Не е далече денят, когато повече от половината жители на Земята ще се устремят с гигантски ракети по безкрайните вселенски пътища. Едни от тях ще откриват още неоткрити галактики, други ще намерят тихо пристанище на Марс или Юпитер, а трети ще бъдат обхванати от пламъка на носталгията по родната земя и ще се завърнат след година-две.
Напук на всички разумни жители на нашата планета, тая нощ реших да си легна рано. Дори не вечерях. Облякох пижамата си наопаки, легнах по корем и метнах възглавницата върху краката си. Притворих само едното си око за да се приготвя за сън, а с другото гледах откъде ще влезе Дядо Мраз. Вършех всичко наопаки, та дано през цялата година ми потръгне така.
Шест години Радка Новкова нямаше своя рожба. Едва тази пролет ѝ се роди момченце. Радостта ѝ преливаше като бирена пяна, а очите ѝ светеха като две капки утринна роса на тънко ръжено стъбло.
Тя събра на угощение цялото звено от полевъдната бригада, в която работеше и всички близки и далечни, знайни и незнайни роднини. Мъжът ѝ Новко Тапиров беше едър здравеняк мъжага, сякаш роден за най-тежката физическа работа въпреки, че не дочуваше добре и беше назначен за полски пазач. От своя страна той покани цялата управа на стопанството пред която искаше да се покаже като нов човек, с нови разбирания за живота, или по-точно да оправдае името си Новко. Може би престараването му да изпъкне навсякъде като нов човек, беше една от причините Новко Тапиров да бъде назначен за полски пазач.
За нищо се скараха двете съседка Станка и Гена – стари дружки от моминските си години. Станка, тази клюкарка, която разнасяше селските новини като вестник, веднъж в яда си какво ли не издума на старата си дружка. Нарече я яловица, некадърница, едно дете неспособна да роди на мъжа си. От този ден тяхната дружба свърши. Кръвнишки се гледаха двете млади жени и когато случайно се срещнеха, отвръщаха погледи една от друга. Свадата между тях обхвана и мъжете им. Приятелството от детството на двамата също се наруши.
Заедно с машините в инструменталния цех на завода бръмчи и високоговорителят. Под ритъма на музиката всяко движение на работниците се извършва отсечено и равномерно.
През отворения прозорец конспиративно се промъкна Пролетта.
Тя спря до струга на Григор Величков, където се изработваше по чертеж № 156-04-01 приспособлението за шлайфане на амбреажни оси от моторна кола Прага
. Заогледа стругаря от всички страни, хареса го за сътрудник в конспирацията и реши, без той да разбере, по хитър начин да извърши конспирацията.
Едно бяло, наперено облаче, издигнало се навярно чрез свой влиятелен роднина, се люлееше в синьото мартенско небе и гледаше важно, важно на всичко отвисоко. Под него прелетя черна, рошава гарга, окъпа се в гъстия още по-черен дим, който бълваше коминът на месокомбината и се изгуби нейде в простора.
По стар навик да не изпускам от погледа си нито една рошава гарга и този път зяпах с високо вдигната глава, когато неволно се сблъскахме с моя най-близък приятел Ванката.
– О, Ванка, здравей! Защо си навел тъжно главата днес? – попитах съчувствено.
Както си спеше Лука Енчев, изведнъж почувствува, че нещо го издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадва се горкият Лука, като си помисли, че той е първият българин, устремил се с невидима ракета към Луната. Обаче някъде в началните слоеве на стратосферата внезапно престана да се издига и почувствува, че пропада в нещо меко, а на душата му стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. И в тая тишина един неистов глас, сякаш от вдън междупланетните пространства, го стресна и го накара да навири уши.
Девети септемврибр. 6, 08.02.1978;
Светлинен пръстенбр. 5, Литературен кабинет при район
Девети септември, София, 1978
В къщи се говореше усилено, че скоро щял да се жени чичо Кола. Трябва да съм бил на шест годинки, когато дядо, баща ми и петимата ми чичовци копаеха твърдата глина на нашия двор, който се ширеше в края на родното ми село, за да направят стаичка за младоженците или както шеговито я наричаха "невестарник". Чичо Стоил извозваше пръстта с дървена количка, направена от дядо, а аз, като малък и неработоспособен, стоях настрана и наблюдавах как след всяка количка купчината пръст растеше.
Софийска правдабр. 66, 06.06.1972
На високото, между Камен дол
и Мъртвината
се е ширнала спокойната равнина, наречена Циганка
. Стърнищата на Циганка
са прорязани от белите коловози на прашния коларски път, обраснал от двете страни с троскот и детелина. Някъде към края на нивите той се спуща по стръмното каменисто било, като извито тялo на влечуго и пълзи към съседното село. Сред тази жълта равна шир пъплят волски коли, проскърцват разсъхнали спици и главини, трополят каруци и вдигат гълчава станимировци, мацинчани, ребърчани и ванчини. Те спират пред кръстците, товарят тежките снопи и поемат в ръцете си камшиците и остените. От чистото небе слънцето пръска разтопено злато, което трепти в белите забрадки на жените, лъщи в сламените шапки на мъжете и звъни в проточената човешка реч: Ехее-ей, дии! ...
Елинпелинска зарябр. 14, 20.07.1973
Синята юлска привечер изпълваше котловините и долчинките на запад от селото. Голямото стадо овце лениво пълзеше към егреците в местността "Гарница" и звън на хлопатари, кучешки лай и овчарски кавали посрещаха тържествено настъпващата лятна нощ.
