възкликна:

– Я виж, каква голяма птица!

Повдигнах очи и видях, подобно на пътнически самолет, как безшумно прелетя над нас бухал и се изгуби някъде сред житните блокове. Гледахме се с девойката очи в очи. Мълчахме, а имаше толкова много неща да ú кажа, но само повтарях:

– Моят приятел те обича! Разбираш ли, моят приятел те обича така, както и аз обичам моето момиче – така, както никой друг не може да те обича! ...

– Разбирам! – беше нейният кратък отговор.

Разсъмваше се и ние трябваше да се разделим с девойката. Щастливата и весела луна отдавна вече спеше. Уморените щурци бяха замлъкнали. Аз и моят другар вървяхме мълчаливо и наблюдавахме как отстрани само светулките припламваха и увеличаваха мъката и на двамата поотделно по нещо много скъпо, много близко и в същия момент – много далечно.

Из блока, в тишината край пътя, цвъртяха полски мишки, нападнати навярно от онзи голям бухал, който прелетя над нас. И аз – хумористът, разбирах в този момент, че целият свят е тъжен. Разбирах голямата щета която му нанасям, когато си почивам. Аз плачех и нямаше кой да го разсмее ...

Драгоил остана далече зад нас. Там в малката спретната стаичка, девойката беше също будна и тревожна като нас. Нямаше го хумористът. Хумористът си почиваше ...

Един локомотив пухтеше из нанагорнището и в светещите му очи познах очите на девойката. Те бяха големи, топли и светли, за да светят из трудния път на моя другар, за да стоплят надеждите му. Тези очи не можеха да лъжат и не можеха да не вярват на човека, готов на саможертва заради тях.

с. Драгоил,
25 юни 1953 г.

До Янина Съйска гр. Катовице – Полша

Скъпа Янина, искам да фотографирам впечатленията си от морето, за да ги разгледаш и ти. Ето, желанията ми стават неспокойни вълни, които заливат босите ти нозе. Те ти казват: "Добър ден, мое момиче!"

Седя върху облия камък, напукан от горещината, влюбен в копитото на хоризонта. Краката ми са потънали до глезените в пясъка. Бронзовото ми тяло лъщи ослепително, сякаш съм в Казабланка. Далече, по повърхността на лагуната, се мяркат белите перки на делфините. Цветовете на морето се преливат в чудни багри: спокойно-зелени, небесно-сини, бакърено-розови ... Едно бавно корабче е забило острата си мачта в самото небе. То стои неподвижно върху гланцовия фон на водата, дими и се радва на античния свят. А ти, радваш ли се? ... Нали и ти до вчера беше чайка, вятър, синева? ...

Тишината не ми отговаря. Тишината е плътна, красива, безкрайна. Тишината е много солена ...

Знаеш ли, изсушават ме ветровете. Залезите ме опияняват с червения си мискет. Стъпките ми остават по крайбрежието и чакат прилива. Той ще дойде след миг с дъх на зелени водорасли, на миди и раковини ... Колко много посоки! Посоки за слънчевите отблясъци и за игривия танц на високите гребени, за прозрачните платна на платноходките и за моряшките мечти! Обзет от голямата мисъл да бъда море, аз се превръщам на вик и на ехо. Ти навярно чуваш моята песен, моите стихове, пълни с топли заливи и далечни очертания, със запалени фарове и хвърлени котви:

Янина – рожба на морето,
как ще живееш без море?
Не чуваш ли ти пулса на сърцето,
без теб готово в миг да спре?

Ела! Венец за теб е сплела
от сто корала утринта.
Ела! Тук морските предели
безкрайни са за любовта!

Тия стихове се раждат от глъбините на августовския ден. На борда на огромния крайцер, те ми задават странен въпрос: "Наистина ли си ехо?" ...

Тишината не ми отговаря. Тишината е плътна, красива, безкрайна. Тишината е много солена ...

Втори ден седя върху облия камък, напукан от горещината, влюбен в копитото на хоризонта. Втори ден мисля за теб и за живота. Но какво всъщност е животът? – Море, което има повърхност и дъно. По повърхността се къпят сиянията на светлините, на дъното – мъртво мълчание. Може би е по-хубаво да си мъртво мълчание, отколкото блясък, защото блясъкът трепти и угасва, а мъртвото мълчание е вечно. И аз се питам: "Къде е етиката на живота? ..."

Тишината не ми отговаря. Тишината е плътна, красива, безкрайна. Тишината е много солена ... Само някаква чайка прелита над мен и бързо отлита към теб.

Довиждане, светло момиче!

с. Приморско,
12 август 1953 г.

До Янина Съйска
гр. Катовице – Полша

Прекрасна Нина, винаги когато получа писмо от теб, за мен настъпва празник. Откакто се разделихме в Приморско, до сега аз се радвах на три най-хубави празника.

Ще помня за цял живот нашата дружба. Може би няма по-хубаво от това, да си спомниш за нещо минало, за нещо мило, добро и неповторимо. Струва ми се, че това нещо мило и добро сега представлява някаква далечна звезда. Може би една от безбройните звезди, с които беше осеяно небето над Витоша, или една от звездите, които се оглеждаха в дълбоките води на Черно море. А може би една от безбройните звезди, които блестят над Катовице! ... Но далечните звезди ще бъдат достъпни за хората – нашите мечти ще се осъществят ...

Янина, ти много малко пишеш за нашата дружба, за себе си. Навярно твоите спомени от България вече угасват с такава бързина, с каквато те се разгарят у мен. Нашата кратка дружба от ден на ден расте в моето съзнание и става още по-хубава. Аз вървя по булевард "Руски", спирам пред ресторант "Москва", сякаш ей сега ще те зърна, ще цъфне твоята веселост и безгрижие ... Как искам да те видя! Да си спомним оная топла вечер на Витоша, да си припомним песните, които пяхме, думите, с които се разбирахме ...

Колко приятно чувство изпитвам, когато чуя по радиото песен от Полша, когато някой спомене град Катовице, когато се събудя сутрин, току-що сънувал, че пак сме на Витоша, че пак сме в Приморско, пак се къпем в морето, пак танцуваме в Международния студентски лагер ... Ти сънуваш ли като мен?

Никога няма да забравя моите приятели и приятелки от Полша: Лешек, Ричард, Данюта, Ира, Аля и най-много теб. Ти спомняш ли си така често за стиховете, които рецитирахме и за твоето шеговито обещание, че когато се завърнеш в Полша, ще забравиш приятелите си от България? Не вярвам, че си забравила България, нашите неповторими волни лудории, смях и закачки, моите приятели: Сашо, Пламен, Мишо ... Може би и ти сънуваш звездоликите трепетни вечери в Международния студентски лагер, изпълнени с очарование и музика, и гориш от желание да бъдеш отново в България, както и аз желая да бъда в Полша? ...

Скъпа Янина, бъди здрава и щастлива! Бъди винаги весела и засмяна – такава, каквато си останала в паметта ми. Пиши ми по-често. Пиши ми какво прави Данюта. Стихотворението на Сашо, посветено на нея, е отпечатано в сборника му, който се появи наскоро по книжарниците.

Питаш ме какво да ми изпратиш. Не желая нищо друго, освен веселия звън на твоя смях, топлината на твоята младост, щедростта на твоето сърце. Ако можеш да ми изпратиш тези неща, аз ще бъда щастлив.

Не забравяй България! Не затлачвай чистия извор на нашата сърдечна дружба, за да не пия вода в зноя, вместо прохлада – мътилка!

Изпращам ти две списания "Жената днес", един малък вестник "Заводска победа" и единственият в нашата страна хумористичен вестник "Стършел", където са отпечатани мои творби.

Мислено те целувам много пъти и на душата ми е хубаво и леко!

София,
18 ноември 1953 г.

До всяко човешко сърце, което тупти върху нашата планета

Читателю, откъдето и да си, какъвто и да си ти, който разгърна тази книжка, непременно си видял частица от твоя живот, непременно си познал себе си. Ако си юноша, теб са те затрогнали най-чистите пòмисли за една любов, без която не може да мине животът ти. Ако си младеж и любиш всеотдайно, ти непременно си познал себе си в тази книжка. Ако си влюбен до безумие в твоята "единствена богиня на света" с която живееш неотлъчно, ти си познал себе си, защото тя пак е дошла в съня ти такава, каквато е била преди вашата сватба. Ако си най-строгият властник и семейството ти живее в разкош, в съня ти не може да не е дошло първото момиче и той да не е останал недосънуван. Ако си цар, в съня ти не може да не е дошла твоята мечтана царица и ти да не се събудиш, когато е най-хубаво на душата ти ... Твоят сън е останал недосънуван ...

Първото момиче! То идва в съня на космонавта в космическия кораб. То идва в съня на Дявола и на Бога. И тогава сънят остава недосънуван ... И винаги внезапно се събуждаш. И винаги тъжиш за този недосънуван сън! ...

с. Делян,
25 април 1963 г.

Недосънувани сънища

Обложка

СПАС АНТОНОВ е познат на читателите предимно като поет-сатирик от многобройните му публикации в "Стършел" и другите централни вестници и списания. Преди три години се появи неговата първа книга с басни "Наказаната пъстърва", която разкрива умението му да воюва срещу човешките пороци с езика на алегорията. Освен басните, негово оръжие са и епиграмите, анекдотите и афоризмите.

Но ето че сега Спас Антонов ни изненадва с втората си книга "Недосънувани сънища", където се проявява като лирик с дълбока емоционалност, с душевна щедрост, с нежни и топли чувства за любовта, за красотата и смисъла на живота. Стиховете в цикъла "Ехо от въздишка", макар и писани твърде отдавна, ни завладяват с искрената тъга от една дълга, но несподелена любов. А с цикъла "Из "Моите писма"", подобно на Вазов, Дебелянов и Яворов, той ни повежда сред оня вълшебен свят на чистата и всеотдайна обич, на младежките трепети и вълнения.

В цикъла "Знамена и хора" са поместени стихове, които отразяват борбите и тежненията на селяните и работниците за един по-съвършен и справедлив живот.

Сега Спас Антонов подготвя нови книги като: "Гатанки и смешки" – за деца, "Нашенци се смеят" – весели случки из живота на неговите земляци, "100 хапчета за дяволи" – епиграми, поемата "Безименната хубавица" и повестта "В Делян се будят легендите".

Да се надяваме, че в бъдещите му книги ще го видим като един укрепнал самобитен творец с определен свой поетичен натюрел.

Петко Огойски

Корица

Спас Антонов -------------------------- Недосънувани сънища

Последна страница

Книгата "НЕДОСЪНУВАНИ СЪНИЩА" написа Спас АНТОНОВ. Отпечата се на циклостил през м. май 1963 год. в тираж 60 броя, като СУВЕНИРНО ИЗДАНИЕ – за най-добрите му приятели и близки.

Корица, машинопис и художествено оформление – авторът.

Може би наивни и прости, но скъпи и мили стихове

Има ли младеж, който да не е почувствувал вълшебните тръпки на любовта, да не е мечтал за първата среща с любимото момиче, да не е постигал в съня си непостижимото наяве? Само този, който е мъртъв, той не люби. Струва ми се, че любовта е силата, която върти земното кълбо, която изтласква космически ракети и върши чудеса. Любовта е невидимата лъчиста юзда, с която природата направлява живота. Любовта, това е самият живот. Този, който отрича любовта, той отрича живота, отрича себе си.

Кой младеж или коя девойка, още щом научат писмените знаци, не изливат тайно първите любовни трепети върху белия лист? Любовта е поезия, съкровено и светло чувство, инстинкт за самосъхранение. Любовта е всичко и навсякъде. И в най-трудните човешки изпитания, и в най-мъчителните минути, тя идва за да гори и поддържа огъня на живота. Стихове за любовта се пишат преди атака на война, както ги пишеше Димчо Дебелянов. Носят се "Стихове в паласките", както ги носеше Веселин Ханчев, носят се заедно с хляба и сиренето в овчарската торбичка, както ги носех аз.

Тези мои първи стихове и стиховете, писани по-късно в едно барутно време, в кратките почивки сред заводските машини, искам да покажа на моите млади приятели и да им напомня, че човекът е най-голям поет, когато е млад и влюбен, че всички влюбени са поети. Но случва се така, че младият и влюбен поет се оженва не за онова момиче, на което е посветил първите си несръчни, но изпълнени с искрено и възвишено чувство стихове, а за друго момиче, което е грабнало като вихрушка неговите най-ранни надежди и стремления. Тогава този поет, за да избегне семейните дрязги и съмнения, захвърля в горящата печка всичко преживяно и отразено върху белия лист. Започва отново да пише интимни стихове за любимата си жена и деца, за любовта в семейството, но основата на тази поезия си остава преживяното през юношеските и младежки години.

С мен не се случи така. Или по-точно, вихрушката не пощади моите първи надежди и стремления, но преживяното през юношеските и младежки години остана непокътнато. Всички стихове, писма и снимки пазех ревниво. Запазих написаното с онзи разкривен почерк от тогавашните години. И какво по-хубаво от това! Нека знаят моите деца, моите внуци и правнуци в каква чиста любов е люляна младостта ми, какви непорочни и светли чувства са изпълвали съществуванието ми. Какво не бих дал сега, само и само да узная какви думи е изричал някога през петвековното османско иго моят прадядо Ванчо на любимата си, как е посрещала неговите съкровени изповеди моята прабаба Ангелина. Но за техния живот нямам никаква представа. Не зная дори как са изглеждали, защото няма никаква следа от живота им, няма никакъв писмен знак или снимка, а още повече – следа от младежкия им живот. А в техните души непременно е избликвала нежност, раждала се е силна и искрена поезия, която е светвала мигновено като светкавица, неуловена от фотообектив, незаписана поради неграмотност или небрежност. Ето защо тези първи изблици на вълнения, тези неразцъфнали пъпки на поезията и надеждни кълнове на живота, трябва да се пазят като нещо свято и съкровено. И аз се радвам, че мога да предложа тези страници на приятели и роднини, да имат тази книга, да я запазят за идните поколения.

Зная, че в бъдните си дни ще напиша много по-хубави стихове, изпълнени също с трепетно чувство и обич, плътни и реални, сериозни и строги, песенни и звънки като тежки камбани. Но зная също, че стиховете, които ще напиша, колкото и съвършени да са те, не ще могат с нищо да заменят тези може би наивни и прости, но скъпи и мили стихове от младежките ми години. Към тях се връщам винаги когато изпадна в беда и отчаяние, когато ме сполети творческо безсилие, когато ме налегне тежка старост ... Те ще прелеят в мен част от младостта, ще ме върнат с много години назад и аз ще се почувствам облекчен и възроден.

с. Делян,
5 март 1963 г.

Спас АНТОНОВ