В събранието като пън
мълча за всяка несполука,
а щом излезе той навън —
започна тайно да шушука ...
Пред нас се хвалеше: „На струг
човешки образ бих изваял.“
А той направи крив и груб
дори най-простия детайл ...
Вечерни новини, бр. 295, 14 декември 1955 г.
Народна младеж, бр. 161, 8 юли 1961 г.
Баба се усмихна доволно. Погледна ме с малките си присвити очи, след това се обърна към мама, която нареждаше трапезата за обяд и подхвана наставнически:
– Трябва да му приготвим дебелата дрешка и дългите чорапи, пък и пуловера, че ако застуди и завали дъжд... Нали казват: зиме без хляб не тръгвай, а лете – без дреха!
Странен каприз на народа!
Той изисква своята история
от ръката на поета, а не
от ръката на историка.
Хайнрих Хайне
(От Мюнхен до Генуа)
Винаги, когато се връщам в родното ми село Делян, за да поема глътка спокойствие и наслада, обичам да гледам в късния летен ден как слънчевият залез поръбва със злато белите пухкави облаци над Китка. Обичам да слушам в покоя на идващата вечер неизменния шепот на вятъра в листата на тополите. В този шепот аз долавям точно и вярно легендите за онова праисторическо време, в което са живели героично моите далечни прадеди и в което същият този вятър е вял над моето село. Застанал долу край скалите на Мъртвината, тихият ромон на крайселската рекичка също ми разказва дума по дума за раждането на живота по тези места, за победите и пораженията, за радостите и неволите, за свободата и робството ...
Не е далече денят, когато повече от половината жители на Земята ще се устремят с гигантски ракети по безкрайните вселенски пътища. Едни от тях ще откриват още неоткрити галактики, други ще намерят тихо пристанище на Марс или Юпитер, а трети ще бъдат обхванати от пламъка на носталгията по родната земя и ще се завърнат след година-две.
Напук на всички разумни жители на нашата планета, тая нощ реших да си легна рано. Дори не вечерях. Облякох пижамата си наопаки, легнах по корем и метнах възглавницата върху краката си. Притворих само едното си око за да се приготвя за сън, а с другото гледах откъде ще влезе Дядо Мраз. Вършех всичко наопаки, та дано през цялата година ми потръгне така.
Шест години Радка Новкова нямаше своя рожба. Едва тази пролет ѝ се роди момченце. Радостта ѝ преливаше като бирена пяна, а очите ѝ светеха като две капки утринна роса на тънко ръжено стъбло.
Тя събра на угощение цялото звено от полевъдната бригада, в която работеше и всички близки и далечни, знайни и незнайни роднини. Мъжът ѝ Новко Тапиров беше едър здравеняк мъжага, сякаш роден за най-тежката физическа работа въпреки, че не дочуваше добре и беше назначен за полски пазач. От своя страна той покани цялата управа на стопанството пред която искаше да се покаже като нов човек, с нови разбирания за живота, или по-точно да оправдае името си Новко. Може би престараването му да изпъкне навсякъде като нов човек, беше една от причините Новко Тапиров да бъде назначен за полски пазач.
За нищо се скараха двете съседка Станка и Гена – стари дружки от моминските си години. Станка, тази клюкарка, която разнасяше селските новини като вестник, веднъж в яда си какво ли не издума на старата си дружка. Нарече я яловица, некадърница, едно дете неспособна да роди на мъжа си. От този ден тяхната дружба свърши. Кръвнишки се гледаха двете млади жени и когато случайно се срещнеха, отвръщаха погледи една от друга. Свадата между тях обхвана и мъжете им. Приятелството от детството на двамата също се наруши.
Заедно с машините в инструменталния цех на завода бръмчи и високоговорителят. Под ритъма на музиката всяко движение на работниците се извършва отсечено и равномерно.
През отворения прозорец конспиративно се промъкна Пролетта.
Тя спря до струга на Григор Величков, където се изработваше по чертеж № 156-04-01 приспособлението за шлайфане на амбреажни оси от моторна кола Прага
. Заогледа стругаря от всички страни, хареса го за сътрудник в конспирацията и реши, без той да разбере, по хитър начин да извърши конспирацията.
Едно бяло, наперено облаче, издигнало се навярно чрез свой влиятелен роднина, се люлееше в синьото мартенско небе и гледаше важно, важно на всичко отвисоко. Под него прелетя черна, рошава гарга, окъпа се в гъстия още по-черен дим, който бълваше коминът на месокомбината и се изгуби нейде в простора.
По стар навик да не изпускам от погледа си нито една рошава гарга и този път зяпах с високо вдигната глава, когато неволно се сблъскахме с моя най-близък приятел Ванката.
– О, Ванка, здравей! Защо си навел тъжно главата днес? – попитах съчувствено.
Както си спеше Лука Енчев, изведнъж почувствува, че нещо го издига все по-нависоко и по-нависоко. Зарадва се горкият Лука, като си помисли, че той е първият българин, устремил се с невидима ракета към Луната. Обаче някъде в началните слоеве на стратосферата внезапно престана да се издига и почувствува, че пропада в нещо меко, а на душата му стана топло и приятно. Наоколо беше тихо и спокойно. И в тая тишина един неистов глас, сякаш от вдън междупланетните пространства, го стресна и го накара да навири уши.
